Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

12. Летящата овца от Орденбургския музей

— Идвам, за да ти откъсна главата! Ако искаш, купи си венец от живи цветя. В съчетание с него, ефектът от обезглавеното ти тяло ще бъде направо затрогващ за следователите…

— Какво ти става бе, откачен?

Не отговарям, а закачам слушалката на вилката. Нарочно тръгвам пеш към блока на Зоя. Казват, че ходенето успокоявало. Но ефектът не е кой знае колко добър. По едно време се усещам, че не ходя бързо, а направо подтичвам. Под контрол, забавям ход. Добре де, да потърсим основание и за оптимизъм. Все пак, принцеса Ру каза, че стихотворението не е отчайващо, а само посредствено. С колко посредствени неща, така или иначе, ми се налага да се съобразявам. Приемам ги. А сега се правя на важен.

… Ама вече съм в състояние да направя нещо по-добро. Защо не ми каза, да седнем, да обмислим нещата? Освен другото, нечия редакторска ръка е пипнала тук-там по текста и го е позагладила. За сметка на вътрешното звучене, което от тих звук е спаднало до немощен шепот.

Добре, няма да й късам главата, ама ще я накарам да се замисли върху проблемите на поетичната филантропия!

В момента, в който посягам към звънеца, вратата се отваря. Очите на Зоя са огромни и предупредителни.

— Как можа?…

— А ти може ли да се държиш малко по-възпитано?

— Мога да бъда образец на добро възпитание, ама надали ще е днес. Защо не ми каза?… — А това е Вальо… В погледа му се чете учудване, но му е весело. Има го и това, високомерието на баткото към хлапето. — Оп-па, губя по точки. Двама срещу един. И то на ваш терен…

— Как връхлетя — подсмихва се Вальо зад гърба й. — Зоя ме е дресирала, не смея така да й се озъбя, а ти… Браво! Честито! Разбрах, че си изгрял във вестник.

— Нещо не се виждам точно като слънце, та да изгрявам.

— Що бе, стихотворението ти не е лошо, четох го. Макар че трябваше да вкараш малко учени думички — нещо от рода на хидромелиорация или прогнозни дебити — подпомага ме със съвет Вальо. — Колко ще ти платят?

— Стихотворението може да не е лошо, ама не е и добро. А дали ще ми платят и колко, питай жена си, тя има представа.

— Колко ще му бъде хонорарът бе, Зоя?

Зоя вече не ме гледа с големи, предупредителни очи, а с типичната си, присмехулна усмивка. Доволна е, справих се с положението.

— Двайсетина…

— И ти, за някаква анемична двайсетачка, се напъваш да пишеш? Аз, за толкова няма да се изкашлям бе, мой човек. Я гледай по-спокойно на живота. Ако имаш за нещо да се терзаеш, то е само за скръндзавия хонорар…

Какво да му обяснявам? — Че не съм мислил за никакви пари, докато пишех. Че ако той за двайсетачка няма да се изкашля, аз за петарка нося цимент цяла нощ. Че животът през моите и през неговите очи изглежда по различен начин.

Той е угоен държавен чиновник-булдог. С отговорна позиция в отговорно ведомство. Аз — проскубан и вечно неудовлетворен млад пес. Който може да бъде допускан най-много до позицията на пазач пред паяжинясал склад. В склада най-ценната вещ е кална, разкривена количка.

На този етап позициите ни са несъпоставими.

Той е ценен за държавата. Аз — евентуална надежда. Която я се реализира, я се пропие, защото е по-лесно.

Това, че не обичам този човек, е обяснимо. Не ми пасва като мислене, от две различни планети сме. Има го и другото: някаква разновидност на най-банална ревност. Той може да легне когато си поиска със Зоя и на нея през ум няма да й мине, да му се прави на интересна. Най-много, да се разминава от време на време с нежността му под предлог, че я боли глава. Това бил спасителният трик на жените. А аз крада от неговото отсъствие, за да го превърна в свое присъствие при тази жена, която ме влудява. Е, с мен никога не я боли глава, но… Знам, че е хлапешки порив, който ще изветрее. Който трябва да изветрее… Дано изветрее…

Ама ще ми бъде тъжно, ако изветрее…

Само че, мой човек, с теб Зоя не може да изпита тръпката, която преживя с мен в киното… Горе-долу това си мисля, докато вървим в коридора към хола. Вътре е добре одимено.

