Владимир Колев
Алхимия на една монета (10)

9. Не вярвам, но нямам основание да се съмнявам

Първите два-три дни минават много бързо, като в сън. Зоя непрекъснато е пред очите ми. Все още не мога да повярвам в случващото се. Би било потискащо, ако се събудя и разбера, че това, което е минало през главата ми, са били само фантазии. Преживявам всичко отново и отново.

Преди да си тръгна след първото издивяване в хола, отново си говорихме делово. И тържествено си обещахме: Никакво влюбване! Три месеца и нито ден повече! За това време аз ще съм станал забележителен любовник, жените ще бъдат отворена книга за мен. А след това, при бъдещите ми победоносни любовни завоевания, ако все пак се усъмня в нещо, й се обаждам. Срещаме се, аз описвам кое как е станало. Тя ме подсеща сбъркал ли съм и къде. След три месеца и един ден, Зоя ще е вече само верен съветник.

Забавното е, че в този момент и двамата вярвахме, че по-далечните дни ще текат точно по този сценарий. Това, че аз не съм можел да предвидя реакциите си, е разбираемо. Но и Зоя си вярваше. Всъщност, предполагам, че е изглеждало логична. За три месеца, всеки любовник омръзва. Женска сексуална филантропия, ама и тя — до време!

А дотогава…

… Учение и труд! Труд и учение! Това го пише над всяка черна дъска, във всяка класна стая. Наистина съм старателен. А тялото на Зоя просто предразполага към задълбочени изследвания. Да има как да не си губя времето с това училище, а само да изследвам, да изследвам… Ама няма как. Предупреден съм под страх от смъртно наказание, че трябва да си държа устата затворена пред сестра ми. Вальо пък е абстракция, която просто може да не ни притеснява.

Вероятно има и още нещо. На слепите птичета Господ им прави гнездото. И аз, като сляпа птичка Божия…

А с Елизабет става направо интересно. Не знам как звучи, но аз все така си я обичам. Все така, макар и не точно така. Даже, в известен смисъл, ми падат част от блокировките. След като изкарам квалификационния курс при Зоя, много по-уверено ще се приближа към момичето със слънца в очите. Но, нейното отношение към мен се променя. На моменти ме оглежда с поглед, в който има куп въпроси. Тя определено влиза в някакви мои планове, но сега се пазя даже да я докосна. А тя, на моменти просто търси това докосване. Все пак, имаше и някаква случка до една барака. А заради някакви врабци ми налетя и почти ме целуна. Тогава това беше разтрисащо изживяване. Сега имам преподавателка, пред която импулсите на Елизабет са упражнения в детската градина. А и беше много отдавна — преди около месец.

 

 

В петък, след края на часовете, Елизабет пак е пред входа на училището. Обяснявам й, че ще я изпратя само до трамвайната спирка, тъй като бързам.

… Наистина бързам. Влакът на Вальо пристига довечера в шест, а до това време от стаята трябва да се е изпарила дори миризмата ми. Учителката ми обясни, че ревнивците имали чувствителни носове и улавяли миризмата на другия мъж, ако той е бил скоро в стаята. Не вярвам, но пък и нямам основание да се съмнявам.

А Елизабет въобще не бърза. Предлага да хапнем по един сладолед и бръква в чантата за портмонето.

— Извинявай, ако ти кажа, че днес не ми се яде сладолед, ще те излъжа, защото винаги ми се яде. Но е вярно, че бързам! — Ако се налага да лъготиш, хубаво е поне да е наполовина смесено с истина. А още по-сигурно е, когато лъжеш, споменавайки само истинни постановки. Стари рецепти, от преди Христа.

— Среща с гаджето ли имаш? — Виждам очи без блясък. В тях има просто въпрос.

— Имам среща с достопочтена дама с големи цици, за които съм ти споменавал и друг път — информирам я с възможно най-точния отговор.

— Да бе… и заради нея така бързаш? — Уж точно тази интонация не е характерна за Елизабет, но… явно я има в програмата на всяка жена.

— Да ти се кълна в здравето на бъдещите си деца ли искаш?

— Всъщност — не! Какво право имам да те разпитвам къде ходиш и с кого се срещаш? Но ще те подсетя нещо. Светиш отвътре. Мъжът свети така само когато се среща с жена, която му харесва. А ти, ако искаш, ми повтори, че имаш среща с какичка. Ще ти повярвам… — Този тон наистина не е характерен за Елизабет. Защо ли си мислех, че е отнесена Офелия? — Благодаря, че ме изпрати! Бягай да си хванеш трамвая — и ме побутва настойчиво пред себе си. Оказва се, че има доста здрави ръчички.

