Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

19. Маймуни на Марс

Първият час имаме литература. Любимата Силянович присяда тежко до катедрата и вади някакви листове. Поглежда замислено през прозореца и оповестява:

— Днес няма да се изпитваме! А ще се възхищаваме — и изобразява на лицето си нехарактерна усмивка. Която би трябвало да изглежда и мила. — Преди месец беше обявен литературен конкурс: „Още нещо за Шекспир…“. Две есета тръгнаха от този клас. Двете са класирани на второ и трето място. Лично за мен, признавам, класираното на трето място е едно, как да кажа? Недоразумение. Ала приемам преценката на журито. С резерви, но я приемам… Виж, второто място, безспорно е заслужено! Започваме отзад напред, с доста по-слабата разработка. — Вади сноп листа и тръгва с тях между масите. Застава до мен и ми ги подава. Нарежда кратко: — Излез отпред и чети!

Имах някакво предчувствие, че добрият дядо Бог май се кани да престане да ме гледа само с бялото на очите си. И ми стана наистина приятно, когато любимата Силянович започна с уводните думи. Още по приятно ми стана, когато употреби думата „недоразумение“. А най-приятно ми стана, когато проскърца, че все пак приема преценката на журито…

Вземам снопа листа и излизам на подиума на катедрата. Преди да отворя уста, любимата Силянович ме предупреждава сухо:

— Четеш само написаното. Без да икономисваш и без да добавяш!

— Добре — съгласявам се аз. И зачитам. Когато достигам до „След поредната запивка като касапин в петък вечер, взел, че умрял от препиване…“, любимата Силянович вдига ръка:

— Вижте какъв елементарен стил: касапин, запиване… И това — за Шекспир! Продължи…

Продължавам. За да видя след малко отново вдигната в жест на възмущение ръка.

— „Женкар от класа. Пич!“ Само за този израз, аз бих извадила есето от класация…

— З-защо? — неочаквано се обажда Ангел. — К-какво лошо виждате в д-думата „пич“? Зн-наете ли к-какво е п-пич?

— Какво е пич, Ангеле?

— П-пич е т-твърдото листо на пресния лук. К-кораво, със с-семе в н-него. К-какво В-ви п-притеснява? — и разперва ръце.

— Благодаря за информацията. Имаш завидна култура по селските въпроси! — похвалва го тя. Знае, че Ангел дели човечеството на граждани и селяни и твърдо държи да бъде вписван в първата група. След малко, възмущение предизвикват думите ми „се ръчкат като пощурели“. Ангел, без да благоволи да стане от чина, застава на моя страна. Дуелът е нещо достойно за благородници. Но понеже конфликтите при Шекспир бият на селяния, „ръчкат“ е точна дума.

Любимата Силянович пуска думите му край ушите си. Опитва да се закачи още за два-три израза, но усеща, че аудиторията, като цяло не реагира в нейна полза. Е, има и някои примерни ученици, които знаят точно кога и как да се засмеят на нейни реплики, но те не са в състояние да преобърнат общата пасивност на слушащите.

Свършвам и поглеждам въпросително към приятелката си. Тя промърморва сухо, без да ме погледне:

— Какво се ослушваш? Сядай си на мястото.

Заключва си устата за финален коментар. Какво пък, не е лошо. Ако кажеше нещо, то щеше да бъде само допълнителна мърморителност.

… Я, измислих нова думичка. Сходна на думата умозрителност, например…

След това излиза да чете Боби. Когато застава до дъската, любимата Силянович прави обстойно въведение, в което насочва вниманието на аудиторията върху многото достойнства на написаното. Боби зачита. Любимата Силянович го прекъсва не по-малко отколкото мен. За да се възхищава на написаното от него.

Права е. Наистина е права. Написаното от Боби ми е интересно. По-интересно от написаното от мен.

И аудиторията е доволна. Няма изпитване, няма нов урок. В междучасието отивам при Боби.

— Обичаното си е обичано! За любовта и половинвековна разлика във възрастта не е преграда! — завиждам му аз.

— Млъкни, че ще ти тупна един! Досадна баба…

 

 

След седмица ни извикват в някакъв клуб на младия литератор. Връчват ни грамоти. Има и награди. За мен — волейболна топка, за Боби — тритомник на Валентин Распутин. Предлагам му да си разменим наградите. Боби се колебае. Все пак е волейболист, а топката била маркова. Но не му се дава тритомника.

