Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Петнадесета глава

— We don’t want to mix whit them people. — Не искаме да се мешаме с онези хора.

Не можах да изтръгна нищо повече от това странно обяснение от шофьора на такси, когото попитах за отношението му към негрите. Ах, да, освен това той каза, че добрият негър е този негър, който лежи на метър и половина под земята.

Но тогава вече аз бях слязла от файтона и плащах.

Бедните „онези хора“, казах си! Беше доста зловещо да гледаш как белите и цветнокожите в един същ град живеят едни до други и при все това така строго разделени, сякаш между тях има невидима стена.

— Имам такова усещане, че в мен узрява нова Хариет Бичър Стоу — рекох предупредително на Джон Хамънд, докато обядвахме в един от малките, приветливи ресторанти във Вю Каре, където масите в патиото бяха наредени под открито небе.

Джон гребеше с лъжицата си от своя коктейл с раци и не отвръщаше нищо.

— Имам страхотното желание да развея знамето на бунта — продължавах аз. — Отвратително е да се гледа как вие тук в Южните щати се отнасяте с цветнокожите.

И тогава Джон ми изнесе дълга лекция. Той каза, че никой, който не е роден на юг, не би могъл да прецени справедливо негърския проблем. Несъмнено имало цял куп изискани и образовани негри, но голямата маса не можела да бъде оставена без надзор, бялата раса трябвало да запази господството си.

— С линчове и други издевателства — вметнах аз.

Джон обаче го пропусна край ушите си.

— Представи си, ако обичаш, един щат като Мисисипи например — започна той, — където има толкова негри, колкото и бели, а в близко бъдеще вероятно повече негри, отколкото бели. Представи си една плантация, където живеят петима или шестима бели хора, заобиколени от няколко стотици негри. Как според теб биха се стекли нещата, ако на негрите не им беше безусловно ясна неприкосновеността на белите?

— Глупости — отговорих аз. — Това ли е причината, поради която дори не би подал ръка на някой негър? Смяташ ли, че това би довело до въстание в някоя плантация по Мисисипи?

Джон се огледа загрижено. Той явно се боеше, че някой от съседните маси би могъл да чуе моите подстрекателски изявления. После той заговори за Реконструкцията (рано или късно всички южняци започват да говорят за това). Реконструкцията — това бил периодът, който последвал Гражданската война. Самата война може да бъде забравена. Но докато свят светува, южните щати ще помнят онова, което е дошло след нея, Реконструкцията, времето, когато армията на Северните щати окупирала южните щати, освободила негрите и им дала важни постове в държавния живот и последиците били ужасни нападения от страна на негрите.

Казах на Джон, че той сигурно има приказно добра памет, щом си спомня неща, които са се случили през втората половина на деветнадесети век. И тогава стана ясно, че прапрадядо му е казал, че дните на Реконструкцията не бива да се забравят. Следващите поколения само повтаряли думите му.

Не, крайно необходимо е, твърдеше Джон, негрите поне още един век да бъдат държани в подчинение, докато станат по-образовани. Аз възразих, че в такъв случай би било удачно да се вложат повече пари в тяхното образование и прибавих, че според мен не е опасно за живота, ако междувременно към тях се проявява обичайната човечност и любезност.

Сега вече Джон бе обзет от паника, че някой от околните ще чуе какъв Nigger lover[1] съм аз. Това е най-лошото прозвище, което можеш да си спечелиш на юг. Но аз продължих да го разпитвам какво бива и какво не бива да се прави ако си бял в Южните щати. Дали някога е подавал ръка на негър? Никога. Дали би могъл да си представи да обядва заедно с негър? Никога през живота си — впрочем нямало нито един ресторант за бели, в който биха обслужили негър. Дали би могъл да си представи да посети негър в жилището му?

Той дори не отговори на последния ми въпрос, само простена. Аз реших да го освободя от компанията на такава опасна анархистка. Казах, че имам нужда да размисля на спокойствие и седнах на една пейка в градината на площад „Джаксън“. Опитах да си представя какво ли щеше да бъде, ако бях негърско момиче тук, в Луизиана, а не Кати от Стокхолм. Да, какво ли щеше да бъде наистина? Първо, не бих могла да остана нито миг повече на тази пейка, тук можеха да сядат само бели. Сигурно щеше да ми бъде интересно да вляза в близкия музей. Там висяха камшици и вериги, с които белите бяха измъчвали моите предци. Там имаше и една голяма маса, която използвали някога при търговете на роби. На тази маса били излагани моите предци, за да могат купувачите да ги разгледат на спокойствие. Още можех да видя следите, които бяха оставили петите им в дървото. Бих могла да видя всичко това, ако ми беше позволено да вляза там, но не беше.

Ако исках да взема трамвай, за да отида някъде другаде, аз можех да го направя, наистина. Но не можех да седна където поискам. Трябваше да се съобразявам с табелата „За цветнокожи“. Ако ожаднея и на улицата има чешмичка, аз не бих могла да утоля жаждата си там, това могат само белите, понеже тяхната жажда е по-благородна от моята. Ако искам да си купя нещо, бих могла да отида в някой магазин и да го направя, о, да, понеже белите са открили, че моите пари не са по-различни от техните. Естествено, мен нямаше да ме обслужват така, както биха ме обслужвали, ако бях бяла. Няма да се обръщат към мен с „мис“. Може да съм завършила гимназия и колеж, понеже по забележителна случайност такива има и за мен и подобните ми, но при все това никога не бих могла да си намеря работа, в която да приложа знанията си. Ще трябва да се задоволя с обикновена служба като камериерка в хотел, домашна помощница или нещо подобно. Работата ми няма да е платена така, както ако бях бяла.

