Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

10. Светът има нужда и от умни, и от луди

Утре не съм на училище. А на изпит и то доста сериозен. Точно според дадената препоръка се наспивам хубаво, сутринта ставам рано и уж от немай-къде, си плюя в пазвата. Всъщност, си ме е страх, но любопитството стърчи над шубето.

Повече от час досадно пътуване. И някаква пареща мисъл, неопределена, но настойчива. Какво ще стане ако?…

Товарим парашутите на камион, изкарваме самолета от хангара, вършим още сума ти необходими неща. Трудолюбиви сме като мравки. В мравешката йерархия аз съм на най-ниското ниво и изпълнявам каквото ми кажат. Толкова съм изпълнителен, че сам не вярвам на очите си.

Понеже за пръв път слагам парашут, а представите ми кое и как са доста общи, се обзавеждам с асистент — началник. По-точно, асистентка. Тя е поне две-три години по-голяма от мен. Издава отривисти команди: „Пъхни ръката тук!“. „Щракни токата!“ „Дръж запасния докато го превържа!“ На нескопосаните ми опити да изглеждам ведър шегаджия, реагира с една дума: „Млъкни!“.

Когато съм опакован с двата парашута, следва нещо средно между пожелание и напътствие, изразено този път с цели две думи: „Айде, умната!“.

Инструкторът спускач, който явно е главният тук, ни строява в редица, напомня ни няколкото прости хитрини, които не трябва да забравяме каквото и да се случи. Оглежда ни още веднъж. Въобще не изглежда притеснен.

— Към самолета, ходом — марш!

За пръв път ще излитам със самолет. А първото приземяване трябва да бъде на собствени крака. Екзотика, от която имам пощипвания по кожата. Съобщена ни е и спасителна възможност: Ако някой усети, че скокът не му е по мярка, има право да върне на заден ход. И да не скочи.

Да бе! Ще се кача горе, другите ще го направят, а аз ще се приземя с машината, защото, виждате ли, безкрайно чувствителната ми психика… Без тия!

Докато самолетът набира височина, всички се заглеждат уж небрежно през плексигласовите илюминатори. И аз съм небрежно любопитен. Височко е, но поносимо. Ще скоча. Май?… На 800 метра инструкторът отваря вратата.

… Струята боботи и блъска ъгъла на балатума. Един нит е изтървал и парчето пришляпва уплашено. Земята мътнее и синее безкрайно далеч и надолу. Това само 800 метра ли са? Сигурно е станало грешка. От недоглеждане, вероятно са ни качили на доста по-голяма височина?!

Да, ама висотомерът над вратата е категоричен: 800!

Грешката не е във висотомера. Грешката е в мен. Просто, не ставам за тази работа. Нещо много обикновено — хлапешко надценяване. Май, ще трябва да се откажа?! Как трябваше да го кажа на инструктора: „Извинете, но поради това, че се чувствам наистина неразположен, налага се…“.

Развъртам се, все едно ме хапят хиляда бълхи едновременно. Мярвам едно око срещу себе си. Едно, другото е затворено, а това е на максимална бленда. В него се е спотаила болка и ням, примирен кравешки ужас. И тоя го лазят инсектициди.

Набитият мъж се надвесва от вратата и гледа към земята. После изнася ръка извън борда и сочи с палец надясно. Явно има външно огледало, пилотът вижда пръста и машината послушно изменя посоката на движение с някакви градуси.

Все едно, каквато и да е посоката, моето място не е тук. Ще трябва да…

Над вратата има сирена. Тя изчегъртва влудяващо, до нея светва червена лампа. Инструкторът командва: „Стани!“. Първите двама се изправят послушно, с изпразнени погледи. Не кравешки, а… телешки. Голяма разлика… Светва жълта светлина. Чудото пак изчегъртва. „Приготви се за скок!“. Слагат ръцете на запасните си парашути. Зелено. „Скок!“ Тръгват. Правят две неуверени крачки с омекнали крака. Луди са! Струята е силна и подпира първия, но инструкторът поставя ръка под парашута му и леко го подбутва. Момчето се изтърсва извън борда. И вторият празноглавец се изсипва.