Стигаме до соломоновско решение. След като Боби прочете книгите, правим размяна. Но трябва да запазя топката в приличен вид. Няма проблем! Пъхам коженото кълбо под леглото.

 

 

Засичаме се с д-р Ло в коридора. Щом ме вижда, той ми махва приветливо с ръка. Сияе. Един щастлив мъж на средна възраст. В добре изгладен панталон и внушително изпъкнали задник и шкембе.

— Разбрах кой е… Ще му разкажа игричката. Няма да види косъм на главата си до края на годината. Освен ако не си пусне мустаци — подава ръка и бърза да сподели радостта си.

— Кой е? — гледам го с интерес.

— Русият Александър, тоя със завеяната физиономия. Но шикалкави и отрича! — споделя малката си неудача д-р Ло.

— Сигурен ли си? — за пръв път прескачам бариерата „Ви“.

— Източникът е надежден. Не би могъл да ме лъже! — убедено отговаря д-р Ло.

— Съществува вариант, „източникът“ просто да топи човек, с когото си има нерешени проблеми…

— Зарежи тая колегиална политика… — съветва ме д-р Ло. — Знам как да го направя и ще вгорча живота на това момче!

Сашо не ми е приятел. Кимаме си с усмивка, когато се видим, ала нямаме пресечни точки. Но ми е симпатичен. Заплес, прекалено добър за тоя свят. Авантюрата въобще я няма в кръвта му. Откъде му е щукнало на г-н доктора, че точно той може да бъде злосторникът?

— Под клетва, че няма да разпространя информацията, мога ли да знам все пак кой е източникът? — питам, като гледам д-р Ло в очите. Той се поколебава малко, но отваря уста:

— Кирил…

— Киро Павето ли? — уточнявам аз.

— Да…

— Със 100% гаранция, си подведен! — казвам, без да отделям очи от очите на д-р Ло. Това не му действа добре, видимо го разколебава.

— Докажи!

Знам, че това, което правя, е пълна глупост. Но… понякога човек трябва да може да се накара да направи и някои необходими глупости. Измъквам ножицата от чантата си. Толкова я заобичах, че така и не я извадих, след като я взех за спомен…

Очите на д-р Ло се разширяват. Гледа ме с невярващ поглед.

— Защо я открадна? — с непривичен, тих глас пита той.

— Не съм я откраднал. Просто я прибрах. Казваш, че с тази ножица, дядо ти е отгледал сума ти деца и е направил от тях хора. Със същата ножица, ти правиш сума ти хора стригани животни… — Очите на г-н доктора все още са пълни само с недоумение. Но знам, че след малко, на мястото на недоумението ще се появи яростта. И му казвам нещо, за което не съм сигурен, че ще стигне до съзнанието му: — Не прави на другите това, което не искаш да ти бъде направено! — Не знам защо, дланта ми, сама, посяга и го тупва приятелски по рамото. Както и да го погледнеш, това си е нарушение на протокола. В случая — жива наглост. Камериерът не може да си позволи да потупва покровителствено господин графа.

Толкова по-лошо за камериера.

Обръщам се и тръгвам бързо по коридора. Не искам да стана свидетел на появата на сълзите на разкаяние в очите му. Дали г-н докторът ще отиде да се извини на заплеса Александър?…

 

 

Не мога да кажа на Сашо кой му е извъртял калташкия номер. Обещах да мълча. Но мога да направя нещо друго. След края на часовете тръгвам след Кирил. Той си подсвирква и зяпа по витрините. Почти се изравнявам с него и леко го сбутвам в ребрата. Той се обръща и вдига объркано ръка за поздрав. Удрям му шамар. С вдъхновение. Влагам в удара насъбралото се в душата ми през последните дни. Кирил побягва. Не пита защо е ошамарен. Вариантите за отговор вероятно са доста… Знам, че тая с връщането на ножицата и шамара на лошия избива на елементарна романтика „a la“ Робин Худ. Знам също така, че Робин е поизмислен. Знам, че господин д-ра няма да ми спести грам от неизбежните главоболия.

… Знам. Но се питам още нещо? Ще се огъвам ли на живота, или ще опитам да вляза в малко по-нормални отношения с него?

Утре навършвам 18 години.

 

 

След часове безсмислено размотаване, опити да чета, после — да направя нещо като крос в парка, сядам на една пейка и се вторачвам в изгряващата Венера. Фонът на залеза е синкавозелен, а тя блести като малък диамант. Смигва ми и ме подсеща, какво трябва да направя. Обяснявам й, че номерът няма да мине, но интригантката си знае своето: „Няма страшно. Опитай!“ Набирам телефона на Зоя. В главата си нямам никаква идея защо го правя и какво ще й кажа. Просто, Венера ми нареди. Добре де, все ще измисля нещо. След втория сигнал чувам гласа на Зоя:

— Ало?

