Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Осемнадесета глава

Бавно идвах на себе си след сътресението. Какво беше казала леля: Ендрю искал тя да се омъжи за него!

Колко малко знае човек за своите лели. Никога не съм отричала известен груб чар на леля си, но по отношение на мъжкия пол я считах за твърде безопасна. Тя да е безопасна! Истинска съблазнителка се е разхождала с мен из Щатите. Истинска фатална жена, която тъпче в краката си сърцата на мъжете, така че от ботите й с връзки капе кръв.

Никой не би могъл да твърди за мен, че нямам чувство за такт. Можех да й кажа:

— Никога не се омъжвай в Америка, това ще ти донесе само беди! Този Ендрю…

Спокойно можех да й го върна за всички досадни предупреждения. Но не, аз само казах:

— Нима това е причината да плачеш тъй горчиво?

Тогава леля зарови лице още по-дълбоко във възглавницата и се разрида, сякаш предложението на Ендрю беше нещастие, което може да се сравни само с потъването на „Титаник“. Говорих й дълго. Накрая все пак успях да схвана връзката: Ендрю бил младежката й любов и тя нямала нищо против да се омъжи за него, а освен това Америка наистина била страна, в която може да се живее добре, харесала й от пръв поглед. (Чуйте само!) Но не можело да става и дума да ме изостави, мене, бедното малко сираче, нали била обещала на майка ми на смъртното й легло. Нужно й било само малко време, за да преживее тази история с Ендрю.

— Напротив — възразих аз, легнах обратно и се засмях наум. Скоро щях да бъда на двадесет и две години, а не бях правила и крачка в живота си без леля. Не можех да си представя какво щеше да бъде сама да решавам съдбата си. Но че беше крайно време да го направя, това ми беше съвсем ясно.

Колкото повече размишлявах, толкова по-голяма ставаше радостта ми. Двустайното жилище на улица „Капитен“ без леля, как ли щеше да изглежда това? Доста добре щеше да изглежда, казах си, макар че тази мисъл ми се видя лоша и неблагодарна. Ева би могла да се пренесе при мен, работехме в една кантора и винаги се бяхме разбирали добре.

— Най-добре ще е още утре да отпътуваме от Чикаго — обади се леля жално.

— Невъзможно — отговорих й аз. — Още утре ще говориш с Ендрю и ще го помолиш да поръча сватбения венец.

Беше необходимо известно време преди аргументите ми да подействат, както и много дипломация, за да й обясня, че животът ми няма да бъде самото нещастие без нея. Безкрайна беше нейната благодарност и доброта, когато най-сетне осъзна, че няма да изглежда чудовищно от нейна страна, ако се омъжи за Ендрю. Тя стана и отиде до прозореца в своята вечна фланелена нощница и се загледа в звездите и известно време се държа направо неузнаваемо. После рече:

— Трябва да ми обещаеш твърдо, че всяка година след първи ноември ще носиш вълнените кюлоти.

После заспа като добро дете, аз обаче останах будна, потънала в размишления.

 

 

О, колко сълзи се изляха на чикагската гара в деня на моето отпътуване. Сигурно сте чували за големия пожар в Чикаго. Е, това сега беше голямото наводнение. Преди да се стигне дотам, леля каза петнадесет пъти „да“ на Ендрю и също петнадесет пъти му обясни, че от това няма да излезе нищо, защото тя не може да изостави бедното малко сираче. И така бедното малко сираче трябваше да използва случая и да изчезне в някой от дните, когато леля случайно беше в настроение да осъзнае, че за младите е от полза да стъпят на собствените си крака. Но тъкмо в мига на сбогуването леля се ужаси от своето безумие и се разплака и разрида така, че събра всички погледи, а Ендрю, който стоеше до нея, се почувства като престъпник.

Погалих успокоително леля по главата и хванах Ендрю под ръка.

— Искам да бъдете щастливи — заявих аз, — и аз винаги ще ви бъда като майчица. Ако имате някакви грижи, спомнете си за старата Кати у дома на улица „Капитен“.

