Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

15. What Can I Do?

Отново имам час по металознание. Интересно, дали д-р Ло ще се сети, че сме били заедно на художествена изложба?

Пак ухае на водка, но снощи явно не е прекалил. Бодър е, един такъв, усмихнат. Когато минава край мен, в движение, приятелски ме потупва по рамото.

— Излез на дъската!

Имах си едно на ум и вчера добре се подковах. Затова започвам с планирания първи израз:

— Легираните стомани с магнезиево съдържание…

— Остави ги легираните стомани. Разкажи ни нещо за Рьорих…

— За кой: за Николай, или за сина му? Освен това, има и една руска княжеска фамилия Рьорих, която… — Фукльо съм. Бяхме на изложба на Рьорих, но дали д-р Ло знае, че Рьориховичите са двама? Освен князете, които…

Д-р Ло се засмива с неподправено удоволствие:

— От умници като него, глава да те заболи… — споделя с аудиторията. — Разкажи за онзи Рьорих, на когото картините сега са в Националната галерия.

Не, че няма какво да разкажа за художниците — баща и син — Рьорих. Не, че не мога да измисля хиляда неща за това, за което нищо не знам. Не, че съм против това, че д-р Ло най-после се държи добре с мен. Но… Някак си предпочитам да си изпея урока на дъската, да си седна и да не бъда обект на симпатиите му. Прибягвам към спасително решение:

— Ако не ми е дошъл реда за екзекуция на дъската, може ли да не демонстрирам добра обща култура? Боли ме зъб, та умирам. Ако позволите…

— Бягай при стоматоложката! Къде те боли? — бащински ми влиза в положението д-р Ло.

— Горе ляво, на края на редицата…

— Сигурно ти расте мъдрец… Бягай! И се готви за клещи…

Човекът си има стил. Даже когато се грижи за някого, се опитва да го направи щастлив с неприятни перспективи.

 

 

В часа по термодинамика, зъбът вече не ме боли. Може би, защото като видя принцеса Ру, лошите мисли просто се изпаряват от мен. Тя влиза с леката походка на сърна, прави набързо проверка по дневника и споменава името на поредната жертва. Ангел става, почесва се по любимото място — корема, но не тръгва към дъската.

— Хайде де, какво се ослушваш… Излизай, начертай диаграмата, говори — меко, но настойчиво го подканва тя.

— Н-не ставам з-за из-питване.

— Защо?

— Т-технически съм в-възпрепятстван и н-не м-мога да ч-чертая…

— По-точно?

Ангел вдига демонстративно дясна ръка и показва фалически символ с пръсти. Средният е бинтован. Всички започват да се смеят. Принцеса Ру — също.

— Голямо магаре си, Ангеле… Наистина ли ти е порязан пръста?

— Н-наистина.

— И как стана?

— В-вчера х-хич не ми с-се з-занимаваше с т-термодинамика. Просто н-не можех да се н-накарам да п-прочета р-ред. З-затова си р-рязнах пръста. З-за да бъда т-технически в-възпрепятстван — добросъвестно си признава Ангел.

Смеят се всички, смее се и принцеса Ру. Смее се, но не се увлича. И споменава друго име. Тя е една, такава… Мека, добра и не крие това. Ако изпипаш добре номера при нея, минаваш. Като Ангел сега. Но друг път ще те изкара на дъската и ще ти изцеди водата и заради днешния зигзаг.

Докато Елена чертае, принцеса Ру застава до мен.

— Продължаваме да се изявяваме… — невинно подхвърля тя.

— Може ли да излезем за две минути в коридора? Не искам да давам обяснения пред много хора… — Впрегнах се. Не е добре, но е факт. Харесвам принцеса Ру и точно затова не ми се ще да си говорим само с подмятания. Тя вдига рамене:

— Щом искаш.

Излизаме и заставаме до прозореца.

— Който обяснява, се оправдава. Не ми е добра позицията, но не съм и за гилотината, нали? — опитвам се да започна с нещо като шега.

— Въобще не си за гилотината. И стихотворението е добро, но…

— … посредствено. Знам. Тетрадката престоя при Зоя известно време. Просто не се сетих, че може да пусне и второто. Както наистина не знаех, че пуска първото. Трето няма и няма да има. Т.е. има, но тя определено не го хареса. А друго няма да й дам.

— Тая със стихотворенията ще се забрави, но от друго можеш да получиш монументален главобол. И не само това! Наясно ли си какво правиш в момента? — гласът на принцеса Ру изразява вече леко осъдително любопитство.

