Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Седемнадесета глава

После отидохме в Чикаго и там се случи невероятното. Още не съм дошла на себе си от шока. Кой би могъл да помисли, че… Не, засега по-добре да изчакам с новината. Ще кажа само, че леля и аз изобщо не подозирахме какво ни е подготвила съдбата, когато се качихме в нашия влак, портокалов на цвят, с модерна аеродинамична форма, който ни пренесе от Минеаполис до Чикаго.

„Морнинг Хиауача“ се казваше влакът. Не звучи ли като триумфален крясък? Седнахме в панорамния вагон, последен от целия влак и почувствахме да ни обзема ведро спокойствие при гледката на зелената, мека, хълмиста местност, през която летяхме. Не беше за чудене, че толкова много шведски пионери се бяха заселили тук. Сигурно беше удоволствие да живееш по тези места.

Разпръснати из зелените ливади, белееха чифлиците с огромни плевни и високи бели силози. Интересно щеше да бъде да се провери в колко от тези къщи живее някой Андерсон или Петерсон или друг …сон. Вероятно в повечето. Приблизително половината от всички фермери от Минесота произлизат от Скандинавия.

Когато слязохме от влака в Чикаго — кой мислите ни чакаше на перона с предани сини очи, пълни със сълзи? Естествено, чичо Елоф! Чичо Елоф, който беше емигрирал на двадесет и две години и когото още не бях виждала. Той беше в Америка от двадесет и две годишен, но независимо от това си изглеждаше като истински шведски селянин, също тъй мил и „наше производство“. Беше много тържествено и забележително да срещнеш някой свой родственик в Америка. Но аз още не подозирах, че съдбата вече размахва могъщите си криле над нас.

Леля използва голяма част от пътуването да ме подготви за Чикаго.

— Когато завиваш на ъглите на улиците и чуеш нещо, което казва търррр-търрр, хвърляш се веднага на земята — така ме инструктира тя, — защото това е автоматична пушка и най-вероятно самият Ал Капоне стреля с нея.

Възразих, че Ал Капоне отдавна е мъртъв и музиката на автоматите по улиците на Чикаго е замлъкнала. Но леля беше чела една статистика, че веднъж в Чикаго за една година били извършени 367 убийства, но не бил заловен нито един-единствен убиец. Това наистина било отдавна, но щом тогава не са заловили 367 убиеца, то логично беше да се предположи, че те сега чакат с пресни сили леля и мен. А леля не искаше да се излага на опасности. Беше скрила парите ни на най-невероятни места. Не вярвам дори един суперхитър Ал Капоне да се сети да търси в джоба на лелината фуста — така че се чувствах в безопасност. Но леля измерваше недоверчиво с поглед всеки, когото срещнехме. Да не си помисли, че тя не би разпознала гангстера или мошеника, ако се размине с него.

— Вече видях четирима — прошепна ми тя, още преди да бяхме седнали в колата на чичо Елоф.

Федералното бюро за разследване трябваше да има служители като леля, няма съмнение в това. Тогава нямаше да има 367 неразкрити убийства!

mafia.png

Чичо Елоф си имаше къща в едно предградие и там в течение на вечерта се събра някъде около половината от шведското население на Чикаго, за да чуе за родината. Ние у дома никога няма да разберем нещастната любов на шведа в Америка към старото отечество. Ако можехме, щяхме да правим повече усилия да запазим контакта си с тях и от време на време да показваме, че знаем да ценим шведския дял в Америка. Но не, ние само бродим между нашите елхи и смърчове и не усещаме потоците копнеж, които текат през Атлантика в източна посока. Само когато в същата посока потекат потоци от американски завещания и пакети с кафе, отваряме широко очи и си спомняме, че в Америка има шведи. И то не малко! И почти всички те, поне тези, които аз срещнах, светват от радост, когато си спомнят родното село. Родното село, за което те си мечтаят, разбира се, вече изобщо не е същото, и затова за тях е най-добре да го виждат само в хубавите си блянове. В мечтите всичко си е съвсем същото, каквото е било преди тридесет-четиридесет години, когато са го напуснали. А нима всеки швед, който живее в Америка, не иска повече от всичко да изпита триумфа на завръщането — неестествено добре облечен, джобовете пълни с долари, той слиза от влака на родната гара, посрещнат го съвсем същите хора, които са го видели да заминава преди тридесет години като беден младеж, сетне изминава добре познатия път до малката сива къща с все същите стари ябълкови дървета, същата двойка лястовици, която гнезди под стрехата, и същите родители в кухнята!