„Комодоре Вандербилт“ щеше да потегли всеки момент. Метнах се на него. (Спокойно, спокойно, „Комодоре Вандербилт“ не беше мъж, а влак!) Леля нададе мощен вопъл като пожарникарска сирена, тъй че хората взеха да се оглеждат къде е избухнал пожар. И в следващия миг „Комодоре Вандербилт“ ме понесе с все по-бърза скорост далеч от нея. Моята малка леля остана на перона, протегнала патетично ръце след мен. Но аз почти не можех да я видя, понеже очите ми бяха пълни със сълзи. М-да, доста болезнено е да се пререже пъпната връв, която те свързва с твоята леля.

Седнах във вагон-клуба и се почувствах като кон, който е обърнал глава към дома. Това беше един доста тъжен и изоставен кон. Но не беше нужно много време и конят, посръбвайки плодов сок, се впусна в разговор с околните, които се надпреварваха да му правят предложения как да прекара своите последни два дни в Ню Йорк. Те също така искаха да чуят какво мисля за Америка. Един възрастен господин ми рече предупредително да не си въобразявам, че знам нещо за страната, преди да съм живяла в нея поне няколко години. Обикновено всичко е противоположно на първите впечатления, не бивало да забравям това. Признах смирено, че той сигурно има право и реших изобщо да не правя изявления за Америка, когато се върна. Ако ме попитат: „Е, как е Америка?“, ще отговарям: „О, благодаря, добре, а ти как си?“.

На следващата сутрин бях в Ню Йорк и когато скочих от влака на централната гара, на перона стоеше Боб и ме чакаше. Имах чувството, че срещам стар приятел от детството.

Разказах му за лелината любовна история и предстоящата сватба. Той ме изслуша много внимателно, а очите му ставаха все по-големи и по-големи. Накрая каза, че винаги е бил присмехулник и богохулник, който не вярва в чудеса. Сега обаче бил получил доказателство, че за Бог няма невъзможни неща и в бъдеще щял да стане друг човек.

Казах на Боб, че искам да се насладя на една голяма доза Ню Йорк, за да имам нещо, за което да мога да си спомням в есента на моя живот.

— Ти сигурна ли си, че през есента на своя живот няма да живееш в Ню Йорк? — попита Боб, а аз го уверих, че съм дълбоко убедена в това.

Това явно го разстрои, но слънцето печеше и небето беше толкова синьо, и водата в реката блестеше под „Ривърсайд Драйв“, по който тъкмо пътувахме. Тревните площи в парковете бяха толкова зелени и по тях лежаха групички хора, особено край табелите, на които пишеше „Не газете тревата“, понеже американците са свободолюбив народ.

— Това тук е Ню Йорк — заяви Боб, докато обхождахме най-странните малки ресторантчета долу в Гринуич Вилидж.

— И това тук е Ню Йорк — каза той, докато карахме през бедняшките квартали на източната част.

— А това също е Ню Йорк — кимна той, докато ме водеше по „Бауъри“, „улицата на забравените хора“, където в проходите на къщите лежат най-изпадналите индивиди, надигат бутилки, топлят се на тротоара на малки огньове и си разменят непретенциозните си облекла.

— Това, несъмнено, също е Ню Йорк — рече Боб, докато си проправяше път с лакти към една маса в бара на Сами, където пееха десетки стари, дебели, ужасно гримирани бабета и танцуваха тъй наречените „gay nineties“, веселите деветдесет години, на един подиум. След като бяха изпълнили бодряшките си номера и размахвали достатъчно дебелите си крака, те сядаха в един ъгъл, всяка на своя дървен стол и имаха вид сякаш копнеят да умрат или поне да бъдат някъде далеч от целия този шум и дандания. Бяха стари и похабени и без нито следа от gay nineties, а Ню Йорк е жесток град за бедните и старите.

— Ето ти още малко Ню Йорк — каза Боб и ме поведе по стълбата към една пързалка за ролкови кънки на Бродуей.

Каква фантастична смесица от хора имаше на тази пързалка. В Ню Йорк можеш да изглеждаш както си поискаш. Ето там се пързаля едно младо момиче, облегнато нежно на ръката на своя кавалер, много елегантно и изискано наистина. Но момичето тежи поне сто кила. Трябва да си в Ню Йорк, за да качиш без никакви задръжки такава фигура на ролкови кънки. А там се пързаля един шеф на кантора, да, той несъмнено е шеф на кантора, иначе нямаше да изглежда толкова сериозен, коректен и зализан. Той кара ролкови кънки с такъв вид, сякаш е погълнат от изпълнението на служебните си задължения. Изглежда неописуемо смешно. А там се пързаля една престаряла баба, искам да кажа, опитва се да се пързаля. Тя сигурно наближава осемдесетте и едва ли някога по-рано е стъпвала на ролкови кънки, но в Америка човек никога не е прекалено стар да опита нещо ново. Двама от служителите я държат под ръка, а немощните й крака се хлъзгат насам-натам, тя обаче е изпълнена с решимост да довърши обиколката. Движението е полезно, а това е движение! Особено за служителите. Там се пързаля една млада негърка, но не, тя не кара, тя танцува на кънките си така прелестно, че човек не може да отвърне поглед от нея.

