Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

6. Не трябва да караш жената, която обичаш да мисли

Докато пътувам в трамвая, без да искам, заничам във вестника на сериозния гражданин пред себе си. Той чете литературната рубрика. Вторачвам се в разказа и го изгълтвам набързо. Интересен е. За рало, сънища за самодиви, остени, магии. Не разбирам всички думи в него. От други времена са. Ако го чете английски чиновник от банка, ще разбере още по-малко, колкото и добър да е преводът. Но, въпреки това, разказът диша, има пулс. Кара те да усетиш гъдел по боси пети, вдъхваш мириса на земя и узряло жито.

Докато дочитам разказа, забелязвам снимката над стихотворението, в левия горен ъгъл на страницата. Снимката е на Зоя. Класна мадама, със загадка в погледа. В строфите не виждам нито една непозната дума, няма и магия. Равно подредени, умни мисли. Говори естествено за любов. За несподелена любов, за есенни листа, за тъгата от една раздяла.

Какво ли се правя на важен и аз? Сюжет №1 на всички сортове изкуство е любовта между един мъж и една жена. Имам съмнение, че добрият дядо Бог е създал мъжа и жената различни не само по един орган, но и по възможност да уеднаквят световете си. И така е заложил интригата. Всеки търси разбиране и, естествено, не го намира. А толкова му се иска… Това е основание за страдание. В един момент си въобразяваш, че ето този човек все пак е от твоята душевна група. Радваш му се спонтанно, идва ти да му направиш… нещо от радост… и ето ти любов. Готов си да си строшиш главата за него. Е, не че вътре в себе си искаш точно това, но така, мечтаеш си и излиза толкова красиво…

Това се е случило вероятно и между Зоя и Вальо. После Вальо се оказал обикновен и прозаичен. Отнася се равнодушно към собствената жена, при повишен интерес към чуждите. Нормален мъж, какво да го правиш?… А Зоя започва да реди стихове, в които изплаква болката си. Но, понеже тази болка е обикновена като грип, резултатът е скучен.

Защо ли да не въведа нов литературен термин: Поезия на скуката. Нищо чудно да стане най-плътно заредения раздел в литературата.

Не съм прав, разбира се. Шекспир е по-тромав и академичен от Зоя, но като го четеш, пред очите ти застават едни съвсем естествени и затрогващи Ромео и Жулиета. И макар това, което те правят, да са всъщност поредица от пубертетски недомислици, ги заобичваш, все едно са ти приятели от съседната улица.

Напористи хлапета. Отначало има проблем. „Няма туй, що дните ни по-кратки прави…“ Влюбват се един в друг, това, което го е нямало, вече го има. Новото положение дотолкова им харесва, че са готови да умрат, но да не се разделят.

Влюбените се държат за чувството си като удавник за сламка. В океана наречен живот. Но, ако те люлеят дълго вълните, може да получиш и морска болест? След като ти се налага ежедневно да защитаваш крехкото цвете, да вярваш, и само да вярваш, неизбежно идва моментът на просветлението. И се прави логичния извод, че ако искаш да плуваш успешно, да се държиш само за сламка, не е вариант. Тогава започват терзанията.

Просто е бе, хора! Не мислете за любовта като за сламка в океан! Уподобете я на мощна мура в планина през летен ден. Покрай нея упойващо и категорично ухае на клей и борово зелено. Тогава ще ви стане хем хубаво, хем ще си повярвате.

Ако бяха поживели още десетина години, тая с отравянето просто нямаше да се случи. Карел Чапек, с тарикатско намигване, развива друга фабула. За млад енглезе, който отива във Верона на поклонение. Романтичният наивник иска да види светите места, свързани с красивото безумие на Ромео и Жулиета. А местният падре, кюфте в расо, му разказва прозаичен сюжет. Жулиета все пак се омъжила за господин Парис, а развейпрахът Ромео затънал някъде из скучния живот.