— Запознайте се с моя приятел. С него ще можете да си побърборите за поезия. Той е бил учител по литература, нали така беше?

— Така е — съгласява се моят нов познат. И ми подава ръка. — Раев. — Има внимателни, сиви очи. Много добри, сдържани сиви очи. Харесва ми още от първия миг.

— Я му пийни едно и ще видиш, че ще ти олекне — съветва ме свойски Вальо, наливайки ми чаша уиски. — Такова нещо пил ли си?

— Кръчмарската ми култура е на доста ниско ниво. Но мирише добре.

Досега само съм чел за това питие, но практическите ми познания стигат до водката. Приятно е не само на аромат, но и на вкус. След минута усещам, как алкохолът се разнася по кръвта ми и ме отпуска.

— Ще запалиш ли? — подава ми Вальо отворената кутия.

— Не.

— Не пушиш, това е хубаво. А аз, на твоите години ги започнах и вече няма отказване — споделя той.

— А, не… Паля понякога, но в компанията на приятели, които са ми равни по грамаж на акъла.

— Ако можеш въобще да не палиш — най-добре. Пък, ако пропушиш, не си го слагай толкова на сърце. Нали, като остарееш, все от нещо ще трябва да умреш…

— Засега, умирачката не е номер едно в планировката ми.

— То не се знае. Размисли ли за скачането? Преди седмица скочи с парашут — споделя с Раев. — И иска още да скача. Пък аз му казвам: „Едно е да скочиш, друго — да скачаш… Веднъж може да ти се размине, но много пъти — едва ли?“. Не е ли така? Не, че не го разбирам — на неговите години в кръвта ти плуват змиорки. Този лаф пък съм го чувал от баба, майката на татко. Нали така?

Раев ме оглежда внимателно, засмива се само с очи и промърморва:

— Може и така да е?… А може и да не е така? Знам ли?…

— Не е лошо момчето, ама просто не може да ми обясни защо му е това хвъркане. Не се раждаме с пера и крила, нали така? Човек трябва да е верен на същността си!

— Който измисли как да летим, ще премахне всички граници — опонирам му аз.

— Това ти го казваш. И за какво ти е да премахваш граници? Границите дават спокойствие, предпазват от неочаквани главоболия…

— Не го казвам аз, Ницше го е казал. А границите са нещо временно. И подлежат на промяна.

— Не е лошо, момчето, ама по гръб не пада. Пък аз му казвам…

Вальо ме поучава още известно време. Леко високомерно, но добронамерено. И понеже спирам да споря, той постепенно се успокоява. Чашата уиски ми харесва, но отказвам втората. Главата ми леко се замайва, говори ми се, а не искам да ми се отключи устата.

Раев също прочита „Бряг“, но нищо не казва. Нито с думи, нито с изражение. След около час си тръгвам.

— Зоя, изпрати си приятелчето — нарежда Вальо.

Докато стоях до масата, така и не разменихме нито дума с нея. Когато наближавам вратата, се колебая какво да правя. Тя мълчаливо ми отваря и ме избутва направо грубо. Даже не ми подава ръка за довиждане.

А ключът ядосано превърта бравата отвътре.

 

 

Вече няма за кога да отлагам. Трябва да седна и да пиша за любимия поет. Вапцаров няма да е, макар че предпочитам да пиша точно за него. Олга Бергхолц няма да е, защото… Не знам защо, тя ми харесва, но… А какво би станало, ако напиша за… Олег Бергхолц? Нямало било такъв поет… Какво от това? Изключено е любимата Силянович да знае точно този маловажен факт. Взела си е изпитите в университета преди три десетилетия и оттогава, гарантирано, не е прочела ред повече от това, което й трябва, за да упражнява благородния си, папагалски занаят. Олег Бергхолц не звучи лошо, направо е аристократично… Значи, така решаваме: Олег Бергхолц!

