Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Десета глава

Бели дървени къщи в колониален стил, по протежение на целия град. С веранда отпред. Малки градинки между къщите. Гараж някъде отзад. Колко милиона американци живеят така?

Така живееха и родителите на Боб в малко вашингтонско предградие, където най-сетне пристигнахме след дългото пътуване. Беше много приветлива гледка — червеното залязващо слънце, огряло всички тези бели къщи, заобиколени от цъфнали люляци и череши. Тук-таме по верандите бяха насядали ведри млади хора, а любезни възрастни мъже подстригваха тревата пред къщите или разговаряха през оградите със съседите си. И всички те се провикваха „Здрасти, Боб!“, а мнозина се приближиха и ни поздравиха оживено, уверявайки ни колко се радват да ни видят. Изобщо, човек би си помислил, че целият им досегашен живот е бил неспирно очакване ние с леля най-сетне да се наканим да дойдем в Америка. Усещах, че това е добро място. На верандата на Боб не седяха весели млади хора, там седеше нещо съвсем друго: малък, сериозен, черен като въглен джентълмен на шест години.

— Здрасти, Джими! — каза Боб и черното лице се разтегна в широка бяла усмивка.

djimi.png

Бих поговорила с удоволствие с Джими, но не се стигна дотам, защото точно в този момент ни връхлетя ураган. Това беше бащата на Боб, който се втурна с тропот на верандата, едър и радостен, а по петите го следваха братът и сестрата на Боб, петнадесетгодишната Памела и четиринадесетгодишният Фред. А в ариергарда ги следваше една тиха дама с благ поглед — майката на Боб. Веднага почувствах, че за разлика от госпожа Бейтс, тя беше автентичен екземпляр от породата на прославените американски майки, които с нежните си ръце отглеждат децата и неуморно пекат ябълков пай, които са душата на дома и са обожавани от всички и които, накратко, са гръбнакът на американската нация.

Досега не бях виждала отблизо жена от този тип. Жените, които срещнах в Ню Йорк и у семейство Бейтс, принадлежаха почти без изключение към неспокойния, светски, силно гримиран тип. Те изглеждаха страшно повърхностни и — е, може би не точно тъпи, но човек все пак оставаше с впечатлението, че случайните мисли, които се появяват в главите им, блуждаят там в ненужно голямо празно пространство и би било доста добре, ако имаха още някоя и друга себеподобна за компания. Затова беше истинско облекчение да видиш, че има и такива като майката на Боб.

Вдигна се голям шум, защото говорехме всички едновременно, сетне ни поканиха да влезем в къщата. Озовахме се направо във всекидневната, както е обичайно в Америка. Защото този иначе практичен народ още не е стигнал до хрумването да си устрои отделно помещение за палтата. Първото, което правиш, когато влезеш в американска къща, е да отидеш право в спалнята и да хвърлиш палтата върху леглото. Много практично, особено когато навън бушува най-силната снежна буря на столетието и коженото ти палто е като снежна преспа.

Но сега за щастие беше прекрасна пролет. Получихме си, макар и със закъснение, обяда в един ъгъл на кухнята, а после седнахме във всекидневната за „nice long talk“[1].

Леля погледна бащата на Боб малко недоверчиво и започна разговора с въпроса:

— Какво беше това черно дете на верандата, когато пристигнахме?

Ако предполагаше, че Джими е малката черна овца на семейството, то тя грешеше. Джими беше на „colored woman“[2], която помагаше при почистването. (В Америка казват „colored“ на цветнокожите американци, обида е да наречеш негъра „негър“).

Памела и Фред участваха свободно в разговора с такава лекота, каквато рядко ще срещнеш сред връстниците им в Швеция. Поне аз не бях чувала някой четиринадесетгодишен швед да може да води толкова задълбочен политически разговор с леля ми, както го направи Фред. Нещо в американските училища трябва да допринася за това младите хора да се научат да общуват свободно и да изразяват мнението си. Казах на мистър Уитни — бащата на Боб — че намирам децата му за страшно мили (а не само Боб!) и той веднага заговори за възпитание. Образование, възпитание са магически думи в Америка. Мистър Уитни се зачерви от вълнение, само като заговори за колосалното образование, което щяха да получат неговите деца. Самият той никога не беше посещавал колеж и въпреки това се справяше добре с живота и си имаше успешен бизнес с употребявани коли, но какъв позор беше да се озовеш в компанията на мъже, които до един са завършили колеж! Колеж или не — това разграничение имаше изключително значение. Затова мистър Уитни беше толкова щастлив, че Боб е могъл да усвои солидните си познания в техниката на бизнеса в престижен колеж, а Памела и Фред, които все още посещаваха училище, също щяха да отидат в колеж, пък ако ще да трябва да продаде всяка употребявана кола в Америка, за да може да си позволи това.

