Владимир Колев
Алхимия на една монета (15)

14. Целувката, първа крачка към канибализма

Няколко месеца навиване на километраж в паркове и на стадиона си казват думата. Вече се класирам в челната тройка на разни състезания. Даже получавам някакви купи, направени от позлатена, лъскава тенекия. Казано на жаргон — израствам. Но усещам и още нещо — бягането започва здравата да ми омръзва.

На тренера, напротив, започва да му става все по-интересно. Обръща ми доста внимание. Говори ми за програми, лагер школи… Чертае разни планове, според които, след четири години ще се борим за олимпийски медал!

Нещо, хич не ми се бори… Даже за медал. Даже, за олимпийски…

Къде-къде по-приятна е борбата със Зоя, например. Когато ме подсеща, че половината време на връзката вече е изтекло, леко се стряскам. Но се успокоявам. Все пак, имам още месец и половина. За всеки случай, уточнявам във формата на подпитване:

— А ако се окаже, че имам пропуски в подготовката, няма ли да има допълнителни уроци и поправителни изпити? — Не, че поставен по този начин, въпросът е неприятен на Зоя. Тя, разбира се, се засмива. Но отговаря безцеремонно:

— Както казахме, три месеца и нито ден повече! — Все пак, за една жена си е удоволствие не само да дава, но и да отказва.

— Накрая ще има и матуритетни изпити, нали? По цялата програма?

— Естествено. Ще има и неочаквани задачи! Но, на края на третия месец!

Инат жена, ей! Три месеца, та три месеца! Все пак не искам да натягам обстановката и подхождам оптимистично:

— Виж, това е добре. Обичам неочакваните задачи… — правя се на герой аз. Истината е, че само уроците при Зоя усвоявам с истинско, неподправено удоволствие.

Постепенно откривам, колко много може да даде една жена на един мъж. Дори ако той е на ниво новоизлюпен любовник. Особено, ако се усети и се възползва не само от тялото й. Доста често успявам да сработя нещата така, че Зоя стене в ръцете ми съвсем неподправено. Понякога, в момент на вдъхновение, ми казва на скоропоговорка думички и кратки изречения от които пощурявам. И ставам още по-старателен.

Тази обречена връзка започва да навлиза в някакъв, много уравновесен етап. Няма ги неочакваните взривове на първите дни, телата ни започват да се опознават и харесват. Хубаво им е едно с друго. Доста неща си представях и се оказаха приблизително верни. Но за доста други, даже не съм предполагал. А те са направо фантастични…

Просто ми е приятно да си говоря с нея. За каквото ми дойде на ум. Понякога изплуват спомени, които ни карат да се смеем.

… Сестра ми учеше в гимназия с пансион. Седмица преди да си дойде във ваканция, вече започвах да броя часовете до пристигането й. Обичах я така безпаметно, както малък фарфалак може да обича добрата си какичка. Когато си тръгнеше, седмица преболедувах отсъствието й. И често си мечтаех, че ето, тя се прибира и остава за много-много дни вкъщи. Така ми се искаше да бъде до мен… Като резултат от тия мечтания, направих и нещо конкретно. За което се полагаше шамарено възнаграждение.

Една сутрин, петгодишният фарфалак реши. Отиде, качи се на автобуса. И, по инстинкт, или просто така, се маскира по възможно най-добрия начин. Като досади на всички хора в автобуса. До към средата на пътя — добре. Ама кондукторът се оказа много любопитен човек: „С кого пътуваш?“ „Сам.“ „Сериозно те питам бе… На кого е това дете?“ И т.н. „Къде си тръгнал бе, откачен?“ „При кака, в гимназията.“ „А знаеш ли как да стигнеш до нея?“ Да пита селско куче дали знае къде е месарницата, моля ви се?…

Както и да е. Човекът явно беше решил да се отърве от мен. И се вмъгляса още щом стигнахме до автогарата. Да намеря гимназията ми беше за малкото пръстче. След половин час се изтъпаних пред портиера на входа. „Кажи бе, юнак?“ „Идвам при кака.“ „С кого си?“ „Сам съм, защо?…“ Машината се задейства. Освободиха сестра ми от час, качиха ме в спалното. Обадили се и на мама, в аптеката. „Знаеш ли къде е синът ти?“ „Мога ли да знам? Той другарува със селските кучета“. „Е, днес е при градските…“