— Другото ало тръгва към теб! — и поставям бързо слушалката на вилката.

Нито бързам, нито се размотавам. На Зоиния етаж, верни на клюкарския си дълг, дежурят двете баби. Въпреки късния час, се налага да си кажат последните няколко хиляди думи преди лягане. След това им предстои дълга нощ, през която, искаш или не, трябва само да мълчиш.

Минавам край тях с безизразни очи и натискам бутона на звънеца.

Зоя ми отваря спокойно, без объркване или неприязън. Без да й кажа каквото и да е, без да я целуна, влизам в хола. Това въобще не я впечатлява. Сядам до масата. Все още не знам какво да й кажа.

Минава зад гърба ми, отива до един от витринните шкафове, взима бутилка коняк и две чаши. Поставя ги пред мен. Наливам, подавам й чашата. Тя я взима и изчаква да си налея. Вече явно заприличвам на възрастен. Резултатът е, че напоследък разни хора започват да ме черпят с пиене.

— Наздраве! — Мъж съм и трябва да кажа първата дума.

— Наздраве! Знаех, че днес ще ми се обадиш… — без да се прави на интересна, разсеяно казва тя.

— А откъде знаеше?

— Днес правиш 18. Нямаше начин да не се обадиш! — със същия делничен глас отговаря тя.

Тая жена умее да предизвиква. По различни начини. Като се започне с откровено заяждане и се стигне до днешните думи, изтъкани от спокойствие.

— И сега ли ще си разменяме двусмислици, без да ми кажеш, защо ми въртя тия номера? — Не го казвам с нерв или яд. Имам право и питам.

— Ще ми трябва малко кураж, но ще ти го кажа…

— Хайде, започвай тогава — подканвам я аз. — Изповедта разтоварва. Даже, когато не е направена пред Божи служител. Пък, ако трябва, ще ми дадеш едно бомбе на Вальо вместо попска калимявка… За автентичност на обстановката.

— Ще ти го кажа! Ама, нали няма да подскачаш и да се правиш на интересен, ако нещо не се връзва с разбиранията ти? — поглежда ме хем предупредително, хем с насмешка.

— Няма бе, няма, давай… — Най-после започваме да си говорим по привичния за нас начин.

Тя се замисля за момент, явно съобразява откъде да започне.

— Спомняш ли си онзи разговор, когато те попитах, знаеш ли за какво служи презервативът? А ти ми отговори…

— … Нещо за епруветки и химическа лаборатория…

— А после замислял ли си се, защо нито веднъж не те накарах да използваш тия придобивки на цивилизацията? — поглежда ме вече леко изпитателно.

— Не, не съм… Мъжът използва презерватив по силата на наложена необходимост. Но гледа да се разминава с него, ако има възможност. Без придобивката е по-приятно, знаеш ли?…

— Знам! Така… Значи, защо не съм те карала да използваш придобивката? Започвай с предположенията…

— Защото са ти поставили спирала. Или защото гълташ съответните хапчета. — Въпросът не е с повишена трудност.

— Отговорът ми е „Не“. Мисли нататък!

— Мисля… Но нищо не мога да измисля. Разчитала си на добрата случайност, вероятно? Или просто си действала импулсивно? — предполагам аз.

— Не. Искаш ли жокер? Знаеш ли от колко време сме женени с Вальо?

— Не знам. Три, четири, пет години?… Този жокер май не ми помага, а ме обърква повече — признавам си аз.

— Четири години. Втори жокер-въпрос: Знаеш ли какво е пожеланието на гостите към булка на селска сватба?

— Върти ми се из главата. „Таз година булка, догодина — люлка“. Или имаш предвид нещо друго?

— Точно затова ти говоря. Още малко и трябва да вденеш… — опитва се да се усмихва, но очите й потъмняват.

— Мислех, че ти, като видна столична кокона, оставяш въпроса за децата за бъдеще неопределено време… Т.е., не го мислех, сега го мисля. Или може би, нещо подобно се е въртяло на подсъзнателно ниво в главата ми… — Говоря глупости, защото други думи напират да излязат от устата ми.

Зоя ме гледа замислено. По екрана на очите й минават доста картини, които бързо се сменят.

