Астрид Линдгрен
Кати в Америка (6)

Шеста глава

Ако някога родя дъщеря и бедното дете не наследи очарователната външност на своята майка, ако с други думи дъщеря ми стане грозничка, то аз ще я галя по главата и ще нареждам:

— Мило дете, благодари на Създателя, че не живееш в Америка!

Стигнах до това убеждение още в началото на моя престой в Америка и то се потвърди, след като опознах страшния американски обичай — срещите. Сигурна съм, че няма по-страшно нещо за плашилата от срещите.

Не е ли и без това достатъчно трудно да си младо момиче, независимо в коя точка на земното кълбо се намираш! Смятам, че е така. И как би могло да бъде иначе, щом навсякъде младите мъже, тези венци на сътворението, имат решаващия глас дали животът на младото момиче ще бъде огнен ад или ангелски песнопения, или просто само нещо доста печално. Една от вечните загадки на света е как хората все пак успяват да преминат през училищните танцови забави без дълбоки душевни рани. Като си представи човек как седим там, наредени една до друга, и чакаме с туптящи сърца някой пъпчив младеж да се смили над нас и като ни настъпва по мазолите да ни поведе по дансинга (накрая имаш чувството, че си останал без крака. А, ето за какво още им трябват крака на американците, за танци!). Дали този пъпчив младеж ще разбере някога какво е да си оставен изцяло на благоволението му? Би ли могъл да проумее чувството да седиш там и да посърваш с бързината, с която той се насочва към елегантното момиче от съседната маса? Съмнявам се, че би могъл да разбере. Кога ли изобщо мъжете разбират каквото и да било? Дива надежда, бурно отчаяние, таен триумф и внезапни мисли за самоубийство — о, какво ли не бушува в една чиста момичешка душа за една само танцова вечер. И през цялото време е съвсем ясно, че е безумие да се дава толкова власт в ръцете на пъпчиви момчета, но нищо не може да се направи.

И все пак това е идилия в сравнение с онова, което трябва да изтърпят американските момичета. Американското момиче има безпогрешен барометър, за да установи степента на своята популярност или липсата й у другия пол. Достатъчно е да преброи броя на своите срещи, с други думи колко често и от кого е била канена на танц или други веселби. Тук може би някой ще възрази: но нали и в Швеция е така! Не, не по този начин. Във всеки случай в Швеция няма да си загубиш доброто име, ако в неделя вечер не те поканят никъде.

В един американски хумористичен вестник видях следната карикатура. Бащата държи телефонната слушалка в ръка, младата му дъщеря седи до него, обляна в сълзи, а майка й казва на бащата с укор: „Как можа да кажеш, че в неделя вечер тя си седи вкъщи!“.

Очевидно е голям позор, ако тази вечер не е обещана преди дълго време. Единственото, което може да направи бедното младо момиче в подобна ситуация, е да се посвети незабавно на някоя милосърдна професия. Обречено е всяко момиче, което не може да избира между множество кавалери.

Има много възможности за унижение и по време на самата среща. Благодарение на едно друго специално американско изобретение. Да приемем, че с много труд и пот ни се е удало да накараме някой мъж да ни покани на танци. Носим се значи с него по дансинга, щастливи и доволни… представете си само! Но не, никое момиче не може да бъде никога истински щастливо! Защото сега се очаква някой друг господин внезапно да потупа кавалера по рамото и да го помоли да му отстъпи прелестната дама за няколко минути. Но ако никой не го направи? Ако собственият ти кавалер трябва да се върти с теб до безкрайност по дансинга, докато от очите му заискри омраза? Не би могло да има по-страшен позор. Сравнено с него, напразното очакване да те покани някой е само детска игра — защото сега знаеш, че висиш на шията на мъжа като воденичен камък, от който той при никакви обстоятелства не може да се отърве. А през цялото време наоколо очарователните ти посестрими пърхат като пеперуди от кавалер на кавалер.

И все пак… и аз имах среща, и аз прелитах от кавалер на кавалер! Но може би е най-добре да разкажа всичко от самото начало, от мига, в който една сутрин леля и аз отворихме небесносините си очи в стаята за готвачката и прислужницата в семейство Бейтс, на другия ден след вечерята. Леля се понесе бодро към кухнята и се захвана с домакинската работа. Мисис Бейтс трябваше да получи в леглото си портокалов сок, кафе и препечен хляб, а мистър Бейтс — шунка, яйца, овесени ядки и вафли в трапезарията, и след като им сервирах всичко това, трябваше да обера праха в дневната.