— Правя много неща…

— Само не се прави на две и половина. Зоя е интересна, но мястото й просто не е при теб. И твоето — при нея! Не го ли разбираш?!

— Не, не го разбирам! От нея научих неща, за които иначе щях да загубя време и нерви.

— Не знаех, че гимнастиката в леглото за мъжете е труд, който коства време и нерви — засмива се предизвикателно принцеса Ру.

— Не се чувствам виновен. Освен другото, връзката е определена по време. Три месеца и нито ден повече!

— Интересно… А ще можеш ли да си тръгнеш от нея ей така, въртейки на пръст връзката с ключовете си? — поглежда ме с искрено любопитство принцесата.

— Вероятно не… — гардът ми изведнъж пада. — Но, явно ще трябва да си тръгна. А преди това да й благодаря… Зоя е особена, напориста, вятърничава по женски, но е читава като човек. С днешния си ум си мисля, че тази кратка връзка е всъщност късмет за мен — признавам си пред принцеса Ру неща, които не съм признавал и пред себе си. Тя ме гледа съчувствено и насмешливо. Повдига рамене по нейния си начин и ми махва с ръка да тръгна към кабинета.

Влизам, сядам до масата. В едно принцеса Ру е права. Прекалено лесно се залепихме един към друг със Зоя. А раздялата ще бъде късане на кожа на живо. В главата ми кънти един рефрен от някаква песен на Smokie „What Can I Do?“ — „Какво бих могъл да направя?…“. Наистина — какво бих могъл да направя?…

Лисицата казала на Малкия принц, че раздялата, след като си обикнал, боли… Но все пак помолила за обич…

А аз, първоначално имах простата идея да си хвана какичка, която да ме учи на секс… Баналното оправдание е, че човек се движи в комплект с грешките си. Като кучето с бълхите си. Знам, че за кучето има препарат. Напръскаш го и — няма бълхи! Дали има такъв препарат и за човешките грешки. Май, става въпрос за доста сложна химия?!

 

 

Тренерът сбърчва вежди, когато ме вижда да влизам в залата, накуцвайки. Казва нещо на групата и тръгва към мен. Подава ми ръка:

— Какво стана? Как се случи?

— Ами, стана. При скок с парашут.

— Какъв скок с парашут?!

— Такъв, с автоматично отваряне — пояснявам аз.

— Хич не ме интересува с какво отваряне е… Толкова ли не можеш да съобразиш, че парашутизъм и бягане не се връзват едно с друго?

— Така е. Затова преустановявам с едното.

— Добре де, не е фатално. Три седмици почивка, в това време ще те изпратя в спортния диспансер при един приятел, много добър лекар рехабилитатор. Важното е, че си си направил изводите.

Наистина ми е трудно да кажа следващите думи. Иска ми се да отложа за друг път произнасянето им, но просто сега е моментът.

— Спирам с бягането…

— Какво?…

— Това, което казах.

— И защо?! — Гледа ме наистина учудено. — Какъв спорт е парашутизмът, обясни?!

— Пасва на мързеливата ми психика. Тук тичам, моря се, киселина във венците… А там: самолетът те вдига нагоре, парашутът те сваля надолу. Само се возиш…

— Майтапиш се, нали? Перспективите на двата спорта са просто несъпоставими. Имаш хъс и инат за трима. А това е много важно. Само след няколко години името ти може да стане известно по целия нормален свят. А ти ми говориш за тоя измислен спорт. Който, освен другото, хич не е безопасен! Знаеш го, нали?!

— Имам такива съмнения… Но това не променя положението. Получи се нещо като влюбване. А ти ми предлагаш брак по сметка. Все още не съм дораснал до пълния рационализъм.

— Ясно. Сега си зациклил и каквото и да ти кажа, няма да ти влезе в главата. Помисли си! А довечера ми се обади вкъщи да ти кажа кога да отидеш при доктор Власов. — Подава ми жилава, мъжка ръка. Наистина е по-голям от мен не само на години. Поемам ръката му и я стискам здраво.

— Тренер, няма да променя решението си. Неудобно ми е да те използвам! — В гърлото ми се насъбира топка, преглъщам и се чувствам като предател.

— Какво общо има едното с другото? Имаш нужда от лечение, помагам ти — гледа ме с недоумение той.

— Тренер, няма да се върна при теб, извинявай.

