Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

А сега си представете, че сте Шекспир!

Талантлив актьор, с дарба и в писането на пиеси. Много можете, но не за всичко ви достига време. Пък и, честно казано, ви се иска да заделяте време и за себе си. И за многото влюбени жени край вас. И за простото мързелуване, което така лесно се маскира под елегантната и уважителна форма на съзерцанието.

От друга страна, добри приятели с вкус към литературата, често дават и добри съвети. Склонни са да работят в сътрудничество с вас. И нямат авторски претенции. За тях е достатъчно, че работят с вас и за вас.

Сложете си ръката на сърцето! Ако пиесата ще излезе с вашето име, какъв е смисълът да поддавате на разни скрупули?

Ако има вече утвърдена практична структура в художническото изкуство, наречена батега, защо да не създадете и драматическа батега? В която, с удоволствие ще работят талантливи помощници. Без да се засягат, че така строят замъка на вашето бъдещо безсмъртие.

Е, после, след години, пиесите ви ще бъдат охарактеризирани като еклектични. От тях ще се носят творческите „ухания“ на вашите приятели.

Лошо няма!

А пък горките литературни анализатори от следващите поколения да си блъскат главите имало ли го е Шекспир? И кой точно е бил той…

Безспорно е. Щом предизвикваш творчески главоблъсканици, значи си талантлив. И имаш право на своя Кула на славата.

 

 

Пиша до три през нощта. Заспивайки, си спомням, че и Дюма баща си е имал батега, но за проза. Тогава са били на мода романите тухли. Изпиши толкова думи, колкото се съдържат в един обемист роман. Само с дясната ръка. Ще получиш тендовагинит.

Заспивам за секунди, но в шест и половина ставам. Защото първият час имаме литература. А аз като примерен и любящ ученик, верноподанически ще поднеса във височайшите ръце на любимата Силянович скромното си творение.

Часът протича по обичайния сценарий. Присъствам само физически. Нито обелвам дума, нито има индикация, че съм забелязан. В следващия час, след историческото посещение на г-н инспектора, любимата Силянович леко опита да поднови диалога, но мен пак ме заболя зъб. Милата жена бързо съобрази, че така всъщност е по-добре. И за двама ни. Отново престана да ме забелязва.

След свършването на часа отивам до катедрата. Любимата ме гледа въпросително:

— Нося едно есе за конкурса?

— Какъв конкурс, моето момче? — облива ме със светлина тя.

— „Още нещо за Шекспир“ с подзаглавие. Казаха ми го по телефона и е възможно да не съм разбрал добре формулировката.

— И кой ти го каза?

— Гласът беше на инспектор Раев. Или на добър дух Божи, но беше същият като на инспектор Раев.

— Господ надали би ти обърнал толкова внимание, та да ти праща куриер… — промърморва кратка логична хипотеза любимата Силянович.

— И аз мисля, че по-достоверно е да се допусне инспекторска намеса, а не божествена.

Любимата Силянович кимва с философско примирение и прибира листата ми. Добра жена, ей…

 

 

Кракът все още ме наболява, но съм в състояние да прикляквам енергично, да се въртя и усуквам. Вечерта минавам край сградата на аероклуба. Утре ще се скача. Записват ме, а после Дик се сеща:

— А с крака как си? Я покажи?

— Бомба — и му демонстрирам няколко леки кълчотения.

— Добре. Но времето нещо се разваля и утре може и да не става за скачане. Сутринта прецени за последно, дали да идваш на летището.

Не ми се прибира. По небето плуват розови, привечерни облаци. Подухва лек, влажен вятър, но е приятно топло. Първите звезди вече надничат от небето със смутена, безлична светлина. Природата се намира в състояние на неубедителна романтичност. Вероятно забелязвана само от малцина заплеси от моята порода.

Вървя уж напосоки, а краката ме повеждат точно към блока на Зоя. Още отдалеч виждам, че прозорецът на хола свети. Зоя стои на балкона и пуши. Доближавам, но тя гаси цигарата и се прибира. Не съм сигурен — видя ли ме или не?… Осъзнал съм го — яд ме е на нея. Здравата ме е яд. И затова съм тенденциозен. Зареден с един вид енергия, която, ако не бъде изразходвана, предизвиква разпаянтване на личността. Все пак съм личност. Май?…

Характерна особеност на въпросната енергия. Проявява се в две противоположни състояния. Прави живота ти великолепен. Или те разнебитва. С двата крака съм във второто състояние.