Олег Бергхолц се е родил в… Талин. Интересен, средновековен град с култура, която лъха даже от стените на старите му сгради. Това, с лъхащата култура, трябва да бъде вмъкнато, отбелязваме го. В семейството на… доктор по философия. Не, бащата трябва да бъде интелигентен, но практичен човек. Значи, бащата бил… железопътен инженер. С широки интереси в областта на… живописта. Бил приятел с Марк Шагал[1], в негова чест шантавият художник нарисувал картината „Блянове за моето село“ с летяща овца. Картината днес се намира в експозицията на Орденбургския музей. Ако някой, случайно попита къде се намира този Орденбургски музей? — Отговарям „Не знам“, така пишеше в една от книгите. Това предава допълнителна достоверност, човек невинаги знае всичко за това, което преписва.

Пък и, щом има летяща овца, защо да няма и Орденбургски музей?…

Майката? Завършила женските педагогически курсове. Тогава хората в Русия били умни и не коткали жените да губят време по университети. После изкарала курсове и за милосърдна сестра. Така наричали тогава медицинските сестри. И доста години се занимавала с отглеждането и възпитанието на сирачета от Новобелинския приют. Тая, с Новобелинския приют е като оная, с Орденбургския музей. По време на Първата световна, майката на Олег изоставила, не, лоша дума, поверила четирите си деца на своята свекърва и отишла като доброволец на фронта. Там й дали орден… какъв беше орденът?… „Света Ана“, с диамантена люспичка.

Та, благодарение на това, малкият Олег изпитал благотворното въздействие на аурата на великолепната си майка, от една страна. А неговата баба, Надежда Дмитриевна, с простонародната си мъдрост положила в основите на личността му бъдещия голям хуманист. Подсъзнателно, човек включва за нянята на Пушкин и това предава допълнителна достоверност. Навремето, както и сега, важните госпожи не губели време с възпитаване и грижи за собствените дечурлига. Няните били за това. Замествали мама. Но, както е известно от случая с Пушкин, много често мамите се класирали на по-задни позиции в хлапешките глави. Леля Ана казваше, че който бърше дупето, него прегръща хлапето. В случая обаче няма конкуренция — важни са и майката, и бабата.

… Вероятно баба Надежда му е пяла и народни песни? Затова, първите му, наивитетни стъпки в поезията били повлияни не толкова от бащиния интелект, колкото от бабината естественост. Бащата му се намесил по-късно. След като юношеския хоризонт се разширил и Олег разбрал какъв умен татко си има.

В годините на Първата световна, момчето мечтаело да попадне на фронта, даже избягало от бащиния дом. Хукнало към първа линия, но още на гарата добър чичко войник го заговорил, видял какви мисли вилнеят в главата му и го върнал обратно вкъщи. В по-късни години, поетът осъзнал, че се е впрягал във фалшива идея, защото Първата Световна била обикновена, капиталистическа, човеконенавистна. Май Ромен Ролан[2] го беше казал: „Мислим, че се бием за родината. А се оказва, че се бием за търговците на оръжие“. На двайсет, по времето на масовизацията в Съветска Русия, Олег бил вече убеден комсомолец. Болшевиките почерпили от американския опит, но нарекли своите скаути комсомолци. След тях, онзи тарикат, Фюрерът създал хитлерюгенд. Щом проработи една идея, пръкват толкова варианти, колкото са необходимостите.

Та… Отишъл Олег да учи в института, завършен някога от баща му. За да може да влее, младите си и свежи сили в изграждането на Съветската държава. На двадесет и две издал първата си стихосбирка „Пролетарски мечти“. От нея лъхал искрен патос, духът й бил ясен и разбираем, стилът малко понакуцвал… Не всеки може да бъде на двайсет Есенин или Пушкин. И може би точно поради тия си качества, поезията на Бергхолц била приета добре от моряци, мужици, механици и мърморковци. Последната категория, естествено, няма как да влезе в списъка, ще трябва да измисля друга дума, започваща с „м“.

Добре, стигаме до съзряването. Ентусиазмът на младостта бил попарен от очевидната нелепост на Московските политически процеси[3] в края на 30-те години. Не, че стигнал до преосмисляне, но разочарованието се прокрадва в стиховете му. Поради това, или защото такъв му бил късметът, попаднал на подсъдимата скамейка при един от поредните юридически спектакли. Няколко години дишал чист и студен въздух в Сибир в концлагера „Берьозка“. Това го има, знам. Местата, в които имаш номер и не си човек, носят поетични наименования.

