Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

8. Много глупост и малко любопитство

Прибирам се от тренировка и пак съм жаден. Но този път имам две ценни монети в джоба. Те не стигат за разкошния коктейл от боза и лимонада, но с тях мога да си позволя две чаши от нещо, което е газирано и е с вкус на череши. Автоматът е инсталиран пред магазина срещу парка. Знам, че двете чаши са нищо, виж ако имаше поне литър, но и това е радост за организма и принадлежащата му душа. Бързам към автомата, в движение вадя едната паричка. Край машинката стои някакъв човек, май го познавам, но това после. Първо да излея течността в ненаситното си търбухче.

Изпивам чашата на екс и тъкмо вадя втората монета, намествам на фокус личността отстрани. Тоя, вечно брадясалия, небрежен елегант с костюм и вратовръзка. С костюм изваден изпод дюшека. Приятелят от тумбата на бичетата побойници явно също е жаден. И още по-явно няма пари. И той безхаберен като другите добичета. Но и безхаберните могат да бъдат много жадни.

Измивам бавно чашата, поставям я и пускам монетата. Пие ми се, та знае ли се… Но вече съм се спънал в погледа на елегантния. Преглъщам, докато гледам струята, ръката ми иска да посегне, но я държа насила в джоба. Кимвам на човека в костюм: „Пий!“. Толкова е жаден, че даже не ми благодари, а на три едри глътки изпразва чашата. Чак тогава ме поглежда:

— Жив да си, приятел!

Иска ми се да му напомня, че сега ми пожелава живот, а гледаше равнодушно оная корида, когато бичето ме гонеше под дърветата с идеята да ме смели. А сега благославя като дядо поп по Великден. Но, да поучаваш жадния е безсмислено. Тупвам го по рамото и се забързвам обратно към парка. Двеста метра по-нагоре има чешма, от която тече хубава, прохладна вода. Ще стане леко неприятно, ако бичетата в това време пикаят в коритото й. Трети път номерът с пиенето в тяхно присъствие просто няма да мине. Но да не мислим за света с лошо…

Няма ги. Включвам помпата и се зареждам, като камила след седмичен преход в Сахара. Толкова съм се налял, че коремът ми дотежава.

Бавно тръгвам към изхода на парка. Сега и да искам, не мога да бързам. По едно време ми минава през ума, че би било добре да отида зад едни храсталаци и да си постеля якето. Половинчасово придремване би ме освежило.

Толкова ме мързи, че решавам на първо време да приседна на пейка, и да се попека на слънце. Сядам, затварям очи. Умората прави дрямката особено приятна. Както си стоя със затворени очи, усещам, че някой се настанява до мен. А аз тъкмо си мислех да прилегна на пейката. Нищо де, ще отида на съседната.

Ставам с позамаяна глава, но нечия ръка ме дръпва за ръкава да приседна обратно. За част от секундата ми минава през ума, че може би, току-що настанилият се компаньон е някое от чифтокопитните. Така, както съм се отпуснал, боят ми е сигурен. Бавно отварям едното око.

Зоя. Това е добре. Промърморвам сънено:

— Тъкмо се канех да прилегна, а ти ми прибра половината пейка…

Зоя се измества до края, закача чантата си отстрани и ми нарежда:

— Легни и постави глава в скута ми.

Въобще не се пазаря, а изпълнявам стриктно нареждането й. Но когато главата ми докосва бедрата й, изведнъж разбирам, че съм направил ужасна грешка. Прилягам на една страна в напразен опит да скрия, че панталонът ми, кой знае защо, се е изпънал в една непривична посока.

Положението се усложнява още повече, когато ръката на Зоя погалва лицето ми. А моята лови нежните й пръсти и ги поднася към устните ми. Уж мисля да я целуна леко и неангажиращо, но не се получава точно така. Притискам с тик дланта й, а тя не се дърпа. В следващия момент виждам огромните й, пълни със сълзи очи. Тъкмо да й кажа, че тия очи трябваше да се разплачат на погребението, а не тук и все пак се сещам, че е ужасно глупаво точно сега да се правя на ведър остроумник. Усещам как главата ми се изпразва от кръв и мисъл. За сметка на един друг орган.

