Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Единадесета глава

Ако искате да си създадете представа за средния американец, достатъчно е да поседите в чакалнята на някоя голяма автобусна гара. Към многобройните билетни гишета се движи поток от хора от най-различни цветове и възрасти, потни работници в синьо работно облекло с навити ръкави, чистички домакини с пазарска торба през рамо. Шикозни млади майки с шумни деца, бъркотия от бели и черни пътници на дълги разстояния и такива, които пътуват само за една спирка. Ако нямате пари за кино, можете да се сгушите на някоя от удобните пейки в чакалнята и съвсем безплатно да видите всевъзможни драми от всекидневния живот. Пред чакалнята гъмжи от автобуси. Едни отпътуват, други пристигат в непресекващ поток.

Бях казала на Боб, че искам да пътувам с автобус на „Сивата хрътка“. Нали съм чела Стайнбек и хранех тайни надежди, че и моят автобус ще се отклони от главния път. Отклоненията са най-хубавото нещо, което знам. И Боб реши да жертва един от последните, скъпоценни дни, които му оставаха, преди да се върне в Ню Йорк, за мен и моята забележителна страст към пътуването с автобус. Решихме да се разходим до прелестното малко градче Уилямсбърг, което беше на подходящо разстояние от Вашингтон.

Чакалнята беше врящ котел с хора и аз въртях глава като малко дете, за да видя колкото се може повече, преди Боб да ме отведе към нашата опашка.

В последния миг Боб се сети, че трябва да си купи цигари и остави на мен да пазя ред и да заема две добри места. Входната врата беше отпред до седалката на шофьора. Хвърлих поглед към вътрешността на автобуса и открих две подходящи места най-отзад. Наместих се там и зачаках спокойно Боб. Но хората взеха да ме гледат с такива странни физиономии. Вярно, че фустата ми се подава под роклята, но такъв й е моделът, значи не беше това. Дали не ме гледаха така, защото съм чужденка, или пък имах сажди на носа? Тогава се качи шофьорът, широкоплещест, представителен господин в панталони с цвят каки, пристегнат с кожен колан. Когато ме видя, той така се развика, че прокънтя в целия автобус:

— Вие, young lady, елате отпред и седнете тук.

Тогава обаче моята викингска кръв се разбунтува. Нямах намерение да се оставя да ме командват като малко дете.

— Но защо? — попитах наперено.

— Този автобус пътува за щата Вирджиния — заяви шофьорът.

Сякаш това беше някакво обяснение!

— Радвам се да чуя това — отвърнах аз. — Щях да бъда много неприятно изненадана, ако пътуваше за Канада или Мексико.

Тогава се появи Боб. Той малко се смути, така ми се стори, като ме видя. Махна ми да ида при него и ми посочи две свободни места най-отпред в автобуса. Тръгнах натам неохотно.

— Какво им беше на местата, които избрах? — не се стърпях аз.

— Ще ти обясня — рече Боб. — Ти знаеш, разбира се, че през Вашингтон тече река Потомак.

Кимнах.

— О, да, и още как? Учили сме го по география, помня това много добре, също както градовете в Чили и населението на Никарагуа. Само една подробност не мога да разбера. Какво общо има Потомак с нашите места в този автобуса?

— О, много общо — отвърна Боб.

В този момент в автобуса се качи дребен белокос негър. Носеше няколко пакета и изглеждаше уморен. Той се отпусна с въздишка на облекчение на седалката пред нас. Шофьорът, който обичаше да командва, все още стоеше отпред и проверяваше билетите. Той посочи нещо с ръка, обърнат към негъра. Без нито една дума и с неописуемо смутена физиономия старецът стана и закуца към мястото, което току-що бях напуснала. И тогава аз най-сетне разбрах. Разбрах и едва не получих сърдечен удар. На задните седалки седяха негрите, а на предните — само бели. До този момент в Америка бях виждала негри и бели, които съжителстваха съвсем естествено. Не бих се наела да твърдя, че общуваха помежду си като братя, но поне в трамваите и автобусите никой не правеше разлика. Причината за това била, че още не съм пресичала река Потомак, обясни ми Боб. Това щяло да стане след малко и тогава щяхме да се озовем във Вирджиния, най-северния от южните щати. По този начин аз пресичах границата, където негрите преставаха да бъдат хора.

Това беше първият (но не и последен) път, където видях расовите предразсъдъци, приложени на практика. И когато автобусът премина Потомак, почувствах лек мраз в гръбнака си от неприязън и не можех вече да се радвам на пътуването така, както ми се щеше. Седях си, потънала в мисли и сигурно съм изглеждала толкова нещастна, че Боб реши да се намеси. Той ми каза, че дори да съм си наумила да разреша расовия проблем на Америка, едва ли е необходимо това да стане точно в автобуса. Съгласих се с него. Казах му, че ще посветя на тази цел някой друг следобед. После се опитах да се концентрирам върху други неща, върху Боб и хубавата зелена Вирджиния зад стъклата. Но не беше толкова лесно. На всяка следваща спирка в автобуса се качваха нови пътници. Накрая отделението на белите се напълни, докато при негрите останаха още няколко свободни места. И какво се случи тогава? Тогава в автобуса се качи един противен дебелак с пурпурно червено лице и неприятни малки свински очи. Беше ядосан, потен и изобщо изглеждаше ужасно. Усъмних се в най-висша степен в превъзходството на бялата раса, когато го видях. И тогава се оказа, че в автобуса няма свободно място за белия джентълмен. Поне не в отделението за бели. Той се поколеба няколко мига, гледайки с очевидна неприязън негрите. Накрая, с вид, сякаш трябва да влезе едва ли не в чумно огнище, той седна на свободното място до един много добре изглеждащ и добре облечен млад негър. Оказа се, че един бял може да седне при негрите, ако му харесва и другаде няма място. Един негър обаче при никакви обстоятелства не може да седне при белите, дори и да припадне от умора. О, небеса, казах си, небеса, как бих сритала един такъв бял боклук по пищялките, ако седнеше до мен и бях негър. Нали трябва да има ред дори и в несправедливостта.