Седнахме на едно легло, сестра ми се опитва да ми се кара, пък се смее, гушкаме се, аз доволен… След малко влетяха другите момичета. Моя милост — султан в харем. На никоя мацка не отказва нежност. До тук — неориентирани спомени през мъгла, допълнени от съпътстващи разкази на очевидци. И един съвсем ясен спомен. Какичките си сушаха бельото в общото помещение. Имаше един прозорец, който беше над покрив на съседна по-ниска, залепена сграда. От сушилката до прозореца, подхванати от течението, излетяха сини, момичешки гащички. Точен спомен — сини. Подхвръкнаха и паднаха на по-ниския покрив. Докато какичката се тюхка и кудкудяка, маймунекът скочи, отиде, донесе й гащичките. Овации, гушкане, щастие.

С днешна дата, сестра ми ме поднася, че вкусът към жените май се е зародил още в онзи ден. Така е. Един рискува за златно руно, друг — за сини гащички. На кой, каквато задача му постави животът.

Зоя кима подчертано сериозно. „Да, така е!“ И пояснява, че за да му върви на един мъж с жените, трябва още от малък да е търчал подир женски гащички. Мащабно и направо философско обобщение.

 

 

Освен другото, разликата в годините си казва думата. Зоя е доста по-добре ориентирана от мен в света, който ни заобикаля. За поетичните й напъни си оставам все така скептик, но за способността й да се справя с живота, направо й свалям шапка.

Веднъж споделям с нея за проблемите с д-р Ло. Тя незаинтересувано, ме разпитва това-онова за него. После сменяме темата. Около седмица по-късно си уговаряме среща, за да отидем на някаква художествена изложба. Отначало се опитвам да кръшкам, но като чувам името Николай Рьорих^[1], наострям уши и бързо се съгласявам. Питам за всеки случай, няма ли да направим тренировка преди културната проява, но тя късо отговаря:

— Не. После. Ако проявиш необходимата любознателност, докато разглеждаме картините.

Добре де, аз съм сговорчив човек. Щом ще има тренировка, ще изтърпя и една изложба. По нейно предложение, се разбираме да се срещнем в градинката, където се заговорихме първия път. Вероятно, подсъзнателно и нея нещо я дърпа към това място?

Когато наближавам пейката, се вкаменявам.

Зоя. Но не е сама. Бърбори весело с… д-р Ло. Старият пръч се държи като светски лъв, говори й галантно. Нещо. Тя се смее, той се смее. Много им е весело… Ама моето място май не е тук? Тъкмо се замислям как да направя завоя и погледите ни се засичат. Тя ми махва с ръка. Отивам при тях, разбира се… Д-р Ло ми подава приятелска мъжка лапа. Усмихва ми се. Малко покровителствено, но с подчертана симпатия. Все едно, епизодът със стригането не се е случвал.

Докато вървим без да бързаме към изложбата, разговорът между двамата продължава. Не горя от желание да любезнича с г-н доктора, но това не се схваща откъм лошата страна. Умно е момчето, мълчи си, докато очарователните възрастни флиртуват. Двадесетината години разлика явно не го притеснява. И тя се държи така мило с него, че направо да започнеш да ревнуваш… За да не се получи явлението „присъствие като отсъствие“, Зоя подава реплики, адресирани и към мен. Отговарям възможно най-кратко. Нищо не коментирам.

Рьорих е наистина голяма работа. Странен, непредвидим в особения свят на тайнствените планини. Магичен. Гледаш и онемяваш. Възприемаш го първосигнално, даже нямаш нужда от посредничеството на думите. Думите тук са нещо излишно.

Отдалечавам се от Зоя и д-р Ло. Свалката продължава с пълна сила. Г-н докторът прави задълбочени художествени анализи, вплетени в двусмислени намеци по адрес на очарователната дама. Е, доста често повтаря едни и същи думи, ама такъв му е речникът на човека. Толкова си може. В края на краищата, преподава металознание. Железар.