Краката им се влачеха, но се отделиха. Някак си… Самолетът рязко завива наляво. Вторачвам се в илюминатора. И двата купола са се напълнили нормално. Щастливци! Техните парашути се отвориха. А ако аз скоча, моят дали ще се отвори? Уж били много надеждни. Веднъж на десет хиляди пъти се получавала засечка. Какъвто съм карък, дали няма да уцеля точно числителя на дробта?… Как се задействаше запасния, ако основния не се отвори? Въобще не помня. Не, ще трябва да си кажа, че се отказвам…

Самолетът завършва кръга и отново се насочва по права линия. Инструкторът гледа през вратата, как да го накарам да погледне към мен? Вдигам ръка с два пръста. Ама съм ученик, тук трябва да… Как да накарам този човек да погледне към мен?! Уж ти дават право да се откажеш, пък тоя се кокори навън през цялото време! Никакво внимание към аудиторията. Протягам ръка, прибирам я…

Отново влудяващ звук на сирена, отново червена светлина. Стават следващите. Надето е втора. Лицето й се е свило като премръзнала ябълка и е бледосиво. Послушно изпълнява командите, краката й са от пластилин, всеки момент може да се пречупят. Струята я мята безпардонно зад опашката на самолета.

И тези парашути се отвориха.

Самолетът отново прави завой. За мое учудване, инструкторът поглежда към мен. Видял е оперения ми крайник преди малко. Шумотевицата от струята и ръмженето на двигателя произвеждат някакво размито буботене. По-скоро по движението на устните му, отколкото по звук разбирам, че ме пита: „Кажи?“. Сега е последната възможност да споделя с него, че…

Да споделя какво?! Ама че напарфюмирана лаф измислих: „Да споделя“…

Ако си отворя устата, трябва да си призная, че се пукам от шубе. И Надето се е чувствала не по-добре от мен, а скочи…

Без тия! Може да се утрепя, но ще скоча! Надето го направи, а аз да се откажа!?… Ще ме стопят от подигравки. За нула време ще научат всичките ми познати. Жив или мъртъв, но скочил! Честолюбието е по-силно даже от откровения страх от смъртта!

Две насмешливи очи ме бодват отново. „Имаш ли да казваш нещо?!“ Вдигам рамене, колкото се може по-спокойно и поглеждам в отсрещния илюминатор. През него, в далечината се вижда някаква планина. Казва се Витоша.

В щастливото си битие на пешеходец, планината ми се навира по сто пъти на ден в очите. Колко е хубаво да се разхождаш по земята. А не да клечиш до отворената врата на самолет…

Влудяваща сирена! — Да си чегърта! Свети червено. — Да свети! Подсещащото жълто. — Да свети! Много бързо светва и зеленото. Тръгвам, мамка му, тръгвам! В знак на протест, краката ми предателски омекват. Но неистовия ми инат ги стяга пред вратата.

Струята ме грабва. Слънцето се премята, дробовете ми се напълват със студен, свеж въздух.

… А това над мен е един добре напълнен купол на парашут!

Отвори се, мамка му, отвори се! Врещя като откачен, а после млъквам. Толкова е тихо… Някъде, доста дълбоко под мен, се простира разграфената от пътища и синори земя. На няколко места, върху масленозеления фон небрежно са пръснати огромните петна на плантации макове. Импресионистична картина, със свежест на границата на човешката сетивност. Който и да се опита да я прерисува, ще направи само бегло подобие на чудото под краката ми. Въздухът е свеж, леко хладен, усещам ефирно погалване на невидим вятър.

Вися на едно място. Това е първото впечатление. Но, ефирното погалване просто подсеща, че всъщност се снижавам към земята.