Той се усмихва:

— Не се заричай! Но, дори и да не се върнеш… Успех! Не те разбирам, но…

— Няма нищо за разбиране, порив е. Но е много силен! Напоследък ми е влязла в главата една песен на Смоуки. Там има едни думи, които ме разтърсват. „Не мога да понасям, че нямам криле…“ Може би я приемам прекалено буквално, затова тръгвам към парашутизма.

— А не те ли е страх?

— Страх ме е, разбира се! Но това не променя нещата.

— Обади ми се довечера. Ако наистина усещаш, че това е пътят ти, не поемай раздвоен по него! — Тупва ме окуражително по рамото и тръгва към групата.

Поемам към парка, а в главата ми кънти музиката на Смоуки.

И се чувствам виновен, яд ме е на себе си… Броя се почти за мъж, а усещам, че ми иде да се разрева… Не ми пука за бягането, но Тренерът определено ще ми липсва.

 

 

Ако можех поне да ходя, щях да навия километраж за успокоение. Но все още куцам здравата. Повъртам се из стаята, после взимам някакъв учебник. Взимам и тетрадката с нескопосаните си писателски опити.

Сядам под шарена сянка на една пейка в парка. За четене на уроци и дума не може да става. Ровя из написаното за Юдит, опитвам се да подредя нещата. Усещам, че имам добре уцелени моменти, но като цяло, разказът не се връзва. Разхвърлян е, разцентрован. Удачно уцелени пасажи. И кухини, които бият на кухо. Дали, просто не ми липсва за писане на проза това, което ми липсва и за поезията? На тия години е нормално да се надценяваш. Иска ти се, но не можеш. Явно, само желанието просто не стига…

Все пак, Този горе е милостив към мен. Не ме е лишил от способността да усещам музика, поезия, закодираното в картините. Не е малко… Но, може би с това приключва цялата работа? Трябва да мога да приема, че за едно ставам, за друго — не.

Бих могъл да стана сносен инженер или икономист.

Опитвам да разсъждавам трезво, но усещам някаква обида. Добрият дядо Бог е дал на едни способността да отразяват неповторимостта на света чрез цветове, на други — чрез музикална хармония, на трети — чрез магичната алхимия на непривично премерените думи. А на мен какво е оставил? — Само възможността да се радвам на направеното от тия, другите. Поне да не беше ме правил толкова честолюбив… Не е лесно да си Салиери, ако непрекъснато чуваш кикота на Моцарт… От всякъде. От целия, заобикалящ те свят.

Не знам, дали не си говоря на глас? Във всеки случай съм блокирал към външния свят. И това продължава, докато някой не сяда до мен.

Добрата жена на добрия художник. Неговата Надежда.

— Здравей. Как си? — и ми подава ръка.

Появяването й ми е направо приятно. Целувам подадената ръка, а тя се засмива:

— О! Колко сме галантни…

— Все още не ми е привично, правил съм го само два-три пъти. Но усещам, че това се харесва на жените.

— Да, така е. Защо не се обаждаш? — Гласът й е естествено топъл и спокоен. С този глас може да извади от мен всичко, което си поиска.

— Казва ли ти някой?… Може би, защото липсва навикът? А може и да е заради нещо друго — знам ли?…

— Пък аз си помислих: На това момче му хареса моята баница. И се размечтах, как и друг път ще идваш при нас, ще си говорим, а аз ще ти се радвам, като гледам как сладко ядеш…

Следващите думи просто не трябва да ги казвам. Но, те все пак излизат от устата ми:

— Много ли ти липсва синът ти?

Тя приема въпроса неочаквано спокойно. Плъзга поглед по върховете на дърветата:

— Много не е точната дума. Просто, светът стана друг, след като се върнахме от гробищата. Друг, непоправимо различен, празен… Има неща, които не трябва да се случват. А ако се случат, изцеждат от душата ти оптимизма. Бог е подредил нещата така, че децата да погребват родителите си. Обратното е патология…

— Как стана? — подпитвам, но ненастойчиво.

— Константин има наследствен дефект на сърдечната клапа. Малко по-малка е от необходимото. Не мога да ти кажа в момента какъв беше точно медицинския термин на заболяването. Този дефект се изявява само при претоварване на сърцето. Иначе, можеш да изкараш прилично число години и с такова сърце. И понеже този дефект често се предава, е бил наследен и от Виктор. Уж го държахме под око, през пубертета направо му висяхме над главата. Беше много жизнено дете, тичаше, захващаше се с какво ли не… Това ни поуспокои.