— След като се оженихме, просто не споменавахме за деца. Това, че не забременявах, отначало даже не ни направи впечатление. Но преди около две години седнахме и говорихме. Вальо може да е всякакъв, но не е лош за съпруг. Направихме си изследвания. Той, категорично стерилен. Аз — с проблеми, но с надежда, че все пак може да забременея…

— Вальо обича жените. И май много не пробира, ако някоя му хване окото. А една окохващаща мадама, може да му присади и разни микроорганизми, които водят и до стерилитет.

— Не ме занимавай с работните си хипотези. Това не е твоя работа! — нарежда ми кораво Зоя.

— И моя е. Току-виж, след някоя и друга година, аз пък не се справя с проблема…

— Ще се справиш. Проблемът е изяснен, ти си в безопасната зона. Хипотезата ти просто не е вярна. Не се прави на интересен. — Зоя даже не ме хока. Усещам, че не ме лъже.

— Не се правя на интересен. А си търся мястото във вълнуващата фабула. Вероятно съм необходимият здрав баламурник, който се вторачва в теб с жадни очи?… — Без да ме гледа, Зоя кимва с глава. — От кого тръгна инициативата? От теб, или от Вальо?

— Онази вечер, когато си говорехме със сестра ти, а ти се ококори в мен… Въздейства ми, жените обичат да бъдат гледани по този начин. Вечерта разказах на Вальо, смяхме се… Освен другото, си му симпатичен…

— Това за успокоение ли ми го казваш?

— Не, така стоят нещата. Смята те за глупчо, но се надява да узрееш. Всъщност, ние никога не сме се договаряли за това. Просто, той даде да се разбере, че би могъл да не забележи някои неща, стига те да бъдат организирани по правилата на здравата конспирация…

Обръщам чашата с коняк и си наливам нова. Но я оставям на масата пред себе си.

— До тук нещо поразбрах, но не всичко… Разбрах за отредената ми роля на кон осеменител на апетитната кобилка, ама не съм подготвен да я коментирам. Правя ти бебе и?… Или?… С риск да изглеждам бездушник, мисълта не ми звучи зле… В смисъл — правенето на дете е труд приятен за истинския мъж. Ама, сериозните ми размисли се простират само в територията на правенето, не по-нататък.

— Идеята ми беше даже да не ти казвам, че си авторът… — със сух глас пояснява Зоя.

— Сега трябва ли да се възмутя и да си тръгна с гръм и трясък?

— Твое право… — повдига рамене тя. — Още в началото те предупредих, че разговорът може да не ти хареса. Можеше да не проявяваш толкова любопитство. Някои неща се подреждат от Господа. Ние сме прости изпълнители на повелите му.

— Това, с показната ти вяра, служебен рефлекс ли е? — не мога да се стърпя да не я захапя за ухото…

— В смисъл?

— Работиш в Божия институция…

— Ти си едно обикновено, заядливо хлапе, с добре развит полов орган. И с недоразвито мислене — констатира без нерв Зоя.

— Добре, само се заяждам, признавам. Но искрено недоумявам: защо изведнъж даде на късо? Преди това беше такава, сияеща… Знаеш ли колко приятно е да притиснеш към себе си жена с весели очи? Вальо ли даде на заден ход?

Зоя ме поглежда с измъчено изражение.

— Навлизаме в най-тежката част на разговора. Преди месец ми се стори, че съм забременяла… Няколко дни само това ми се въртеше в главата. Самовнушението е най-устойчиво за неща, от които се боиш. Или които силно желаеш. Една нощ така ми бръмна мухата, че не можах да затворя очи. На другата сутрин изтърчах до една моя приятелка, Лили, гинеколожка. Цъфтях. Тя заключи кабинета си и цял час си бърборихме, а аз не мога да си затворя устата…

Направих си изследвания. И се оказа… Лили започна да ме успокоява, че да си вземеш дете е даже по-благородно от това, да го родиш. Знаеш ли какво е за една жена да осъзнае, че никога няма да стане майка на свое дете?

— Не, не знам. Не съм жена, а по въпроса за децата съм се замислял точно толкова, колкото за маймуните на Марс — излиза от моите уста. Може би звучи бездушно, но трябва ли да лъжа?