Краката ме разнасят напред-назад. Гледам една картина, връщам се към предишна, пак вървя напред. Това е свят, различен от останалия. Какво ли би излезнало на платно, ако Рьорих беше погледнал към земята от отворената врата на самолет? — Не е могъл, не е погледнал. В това отношение аз имам привилегирована възможност. Лошото е, че какъвто съм като поет, такъв съм и като художник…

След скитането между картините, отиваме до заведението на партера. Явно, г-н докторът има идея да ме разкара, за да продължи да говори за изкуство със Зоя, но тя променя с лекота сценария му. Изпива делово кафето си и обявява:

— Беше ми наистина приятно с вас, но ще трябва да се прибера. Имам си капризен мъж, който обича да бъде нахранен добре за вечеря! — Поглежда д-р Ло в очите: — Обади ми се пак. Приятно ми е с теб…

Г-н докторът грейва като електрическа крушка. И, разбира се, обещава да се обажда. Интересно ми е как ще се разделим на улицата? Защото знам, че капризният мъж на Зоя е на другия край на родината и тая с ролята на примерна съпруга е само за пред д-р Ло.

Д-р Ло е еталон за галантност… Целува й ръка с такъв двусмислен блясък в очите, че сигурно и бабите от градинката отсреща имат отблясък в очилата си.

— А ти не се ослушвай, а тръгвай да ме изпратиш! — нарежда ми строго Зоя. Трябва да минем през плод-зеленчука.

Д-р Ло ме успокоява, че ние мъжете, искаме или не…

Наистина минаваме през магазина. От махленско благоприличие, се разделяме две преки преди блока на Зоя. Пликът със зеленчуците остава в моите ръце.

Вървя на петдесетина метра след нея и усещам, че никога няма да ми омръзне да гледам тази влудяващо пластична фигура. И за пръв път ми минава през ума, че тая, с раздялата, може би няма да мине толкова безболезнено за мен?

На площадката пред апартамента на Зоя възниква леко усложнение. На боен пост, с метли в ръце, са застанали моите познати баби. Разговорът им естествено, е безначален и безкраен. Да продължа нагоре е глупаво, не мога да мина за непознат. Ако остана при тях, ще започнат да разпитват. Ами, ще се наложи да им разкрия една пикантна тайна, в която те просто няма да се усъмнят.

Добре изрусената ме оглежда с абонаментното съмнение в очите:

— Накъде, младеж?

— А, къде може да бъде, освен при госпожа Зоя — споделям доверително аз. — И май ще идвам тук и друг път…

Двете разведки си разменят бързи погледи.

— И защо ще идваш и друг път?…

— Не знам дали мога да споделя с вас едни съмнения?…

— Защо да не споделиш? — учудват се и двете в дует.

— Защото, ако се разприказвате, може да си изпатя от Главния — признавам терзанията си.

— Кой главен бе, младеж?

— Главният редактор на вестника. Те, с вашата съседка, май че… — и потърквам показалци. — Тет-а-тет, както казват французите…

— Сериозно?! — Русата баба просто не може да си повярва на късмета. Ето, точно покрай нея да мине един бъбривец, който да снесе направо безценна информация… После въздъхва: — Е то, на тия години що да не си хванеш любовник?

— А хубав ли е? — подпитва другата.

— Когато един мъж се вози в кола като неговата, винаги е хубав — философски отговарям аз.

— Така е, така — съгласяват се в хор двете. Вероятно умеят да мислят в синхрон, защото отново ме поглеждат леко подозрително. — Тя, Зоя, хубаво си е хванала любовник, ама ти защо си тук? — задават ми най-логичния въпрос.

— Защото уча в готварското училище. И вече съм наистина добър. А Главният плаща добре, когато… Нали се сещате? Знаете ли как се прави фламбе по филипински? И колко е вкусно… — Понеже се опасявам, че двете любознателни госпожи може да започнат да ме разпитват, посягам към звънеца. — И, това, което споделих, ще си остане само между нас, нали?

— Разбира се, младеж! И друг път, пак можем да си поговорим…

Зоя отваря, чак след четвъртото позвъняване, поглежда ме като графиня кочияша си и кратко ми нарежда:

— Влизай! Защо закъсня? Взе ли от ония пурети в сините опаковки? — и захлопва вратата под носовете на моите нови приятелки.