Отново се докоснахме… Макар и не по класически любовен начин…

 

 

Зоя има бенка на рамото. Душа я демонстративно с нос, после я докосвам внимателно с устни. Галя я зад врата, като внимателно роша косата й. Тя ляга по корем и започва да ме поучава:

— Легни върху мен, но не се изтърсвай като пълен чувал, а се подпирай внимателно на колене и лакти. Не отнемай на женското тяло възможността да се движи под теб. Ръката ти има усет, не натиска, а гали, това е добре… Сега можеш да ми направиш масаж на гърба и плешките… Какво се смееш?…

— Асоциация. Като каза плешките, си представих месарски магазин, тлъстак зад тезгяха. Вътре влиза пухкава, руса дебеланка и си поръчва агнешка плешка… — не мога да сдържа смеха си.

— Ще ти перна един! Ти го учиш, то ти се подиграва — опитва се да бъде сериозна Зоя.

— Обикновена мъжка неблагодарност, не си ли свикнала с нея? Така добре ли е?

— Ако от теб не стане Казанова, имаш поне перспектива като масажист. Господ ти е дал каквото трябва. Сега можеш да пуснеш ръка надолу. Мъжката ръка, гали каквото гали, трябва да минава през женското дупе. Продължава нанякъде, пак минава оттам. Не награбвай като невидял, жената трябва да бъде провокирана отначало с внимателно докосване. Така ще я докараш до положение сама да поиска да бъдеш груб. Само не бързай.

— Не знам как напредвам, но виждаш, поне съм старателен. А това погалване по гръбнака харесва ли ти?

— Ох, точно така е много добре. Откъде го знаеш? — Гласът на Зоя за момент излиза от контрол. Макар и само за момент. Ако не ми бяха заети ръцете, бих се потупал окуражаващо по рамото… Схватлив съм, да не ми е уроки. — Така, но сега вече леко прекаляваш с деликатността. Можеш да пипаш и малко по-плътно. Та откъде знаеш този трик?

— От една баба в махалата. Бях още в малките класове и обичах да ходя при нея. Не знам как ще ти прозвучи, но тя умееше да гали по-добре даже от мама. А тази хватка се нарича броене на прешлените. Може да се прави и с върховете на пръстите, свити в юмрук ето така.

— Женчо, почнал си направо с бабите… — смее се във възглавницата Зоя.

— Там беше друго. И сега като си спомня за тая жена, усещам буца в гърлото. Много я обичах. Макар че беше дива и заядлива. Да не й кацнеш на върха на езика — ще те направи за две стотинки. Но ме е карала да захлипвам от смях. Когато умря, светът ми се стъжни. Цяла седмица гледах накриво всичко край себе си.

— Добре, да оставим спомена за бабата. Плъзни ръка по външната страна на бедрото, след това…

— На лявото или на дясното?

— Не се прави на идиот. Вече можеш да се поразделиш с деликатността. А, ако напипаш и деликатната граница на показното насилие… Ало, това пък какво е?! Добре де, получава се…

 

 

Явно светя, права е Елизабет. И сестра ми го е забелязала. Гледа ме насмешливо, а след вечеря подхвърля:

— Имаш ли да казваш нещо за свое оправдание?

— А за какво трябва да се оправдавам?

— Брат ми, хубава ли е?

— Кой бе?

— Ти кажи кой?

Не е надушила за Зоя, това е добре. От друга страна, теорията за лъжата наполовина направо работи. Обичам си сестричката, защо да не задоволя поне част от любопитството й?

— Да не би да питаш за Елизабет? — правя се на завеян.

— Елизабет? Хубаво име… — насърчава началото на признанието сестра ми.

— И мацката е хубава. Има слънца в очите, белег на бузата и прадядо — немски евреин дърводелец.

— Откъде знаеш чак за дядото? — продължава да любопитства сестра ми.

— От фамилията й. Цимерман значи дърводелец.

— Откъде я намери тая екзотика бе, брат ми? Сигурно е кестенява и къдрава?

— Ами. Руса с прави коси.

— Еврейките обикновено са къдрави и тъмнокоси.

— Може и така да е, но Елизабет е необикновена. Нали знаеш, моето гардже и моето гадже са най-хубавите.