По време на Отечествената война, подал рапорт и от концлагера попаднал директно на фронта. На първа линия, в наказателен батальон. Стиховете му от това време са едни такива, прости, разбираеми, решителни и еднопластови. Първо трябва да унищожим врага, а после ще видим какво ще правим… Не, че е хубаво да живееш в концлагер, но… нашият строй си е наша работа. А е просто немислимо да наведеш глава пред човеконенавистния фашизъм.

Бил се като истински лъв, убедено и безразсъдно. След наказателния батальон идва службата в 342 пехотна дивизия.

Завършил войната като… старши лейтенант. Не, като майор! С купчина ордени и медали. Ала стиховете му вече звучали по друг начин. Леко изтерзани, раздвоението просто лъхало от тях, но пък като естетика били направо хармонично съвършени. Вече бил истински поет!

Пращаме го пак за малко в концлагер, но Сталин умрял, а Олег излязъл от „заведението“. Започнал да работи по основния си занаят, като железопътен инженер. Но тежките години си казали думата, на петдесет и осем умрял от инфаркт, оставяйки безброй разпилени стихове по второстепенни вестници. Великолепен и неразбран от съвременниците си. Литературният критик Татяна Постишева — трябва да има и такова име — преоткрила стиховете му десет години по-късно, вдигнала пушилката и за Олег Бергхолц се заговорило с подобаващото уважение. Стихосбирките, по ред на номерата са: Първата, естествено — „Пролетарски мечти“ — такова било времето; Втората — „Твоите хора, страна…“ — двусмислено около сталинските процеси; Третата — „Берьозка“ съмнителната концлагерна романтика. И последната — „Цикламено слънце“ — за декадентския период преди смъртта. Тук вмъкваме характерна особеност: Обикновено, поетите са декаденти на младини, тогава човек е естествено шашав и обича да се прави на интересен. При Бергхолц е обратното.

Сега, цитатите… За „Пролетарски мечти“: „сърца стоманени в стоманени гърди туптят“, „машината е с пулс, като човека…“, „през парата прозира слънце и тътенът на времето напира…“. За „Твоите хора, страна“: „човекът — враг, така прилича на трудещия се леяр…“, „… да вярваш, значи да мечтаеш. Да съдиш, значи да простиш…“. Ето, заради тази мекушавост го пращат да сече дърва… За периода „Берьозка“ подходящи цитати биха били…

… Да пишеш за несъществуващ поет е къде-къде по-интересно от това, да ровиш в стиховете на този, за който всички знаят.

Поглеждам часовника. Кога минаха тия четири часа и половина? Леле, два след полунощ е. Сега, с такова удоволствие ще се наспя… Да не забравя да навия будилника. Че току-виж, утре пак съм влетял по чехли в трамвая. Декориран с перушина по главата…

Скокове няма. Училището е скука. Зоя, щом чуе гласа ми, хлопва слушалката. Елизабет е болна от ангина. Принцеса Ру ме гледа насмешливо, а на последния проект ми постави тройка с минус. Ама па и живот…

Денят е влажен и топъл. Вятърът гони по небето стада купести облаци. Времето ме вълнува и влудява, а животът край мен сивее. Не се чувствам добре в собствената си кожа. Нищо де… Има лекарство за лошо настроение. Ходенето. Ще се разтъпча за два часа, после се прибирам и придремвам. А довечера отивам да поработя на гарата. Съществувание без петак в джоба направо е противопоказно.

… Знам, че това е разпределителна гара. Тук докарват влакови композиции и се прави преподреждане на вагони за други столични гари. Интересно е да гледаш, как малкият локомотив размества вагоните по различни линии. Нещо като детско занимание, но с големи играчки.

А от този вагон така упоително мирише на смола. Да видим какво има вътре? Борови греди. Ухаят великолепно. Какво ще стане, ако се излегна върху тях? Стените на открития вагон пазят от вятъра, а слънцето така приятно подпича. Всъщност, мога да предремя тук.

… В просъница чувам равномерно туп-туп. Като сърдечен ритъм. Това е сърцето на великана Грух с мустаци като опашки на муфлони. Муфлоните имаха ли опашки и то дълги, като мустаците на великана Грух? А кой беше пък този великан? И неговото сърце ли прави туп-туп?

