Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Осма глава

И залезе слънцето и се спусна вечерта, а Боб и аз отидохме на кино в този забравен от бога град, в който трябваше да прекараме нощта. Леля спеше в една от къщичките на мотела, където отседнахме. Спеше като заклана.

— Рано или късно природата си взема своето — заяви Боб доволен.

Въоръжени с огромна кесия пуканки, ние влязохме в лъскавия рай, най-голямото кино в града. Пуканките, „popcorn“, както е известно, са пукана царевица. Ако не знаете какви огромни количества от това странно средство за наслада се консумират в Америка, обърнете се към мен.

Казах на Боб: „Ако случайно някой някъде стане жертва на катастрофа — опазил Бог — и полицията има затруднения с идентифицирането на жертвата, то аутопсията ще изясни със сигурност поне едно нещо: ако стомахът е пълен с царевица, то жертвата е била или американец, или кокошка“.

Не че имам нещо против пуканките, но да чуваш скърцането на целофанените кесии и неспирното хрупане от всички страни, тъкмо когато Бет Дейвис се втурва в звездната нощ и иска да умре — това някак те обърква и неизбежно води до принизяване на душата. Впрочем в американските кина можеш да принизиш душата си и без пуканките. Ето, отивам аз там с Боб, щастлива и радостна като дете, че ще видя някой страхотен уестърн, от който ще ми настръхнат косите. А какво се случва вместо това? Едва съм седнала на мястото си, вдигам поглед към екрана и… там се появява зловеща личност с кървав нож в ръката, а от всички страни към него се спускат полицаи и един от тях му казва:

— Значи вие сте били убиецът! Е, да, това изобщо не ме учудва!

Така ли! Мен пък безкрайно ме учуди. Беше толкова неочаквано. Побутнах Боб и прошепнах:

— Какво означава това? Та ние сме влезли насред прожекцията!

— Няма значение — отвърна ми Боб, също шепнешком, — ще останем докато видим всичко.

Представете си само! Попитах Боб дали чете и криминалните романи отзад напред.

Но така ходят на кино хората в Америка. Те влизат и излизат през цялото време и сядат където има свободно място и не им прави никакво впечатление, че в този миг Кларк Гейбъл се спуска към Лана Търнър и вика:

— Най-сетне, най-сетне си моя!

Но вие още не сте си извадили кесията с пуканки и нямате ни най-малка представа, че Кларк Гейбъл има някакви намерения спрямо Лана! Моля, поправете ме, ако греша, но не се ли държат в този случай американците като деца? Като радостни, любопитни деца, които отиват да гледат живи картини? Най-забавното е, че картините се движат и че при това се чува музика и тра-ра-ра, но какво всъщност се случва на екрана, очевидно няма кой знае какво значение.

Опитах се все пак да се концентрирам върху намеренията на убиеца, но, боже мой, колко странно се държеше той! Вместо да убива и да се държи така, както би могло да се очаква от сериозен специалист от бранша, той взема ножа, с който в кухнята на семейство Бейтс се режеше сланината и… в този миг дотърча леля и изкрещя: „Убиецо, спипах те най-сетне!“. Тогава той скочи в колата на Боб и потегли право към някаква пропаст. Беше много вълнуващо и интересно, докато забелязах, че и аз съм в същата кола.

Събудих се в последния миг, още секунда и щях да лежа в пропастта с изпотрошени кости. Облекчена и радостна, че още съм жива, аз се обърнах към Боб и… той също спеше. Събуди се едва когато полицаите влязоха за втори път и заявиха:

— Значи все пак вие сте били убиецът!

Боб се огледа замаян.

— Да не съм заспал? — попита той неуверено.

— Да — отвърнах му най-спокойно, — рано или късно природата си взема своето.

Боб се засрами.

— Можеше да ме събудиш — упрекна ме той.

— Как, като природата си взе своето и от мен — оправдах се аз.

След това напуснахме киното. И до днес не знам кой бе убит и защо. Но знам със сигурност кой е извършил престъплението. Понеже полицаите го обявиха на всеослушание. Цели два пъти.

Отидохме в дрогерията „Доналд“, за да се ободрим с чаша силно кафе. О, американска дрогерия, отново искам да похваля твоя уют и гостоприемство. И горко на преводача, който те нарича „аптека“ — само да ми падне подобен преводач.

Нека вземем за пример тази конкретна дрогерия в този малък, незначителен, неизвестен с нищо град. Колко приятно беше да влезеш там, да се покатериш на някой от високите червени столове на бара, зад който един могъщ магьосник в бяло по тайнствен начин успя да сервира на Боб и мен кафе с уханни кифлички, докато в същото време приготви хамбургер на възрастния господин до нас и подаде две огромни порции сладолед на две девойчета, като успя да отвори и бутилка кока-кола за едно луничаво десетгодишно хлапе. Дрогерията е оживено място с разнообразен живот. Причината вероятно е в това, че той не е само бар, но и магазин. За мен, свикнала с безмилостното затваряне на магазините в шест часа у дома в Швеция, беше неописуемо прелестно да мога да си купя посред нощ голяма кутия крем за лице и хартия за писма, пък и различни други необходими неща.