Чапековият вариант е много по-реален. Но на мен ми ляга на сърце шекспировия. Или защото Шекспир по-добре лъже, или защото съм по ромеовски глупав…

Но, да се върнем към схемите.

Ако искаш да усложниш сюжета, в двойката вмъкваш трети. Ако това е мъж, значи предстоят касапски истории с шпаги или гърмежи с пищови. В краен случай, ще има поне яко сбиване. Като правило, вторият мъж се появява там, където женските очи играят предизвикателно. Пушкин е женкар от класа, но когато към Наталия поглежда самият руски император Николай І, нещата се объркват.

Бог сътворил велик поет. Дотук — добре! Но го е обдарил и със спорния талант да се подиграва интересно. Поетите са уязвими. Императорът изпраща фигуранта Дантес, който гръмва поета без грам душевно терзание.

… И така го прави безсмъртен. Нестандартният начин на раздяла с живота предизвиква любопитство, почти сърбеж, към творчеството на загиналия. Всъщност, загиналите млади поети са направо за завиждане. Икономисват си черногледството и болестите на старостта. Летят в облаците, докато не идва моментът, в който падат от голяма височина и се разбиват в твърдата земя.

Впечатляващ живот, ефектна смърт…

Може би, точно по тази причина и мен така ме привлича идеята за скокове с парашут? Аналогия на поетичния процес. Не бих имал нищо против да мога да пиша като Пушкин, но съм на нивото на Зоя. Затова рядко се опитвам да редя по онзи особен начин тръпките на душата си. Ясно осъзнавайки, че се занимавам с нещо възвишено като действие, но посредствено като резултат.

Нещо такова бърборя на Елизабет, докато я изпращам на другия ден. Тя се смее. По някое време ме пита коя е тази Зоя? Обяснявам й: какичка с хубави цици. Даже признавам с прикрита гордост, че като истински мъж, обичам да ги съзерцавам. Елизабет не дава никакви признаци на ревност и продължава да се смее. Подава ми следваща тема: ами ако жените са две, а мъжът — един?

Нещото, което може да се приеме със сигурност е, че двете съпернички ще се намразят. При мъжете, макар и като литература, е възможен вариантът единият да отстъпи. Теоретически, той е губещият. Практически — несъмнено печели, защото си икономисва скуката на един брак.

Да ми посочи някой, случай, при който една жена е отстъпила обичан мъж на друга жена?! Може да й го изсипе, като чувал с портокали: „Това ли искаш, скъпа? Моля!…“. Но да го отстъпи с мотива: „Теб обича повече от мен, затова…“.

Забрави! Просто не може да стане…

— Нали знаеш, кое е най-голямото щастие за една жена?

Елизабет ме гледа уж вече сериозно.

— Сигурно искаш да ти отговоря, че е възможността да се омъжи за обичания?

— Браво, схванала си метода ми. Точно към този отговор те тласках, за да се надсмея после на неусетливостта ти — признавам.

— А отговорът е?… — гледа ме въпросително Елизабет.

— Отговорът е съвсем логичен. Най-голямото щастие за една жена е да се омъжи…

— … за мъжа, за когото е искала да се омъжи съперничката й…

— Бинго — признавам поражението си. Но въпреки това продължавам да я поучавам. — Зароди ли се двойна женска амбиция към един мъж, крайният резултат е поне скубане на коси. За сметка на това, ефектната смърт на дуела е изключена. А преди това задължително се минава през интриги и капани, които съперничките си залагат. В известен смисъл, съперничката прави живота интересен. Защото край нея се заплита естествена интрига. Иначе, мъжът сам по себе си, доскучава. Ще му извърташ някой номер. Ще му поплакваш, за да се почувства виновен и да те заобича още повече. Ще го водиш на разходка из магазините. Уж интересно, а току-виж, се оказало просто скучно. Не съм сигурен дали се е родило в моята глава, или съм го чул или прочел отнякъде. Питам Елизабет:

— Знаеш ли кои са най-хубавите думи, които една жена може да чуе от един мъж? И къде може да ги чуе?