Ето, самолетът се насочва някъде над главата ми. Как ли треперят сега ония новобранци пред вратата? Първият се отделя, после вторият, има даже и трети.

Всъщност, минават само три-четири секунди, през които куполът се напълва. Като гледаш отдолу, даже е много бързо. А горе имаш усещането, че текат часове. Илюстрация на теорията на относителността. Едно и също време, а тече по два различни начина.

Има още сума ти неща за разглеждане, но земята, някак отведнъж, се затичва срещу мен. Стягам краката в коленете и изравнявам ходилата. Интересно ми е. Спокойно ми е. Ударът е доста по-лек от очаквания.

Вече съм друг човек. Мамка му, друг човек съм! И ще съумея да надуя перки по правилния начин пред Елизабет. Всъщност, защо ли си помислих първо за нея? Сега Зоя е по-близо до мен. А по инстинкт трябваше да помисля първо за мама. Пък аз — Елизабет! Както и да е… Когато си така ошашавен, трудно подреждаш приоритетите…

Прибирам парашута в торбата и тръгвам към старта. Сутрешната ми позната ме приближава, подава ми ръка и ме изритва без грам деликатност. Такава била традицията.

— Честито, новобранец! Браво! — и ми дава гръб. Толкова внимание ми се полага. Нямам никакви основания да недоволствам. Употреби вече цели три думи. Какво повече мога да искам от нея?!

Понеже усещам, че ме гази еуфорията, предпочитам да си държа устата заключена. Защото, ако я отключа, няма сила, която да ми я затвори. За сметка на това покрай мен има ръкомахания и възклицания в неизмеримо количество. Приближавам Надето, прегръщаме се. Лицето й вече не е ябълка в зимен ден. А е едно такова, зачервено, сияещо и уморено едновременно. Засмивам се на ухото й.

— Как беше?

— … ’ба си майката, как?… — Направо си е интересно да чуеш спонтанна женска псувня. — А при теб?

— Няма да споменавам майката от добро възпитание.

От силния импулс на адреналина, или от нещо друго, но усещам страхотно желание да награбя истински Надето. И докато реша какво да правя, тя се оказва отново в ръцете ми. Нещо като второ поздравление, но не точно това… Притиска се спонтанно към мен. Което ме подсеща, че адреналиновата тръпка й действа по сходен начин. В същото време дочувам в ухото си тихо, но настойчиво:

— … Ало! Нали ме поздрави веднъж… Това вече не прилича на поздрав, а на… — Очите й се смеят неподправено, но в тях има и нещо предупредително. Измъквам се с думите:

— Поздравих ли те вече? Извинявай…

В това време се строява следващата група. Пръв ще трябва да скача Емо. Надето го доближава и му подхвърля лъчезарно:

— И нали помниш, с усмивка?!

Емо я поглежда отегчено:

— Естествено! — Тонът му е категоричен. Това е мъж!

Докато самолетът набира височина, се събираме по групички, бърборим си. По-точно казано — надприказваме се. Всеки иска да докаже, че неговото изживяване е единствено и неповторимо, различно от това на тия, околните. А думите, които описват случилото се, са същите като на тия, другите.

— Самолетът в курс. Дик, на рогатката!

Дик е рус и слаб, има над сто скока. Този факт го прави равен с Бога, или поне му дава право да стои до дясната му кълка. А рогатката е вид артилерийски бинокъл на триножник. С него се вижда ясно вратата на самолета. Един човек трябва да следи от земята, ако горе се случи нещо. Всъщност, самолетът се вижда доста ясно и с просто око, фигурите на отделящите се, са добре различими.

Първата фигура се превърта под вратата, но куполът се напълва нормално. И вторият купол бухва като франзела.

— Хоп-па, на първия краката му артисаха във вървите — подсмихва се Дик.

— И какво като са във вървите? — любопитства някой.

— Ако ги измъкне, нищо особено. И става лесно. Но ако се блъсне надолу с главата при приземяване, ще си остане малоумник до края на дните си. И то — ако оживее… — отговаря сдържано Дик.