… А целувката й направо ме зашеметява.

Лежането в женски скут може да е приятно, но не е много удобно за целуване. Притискам главата й към себе си, тя се отдръпва и изръмжава много сърдито:

— Ще ми счупиш гръбнака бе, дивак! Не мога да се огъвам толкова…

Сядам до нея на пейката. Ръцете ми я притискат грубо, цялата ми кръв се стреми към нея. Усещам, че тялото й притреперва. Май не съм презареден само аз… Толкова съм непохватен, че тя ме подпира с ръце и се откъсва от мен.

— Ей, ей, по-внимателно! Не съм за един ден! — Смее се, леко е смутена, но явно й е приятно. Оправя косата си, оглежда се. Паркът не е пренаселен, но все пак има някакъв дядо, който ни наблюдава от двайсетина метра със спортен интерес. — Ставай! — нарежда ми Зоя.

— Виж, така не бива! — яд ме е, но се опитвам поне да не повишавам тон. — Вдигаш ми кръвното, пощуряваш ме, а после „Ставай!“.

Тя обаче става. Взема чантата си от ръба на пейката. Гледаме се в очите. Не знам какво е изражението на моите, но в нейните зеници има и болка, и смях. После тя плъзва поглед към върховете на дърветата.

— Не се кокори нагоре, гледай в мен! — това е моят глас. В него има грубост, но и хлапешка безпомощност.

Тя не сваля очи, въпреки моето нареждане.

— Знам, че ще си патя за това, което ще ти кажа, но… Тръгвам пред теб, ти ме следваш на прилично разстояние. — И допълва равнодушно: — Вкъщи няма никой.

Не вярвам на ушите си. Наистина ли?… Май че да!?… Пък и, досега поне ушите не са ме лъгали.

… Зоя върви величествено и плавно, спокойно, без да бърза. Чуплива фигура, изправена глава с кок. В него има втъкната сребриста шнола — нещо малко, но предаващо завършеност на излъчването й. Съсредоточена в себе си, не се раздава на дребно. Мъжете на подходяща и неподходяща възраст я заглеждат с откровено опипващи погледи, но тя явно е свикнала с това. Аз не я заглеждам. Изпивам я с очи, а в главата ми се търкалят един през друг разни, оптимистично недоверчиви въпроси.

Тя влиза в кооперацията си, а аз се размотавам уж разсеяно по правилата на конспирацията, а после хуквам по стълбите. На кой етаж живееше? Май — на четвъртия. Не го ли прескочих? Заставам на стълбищната площадка и се оглеждам. Нито една отворена врата.

Ами ако просто се е прибрала и е затворила след себе си? Да започна да блъскам? Всъщност, аз даже не знам фамилията й. За мен винаги е била просто Зоя, жената на Вальо. Не знам къде точно бих могъл да блъскам. Слизам към долната площадка. И виждам полупритворена врата. От тъмнината зад нея чувам познат глас:

— Какво се ослушваш?

Влизам и затварям вратата. В антрето става доста тъмно, фигурата на Зоя има неясни, размити очертания.

— Така се разбързах, че не успях да преброя етажите — обяснявам, за да кажа нещо. Устните ми са сухи. Заставам на метър от нея и стоя неподвижен. А изпитвам страшно желание да я награбя така, че да чуя пропукването на костите й.

— Заключи със секрета вратата — казва го равно и спокойно. Е да, сега тя води играта.

Отново се връщам при нея и заставам на познатия метър разстояние. Тя се засмива в тъмното.

— И докога ще стоиш така?