Тя се замисля за момент и съвсем спонтанно отговаря:

— „Обичам те!“, естествено… Къде може да ги чуе? Във всеки случай, не само в леглото… Сигурно пак ме впрягаш?

— Това са важни думи, но само в началото. Има други, които предизвикват приятен гъдел в женските уши винаги. За тях те са най-съществените. Те трябва да се чуват на точно определено място и това място въобще не е леглото.

Елизабет се замисля. Мисленето й образува малки, нежни бръчици по челото. Изпитвам желание да ги нацелувам, но се досещам, че това е нещо временно. Ако Елизабет ми стане жена, с годините, тези бръчици ще започнат да ме дразнят. И надали ще изпитвам желание да ги целувам… Затова, или не трябва да караш жената, която обичаш да мисли, или не трябва да се жениш за нея. Елементарно, Уотсън… Елизабет все пак се сеща, че отговора се намира само в моята глава и признава със завидна лекота:

— Ясно е, че няма да се сетя. Ясно е, че е някаква подигравка по адрес на жените. Можеш да я кажеш без да се притесняваш, че ще ти се нацупя.

Правя се на много сериозен и бавно нареждам с гласа на седемдесетгодишен мърморко:

— Думите, които една жена най-много обича да чуе от един мъж са много логични и разбираеми. И трябва да й бъдат изречени в храма на женските желания — магазина. „Добре де, купи го…“

Елизабет избухва в смях. Смее се до сълзи в очите. Смее се толкова много, че ми става ясно — уцелил съм в десетката. Такива са жените. А какви да са?…

 

 

Когато се прибирам, усещам, че мога да се захвана с всичко. Не и с четене на скучни уроци. Сядам до масата, вадя химикалката и се замислям. Защо пък да не опитам да напиша разказ? На първо време, естествено, това ще бъде преразказ. Да речем на онзи, който прочетох през рамото на вглъбения гражданин.

Оказва се, че писането на стихове все пак е по-лесна работа. Но съм инат и не се отказвам. Вадя и изтръсквам от праха разни спомени от детството, прекарано на село. Разравям се в тях. Пиша за скърцаща кола, за дядо в потури, с протрит пояс. Той върви и мъдро размишлява за нещо си. Драскам, преправям фразите. Ту са прекалено селски, ту кухи градски. Започвам да се убеждавам, че писането въобще не е от лесните неща. Прозата ми излиза като стиховете — неуцелена.

Сещам се, че на третия етаж в изложбения комплекс има представяне на някакъв художник. Темата, около която са обединени картините му е нещо от рода: „Ралото — христов кръст за селянина“.

Изложбената зала е от другата страна на парка. След няколко минути съм там. Предвидливо съм си взел тетрадката, за да записвам мъдрите мисли, които непременно ще започнат да потропват като пуканки в главата ми.

Картините са хубави. От тях лъха естествена тъга. Проклятието на Бог към синовете на Адам още е в сила. Внуците продължават да вадят с пот на чело хляба си. Земята ги учи на мъдрост и търпение чрез мъките на труда. Пред една картина с привечерна луна краката ми спират сами. Между разкривените, сухи клони на старо, самотно дърво, наднича безкрайно тъжен, покрит с петна златен диск.

Но… от позицията на петнистия диск, нещата въобще не бият на песимизъм. От земята го зяпат безброй влюбени двойки. Погледнат през техните очи, дискът е малко нещо вълшебен. И ги подлъгва да си говорят неща, които здравият човешки разсъдък просто отрича. След време и двамата ще си спомнят преживяното под лунното облъчване, ще ги гази тиха носталгия, но в същото време ще се чудят: „Леле, какви ги наприказвах тогава?…“

Ако го няма сладкото самозалъгване, душата вехне. Ако му повярваш, изглупяваш. Това Кант нарича диалектика на противоречието.