И като си мислят за всичко това лицата им светват от радост. Достатъчно е само името на някое село, за да светнат от радост. Но децата им са американци до мозъка на костите си. Лицата им не се озаряват, дори да кажеш седемнадесет пъти Кревинкел в тяхно присъствие.

— Не разбирам защо Ендрю още го няма — рече чичо Олаф, докато пиехме кафе в радост и сговор. Леля и аз, и чичо Елоф, и жената на чичо Елоф и половината шведска Америка.

И тогава Ендрю дойде. Ендрю със сребристосивата си коса и ведро лице с цвета на зимна ябълка. Аз все още не знаех, че в същия този миг на доста кривите си крака прекрачва прага могъщото оръдие на съдбата. Ендрю тръгна право към леля.

— Вилхелмина — извика той, — помниш ли ме?

Тя очевидно го помнеше. Бледа червенина заля лицето й.

— И все така шик, както преди — продължи Ендрю.

Леля се изчерви още повече.

— Аха! — рече тя многозначително.

И Ендрю започна да разказва на всеки, който имаше желание да чуе, как Вилхелмина и той някога, когато столетието било младо, седели вечер на верандата и лудували и така нататък.

— И така нататък — повтори многозначително Ендрю.

Леля изглеждаше доста смутена и очевидно много й се щеше аз да съм някъде в Омаха или другаде, където не можех да чуя бодряшките шеги на Ендрю.

— Но хайде, разкажете ни цялата история — рекох аз окуражаващо на Ендрю и той не чака втора покана.

— Тогава нямахме пари — продължи той, — но затова пък какви романтици бяхме.

И той хвърли палав поглед към леля.

— Да, да, Вилхелмина, какви бяхме само. И досега ли си толкова ентусиазирана?

Погледнах леля. Сега вече около устата й взе да се образува добре позната ми гънка.

— И още как! — отвърнах вместо нея. — Тя е най-ентусиазираното другарче, с което може да се пътува из тази страна. Не е лесно обаче да й държиш юздите.

Леля все още беше твърде развълнувана, когато много часове по-късно отидохме да спим. Изпях й нещо, за да се успокои.

— Any time is the time to fall in love[1] — тананиках й аз. Не забелязах да имаше някакъв успокояващ ефект.

 

 

Твърди се, че Чикаго е най-американският от американските градове. God save America[2] — вярвам в това! Да се живее в Чикаго е приблизително като да си имаш работа с някое невероятно подвижно дете, което всяка секунда намира нова изява за енергията си. Отначало си много развълнуван и си казваш, че никога досега не си виждал такова живо дете. Но скоро вече седиш изтощен и копнееш да дойде време да го сложиш в леглото. По-умозаглушителен, трескав, кипящ градски хаос от този, който изпълва до ръба „The Loop“[3] в Чикаго, не би могъл да се открие никъде по света, убедена съм в това. Сравнен с него, Ню Йорк изглеждаше наистина спокоен и мирен. А като си представиш, че преди сто години Чикаго е бил малък град с петдесетина жители! Леля и аз се разхождахме из „The Loop“, докато взе да ни се струва, че нервите ни са оплетено кълбо и се втурнахме като преследвани по улиците. Накрая се пъхнахме в някакъв ресторант, за да си отдъхнем и да хапнем нещо.

Разговорният език в Чикаго несъмнено е по-свеж и по-сърдечен от навсякъде другаде в Америка.