Стоим един срещу друг. Всеки затънал в разочарованието си. Осъзнавам, че изпитвам желание да й ударя два здрави шамара. Или по-точно — да я прегърна като малко дете. И да й направя лимбичка на косата. А може би просто да я награбя така, че да чуя приятният пукот на костите й. Май, последното желание е най-силно…

Нищо чудно и тя да мисли нещо подобно за мен…

Всъщност не съм толкова разочарован, колкото учуден. Аз — баща?! Моля?! Мисленето в тази посока определено ме прави несигурен. Пък и… отношенията между мъжа и жената биха били сиво ограничени, ако стигат само до просто родово възпроизводство. Навсякъде, в цялата романтична и недотам романтична литература, се описва с безброй примери свръхинтересното явление любов. А крайният резултат, поантата, е задъханото и нетърпеливо взаимно разсъбличане. С цел… ама да не навлизаме в елементарна биология…

— Ей, много мислиш… — дочувам познат глас. Явно съм се заплеснал и това ми личи.

— Знаеш ли какво е крекинг?

— Чувала съм, ама не знам. Технология някаква.

— А глупинг?

— За това се досещам. Предполагам — думичка измислена току-що.

— Мисля за собствения си глупинг.

В един момент ми минава през ума, че досега присядахме до тази маса за малко, преди да се награбим и залетим към леглото. И не съм допускал, че може да стоя така, разцентрован и объркан. Без тръпката, за която почти съм абониран…

— Добър сюрприз за осемнайсти рожден ден… Защо ти трябваше да ми го казваш?

— Защото питаш…

— Предпочитах да си остана с илюзиите, че съм неустоим сваляч… — признавам суетата си.

— Ще ти кажа още нещо, което също е истина! — Зоя ме гледа по нейния си начин — хем тъжно, хем весело, с прибавка от малко злоба. — Не ми беше неприятно… По-точно казано, беше ми истински и неподправено хубаво…

— Е, оставаше да кажеш, че си го правила само по практични съображения. Щях да те спукам от подигравки, че си фригидна…

— Няма фригидни жени, има само мъже, които…

— … не успяват да ги стоплят. Удобна философия за повече от половин човечество. С по-голяма аудитория и от марксизма… А уж, жените били романтиците…

— Все пак, това е факт. Замисли се, защо точно на тази дата, преди три месеца, хетерата съблазни младият, неопитен юноша? — отново вторачва очи в мен Зоя. Фразата е иронично натруфена и не в неин стил. Но когато ме загледа така, включвам само на една вълна…

— Защо опитната хетера съблазни юношата точно на тази дата, казваш? Наистина ми е любопитно… Пък и, ако позволиш, аз се броя вече за мъж…

— За да може, точно след три месеца да се разделят по впечатляващ начин. На рождения му ден, в който той вече официално може да се чувства мъж. И може би, защото даже опитната жена понякога оставя ъгълче в душата си за обикновената романтика… — Зад високопарните думи, тя прикрива някакво неудобство.

В този момент осъзнавам, че просто не съм прав да се заяждам с нея. Защото точно тя ми даде възможност да изживея интересна, пълноценна връзка. И разчисти много неясноти в главата ми. Защото просто я обичам и нямам основание нито за уплаха, нито за объркване… Да, това е любов! — Не нещо от теоретичните ми представи отпреди месеци, а магия, свързана с корените на живота.

Стоим на ъгъла на голямата маса и се гледаме като първи пубертети. После ръката ми погалва ръката й. Усещам, че в гърлото ми се насъбира някаква топлина и то се присвива. Отпивам глътка коняк, за да прикрия спазъма.

— Извинявай, не съм адекватен, знам го. И ти го знаеш… Каквото и да е било, ти се оказа за мен много необходим човек. Благодаря ти! И ако сега ме накараш просто да си тръгна, ще го направя, но през балкона…

— Живея на третия етаж…

— Не съм забравил…

— Можеш да си тръгнеш, но през вратата. И то, утре сутринта. Ако си тръгнеш сега, аз може да скоча от балкона… — Става, отива до витринните шкафове, чувам прищракване. Музиката изплува от ъглите на стаята. „What Can I Do?“ А аз бях приел, че това е химнът на неудачниците. Естествената тъга извира чрез хармонията на нежната и безкрайно красива мелодия. Но, по никакъв начин не предизвиква в мен отчаяние.

Зоя стои срещу мен. Ставам, прегръщам я без да я приближавам към себе си. Очите й блестят. Приема играта. Телата ни едва се докосват. След малко тя ме целува по врата и леко ме притиска към себе си. Добре усещам релефа на тялото й. Най-после започваме да се държим естествено. Засмива се и се притиска плътно към мен. Внимателно, показно я оттласквам. И чувам нещо, напълно в неин стил:

— Не ми се дърпай, че ще ти светне врата на червено…

Изискана думи на жена романтичка…

 

 

Към два през нощта се разбуждам. Апликът от нейната страна излъчва призрачна, зелена светлина. Зоя лежи, завита до кръста и гледа към насрещния ъгъл. Изражението й е спокойно и съсредоточено. В пепелника на шкафчето до нея има угарки от няколко изпушени цигари. Обувам слипа и ставам.

