Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Кати в Америка

Преводач: Десислава Лазарова

Език, от който е преведено: шведски

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Ники Вукадинова

Художник на илюстрациите: Вернер Лабе

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-361-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6209

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

— Никога не се жени в Америка — зарече ме леля за кой ли път, — това ще ти донесе само беди. Този Джон… — и тя енергично затвори капака на куфара.

Според леля щом видя същество от мъжки пол, мозъкът ми съвсем автоматично започва да изработва план как да го завлека пред олтара, без той да забележи това. Затова си замълчах. Нямах сили да й обяснявам, че Джон беше много надежден придружител при моите нощни лутания из тъмните квартали на Ню Орлиънс и че беше изключително приятно да пием с него кафе и да хапваме кифлички на някой щанд на френския пазар в три сутринта. Но да отивам с него пред олтара, о, за това той не беше никак подходящ, и вероятно самият той би бягал, докато предаде богу дух, ако му споделях някакви планове в тази посока.

— До гуша ми дойде впрочем от този креолски град — продължи леля. — Креоли и все креоли! Да се махаме оттук!

Погледнах я замислено. Казват, че ако останеш по-дълго в Ню Орлиънс рано или късно се „креолизираш“. Смятам, че това едва ли би могло да се случи с леля. Ако трябваше до края на живота си да стои тихо като мишчица в сърцето на Вю Каре, и в последния си ден тя щеше да си бъде същата.

Всички хубави неща в Ню Орлиънс са креолски. Хубаво беше да имаш в жилите си креолска кръв (това в никакъв случай не означава някакъв вид раса с негърски примеси, а че произхождаш от старите френски и испански семейства, които са били първите колонизатори на Ню Орлиънс). Креолската кухня също е на особена почит. Всички френски ресторанти във Вю Каре хвалят пилето по креолски и зеленчуците по креолски и стари креолски рецепти за риба. Креолските ястия са изключително изискани. Е, да, изискани, но и твърде подправени.

На леля вече целият град й се струваше твърде подправен и тя копнееше за по-северни местности.

— Да отидем в Минесота — предложих аз. — Това всъщност е шведска колония. Във всяка кръчма можеш да чуеш родния език. Всички мъже в правителството имат шведска кръв в жилите си.

— Освен това имам леля близо до Минеаполис — заяви леля.

— Юпи! — изкрещях триумфално. — Това решава всичко. Напред към Минеаполис.

Ясно ми беше наистина, че пазарът на лели в близко бъдеще ще бъде преситен, я как неочаквано се появи още една. Но от друга страна имаше някаква справедливост в това леля да открие разликата между това да си леля и да имаш леля.

Джон ни закара до летището.

— Никога няма да те забравя — рече ми той и ме погледна предано с кафявите си очи.

Хайде, хайде, мислех си аз, да се надяваме, че няма да ме забравиш преди нашият самолет да е преминал границата на Луизиана.

След като прекосихме Атлантика със самолет, леля вече беше толкова обръгнала, че май беше само въпрос на време самата тя да седне в пилотската кабина и да вземе да прави лупинги с него.

Прелетяхме над величествената долина на Мисисипи с междинни кацания тук и там. Забързани бизнесмени се качваха с папка под мишница в един град, а след час слизаха в следващия. Реших, че просто отиват на работа. Ученичка си учеше урока. Дали щеше да успее да приключи с втората пуническа война, преди самолетът да се е приземил.