— Това тук пак е Ню Йорк — продължава Боб, докато летим в пропастта на пързалката в Кони Айланд, аз обаче не го слушам, защото ми се струва, че е настанал последният ми час.

— Не е ли прекрасно? — крещеше той. — Не се ли радваш на живота?

— Да се радвам ли — викнах в отговор, — аз направо не съм на себе си!

— Прилича на Ню Йорк — каза Боб и посочи нехайно с палец фантастичната панорама, която се открива от 102-ия етаж на Емпайър Стейт Билдинг.

— Да, явно и това е Ню Йорк — отвърнах, затворила очи.

Ето това се казваше метрополис, направо свят да ти се завие.

— Това тук също е Ню Йорк — въздъхна Боб, когато в последната горчива вечер се возехме на конска карета в Сентръл парк.

После известно време той не продума. В далечината се чуваше бученето на града, на града, който никога не спеше. В далечината проблясваха светлинните реклами над Бродуей.

— Кати, ти съвсем сигурна ли си, че през есента на своя живот няма да живееш в Ню Йорк? — попита отново Боб.

— Да, Боб, съвсем сигурна съм — отвърнах аз.

 

 

На следващата сутрин той ме откара на летището и аз му благодарих от цялото си сърце за хубавите дни, които бяхме прекарали заедно. Той ми закачи две орхидеи на палтото и предупреди да не си мисля, че съм в сигурност там, при белите мечки. Някой ден той щял да се появи в Стокхолм. И тогава, Кати!

— Бог да те благослови, Боб — рекох аз. — Запази детинската си вяра, докато можеш!

Навън чакаше самолетът. Прегърнах Боб и изтичах към него.

— Някой ден, някой ден той ще вземе своята невеста — тананиках си аз, докато се изкачвах по стълбите към самолета. Но бях съвсем сигурна, че той няма да го направи, и по-добре, че нямаше да го направи. Беше ми време да се връщам у дома. Беше ми време да се върна при стенографския блок и бъбренето на момичетата в кантората, и обяда при Норма, и малката заплата, която трябваше да стигне за толкова много неща. Беше ми време да се върна в града, където хората изглеждаха толкова сериозни, а всичко течеше така праволинейно и където никой не палеше огън на тротоара, а шефовете на кантори не караха ролкови кънки. Исках у дома в Стокхолм, в моя Стокхолм, където мракът се спускаше толкова син над Ридархолмсфьорд, а морето в залива на Зоологическата градина се блъскаше така меко в брега. Любимият ми град, който в светлите пролетни нощи лежеше тъй замечтан, че човек не смееше да говори високо, за да не го събуди. О, да, беше ми време да се прибера у дома. Може би беше време и да се върна при Ян. Напоследък той пишеше наистина мили писма. Щял да ме чака на летището, така написа.

Breathes there a man with soul so dead,

who never to himself hath said:

This is my own, my native land?

Whose heart hath ne’er within him bum’d,

as home his footsteps he hath turn’d,

from wandering on a foreign strand?[1]

Шепнех си тихо тези редове, докато самолетът се готвеше да кацне. Там долу лежеше най-хубавият град на света. И там някъде долу чакаше Ян. Съзрях го през стъклената стена, веднага щом влязох в митническата служба.

— Ян — викнах аз и проклех стъклената стена, която ни делеше.

Той кимна сериозно. О, колко блед и решителен изглеждаше само! И колко беше висок! Не бях забелязала, че е толкова висок!

samolet.png
Бележки

[1] Има ли човек с толкова мъртва душа,

че никога не си казва:

„Това е моята, моята родна земя?“.

Чието сърце никога не е тръпнело от нетърпение,

когато крачи към дома,

завръщайки се от далечни брегове? (от англ.). — Бел.пр.

Край