Владимир Колев
Алхимия на една монета (3)

2. Приказка за Пепеляшка и касапския син

… Дребно удоволствие за мен бе например, вторият час по литература.

В училището ми се влиза с висока диплома. Бяхме насъбрани все отличници, а според скромното ми мнение, кастата на отличниците не се отличава с особена човещина. Амбициозни хлапета, всяко от които знае, че непрекъснато трябва да се доказва пред други амбициозни хлапета, пред учители… Защото утре, като завърши, ще пада пък такова доказване пред света, че свят да ти се завие. Течаха първите запознанства, а вече се държахме под око. Обществото на отличниците е вълчи прайд и преди да се установи йерархията, пада голямо зъбене и блъскане. Невинаги във вид на елементарна тупалка. По-често като демонстрация на възможности, по-големи от възможностите на тия, с възможностите…

Първият час бе по литература. В стаята влезе слаба млада жена с огромни очила на малкото си, птиче лице. Поздрави без да ни погледне, извади от чантата книга, разлисти я и бавно изрече заглавието на разказа. Каза ни само: „Слушайте“ и зачете.

Разказът се казваше „Златната роза“, от руския писател Константин Паустовски. Схема сантиментална: младо момиче — сираче, благороден клошар, който намира начин да помогне на момичето да влезе в добрия живот. Без да си мръдне пръста за собственото, безнадеждно бъдеще. Разказът е направо изпипан. Когато премине през ума на добър писател, даже баналният, сантиментален сюжет може да прозвучи свежарски. А не като Зоините стихове.

Госпожица Литература прочете текста, без да се опита да му инжектира излишна драматургия. Всички мълчахме. Имаше над какво да се замислим, нямаше какво да добавим. След минута избръмча електрическият звънец. „Госпожица Литература“ остана като прякор. Казваше каквото трябва. Отразяваше същността на приносителката си. Не мога да си спомня кой го измисли. Нищо чудно да съм бил аз, но не съм сигурен.

След два дни отново имахме час при нея. Госпожицата влезе, направи проверка за присъствие и с доста безразличен глас попита:

— Кой ще стане да направи преразказ на прочетеното миналия път?

Всички умници, естествено мълчаха. А на всеки му се искаше да вдигне ръка. Важно е да направиш първо добро впечатление, но ако се издъниш? А умниците не обичат риска. Разказът беше ме „хванал“. Поколебах се, но вдигнах ръка.

Нямам никакъв спомен какви думи изрекох. Стараех се да говоря равно и да не поддавам с глас на емоционалните завои. Представях си покрайнините на Париж, които би трябвало да приличат на покрайнините на който и да е друг град. Представях си смотания клошар, който, по вечерно време бърше праха от златарските маси. И заработва по някое су за къшей хляб и бутилка евтино вино. Събира праха, пресява го и така, всяка вечер, в хартиения плик се появяват по няколко дребни люспици злато. От това злато, след доста време е излята роза, която прави сиротинката щастлива млада дама.

Като елементарна аритметика, постановките в разказа просто не се връзват. Но човек обича да слуша за победата на доброто в иначе не особено добрия живот. Приказката за Пепеляшка може да има хиляди разновидности. Когато свърших, всички мълчаха. А това беше добре. Госпожица Литература огледа класа и попита, кой иска да направи коментар на преразказа. Отначало всички продължиха да мълчат. После, от последния чин се вдигна ръка.

Не знам как изглежда един Божи ангел. Но земният Ангел от последния чин заекваше. Впоследствие разбрах, че това не му пречи, когато реши да каже нещо, да го казва. Ангел стана, почеса се като клепоух пес и бавно изломоти:

— Р-разказът е х-хубав. Н-нищо, че е п-писан от р-руснак. И пре-преразказът стана. Н-нищо, че го н-направи селянче…

Всички избухнаха в смях. Ангел ги огледа с недоумяващ поглед:

— К-кво се х-хилите бе? Те, с-селяните и р-руснаците си п-приличат… З-затова тоя — как ти беше името? — го р-разказа хубаво. С-слушах го с кеф…

Набързо ми подмени националността, диалектът ме бе издал, че съм пришълец. А за чистокръвните столичани, всички други са селяни. Не ме засегна, смях се и аз.