Гърдите й наистина са великолепни… Поглежда ме с усмивка. Плъзга поглед по тялото ми, но това не ме притеснява. Напротив, приятно ми е. Казвам това, което си мисля:

— Имаш цици за милиони…

— Благодаря!

— … донги.

— Това пък какво беше?

— Виетнамска валута. Един милион донги се равняват на един долар! — Лъжа на посоки, но знам, че и Зоя е ориентирана колкото мен във валутните курсове.

— Можеш ли да се държиш поне за малко като хората?

— С жените не. Учителката не успя да ме научи… — признавам с готовност. — Прекъсна се процеса на обучение. Обеща и допълнителни уроци, но после се разсея.

А може би аз съм толкова безнадежден случай, че я отказах…

— Не си безнадежден случай. Просто много бързаш и много искаш. Ще направиш ли по едно кафе?

— Не, ти си домакинята. Ти ще направиш!

Заставам на балкона. Градът спи, а сънят му е съпроводен от привичните, нощни шумове. Някъде от тъмното се откъртва самотен лай на куче, по улицата, залитайки, се прибира поредният нощен пияница. Веселякът си подпява речитатива на Фигаро, а думите са поредица от псувни по адрес на неблагодарната му жена. Добре е вързал мелодия и текст. След малко Зоя застава до мен и ми подава чаша кафе, която приятно подтопля ръцете ми. Небето е предутринно притъмняло. Звездите измъчено се усмихват през бледа мътилка. Само при планината, точно над хребета, през ефирната мъгла, едва-едва прозира Венера. Загубила диамантеното си очарование, някак тъжна.

— За какво мислиш? — потръпвайки от нощния град, пита Зоя.

Заставам зад нея и я прегръщам през раменете. Тя се сгушва в мен. Тялото й е отпуснато, топло. Прегръдка спокойна, без тръпката на задъханото дишане.

— Спомних си една история. За сънища и цветя…

— И каква е тя?

— Знаеш ли как е създадена песента „Милион червени рози“?

— Не. Разкажи.

— Текстът е на Андрей Вознесенски. И е по действителен случай. Има един грузински художник наивитист, Нико Пиросмани[1]. Занимава се и с иконопис. Манастир, изографисан от него, не може да бъде сбъркан с друг. А картините му са комични. Трътлести фигури, които по някакъв много човешки начин ти стават симпатични. Пияница, болезнено чувствителен, човек от друг свят. Веднъж, в града, в който живее, идва френска кабаретна група. Звезда на групата е Маргарет дьо Севр. Дали е име или псевдоним, не знам… Художникът ходи всяка вечер на представленията й, влюбва се в нея. Хлътва до над ушите. Една вечер й носи цветя. Тя го целува отработено — като известна актриса милионен по ред обожател.

Но тази целувка го пощурява. Продава къща и каквото още намери… За всичките пари купува рози, с които една нощ покрива малкото площадче пред хотела й. Никой не знае какво е сънувала тази нощ, но се знае продължението на съня й. Когато призори вижда розите…

— Това затрогва ли те? — тихо пита Зоя.

— Да. Човек трябва да може и да откача… Сънищата са може би по-хубавата част от живота ни?… А човек сънува и с отворени очи.

— Сънищата са по-хубавата част от живота ни?! Ако е така, защо се събуждаме?

— Мога да ти отговоря само за себе си. Обичам сънищата си, но не искам са се превърна в Спящия красавец. Защото обичам и будния си живот. Заедно с неудачите му. Знаеш ли, макар и с чужда помощ, направих един разказ за Юдит? И май наистина уцелих това, което исках да кажа. Защото в него има всичко: от възторг, през разтрисащо влюбване, до истинската, неподправена красота на отчаянието.

— Мацката, с която ще движиш от другия месец не беше ли еврейка? И не те ли тормозят някакви мрачни прозрения в тази връзка? — подсмихва се Зоя.

— Еврейка е. Но не знам, дали ще се раздвижат нещата с нея. А и тя е кротка твар, няма опасност да ми отреже главата.