Нещо ни мина през ума, когато се записа да се занимава с подводни спортове. Консултирахме се с лекар, отговорът беше уклончив. „Може би ще е по-добре да се откаже, но вие си преценете…“ Всичко тръгна нормално. Даже, когато започна да се потапя в ледени планински езера, нищо не се случваше. Докато един ден се случи… — Спира, поема дъх, преди да продължи: — Сърцето му блокирало. В експедицията имало и лекар, но нищо не могъл да направи. А е действал правилно.

Това е! — Опитва да го произнесе с нещо като философско примирение. Но не се получава точно така. Все още не е претръпнала.

Не съм сигурен, че ще успея да намеря необходимите думи, ако се опитам да я успокоя. Между нас увисва неприятно мълчание.

— Виж, знам, че връщане няма… Но все пак, би трябвало да има защо да продължиш да живееш. Мъжът ти е свестен човек, имате си изграден свят за двама… — Опитвам се да не демонстрирам прекалена, натрапчива доброта.

— Да, така е. Даже часове преди бесилката, животът има стойност. Ако успяваш да вложиш смисъл в него.

— Тая, със стойността на живота е много относителна история — закача се някаква невесела мисъл в главата ми. — Всеки човек е уникален. Абсолютно — за себе си. Много — за близките си. В някаква степен — за по-широк кръг от хора. И в нулева степен — за природата, която го е създала.

— Формално си прав, но това е опасен начин на мислене. Защото стига до обезсмисляне. — Поема дъх и ме облъчва с добър поглед: — Остави тия разсъждения. Ти как си?

— Знам ли как съм?… Би трябвало да съм добре. Напоследък има едно нещо, което ме е хванало и ме тресе. Има един човек, който ми е ужасно необходим, а знам, че трябва да се разделя с него. Има още един, който напоследък започва да значи все повече за мен, ама и там нещата са объркани. Абе, не знам… Много ми е интересно, но и много объркано — признавам си аз. — Хаос, в който се опитвам да открия хармония. Ама нея май, никаква я няма…

Надежда се усмихва. Поглежда ме приятелски, погалва ме като куче по главата.

— Не си в състояние да го проумееш, но… точно сега си щастлив.

— Чак щастлив…

— Щастието се осъзнава с по-късна дата.

— Може и така да е — съгласявам се аз. — Но тогава излиза, че е вярно и друго. Няма щастие в този миг, а само в спомените. Ако в този момент ми е приятно с една жена, ако тя ме прегаря, значи това е нещо друго, хубаво, ама не щастие?

— Опитваш се да ме вържеш. Има разбира се и щастие на мига, но то е, като…

— … направата на кашкавал, например. Продуктът е вкусен и в първия момент, но е най-добър след отлежаване — опитвам се да й помогна. Тя се смее:

— Откъде пък ти дойде на ум това сравнение, с кашкавала? Точно е, макар че…

— Ами, обичам кашкавал. Като дете не понасях даже миризмата му, но веднъж бях много гладен, а имаше само кашкавал. Нямаш се на представа колко ми беше вкусно… По същия начин ми вървят нещата и с жените…

Тя пак се засмива, искрено, неподправено:

— Оп-па, жените били първи братовчедки с кашкавала…

— Не бе, механизмът е същият. Природата ме дърпа към тях, но отначало ме плашеха, защото не знаех как да подходя. Сега имам вече някакъв опит — не е нещо кой знае какво, но все пак… И започва да ми харесва все повече възможността да чувствам край себе си женско присъствие…

— Това е направо хубаво. Жените обичат мъжете, които обичат жените… Макар че си патят от това…

— Не те разбирам?

— Когато един мъж натрупа бързо опит с жените, това го провокира да пробва и с тази, и с тази, и с тази… А нормалната жена иска да си хване мъж и да го държи край полата си.

— В краен случай, тя да го разкара, а не той нея…

— Точно така! Много знаеш…

— Не си спомням дали съм ти се хвалил: Аз съм велик теоретик в областта на взаимоотношенията между половете. Напоследък натрупах и малко опит и с мен вече не се говори…

Истината е, че Надежда с непонятна лекота ми влиза под кожата, надниква ми в душата, а аз не изпитвам никакво притеснение от този факт. Напротив, приятно ми е. Разказвам й за скачането. Имам усещането, че самият парашутизъм не я интересува особено, но й е забавен моят възторг на перушан.