И все пак, струва ми се, все пак аз сигурно щях да се откажа от ритника, ако бях негър в южните щати. Сигурно щях да си седя там също тъй, както го правеше младият негър до дебелака, с непроницаем израз на лицето, за да не издам по никакъв начин какво мисля.

negar.png

Защото иначе господ да ми е на помощ!

Постепенно автобусът се напълни така, че целият коридор между седалките бе зает от правостоящи. И тогава се случи нещо изключително ободряващо, защото всеки път, когато някой от отделението на негрите най-отзад искаше да слезе на някоя спирка, всички бели, които стояха прави, трябваше да слязат, за да може той да стигне до изхода. Ха-ха! Предполагам, че негрите изпитваха дива радост при всеки такъв случай. Защото това сигурно беше единственият случай, при който бял човек е длъжен да направи място на негър.

След два часа автобусът имаше половинчасов престой в един малък град, за да се разтъпчат пътниците и да хапнат по сандвич на бара в чакалнята.

Тук с бедния белокос стар негър отново се случи произшествие. Над входа към тоалетните имаше табели: „White women“ — „White men“ — „Colored woman“ — „Colored men“[1] (нищо чудно, че южните щати са бедни и ще си останат такива, щом трябва да слагат двойни табели над всяка тоалетна!). Дребният тъмнокож старец несъмнено беше наясно, че е „colored“, но явно умението му да чете стигаше дотук, защото без много да му мисли, той влезе в тоалетната за „colored women“. Толкова силни викове, смехове и дюдюкане, каквито избухнаха там, сигурно не е имало в Щатите от края на Гражданската война. Черната раса се смее там, където бялата раса би реагирала с крайно възмущение.

Най-сетне стигнахме Уилямсбърг, гордостта на Вирджиния. Хванати за ръка, ние с Боб се разходихме по прочутия булевард, който носеше името на дука на Глочестър, където фондацията „Рокфелер“ беше построила или пък реконструирала къщите във вида, в който са били през колониалната епоха, когато Уилямсбърг представлявал важен център. Днес градът е идилично място за поклонение за хиляди туристи, които искат да усетят магията на миналото, едно доста необичайно за Америка усещане.

О, и аз усетих магията на миналото, когато надникнах в ниските бели къщи и малките прелестни градини, но о, как се насладих малко по-късно на магията на съвремието в една таверна, с пълна чиния добре препечена вирджинска шунка пред мен и Боб до мен. Нямам нищо против Глочестърския херцог — той сигурно е изглеждал подходящо за дребните, изправени като бастуни, колониални госпожици от осемнадесети век. Но за Кати от двадесети век той при всички случаи не струва нищо в сравнение с нейния Боб.

Обаче автобусът не се отклони нито веднъж от пътя, нито веднъж! Макар че на връщане се подпали. Да, точно така. Някой си изпусна цигарата на седалката. Страшна паника. Автобусът — същинско огнено езеро. Първо да се спасят жените и децата! Боб проявява удивителна храброст и героизъм. Аз откривам край шосето пункт за първа помощ. Една жена поема последния си дъх в ръцете ми. Не, стоп, това не е Стайнбек! Както казах, някой си изпусна цигарата на седалката. Автобусът се изпълни с великолепен дим, така че се наложи да слезем, за да проветрят автобуса, при което Боб и аз седнахме на един дънер и си заговорихме унило и сънено. Ах, автобусите кривват от правия път само в книгите!

Малко по-късно ние се носехме в тъмния автобус през тъмната Вирджиния и ни се доспиваше все повече и повече, а някъде в дъното на автобуса някой пееше приспивна песен. Сепвахме се от време на време, когато преминавахме по осветените улици на някой малък град и хвърляхме все по-равнодушен поглед към методистката църква, дрогерията на Джонс и бензиностанцията на Милтън и към малките къщи, в чиито градини светеха фенери. Това беше знак за замръкналите на път шофьори, че тук се дават стаи под наем. Видяхме, макар че очите ни почти се затваряха за сън, млади хора, които се тълпяха пред киното, а там светеше с неоновия си шрифт името на Бен Кросби[2] и в машината за пуканки при входа подскачаше царевица. Но автобусът отминаваше бързо и скоро отново ни поглъщаше мракът, мракът и тишината, в която се чуваше само бръмченето на мотора и люлчината песен зад нас и главата ми потъваше все по-дълбоко в ръкава на Боб, който ухаеше толкова приятно на вирджински тютюн.

Но отклонения… не, автобусът така и не се отклони нито веднъж.

Бележки

[1] Бели жени — бели мъже — цветнокожи жени — цветнокожи мъже (от англ.). — Бел.пр.

[2] Бен Кросби — популярен американски актьор и певец. — Бел.пр.