— Вече те предупредих, че от жените можеш да очакваш всичко — подсмихва се по своя си начин Зоя. — Не искам да поемам повече ангажименти към теб, вече си пълнолетен. И няма да се включвам в процедура по лекуване от романтизъм. — Гласът й слиза с половин октава надолу, уморен и малко пресилено делничен. — Ако не си събереш акъла, болестта може да продължи до безкрай. Аз вземам хапче за сън и си лягам. Дай бузка за целувка и да те няма! Протоколно е, но — честит рожден ден! Да ти пожелавам ли разни неща, които я ти се случат, я не? — отваря ръцете ми и излиза от прегръдката.

— Ако не очакваш нищо от утрешния ден, днешният ще продължи досадно дълго. Пожелавай. Пък каквото дядо Бог даде… — притискам я към себе си, тя не се съпротивлява, но не отвръща на ласката ми.

И това го има. Смигвам на Венера, влизам в хола. И дочувам отдолу самотен вой на махленско куче.

 

 

След четвърт час вече вървя по все още спящата улица. Тихо е. Толкова тихо, че дочувам неувереното проскърцване на самотно щурче. До кофите за боклук, притиснат от предутринния хлад, се е свил на кълбо сив, проскубан пес. Той ли виеше преди малко?

Спи ми се. Но ми е хубаво. Ще се прибера, ще си оправя леглото и…

Дали наистина сънищата са по-хубавата част от живота ни?

Внезапно, зад завоя на улицата лумват първите лъчи на слънцето и прорязват очите ми. Вървя така, бавно, леко заслепен и недовиждащ. Малко по-надолу, на пресечката чувам пухтене и мърморене. Дебела леля се бори с ръчна двуколка. Едното й колело е излязло извън пътечката и има опасност возилото да се изтърси в коритото на реката. Притичвам и й помагам да издърпа двуколката на тротоара.

— Жив да си… С това мое бързане, вместо по-рано на пазара, сега щях да стоя на стената и да попържам.

— Нали уж псувните са от мъжете?…

— Да бе… От мен да запомниш — всички псувни са родени първо в женски мозък. Вие само ги повтаряте, за да си изграждате самочувствие. Знаеш ли как мога да ги подреждам? На, вземи тоя букет карамфили. Да ги подариш на гаджето. — Дебелата грация поема с разкривена походка по улицата, а скрибуцането на колелата се врязва в тишината на спящия град.

Карамфилите са на стегнат пакет. Тъкмо да продължа пътя си и нещо ми минава през ума. Връщам се бързо до блока на Зоя. Балконите откъм кухните имат монтирани странични решетки. За тренирания маймунек не е проблем да се изкачи на третия етаж.

Отварям внимателно прозореца. Знам, че кухненската врата не скърца. Влизам тихо в хола. Зоя спи, свита на кълбо, като кучето край кофите за боклук. Диша толкова тихо, че ми минава през ума — жива ли е? Но изсумтява насън и аз махвам с ръка. Покривам с карамфили завивките й. Имам желание да я целуна по бузата, но се опасявам, че може да я събудя.

При слизането по решетката, срещу втория етаж, внезапно виждам сънливата физиономия на една от моите приятелки, дежурната по метла. Тя гледа към мен с невярващи очи и явно е дотолкова ошашавена, че даже не успява да ме познае.

— Що щеш тука бе, айдук? — изсъсква с пресъхнало гърло лелята.

— Исках да ти изпия кръвчицата, ама мирише лошо и се отказах — задоволявам любопитството й и се смъквам надолу.

Отгоре чувам едно немощно и предпазливо: „Хора…“. Явно лелята съобразява, че няма шанс, точно по това време да ангажира обществено мнение. Чува се и бързото захлопване на балконската врата.

Утре, двете дами ще имат истинска, сочна тема за разговор. Неконтролираната престъпност. Аз им я дадох. Би трябвало да ми благодарят.

 

 

Към единайсет звъни телефонът. Вдигам сънливо слушалката, но не казвам нищо. От другата страна също е тихо. Тъкмо да затворя, чувам гласа на Зоя:

— Вече мога да ти поставя доста точна диагноза. Твърдоглав романтик!

— Щом има болест, трябва да има и диагноза — спи ми се и главата ми не може да роди нещо особено умно.

— Тази идея от песента ли ти дойде?

— Коя песен бе? Остави ме, спи ми се…

— Милион алени рози…

— Аз изтърсих карамфили…

— Добре, оставям те да спиш! И за да ти е по-сладък сънят, ще ти призная нещо. Разрева ме… Но, казаното си остава! Лека…

Казано, та заковано! С пирони от тия, с които са слели в едно неделимо цяло Божият син и кръста.