Пак така, без да се усетя, споделям мъките си около опитите ми да напиша един хубав разказ. Тук вече става интересно и за двамата. Тя ме разпитва и доизглажда някои мои мисли. Вадя листата от тетрадката, прехвърлям се от един на друг, обяснявам, тя взима, чете…

… Когато поглеждам часовника, не вярвам на очите си. Два часа и половина са минали, без да ги усетя. Имахме договорка със Зоя да й се обадя преди час. Дали ще вземе да се муси за закъснението?

Прекъсвам разговора с някакво объркано обяснение, от което се разбира само едно — че бързам и трябва да се обадя по телефон. Започвам да ровя из портмонето си за монета, но се оказва, че нямам. Надежда не приема нещата от лоша страна. Кимва с разбиране, сипва в дланта ми три монети. Набързо й подавам ръка, но тя я задържа за момент:

— Защо не ми дадеш тетрадката за някой ден? Искам и аз да помисля. Стана ми интересно.

Щом й е интересно… Давам тетрадката и забързвам по алеята. Мисълта за срещата със Зоя ме прави нетърпелив. Първият телефонен автомат не работи. Вторият — също. Третият ме свързва. Зоя вдига слушалката:

— Ало…

— Другото ало се обажда. Извинявай, закъснях малко…

— Въобще не си закъснял! — Гласът й звучи глухо и много, много уморено. — Виж какво, повече не ми се обаждай… — и затваря.

Това пък какво беше? Думите й ми действат като внезапен шамар. Имаше и такъв момент, отнесох два шамара, но после беше върховно…

… Поручик Ржевский имал невероятен успех сред жените. Една вечер, възторженият баламурник, корнет Оболенский започнал да го разпитва каква е тайната на успеха му. А г-н поручикът обяснил с две приказки:

— Когато една дама ми хареса, я приближавам, кимвам почтително пред нея, траквам с токове и й казвам: „Госпожо (или госпожице), разрешете да Ви изчукам!“.

Корнетът простенал:

— Но, господин поручик, след такива думи, казани на почтена дама, автоматически следва шамар!

— Да, така е корнет! Но след шамара следва чукане… Автоматически!

Нещо такова се получи преди седмица. Даже не ми се наложи да чукам с токове на ботуши. След шамарите беше наистина върховно. Сега просто не знам как да постъпя?

Набирам познатия номер. Един сигнал, втори, трети… десети. Тази вечер Зоя няма да вдигне слушалката. Тръгвам си с провлечени стъпки, а освен другото и куцам. Яд ме е на Зоя, бесен съм, но знам — само да ми щракне с пръсти и ще хукна като послушна болонка към нея.

 

 

Не знам защо, но краката ми тръгват към дома на Надежда и Константин. Посрещат ме без учудване и ненужни въпроси. Току-що са вечеряли, а Надежда прибира масата. Мълчаливо сипва ядене, което ухае приятно. При друг случай не бих се правил на интересен и бих хапнал добре, но сега усещам, че не мога да сложа и хапка в уста.

Вероятно физиономията ми е порядъчно вкисната. Изписаното на нея не предпоставя нито весел, нито задушевен разговор. Но те са усетливи. Константин ме побутва към един от фотьойлите и поставя в ръцете ми някакъв албум с репродукции.

— Днес получих колета с доставката. И писах обяснения…

— Пред кого си се обяснявал?

— Пред „съответните органи“ — сбръчква насмешливо нос художникът.

— И какво имаше за обясняване? — недоумявам аз.

— Ами, доставката е от Франция, па макар и от известно издателство. Та, хората от органите проявиха здраво професионално любопитство. Преровиха албумите да няма някаква шифрована информация, позяпаха картинките…

— … „позяпаха“ не звучи особено ласкателно…

— Но е точната дума. Даже ги харесаха. Спонтанно. Ала ме посъветваха да си набавям албуми от издателство „Москва“. Гарантирано високо качество. И пак голямо разнообразие.

— Руските репродукции са наистина качествени. Не по-лоши от тия, френските.

— Да, така е. Но досега руснаците не са издали нито Хенриетс, нито Роуланд[1]. Както и да е, дадоха ми албумите, без да ми създават повече проблеми. Може би ме вписаха в някакъв тефтер, но само толкова.

— Заинтригува ме. Дай първия албум.

— Ето ти Хенриетс.

Заравям любознателно нос. И нищо чудно, ако носът се зачерви. Картините са нещо съвсем различно от вижданото от мен досега.