— Ако ти кажа, че съм объркан, ще се учудиш ли? — Все пак, не съм чак дотолкова безнадежден случай. Краят на фразата казвам, докато галя с устни прегъвката на шията й. Знам, че съм грубиян, още повече че не мога да заповядвам на ръцете си. Те се плъзват по кръста й. Колко е приятно да галиш хубаво женско дупе, Боже… Прости, че точно сега споменавам името ти, ама виждаш, че не съм с всичкия си…

Устните й са топли, меки, влудяващи. Колко ми и трябва… По-веселото е, че така се разтрепервам, та се чудя какво да кажа. Зоя хваща ръцете ми, развързва ги и тихо нарежда:

— Пауза за влизане в хола.

Пердетата на прозорците са пуснати, но все пак е по-светло, отколкото в коридора. Зоя ме шляпва покровителствено зад врата и тихо нарежда:

— Събличай се… — Правя го, разбира се. Толкова бързам, че чак се бавя.

Тя се смее.

— По-спокойно де, не си връзвай пръстите.

Още не съм в час, защото за момент спирам, преди да сваля слипа. Какво се размотавам и аз?… Изтърсвам дрехите си на пода. Тя стои срещу мен. Облечена е в пеньоар на лъскави петна. Вероятно са зеленикави, но е доста тъмно и не мога да определя точно цвета им. После, с едно движение го смъква от себе си.

… Нямам спомен как съм я пренесъл до дивана. Притискам я под себе си така, като че искам да я убия, а не да я… После, една опитна и безкрайно добра ръка застава между нас, прави каквото трябва и в следващия момент усещам, че съм навлязъл в тялото й. От колко време съм очаквал точно този миг? Оказва се, че не съм имал достатъчно въображение, за да си представя истински удоволствието от навлизането.

… В следващия миг усещам експлозията. Спермата ми излита на няколко тласъка, краката й обвиват моите и ме притискат към тялото й. Чувам в ухото си гальовен, тих глас:

— Милото ми момче…

Това май се отнася за мен…

 

 

Сигурно е сън. Но, невероятно красив. Не бе, никакъв сън не е! Това е тялото на Зоя. Нейното е. Искам да усетя отново експлозията. Когато целувам върховете на гърдите й, тя се засмива и притиска главата ми към тях. Малко не ми достига въздух, но, от друга страна тия длани са толкова добри и топли. Тия длани вероятно ми подсказват, че циците нямат нищо против да бъдат целувани и галени…

 

 

Лежим на леглото, един срещу друг и се гледаме. Очите ми свикнаха с тъмнината и вече виждат доста по-ясно света около себе си. Зоя ме погалва по лицето. Притискам дланта й:

— Честито, вече си мъж.

— Благодаря. Макар че, теоретично станах още в шести клас.

— Какво, какво? — смее се тя. — Какъв шести клас бе? Я разкажи… Шести клас!

Ами да. Нормално минаваш и през своя шести клас.

 

 

Към края на Втората Световна война започват да падат бомби и над София. Този факт повдига цената на роднините от провинцията. Защото при тях има повечко за папкане, а селското небе е мирно и синьо. Мнозина от гордите столичани хукват да спасяват кожите. Създават се и нови приятелства — къде по интереси, къде по необходимост.

Фамилията на достопочтения ми чичо също се сприятелява с млада столична двойка. Вероятно е имало нещо интересно през ония дни, защото стринка обичаше да разказва разни случки от тогава. А когато бомбите престават да падат от небето, младоците се връщат в непокътнатото си жилище.

Имам спомен, че после си пишеха. На младите софиянци се раждат син, после дъщеря. Поддържат отношенията с милите домакини от тежките дни. Когато се наложеше чичо да отиде до София, нямаше нужда да търси хотел. Връщаше се горд и доволен разказваше колко любезно е бил посрещнат.

Столичаните пък идваха да летуват на село. Идилия.

Бях виждал Лидия като малка, но нито аз я бях запомнил с нещо особено, нито тя мен. Вероятно, следващите няколко години не бяха се мяркали на село?

… Бях в шести клас. Пубертетът ме зашамари, израснах за месеци, и определено не се чувствах уютно в кожата си. А нощем сънувах сънища, за които, според мама, ми беше рано… Добрият дядо Бог явно има ироничен характер. Въпреки че и той е знаел за несъмнено добрата идея на мама, не можех да програмирам сънищата си.