Стеблото на разкривеното дърво също е във формата на рало. Но е направено така, че трябва да се вгледаш, за да го видиш.

Зад мен застава възрастен мъж с очила. Пита незаинтересовано:

— Харесва ли ти картината?

— Хваща ме — отговарям през рамо.

— Ще те пусне — засмива се той. — Няма вечни ангажименти. Нито за добро, нито за лошо…

— Не съм сигурен, че човек трябва да бяга от всички форми на обвързване. Пък и, предполагам, понякога просто трябва да се обвържеш, за да можеш после да изпиташ приятния ефект от развързването.

— Какво имаш предвид?

— Ами, например, брак и развод. Жениш се с удоволствие за обичана жена. С още по-голяма радост се разделяш с усойницата. Следващият случай от веригата: правиш деца, радваш се на детските им бели, но въздъхваш с облекчение, когато неблагодарниците най-после ти се махнат от главата. И отидат да повтарят грешките ти със своите дечурлига. Ако имаш късмет да се махнат по-рано, още по-добре. Знаеш ли колко ме обичат моите родители! Наистина ме обичат. Но вече трета година живеем заедно само по месец-два.

— Като те слуша човек, може да си помисли, че си имал поне десет любовници и най-малко пет развода — разсмива се очилатият. — На колко години си?

— На седемнайсет. И вече съм виден теоретик по въпросите на взаимоотношенията между мъжете и жените.

— А като практика как си?

— Никакъв ме няма… — признавам очевидното. — Освен това, съм на етап, когато хормонът ме тресе като мечка дряново дърво. И практически все още не проумявам жените. Оттам идва и засечката.

Човекът започва да се смее. Спира внезапно, чеше се по главата, след това ме поглежда неочаквано сериозно:

— Да ти призная, аз съм минал през няколко връзки и един брак. Но не смея да твърдя, че разбирам жените повече от теб.

Докато си говорим, продължавам да се взирам в картината. Има магия. Ако тръгна да я анализирам с думи, ще избърборя купчина празни приказки и пак няма да стигна до същественото. Магията тръгва през очите, но ако отиде при разума, се разводнява в думи и се топи. Виж, ако влезе в сърцето, думите стават излишни. А тръпката просто се получава.

— Не ти ли скучно да гледаш криво дърво и старо рало? — пита ме съчувствено новия ми познат.

— Не, не ми е скучно! — И, кой знае защо, му разказвам за прочетения във вестника разказ и за жалките ми опити да го повторя със свои думи върху хартия.

Човекът ме слуша и кима с разбиране. Почесва се пак.

— Нали не очакваш да се получи още от първия път, тая с писането?

— Не, не очаквам. Но много ми се иска да стане все пак по-бързичко.

— Да отразяваш живота с картина, дума или звук е катърска работа. А поне поносимият резултат идва след доста време.

— Успокои ме, няма що…

— Хич даже не си помислям да те успокоявам! Ако искаш да се научиш да пишеш, трябва да се настроиш първо за много работа. Тръпката от докосването до другия свят ще дойде много по-късно. В постоянната компания на вечното съмнение.

— Какво работиш? — сещам се да попитам моя нов познат.

— Малко оптика, малко приложна химия. Тия картини съм ги направил аз.

— Защо не каза просто, че си художник?

— Защото все още не съм сигурен, че съм. Ако се захванеш по-сериозно с писането, ще ме разбереш. И един ден може би няма да казваш, че си писател. А човек, който работи с върховете на пръстите си.

 

 

След поредно изпращане на Елизабет се прибирам без да бързам. И забелязвам пред себе си позната фигура. Жена в средата на петдесетте с прилично количество килограми над стандарта Венера Милоска. А пък тя, Венера и без това си е порядъчно тлъстичка. Чак сега виждам, че краката на моята позната наистина са дебели. Вероятно има разширени вени?… Любимата госпожа Силянович. Според официалното обръщение, въведено в държавата ми — другарката Силянович.