Странни аргументи, но хората им повярваха. И още се смяха. Резултатът беше, че тогава получих първата отлична оценка. За свое оправдание ще кажа, че макар после често да изкарвах отлични оценки и по други предмети, понякога правех и пълнокръвни издънки. Което ми дава основание да се надявам, че съм хармонично развита личност.

 

 

Четенето и бягането са двете неща, без които не мога. Разтоварват ме. И ми дават други светове, различни от тоя, в който живея. Ежедневието ми е възскучно, затова често се опитвам да го доразкрасявам. Дорисувам мислено на комините мустаци, на дебелите, пардон окръглените дами — свински опашчици, на сериозните възрастни мъже — розови панделки. Нямам самочувствието, че умея да преправя света, ама ми е интересно. Хлапешки радости…

Резултатът от първата проява на смелост в новото училище бе, че литературата не ми създава проблеми. Колкото и спорна постановка да изкажа, госпожица Литература я приема с интерес. Така будя пък естествена завист в другите вълчета. Добросъвестно си признавам, че в мен има и лошо, ала това е банален извод. Знае се, че човек затворя като в клетка, в една душа и ангела и дявола. На тях вероятно им е тясно, вероятно изпитват и нещо като клаустрофобия. Често се ритат, но това е здравословното психическо състояние. Защото има и две опасни крайности. Ако дяволът утрепе ангела, човек е директно за бесилката. Ако ангелът затисне дявола — по силата на заложената програма ангелът не може да убива — става пак лошо. Превръщаш се в обикновен, завеян и беззащитен добродушко. А когато лошото и доброто се посритват в теб, персоната ти остава в равновесие.

При мен, ангелът най-често е импулсивен и завеян, а дяволът рядко се нервира. Понеже са лишени от крайности, имам усещането, че на моменти играят в теснотията на карти. Но има случаи, при които добрият ангел опитва да дърпа дявола за опашката. При други пък, дяволът се опитва да запуши добрословната уста на ангела. Животът, искаме или не, се изживява по този начин.

През средновековието, това е философията на дуалистите. А само я преписвам. Преписването на идеи не е грях. Всички го правят открай време. Не мога да вдяна само едно — от кого е преписвал Бог Саваот, преди да сътвори света?

 

 

Понеже парите не ми стигат, ходя понякога да работя нелегално нощем на една гара. Пренасям картофи, лук, товаря въглища. По закон това е забранено, грижат се за младия ми, непълнолетен и, следователно, неукрепнал организъм. В деня, в който навърша 18, вече ще мога да работя без да се крия. Представяте ли си — днес съм още неукрепнал и не може, утре ще съм заякнал и може. Магия за ден време. При това положение съм принуден да слушам дявола. Той ми дава практичен съвет — бачкай и си трай. Знам, че ме прекарват с парите, но неблагородният труд все пак подобрява стандарта ми на живот.

След нощни подвизи на гарата здравата ми се спи и ако не изпия едно кафе, очите ми залепват. Една сутрин не успях да си взема ухаеща кафява течност и заспах по време на първия час.

И преди бях правил „етюди“: стоях със затворени очи и се правех на заспал. Макар, да имаше нещо като слабост към мен, госпожица Литература нямаше навик да ми икономисва въпросите. Точно в такива случаи неизменно кълвеше и ме питаше за нещо. Аз отварях бързо и бодро очи и отговарях. Забавно беше.

Липсата на чашка кафе може да създаде проблеми. Още повече че след нощното блъскане, даже леко бях прохъркал. Въс ме сръга в ребрата. Госпожица Литература ме попитала нещо, аз не реагирам. Не е възпитано!

Събудих се за нула време и осъзнах в какво положение се намирам. Имах два варианта. Да призная, че съм заспал, защото до късно през нощта съм нанасял въглища. На една бедна бабка, моя съседка. Така лъжех само наполовина, защото наистина през нощта бях търкалял колички с черна топлина. Сложен вариант — трябваше да се унижа, очаквайки проява на естествената човешка доброта на госпожица Литература. Която я се прояви, я не…

Избрах втори вариант. Изправих се бавно до чина, загледах се съсредоточено пред себе си и попитах:

— Бихте ли формулирали по-добре въпроса си?