Награбвам я още в антрето и я помъквам към хола. Тя няма нищо против и се смее заразително:

— Голям лъжльо си… Беше ми много интересно как ще се справиш с бабоците. И как ме натопи само! Сега, целият блок ще знае, че си имам любовник Главен редактор. Като стигне до Вальо, какво да му обяснявам, а?

— Че редакторът не е Главен, а второстепенен. Или нещо такова… Ако мъжът ти си е на място, за любовна връзка с някакъв Главен ти се полага голям пердах! А за второстепенен, най-много два-три шамара да отнесеш.

— А за връзка с едно досадно хлапе, което не може да бъде вписано даже като някакъв второстепенен любовник?!

— Затова не би трябвало да има санкция. Аз съм ти най-безопасния вариант. Кога ще започнеш да носиш сутиени, които се разкопчават нормално?

— Никога! Нали трябва да те гледам как се мъчиш… По-леко де, не можа ли да се научиш поне как се свалят женски пликчета? Не си се бръснал и бодеш като таралеж…

— Не е опасно, ако таралежът легне върху теб. Бодлите са му на гърба.

— А как се прави фламбе по филипински, ще ми кажеш ли?

— Откъде да знам? Познанията ми стигат само до пържене на яйца…

Когато дланта ми докосва втвърдените връхчета на гърдите й, между нас преминава ток. Ала много приятен. Ръката ми е вече поизучена, знае някои хватки.

— Исках да ти кажа…

— Ще ми го кажеш, ама после. Сега съм зает… — Затисвам устните й с устни, но леко. Преди време, докато ме ограмотяваше на елементарно ниво, Зоя ми разкри една тайна, който наистина не знаех. Че най-възбуждащият орган за жената е не фалоса, а ръката на мъжа. С нея могат да се правят даже по-големи магии. Това било секрет от най-висок клас и даже не всички жени го знаели.

Но аз го знам. Освен това, имам не една ръка, а две. Да видим, дали ще успея да направя и двойна магия?

 

 

Идва ред и на четвъртия скок. Когато снощи минах край сградата на аероклуба, постоянното присъствие бе там. Там бе и инструкторът спускач на самолета. Капо ди тути капи, шефът. Подаде ми ръка и ме попита, искам ли да се включа в списъка. В кой списък? — Ами, за продължаване на обучението след петия скок. Дали искам?! — Едва ли има на планетата земя някой, който повече от мен иска да продължи да скача с парашут…

През нощта спя лошо. Имам усещането, че нещо има да ми се случи. Но утрото е толкова чисто и лъчезарно, че бързо забравям нощните терзания. На автобусната спирка се засичам с Тони и половин час си говорим за летището. Отстрани, може би изглеждаме досадни и скучни перушани, които едно знаят, за едно си баят. Но заразата ни е хванала здравата…

Все пак, съм неспокоен. Преди да тръгнем към самолета, спускачът и старите кучета нещо обсъждат южния вятър. И май имат някакви терзания?

Какво му е на вятъра? Лек, едва-едва подухващ, топъл, галещ. Не вятър, а мечта. Освен това, днес ми предстои да скоча в първа двойка, с Даниел. Даниел има сини, ококорени очи и мощна фигура на тежкоатлет. Можеш да му се подиграваш колкото си искаш, той те гледа лъчезарно и не му пука.

Четвъртият скок не е първи. Вярно е. Но боботещата струя си е същата. Самонавивам се, че няма проблеми, но отвътре нещо ме подпира. Почти като първия път.

… Отделяне, разлюляване под опашката на самолета, куполът се пълни бързо. Всичко е о, кей.

… Ама не е чак толкова о, кей… Скоро установявам, че южният вятър доста се е засилил. След минута вече знам, че няма да падна на поляната на летището. След две, че това вероятно ще се случи някъде между сградите на военното поделение. Когато слизам под сто метра, направо ме хваща страх. Вятърът е много силен, доста над разумните граници. Ще се бухна здраво в земята, после куполът ще ме повлече. Ако съм счупил крак, което е много вероятно, влаченето няма да е от приятните изживявания…

В последните секунди очите ми вероятно са ококорени като на Даниел. Тази ласкава земя… Предишният път беше ласкава, ама днес не е…

… Ударът разтриса и тяло, и мозък. Нещо изхрущява в десния ми крак, куполът моментално ме повлича, но само няколко метра. След това се залепва за някаква ограда. Продължава да пърпори яростно, но оградата няма намерение да го пусне.