… Колелата на вагона добросъвестно отброяват снадките между релсите. Пък аз сънувам великани. Изправям се бързо и надниквам навън. Вятърът е свеж и топъл, а пейзажът — съвсем непознат. Заспал съм, а влакът тръгнал. И сега ме мъкне към неизвестно място в родината. Майтап…

А след хубавия сън май съм и гладен… Освен другото, вече притъмнява.

Влакът не се движи особено бързо. На моменти спира. Някъде в полето. После пак тръгва. Но подминава удобните гари. Бих могъл да опитам да скоча от него, но това не е добра идея. Голяма е вероятността да счупя крак или да се травмирам. Пък и, каква полза да се изтърся някъде в полето? Ще чакам до поява на сериозна гара, на която пуф-пафът ще благоволи да спре. Даже мога да предремя още.

Да, ала вече не ми се спи. Не може да се каже, че ми е неприятно. Приключението с непозната земя под краката има интересен привкус. Ама май вече съм доста гладен? И жаден.

Влакът върви, върви… Мъкне се като трудолюбиво, тежко натоварено магаре. Не бърза. И пак спира само насред полето. Мисли по десет-петнайсет минути и пак тръгва. За да спре пак насред полето. Край него се изнизват безброй села.

… Най-после някакъв град. Гара, влакът изскърцва със спирачките си. Изсипвам се.

Лошото е, че нямам никакви пари. А билет срещу никакви пари никой не дава. Първи вариант, возя се гратис. Кондукторът ме излавя, подигравки… „Ей така си се качил и си легнал на борови бичмета, казваш? А защо не си остана там, да си доспиш?…“ После, най-вероятно униформени от пътната, обяснения, главоболия…

Трябва да се търси друг вариант. Той, естествено, не е да се прибера пеш. Мога да изляза извън града и да вдигам ръка на автостоп. Вече притъмня, кой ли ще ми спре? Ще трябва да разпитам за обратен товарен влак.

Ето, в онзи край на гарата има дизелов локомотив с нанизани товарни вагони-цистерни. Някакъв чичо се разхожда край него и занича между стоманените му колела.

— Добър ден, мога ли да попитам нещо?

— Вие питате, ние отговаряме… — поглежда ме човекът. Има малки, франтовски мустачки, които не се връзват с грубоватия глас и сините, дочени дрехи.

— Получи се една засечка и попаднах тук не по собствено желание. Нямата ли път към София?

— За пътя към София си има пътнически влак. Касата е ей там…

— Мислих и върху този вариант. Ама билет срещу умолителен поглед не дават. А пари нямам…

— И как попадна тук „не по собствено желание“?

Разказвам му, възможно най-кратко перипетиите си. Усещам — вярва ми. Мисли нещо, почесва се.

— Абе, виж какво… Тръгвам точно към София, след два часа. Ама нямам право да те возя в кабината. Ако ме хванат, такава глоба ще ми тръснат, че ще ми стане мъчно. Не знам какво да ти кажа?…

— Кажи ми, че ще си плюеш в пазвата и все пак ще ме вземеш!

Човекът се засмива.

— Ей, че си… Лепнал си се за мен като репей за овча опашка… Добре, разходи се нанякъде. В десет без пет да си тук. Ама се появяваш уж случайно. Ако те поканя, влизаш, ако се направя, че не те познавам, съжалявам. Трябва да поговоря и с чирака. И той трябва да си даде съгласието, защото двамата сме за мустака, ако ни хванат с теб. Айде, чупката…

Все пак е някакъв вариант. Първо, да потърся вода, че вече здравата съм жаден.

Лесно намирам гаровата чешма, но след като се наливам, усещам още по-недвусмислено колко съм гладен. Виждам малка къща и дърво до нея. Когато наближавам, отвътре изръмжава куче. Говоря му успокояващо, докато късам няколко джанки. Но то изхвърча от колибата и се мята на мрежата. Нищо, че съм му никакъв. Мрази ме… И това не е всичко. Иззад къщата се показва баба с мустаци на подпоручик фустогонец. Мустаците се виждат даже на слабата светлина от прозореца. Подпира се на бастун, едва ходи, но не й липсва самочувствие.

