Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Четвърта глава

В училище бях много плаха и твърдо убедена, че носът ми не е това, което трябваше да бъде. Ян твърди, че това просто не е за вярване, като се вижда колко представителен е станал, когато съм порасла. Но това беше истината. Особено ми беше трудно с непознати. Чувствах се страшно объркана и нещастна, избиваше ме студена пот, когато бях принудена да говоря с някой, когото не познавах добре. А да вляза в помещение, където са насядали все непознати хора, които се втренчват във всеки новодошъл? Струва ми се, че бих предпочела да отида при Данаил в ямата с лъвовете. Един ден обаче прочетох във вестника, че човек можел да преодолее тези задръжки. Достатъчно било да се упражнява. Избираш си някой неподозиращ нищо непознат и се впускаш в забавен разговор с него. Например в трамвая. Да, трамваите били отлично място за преодоляване на задръжките.

Един неделен следобед реших да отделя един час за това упражнение. Качих се в една препълнена мотриса на Търговския площад, но ми се искаше от небето да завали огън, за да мога да отложа преодоляването на задръжките си още малко. Напразно! Всичко си беше като в шведски трамвай: мрачни хора, втренчени пред себе си. Беше съвсем очевидно, че никой не копнееше да води забавен разговор с мен. Трудна задача си бях поставила наистина, но вече нямаше връщане! На седалката срещу мен седеше една много изискана дама, облечена в черно. Избрах я за първа жертва. Поех си дълбоко дъх и тъкмо щях да направя забавна забележка за времето, когато се случи нещо много ужасно. Без никакво предупреждение старата дама отвори уста и изкрещя:

— Ку-ку! Ку-ку!

Изкрещя го с все сила! Като същинска кукувица.

През целия трамвай премина тръпка на ужас. И до ден-днешен не мога да разбера как самата аз не умрях от страх. Реших, съвсем объркана, че тя сигурно иска да преодолее някакви изключително силни задръжки. Тогава старата дама отново отвори уста и отново нададе своя кукувичи крясък.

Започна да ми става ясно, че макар да имаше толкова нормален и достолепен вид, тя вероятно ползваше неделната си отпуска от някоя нервна клиника.

Каквото и да се говори за нас, ние, шведите, сме силно племе с желязно самообладание. Първата вълна на удивление, която премина през мотрисата, бързо отшумя. По лицата на някои от пътниците можеше все още да се забележи известно смущение, задето бяха смутили най-съкровените им мисли. Но повечето бяха възвърнали обичайния си, напълно равнодушен, малко мрачен израз! Всички изглеждаха така, като че ли не би могло да има някакво друго, по-подходящо занимание за една стара дама в неделния следобед от това да пътува из града и да надава кукувичи крясъци.

Във всеки случай аз останах с ясното впечатление, че този трамвай не е най-подходящото за мен място, където да се освободя от задръжките си. Въпреки всичко не биваше да надценявам способността на хората да се владеят. Първо кукаща дама, а после аз, която започва забавен разговор, в трамвая можеше да настане всеобща паника! Слязох на улица „Одеон“, запазила всичките си задръжки, а последното, което чух, докато трамваят потегляше, беше едно радостно ликуващо „Ку-ку!“.

Защо ли разказвам всичко това след толкова време? Защото все ме гложди мисълта какво ли би станало, ако очарователната стара дама беше закукала в нюйоркски автобус. Леле, какъв шум щеше да се вдигне! Каква всеобща веселба щеше да настане! Тя сигурно щеше да има също такъв успех, както аз, когато си загубих обувката на Пето авеню.

Това е самата истина. Исках да взема автобуса за площад „Вашингтон“, за да видя прословутия Гринуич Вилидж, нюйоркския артистичен квартал. Дотичах до спирката в същата секунда, в която автобусът потегляше. Тъкмо когато потегли, направих един наистина дълъг скок и успях да се метна на платформата. Но не и лявата ми обувка! Тя остана на асфалта, една кафява, изоставена обувка и с всяка секунда аз се отдалечавах все по-далеч от нея.