Присядам и поемам дълбоко дъх. Добър си Господи, благодаря!

… Добър си, ама не чак толкова. Защо ти трябваше да изпращаш този вятър? — Да де, знам. Обичаш да изпитваш любимите си чада. Май невинаги е на далавера да си точно любимо чадо Божие?…

Опипвам ударения крак, после събувам обувката. Диагнозата е почти успокояваща: само съм го навехнал. Все пак ставам внимателно. Размърдвам се. Не, че е добре, но можеше да бъде доста по-зле. След минути дотичват двама войници.

— Тоя май е здрав…

— Абе, не те ли е шубе?

— Шубе ме е, ама мина. Защо казваш, че тоя май е здрав. Знаете ли нещо за приятелчето?

— Приятелчето ти пътува на аванта с линейка към травматологията. Счупил е крак. Влачи го едно може би дваесет-триесет метра. Беше страшно и за гледане, а на него какво му е било… Вие сте хора без акъл! — Последното изречение е произнесено с категорична убеденост.

Може и да е прав, човекът?!…

Усещам неприятен хлад в стомаха. А здравият ми крак леко се разтреперва. Весела история. Имам си два крака: единият навехнат, а другият — треперлив… Само дано тия край мен не се загледат прекалено внимателно в долните ми крайници.

Оказват се добри момчета. Помагат ми да разкача от оградата купола и ме извеждат до портала. Застанал на завет, дежурният офицер се пече на слънцето. Пита без особена емоция:

— Този ли е вторият откаченяк?

 

 

След неизбежния преглед при лекаря, има две новини. Първата е, че поне две седмици мога да не се тормозя с мисълта за скокове. Най-малко толкова трае възстановяването. Но втората си е направо добра. Категорично оставам в списъка на продължаващите. Стига да искам…

Искам, разбира се!

 

 

Вероятно е съвпадение? Точно в деня на интересното преживяване, излиза второто ми стихотворение. С анонс, „млад поет с бъдеще“. Този път не беснея, а само се смея. Че съм млад, млад съм. Надявам се, също така да имам бъдеще, въпреки идеята да се занимавам с парашутизъм. Но че не съм поет, това и кокошките го знаят. Писането е нещо увличащо, но трябва да прецениш къде има хляб в теб и да не гърмиш много патрони нахалост. Два стигат!

Зоя превантивно минава в атака и ми зачита конско по телефона, но отсъствието ми й отнема вдъхновението. Затова идва на гости на сестра ми и продължава. Заявява твърдо, че нямам акъл, ако продължа със скачането. Прав бил Вальо! Не възразявам. Вальо има достойнства, Зоя неслучайно си го е избрала за мъж. Освен това, е съобразителен. Взел си е жена, която така дискретно си подбира любовниците. Какво лошо да кажеш за човека?…

Един от начините да ядосаш качествено моралиста срещу себе си е, като се съгласяваш едносрично с всичко, което той ти изрежда като аргументация. Точно така подхождам и аз.

По някое време Зоя не издържа и ме пита, няма ли да й се заканя пак, че ще й откъсна главата. Отговарям по християнски, че няма. А тя любопитства — защо?

Сестра ми се информира за какво късане на глави става въпрос? Зоя доста точно, даже по интонация, й предава разговора ни по телефона след излизането на първото стихотворение. Добър имитатор е, не може да й се отрече.

— Затова трябва да й благодариш, а не да се държиш грубо с нея! — добросъвестно ме просветлява сестра ми. Съгласявам се без възражение. Това, кой знае защо, наежва и двете дами. Следва реплика: „Днес нещо много се съгласяваш…“.

А, отиди и ги разбери, жените… Ако не се съгласяваш — защо си такъв инат? Ако приемеш думите им — защо си такъв съгласителен? Хубавото е, че лошото в тях бързо изветрява. След малко и двете започват да ме разпитват за Елизабет. Интересното е, че Зоя се прави, че за пръв път чува за нея. А аз имам един спомен. Когато, остриган и посрамен, стоях в градинката. И ми идеше да се разрева. Тогава се появи Зоя, аз се разбърборих, похвалих се и за Елизабет — те, фукльовците, обичат да се изкарват големи свалячи. После получих едно характерно, приятно схващане. Всичко помня, ама Зоя явно няма моята памет.