— Кога ще ми я покажеш?

— Когато се получи подходящо съчетание на звездите. Засега и в моята глава, и в космоса цари хаос — пазя се от прекалени ангажименти.

 

 

Преди две седмици любимата Силянович обяви, че ще даде най-важното есе за срока. От него, до голяма степен ще се оформи крайната оценка. Темата е оригинална, та дрънка: „Моят любим поет“. Така че, който иска, може да започва да пише, а не после да се оправдава, че не му е стигнало времето. Никой не кълве на ценната препоръка. Ден-два по-рано напрягаш мозъка и каквото излезе — излезе. Един ден, връщайки се от училище, минавам край една от градските библиотеки. След кратък размисъл, се напъхвам вътре.

Приятно прохладно е. Лелката при картотеката ми се усмихва приятелски. Понякога си казваме по някоя нищо незначеща дума. Нали знаете, един човек или ти харесва, или не. После идва мотивацията защо. Лелката просто ми харесва. Обичам да се ровя като мишок по рафтовете. Ако някоя книга ме хване с нещо, взимам я, зачитам. Ако ми хареса — продължавам, ако не — връщам я на рафта. Неволно си спомням за купчините тъкани съкровища в чичовата къща. Струват пари, но миришат на нафталин. Край книгите ми е определено по-интересно.

Мога да използвам и да поразровя за някоя слабо известна поетеса. Покровителствено ще я обявя за моя любима. И ще напиша хвалебствено слово за нея. Всъщност, има един поет, който наистина много обичам. В класацията по баналност е на първо място. Вапцаров. Работата е там, че той е провъзгласен за национален и значим по политически съображения. Години след смъртта му. Приживе, сам не е смеел да се брои за поет. Биографията е измислена и не съответства на живота му. А грубоватите стихове, в които малцина вникват, са истинска, естествена, поетична философия. Външно груб, а ужасно нежен. Ясен, изразителен, умеещ да внушава прости, но не банални истини.

Представян е като поет комунист. Поет — да. Но не и комунист. Симпатизира на течение, което се нарича лява идея, но то е модерно и сред млади английски интелектуалци. Например. Ако се откажем от излишното морализиране, трябва да приемем един привидно странен факт. Доста от тия млади интелектуалци, по късно, под въздействието на тежки обстоятелства, фактически предават интересите на страната си. С идеята, че така подпомагат тоталното прилагане на един нов модел на справедливост. Болшевизмът по това време генерира някакво неповторимо и неподражаемо облъчване. Под влияние на това облъчване, Вапцаров се формира като уникален поет. По това време, това течение се нарича сталинизъм.

По това време още не са разбрали, че Сталин е тиранин от най-чиста проба. Толкова маниакален, че вгорчава за десетилетия животът в една огромна държава. Защото, освен диктатор, той е и добър конспиратор. Закрива територията на страната си. За тази страна и за него се знае това, което той иска да се знае. Толкова, колкото той допуска да се знае. В същите тези години, той съумява да се превъплъти в поетичен символ на дързост и устрем. Харесват го учени, писатели, поети от цял свят. Вярват, че това, което се строи в сталинската държава, е бъдещето на света.

Вапцаров също поддава на този импулс на влюбване. Не бива да бъде обвиняван в късогледство. Като правило, поетите са слаби политически анализатори. Те измислят свой вътрешен свят, а не се вторачват в баналния външен.

Преди време си взех запис на Реквиема на Керубини. Първият път ми прозвуча като водопад от звуци. След няколко дни отново го изслушах. И усетих, че водопадът всъщност бучи доста хармонично. След няколко изслушвания, влязох в музиката му. Сега я слушам с удоволствие. Беше нещо като постепенно влюбване.

По същия начин навлязох и в поезията на Вапцаров. И открих колко дълбока човечност е закодирана в нея. Но няма да пиша за Вапцаров. Именно защото мнозина ще се захванат точно с него.

С външната му, показна страна. Разбираемо. Трудно е да напипаш неговата дълбока, човешка същност.

 

 

В понеделник, мъжът на Зоя не отива в командировка. И остава цялата седмица в София. Ало, имам отпуснати само три месеца от жена ти! Кой ти дава право да ми отнемаш от времето?! Това ми се иска да му кажа. Но не му го казвам, разбира се.

В сряда звъня целия следобед, но никой не вдига слушалката. А привечер дочувам отсреща гласа на Вальо:

— Прощавайте, Зоя?