Но имаше и истински пътници на далечни разстояния като леля, мен и мисис Мортън. Мисис Мортън идваше от Куба и пътуваше за Канада. Но всъщност живееше в Калифорния, а смяташе после да си направи малка почивка на Хаваите. Беше много разговорлива. Не спря да бъбри от Тулса до Омаха и дори ми показа писмо от малкото си куче. Да, да, от малкото си куче. „Скъпа госпожо, аз съм добре. Играя всеки ден с другите деца в ранчото. Имам си много хубав каубойски костюм. Надявам се, че пътуването ти е приятно. Целувки от Скоти!“

Помолих мисис Мортън за обяснение. Нима никога не съм чувала за Dude-Ranch, попита мисис Мортън. О, да знаех, че Dude-Ranch е място, където предприемчивите американци се събират, за да облекат каубойско облекло, да разглеждат коне и изобщо да се правят на каубои и каубойки. Ами да, Скоти се намирал на Дъд-ранчо за кучета, ето колко просто било обяснението. Отлично място, където кучетата си прекарват добре, докато госпожите и господиновците им са на път. Скоти си имал собствена малка койка в собствена малка клетка със собствено малко дърво, край което да може да вдига крак. И както вече стана ясно, той си имал каубойски костюм и играел и се забавлявал с другите. А от време на време пишел на госпожата си писмо. О, Зевсе, ти ли си дал на това племе такива щурави глави, оптимистичен дух и богата фантазия — все се питам защо американците имат тази склонност да прекаляват във всичко.

 

 

Ако си бях въобразила, че ще се спъна в някой швед веднага щом слезем от самолета в Минеаполис, то заблудата ми беше пълна. Ние с леля се разхождахме цял ден из града с уши като стетоскопи, за да уловим на някой уличен ъгъл автентична шведска реч. Но напразно! Беше неделя и отидохме в хубавия парк,

where the falls of Minnehaha

flash and gleam among the oak trees,

laugh and leap into the valley[1],

както пее Лонгфелоу. Но трябва да кажа, че водопадите на Минехаха бяха загубили голяма част от блясъка си, откак младият Хиауача е пренесъл Минехаха със силните си индиански ръце през бушуващата река. Беше останал един съвсем скромен малък водопад, който изобщо не бълбукаше, а по-скоро капеше в долината като тъжни сълзи. В парка около нас Минеаполис отбелязваше неделята с пикник на открито. Но и тук никаква шведска реч. Видях едър розов стар господин със северен вид, който се подхлъзна на една бананова обелка и се сгромоляса на земята с всичките си сто кила. Казах си: сега или никога. Няма как да не чуя сега няколко любезни шведски думи, които са тъй мили на сърцето на патриота. Но не. Той се надигна съвсем тихо. Този човек нямаше нито капка шведска кръв в жилите си, готова съм да се обзаложа за това.

И все пак в Минеаполис срещнахме един стар познат. Реката на всички реки Мисисипи, която тук, близо до изворите си, беше по-дива и необуздана, отколкото в Ню Орлиънс.

Лелята на леля живееше в старчески дом на няколко километра от Минеаполис. На следващия ден отидохме там с автобус. Тъкмо преди тръгването на автобуса вътре се качи млад мъж в работно облекло. Не бях виждала нещо по-русо, по-синеоко и по-пияно до този момент. Говореше много завален шведски — сигурно само под въздействието на алкохола се сещаше за езика на родителите си. След като забавлява в продължение на един час целия автобус, той махна на шофьора и попита загрижено:

— А бе ти помниш ли къде исках да сляза?

Шофьорът очевидно си спомняше, защото го остави много внимателно на една спирка и целият автобус се загледа с любопитство след тази шведска издънка, която се заклатушка с блажен смях към някаква неизвестна цел, готов да се забавлява така цяла седмица. Това беше първият швед, когото видях в Минесота.

Но не и последният… О, не, съвсем не. Срещнах много шведи там, мнозина живи… и немалко мъртви. Елин беше от мъртвите. Тя починала през осемдесетте години на деветнадесети век, при това не била навършила дори деветнадесет години. О, Елин, как плаках за теб! Седях на една надгробна могила, наоколо беше цветуща пролет и на мен ми беше толкова болно, че не си могла да преживееш деветнадесет пролети.