Утре, петият скок ще бъде първи с ръчно отваряне. Има и прибор. Ако се заплесна, той ще отвори парашута. Но вече ще мога да го казвам небрежно: „Отделих се от самолета, дръпнах ръчката и…“

Откакто Зоя ми отряза квитанцията, нещо става с мен. Почти постоянно ми е свито отвътре. Фаталистите го наричат предчувствие за предстоящи тежки изпитания. Уж не съм фаталист, пък…

Поне външно се стремя да не показвам страховете си, но дали успявам? Прибирам се, лягам и може би час се въртя, преди да започна да затъвам в съня…

Спя непробудно и тежко. Като след целодневно бутане на пълни миньорски колички. По едно време се чувам в просъница, че бърборя. Обяснявам нещо на някого. Обясненията явно не се приемат.

 

 

Утрото е сиво, навъсено, размазано. Слънцето не се вижда. Подухва лек, но студен вятър. До последно се колебая, дали да сляза на спирката на училището или да продължа към летището. Не знам защо, но продължавам към летището.

Нощният объркан сън сгъстява кръвта ми. Светът не е нито приятен, нито интересен. Би трябвало да избутам как да е деня по минимална програма. А утре да се надявам на нещо по-красиво и смислено.

Обикновено пътуването към летището ме зарежда с адреналин. Сега отивам да изпълня неприятно задължение. Казват, че парашутизмът бил непрекъснато самопреодоляване. Днес ще се затисна, а следващият път ще грее слънце, адреналинът пак ще ме тресе, ще се чувствам като състезателен кон пред бариерата на пистата. За да имаш право на дни със слънце, трябва да можеш да надживяваш тия, сивите. Така е поне според теорията на константните оптимисти.

Оказва се, че около половината от записалите се снощи не са дошли. Умните инструкторски глави се събират и решават: Ще се направи само една машина и то след замерване на силата на вятъра. Изнасяме се на средата на поляната, разстиламе старта.

Вятърът… бива.

Ще скачаме в двойка с Тони. По-тежкият трябва да бъде пръв, а ние сме на едни килограми. Капо ди тути капи нарежда: Тони води. Знам, че този скок не е по-опасен от предишните, но свитото отвътре не ме отпуска. Ако ще треперя така преди всяко възнасяне, май ще е по-добре да се върна на стадиона…

Дик ни помага да поставим парашутите и обяснява:

— Отделяне с хваната ръчка. Броене: 121,122,123,124,125 и рязко дърпане. Ясно ли е, новобранци?

— Ясно.

— Ъхъ.

— Не чувам в гласовете ви ръмженето на тигър. Ясно ли е!?

— Ясно! Р-р-р…

— Ясно! Ръ…

— Бройте високо на глас, за тренировка!

Броим. Филип стои отстрани и се подсмихва:

— Тук стигате до петата секунда. Ама горе ще дръпнете ръчката още на втората. Шубе, мамо… — Малко ми е, че трябва да прикривам треперенето си, а и този остроумничи за моя сметка. Че сме зайци, зайци сме. Ама Филип да си гледа работата! Озъбвам се:

— Ще отворя на петата секунда, а не на втората!

— А да видим…

— Тихо. Равнис! Мирно! Към самолета! — командва спускачът.

Не знам защо, но нещо ме наежва в този човек. Още от първия ден. Не ми се е карал, напротив, хвали ме, но… просто не мога да му повярвам. Обяснимо е в този момент да мисля така. Отвътре ми е натегнато почти като при първия скок.

 

 

… Земята не синее, а сивее, някъде много надолу. Днес не ми е ден за летището. Липсва ми вдъхновението. И защо ми трябваше да се заяждам с Филип, че няма да бързам да отворя? Хем съм новобранец, хем много знам. Червената лампа светва, сирената изчегъртва: „Стани!“. „Приготви се, ръка на ръчката!“ Зелена лампа. „Скок!“

Тони изхвърча, държейки с две ръце желязото. Като тапа от шампанско, почти залепен за него, излитам и аз. Бързо изброявам и а-ха да дръпна ръчката, в съзнанието ми присветва присмехулната физиономия на Филип. Забавям още малко.

Парашутът бързо се напълва. Ура!

… Какво ти ура?!… Вися на двайсетина метра над купола на Тони. Зоната на понижено налягане може да ме всмуче. Тегля бързо предни колани и се разминаваме. Тони остава някъде зад гърба ми.