— Кой я търси?

— Един многознайко, братът на Вили.

— Момент да я извикам. Поздрави сестра си. — В гласа му няма мътилка. Откъде пък съмнение точно към мен? Каква конкуренция може да му бъде едно хлапе?

— Кажи многознайко? — гласът на Зоя е делнично ведър и спокоен.

— Вальо отиде ли да си допива ракията в кухнята?

— Да.

— Имаш два варианта. Единият, да сложиш в чашата на мъжа си силно приспивателно и да ми отвориш в полунощ вратата. Другият — да се видим утре в парка.

— Другият. В колко?

— Два следобед. На оная пейка. — В това време чувам отново гласът на Вальо. Пита насмешливо Зоя да не би да си урежда среща с пубертет? Тя му отговаря много спокойно: „Стига, пораснало е момчето“. — Предай на Вальо поздрави от пубертета — благовъзпитано й казвам аз.

— Ще му предам. Чао. Донеси тетрадката със стиховете.

Ха! Откъде знае пък Зоя за нескопосаните ми поетични еквилибристики?

 

 

В два без десет наближавам пейката. Нося и тетрадката, в която има три поетични бълнувания. Две оптимистични, и едно доста тъжно. Зоя вече е там. Протяга се на слънцето, а от полата й излизат такива бедра, че свят да ти се завие. И аз съм допускан между тях… Направо съм късметлия, но не трябва да й показвам това. Ще си навири хубавия нос. Чувал съм, че жените трябвало да се държат по-изкъсо! Ей, ама па колко много знам?…

Иска ми се да я целуна по устните, но откъде мога да бъда сигурен, че наоколо не се навърта някой информатор, пратен от Вальо. Тия, военните много обичат засуканите фабули. Затова й целувам ръка. Усещам, че това наистина я радва. Приятно ми е да я радвам.

— Откъде знаеш, че се правя на поет? — задавам й въпроса, който от вчера се върти в главата ми.

— От една приятелка и твоя преподавателка — информира ме, без да се прави на интересна Зоя.

— Коя бе, да не е принцеса Ру?

— Същата — кимва Зоя. — Така ли я наричаш? В такъв случай, аз коя съм?

— По тая система, принцеса Зо. Ако искаш да икономисаш цяла буква от името си. — Ако на света има разни братства, явно има и мистериозни сестринства. — Откъде се познавате с Руми?

— Тя е редактор на стихосбирката ми. Боря се догодина да излезе моя книга.

Щом Зоя е тръгнала да се бори, направо ще стане. Разбира се, няма грам смисъл да й разяснявам, че е перфектна в едно нещо, но това нещо не е точно поезията. От мен не става поет, от нея — поетеса. И двамата сме с двата крака в гилдията на бездарниците. Нещо като колеги по съдба, което ни сближава. Все пак, съм достатъчно съобразителен да не споделя мислите, които се търкалят в главата ми.

— Принцеса Зо… — мърмори на глас Зоя. — Нещо като зозичка, префантосана, лековата жена. Не ми харесват твоите съкращения.

— Услужливата ми мисъл веднага ми подхвърля приемлив вариант. Вместо Зо — Зу! Има една такава, проклета магическа птица с която юнакът Гилгамеш брал ядове.

— Кой беше пък тоя? А да, шумери, акади и някакъв техен хвалипръцко, с който наследниците много се гордеят. И каква е тази, проклетата?

— Ако започна от началото, докато стигна до нея вече ще се прозяваш. Докато скитосвал да произвежда подвизи, Гилгамеш се засякъл с богиня, наречена Инана, Ищар, Инин. Тя си била лакома за мъже и искала да го употреби по сексуално предназначение. Ама глупакът се дръпнал. А не трябвало — била хубаво парче…

— Ти би ли се отдръпнал?

— Абе, кой бяга от хубавото… Та, човекът отказал на богинята с логичен аргумент: По-добре да любя робиня, отколкото да стана роб на богиня. Като всяка уязвена жена, тя се разфучала и тръгнала да му крои номер. В своята градина на любовта, в короната на някакво дърво тя поселила някаква птица-буря, наречена Зу. Тя трябвало да направи кал на глупавия юнак. Но, по правилата на жанра не успяла.

Това, в резюме. Иначе мога да ти измисля стотина литературни финтифлюшки за колоратура на образите.

