Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Тринадесета глава

— Не и докато съм жива — заяви леля, — не и докато съм жива! Това е последната ми дума!

Това заяви тя, когато за пръв път й предложих да отидем до Ню Орлиънс. Не можеше да се откаже от добрия си стар навик да казва „не“ на всички мои предложения, а освен това беше прочела статия за нощния живот в Ню Орлиънс. Този нощен живот явно беше такъв, че леля присвиваше устни само като си помислеше за него.

— Не и докато съм жива! — заяви тя. — Това е последната ми дума.

Когато влакът напусна гарата на Вашингтон и Фред, Памела, бащата и майката на Боб се загубиха в далечината, нещо ме бодна в сърцето. Дали щях някога отново да ги видя в бялата им къща под люляковите храсти? Те всички бяха толкова мили с мен! Никога не бих ги забравила. Никога нямаше да забравя люляковото ухание от последната вечер, когато Боб си беше у дома, нито пък сладкия малък присмехулник, който пееше всяка сутрин в градината, нито прекрасната закуска в ъгъла за хранене в кухнята. Да, тази закуска определено щях да запомня завинаги. Докато останалата къща спеше, Фред, Памела и аз домакинствахме необезпокоявани в кухнята. Фред забърка тесто и изпече вафли на електрическата скара за вафли (посочете ми някой шведски хлапак, който преди да тръгне за училище пече вафли), а Памела направи кафе и пресен портокалов сок. Всичко се извършваше с американска скорост. Те толкова бяха свикнали да се обслужват сами, изобщо не ставаше дума за това, мама да става толкова рано.

— Мъж, който не може сам да си приготви закуска, не струва много — заяви Фред с мутиращия си глас и сервира нова порция вафли на масата, апетитно наредена от Памела. Слънчевата светлина струеше през кухненския прозорец. Беше толкова уютно да седиш тук, да пиеш кафето си и да гледаш как мистър Джонс от съседната къща изкарва колата си на заден ход от гаража, докато кучето му подскача наоколо с лай, а жена му посяга към лехата с теменужки и му подава една за ревера на сакото, преди той да потегли за офиса си в града.

Никога няма да забравя с каква трогателна готовност майката на Боб ме развеждаше с колата си и ми показваше забележителностите на Вашингтон: Капитолия, Конгресната библиотека, Белия дом и много други. Тя не пропусна нищо и ако можеше да ми сервира на табла президента, щеше да го направи. От време на време се чудех кога изобщо успява да се грижи за домакинството. Чистачката идваше само веднъж седмично. Иначе цялата тежест на домакинската работа лежеше на нейните плещи, но не бях виждала дотогава тази тежест да се носи толкова леко и всичко да върви като добре смазана машина. Целият ден ние бяхме на път с колата, а малко преди часа за вечеря влизахме в някой от големите магазини на самообслужване, които толкова ми харесваха. Беше забавно да виждаш такива количества първокласни хранителни продукти, събрани на едно място. Обичах да вървя между планините от зеленчуци и плодове и щандовете със сочно месо или пък консерви, хляб и деликатеси. Беше истинско пиршество за очите и прелестно занимание да си вземеш от тук връзка аспержи, оттам няколко круши и един-два хубави котлета в целофанен плик и така нататък, докато малката ни количка се препълнеше. След това разстилахме всичко пред една хубава млада дама, която седеше до нещо като въртяща се врата и там набързо плащахме. И не знам как майката на Боб успяваше да се справи, но не повече от половин час по-късно цялото семейство седеше около празнично подредената трапеза и похапваше отличното, добре приготвено ястие. След това всички помагаха при раздигането на масата и зареждането на миялната машина, а после майката на Боб сядаше зад пианото и ни пееше американски народни песни, сякаш никога преди това не се е занимавала с нещо толкова тривиално като домакинска работа.

Но всичко това сега беше зад нас. Седяхме с леля във влака на път за дълбокия Юг. А леля, която така се запъна, когато й предложих да тръгнем на юг, сега, както изглежда, беше в блестящо настроение. Тя потропваше с ботите по пода и пееше нещо, което според нея беше „Снежният Север е нашето отечество“… Вероятно, за да остави някакъв спомен за Швеция в „дълбокия Юг“!

Разглеждах я изпитателно.

— Ти не ставаш всеки ден с песен на уста — рекох предпазливо. — Наистина ли си добре?

— По-добре от всякога — заяви леля. — Отдавна не съм била в толкова добро настроение.

— Но как така? — попитах аз. — Как така, за бога?

Направо беше плашещо да я видиш толкова бодра. Толкова бях объркана, сякаш внезапно раздразнена гърмяща змия е поискала да й почеша гърба.

Не след дълго открих причината за нейното ведро настроение. Тя се радваше, че сме се измъкнали от Вашингтон и семейството на Боб, но най-вече беше облекчена, че сме далеч от Боб. Беше изпитвала смъртен страх, че аз наистина ще се привържа към Боб — ето къде я беше стягала обувката! Сега явно считаше, че е дошло време да свири отбой и затова потропваше така въодушевено с токове.

— Каквото и да правиш, Кати — пропя тя, — никога не се омъжвай в Америка, това ще ти донесе само неприятности. Този Боб…

Тя изсумтя насред изречението и млъкна.