Вече всички гледат само първия купол. А Емо със сияйната усмивка продължава да виси надолу с главата. След минута и Дик дава първите признаци на притеснение. Поставя мегафона пред устата си и отсечено нарежда:

— Извади краката от вървите! Извади краката от вървите!!!

Куполът нараства все повече, Емо продължава да виси надолу с главата. Дик продължава да повтаря отсечено командата, но мъжественият приятел явно е дал накъсо. Май както върви, вместо Емо, Сияйната усмивка, от тук нататък ще има Емо Малоумното… Ако въобще го има!

По гърба ми пролазват мравки. Преди малко, горе — бълхи. Сега — мравки. Много се навъдиха тия твари…

Все пак, някъде малко над земята, лъчезарният герой се усеща. Измъква бавно дългите си крака от вървите и след секунди тупва на земята. Дик ме побутва по рамото:

— Бягай и помогни на тоя смотаняк. Ако има някаква травма, вдигни ръка да пратим доктора с линейката.

Побягвам към сгърчения купол. Още няколко души тичат след мен. Емо лежи със затворени очи, лицето му е сиво като на Надето в самолета. Свалям бонето му.

— Емо, как си? — Отваря очи, гледа в небето с безизразен поглед. — Има ли ти нещо?

Сяда и мълчи. Мисли. После бавно се изправя. В погледа му най-после проблясва изражение. Истинска, неподправена злоба.

— Егати идиотите! Кой е измислил тая глупост — да се скача с парашут? Егати идиота! — Изправя се неочаквано енергично и тръгва решително право пред себе си. Към оградата. Сеща се, обръща се на 180 градуса и поема към портала.

— Чакай бе, свали поне сбруята! — подсеща го някой. Но Емо вече е възвърнал увереността си, влачи купола след себе си без да му обръща внимание и повтаря непрекъснато:

— Човек трябва да е наистина откачен, за да тръгне да скача с парашут! А тия, които му предлагат това, са убийци и са за пандиза. Копелета скапани…

Успяват все пак да го задържат, свалят му сбруята, скоковите обувки и го пускат. А той хваща пътя. Бос. Минава край групата на старта с решителна крачка. Оставам да натъпча парашута му в торбата. Мярвам отдалеч, че Сияйната усмивка внезапно посяга към Надето, но тя, пъргава като коза, отскача настрани и нещо се смее.

Човекът с желязното хладнокръвие след минути е вече далеч, далеч, при портала.

Изтърсвам торбата на купчината и приближавам Надето.

— Защо ти налетя?

— Попитах го, дали се е усмихнал достатъчно широко, преди да се отдели от самолета? — отвръща ми спокойно тя. Някъде встрани на очите й проблясва искрица. Не, че се смее, държи се направо сериозно.

 

 

След първия скок съм в състояние, подобно на онова, след истинските прегръдки със Зоя. Чувствам се нов, прероден. И усещам нещо като обида, че тези глуповати хорица край мен не ме спират, за да ме разпитат. Изживях толкова интересни неща… А те, вместо да проявят здравословно любопитство към неповторимото ми изживяване, си говорят за кебапчета и паприкаш…

Всъщност, светът се държи нормално, аз съм леко превъртял. Нищо де, полага ми се. Макар и мъничко. Все пак звънвам на Зоя. Вчера й се похвалих, че ми предстои нещо много сериозно, сега имам право да й разкажа необикновеното си преживяване.

— Не ми обяснявай по телефона. Ела вкъщи. Нали знаеш къде живея?

„Нали знаеш къде живея?“ Знам разбира се, но щом ми задава така въпроса, значи ме подсеща нещо. Сигурно Вальо е край нея. Колебая се, но малко. Трябва да й подскажа, че съм схванал посланието.

— Помня кооперацията, но не помня етажа.