— Попитах, защо в Шекспир откриваме едновременно и уличния циник, и перфектния поет. По какъв друг начин да ти го формулирам? — малко нервно реагира госпожицата. Явно, само тя не бе разбрала, че наистина съм спал. Мислеше, че пак й въртя номер.

За Шекспир да ме пита… Но не трябваше да тръгвам с банални, високопарни думи.

— Шекспир е касапски син. И не може да не наследи поне нещо от манталитета на баща си. Затова простонародната му реч звучи сочно и натурално. От друга страна, го гази амбицията на способния провинциалист да стане пръв и между столичани. Под индиго ще преоткрием този подход два века по-късно, в историята на Балзак, например. А за да се наложи като любимец на кралица Елизабет, Шекспир трябва да овладее и хватките на изящното слово.

Кралица Елизабет присъства на всички негови премиери. Чест велика. И стои на тръни, защото досадникът Уили не цепи басма на никого, включително и на коронованите особи. За това разказва и най-известната му пиеса. Как един принц убива брат си, краля и сам става крал. После пък синът на убития убива чичо си, след като чичо му не е намерил точния човек, който да убие профилактично племенника. Глава да те заболи! От толкова убийства на знатни особи! Така се предизвикват неправилни мисли в главите на поданиците.

Шекспир не е никакъв учен. Още по-малко — историк. „Хамлет“ уж се базира на хрониката на някакъв датчанин от ХІІІ век. Граматик… Саксон граматик. Но в хрониката липсва даже бегъл намек за сюжета на трагедията. Шекспир е импровизатор, за да не кажа — талантлив лъжец.

— Преобладаващото мнение на литераторите е, че търси обективността — меко ме контрира госпожицата.

— Ами — търси… Защо обрисува Ричард ІІІ като морално осакатен комплексар? А освен това — гърбушко и страхливец. Ричард ІІІ си е здрав мъж и умира в бой, сражавайки се.

— Вероятно е подведен от Томас Мор, който пише „Историята на Ричард ІІІ“ — опитва пак да се противопостави на дебелоглавието ми госпожицата, но аз съм набрал скорост.

— Ако не е историк, трябва да е поне добросъвестен изследовател. Би трябвало да порови нос в хрониката и около нея. Да съпостави фактите. А той излива неконтролирана злоба по адрес на Тюдорите. Може би се досеща, че така ще се хареса на Елизабет?

Елизабет често хока Шекспир, но от позицията на респектирана жена, която е настроена да прощава. Въпреки че също не е хрисима и кротка християнска душица.

— Откъде знаеш каква е била кралицата като характер?

— Нищо не знам за характера й. Но, просто не е можела да си позволи да бъде добра! Няма добър крал самодържец. От момента, в който той се изяви като такъв, сам си произнася смъртната присъда. Ще го ошушкат неговите приближени знатни.

— Ошушкат не е много изящен израз — промърморва под нос госпожица Литература. — Но пък пасва на фразата и постановката ти.

— Да поговоря ли за отношението на Шекспир към жените? — усещам, че навлизам в свои води.

— Ако искаш, говори, но до първата сбъркана дума — засмива се госпожицата.

— Не е вярно, че Шекспир е работел по двата стандарта — и с мъже, и с жени. Обичал е само жените. И то — много. И жените го обичали, реагирали му като бръснарско ножче… — умишлено правя пауза.

— … Реагирали му като бръснарско ножче? — въпросително ме поглежда госпожицата.

— … Реагирали му като бръснарско ножче на магнит. Бръснарско ножче не е сбъркана дума, нали? — Госпожица Литература замислено кимва с глава да продължа. — Лепели се по него. За една жена било чест да му бъде любовница и за месец време. Повече никоя не се е задържала. Която изкарвала цял месец, си го отразявала в автобиографията като актив. Писателят Шекспир е просто иронично коректен към жените. Напомням ироничното му подсещане:

Моми, любов недейте дава

Без булчински венец!

Мъжът туй чака — не прощава

Подлецът му с подлец!

Шекспир е вероятно първата любов на монахинята Ан Уотли, даже се женят, но как ставаше рокадото не мога да кажа точно. Тя е добра поетеса, ако се вярва на литературната критика от онова време. Но, моля почитаемата аудитория да се замисли над един, привидно странен факт. Монахините, според тогавашните виждания, са единствено и само „Божии невести“. Формално погледнато, сваляйки монахинята, Шекспир става любовник на жена на Бога. Нещо като Божи баджанак. И това хич не го притеснява. Ако си позволя един израз, в който няма мръсна думичка, Шекспир вдига полата на божията невеста без никакво притеснение…

— Прекали! — госпожица Литература се подсмихва, но ме прекъсва с категоричен жест.