О, ако зависеше от леля, аз не бих се омъжила никога, нито в Америка, нито в някой друг край на земята. Щях сега и завинаги да си остана малкото златно момиче на леля.

В този миг обаче аз бях дотолкова обзета от новото преживяване — да пътувам през Америка с влак — че не ми се мислеше за сватбените камбани, дали, как, къде и кога те ще забият за мен.

„Пулман“ — тази дума с магично звучене знаем от забавачката. И ето че сега ние с леля седяхме в един такъв вагон „Пулман“, който щеше да ни бъде дом повече от двадесет и четири часа. Тъмнокож, приличащ на чичо Том стюард се въртеше наоколо като добър домашен дух и бдеше за удобствата на пътниците. Достатъчно беше да натиснеш едно копче и той дотичваше в същия миг, готов да направи всичко, което пожелаеш, да ти помогне да си свалиш багажа, да ти донесе вестници или бутилка бира, да убие някоя леля и изобщо да изпълни каквито и желания да имаш. (За благодарност в края на пътуването той получаваше един долар — поне когато ставаше дума за такова дълго пътуване.)

— Йо-хо-хо! — провикнах се очарована към леля, защото започна да ме обзема очарованието на пътуването. И двете бяхме толкова леки, че подскачахме на широките седалки, докато се носехме с шеметна скорост — само не ме питайте каква, защото не разбирам от тези неща. От време на време издавахме едно особено бучене, което всеки познава от американските филми. (Е, всъщност не ние, а влакът!) О, това звучеше много мелодично, съвсем различно от веселото изсвирване, с което шведските влакове известяват пристигането си.

Нашият пулманов вагон се казваше „Едгар Алън По“. В Америка не само влакът си има име, но и отделните вагони. Много хубав обичай е да се кръщава влакът. Трябва да се признае, че звучи много по-авантюристично да се возиш на „Чатануга Чу Чу“ или на „Морнинг Хиауача“, вместо с влак номер 17 или 56!

„Едгар Алън По“, както казах, беше името на нашия вагон, което трябваше да запомним, преди да тръгнем на кратък излет до вагон-ресторанта за късния обяд.

Едва бяхме седнали на една маса, когато дотича келнерът негър и ми подаде хартия и молив.

„Ах, искате автограф, но да, с удоволствие“, щях да кажа за малко, когато ми хрумна, че едва ли му е необходим. Погледнах объркано към съседите ни по маса и видях, че те също пишат нещо на лист хартия. Не, очевидно не ставаше дума за автографи. Трябваше само да запишем какво искаме да обядваме.

Срещу нас седяха една наистина очарователна възрастна дама и един наистина… е, не точно очарователен, но много мил млад човек с меки кафяви очи. Очевидно майка и син. Както обикновено става в Америка, скоро ние поведохме разговор. И леля застина като сърна при първия полъх на приближаващата опасност, когато младият мъж с любезна усмивка каза с провлачения диалект на южните щати:

— О, да не си мислите, че съм виждал някога шведско момиче.

Останах с впечатление, че според леля той и по-нататък чудесно би могъл да мине и без шведски момичета. Но двамата мили хора живееха в Ню Орлиънс и аз си помислих, че няма да е зле да имаме някакви познати там. Така че си сложих физиономията на „победител във всякакви ситуации“.

Леля ми напротив, ставаше все по-мрачна и злъчна и веднага щом се откри възможност, ме повлече към „Едгар Алън По“.

Но с „Едгар Алън По“ се беше случила чудна промяна, така че едва ли бихме го познали, ако на вратата не стоеше името му. Нашият любезен стюард беше подготвил леглата за спане, докато ние се хранехме. И ето, отдаде ми се най-сетне възможност да видя един такъв странен спален вагон с дълъг, тесен коридор между два реда спални кабини зад зелени завеси, каквито често виждаме по филмите. Там, където бяхме седели с леля, сега имаше две доста просторни койки, една над друга. Леля пъхна глава от любопитство в друга спална кабина, в която някакъв дебел мъж тъкмо се опитваше да си разкопчее тирантите, но той запротестира толкова бурно, че леля се дръпна стреснато назад и бързо се вмъкна в собствената си кабина. Аз пък се изкатерих на горното легло и едва не си счупих ключицата при опитите да съблека новата си американска блуза, която се закопчаваше на гърба. Местата за спане наистина бяха широки, но беше доста трудно да се събличаш, седнал в леглото си.

Долу при леля се чуваше особен шум и аз си казах: „Аха, корсетът! Няма да се справи с него, не и докато е жива!“. Дръпнах настрана завесата и погледнах надолу. Но не, тя не се бореше с корсета си. Просто правеше обичайната си вечерна гимнастика. Съмнявам се, че ще я пропусне дори в деня на Страшния съд. В момента тя усърдно се опитваше да преметне крак зад тила си. Най-сетне успя. Практическата полза от подобно положение ми се видя твърде съмнителна, но поне беше много живописно.

— Лека нощ, леличко — пожелах й аз. — И не се изненадвай, ако тази нощ сънуваш някой странен кошмар. Не забравяй, че си в ръцете на Едгар Алън По!

po.png