Напирах на вратата, но инструкторът е трябвало да ме задържи две-три секунди, за да се получи здравословен интервал. Не го е направил — от хуманно уважение към порива ми. Или от… Може да е проспал момента, човекът?

Какво да правя с ръчката? Да я нахлузя на ръка? Не, ръката ми не влиза. Да опитам да я вържа за колана? Опитвам, но не се получава. А ни предупредиха да пазим скъпоценния метал да не падне на земята, защото тревата е вече висока и трудно ще го намерим. Къде да й търся място на тая ръчка? Добре, в джоба на гащеризона.

… И пак виждам, че отново се нося към купола на Тони. Но този път съм само на десетина метра над него. Дърпам рязко задни колани и му изкрещявам да направи същото. Той реагира на крясъка, но явно бонето му пречи да чуе ясно гласа ми. Не ме вижда и не разбира какво му казвам. Започва да ме търси с поглед.

… А аз се изтърсвам на средата на купола му. Той е приятно еластичен и в първия момент неволно се засмивам. Във втория усещам, че коланите ми омекват. Бърз поглед нагоре. Моят купол започва да се погасява. На четири крака побягвам по еластичната гърбица и се изтърсвам от нея. Оплитам се във вървите на парашута на Тони. Краката ми достигат някъде до главата му. Моят купол започва да се пълни отново и започва да мачка неговия. Завъртаме се…

Чак сега поглеждам поляната. Половината височина се е стопила, докато се ослушвах къде да сложа ръчката. Въртим се и падаме доста по-бързо от нормалното. Ако се блъснем в земята с тая скорост, първо ще се осакатим, после ще поритаме с крака, а едва след това, ще се възнесем при небесния повелител. Безсмислено праведни, с неизразходвана енергия.

— Да опитаме да отворим един от запасните парашути за още площ? — предлагам бързо.

— И той ще се оплете!

Прав е! Остава само един вариант.

— Ще ми разтваряш сноповете върви да опитам да се развържа по обратния път?

— Пробваме!

Въртенето продължава, но аз не гледам към земята. Знам, че видът на малкото оставаща височина ще ме гипсира. Действаме и… докъдето стигнем!

… Тони размества вървите, а аз стъпвам по раменете и главата му и се измъквам обратно. Не, че на моята глава и е хубаво, но с главата на Тони се отнасям направо безочливо. Но човекът мълчи възпитано, даже ми дава съвети. Ето, въртенето започва да намалява. Спира.

— Теглим странични колани!

— Давай!

Двата купола се отделят тромаво един от друг. И още докато разстоянието между тях е по-малко от метър, тупваме на земята.

Мамка му! Май ни се размина?!… Мамка му!

При нас дотърчава Филип. Смее се с всичките зъби в устата си:

— Абе, пирати… Оживяхте! Бяхме ви отписали… Ей за толкова оживяхте… — и сочи върха на показалеца си.

То и ние май се бяхме отписали, ама… И от къде на къде точно пирати? В този момент усещам, че съм в някакво особено, крайно състояние. Ако Филип беше дошъл паниран и уплашен, може би щях да се разрева. Но той се смее, маймунекът! Започвам да се смея и аз. Смехът ми е малко нервен, но се смеят и другите край нас, та мога да не се грижа чак толкова за артикулацията. Голям смях пада…

Главата ми е още замаяна. Все още не съм сигурен, че това не е сън. Дали няма просто да се събудя, облян в пот. — Едва ли е сън?… Аз не сънувам кошмари. А това, което току-що ми мина през главата, беше кошмар на квадрат!

А, не сънувам кошмари… Това нощес какво беше?

В това време самолетът каца. Спускачът се изнася от него бързо, като хлебарка. Дотърчава при групата. Лицето му е пребледняло:

— Какво стана бе? — обръща се той към мен. Защо не към Тони, а точно към мен?!

Все още ухилен, повтарям жеста на Филип с върха на показалеца си:

— Ей за толкова не се утрепахме… А ни бяха отписали… — После усмивката замръзва на физиономията ми.

Очите на спускача са огромни. На челото му е залепнал кичур мокра коса. А на мястото на притеснението, в погледа му се намества гневът. Чувам задъхан глас:

— Идиот! Млъкни! И си обирай крушите! Да не съм те видял повече на летището!

Край нас внезапно става тихо.

— Ама аз…

Отегчено и студено, през гръб, той повтаря безапелационно:

— Марш, казах!