Жената мъкне две огромни чанти, пълни с нещо тежко. Носи ги по няколко метра, спира, почива, разменя ги и отново, трудолюбиво продължава. Дебела мравка с висше образование.

Идеална възможност да се порадвам на мъките й.

Вървя известно време след нея, но не изпитвам никакво удовлетворение. И правя нещо, сбъркано отвсякъде. Настигам я с бързи крачки при поредната й почивка.

— Искате ли да сключим примирие? И да ви помогна с чантите. А после възстановяваме статуквото.

На пръв поглед, картината е ясна. Грешникът се е разкаял и иска да спечели благоволение. Разбираемо. Но последните думи подсещат, че това е просто сантиментална реакция на фукльо, лишен от естествената способност да се радва на мъките на врага си. Любимата Силянович изобразява на физиономията си всеопрощаваща усмивка и ми кимва към чантите. Наистина са тежки. Конски подкови ли носи вътре? Във всеки случай е някакъв метал.

— По какъв случай си в моя квартал? — опитва да завърже разговор тя.

— По сантиментален. Но предлагам да не разговаряме, за да не си нарушавам ритъма на дишането. Чантите наистина не са за женски ръце — отговарям аз.

Истината е, че ако до мен вървеше човек, с който ми е приятно да говоря, ритъмът ми въобще нямаше да се нарушава. Но в компанията на любимата Силянович важат други правила. Пристигаме до блока й, влизам във входа и оставям скритите железа пред вратата на асансьора. Тя ми благодари, аз я лъжа възпитано, че за мен е било удоволствие и бързо се измъквам на чист въздух.

Кой знае защо, се разбързвам към трамвайната спирка. Леко съм объркан. Не защото съм носил тежки чанти на възрастна жена. Това си го имам в програмата като резултат от благочестиво селско възпитание. Безпокои ме мисълта, че християнската ми постъпка може да бъде оценена като обикновено слагане.

На другия ден, третият час е по литература. Любимата Силянович явно е осмислила положението. Момчето с коравата глава все пак е решило да влезе в правия път. Вчерашната му постъпка потвърждава това. Индулгенцията ми се дава във вид на удобен въпрос:

— Какво описва в романите си Валентин Распутин?

Мисля продължително, а после си задавам учудено риторичен въпрос:

— Кой беше пък тоя Распутин?…

Любимата Силянович ме гледа известно време въпросително, после поклаща глава. В края на устните й се появява горчива гънка. Досеща се, че фуклив многознайко като мен не може да не е прочел нещо от известния руснак. Резюмира положението с една, много сложна фраза:

— Н-да-а… седни си.

Направо харесвам Распутин. Преди година излязоха три тома от него. Изгълтах ги от кора до кора. Сибиряк по рождение, душа и мъдрост. Описва живота в родния си край с такава заразителна любов, че неволно ти се приисква да живееш по десет месеца в годината при минус 20 градуса. Нещо, за което иначе въобще не мечтая.

Предложението ми от вчера се приема. Продължавам да присъствам в часовете по литература като безсловесен дух. Любимата Силянович въобще не се обръща към мен по никакъв повод. През едно междучасие се заигравам на волейбол в двора. Играта така се завързва, че решавам да пожертвам едно неизвинено отсъствие по литература. След края на часа надниквам в дневника. Нямам отсъствие. В главата ми се ражда работна хипотеза. За да я проверя, отново отсъствам от часа й. Отново нямам отсъствие.

Правя си основен извод за частен случай. Понякога, отсъствието е най-добрата форма на общуване между двама. Примери колкото искаш: между ученик и учителка — илюстрация моя милост и любимата Силянович; между съпрузи — Вальо и Зоя… Като се замисля, светът е пълен с частни случаи.