… Чайки, вероятно. Морето липсва, но го има полетът. Млада жена, изправена до тънък ствол на дърво. Гледа замечтано птиците. А може би вижда и още нещо?…

… Друго изящество. Пак женско. Вероятно балерина, която си събува… как се наричаха обувките на балерините? Толкова красива и хармонична, че предизвиква комплекс за малоценност. Пред нея се чувстваш като мечок. Този комплекс е преграда. Красивите жени не обичат мъжете комплексари.

И пак цветя. Много, много цветя. Същото съчетание на одухотворена белота и синьо.

… Млади майка и дъщеря. Бял воал обвива тялото на майката и насочва мисленето в определена посока. Иска ти се да прегърнеш майката. И дъщерята. Тя е все още дете, но още за малко. Господ бог, господарят на мислите и настроенията ни, може да бъде разточителен в раздаването. На красота. И на грозота, но тук грозотата просто няма как да присъства.

Как ли се е чувствал в нелепия си живот Квазимодо? Не лошо, не зле, а отвратително. И най-отвратително, когато съзерцавал Есмералда[2].

… До тази приседнала, изваяна жена стои котка. А може би котарак. Важен, разнежен и тъжен. Гален от връхчетата на пръстите на една съвършена ръка.

Хем завиждам на котарака, хем му съчувствам. Ако имах как аз да застана под ласките на тази ръка… Признавам, не бих издържал дълго, без да тръгна да отговарям на нежността с нежност. По доста настойчив начин. Независимо от доброто си селско възпитание.

А котаракът може само да мърка. И да се поогалва. Но нищо повече.

Нещастни сме и двамата — и аз, и котаракът. По различни причини. Защо пък по различни?! Поводът за неудовлетвореността ни е един и същ — тази съвършена женственост остава недостъпна за нас.

… Вятър, раздухващ гривата на бял кон. Неговата белота почти се слива с белотата на жената, която го прегръща. Момичето и конят явно се обичат, гушейки се доверчиво един в друг.

Тук пък започвам да завиждам на коня.

… Искам да съм виолата в тези ръце. Макар че, най-после открих несъвършенство. Ръката е прекалено слаба. Всъщност и тялото също. Но излъчването… не, съвършенството не липсва.

Искам да съм виолата. Момичето да притиска муцунка към мен. И да се опива, да изтръгва от мен стон — музика. Подробност е, че свири срещу някаква статуя. Опитва се да обясни чрез музиката нещо на онзи, металния. Явно, пак има процес на доизмисляне, статуята буди в женската глава някаква асоциация. Следва обяснение в любов чрез музикален инструмент. Зоя ми подхвърли веднъж нещо, на което много се смях. „Не разбираш жените? Значи вече си истински мъж.“

Направо съм съгласен, да обяснява чрез мен, на някакъв отмрял метализиран спомен, какво иска да получи от един жив мъж.

Иска ми се да разглеждам тези картини до безкрай. В същото време, на табуретката до мен отлежава следващото изкушение — Джеф Роуланд. Посягам и към него.

Подзаглавието насочва. „Любов на фона на дъжда“. Сигурно е някаква травматична, английска меланхолия.

Сигурно, ама не съвсем…

… Влакът е съчетание на сребристо и черно. Димът от комина е сиво-жълт. А те се прегръщат. Кои „те“? — Вечните любовници. От древността до днес. Дъждът вали и не спира, а тя, червено-кафява загатната фигура, прегръща мъжа. До безумие. Безумието се загатва от нервно повдигнатото дясно краче.

Вярно е, че много вали. Но бих искал да бъда точно на твоето място, приятел.

… Кола. До нея отново две, прегърнати фигури. Едва очертани. Близо една до друга, но в далечината. Край тях гора, дърветата се сливат. Въпреки тъмния фон, светлината извира отвсякъде. Най-вече, от прегърнатите фигури.

Ако картината има някаква философия, то тя се изразява с недвусмислено внушение: „Хората трябва да се прегръщат!“.

… И отново те. Може би други, но същите „те“. Вървят прегърнати. Срещу нещо, което е може би луна. А може би лампа върху пилон в парка? Прегръдката и разходката са започнали от самото начало на света.

… Гаровият часовник е като привечерна луна. Влакът в дъното е търпелив и безразличен. Вагоните му, доста често са ставали свидетели на човешка нежност. Вероятно „той“ тръгва нанякъде, а „тя“ го изпраща. И искрено страда от раздялата.