Всъщност плаках не само за нея, плаках за всички шведи, които спяха последния си сън в това гробище в далечна Минесота. Беше старо, много старо гробище и почти всички, които почиваха в него, бяха родени в Швеция. Надгробни паметници с шведски имена, северна пролетна местност наоколо. Изненадва ли се някой от обзелата ме тъга. Трябваше да си поплача и затова спрях при Елин, която е била едва на деветнадесет. О, виждах всичко пред себе си! Бедната къща у дома в Смоланд, Елин с издутата раирана раница, бащата и майката, които я изпращат донякъде през поляната, малките братя и сестри са наредени до оградата и плачат, майката си избърсва очите с престилката.

— Бъди здрава, Елин, пиши ни веднага щом можеш. Взе ли сандвичите? Бъди здрава!

И Елин тръгва, и почти не вижда пътя от сълзи, но не се обръща. А после пътуването с влака заедно с групичката от нейната енория — колко хубаво е да се пътува за Америка. Ужасното пресичане на Атлантика с кораб, при пристигането в Ню Йорк от запасите са останали два плесенясали сандвича. Но Минесота, там е съвсем същото като у дома в Смоланд. Не, все пак не. О, не, изобщо не е като у дома. О, тази ужасна носталгия! И болестта… и още по-голяма носталгия… Мама, искам отново вкъщи при мама! Но мама е много далеч. Швеция е много, много далеч. Господи, та аз съм само на деветнадесет години, не искам да умра!

А у дома в бедната къща на родителите й пристига писмо с американска марка: „Вашата дъщеря Елин почина миналата седмица. Вероятно е била туберкулозна“.

Когато стигнах дотук, вече беше крайно време да се взема в ръце. Какво ли не си измисля човек само за да може да си поплаче! Признай, Кати, че ти самата изпитваш носталгия! „Взе ли сандвичите“… Не съм чувала нещо по-глупаво. Не можа ли да си измислиш и с какво са били намазани сандвичите от осемдесетте години на деветнадесети век — така щеше да имаш още една причина да плачеш. Например телешка пача, това е наистина много сърцераздирателно.

След като се надсмивах над самата себе си достатъчно време, очите ми изсъхна дотолкова, че да мога да придружа леля до старческия дом, за да се видим с нейната леля. И тогава отново ме налегна мирова скръб. Там седяха все стари жени и мъже, които се бяха преселили в Америка преди тридесет, четиридесет, петдесет години. Те всички говореха шведски и говореха за Швеция така, че аз… с две думи, аз отново предадох фронта. Разревах се, а лелята на леля загуби ума и дума. Беше толкова стара и така се радваше да ни види и така говореше за своята стара родина и за новата си родина, че… с две думи извадих нова носна кърпа. Лелята на леля седна до прозореца, за да гледа след нас, докато се отдалечаваме. Само с две носни кърпички не можеш да стигнеш далеч, убедих се в това! Но когато се върнахме в Минеаполис, аз наистина си бях възвърнала самообладанието, така че двете с леля можахме да отидем на пролетен концерт в Шведския институт. Имало едно време едно бедно шведско емигрантче, което се казвало Турнблад. То забогатяло и си построило къща в Минеаполис, отвратителен огромен хангар — човек не може да разбере как някой би могъл да живее в нея. И Турнблад не издържал. Той скоро се изнесъл оттам и подарил къщата на една фондация, която и до днес се грижи за шведската култура в Америка. Тъкмо там се състоя нашият пролетен концерт.

Не трябваше да отивам. Седиш си там толкова далеч от Швеция и слушаш мъжки хор. Мъжки хор, чийто състав сигурно никога не е стъпвал на шведска земя, но при все това не е забравил шведския си произход. Е, как да слушаш този мъжки хор да пее: „Скъпо отечество, за теб е моята песен“, без да се разплачеш. Аз поне не можах.

Бележки

[1] Където водопадите на Минехаха

пръскат блестящи искри под дъбовете

и се спускат със смях в долината (от англ.). — Бел.пр.