— Няма нужда. Разбрах за какво става въпрос — промърморва Зоя и взема тетрадката от ръцете ми. Наднича разсеяно в нея, но явно нещо разсъждава на ум. После пита неангажиращо:

— Не се ли получава нещо сходно и между нас? И аз те употребявам по предназначение.

— Дай Боже употребата да продължава… И то, по възможност по-често. Това не ме притеснява. Нали не си птица-буря и не се каниш да ми въртиш номер?

— Няма бе, няма. Дишай спокойно. В този тефтер има само формули.

— И поезията използва формули, но различни, често закодирани. А това, което търсиш, е от средата нататък.

— Така… Какво е това „Страданията на третото дяволче“?

— Закачам се с Гьоте. Нещо като „Страданията на младия Вертер“.

— Абе, той, Гьоте не е много актуален днес, ама ако само се закачаш… Така „В нощ на бялата зима,/покоят на тиха рекичка,/виелица злобна разтърси./И ето, всред лунният блясък…“. Много умозрително бе. Има ритъм, думите ти предизвикват свирене в ушите, но е някак…

— Ти настоя да ти донеса тетрадката. Признавам в аванс, че съм бездарник. И съм убеден в това — казвам го и съм искрен.

— То не се знае? И какво е това трето дяволче?

— Ами, светът е пълен с дяволи. Средностатистическият глупак най̀ обича да се ласкае от мисълта, че е голям дявол. Малцина са наистина дяволи — втората линия. Но има все пак и хора, които просто не искат да бъдат дяволи. Те непрекъснато се терзаят от разни неразрешими проблеми. Без да искат, също правят нескопосани дяволии — животът ги гърчи. Третото дяволче е еманация на личност от третия вид.

— Много е сложно. Не е за твоята глава…

— Като ми е дефектна главата, защо я галиш и целуваш?

— Не съм казала, че е дефектна, а само недозряла… И в това няма нищо обиждащо. Я да видим какво има още тук? Така… „Бряг“ Защо избра това заглавие?

— Брегът разделя нещо от нещо. Брегът е преход между…

— Така, така… Отново вятър, вълни — естествено, водно огледало… Знаеш ли, че не е лошо?

— Напротив, не струва. И принцеса Ру каза същото. Иска ми се да съм, но просто не съм поет. И — по вътрешно усещане — няма и да стана.

— Не се отчайвай бе, човек. Сега си в началото. Ако положиш усилия, ако не пестиш времето си и…

Не, че ми е неприятно това, което Зоя ми говори, но просто не й вярвам. Наистина, за да успееш да направиш нещо голямо, трябва да положиш много усилия, но… Ако си се родил лястовиче, ще полетиш. Ако си се родил кокошка — най-много да подхвръкнеш от плета към зеленчуковата градина, при тиквите.

— Може ли поне да те погаля по бедрото?

— Ама, слушай какво ти говоря, недей да се въртиш само около това! — Спира за момент, мисли нещо, засмива се. — Всъщност, може, но ще сложим ето така мантото ми. Сега леко и внимателно подпъхни ръката си. За какво си мислиш?

— За Зоя без дрехи. За Зоя срещу мен в леглото. За Зоя под мен, за…

В този момент усещам ръката на Зоя. Галещите й движения предизвикват светкавична реакция.

— Протегни се назад, все едно се печем на слънцето. Точно така. Я да видим колко време ще издържиш на атаката? Как си?

— Ако в този момент си махнеш ръката, ще те убия. Мисли за живота си! — Как се изменя само гласът ми… Бучи и клокочи.

Мярвам отстрани Зоя. Пече се на слънцето, спокойна една такава… Ако си на десет метра от нас, въобще няма да стоплиш каква велика драма се вихри под сгънатото манто на коленете ни.

Май ще стане весело… Чувам гласа й, уж учуден:

— А? Какво беше това топло фонтанче?… Всъщност, аз съм довиждане. А ти как си?

Става, без да бърза. Напъхва в чантата си тетрадката. Даже не ме поглежда. Не знам как да го обясня: цялата излъчва присмех към левака. Наистина присмех, но не злобен. Без да ме целуне, поема по алеята.

Хем ме е яд, хем… Тази жена прави с мен каквото си иска. А аз й стоя на задни лапки, като кученце. Само и само да ме гали. Да ми се усмихва. Да ме облъчва. Да подпъхва с галещо движение ръката си в панталона ми. Да…

И това ми било мъж!

А, от друга страна, наистина се чувствам точно мъж!