Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Четиринадесета глава

Да, ето това беше Югът. Всеки път, щом погледнех през прозореца на влака, виждах червената земя на Юга. И тези неугледни сиви съборетини, в които живееха негрите, и те бяха Югът. Не беше възможно нито за миг да възникне съмнение къде живеят негри и къде бели, това се виждаше от стотици метри разстояние. Всяко дете би могло да направи разликата.

За какво ли си мислиш ти, стара, изморена негърко, докато седиш на люлеещия се стол на своята веранда? Зърнах те за миг, докато влакът профуча край къщичката ти, никога няма да науча как успяваш да живееш в такава безгранична бедност. Но образът ти завинаги е запечатан в паметта ми. Така, както седеше там, втренчена тъжно в падащия мрак, ти беше за мен въплъщение на цялата си бедна, измъчена раса. Видях толкова много от вас седнали на подобни бедни веранди. За няколко бързи секунди зърнах вашите тъмни лица в светлината на огъня, пламтящ в огнището на бараката, която ви е дом. Но децата танцуваха навън толкова весело, сякаш това е най-добрият от всички светове. Влакът отминава толкова бързо и аз никога няма да науча дали ти наистина си толкова тъжна, колкото изглеждаш, моя приятелко в люлеещия се стол.

stol.png

Беше тъмна нощ, когато пристигнахме в Ню Орлиънс. Тъмна, топла нощ. Какво чудесно чувство, да се озовеш внезапно сред топлината на Юга!

— Тук ще падне яко потене! — заяви леля.

Джон Хамънд, младият човек с кафявите меки очи, ни повика такси. Ние с него си говорихме през целия ден, докато влака премина Джорджия, Алабама и Мисисипи, докато леля и госпожа Хамънд разменяха рецепти за сладкиши. Сега, в мига на раздялата, той се осведоми много учтиво дали би могъл да ни позвъни на следващия ден в хотела и да ни покаже града.

— О, да, непременно се обадете — рекох припряно, докато леля отвори уста като риба на сухо.

Цялото й презрение се изля върху мен, докато пътувахме по блестящата от светлина Канал стрийт.

— Първо Боб — изпуфтя тя, — сега пък този! Как да разбирам всичко това?

Не се стърпях да я подразня.

— Нонстоп сломяване на сърца, от Ню Йорк на север до Ню Орлиънс на юг! Ето така трябва да го разбираш. Когато човек е роден да разбива мъжките сърца, той няма друг избор.

Тя продължи да мърмори дори в леглото на хотелската ни стая:

— Беди, само беди могат да произлязат от това!

 

 

Исках най-напред да видя Мисисипи. Рано на следващата сутрин взех леля под ръка и потеглихме право към реката.

В реките има нещо хипнотично. Достатъчно е само да се назове името на една река, и в нас веднага оживяват толкова образи и представи. Например Волга! Звучи толкова меланхолично. Свещената руска река през деветнадесети век, Русия на Горки и Достоевски. Меланхолните песни на волжките моряци в студените есенни вечери. Волга за мен е река на страданието. Но Дунав! Пролет във Виена преди Първата световна война. Император Франц Йозеф. Офицерски униформи, любов, тюлени рокли, виенски валсове. А Нил, най-древната от реките! Фараонът на своя трон с извития си жезъл и бича. Тива със стоте врати, задъхваща се в пустинната жар. Бели ибиси в залеза на слънцето. И Мисисипи! Мисисипи нощем и Хъкълбери Фин на неговия сал. Малки американски селища. Плаващият театър идва. Дини. Магнолии. Меланхолни негърски гласове.

Не, реките не могат да се сравняват с нищо друго. И ето я пред очите ми Мисисипи, величествена, с мътни, сиво-жълти, морно течащи води. Не се виждаше обаче дрипав Хък с разнищени панталони и лула в устата.

— Каква е тази рекичка? — попита леля ми, която не беше претоварена със знания като мен. И да мъкнеш такъв човек със себе си през Атлантика! Напълно достатъчно щеше да й бъде да й покажа канала Гьота.

— Разрешете да ви представя — рекох тържествено. — Реката на всички реки Мисисипи, а това е моята леля от Швеция! Такава, каквато си е.

Беше топло. След като се взира известно време в Мисисипи без особено въодушевление и установи, че всички реки си приличат, леля настоя веднага да бъде върната в хотелската стая, където на тавана беше монтиран вентилатор. Ако трябва да бъдем точни, този вентилатор беше всичко, което леля видя от Ню Орлиънс.