Когато мия съдовете, не бива да смесвам моите прибори с тези на белите господа. Не бих могла да гледам някои от прочутите футболни мачове тук в Ню Орлиънс. Не бих могла да пътувам по Мисисипи с панорамния параход, както правех, когато бях Кати от Стокхолм. Не бих могла да седна в някой от уютните ресторанти на Вю Каре. Не мога да правя това и онова, все едно колко пари имам. Няма значение дори и ако три четвърти от кръвта ми са от изключителния бял вид. Дори и да имам съвсем мъничко негърска кръв в жилите, аз съм и оставам негър и попадам под табуто, което си е измислила бялата раса, за да държи изкъсо моята раса, защото „ако подадеш на един негър малкия си пръст, той захапва цялата ти ръка“ и „помни Реконструкцията“, и „никой, който не е роден на юг, не може да разбере“ — какво да разбере? — ах, да, че негрите всъщност са стадо диви животни, които наскоро са избягали от джунглата. Такава е горчивата действителност за мен, бедното негърско момиче от Луизиана. И единствената утеха, която мога да намеря, е, че има и много по-лоши щати. Има един щат, наречен Мисисипи, той е най-лошият, и аз трябва да съм щастлива, че не съм родена там. Там е бил роден Ричард Райт, който е написал „Черното момче“.

С въздишка на облекчение, че все пак съм си Кати от Стокхолм, станах от пейката и потеглих към хотела, за да видя дали леля е още жива. Очевидно беше. Бе оставила малка бележка, на която пишеше, че е излязла с госпожа Хамънд и да не съм посмяла и тази вечер да се прибирам твърде късно. Влезе нашата сладка черна камериерка, Рози, с бадемовите очи. От много дни се опитвах да установя контакт с някого, който би могъл да ми каже как самите негри гледат на своето положение. Но за една бяла жена не е лесно да завърже разговор с цветнокожа — в страна, където белите практически никога не говорят с тези „твари“.

Не мога да си представя какво ли би се случило, ако отида при някого на улицата и помоля за разговор. Сега обаче Рози идваше сама при мен. Тя много се изненада от въпросите ми. Накрая обаче езикът й се развърза. Не вярвала, че добрият Бог е имал такова намерение, така каза тя.

— Белите ни смятат за животни. I just wonder why — чудя се защо — продължи тя, а хубавите й очи гледаха тъжно някъде встрани. — I just wonder why — повтори тя няколко пъти, сякаш беше съвсем невъзможно да се разбере и сякаш наистина искаше някакво обяснение.

— Има ли много цветнокожи във вашата страна? — попита тя плахо накрая. Това прозвуча така неописуемо смирено, сякаш питаше дали и ние имаме такива, които можем да тъпчем при сгода.

После ми разказа за своите деца, прелестните си деца. Най-малката, Оливия, била quite a lady, същинска изискана дама, така твърдеше тя. Тогава попитах смело дали не бих могла да отида у тях и да видя прекрасната Оливия. Дори да й бях предложила диамантите от шведската корона, не бих могла да я объркам повече. Да я объркам и очаровам. Но това беше може би по-лошо от всичко друго, че желанието на една бяла да падне дотам, че да посети нейното жилище, предизвикваше такова въодушевление.

Ала какво уникално събитие е това, разбрах едва когато няколко часа по-късно се озовах в квартала, в който живееше Рози. Цялото население беше на крак. Къдрави дечица заобиколиха моето такси и ми посочиха къщата на Рози. Явно слухът за предстоящото ми пристигане се беше разпространил надалеко. Шофьорът имаше такава физиономия, сякаш е погълнал нещо гадно и ме попита няколко пъти дали да ме чака отвън. Но не се налагаше.

Малка стая и кухня, това имаше Рози. Там живееше тя с мъжа си и четири деца и братовчедката на Рози и невръстната дъщеря на братовчедката на Рози. В помещението не влизаше дневна светлина, ако не отвореха вратата към улицата. Беше жалък заместител на човешко жилище, ето това беше. Четирите деца се втренчиха в мен сякаш съм архангел Гавраил, слязъл от небесния си трон. На пода имаше локва. Малката, същата, която беше quite a lady, явно беше направила беля. Но това се случваше и в най-добрите семейства. В стаята имаше един стол. На него седях аз. Другите седяха по леглата. Рози говореше.

— В Мисисипи е много по-зле, отколкото тук в Луизиана — нареждаше тя. — В Мисисипи се случват ужасни неща. Там нощем изчезват негри. И никога повече не ги виждат. Разбира се, ако не ги открият обесени на някое дърво.

Дали съм чула тази песен, попита Рози и я изпя на мен и децата, които стояха там като вдървени и се взираха в мен:

Southern trees bear a strange fruit.

Blood on the leaves and blood at the root.

Black bodies swinging in the Southern breeze,

Strange fruit hanging from the poplar trees.[2]

Вървях пеша към хотела, докато можех. Минах през най-мизерните негърски квартали, докато ми се израниха краката. Болеше. Но сърцето ме болеше повече. И по някакъв начин смятах, че е справедливо да ме болят краката. Вървях, вървях и мърморех страшни проклятия под нос. Страшни проклятия към собствената ми раса.

Накрая повиках такси. Шофьорът беше същият, който твърдеше, че добър негър е този негър, който лежи на метър и половина под земята. Слязох отново и закуцуках към хотела. Там събух обувките си и задухах по разранените места. Това беше единственото нещо, което ми достави удоволствие този ден.

Бележки

[1] Негролюбец (от англ.). — Бел.пр.

[2] Странни плодове висят по дърветата на Юга.

Кръв по листата и кръв по корените.

Черни тела люлее южният вятър,

странни плодове висят по тополите (от англ.). — Бел.пр.