Тъкмо бях се заела с тази отговорна задача, когато чух мощен клаксон отвън. Хвърлих поглед през прозореца. По входната алея се задаваше малка кремава спортна кола. Тя спря пред официалното стълбище. Някой скочи от нея. Всъщност тази, която скочи от колата, беше мис Америка. Застана там, разкрачила крака, ухилена до ушите, в червена габардинена рокля, която отиваше чудесно на цвета на колата. В следващата секунда с гръм и трясък прелестното същество се втурна в къщата, надавайки радостни викове, право към своите „деди“ и „мами“. Тъй като имам комбинативен ум, реших, че това е младата мис Марион Бейтс, която, както ми разказа мисис Бейтс, била в интернат, но всяка събота се връщала у дома, за да прекара уикенда при родителите си. Да, това беше малката любимка на „деди“, който се зададе в същия миг от трапезарията и също нададе радостен вик като я видя. Извикаха ни двете с леля и ни представиха — туристи от Швеция, които като същински ангели се спуснали при тях, за да свършат някоя и друга неотложна домакинска работа. Мис Бейтс научи за загубената ми обувка и се разсмя от все сърце.

Следобед обаче тя проведе един телефонен разговор и вече не се смееше. Сега тя се превърна в същинска Електра, чиито жални вопли изпълниха цялата къща. Нима можеше човек да има такъв лош късмет! Глория внезапно се разболяла. Нямах представа коя е Глория, но се съгласих, че е за съжаление, щом лежи болна в леглото.

— Естествено, тя трябваше да се разболее точно в събота! — каза гневно Марион Бейтс.

И то тъкмо когато Марион била подготвила прелестна двойна среща. Бил и Боб щели да дойдат с колите си и да вземат Марион и Глория и четиримата заедно щели да ходят в кънтри клуб. Там щели да вечерят с цяла банда техни познати. И всичко сега щяло да отиде по дяволите заради проклетите сливици на Глория, които трябвало да й извадят още докато била малка. Как сега да търсят подходящо момиче за Боб в последния момент? Енергичните телефонни разговори не доведоха до никакъв резултат.

— Защо не се обадиш на Филис? — предложи мисис Бейтс. — Тя сигурно е свободна.

Марион хвърли гневен поглед на майка си.

— Мога ли да запитам какво ти е сторил Боб? — упрекна я тя. — Защо да го наказваме с Филис?

Мисис Бейтс въздъхна. Разговорът се водеше на масата за чай и аз нямаше как да не го чуя в пълни подробности.

Внезапно Марион вдигна поглед към мен.

— Какви танци танцувате в Швеция? — попита тя.

По физиономията й можеше да се прочете какво си мисли: валс, а понякога по изключение полка, когато сме на градус.

Опитах се да й обясня, че до този момент не съм открила големи разлики в танцуването от двете страни на Атлантика.

Радиото свиреше с пълна сила — в Америка радиото винаги свири с пълна сила — предаваха танцова музика. Марион скочи на крака и ме сграбчи през кръста. Затанцувахме мълчаливо, докато мисис Бейтс ни гледаше, загубила ума и дума.

— Тя танцува като ангел — заяви Марион и ме пусна. — Миличка Кати, ела тази вечер с нас в клуба!

Така и стана. Ето как ме поканиха за първата ми американска среща. Макар че всъщност нямах рокля за танци и Марион трябваше да ми заеме една зелена тюлена феерия. И макар че леля обяви цялата работа за безотговорна авантюра.

Но аз се радвах от сърце. И Марион беше доволна. Най-сетне Бил и Боб пристигнаха. Боб трябваше да бъде моят кавалер и аз внимателно го наблюдавах, за да разбера дали съм също такъв тежък удар на съдбата, какъвто щеше да бъде бедната Филис. Но не останах с такова впечатление. Той ми подаде с ослепителна усмивка малкия букет, който всеки кавалер носи на своята дама. Букетът беше от малки розови пъпки, които изглеждаха очарователно на фона на зеления тюл на роклята ми.