Дрогерията служеше очевидно и за клуб. Мистър Доналд зад бара познаваше всички, освен Боб и мен. И изобщо не му беше необходимо много време, за да научи, че съм от Швеция. Тогава поиска да узнае дали се страхуваме много от Русия, а пък възрастният господин до нас ни обясни с готовност къде куца шведската политика и аз го изслушах с пълна уста, понеже реших, че бих могла да предам неговата мъдрост на хора, на които тя ще е необходима. Но тогава пък девойчетата, похапващи сладолед поискаха да узнаят как са мъжете в Швеция и аз казах: „О, те са супер, толкова са блестящи, че ще трябва да ги гледате през опушено стъкло, за да не ви ослепи гледката“, но ето че в този миг се обади луничавото момче: „Can I have another coc, please?“[1]. Всичко беше толкова семейно и уютно, че аз наистина се натъжих, когато Боб каза, че времето ни за паркиране, което струваше двадесет и пет цента, е изтекло и ние трябва да се връщаме у дома.

У дома при леля. У дома, в мотела. Той се състоеше от седем съвършено еднакви „кабини“, разположени една до друга.

— Чуй, Боб — сепнах се аз, — ти помниш ли в коя точно кабина сме ние с леля?

— Не беше ли четвъртата от ляво? — каза Боб с известно колебание. Самият той беше в къщичката най-отдясно.

— Четвъртата от ляво ли — усъмних се аз, — според мен беше номер три.

М-да, едно е да предполагаш, съвсем друго е да знаеш нещо със сигурност.

— Представи си, че отворя вратата на номер четири и вместо леля открия там часовникар от Синсинати — предадох се аз на съмненията си.

— Защо пък часовникар от Синсинати? — почуди се той и се разсмя безгрижно.

— Каква съм глупачка! — сетих се аз. — Ще се ослушаме на вратата. Специалното хъркане на леля не може да се сбърка с никое друго… хррр-пуф-хррр-пуф!

— Тихо — спря ме Боб, — хъркаш така, че можеш да събудиш и мъртвите!

Струва ми се, че в бъдеще ще се посветя на сравнителната хърканология. Наистина е интересно. Ние с Боб се занимавахме известно време с това, и то със забележителен резултат! Започнахме на врати номер три и четири, но скоро така са запалихме, че пренесохме изследванията си и пред другите кабини. Всъщност това не беше в наша полза, защото доказателственият материал ме обърка напълно. Отначало бях непоклатимо убедена, че хррр-пуф-хррр-пуф, което се чуваше от врата номер четири, е хъркането на леля, но постепенно започнах да се съмнявам. Чуваше се и един малък допълнителен тон, едно ашшш, което не ми бе познато и не можех да си го обясня. Боб беше притиснал ухо към врата номер три. Той се засмя възхитен и рече:

— Какво ще си помислиш за човек, който хърка така: Кррр-пи-пи-пи-кррр-пи-пи-пи…?

— Звучи вълнуващо — отвърнах. — Това трябва да е някой солиден мъж — дебел и с добър сън. Баща на семейство в раирана пижама.

— Аха — замисли се Боб.

— Това решава нещата — рекох зарадвана и погледнах към врата номер четири. — Значи в тази мизерна къщичка се е подслонила леля тази нощ. Тук е положила на възглаве уморената си глава.

Това, че вратата не беше заключена, потвърди моята версия. Имахме само един ключ и бяхме се уговорили с леля кабината да остане отключена, докато се прибера.

Казахме си лека нощ с Боб, набързо и без повече увъртания. Аз се вмъкнах, колкото се може по-тихо, за да не събудя леля. Безкрайно предпазливо, започнах да се събличам в тъмното. Леля хъркаше: хррр-пуф-хррр-пуф! А от време на време ашшш. Внезапно ме обзе коварното съмнение, дори убеждение, че нещо не е наред. В това ашшш имаше нещо злокобно и вещаещо беди. Промъкнах се до леглото на леля и протегнах предпазливо ръка. Протегнах предпазливо ръка… и напипах една четинеста брада. Леля действително има малко мъх по горната устна, но той не би могъл да се развие толкова буйно откак се видяхме за последен път преди няколко часа. Побягнах през вратата със задавен вик, изпратена от едно съвсем злокобно ашшш.

Изтичах до номер седем, където със сигурност беше Боб. Почуках бързо на вратата и той подаде глава.

— Ти ли беше този, който каза, че живея в номер четири? — попитах го строго.

— Да, защо, не е ли така? — почуди се Боб.

— О, не, аз със сигурност не живея там.

— А кой тогава живее там? — погледна ме изненадано Боб.

— Предполагам, че е часовникарят от Синсинати — отвърнах аз гневно. — Когото полицията търси заради убийството на жена му и заради превишена скорост. Доколкото може да се съди по хъркането и мустаците му.

— Sorry — разкая се искрено Боб.

— А сега отивам в номер три да спя при солидния мъж — заявих аз.

И действително го направих. Пропълзях си в леглото, решена твърдо да потърся сметка на леля на другия ден, защото без да ме уведоми беше преминала от хррр-пуф на кррр-пи-пи-пи.

Бележки

[1] Може ли още една кола, моля? (от англ.). — Бел.пр.