Понеже бях дръпнал един от първите в класа, започнах да усещам, че женските твари се отнасят вече по друг начин с мен. Но бях толкова зелен, че не съумявах да се възползвам от предимствата си. Направо си бях схванат. За разлика от мен, най-добрият ми приятел го даваше велик сваляч. И постоянно ме поучаваше, а аз непрекъснато го разпитвах. На моменти усещах, че въпросите ми са прекалено сложни даже за него, но ни беше приятно да си говорим по „оная“ тема.

Няма да вземем да говорим за това с майките си, я!

А през юли изгря Лидия. Друга, не онзи дръглив фарфалак от спомените преди няколко години. А една истинска столичанка. Носеше главозамайваща червена рокля на ярки, големи цветове. Освен че бе три години по-голяма от мен, категорията й се извисяваше поне три етажа над моята. Дотолкова бях ошашавен, че не смеех да я погледна в очите. Очи иронични и разбиращи, които с лекота проникват там, където им е интересно. Плашех се да не разчете по какъв начин влиза в съня ми.

Виж, приятелят ми беше нещо друго. Беше очевидно уверен в себе си. Започна небрежно да я сваля. Започна, ама не достигна до никъде. Тя го сложи в малкото си джобче и престана да му обръща внимание. Това го вбеси. От нежен поклонник, той се превърна в жесток критикар. Което явно, само я забавляваше.

… От небето се изсипа внезапен летен дъжд и аз побягнах към къщата на чичо ми. Едри като сачми, студените капки ме блъскаха без никаква жал. Нямах време да търся ключа на дворната врата, а я прескочих. Връхлетях в къщата. Лидия стоеше до масата в кухнята. Сама. Четеше някаква дебела книга.

— Здравей, аз само за малко — смотолевих с пресъхнал глас и застанах вкопан до вратата.

Тя се обърна, огледа ме мълчаливо, с безразличие. От водата ризата бе залепнала за плещите ми. После, в погледа й се мярна някаква светлина, която ме облъчи.

Стана бавно, протегна се, а връхчетата на гърдите й изпъкнаха неустоимо изпод червената рокля. Знаеше как да ме работи и го направи без никакво притеснение. В този момент предпочитах да съм вън, на дъжда.

— Влез де, не ми стой мирно! — погледна ме лукаво и някак покровителствено. Жените понякога са милостиви към прогизналите кутрета.

Беше ми едновременно приятно и объркано. Много приятно и още по-объркано.

— Всъщност — каза бавно тя — ела горе да ти покажа нещо.

— Аз… той, дъждът май вече спира…

Тя тръгна пред мен, спокойна и уверена. Подхвърли през рамо, пренебрежително:

— Вали още повече!

Наистина валеше още повече.

Стълбата към втория етаж беше дървена. Стръмна и скърцаше дразнещо. Това съм запомнил най-ясно. Стълбата скърцаше. А пред носа ми се движеха две ужасно съблазнителни бедра. И да исках, не можех да отлепя очи от тях.

Стаята беше пълна със скъпоценности — пътеки, килими и губери, натрупани на големи купчини. Тъкани от майки и баби. Тогава, това беше мерило за самочувствие и очакване за благодарност от бъдещите поколения. Които ще наследят тези несъмнени съкровища.

Миришеше отвратително на нафталин. В ъгъла беше оставено място само за единично легло. Лидия тръгна към него, а аз вървях като хипнотизиран след нея.

Не, че до тоя момент не си бях мечтал за жена. Но тия мечти бяха едни такива, зализани, за бъдеще неопределено време. А сега, изведнъж, май щеше да се случи нещо, което просто не ми се побираше в главата.

Тя се обърна, застана пред мен и се вгледа в очите ми.