О, как се забавлява тази вечер домашната прислужница, забравила своя дълг! Още когато навлязохме в паркинга и видях осветените прозорци на клуба и чух музиката, която гръмваше навън всеки път, щом някой отвореше вратата, още тогава усетих, че тази вечер ще стане една от онези, за които човек си спомня дори когато едва мести крака, сковани от артрит и старческа слабост.

Има клубове и клубове. Но този беше един от най-елегантните. Взехме маса съвсем до балюстрадата, която отделяше залата от дансинга. В същата минута, когато седнах на стола, реших да се забавлявам с всички сили. И го направих.

Който иска да бъде търсен партньор за срещи, не бива да страда от парализа на езика. Системата да се сменя кавалера по време на танца е същинско изпитание за способността на потърпевшия бързо да намира нова тема за разговор. Разбира се, може да се изпробва и факирската рецепта на Фалстаф^[1] за разнообразни разговори по време на бал: започваш да говориш за тазгодишното време, докато направиш една обиколка на залата, после преминаваш към времето миналата година, после към времето по̀ миналата година и така нататък и така нататък до безкрайност, но това определено не би било забавно в американския смисъл на думата.

Само едно искам да подчертая: не бях воденичен камък на шията на Боб! О, съвсем не, прелитах от цвят на цвят! Защото всички искаха да знаят какво мисля за Америка. И какви вицове могат да се измислят за малката страна, от която идвах!

О, скъпо отечество, никога не си ми било толкова мило, толкова близко на сърцето, както тогава, докато те защитавах пред тези дългокраки, ухилени, добре танцуващи, смешни американци, в чиито ръце се носех из залата, и пламенно отбивах всички опити да се изтъква Америка за сметка на малка Швеция.

— Бибоп — каза Боб, дали ние в Швеция сме чували за танца бибоп.

— Ела в Швеция, щом искаш да научиш нещо за бибопа — отвърнах му аз. — Можеш да питаш всяка старица на седемдесет-осемдесет години, която срещнеш, всички са ентусиастки на бибопа. Питаш дали знаем нещо за бибопа. В Швеция? Че това е една от столиците на бибопа, ако не си чувал досега.

Боб ме притисна нежно към себе си и ние продължихме да танцуваме мълчаливо.

— Ти сигурно си имаш boy friend^[2] в Швеция — попита той след малко.

— Да — отвърнах, — имам си.

— Sorry^[3] — въздъхна Боб.

— О, мога да го разкарам — отвърнах му безгрижно и студено. Защото в този миг Ян беше много-много далеч от мен.

Беше толкова далеч. А Боб във върховна степен близо. Бил и Марион също. Но ние някак нямахме време за тях. Във всеки случай и четиримата бяхме на мнение, че се е получила много сполучлива „двойна среща“. Съгласих се с готовност, макар че нямах никаква възможност за сравнение.

Беше пролет. На небето мъждукаха няколко дребни бледи звезди. Боб ме изпрати до вкъщи. Той караше съвсем бавно и през цялото време говореше за това колко хубаво било, че сме се срещнали, чак докато спряхме пред градинската врата. Боб имаше толкова хубав глас. Едва раззеленени, дървета ухаеха. А над тях витаеше незабравимо вълшебно и нежно настроение.

Но аз имам една малка особеност. Когато седя в кола с млад мъж и той се опита да ми внуши, че съм най-сладкото същество, което е виждал до този момент, обикновено аз се разсмивам много чаровно и питам със самоуверен глас:

— Is that so?

Обаче аз загубвам тази своя особеност, когато видя в същия миг една леля с висящи плитки да наднича от прозореца, като стар индиански вожд, който се взира в прерията, за да види дали там има някой, когото да скалпира. Може да решите, че съм глупава или нещо друго — но такава съм си аз.

— Каква е тази стара кукумявка? — попита недоволно Боб.

— Леля ми — отвърнах аз, — леля ми от Швеция.

— Аха — заяви кисело Боб, — някоя от ентусиастките на бибопа.

— Прав си, my boy^[4]! Една от ентусиастките на бибопа!

Скочих от колата и му подадох ръка за сбогуване.

— Страшно ти благодаря за хубавата вечер — казах аз искрено, — see you later, Bob!

И под изпепеляващия огън на лелиния поглед се заизкачвах колебливо по стъпалата.

Ето такава беше първата ми американска среща.