— Какво се размотаваш покрай къщата бе, багабонтино? Искаш ли да те подпукам с бастуна? — Към солото й се включва и замълчалият за момент пес. Дует без грешка…

— Позволете да Ви поправя госпожо — опитвам се да ги надвикам.

— К’во? Млъкни бе, Душко…

Това куче е Душко?! А как ли се казва лошото й куче?

— Позволете… — Заговарям тихо. Така този, който крещи, от любопитство също превърта потенциометъра. Яростта често върви в комплект с любопитството. — Позволете. Казва се не багабонтино, а вагабонт. Френска думичка.

— Голяма работа, френска думичка. И к’во значи? Тихо, Душко…

— Значи лош човек. Много сте внимателна госпожо, благодаря!

Бабата ме гледа с недоумение. Крещи й се, но аз я обърквам. Защото не крещя. Но, явно добрината й не е в излишък.

— Майни ми се от главата! Пък дали си багабонтин или вагабонтин, все тая… — завършва тя с една, наистина логична фраза.

Не ми остава нищо друго, освен да изпълня нареждането й. А си представях друг сюжет. Че се заговаряме, тя ме пита не съм ли случайно гладен? И ми предлага топъл краешник с буца сирене. Мечтанията на гладния рядко съвпадат с намеренията на сития.

В десет без десет приближавам локомотива. При машинистите има и чиновник в униформа. Подписват някакви документи, говорят си тихо. Смеят се. Оставам в сянката на вагоните, на трийсетина метра от тях. После униформеният си тръгва, а машинистите се възнасят в кабината си.

Притичвам последните метри, за да стигна до тях. Помощникът ме вижда.

— Шефе, онзи навлек дойде. К’во да му кажа?

Шефът се показва за момент и изрича на скоропоговорка:

— Не става, изчезвай! — и се скрива. Локомотивният клаксон изригва бодър звук, толкова силен, че вътрешностите ми се свиват. Потегля уж бавно, но бързо ускорява.

Не става, не означава, че не става… Изчаквам да се изнижат край мен няколко вагона и се закачам на стъпенката на един от тях. Мирише тръпно на сярна киселина. Намествам се в малката кабинка на спирача и затварям вратата. След десет минути ми е вече здравата студено, но… това предлага заведението.

Как преминават следващите три часа и половина, няма да ви разказвам, за да не ви превърна в черни песимисти. Премръзвам така, че не усещам нито ръце, нито крака по себе си. Все пак, в четири без петнайсет сутринта се изтърсвам на Подуянската гара.

И правя нещо, наистина нелогично. Тръгвам да звъня на Зоя. Ако се обади Вальо? Просто ще затворя. Пръстите ми са така вкочанени, че едва на третия път успявам да набера номера. Обажда се Зоя.

— Ало… — гласът й е тих, уморен, но не сънен.

— И аз съм ало. И то така, че не ме държат краката…

— Какво е станало?

— Ще ти разказвам, като те видя. Вальо вкъщи ли си е?

— Няма го. — Следва доста продължителна пауза. Не изключвам варианта, след кратък размисъл да хлопне слушалката. Но, явно, в главата й се търкалят мисли в благоприятна за мен посока. — Идвай! Но да знаеш: първо ще си получиш заработеното, а после ще изслушвам брътвежи и оправдания…

— Не мисля да се оправдавам.

— Страх те е от шамарите?

— Ял съм достатъчно бой като хлапе, за да ме е страх. Идвам. Макар че, не очаквах да посрещнеш точно с шамари…

Тихо се намъквам в кооперацията, без да паля стълбищното осветление. Зоя ме чака. Още преди да вдигна ръка към бутона, врата се отваря. Влизам вътре, тя притваря, пали лампата, застава пред мен, оглежда ме. Не знам до какви изводи стига, но ми удря наистина здрав, мъжки шамар. Това сигурно е форма на специфична женска нежност? Естествено, изпитвам желание да й хвана ръцете и да й покажа, че върша тази работа по-добре от нея. Но стоя и я гледам в очите. Тя замахва още веднъж. Никакво сваляне в грамажа.

— Свърши ли?

— Знаеш ли как ми се иска да ти откъсна главата?! И колко съжалявам, че се захванах с теб?