— Ама погледни по-бодро де, няма да те изям… — измърмори насмешливо. Хвана ме подчертано внимателно за ризата, приближи ме към себе си, после, без да бърза, залепи устни до моите. Ръцете й се наместиха удобно върху гърба ми и ме притиснаха настоятелно. Устните й бяха парещи, изгарящи. Усетих, че ми се завива свят. Пръсти ми се впиха в нея. По едно време усетих, че не ми достига въздух. Лидия си играеше с мен наистина като котка с мишле. Отдръпнах се, макар че това бе последното нещо, което исках да направя. Поех си дълбоко дъх, извадих носната си кърпа и избърсах устни. Тя пак се засмя.

— Абе, левак, ти май не си се целувал досега с момиче…

— Май не съм…

— Ами какво се дърпаш тогава. Отпусни се! — При второто слепване на телата ни усетих гъвкавия й, нежен език да навлиза между зъбите ми. И това беше последното нещо, което помнех относително ясно. Другото, с борбата в леглото, се е утаило доста мъгливо в мозъка ми. Лидия се опитваше да въведе ред, обясняваше ми нещо, но то така и не стигна до съзнанието ми. По едно време, потен и объркан, се изправих и бързо вдигнах смъкнатия до коленете панталон.

Това ли е вълшебството на любовта? — Май… не точно това.

През малкия прозорец проникваше сива светлина, дървото, разтрисано от вятъра, блъскаше с клони стъклото. Ударите откънтяваха в душата ми. Бях объркан здравата, имах усещането, че съм направил огромна глупост. И просто не знаех какво да правя оттук нататък, какво да кажа…

Лидия стана, оправи без да бърза дрехите си, мина край мен и ме ощипа пренебрежително по корема. Тръгна към вратата, но се сети за нещо и се върна. Доближи устни до ухото ми и каза тихо, макар че бяхме сами в стаята.

— И да не пропуснеш да се похвалиш на онзи левак, Любо, че си се изчукал с мен. Чуваш ли? Отиваш и докладваш!

Не отидох. Бях прекалено объркан и исках първо да смеля случилото се, а после да търся съвет от приятел. През нощта заспивах на няколко пъти, сънувах разголеното тяло, усещах топлата му кожа, усещах върху дланите си приятната еластичност на гърдите й, но от това не се чувствах нито щастлив, нито удовлетворен. Толкова си бях мечтал за първото истинско сливане с жена, че случилото просто не се връзваше с мечтите ми.

Сгазен от безсъницата, на два пъти излизах на двора. Присядах на един пън и гледах звездите над главата си. Имах усещането, че мълком ми се кикотят с очи. По едно време ми мина през ума, че всяка звезда е блестящо, диамантено око. И за да е още по-неглиже картинката, щурците режеха слуха ми с безкрайно еднообразното си проскърцване. Добре, че поне луната я нямаше. Иначе щях да измисля нещо и за нея — че е надменна и любопитна, със зло, жълтеникаво излъчване.

Усещането, че съм направил превелика глупост не ме остави с дни. Не съжалявах, че мога да се броя вече за мъж. Но виждането ми за жените, формирано основно от четенето на любовни романи, тотално се различаваше от преживяното. Ако любовта е точно това, мога да се покалугеря. И няма да загубя нищо съществено.

Е, преживях го. Но в основата на по-късния ми блокаж с женския свят вероятно бе застанал на подсъзнателно ниво споменът от изживяното през онзи юлски следобед. От друга страна, сам не разбрах как, но респектът ми от Лидия доста бързо изчезна. Когато се срещнехме, вече я гледах в очите. И откривах в тях доста по-малко от това, което бях видял в началото. А и тя, по никакъв начин не показа, че случилото се между нас е някакъв съществен спомен за нея. Все още не бях размагнетизиран от тялото й, то бе взривоопасно за мен. По това време трупах първия опит с момичета, в които се разбуждаше — къде по-бързо, къде по бавно, жената. Ръцете ми вече търсеха допира до младите тела, но нито веднъж не тръгнаха към Лидия.