— Трети. Врата вляво, свежо боядисана, жълто-кафява. — „Кой е?“, чувам Вальовия глас. — Братът на Вили. Това не е за теб. Вальо разпитва. Хайде, чао. Чакаме те.

Добре де, разбрах, че мъжът ти е вкъщи. Май не ми се иска да се срещам точно с него, но щом така стоят нещата… Пък и днес, дори да изглеждам по-особено, на никого няма да направи впечатление.

Изкачвам се до третия етаж пеш. Имам нужда да изразходвам енергия. Вратата наистина е свежо боядисана, жълто-кафява. Би трябвало да го знам, но предишният път умът ми беше в панталона. Тогава бях на друга вълна.

След позвъняването ми отваря Вальо. Наистина е доста по-висок от мен. Подава ми ръка:

— Холът е насам. Заповядай! — Тонът му е добряшки и леко покровителствен.

Знам къде е холът. Знам и как изглежда отвътре. Знам някои неща, които Вальо не знае, че знам. Сядаме до масата, в следващия момент влиза Зоя с изпотена бутилка ракия и купа със салата. Ракия, питие за истински мъже.

Леко се колебая как да реагирам, но тя просто взима инициативата.

— Стани, ела кака да те нацелува. Всеки ден не се прави първи скок с парашут. Браво! — Прегръща ме, целува ме, гледа ме насмешливо в очите. Въобще не изглежда притеснена от нещо.

— Ами така е, за браво съм си… — не се правя на особено скромен. Но си признавам: — Браво, браво, ама страшно…

— Да ме заколят, няма да скоча с парашут — признава си със смях Вальо. Налива чашите, поставя ги пред нас. — А наздраве!

— Без да искаш, май уцели дилемата. Като отвориха вратата горе, и аз се чувствах раздвоен почти по този начин. Не бях сигурен кое би било по-добре — да ме колят или да падна отвисоко?

— Добре де, а кой те караше все пак да се качваш на дърво без корен? — недоумява домакинът.

— Вероятно хлапешки порив за себедоказване?… Знам ли? Точно по този въпрос нямам яснота.

— Случва се човек да не се замисли и така да предизвика дявола. Сега, след като си го разбрал какво е, трябва да си направиш извода. Скочил си, имаш го в биографията, стига толкова! Човек не трябва да поема повече рискове от тия, които обстоятелствата му налагат! — покровителствено ме подсеща Вальо.

— Прав си, ама може и да не стане…

— Какво искаш да кажеш? — гледа ме вече предупредително.

— Вероятно е проява на слабохарактерност… Хареса ми. И най-вероятно няма да спра. Не съм се замислял още…

— Замисли се и спри! Дръж се отговорно към хората край себе си. Нямаш право да ги караш да треперят заради теб.

— Ще потреперят и ще претръпнат. Този свят има нужда и от умници, и от луди…

— И защо не останеш при умниците, а се забиваш при лудите? — намесва се и Зоя.

— А де, казва ли ти някой?…

Говорим си още, оставам даже за вечеря. Хапваме в кухнята и Вальо бързо се връща в хола да гледа някакъв мач. В края на краищата, каквото имаше да ми каже — каза го. От тук нататък е моя работа да си направя изводите.

Когато оставаме сами със Зоя, тя се навежда през масата и ме целува мълчаливо по устните. Ръката ми залепва за бедрото й, но тя я отстранява с категоричен жест. На усмивката ми реагира недвусмислено: „Ще ти плесна един зад врата!“

— Аз пък няма да те пляскам, а ще те галя. Да видиш, че не съм проклет човек — прошепвам й съзаклятнически.

Тя се засмива и ме подбутва:

— Тръгвай си!

Хич не ми се иска, но е права. Почуквам на вратата на хола:

— Чао! Вкара ме в грях с тоя алкохол, ама беше приятно и благодаря!

— Може и друг път да те вкарам в грях. Мяркай се насам! — Вторачен в екрана, Вальо само ми махва с ръка.