— И аз изпитвах желание да ти откъсна главата. Но, не съжалявам, че се захванах с теб. Сега какво: ще си късаме главите ли, или ще правим нещо друго? Доста по-приятно.

Зоя избухва в смях. Прегръща ме, целува ме по ушите, а аз неволно се дръпвам. Гъдел ме е и не обичам да ме докосват точно там.

— Защо си такъв леденясал? Смърдиш на… нещо. Неприятно!

— След обяд си мечтах за топъл хляб и буца сирене. Ако отидем в кухнята и ме нахраниш, ще ти разправя интересна история.

— Очаквах, че ще ме помъкнеш първо към хола.

— Еволюирам. Вече съм в състояние да мина първо през кухнята и банята.

— Еволюираш… Ставаш типичен мъж. Любовта на мъжа минавала през корема.

— А маршрутът на женската любов през къде минава, казваш?

— Иска ти се да си направя харакири с неразумни признания?

— Чак харакири… Ако вътрешностите ти станат външности и се разсипят по пода, ще ме натикат в панделата по подозрение. Предпочитам да си останеш в това състояние, защото мисля да се възползвам от теб…

— Стига обяснения. Първо през банята! Ухаеш, та се не траеш.

Водата отмива от мен не само миризмата на сяра, но и лошото настроение. Светът пак е добър. Зоя… за нея не може да се каже същото, шамарите й бяха направо на ниво. Но и аз й казах нещо. С това, че издържах и не й хванах ръцете.

След малко, по слип, сядам до масата. А Зоя вади от хладилника разни вкуснотии. Ям като невидял. Зоя мълчи и си намира разни занимавки, щъкайки из кухнята. По някое време не издържа и ми изръмжава насмешливо:

— Ама пък как добре си хапваш…

— Никога не ми е липсвал апетит. Вече се понатъпках. Мога ли да се оригна? Било полезно.

— Ако ми направиш този свински номер, ще ти е за последно. Бия ти дузпата и няма апелация!

— Мир, любов и легло. Ще ме поканиш ли в спалнята?

— Не разбира се. Там е друга територия.

— На Вальо?

— Да, на Вальо! Да не би случайно да не знаеш, че съм омъжена точно за него?

— Знам, разбира се.

— А знаеш ли, че любовничеството си има доста корави правила? Почти мафиотски. Често несправедливи. Но целесъобразни. Аз съм омъжена все пак точно за Вальо!

— Пък аз съм благодарен на Всевишния, че е точно за него.

— Защо?

— Защото ми е безразличен. Ако ми беше симпатичен, нямаше да мога да тръгна към теб. И аз си имам скрупули.

— А има ли въпрос, за който нямаш готов отговор?

— Много са, но не съм толкова глупав, че да ти ги кажа точно кои са…

Доближавам я, подпирам я с тяло до стената, но леко. Държа ръцете си настрани и започвам да я целувам. Но, като спящо, малко дете. Едва, едва… По челото, по бузите, по раменете. Тя стои, затворила очи и мълчи. Рядко й се случва, но сега мълчи. По някое време тихо казва:

— Разкопчай сутиена. В него има едни цици.

Разкопчавам го с два пръста. Кафявите връхчета са доста втвърдени, ала аз продължавам с внимателните целувки. Тя се засмива, притиска главата ми към себе си, но аз се дърпам назад и продължавам да използвам само върха на устните си. Тя лови ръцете ми и ги поставя на дупето си, аз ги отварям и се подпирам на стената. Така и да ме придърпва към себе си, ще мога лесно да й се противопоставя.

— Малко ти бяха двата шамара…

— В момента изпълнявам указанията на една моя позната. Тя ме посъветва да започна с галене и целувки без натиск, докато жената срещу мен започне да вибрира…

— Защо не вземеш да изчукаш тая глупачка, заради тъпите й внушения?!

— Добра идея! — Притискам я рязко и грубо и усещам как краката й с готовност се разтварят пред коленете ми.

Бележки

[1] Марк Шагал (1887–1985), руски, впоследствие френски художник. — Б.а.

[2] Ромен Ролан (1866–1944), френски писател. — Б.а.

[3] Московски политически процеси. Протичат през 1936–39 г. Чрез тях, Сталин ликвидира политическите си противници. — Б.а.