Дали и самият живот не е някакъв частен случай?…

 

 

Една нощ, сгазен от безсъница, включвам транзистора и започвам да ровя по скалата му. На едно място дочувам характерния шум на заглушавана радиостанция. Но колкото и да я заглушават, тя, от време на време успява да пробие с някаква фраза. Чувам една такава фраза, подсмивам се и тя се утаява в главата ми.

… Все така старателно мълча в часовете на любимата Силянович. Но веднъж правя гаф. Ловя се за нейни думи: „За пръв път в света, нашият национален поет Христо Ботев стига до прозрението на една, наистина велика фраза: «Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него…».“

— Тази фраза не се е родила в главата на Ботев — и млъквам. Можех да си държа устата затворена, ама нали все много знам…

Кратка тишина. Силянович съобразява дали да се направи, че не ме е чула, или да обърне все пак внимание на думите на злоустото хлапе.

— И кой е казал за пръв път тия думи? Според теб.

— Не според мен, а като исторически факт, думите принадлежат на един от дейците на американската революция Патрик Хенри. Казани са стотина години по-рано, през 1775 г.

— Н-да… И къде си го прочел?

— В главата ми е като в кошер. Много мисли жужат, но коя откъде?… — правя тактическо отстъпление аз.

— Но апострофираш преподавателя си съвсем уверено?! Даже с дати…

— Не, направих го доста неуверено… — продължавам с отстъпленската си тактика аз. Как да обясня, че това не е прочетено, а чуто от „черна“ радиостанция?

Успявам да й разваля настроението, но за кратко. Силянович е опитен педагогически вълк, достатъчно рутиниран, за да се спъне в думите на едно злоусто хлапе. Урокът продължава.

Вероятно, инцидентът ще мине без последствия. Ще мине, ама не… Още на другия ден главният церемониалмайстор, байчото на училището ми предава спешно да отида на аудиенция при д-р Ло. Г-н докторът има свободен час. Седнал е до катедрата и рови с малка отвертка в някакъв механизъм. С появяването ми на вратата пуска първият откос към мен.

— Къде си прочел, че някакъв си американец е изпреварил нашият Ботев и е казал ония думи за смъртта и свободата?

Вече знам, че пораженческата тактика в такива случаи е най-добрата защита. И обяснявам самоунизително:

— В главата ми има насипана много информация. Но не е подредена по най-добрия начин. От два дни и аз си блъскам главата, ама, като не мога да се сетя…

— Имаш бойна задача да се сетиш и докладваш. Абе… и да не се сетиш… По-важно е да си държиш устата затворена. Никакъв американец не може да изпревари нашият Ботев! Ясно?!

— Остава и да не се е изяснило…

— Чупката!

Борецът за национално и политическо достойнство д-р Ло намества очилата си и продължава да рови с отвертката в механизма. Явно, съдържанието на машинарията е по-интересно от съдържанието на моята глава. Може и да е прав, човекът?

 

 

Три през нощта е. Вагонът вече е разтоварен. От цимента земята наоколо е побеляла по странен начин под жълтата светлина на немощната перонна лампа. Подухва лек, зъл ветрец. Някъде от мътилката на тъмнината, самотно проплаква влакова сирена. Мургавите палят по цигара. Хюс ми подава кутията.

— Запали!

— А тия пакети с кашони? А запалих — а пламнаха! — отбивам топката аз. Хюс ме успокоява:

— От всяка цигара пожар не става.

— От всяка може и да не става, ама от моята може да стане…

И му разказвам нещо, което ми се случи в трети клас.

… Беше истинска, стегната зима. По стръмните селски улици ставаха пързалки — чудо. По тях можеш да се залетиш с шейна, може да извъртиш и някой пирует по обувки, ако са с гладки подметки. А върхът на удоволствието е да видиш, как някоя стрина, ситняща внимателно, внезапно размахва ръце, разперва ги в отчаяно усилие да се закрепи и рухва на земята. Тирадата й за превръщането на удобния път в опасно препятствие бе направо радост за зачервените ни уши. Обикновено, след такова падане, стрината се прибираше бързо вкъщи, но скоро се появяваше с кофа пепел. Поръсваше трудолюбиво улицата, мърморейки злорадо:

— А сега се пързаляйте!