Да де, знам, че просто хитрува. И добре го прави…

Разказвам им това-онова за Елизабет, за баба Елиза, за вълшебната й баница. Споменавам и за цветята. Двете се смеят. Но, това явно не им стига. Започват да подпитват, докъде са стигнали интимните ни отношения? Понеже съм пределно честен, ги осведомявам, че засега само се хапем по ушите. И че зъбките й май са доста остри… Пак смях, естествено.

Но и това явно не стига на сестра ми. Дискретно намеква: ако нещата са понапреднали, да си поговорим с неповторимия — така нарича с умерена ирония мъжа си. Да си поговорим по мъжки. Примерно, на тема за какво служат презервативите и как се използват.

Знам, но отношенията ни още не са стигнали дотам. А Зоя успокоява сестра ми:

— Малко е още момчето, не му давай зор! Нещата ще се подредят от само себе си. Нали така, симпатяго?

— Така е, разбира се.

— Така е, ама не е много така — промърморва сестра ми. — Помниш ли какви ти ги наприказва моя примерен брат? Така се държат мъжете, когато ги заблъска неудържимо хормона…

— Моят ме блъска удържимо — снижавам тона аз.

— Дано да е така… — кимва с ясно изразено съмнение сестра ми.

Усещам, че и двете вече нямат нищо против да се лишат от присъствието ми. И понеже Елизабет не е никаква тайна, й се обаждам по телефона.

Баба Елиза вдига слушалката.

— Здравейте. Обажда се съученик на Елизабет. Бях взел един албум с репродукции на Ботичели.

— Здравей симпатичен крадец… — засмива се бабата.

А?… Това пък какво е?

— Защо крадец? — питам честно и недоумяващо.

— Ще ти обясня, като дойдеш. Но, ако искаш да измъкнеш внучката ми навън по това време, няма да стане. Вече е късно.

— Точно това беше идеята ми и въобще не е късно — пробвам с елементарна дипломация аз.

— Идвай, пак съм опекла баница. Просто усещах, че ще се обадиш — и затваря телефона.

Почесвам се и се ослушвам, но понеже наистина ми се иска да видя Елизабет, обявявам:

— Чао, дами! Надявам се да не ви липсвам.

— И бъди малко по-смел — съветва ме сестра ми.

— Не го насилвай, нещата ще се подредят от само себе си — повтаря постановката си Зоя. Не знам защо, но не поглежда към мен, макар гласът й да е съвсем доброжелателен.

 

 

Придвижването по божията земя с навехнат крак, определено не е от раздел радостни изживявания. Затова съм внимателен. Непривично внимателен. Никога не съм допускал, че може да се замислям над това, как да си движа краката, ама на — случи се…

Небето е покрито със сиво-черни облаци. Скоро ще завали. Между къщите се провира заядлив, пулсиращ вятър и вдига във въздуха листа, парчета хартия, найлони и други произведения на нескопосаната ни цивилизация. Някъде далеч, зад хоризонта, предупредително изтрещява първата гръмотевица. Въздухът е така освежен, че е удоволствие да дишаш. И да се чувстваш жив, та жив…

Когато наближавам блока на Елизабет, ми притропва някаква идея в главата, но се сещам за „Здравей симпатичен крадец!“ и се отказвам. Пък и има много хора, та моментът не е за прескачане на огради.

Въобще не ми се иска да се запознавам с родителите й, затова имам първоначална идея да подам през вратата книгата и, ако мога, да изведа дулцинеята навън. Поне пред блока. Ще гледаме неизбежните светкавици, ще им се кокорим с най-чисто чувство и ще произвеждаме мащабни обобщения с двусмислен подтекст. А като завали, ще загребваме с шепи вода и ще се пръскаме като малки дечурлига. Но, после се сещам за баницата. Преглъщам, естествено. Като кучето на Павлов. Замислям се, дали си струва да извеждам младата дама от домашния уют на тоя ветрилник? Въобще, докато куцукам, имам над какво да мисля. И се раздвоявам непрекъснато, почти като Хамлет. Е, изхвърлям се — Хамлет мисли нещата на едро, а в моята глава витаят подвизи от фолклора на детската градина.

