Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

20. Сладко от кайсии и малини. Чудно сладко!

Два месеца по-късно.

Зоя е още край мен. Или в мен. Но не до мен. Все още не успявам да преодолея раздялата. Но това не ме разбива. Вече започвам да проумявам, че животът не се чувства задължен да бъде отзивчив към желанията ми.

Давам си сметка. Тая, простата игра със секса се получи. Но се получи и нещо доста по-смислено. Противоречията, объркани и разхвърляни в много посоки се обединиха от една гравитация, която май е просто… любов. Любовта наистина не е измишльотина на чувствителни до разглезеност поети. Има я. За лошо или за добро — има я. Все още не мога да я проумея логично. А и дали има смисъл? Често пъти приятното и красивото не е особено смислено. И обратното: умно, подредено, логично, но скучно.

 

 

Летището е забранена територия за мен. Понякога слизам на гарата до него, сядам в рехавата сянка на дърветата и наблюдавам прелитащите самолети. Когато от жълтия като тиква „Гаврон“ се отдели фигурата на парашутист, усещам, че сърцето ми се свива. Чиста форма на мазохизъм, знам го, но краката вече са ме довели сред акациите.

Ще дочакам своя ден! И отново ще се кача в самолета с парашут на гърба. Ще го дочакам, мамка му! Просто няма как да не стане… Усещам го!

 

 

Двете седмици, прекарани на морето, имат добър резултат за мен. В джоба ми се мотаят някакви пари. В невиждано досега количество. Участвах в боядисването на някаква плаваща железария, за която твърдяха, че била кораб. Почернях като циганин. Една моя временна позната ме успокои, че циганите също можели да бъдат симпатични. Повярвах й.

… Бояджийската банда бе събрана от кол и въже. По вечерно време печахме миди и пиехме някакво местно, ароматно и леко вино. Уроците при Зоя се оказаха направо полезни. Без особено усилие се обзаведох с „позната“. Която даже ме изпрати до вагона, когато си тръгнах.

Прибирам се с нощния влак. Отворил съм широко прозореца и стоя срещу струята. Тя фучи заканително, но аз предпочитам да не й се впрягам и гледам пълната луна. Красива е. Блести самовлюбено и щедро облива със златистото си очарование цялата земя. Леко съм неспокоен. Очаквам да ми се случи нещо интересно. А то все не се случва. Животът въобще не се чувства задължен да бъде отзивчив към желанията ми…

Дали не започвам постепенно да се превръщам в човек, който хронически мърмори ако не на глас, то на ум? На ум или на глас, мърморкото си е мърморко… А най-сбърканата разновидност е оптимистът мърморко.

 

 

Сестра ми е в командировка в Италия. Мъжът й, съвестен военен, е на другия край на родината. Жилище без хората си е пустош. Уговарям си среща с Елизабет в градинката, където обикновено се срещах със Зоя. Защо точно там? — Нямам обяснение.

Понеже приближавам доста по-рано, не знам защо, минавам край блока на Зоя. Но го заобикалям отдалеч, пред блока се суети тълпа. Всички са облечени в тъмни дрехи, явно е някакво погребение. Не обичам тази тегава безнадеждност. Когато някой изчезне от живота, това е корав факт. И никакво трогателно прощаване с него не може да отмени простата истина, че усмивката и гласът на този човек вече са само запис в съзнанието. Запис, който един ден ще бъде изтрит по най-естествения начин. Защото безсмъртни глави няма. Казват, че имало само безсмъртни мисли… Дано поне това го има…

Така, вървейки по улицата, се заглеждам в мозаечната стена на съседния блок. Строг червен надпис предупреждава, че лепенето на обяви и некролози се наказва с глоба. Но стената е естествено удобна точно за такива прегрешения. И е облепена с обяви и некролози. Между многото некролози, кой знае защо, се заглеждам в един. Пресен, току-що залепен.