— Тъкмо исках да кажа, че…

— Няма да го кажеш!

Добре де. Няма да го кажа. Но, поне си икономисах главоболията от заспиването. Измъкнах се.

 

 

Идилията с литературата продължи до третата година. Съвсем по правилата на подреденото ни общество, госпожица Литература стана госпожа, омъжи се и забременя. И излезе в отпуск по майчинство.

Беше стисната на високи оценки, искаше много да се чете, затова просто не я обичаха. И въздъхнаха с облекчение, когато госпожа Литература отиде да се отдаде на майчинския си инстинкт. Вместо нея, дойде възрастна, усмихната и развлечена лелка. Госпожа Силянович. Пише хубави оценки на поразия. Кажеш две думи от учебника и нямаш проблеми.

Знае как да си създава положителен имидж сред ученическото войнство. След поредния, банален отговор отваря бележника, поглежда предишната оценка по литература и кимва с глава:

— Вървиш нагоре. Браво!

Мнозина гледат умно при тази проява на непривична учителска щедрост. Но бързо свикват. Човек лесно свиква с хубавото. Това е добре премерена политика. Преподавателката бързо повишава успеха по литература в елитното училище. Значи е способна, много способна… Не знам защо, но точно тази безконтролна доброта ме кара да очаквам нещо лошо. Моят ред идва с уводните думи:

— А сега, да видим какво ще ни каже едно величие, набедено за отличник по литература за… — И ми задава банален въпрос.

Анонсът за величие ме подсеща, че мога да очаквам капан, затова се стремя да отговоря възможно най-точно, без да прибягвам до свободни интерпретации. Тя ме изслушва внимателно, а после подпитва:

— А какво е записано в учебника по темата?

Откъде да знам какво е записано в учебника? Предпочитам да чета книгите, статии към тях. Не и възглупавия учебник. Все пак опитвам да отговоря учебникарски. Не се получава.

— Н-да. Странно, как си оценяван досега само с отлични оценки? За мен, ти днес даваш слаб отговор. Седни си!

Сърцето ми се разтупква, но осъзнавам, че няма смисъл да споря. Сядам. Трябва да осмисля положението. Пък и, нека видя в бележника си слаба оценка и по литература. Интересно е. Интересното се повтаря и следващия час. След първите три мои изречения, следва весела, несложна за тълкуване реплика:

— Ученици! Слушайте какви глупости дрънка вашият колега. Седни си. Знаеш кака оценка заслужаваш, нали?

Интересното се случва и следващия час. С почти същите думи. И със същия резултат. На четвъртия път, отговарям на въпроса с въпрос:

— Има ли смисъл да Ви кажа каквото и да е? След като и врабците на дървото отсреща знаят как ще ми реагирате?

Госпожа Силянович се усмихва ласкаво:

— Прав си! Даже, днес няма да ти искам бележника. Три двойки ти стигат, нали?

Нещата са ясни, внушенията — разбираеми. Не си вири носа, не се опитвай да измисляш света, а зазубряй утвърдените постановки! Иначе, ще береш ядове! Трюизмът^[1], явно е нейната религия…

Подсказан ми е и вариантът за излизане от положението. Прочитам и запомням записаното в учебника, изклюкарвам го като папагал и може да бъда даден за пример. Кой казва, че папагалите са глупави пернати?

След часа по литература усещам, че няма сила, която да ме удържи в училището. Но, прескачайки оградата, налитам на д-р Лолов. Измъквам му се, но дочувам през рамо резонната му реплика, че утре ще трябва да вляза в часа му. Днес унизен, утре — остриган. Живо средновековие.

Като капак, разговорът със Зоя и сестра ми…

Вероятно, като защитна реакция, в главата ми често се навърта и нелепата мисъл, че май съм влюбен в Елизабет? Не в шекспировата кралица — покровителка, а в Елизабет Цимерман. Момичето с двете слънчица в очите.

Беззащитна любов!

Сбъркан съм отвсякъде… Затова ми се присмиват даже стъклата на прозорците.