Вратата отваря баба Елиза.

— Влизай де, какво се ослушваш — кани ме приятелски тя.

— Аз, само за малко… — и се сещам, че тази реплика много напомня за леля Ана от село, която каже ли „Аз само за малко“, стои вкъщи поне три часа.

— За колко, после ще го разберем — въвежда ме бабата. — Хайде към хола!

— Добре, но недей да мъкнеш баница. Похапнах, преди да тръгна. — Пак звуча като леля Ана. Когато тя каже…

В това време, в антрето излиза Елизабет. Фигурата й е нежна, крехка, но вече подчертано женствена. Облечена е в модерна къса пола и жакет, които добре се връзват. Понеже съм първичен, се опитвам да отклоня поглед встрани. Не обичам да четат мислите ми! Получава се малко сбъркано, защото хем погледнах настрани като левак, хем май не успях да прикрия това, което исках. Нищо де, на моята възраст трябва да ми е простено.

Не нося цветя, така че, може и да не се целуваме ритуално. Подавам й ръка, но тя доближава лицето си до моето. Това, че не я ухапвам по ухото, не ми помага особено. Тя ме ухапва. Е, поне не така садистично, като предишния път. Баба Елиза ни гледа разсеяно, но ни гледа. Май не успява да види номера с хапането?

Имам късмет. Родителите на Елизабет са на гости. Защо да не се понатъпча с баница тогава?… Разказвам, разбира се, за преживяното на летището. Изслушват ме с интерес. После, Елизабет вади вестника и започва да ме гъделичка по самочувствието. Уж. Всъщност, рецензията й е милостиво одобрителна, но не е лишена от ирония. Бабата взима от ръцете й вестника и също прочита стихотворението. Думите й са доста точни:

— Имаш какво да кажеш, опитал си да го кажеш, но не се е получило както трябва. Не искам да те плаша, но засега просто ти липсва усет за вътрешен поетичен ритъм — безапелационна е тя. — Умните и точни думи все още не са поезия и невинаги са поезия.

— Щом на тия години ми липсва усета, просто няма и да дойде — допълвам думите й аз.

— Хубаво е, че си го осъзнал — усмихва се баба Елиза.

Симпатична ми е. Не чак колкото внучката, но все пак…

За мое успокоение, сменяме темата. Заговаряме за Ботичели. Бабата знае доста за него. Разказва разбираемо, доближава го към мен. Някои неща залепват в съзнанието ми и се свързват с това, което вече съм мислил и писал за него.

Докато хапвам баница и разменяме мъдри мисли, неволно, поглеждам към Елизабет. Много е хубава. Излъчването й се засилва. Е, не е чак като на Зоя, но…

Дочаквам удобния момент и подхвърлям към бабата, че не съм разбрал думите й по телефона.

— Кои думи по-точно? — бабата обича да издевателства като внучката.

— „Здравей, симпатичен крадец“, или нещо такова…

— Какво не си разбрал? Симпатичен си ми, казвам ти го…

— Баба не живее в този апартамент, а в къщичка на стотина метра от тук — внася яснота Елизабет.

А пък аз, предишния път що хипотези изработих… Първа сантиментална растителност от кавалер за младата дама; Младата дама много обича интересни цветя… И какво ли още не?… Най-глупавото сега е, да тръгна да се оправдавам.

— Не можех да знам за това. Гледам — къща. Пред къщата — цветове. Знам, че жените обичат това, което расте над зеленото. Останалото са детайли и предразсъдъци…

— Точно така е — засмива се малко тъжно баба Елиза. — Да имаше кой да ми поднесе сега цветя. Па даже набрани от собствената ми градина…

Когато дочувам, че родителите на Елизабет трябва да се приберат всеки момент, се разбързвам. Баба Елиза настоява да се запознаем, но аз си знам своето.