Ах, ах, ах, колко се забавляваха пътниците в автобуса. Какви весели шеги пускаха за бедната Пепеляшка, тоест за мен. Ако в Швеция се кача в автобус само по найлонови чорапи, то моите спътници сигурно ще изглеждат само неприятно изненадани, ако въобще реагират. Съвсем иначе беше в американския автобус. На всички им се видя толкова очарователно, че съм само с една обувка.

Опитах се и аз да гледам така на положението. Но не можах да изпитам истинско въодушевление. Какво ми оставаше да направя? Доколкото виждах, имах само две възможности: или да остана в автобуса, докато умра от глад, или да сляза на следващата спирка и да докуцукам на един крак до обувката си. Да подскачам на един крак по Пето авеню — човек би трябвало да има невероятно развито чувство за хумор, за да приеме това за смешно. Особено ако самият той е този, който ще подскача на един крак.

— Бедна малка Пепеляшке — клатеха глава хората в автобуса.

И тогава внезапно някой извика:

— Принцът! Ето го и принцът!

О, да, той наистина идваше. Макар че като за принца на Пепеляшка беше доста плешив. Но ах, със или без коса, той беше най-приятната гледка на света за мен в този миг, докато караше тъмночервения си кадилак редом с автобуса и махаше усилено с моята обувка.

obuvka.png

На следващата спирка махнах за сбогом на моите весели спътници и слязох колкото се може по-достойно от автобуса. Принцът спря колата си и с любезна усмивка ми подаде тъй болезнено липсващата ми обувка.

— Да ви закарам ли донякъде? — попита той.

Изглеждаше наистина много мил и безопасен, но аз все пак отговорих:

— Не, благодаря!

— О, не се бойте — засмя се той. — Майка ми ме е научила да бъда учтив и с непознати дами.

— И моята леля ме е научила разни неща — отвърнах аз.

— All right — отвърна принцът, — you are a good girl![1] — И понечи да тръгне. — Впрочем — рече той, докато потегляше, — от къде сте?

Моят новопридобит американски акцент очевидно не беше толкова перфектен, колкото си мислех.

— От Швеция — отвърнах аз, не без известна гордост.

— Аха, скандинавка значи — каза той и кимна с уважение.

И тогава внезапно сините му очи проблеснаха и той попита:

— Тогава вие естествено можете да готвите?

Да готвя! Сетих се за рулото, което бях изгорила, когато за последен път пробвах кулинарните си способности.

— Ами да — провлачих аз.

— Естествено, че можете да готвите — реши гологлавият ми спасител. — Веднъж имахме готвачка от Швеция, ах, какви кнедли готвеше тя!

И той ми разказа историята на своите патила. Тази вечер той щял да има дванадесет гости, а готвачката и прислужницата напуснали сутринта. Цяла сутрин се опитвал да им намери заместници, но напразно! Аз съм била единствената му надежда. Горкият човек! Щеше да бъде лоша отплата за голямата услуга, която ми беше направил, да му изгоря обяда. И аз честно си го признах. Той отново помръкна. Тогава ми хрумна нещо.

— Леля ми — извиках аз. — Леля ми може да готви така, че да си оближеш пръстите.

От радост той подскочи на седалката.

— И къде е тази ангелска леля? — извика той. — С какво се занимава?

Не събрах сили да му разкажа, че този малък ангел седи в хотелската стая и пророкува края на Америка.

— Заведете ме при нея — извика той въодушевен.

— Така да бъде — склоних аз, — но на ваш риск!

Потеглихме към хотела. Помолих мистър Бейтс — така се казваше новият ми приятел — да почака в салона, докато се кача и доведа леля.

Както обикновено, тя седеше зад бюрото и дъвчеше ядно писалката.

— Лельо — рекох направо аз, — долу има един плешив господин. Той иска да отидеш с него у дома му и да му сготвиш кнедли.

Леля ми е и ще си остане жена, пълна с изненади.

— Ще го направя — рече тя мило.

Бележки

[1] Добре… ти си добро момиче (от англ.). — Бел.пр.