 

 

Срещата с Елизабет е сбъркана драматургия. Тя чурулика, а аз я гледам умно и мълча. Чуруликането бързо затихва, последвано от опит за изясняване — какво ми е? Повдигам рамене — какво да ми е? Добре съм си отвсякъде, виж какъв здрав тен има кожата ми… Наистина, душата ми е с хастара навън, но няма как да й обясня защо е така. Набързо се разделяме. Тя ме облъчва с поглед, в който се чете едновременно съжаление и раздразнение. Права е.

 

 

По думите на Раев, Вальо бил наистина добър шофьор. Но и добрите шофьори правят нелепи грешки. Така, както си бърборели тримата, на завоя изскочил някакъв селски пияница. Вальо се опитал да го заобиколи.

… Крайпътните дървета нямат навик да се поместват, когато им налети кола.

Раев бил на задната седалка. Добрият дядо Бог явно преценил, че хич нищо да не му се случи, е просто неприлично. И милостиво го ощастливил само с дребно комоцио. Докато си говорехме, неволно заглеждах бинта около главата му. С него приличаше на ходжа.

За спътниците му била определена специална радост. Те поели директно към света, за който казват, че бил по-добър.

 

 

… Все пак, отивам на гроба им.

Повечето фотографи правят сватбената снимка по смешен тертип. Булката с букета, младоженецът с цвете на ревера, наклонили глави един към друг. Би било трогателно, ако не беше глупаво.

Още по-глупаво е, когато тази снимка се постави на паметник. Представям си, как би изръмжала Зоя, ако можеше да види този камък с претенции.

Жизнената, опърничавата, заядливата Зоя. Жената, която с такава лекота умееше да раздвижва кръвта на мъжете край себе си…

Сега би трябвало да заплача. Но се хващам, че се усмихвам. Зоя не може да бъде мъртва. Това състояние е неприложимо за нея. Нямам достатъчно въображение да си представя, че е допуснала да бъде затворена в разкошен сандък, а след това даже да бъде закопана на два метра под земята. Зоя просто не допуска да бъде ограничавана в каквото и да е.

Поставям букета откъм нейната страна. Вальо, извинявай…

Край мен минават две лели с поразмазан грим. Така се получава, когато си поплачеш. След това ти олеква. И ако край теб се появи сродна душа, можете да си поговорите как се прави сладко от касис и малини. Например. Чудно сладко!

В клоните на съседното черешово дърво се гонят няколко врабчета. Кой би могъл да им внуши, че да чирикаш така щастливо в тази територия, запазена за тъжни размишления, просто не е прилично?

 

 

Няколко дни ходя с поизпразнена глава. Ако кажа, че съм съсипан, ще излъжа. Зоя е край мен, но просто не мога да я виждам. А някои глупчовци твърдят, че вече я нямало, била заровена в земята. Разбирай — безнадеждна история без никакво продължение. Това няма как да е истина!

Зоя не може да изчезне от този свят. Пак върти някакъв номер. Какъв? — Засега не знам, но… има време, ще го проумея.

През ума ми минава една очевидна, проста мисъл: Монетата на живота има две страни — тъгата и щастието. Това, което не искаме, но често става. И това, което желаем, но обикновено не се получава.

Не знам какво ме очаква от днес нататък.

Знам само, че няма да ми е лесно. Но монетата на живота е в джоба ми… Дали ще бъде златен дукат или обикновено медно петаче, ще зависи и от моите способности на алхимик.

Има и още нещо. Не чак толкова сложно. Животът има смисъл, докато имаш желание да полетиш. Дори да не пишеш стихове, трябва да си малко нещо поет!

Престанеш ли да хвърчиш в облаците, научиш ли се да ходиш стабилно по земята, се превръщаш в пешеходец.

… В джоба на пешеходеца се мъдри медно петаче. Златният дукат става твой ако овладееш магията на алхимията… И на полета!

Край