Зоя…

От кой магазин мога да си купя такива пирони? Да си обкова характера…

 

 

Наркоманията на писането ме е обсебила здравата. Чета какво ли не, за какво ли не. А после, от натъпканата в главата ми информация, като трудолюбиви буболечки, започват да изпълзяват и да се „съвкупяват“ най-различни сюжети.

Три дни ровя нос в две тънки книжлета. И в писаното за тях. Съгласявам се с това, друго ме дразни. Но и в другото има някакви основания. Не издържам и ловя химикалката…

Пиша, задрасквам, отново пиша, отново задрасквам. По някое време нещата просветват. И постепенно се изчистват. Започва да се усеща идеята.

Вземам чисти листа и започвам с беловата. Тук съм самото старание. Опитвам се да пиша ясно и четливо. Нещо, което ми се отдава доста трудно. Не съм роден и за калиграф. Всъщност, приносител съм на някои положителни качества, но и на доста неспособности. Което дава надежда, че принадлежа към племето на нормалните, балансирани хора.

Взимам изписаните листа, отивам в парка и сядам на една пейка. Чета отново написаното. Добро или лошо, това е нивото ми.

След тридневно колебание, почуквам неуверено на вратата на една редакция. Размотават ме от човек на човек. Накрая стигам до мъж около петдесетте с икономично окосмяване на горната повърхност на главата. Опитвам да му предам с възможно най-малко думи идеята си. Той ме пресича делово: „Дай ръкописа“. Когато вижда, че това е наистина ръкопис, а не машинопис, махва отегчено с ръка: „Приятелю, смяташ ли, че ще тръгна да си вадя очите с твоите ченгелчета? Донеси го написано на машина. И тогава ще говорим. Ако има за какво. Айде, довиждане!“.

Животът е прекрасен. Мамка му! На всяка крачка, някой гледа да те чукне по носа. Ако се опиташ малко да го повдигнеш…

И откъде да намеря пишеща машина?

Най-сложният проблем се решава по възможно най-простия начин. Оказва се, че има пишеща машина. В дома на хора, които обичам. И които ме обичат. Надя, жената на художника даже ми предлага услугите си: „Ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша“. Мое Превъзходителство взема по-сложно решение: „Не, аз ще се науча да пиша. Колко му е?“

Започвам с преписване на текстове от вестници. Измислям си някаква система: с кой пръст кои клавиши да натискам. От непрекъснато взиране, започват да ме болят очите. На третия ден мисля за себе си като за пълен бездарник; на петия — като за умерен бездарник; след около седмица започва да се получава нещо.

Всяка свободна минута съм пред машината. А търпението на моите домакини е направо безгранично. Понасят и шумотевицата на машината, и самообвиненията ми. Даже ме черпят с какао и ми се усмихват насърчително.

Хубаво би било, като стана на техните години да имам тяхното търпение към младите фукльовци. Ако стигна до техните години, разбира се…

Един път засичам отнесения поглед на Надя. Не е трудно да се досетя какво мисли. Спирам да тракам по клавиатурата и се споглеждаме. Получава се доста ясен, мислен диалог: „Да напомняш ми за сина ми. Тежко ми е. Но все пак се радвам, че те има. Тук и сега“. „Хубаво, ако е така. Но не мога да го заместя, знаеш това, нали?“

След малко Надя идва при мен с две чаши какао. Пием и почти не говорим. Все повече заобичвам тази жена. Не по начина, по който мисля за Зоя и Елизабет. Което води до неизбежния извод, че можеш да обичаш жена, без да мислиш за разопаковането й.

Четири следобеда преписвам собствените си думи. От един, ужасно нечетлив ръкопис. Прав беше плешивият от редакцията. Почеркът ми е само за домашно ползване, не и за показване пред хората.

Но, това си има и добрата страна. Ако повярвам на шегаджиите, пред мен се откриват още две професионални писти — за лекар и адвокат. И двете групи направо се славят с отвратителни почерци.

Когато свършвам с изнурителния труд, наречен писане на машина, подавам листовете на Надя. Тя ги чете. Усмихва се насърчително. И казва с усмивка:

— Този път е горе-долу добре. Почти нямам бележки. Носи го в редакцията. Но да знаеш, че там ще намерят с какво да те ядосат.

Бележки

[1] Нико Пиросмани (1862-?) — грузински художник. — Б.а.