Докато слизам по стълбището, се замислям над последните думи на Зоиния мъж. Ще го послушам. Ще се мяркам насам. Ще влизам и в грях. Но понеже алкохолът е вреден, ще го заменя с нещо друго, доста по-приятно. Обещавам!

 

 

Вече съм много съсредоточен. И мисля основно по две направления — Зоя и летището. И двете ме намагнитват и разтрисат душата ми. Получава се съвсем спонтанно и естествено.

Добрият човек Вальо отново се изнася в другата част на родината, верен на войнския си дълг. След училище аз се прибирам, но не в жилището на сестра ми. Предобедът е достатъчен Зоя да досади достатъчно на светите отци от Синода. Въпреки съблазните на греховно впечатляващата й външност, те вероятно въздъхват с облекчение, щом тя се изнесе, дори когато не им дава никакви обяснения.

Без да искам, ускорявам ход, наближавайки познатата кооперация, а видът на жълто-кафявата врата предизвиква направо сърцебиене. Имам си специално, конспиративно почукване, до няколко секунди вратата се отваря. Често налитам на Зоя още в коридора, понякога се гоним като котки, щипем се като маймуни, борим се като диви прасета. И всичко се получава много истинско, макар точно тези форми на ухажване да бият на детска градина.

При поредната визита засичам на площадката две бодри баби. Едната държи метла с дълга дръжка, а другата — парцал. Нямат си работа и се правят, че нещо чистят. Стоят, говорят си явно отдавна, без идея да свършат скоро. Ако взема да се размотавам, ще наострят уши. Значи, трябва да сменя подхода.

— Прощавайте, бихте ли ме ориентирали, търся Зоя…, момент, как й беше фамилията, да проверя в чантата… Нали това е трети етаж?

— Погледни бе момче, написано е… — Вярно е написано, на доста голяма табелка, с римски цифри. — За какво ти е Зоя?

— Куриер съм от една редакция, нося й писмо, което трябва да се предаде на ръка.

Бабата, която някога е била руса, а сега просто е добре боядисана, ме оглежда бдително, но явно приема думите ми. Отива до вратата, звъни и съобщава на висок глас:

— Зоя! Някакво момче куриер те търси. Зоя! — И се обръща към мен: — Не ходиш ли на училище?

— Ходя разбира се, госпожо. Но понеже ми трябват пари, се налага да заработвам, колкото мога.

Двете баби ме оглеждат с нескрита симпатия. Другата обобщава:

— И правилно! Не можеш да лежиш само на кесията на баща си. По колко ти плащат?

— Не е много, но бива…

В това време вратата се отваря. Ако сега Зоя се издаде, че ме познава, ще стане малко сложно. Зоя да се издаде?… Какви ги мисля аз!?

— Добър ден, Вие ли сте Зоя? — за всеки случай загърбвам бабите и се вторачвам предупредително в очите й.

Тя ме поглежда високомерно, така, както двадесет и четири годишна стилна мадама трябва да погледне един седемнайсетгодишен зеленак.

— Ти ли си куриерът?

— Нося Ви съобщение от редакцията на…

— Знам, позвъниха ми вече. Влез. — Кимва на двете госпожи, пропуска ме пред себе си. Така се вкарва в апартамента домашното куче след разходка по кални улици.

Понеже кукумявките може да слухтят пред вратата, не посягам на Зоя още в коридора. Но щом свиваме зад чупката, я дограбвам през кръста и я захапвам за врата. Вече усетих, че това й харесва. Тя се обръща и ме захапва за носа. Това пък аз не харесвам и тя го знае.

— Няма ли какво друго да захапеш по мен, та се захвана с носа ми?

— Има и може би ще го захапя, но не сега… Ох бе, по леко, ще ми скъсаш ластика на пликчетата… Дивак!

— Вече го скъсах. Ще си ги държиш ли с две ръце, или за по-лесно ще ги свалиш?