Товарим багажа на камиона и се прибираме към залата. Вече няма смях. И коментари няма. Всички ме заобикалят някак много внимателно. Говорят си по системата всеки с всеки. С мен никой не разменя и дума. Все едно че ме няма. След като се преобличам, отивам и почуквам на вратата на инструкторската стая.

— Влез. А, ти ли си? Марш казах, нямаш работа тук. Карък!

— Няма ли да чуете?…

— Марш казах!

— Може да сме се заплеснали и да сме допуснал опасно сближаване, но после направихме много по-трудното. И оживяхме! Защо не се замислите върху това?

— Марш, казах!

— А друга дума знаеш ли!

— Абе ти… Идиот!

— Един от двама ни явно е идиот! Но, извинявам се, това не съм аз! — Трясвам вратата така, че отгоре пада мазилка.

Не обясних на инструктора, че „идиот“, в автентичното си звучене означава различно мислещ човек. Аналитичен човек. И не е нещо обидно. Но, с годините, „идиот“ е придобил още една, вкоренена функция — глупак. Не успях да вляза в обяснителен режим с човека. Защото бях изритан.

… Вървя край шосето. Вървя и рева така, че и най-гласовитото магаре би ми завидяло. От яд. От болка. От разочарование. Отбивам се на една полянка, лягам по корем. Вече мълча. Мълча и слушам. Онази песен звучи в душата ми:

Моята мечта се понася като облак

В развихреното небе…

Стъпките, които правя,

са само грешни крачки

по грешен път…

Какво мога да направя?

Какво бих могъл да направя?

Сега всичко е различно.

Целият ми живот се преобърна![1]

Смоуки са направили тази песен за мен. И за такива като мен. Химн на каръците. Затрогващо красив и отчайващ.

 

 

Навлизам в града. Краката ме болят, но ходенето временно ме спасява от самия мен. Какво бих могъл да правя сега?

Ами например — да скоча пред трамвая… — И да вкарам ватмана в затвора. Мисленето в тази посока не води за никъде. Затова ли оживях? Мамка му, не знам как, но оживях… И трябва да мисля как да живея оттук нататък, а не как да вкарвам невинен в панделата, за да удовлетворя уязвеното си честолюбие. Животът не ми е даден като вещ, която мога да продам. Или захвърля. Животът — объркан, неудовлетворяващ, глуповат на моменти — е все пак най-хубавото нещо, което ме свързва с белия свят. А и с отвъдния…

Опитвам да си правя някаква оптимистична психотерапия, но май не се получава особено добре. Постепенно, до отчаянието, тихичко започва да се намества страхът. Обикновен, мръсен, пълзящ като гъсеница страх… Сега, в този момент, можех да бъда труп. Още топъл. Защото нямаше да умра веднага след удара в земята, а постепенно, мъчително…

Вървя, вървя… И току се виждам на хирургическа маса, гол и съвсем неподвижен. Любознателен доктор ми разпаря корема с особен, лъскав нож. Старателно пише нещо в някакъв тефтер. Рутинна процедура, наречена аутопсия. Занимание за любознателни доктори. А което е по-важното — нито един разпран не се е оплакал…

Направо е интересно, да се виждаш отстрани гол. Интересно, та знае ли се… А не можеш да се сърдиш на доктора, който ще те разпори. Прави го в името на науката и обективността. Едва след като те разцепи добросъвестно, след като детайлно ти разпастърмоса карантиите, ще се убеди на 100%, че си умрял от удар в земята.

По презумпция, човекът на науката трябва да бъде убеден в това, което записва на хартия. Така изгражда личен авторитет, застрахован с доверието на хората.

— Какво ти е, ей, приятел? — Пеликанът. Приседнал е до витрината на някаква бакалия. И, явно ме е видял още отдалеч. А аз съм в такова състояние, че можех да се блъсна в него и да го подмина.

Пеликанът ме гледа разтревожено. Според теорията на вероятностите, шанса да го засека точно сега е едно на безброй. Но, ето го, пред мен е. Явно, освен тази теория работи още някаква система. Обозначавана с обикновените думи Божа работа.

— А, какво да ми е?… Направо съм си добре. Само дето днес щях малко да поумра…

— Ела с мен!