Знае се, че възрастните въобще не са справедливи. А и много лесно се докачат. Какво толкова — едно тупване по задник. На всяко хлапе това се случва по няколко пъти на ден. Но и през ум не му минава да си го изкара на снега.

След училище скитосвахме с още трима приятели. Намръзнахме здравата, а бяхме и гладни. Но пък не ни се прибираше вкъщи, да учим уроци. Донесохме сирене и сланина и се събрахме в една плевня. Хапнахме и въпреки студа, ни беше хубаво. После най-ситния от нас извади от джоба си кутия цигари от лют тютюн и предложи, като сериозен мъж, с прокашляне:

— Да запалим едно дизелче, а?… — Прокашлянето не беше като от гърлото на възрастен мъж, сериозно и продрано. Беше леко на фалцет, ама…

Ситният запали важно и смукна дълбоко. Закашля се, ала съвсем леко. Не му беше за пръв път. Подаде я на следващия. Не, че толкова ми се пушеше, нещо повече, за пръв път ми беше, но като ми дойде реда, смукнах и аз. Естествено, се закашлях. И други кашляха. Но, освен индианската Лула на мира, ние току-що открихме съкровеността на Цигарата на приятелството. Беше наистина хубаво.

… Беше наистина хубаво, но за малко. Кой направи белята, така и не разбрахме. Но плевнята пламна. И сега лесно докарвам на мислен екран огромните, яростно пукащи пламъци на фона на сивото, следобедно небе. А миризмата на изгоряло бе направо зловеща. Контрапункт — стана топло. Но за малко. Пръснахме се като врабци, мярнали в небето силуета на ястреб.

Спомням си още, че приятелят, чиято плевня запалихме, си дръпна само веднъж. Понеже знаехме какво го очаква, го скрихме в друга плевня. На старата му, оглушала баба. И, като добри ятаци, ходихме два дни тайно да му носим храна.

Баща му отначало даже не направи връзката, от какво е изгоряла плевнята. Но изчезването на достойния наследник го разтревожи и усъмни едновременно. След два дни възрастните се усетиха, проследиха дежурния ятак и… приятелят си изяде боя. В цялата тая сбъркана история имаше и нещо хубаво. За приятеля първото смукване на никотинов дим беше и последно. През ум не му мина да запали повече цигара.

Мургавите се смеят на разказа ми, а Хюс дълбокомислено обобщава:

— Ако Господ е рекъл нещо да изгори, то изгаря. Кой ще му драсне клечката, е втори въпрос. Невинаги подпалвачът е престъпник! — и смуче спокойно цигарата.

— Така може да се оправдае и една война — опитвам се да го контрирам.

— Вие, българите, сте прекалено тясноскроени. Циганинът по-добре умее и да се радва, и да жали. И да не се тормози от глупости. Да приема нещата такива, каквито са. Все пак си е кеф да видиш голям пламък. Става ти топло на душата.

— Особено, ако живееш в студена съборетина — насмешливо го допълва Митака.

— Тая с пожарите и войните е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед — все така сериозно, продължава Хюс. — Впрягат учени хора, инженери, да правят топове, танкове и самолети. За да се бият едни войници срещу други войници. Бият се, без да има за какво да се мразят. Да се биеш с някого без да го мразиш, е сбъркана работа. Пушкалата развалят света, глупаво е да бъдат правени. Умни хора, пък слугуват на тъпанари.

Така погледнато, съм съгласен с Хюсеин. Имало е, има и ще има умни хора. Но умно човечество нито е имало, нито има, нито ще има.