В антрето само подавам ръка на Елизабет. Тя се опитва да приближи муцка до ухото ми. Без тия! Нищо чудно, първата крачка към канибализма да е просто хапането на ухо. Услади ти се… а после отиде, та се не видя…

Навреме се измъквам. Виждам родителите на Елизабет пред блока. Правя се на разсеян и ги подминавам. Майката й още лови окото. Макар да е много възрастна — някъде около четирийсетте…

Припръскал е лек дъждец. Вече не вали, но небето е все така мръсно тъмно и тягостно. Иска ми се да се забързам, но с тоя крак…

… Направо би било полезно двата ми крака да бяха в ред. Защото не е достатъчно тъмно. Можеш да познаеш нечия фигура. Могат да разпознаят и теб. А двете фигури, които се изпречват пред мен са на пикаещите бичета от парка. „Вот это да!“ — казано на руски. Dommage — на френски. На руски или френски, бичетата са все тия. Опитвам да ги заобиколя, но те застават като образцови телохранители, от двете ми страни:

— Здрасти бе, спортяга! Накъде по това време из нашата махала? — приятелски ме заговаря тоя, с оловния бокс. Не съм сигурен, защото е тъмно, но имам съмнение, че даже ми се усмихва.

— Бях до едни роднини — споделям аз.

— Ама тя, малката Бети роднина ли ти е? Сигурно ти е четвърта братовчедка?… Значи и ти си чифутин? — вмества се в разговора и другият.

Защо да бързат? Както се казва, в кърпа съм им вързан. Вероятно са ме засекли още при пристигането ми, изчакали са ме търпеливо и сега в това мръчкаво време ще ме олобутят както на тях им харесва. Перспектива, няма що…

— Нали ти е ясна ситуацията? — преборва модерната думичка по-якото биче. — Сега ще те заведем при Пеликана. Той ще определи колко бой ти се полага. Без бой, просто няма как да минеш. Ние сме само обикновени изпълнители на танци. Нали така брато?

— Точно така, брато! — съгласява се другото биче. — Ама за да не си помисли, че ще яде бой просто така, вземи му обясни за какво става въпрос — предлага той.

— Правилно брато! Тук става въпрос за принцип. Мацките от нашата махала, дори ако са чифутчета, не са за негри. Ясно?! Т’ва е наша ловна територия. Само наша!

— Мяркал си ме на светло. Даже с едно око се вижда, че нямам нищо общо с негрите — разпервам ръце аз.

— Всички пришълци в махалата са негри. Т’ва е!

За да не се разтревожа, другото биче ме успокоява:

— Днес тупаникът ще бъде само предупредителен. Така предполагам де, последната дума е на Пеликана. Но, ако ти мине през ума да се веснеш тук още веднъж, не мога да ти обещая нищо радостно…

Вървим си кротко, те нещо ми говорят. Ако някой гледа отстрани, ще си помисли: приятели се прибират отнякъде. Придружителите ми са от породата на завързаците добермани. Не могат да си свалят мацка, но могат да счупят със сладострастно вдъхновение костите на този, който е имал неблагоразумието да мине през ловната им територия.

Уличните лампи са с изпотрошени крушки. Ние се приближаваме към единствената, която свети. Вятърът полюлява капака й и той жалостиво проскърцва.

— Пеликане, ето го нашия човек — докладва едното биче.

Някаква фигура се отделя от оградата на метри от лампата и бавно се приближава. Застава на светло.

Джентълменът с изпомачкания костюм. Оглежда ме внимателно и съвсем неочаквано ми подава ръка:

— Здравей, приятел! Помниш ли ме?

— За мен е направо полезно да те помня. Не знам само дали ти правиш връзката?…

— Естествено, че я правя. Тогава пих най-сладкия сок през живота си…

Неведоми са пътищата ти, Господи! Наистина неведоми… Неволно се засмивам.

— Пеликане, виж тоя как ти се смее — опитва се да налее масло в загасващия огън едно от бичетата.

Но джентълменът в омачкания костюм обявява:

— Пичове, тоя приятел може да минава по всяко време през територията. Под моя лична закрила е! А сега го изпратете до спирката, да не стане грешка и да отнесе някой шамар от Овена или Петела… — И ми подава ръка. — Чао приятел!

Тази територия е пълна с какви ли не животни. Някои от тях доста проклети. Но можеш да се чувстваш направо в безопасност, ако си имаш за приятел Пеликан.

Куцукам към спирката с показно самочувствие. А светкавиците и ветрилника нека стряскат беззащитните. Аз просто не съм от тях.

Куцукам и се смея на глас. И аз не знам защо…