— Казвала ли съм ти, че трябва да се държиш възпитано с дамите, а не да им късаш ластиците на пликчетата?

— Точно за това въобще не е ставало на въпрос. По-леко де, ще ме повредиш. Това твоето е жив садизъм.

— Ами, да те върна тогава вън, на бабите. Те ще бъдат много внимателни с теб. Ще си приказвате до довечера…

— Да, така е. Но тук някъде имаше цици за милиони. Иска ми се да ги погаля.

— Добре тарикат. Провери ето тук. Дали не става въпрос за тия? Ласкател безсрамен: „Цици за милиони“…

 

 

Особено обичам тия минути, след първия рунд. Лежим един срещу друг, обикновено Зоя ме гали по лицето, докато моите ръце се разхождат почти успокоени по тялото й. И си говорим тихо за обикновени неща. Вече я няма показната агресия на борбата по коридора. На моменти, през главата ми подухва някакъв ветрец-въпрос, който звучи може би като „Това любов ли е?“. Отговорът е спокойно уклончив: „Ако е, не е лошо. Ако не е, направо е хубаво“.

Споменът за първата целувка в парка пък направо ме топли. Казвам й това, но доста по-сдържано. Подмятам, че, ето какви чудесии стават по земята Ти, Господи. Ако не се бяхме засекли случайно край онази пейка… Зоя се смее:

— Глупчо. Още ли продължаваш да мислиш, че случайно сме се засекли в градината в центъра? И още по-случайно — в парка? А най-голямата случайност — че те доведох на каишка вкъщи?

Въпросите й ме сварват неподготвен. А за това, с каишката, е много права, така беше! Гледам я умно, а тя продължава да се смее. После се сеща нещо и ми нарежда:

— Трябва ми твоя портретна снимка!

— За да я разглеждаш и въздишаш, когато ме няма ли?

— Няма да ти кажа защо, но снимката ми трябва.

— По една случайност, в портмонето имам две. Извадих си серия, защото ми трябваше за карта за библиотеката. — Ровя в портмонето и вадя снимката. — Не горя от желание да ти я покажа, защото на нея съм остриган като овен. Имаме си един дебел пияница в училище, който ходи с терзийска ножица в задния джоб.

— Помня. Когато се срещнахме в градинката, ти бяха потънали гемиите точно заради това. Я да видим? С дълга коса си по-добре, но… и така бива. Има блясък в очите! Знаеш ли, че си фотогеничен?

— Знам, измамите ми се отдават. Не съм първи хубавец, но на снимки излизам добре. Каква тайна ще разкриеш на невежата днес?

— Вече не си толкова невежа. За сравнение ще ти кажа, че… — Спира и ме поглежда в очите. Явно е съобразила, че думите й може да не ми прозвучат приятно.

Гледам я подканващо. Тя още се колебае.

— Хайде де. Изплюй камъчето. Какво засече? С Вальо ли искаше да ме сравниш?

— Точно с Вальо. Той например е силов боец. И в леглото държи да докаже, че е отгоре. А твоите ръце умеят да галят. Все още има на какво да се учат, но това, което вече знаят, не е малко…

Покажете ми мъж, който би пропуснал край ушите си такъв комплимент? Признавам, въздейства ми и пускам добрите си ръце. И виждам в очите срещу мен тази смесица от нежност и присмех, която така обичам…

Но, Зоя си е Зоя. Ако малко поддаде, после тръгва с рогата напред. И сега ще каже нещо поучаващо.

— Малкият, не си вири носа! — Пази се от сантиментални настроения. Изражението й се сменя за секунда. Нежността изчезва, остава присмеха.

— Малкия ще накара голямата да се огъне на пружина. Защо потръпваш, като пипна тук, а?

— Дивак! Ще ти…

„Дивак“ ми действа направо първосигнално. И ме зарежда с очакване за нещо тръпно, вълнуващо и наелектризиращо. Дивак, хубава дума…