Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Кати в Америка

Преводач: Десислава Лазарова

Език, от който е преведено: шведски

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Ники Вукадинова

Художник на илюстрациите: Вернер Лабе

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-361-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6209

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

О, Вирджиния! Защо не съм била малка колониална госпожица от дните на твоето величие! Защо не съм се родила например през 1782 г. в някой от твоите бели дворци? Никой друг не би танцувал с по-голямо въодушевление по баловете рил и жига и менует, никой не би препускал с по-пламнали страни редом с ловците на лисици, никой не би флиртувал по-прелестно с широкоплещестите кавалери от южните щати, заклевам се!

А на около шестнадесет години щях да кажа „да“ на най-широкоплещестия от тълпата обожатели и той щеше да ме отведе като своя жена в собствената си плантация и щях да му родя едно след друго единадесет деца, за чиито магарешка кашлица и морбили ще се грижи една чудесна черна „мами“. Самата аз щях да се разхождам под магнолиите и розите в прелестната ми градина, а също щях да се спускам с мъжа си по кадифенозелената морава към кея ни на Потомак, за да посрещам скъпите гости, които са дошли с речния параход от Вашингтон или от съседните плантации. Ние щяхме да ги поведем към бялата къща, където ни очаква великолепен обяд. В хубавия ми източноиндийски порцелан върху хубавата ми маса „Чипъндейл“[1] аз щях да сервирам най-отбрани ястия, приготвени в готварницата, разположена наблизо — пилета, вирджинска шунка и раци с меки черупки и ягодов сладолед. После щяхме да свирим на пианото и да четем от подвързаните с кожа томове на Шекспир в библиотеката, а в камините щеше да пращи уютно огънят и по стените да танцуват отблясъците от кристалните полилеи. После щяха да влязат всичките ни единадесет деца и да кажат добър вечер на гостите и щяхме да излезем всички в градината, докато се стъмни, и щяхме да слушаме тъжните гласове на негрите, които пеят в колибите на робите, за Бога и небето и за това колко е прекрасен животът — и колко тежък!

И понеже щях да бъда жена от южните щати, никога нямаше да си измъчвам главата с мисли за това, че нашето благосъстояние се дължи на робския труд на други хора. Но моите роби при всички случаи щяха да бъдат щастливи роби, о, щях да им бъда като майка и цялата наша плантация щеше да бъде едно голямо семейство. Щяхме да отглеждаме нашия тютюн, нашата царевица и нашата пшеница и годините щяха да минават. Щях да побелея съвсем и навреме, преди да започне Гражданската война, да легна в гроба, доволна, че съм помогнала да се създаде най-хубавата култура, която е процъфтявала някога в Америка. Да, аз щях да съм мъртва, а моите рози и магнолии да повехнат. Но хората щяха да си спомнят за мен като за изискан и рядък аромат, като за изящна мелодия.

— Ох, защо не съм била малка колониална госпожица? — оплаках се аз на Боб. — Наистина колко жалко.

Той обаче отговори, че било страхотно хубаво, че съм се родила в едно и също столетие с него.

Този горчив копнеж по миналото се събуди у мен при гледката на Маунт Върнън, възхитителната резиденция на Джордж Вашингтон. Също така бих могла да живея и аз, в една също толкова хубава бяла къща над Потомак, и да имам също тъй хубава морава и също тъй прекрасна градина между засланящите я чимширени храсти. Тук всичко си беше съвсем същото, каквото е било по времето на първия президент. Имах чувството, че вървя по свещена земя и с дълбоко преклонение откъснах теменужка от една буйна цветна леха — скъпи Джордж Вашингтон, горе на небето, прости ми, искам да я изсуша между страниците на дневника си и да я запазя за спомен.

После отново потеглихме за дома, Боб и аз, по зелените пролетни шосета, а в крайпътните гори цъфтеше дрянът. Когато отивал в града, Джордж Вашингтон обикновено пътувал по реката, защото по пътищата имало проблеми с индиански нападения.

Забележително е, че ние с Боб стигнахме Вашингтон, без да зърнем дори индианско перо — какви късметлии са някои хора! Слънцето огряваше кръглия мраморен купол на Капитолия, където по всяка вероятност членовете на Конгреса вземаха важни решения. Как можеха да се занимават с такива работи в това прекрасно време, когато парковете и градините на града бяха залети от черешови цветове.

Всъщност имах всички основания да бъда тъжна, защото това беше последният ни ден с Боб. И докато седях в колата по пътя към нашето малко предградие, усещах, че наистина изпитвам тъга. Натъжавах се все повече с всеки изминат километър — но не беше само това. Не само дивата болка от раздялата ме раздираше, но и нещо много по-силно. Тези раци с меки черупки, които бях предложила на моите гости по време на излета си в осемнадесети век, със сигурност нещо не беше наред с тях.

— Кати — обади се Боб, — как смяташ, ще ти липсвам ли поне малко?

Усетих как по челото ми избива студена пот.

— Ще ми липсваш всяка минута — отвърнах с жален глас.

Дълбоко в себе си бях убедена, че ако Боб и цялото човечество в този миг загинат, това едва ли би ме трогнало. Щях само да се хвърля с въздишка на облекчение на някое легло, да лежа тихо и да се оставя на болката си съвсем сама.