След като локомотивът отпухти и затъне в дъжда, тя ще се прибере вкъщи. С усещането за безкрайна самота. Ще плаче, ще си налее чашка коняк. А после направо ще се разреве в разхвърляното легло. Леглото, където преди два часа се е развихряла любовта им.

Вечерта, за да се утеши поне малко, ще отиде с приятелка в някое бистро. Там ще срещне строен мъж в същия тъмносив шлифер. Въпросително нежен, с настойчив поглед.

И вълнуващата история ще се повтори отначало. До следващото изпращане пред търпелив и безразличен локомотив.

Не, не се подигравам. Даже не иронизирам. „C’est la vie“, това е животът.

Животът с неговата неподправена искреност и красота. Животът, в който висшето изкуство, е да се научиш да не се учудваш на нищо и нищо да не мразиш. Животът — такъв, какъвто е.

Винаги скроен по различен начин. От това, което ни се иска да бъде.

 

 

Следващите няколко дни са кошмарни. Раздвоявам се между желанието да позвъня или да отида до познатия блок. Премятам през главата си последните разговори. С какво може да съм я засегнал? Не си спомням нищо извън нормалното, което се случваше между нас напоследък.

Може би някой е подшушнал на Вальо? — Едва ли?… Ако имаше нещо такова, щеше да се вдигне пушилка. Или поне сестра ми щеше да го разбере, да ме подложи на разпит.

Веднъж, на вечеря споменават името й. Подпитвам с невинен вид:

— Какво прави дамата с хубавите балкони?

— Нещо я е прехванало — обяснява с усмивка мъжът на сестра ми. — Носи се като градоносен облак над земята и се кара с всички наред. Женска й работа… Горкият Вальо… Дъвче го като кисела краставица. Не, че той пък си го слага на сърце, ама…

Сестра ми заема разбираема позиция:

— Не говори така! Ние, жените, възприемаме живота по-емоционално. Може би има някакви неприятности в работата?…

— Точно пък в работата… Че тя нищо не работи! Поповете й стоят на задни лапи и се радват, когато им се махне от главата. Тя си е такава, вятърничава. И ако нещо не става така, както на нея и се иска, светът й става крив. Нищо й няма! Ще й мине…

От многото думи, които се изприказват на този обяд по неин адрес, не може да се разбере нищо.

Липсва ми! И да се лъжа, че не е така, си е за моя сметка! Освен това, краят на третия месец наближава. Не е честно — съкращава ми учебната програма!

Опитвам се да разсъждавам като изпечен тарикат, но си давам сметка, че принцеса Ру май е права? Направил съм нещо, което не трябваше да правя и сега ще си плащам. Наречи го ако не влюбване, то някаква доста силна привързаност, но все пак се забърка някаква алхимия.

Защо алхимия? — Ами, защото от нещо съмнително като материал — простото желание за секс, май се получи любов? Това е същината на алхимията. От някакъв некачествен материал да получиш злато. Не, че самият секс е нещо некачествено… Навремето, алхимиците се опитвали да получат злато от олово. Пинтии. Аз поне бях щедър — при мен, макар и несъзнателно, от среброто-секс май се получава златото-любов.

Уж се държа на положение, реагирам с чувство на хумор на женските дивотии на Зоя… А ето, тя ме разкара и аз съм готов да се разцивря… Зелен съм още. В подходящи случаи мога да вдигам стойки, но пред себе си трябва да си призная — зеленак съм.

Така е! Не съм се явявал още на матура при Зоя, за да добия самочувствие. А тя, освен другото, май въобще не се кани и да ме допусне до обещания изпит?

 

 

И с Елизабет нещата също се объркват. Заговаря ме на няколко пъти, но усеща — просто ми липсва хъс да флиртувам. Държа се като мокър котарак. Тя се опитва да хване погледа ми, но аз не мога да се накарам да я погледна с усмивка. Това, в края на краищата, успява да я ядоса.

Вече се разминаваме с хладно кимване по коридорите.

Един ден правя нещо наистина нелогично. Случайно разбирам, че след обяда женски отбор от училището ще ходи на някаква олимпиада по волейбол. Елизабет го дава волейболистка. Макар да не е достатъчно висока, играе сносно. Това означава, че ще се забави поне два-три часа.