Веднъж само, тя се опита пак да ме ощипе по корема. Нищо, ощипах я и аз. Тя изпъшка хем с насмешка, хем с досада, хем с учудване:

— Ох бе, пръстите ти са като клещи!

— Само тия са ми, други пръсти нямам — осведомих я аз.

Повече не се докоснахме и не разговаряхме. След време, когато тя се стопи във времето, след някакво колебание, все пак споделих с Любо, че… Той ме изслуша, опипа ме с въпроси, за да провери дали не го впрягам, а после изфуча:

— Кучка! Нарочно го е направила с теб, за да се избъзика с мен.

— Аз пък мисля, че чукна по носовете и двама ни. Направи го, защото е по-напред в материала от нас.

— Както и да е — обобщи Любо. — Повече не ми говори за нея! — С някаква, нехлапешка категоричност, наистина повече не я споменавахме в разговорите си. Но тя остана да присъства между нас. Може би като някакво подсещане…

 

 

Докато разказвам нескопосаната си любовна история, Зоя лежи срещу мен и ме наблюдава внимателно. В очите й няма присмех, а само съчувствен интерес. Когато свършвам, ме погалва по бузата.

— После видяхте ли се някога с нея?

— Мярнах я веднъж в трамвая, но не й се обадих. Пък и имах усещането, че тя вече ме е заснела, но по съображения се е вторачила в пейзажа.

— Можехте да си кажете по две думи…

— Явно не е имало пълнеж и за две думи…

— Първата любов се е оказала фалстарт…

— Бърнард Шоу бил казал, че първата любов била малко глупост плюс много любопитство. И при мен беше така, само че в обратно съотношение — много глупост и малко любопитство. На кой какво се падне. Пък и не съм сигурен, че първа любов и първо изчукване са едно и също?

— Да видим, каква ще излезе втората? — в гласа й има насмешка, предизвикателство и прикрита неувереност.

— А… днес си ми хареса. Даже не съм допускал, че може да бъде толкова силно като изживяване. По едно време усещах ужасно приятна тръпка в гръбначния стълб… — признавам си, без да се замисля. — Ама това втора любов ли е, първа истинска ли?…

— Младият господин все пак милостиво прие днешната копулация като проява на любов? И май изказва нещо като комплимент?…

— Етикетът го лепиш ти. Мечтаех да ти вдигна полата, ето че стана. И се получи много по-добре, отколкото очаквах. Не смея да се фукам, защото засега ти водиш играта.

— Засега?…

— Засега! Лаская се от мисълта, че съм възприемчив.

— Слушай, надявам се вече да си узрял достатъчно… Договаряме се — никакво влюбване! Ще те науча на каквото знам, това ще ти върши работа, за да станеш поне добър любовник, ако не класен. След три месеца се разделяме и…

— … Леле-е за три месеца ще те разнебитя от чукане! — не скривам радостта си.

— Не се изхвърляй! Ако тръгнеш с много ентусиазъм, ще ти омръзна. Освен това съм ти какичка…

— Беше! Щом ме допусна да проникна в теб, си партньорка ли, любовница ли, що ли?… Но какичка вече не си!

— Дано да е така… Първото нещо, на което ще трябва да се научим, е използването на презерватив. Нали знаеш за какво служи?

— Знам, ходих преди време в лабораторията на един завод. Бяха си завили епруветките с презервативи, защото химикалите се изпарявали — демонстрирам ниво на осведоменост.

Зоя се смее. Хубаво. Същата тази мадама, която умее да гледа и с леден поглед. Тази класна женственост лежи срещу мен. Ако поискам, мога да поставя собственически ръка на ханша й. И мога да я привлека към себе си… — което и правя в следващата секунда.

— Не си ли изморен?

— Ще съм изморен след петнайсетина минути. Но преди това ще ми бъде пак много хубаво…

— Знаеш ли, когато спомена преди малко за това, че съм те допуснала да проникнеш в мен, това ми подейства ужасно възбуждащо. Да започнем с първия урок. Ако тази ръка се смъкна с галещо движение по вътрешната страна на бедрата и…