Но затова пък аз гледах и за нея. Водена от Джон Хамънд, аз се спуснах право във Вю Каре, прочутия квартал, из чиито ъгли все още витае френското минало на Ню Орлиънс[1].

— Тук винаги ли е толкова горещо? — попитах моя придружител, докато се промъквахме по сенчестата страна на Роял стрийт.

Той ми се засмя като на невинно дете.

— Вие това жега ли го наричате?

— Да — отвърнах, — не забравяйте, че идвам от страна, където краката ни мръзнат чак до разгара на лятото.

Тогава той ми разказа какво всъщност е горещина. Адска, вездесъща горещина, която лежи неподвижно над града, от края на май чак до октомври и оставя жителите като купчина изцедени лимони.

— Днес е прекрасно хладен ден — завърши той.

— Е, тогава значи аз съм късметлийка — отвърнах, като си мислех, че едва ли ще имам нещо против, ако на него му хрумне да наеме кола.

В Ню Орлиънс имало невероятна атмосфера, така ми бяха казали. Явно голяма част от тази атмосфера се намираше между старите къщи тук, във Вю Каре. Томове са изписани за тази част на града, която никак не прилича на обичайната уредена Америка. Тук се стичат тълпи писатели и всякакъв друг народ, за да черпят вдъхновение от живописната обстановка. Уютните малки ресторанти все още се придържат към френската кухня и изобщо към френските обичаи. Пълно е с барове и нощни клубове и игрални зали, в които се вихри прословутият нощен живот на Ню Орлиънс.

О, и аз се почувствах вдъхновена. Тук-таме се откриваха тъмни входове към вътрешни дворове, наречени „патио“, изпълнени с цветя, олеандри и акации. В едно такова „патио“ открихме фонтан на желанията. Тук срещу скромна сума човек можеше да си пожелае точно това, което иска да има, представете си само! Хвърлих игриво три шведски монети по едно йоре в бистрата вода на фонтана, но ми се стори недостатъчно, така че след известна вътрешна борба жертвах пет цента в звънтяща твърда валута и си пожелах да… Не, това няма да ви кажа!

Изследвах всяко ъгълче, изкачих всички малки вити стълби и спрях пред всички витрини, докато Джон, макар че беше „прекрасен хладен ден“, видимо се изтощи. Ако не беше толкова изискан и възпитан, то той сигурно би извикал като оня лейтенант, който вървял към църковния олтар с младата си невеста: „По дяволите, Амалия, върви в крак!“.

— Ще вечеряме при Антоан — рече вместо това Джон, за да прекъсне жаждата ми да видя всичко.

— Добра идея — отвърнах, тъй като бях чувала много за този прословут стар ресторант.

Същата добра идея обаче явно бе хрумнала на половината население на Ню Орлиънс, тъй че трябваше да се наредим на опашка на улицата пред ресторанта. „Антоан. 1840“ пишеше на табелата над входа към рая. Едва ли има много ресторанти в Щатите, които имат толкова древна история. Опашката беше много забавна и всички бъбреха, за да убият времето. Аз обаче бях гладна и уморена. Накрая заявих, че имам в краката такова усещане, сякаш чакаме тук от 1840 година, и тогава най-сетне получихме маса и погълнахме дузина „стриди а ла Рокфелер“, специалитета на заведението.

restorant.png

В Америка не е обичайно, както в Швеция, хората да остават в същия локал, в който са вечеряли, докато келнерите започнат да подреждат столовете върху масите. В Америка всички ресторанти се затварят около девет часа. Ако не сте се наситили на вечерта, трябва да се преместите в баровете и нощните клубове.

Ние с Джон обаче решихме друго. Понесохме се с огромния панорамен параход по Мисисипи и танцувахме на палубата, докато корабът се плъзгаше бавно срещу течението на реката. Край дългите цели мили кейове се виждаха тъмните очертания на товарни кораби от всички краища на земята. Нощта беше топла. Небето беше пълно със звезди. Но по-блестящи бяха светлините на града, по-блестяща и сияйна беше светлината на Ню Орлиънс.

Бележки

[1] Град Ню Орлиънс е основан от френски заселници през 1718 г., в САЩ е от 1803 година. — Бел.пр.