Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Дали Омир е авторът и на „Одисея“?

Според учебниците в гимназиите — да. Според стилови и лингвистични анализатори — едва ли?… Маркирам съществените основания за съмнение.

Всъщност, „Илиада“ не описва в подробности цялата война, а само финала. Героят Ахил се скарал с цар Агамемнон за някаква сладка робиня. Те, мъжете, на млади години за жени се карат, за жени се бият. И поводът за войната е пак жена, ама царица, а не робиня. Заради свадата, най-добрият приятел на Ахил, Патрокъл, умрял от ръката на Хектор, сина на троянския цар Приам. Ахил се нервирал и убил убиеца. Но понеже имал „уязвимо“ сухожилие, после умрял и той. А името му било обезсмъртено с медицински термин.

Боеве и убийства, убийства и боеве. Криминале, заляно от злоба и кръв. Като съвременен американски екшън.

„Одисея“ си е приказно пътешествие. Страшните моменти звучат притъпено, любовните истории изобилстват. Стилът е мек, лиричен. Човек остава с впечатлението, че повествованието е сътворено в женски мозък. Ще спомена за реакцията на твърдоглавия шотландец Бърнард Шоу. И той си минава по реда, изучавайки Омир на младини. И той приема авторството „Илиада и Одисея“. Но след като присъства на конференция на един от авторите на феминистичната теория Бътлър, твърдоглавият се съгласява: „Разбира се, че «Одисея» е написана от жена!“.

След старателно ровене, благодарение на натуралистичните описания, са идентифицирани и местата на разказаните приключения — островчетата Фавиняна, Устика, Пантелерия…

Още един сериозен аргумент. Ако авторът на „Одисея“ е жена, тя трябва да описва нещо, което е в непосредствена близост до мястото, където живее. „Кариерата“ на пътешественик по това време просто не е за жени.

Между три възможности — Цирцея, Калипсо или Навзикея, с доста голяма степен на сигурност, знатната Навзикея може да бъде приета за автор на „Одисея“. Още повече че е живяла в близост до описаните, сателитни на Сицилия острови.

Може да е и Невзикея. Ама да сте видели над заглавието на някое издание на „Одисея“ нейното име! Няма и да видите…

Омир! — Това е…

Никой, освен специалистите не помни в детайли „Илиада“ и „Одисея“. Епичните повествования са уморителни за четене във всички преводи, въпреки опитите за осъвременяване, звучат тежко и тромаво. Били са и ще бъдат изпитание за всеки, нормално мързелив гимназист.

Но са наистина безкрайно богати като сюжети. Дават хляб на поколения сценаристи, режисьори и артисти от кина и телевизии. Искаме или не, и нашите деца и внуци вероятно ще минат през мъките на преодоляването им.

От друга страна — въпреки изброените негативи, „Илиада“ и „Одисея“ формират една малко досадна, но необходима култура.

По-късните французи изфабрикуват безспорно истинният афоризъм. Където има нещо завързано — „Cherche la femme!“ („Търсете жената“).

А не само Омир…

 

 

Редакторът с икономичното окосмяване ме посреща без излишно величие. Даже промърморва почти добронамерено:

— Ето, това е друго нещо. Иначе, докато ти разгадавам краснописа, се губи мисълта по текста.

Липсва интимния момент на подадената ръка. Ще минем и без него… Вади от джоба на сакото си износен калъф, от който измъква очила в огромни рамки. Слага ги на носа си.

… Докато чете, често се усмихва. По едно време вади химикалка и започва да зачертава нещо. Нещо загражда и поставя въпросителна. Пак чете. Не ми обръща никакво внимание.

Привършва, замисля се. Поглежда ме внимателно и сериозно, но после пак се усмихва:

— Не е зле. Даже е добре. Доста добре. Ама ти не си вири носа. Още ти е рано. — Става, отива до колежката в другия край на голямата стая, поставя ръка на рамото й и нещо споделя. Поставя листата пред нея. И тя чете. После пак нещо си бърборят. Правят си конференция така, все едно скромната ми персона липсва от хоризонта.

Най-после се връща при мен. И отново благоволява да ми каже няколко думи:

— Виж какво. Написаното не е лошо, ама е малко… тематично неопределено. Разхвърляно. Ще го пипнем тук-там. Вероятно, ще се наложи нещо да добавим. Доста ще поорежем. Но ще излезе… Нали не бързаш?

Тоя път се засмивам аз:

— За бързане — бързам. Ама от това нищо не следва.

Като за последно, икономично окосменият ме просветлява с очевидна истина:

— Да, така е. От бързане ползата е никаква. Търпение му е майката. Айде, довиждане.

Този път ми подава ръка.

Тая, с търпението, съм я чувал много пъти. Преди години, на село, за пръв път. От един античен дядо. Даже ми е разказвал подходящи приказки за илюстрация на постановката си. Явно, възрастните това си знаят, това си баят: търпи и чакай!

Но на мен нито ми се търпи, нито ми се чака.

Което, както казахме, нищо не значи.

И хлябът, и ножът, са в ръцете на възрастните.