Ловя веднага трамвая и тръгвам към територията на животинския развъдник. Знам, че по това време шантавите бичета сигурно пасат в някой парк. Пред познатата къща със странните цветове спирам. Улицата е следобедно пуста. Прескачам оградата и започвам да бера. От къщата излиза баба Елиза. Смее се. Отивам до нея, целувам й ръка и поднасям цветовете. Тя разперва ръце:

— Хайде, хайде, това не е за мен…

— Точно за тебе са! Нали каза, че би се зарадвала, ако някой ти поднесе цветя даже от собствената градина — напомням й аз. — Знам много добре, че Елизабет не е вкъщи, а на състезание.

Възрастната жена ме оглежда недоумяващо. После пак се засмива:

— И сега какво: като я няма внучката, ще се обясняваш в любов на баба й? Не, че от това ще излезе нещо, но все пак — приятно е! Влез да те почерпя едно кафе. Доста отдавна не съм глезена с вниманието на млад мъж.

Вече и бабите ме определят като мъж. Забележително!

Къщата, погледната отвън, е доста скромна. Но се оказва, че двете стаи не са малки. Пълни са с мебели виенски сецесион. Всичко е подредено под конец, но не създава усещането за педантизъм. Баба Елиза приготвя със съсредоточен вид кафето и го поднася в чашки с интересни орнаменти. Ароматът му е наистина великолепен.

— И все пак, след като знаеш, че Елизабет не е вкъщи, защо тръгна насам? — незаинтересовано подпитва тя.

— Казах ти, за да ти поднеса цветя, па макар и от собствената ти градина!

— Шегуваш се, нали?

— Говоря истината. Развалям магия. Нещата край мен са се завързали на мъртъв възел, но не искам да ги развързвам със сила, а с добро… — Отпивам от кафето. — Всъщност, направих го съвсем импулсивно, нямам сценарий. Така ми бръмна…

Възрастната жена ме оглежда внимателно. Съчувствието й е искрено. Кимва с глава:

— Объркан си, разбирам го… Но, все пак си мисля, че Елизабет би била по-добрият доктор за теб…

— Елизабет е същият завързак като мен. Вместо тя да ме излекува, съществува вариантът аз да я разболея. Така си мисля, но не съм уверен. Тия дни хич не съм уверен в себе си…

— На всекиго се случва — успокоява ме баба Елиза. — Човек има добри и лоши дни. Сега газиш през блато. След това ще стигнеш и до поляна с хубава зелена трева под краката. Иска ли ти се да поговорим за това, което те тормози?

— Иска ми се, и то — много! Но няма да го направя.

— Защо, притесняваш ли се?

— Не е въпросът до притеснение. Ако ти разкажа как стоят наистина нещата покрай мен, сигурно ще ме изхвърлиш с ритници. А за довиждане е много вероятно да започнеш да ме замеряш със скъпите си порцеланови чинии…

— А! Само тая няма да стане! Знаеш ли какви са ми чиниите? Не са златни, но са по-скъпи от злато… — смее се бабата.

— Нещо „арт ново“ вероятно? — предполагам аз.

— Виенска порцеланова класика не бива да бъде жертвана за дървена българска глава. Все пак, опитай да поговориш с Елизабет!

— Би било голяма грешка! Ти не можеш да си прежалиш чиниите, но Елизабет би потрошила доста от тях с удоволствие върху главата ми…

Приятно ми е с баба Елиза, ала тайно си поглеждам часовника. После си тръгвам. На вратата, бабата ме целува:

— Благодаря за цветята!

Странни същества са това, възрастните жени. Скубеш цветя от собствената им градина, а те ти благодарят. И даже те целуват.

На улицата почти се сблъсквам с единия екземпляр от развъдника. Не този с бокса, а другия, уж по-малкият злобар.

— Здрасти шефе! — поздравява ме той и ми подава ръка.

— Здрасти чифтокопитен! Как е животът?

Той се ухилва, без ни най-малко да се засегне:

— Ние, чифтокопитните сме щастливи. Има ли трева, няма проблеми — отговаря ми в тон.

Заслужава си да се замисля, дали да не стана говедо? Ако му повярвам излиза, че да пасеш трева си е живо щастие…

Бележки

[1] Willem Haenriets — холандски художник, р. 1940 г.; Gewff Rowland, р. 1974 г., английски художник. — Б.а.

[2] Квазимодо, персонаж от романа „Парижката Света Богородица“ на В. Юго, синоним на завършена грозота; Есмералда — героиня от същия роман, олицетворение на женско физическо съвършенство. — Б.а.