— Хареса ли ви обяда, момичета? — попита сервитьорката любезно, когато приключихме.

Леля се смая от това обръщение, но го понесе със самообладание. Само аз се разкисках. После влязохме в огромния магазин на „Маршал Фийлд“, прочут в цяла Америка. Леля се приближи предпазливо до един щанд и докосна една блуза. Появи се дребна добре гримирана девойка на около осемнадесет години и рече предразполагащо:

— Can I help you, honey?[4]

Ако у дома някой в търговската къща нарече леля „скъпа“, тя вероятно би се оплакала в полицията. Но вече беше привикнала към дивите американски нрави, така че само погледна продавачката с упрек и отмина.

Ендрю идваше всяка вечер при чичо Елоф. Беше ми напълно ясно, че това не става заради мен. Не, Ендрю искаше отново и отново да говори за верандата. За мен, която обичам разнообразието, беше загадка как може от една нищо и никаква веранда да се извлече толкова материал за разговор. Но за да бъда справедлива, трябва да призная, че Ендрю говореше много и за своята работилница. Беше добър бизнес, в който бяха заети десет работници. Явно в наши дни на Ендрю вече не му липсваха пари, това се виждаше ясно. А, както ми се стори, не беше беден и на романтика. Той ни покани двете с леля на разходка с кола. Една вечер дори искаше да ни вземе на бейзболен мач, но небесното наказание ме сполетя под формата на ревматични болки в дясното рамо, така че леля трябваше да отиде сама.

— И да не вземеш да закъснееш много — рекох й строго. — И да не се заседите с Ендрю после на верандата, а веднага се прибери при добрата стара Кати. Аз смятам да си полегна с моя ревматизъм и някоя хубава книга!

Леля стоеше пред мен, безпомощна жертва на противоречиви чувства. От една страна, тя изгаряше от желание да ми даде да се разбера, от друга страна, се страхуваше за мен заради опасния ставен ревматизъм, който според нейното мнение щях да развия, а на всичкото отгоре тя страшно искаше да отиде с Ендрю.

Аз я успокоих.

— Върви, върви, малка палавнице, Ендрю вече чака в колата и натиска клаксона от нетърпение. Нека моите старчески болки не ти пречат да се налудуваш до насита.

Леля тръгна с ядосано мърморене. Щеше ми се да чуя нещо за бейзбол, когато се прибра вечерта. Човек не може да си тръгне от Америка, преди да е научил нещо за тази игра, която за американеца е по-необходима от въздуха, който диша.

beizbol.png

Мелодията на лятото в Америка е звукът от удара на дървената бухалка в кожената топка. Милиони и милиони малки американци, родени тъй да се каже с бухалка в ръцете, мечтаят да стигнат до някой от големите турнири. Впрочем в това отношение изглежда всички американци бяха като малките деца.

— Станеш ли шампион по бейзбол в Америка, късметът ти е гарантиран — обеща Ендрю на леля.

Леля само изсумтя. Но поне можеше да ми разкаже какво бе станало.

— Ах — каза леля, — те тичаха насам-натам и се боричкаха. Някои играеха с топката. Ужасно глупаво. През цялото време четох „Чикаго Трибюн“.

След като си легна, за известно време беше тихо. Единственото, което се чуваше от нея, беше по някоя глуха въздишка от време на време.

— Защо въздишаш така тежко, лельо? — попитах скромно.

И тогава тя избухна в сълзи.

— Ендрю — разхълца се тя, — Ендрю иска да се омъжа за него.

Бележки

[1] На всяка възраст може да се влюбиш (от англ.). — Бел.пр.

[2] Бог да пази Америка (от англ.). — Бел.пр.

[3] „Примката“ — шеговито име за търговския квартал на Чикаго, над който се вие силно разклонена мрежа от трамвайни линии. — Бел.пр.

[4] Мога ли да ви помогна, скъпа? (от англ.). — Бел.пр.