Да дадат образование на децата си, беше, доколкото разбрах, нещо, към което всички американски родители се стремяха повече от всичко на света. Като си помислиш само за нашата малка мила камериерка Франсис в хотела в Ню Йорк. Нима не ни беше разказвала и тя как работи и се мъчи, за да осигури за детето си онова чудесно, магическо и забележително нещо, наречено образование. Собствените й родители били бедни италиански емигранти, които не можели нито да четат, нито да пишат. Но младите хора, които израстват в нюйоркската джунгла, пропадат, ако не получат образование, твърдеше Франсис, преди да се втурне към следващото легло за оправяне — в името на образованието на детето й.

Очите на леля се затваряха от умора, но тя продължаваше да слуша най-любезно, докато Фред й обясняваше защо е републиканец.

— Хм-хм — изхъмка леля към мен, след като той свърши. — Още в Библията е писано за републиканците и грешниците. Струва ми се, че е за предпочитане да си демократ.

После ни пожела лека нощ и се оттегли в прелестната стая за гости, в която ни настаниха. Смятах да последвам примера й, но Боб настояваше преди това да поседим на верандата за известно време. Понеже имаше луна, а Боб трябваше скоро да се върне в Ню Йорк и пътищата ни щяха да се разделят.

О, не, тези американци, те имат невероятно чувство за хумор! Но щом стане дума за любов, съвсем забравят за хумора. Появяват се дълбоки сантиментални въздишки и дълбоки уверения. А аз изобщо не съм убедена, че те наистина имат толкова сериозни намерения. Това просто е част от играта, нали чуват точно такива неща във филмите и шлагерите. Европейските момичета, които идват в Щатите, не бива да приемат като чиста монета всичко, което един американец им шепне на ухото.

Тук някой ще каже, че мъжете са си такива във всички страни. Е, добре, знайно е, че този, който се кълне, че цял живот ще носи любимата на ръце, веднага започва да мърмори, ако тя го помоли да изхвърли сметта, което всъщност е доста по-лека работа. Но американският начин да се обясняваш в любов все пак е нещо съвсем особено. Американските младежи имат още жълто около устата, но вече са започнали да се правят на влюбени, това е просто част от добрия тон. И продължават в този дух. Дори моят мил и иначе толкова критичен Боб седна на верандата и ми запя тъжни любовни песни.

Now is the hour

when we must say goodbye.

Soon you’ll be sailing

far across the sea.[3]

Sailing… не и в този живот, мислех си аз. Винаги, когато се престраша да изляза в открито море, вятърът не пада под 27 м/сек.

Боб обаче продължаваше безутешно:

I’ll dream of you,

if you will dream of me.

Какво да отговори човек на такива вопли? Някой да е учил такова нещо в училище?

Some day I’ll sail

across the seas to you.

О, божичко, какъв шок ще бъде това за Ян — в това поне съм сигурна!

Нежната песен премина в приглушено тананикане. Тогава откъм градината се дочу възхитено кискане и една черна сянка се отдели от близкия люляков храст. Това беше Джими, който чакаше там майка си. Слава богу, тези деца имат здрави и необременени възгледи за повечето неща в живота.

Пожелах припряно лека нощ на Боб и се качих при леля.

— Хайде, лягай си вече — измърмори тя.

Аз отвърнах, че нямам други желания в този миг и взех да се събличам като си тананиках тихо и развълнувано:

I’ll dream of you

if you will dream of me…

— Не е ли по-справедливо така, леличко?

Тя ме погледна с крайно отвращение.

— През цялото време знаех, че да те пускам в Америка е лудост — рече след малко тя, — но пък така бързо да те хване… о, боже, о, боже, о, боже!

Бележки

[1] Приятен дълъг разговор (от англ.). — Бел.пр.

[2] Цветнокожа жена (от англ.). — Бел.пр.

[3] Дойде часът за раздяла.

Скоро ще отплаваш далеч в морето.

Аз ще мечтая за теб,

ако и ти мечтаеш за мен.

Някой ден ще прекося морето,

за да дойда при теб. — Бел.пр.