— Знаеш ли, като си помисля колко хубаво си прекарахме ние двамата, ми става толкова тъжно на сърцето — продължи Боб.

Но внезапно той млъкна. Погледнах го. Не изглеждаше много щастлив, по-скоро много зелен. Да, беше зеленикав в лицето, както всъщност и аз. Но нали Боб не беше ял раци с меки черупки от осемнадесети век! От сладоледа трябва да беше, който си купихме на път за Маунт Върнън. Защо им е на тези американци да заобикалят с плътна верига сладоледени колички дори големите си национални паметници?

Зелени като жлъчка и всеки в своето легло прекарахме с Боб нашия последен следобед, от който очаквахме толкова много. Освен малкия черен Джими и майка му, в къщата нямаше никого. Леля имаше добра стара приятелка, омъжена във Вашингтон. Тя беше се пренесла при нея още преди два дни. За щастие, защото никога не съм вярвала в горещите капаци от тенджера върху корема, които са специалното лечение на леля при хранителни отравяния.

Родителите на Боб, сестра му и брат му бяха в Балтимор при познати и щяха да се върнат едва вечерта. Но Джими беше отличен болногледач. Малките му, бързи черни шестгодишни крачета разнасяха послания между стаята на Боб и моята.

„Как се чувстваш?“ — пишеше ми Боб.

„Доста по-зелена от обикновено!“ — изскрибуцах аз моя отговор.

Добрата Бетси беше много мила с мен и ми изпрати голяма порция ананасов сладолед. Аз го гледах с отвращение, но очите на Джими блестяха от мерак.

— Не ти ли се искаше да излапаш сладоледа, докато идваше насам? — подхванах го аз отдалече.

— Не, съвсем не — увери ме той възмутен, — само си близнах от него.

Когато в устата му изчезна и последната лъжица сладолед, той ми изтанцува нещо, за да изрази благодарността си. Приличаше на малко гъвкаво развилняло се африканско животинче. Целият се тресеше в ритъма и се гънеше така невероятно, че простенах в болничното си легло. Очите ми трябваше да се въртят в кръг, за да проследя танца му. Сигурно за мен щеше да бъде по-добре да спя, но малкият танцьор беше толкова очарователна гледка, че не можех да отместя поглед от него. Накрая така ми се зави свят, че Джими забеляза жалкото ми състояние и бе обзет от съжаление.

— Най-доброто, което можете да сторите, мис Кати — рече той загрижено, — е да вземете голяма лъжица рициново масло!

С жалостив вик аз се втурнах към банята.

— А какво е по-малко доброто нещо, миличък Джими? Да те пречукам, може би! — казах му после възмутена.

Но аз вече бях направила по-малко доброто нещо. Чувствах се значително по-бодра. Джими наистина беше моят благодетел.

Изпратих моя благодетел при Боб с ново послание.

„Ставай, мързеливецо, достатъчно си симулирал!“

А на Джими казах, че ако това не помогне, нека говори на Боб за рициново масло, а най-добре да му изтанцува нещо.

Вечерта, когато се върна семейството, имаше fare-well-party[2] за Боб. И никога толкова много хора не бяха яли толкова малко от толкова много неща. Имаше великолепна вечеря, която майката на Боб сложи в трапезарията. Но ние с Боб бяхме неземно бледи и душевно извисени и се придържахме строго към света на духовното.

— Веднага се забелязва, че сте влюбени — заяви Фред. — Толкова сте влюбени, че съвсем сте пребледнели от това!

Странното беше, че и останалите членове на семейството имаха също тъй лош апетит. Те явно бяха спирали на всяка сергия за наденички и хамбургери между Балтимор и Вашингтон.

Фред седна в един ъгъл със своето ново списание, едно от онези серийни издания, които явно са любимото четиво на американската младеж. Не би могло да се измисли по-ведро четиво! Доколкото можах да разбера, всичко се свеждаше до това, че хубави полуголи жени с пищни бюстове бяха измъчвани по всевъзможни начини от един приветлив джентълмен, който изглеждаше като кръстоска между Франкенщайн и Джак Изкормвача.

— Ти и твоите комикси! — рече надменно Памела на Фред.

— Ти и твоите сапунени сериали — отвърна й презрително Фред.

Тогава бащата на Боб избухна и заяви, че се трепе с всички сили да даде education[3] на своите деца, а единственото, от което те се интересували, били комиксите и сапунените сериали по тъпите радиостанции. Той закрачи развълнувано напред-назад из стаята и заяви, че след няколко поколения американците вече няма да могат да четат. Те ще висят пред своите радиоапарати и телевизори или ще зяпат тъпо някой комикс, чиито оскъдни текстове ще разчитат с мъка. Така каза огорченият баща, след което включи радиото, за да не пропусне репортажа от бейзболното първенство.

Мислех си за хубавите, подвързани с кожа томове в библиотеката в Маунт Върнън. Имало е време, когато в Америка са четели Шекспир. Но оттогава по Потомак е изтекла много вода. На следващия ден Боб се върна в Ню Йорк. А аз плаках безутешно четвърт час.

Бележки

[1] Томас Чипъндейл (1718–1779) — английски мебелист, създател на нов стил мебели, наречени на негово име. — Бел.пр.

[2] Прощално парти (от англ.). — Бел.пр.

[3] Образование (от англ.). — Бел.пр.