Сядаме на пейка в някаква квартална градинка и аз започвам да говоря. Говоря и не спирам. Изливам насъбраната болка. Изригвам злобата. Направих почти невъзможното, оживях, а ме изгониха като мръсен пес. Признавам и за коварния лед, който се е наместил в гърдите ми. Усещам, че ще се разрева, заеквам и затискам очите си. Млъквам. След малко поглеждам Пеликана. Той ме гледа с неподправено, приятелско съчувствие. После ми се усмихва окуражаващо:

— Ей, имаш да черпиш! Осъзнай го! Жив си! А можеше вече да си на оня свят. Сега, в тоя момент… Господ те е подпрял с бастуна си да не се търкулнеш в трапа. Господ ти е обърнал лично внимание! Проумей го, благодари му и не реви! Засмей се бе, идиот!

Още една смислова функция на думичката. Усмихнат идиот = оптимист!

Явно, освен всеобхватната теория на вероятностите, основен фактор, определящ съдбините ни, е и божият бастун. Едва сега се засмивам. Странен смях, който се кърти от гърдите ми.

— Прав си. Ще почерпя, но друг път. Сега нямам кьорав петак в джоба…

— Това не го мисли. Ела с мен.

Отиваме до бакалията. Пеликанът хлътва в нея. След малко излиза с половинка коняк и започва да ми дава напътствия:

— Сега ще започне да те пролазва един такъв страх…

— От час и нещо ме лази. Казах ти вече…

— Ето, виждаш ли? Трябва да го затиснеш! Прибираш се и изжулваш половинката. Трупясваш се. Утре ще си кукуряк! Айде, чао! — Потупва ме окуражаващо по рамото. Колко свестни хора могат да бъдат понякога пеликаните…

 

 

Качвам се в трамвая, по пътя задрямвам прав. И в просъница преживявам отново случилото се. Страхът продължава да ме мачка. Сега можех да съм…

Прибирам се, пълня шише с вода и оправям леглото си. Доста е рано за лягане, но… Отварям коняка и опъвам яка глътка.

Не налитам на пиене, липсва ми тренинг. Успявам някак си да изгълтам първите стотина грама, но оттам нататък става сложно. Наливам се, стомахът ми се гърчи, изливам обратно коняка в тоалетната чиния. Главата ми се замайва, но недостатъчно. И пиенето не може да ме спаси от страха, залепнал за душата ми.

По някое време до мен присяда сестра ми:

— Какви са тия пиянски изцепки?

— Следвам съвета на един приятел?

— И защо?

Разказвам й. Доста по-накратко. Вече, с някакво мършаво чувство за хумор. Следват очаквани реплики:

— Имаше ли човек покрай теб, който да не те предупреди? Кога ще се научиш да си отваряш ушите и да не знаеш повече от всички?

— Най-вероятно никога, сестричке… Сега ме тресе от страх, като си спомня какво ми мина през главата. Но съм бесен, че ме спряха!

— И честолюбието трябва да бъде с мярка. Ти просто не знаеш какво искаш!

— … но го искам сега и веднага. Класическо определение за женско поведение. Дали не съм минал през небесна дъга без да го забележа? И да съм вече мека китка?

— Не ти е това проблемът… Като те гледам как се зазяпваш по женски дупета и цици… Прекалено здраво е закодирано мъжкото в теб. Няма да се промениш!

Случило се нещо. Случило се! Извадил си късмет, оправил си се. Отново имаш чист терен пред себе си. Просто, остави времето да направи своето. Нещата ще се избистрят. Хайде, спи! — Целува ме по бузата.

Уж се унасям. Но през нощта, много пъти, досадно, превъртам обратно лентата. Без да го искам. Преспивам, кошмарът ме събужда. Отново заспивам. Кошмарът олеква до неприятно изживяване. После просто до изживяване. На сутринта съм недоспал, но доста успокоен.

Дали наистина имам чист терен пред себе си?!

Какво да правя, от вчера умирах десетки пъти… Постепенно свикнах и с умирачката. И вече започва да ми поомръзва…

Съобразявам очевидното: След такова изживяване или трябва да се върнеш в нормалния коловоз, или ще перколясаш. Защото добрият дядо Боже не е детска учителка, за да ти бърше сълзите и сополите. И да те успокоява.

Добрият дядо Боже помага, ако искаш да си помогнеш сам! Заявки от мами, татковци и близки за хуманитарни намеси не се приемат! „Спасяването на давещите се, дело на самите давещи се!“ Не съм го измислил аз, а двама руски шегаджии. Прави са. Просто са прави!

Бележки

[1] Фрагмент от песента на Смоуки „What Can I Do?“. Превод авторът.