Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Седма глава

— Лельо — рекох с омаен глас, — помниш ли колко хубава бях като малка?

Леля само изръмжа нещо.

— О, леличко, какво щеше да бъде детството ми без теб! Кой щеше да ме целува и да ми бие шамари и да ме слага вечер да спя, ако не беше ти? Ти прие в дома си бедното сираче, ти му даваше любов и рибено масло в правилната пропорция. Изключително твоя заслуга е, че днес пред теб стои една отговорна, зряла, честна и самоуверена млада дама, същинско украшение за пола си.

Леля пак само изръмжа.

— О, лельо, моята благодарност…

— Добре — изпъшка тя накрая, — казвай какво искаш!

Леля тъкмо прибираше в една голяма пътна чанта нашите земни притежания. Седях на ръба на леглото и я наблюдавах замислено. Беше дошъл часът за тръгване. Напускахме семейство Бейтс. Новата готвачка и новата прислужница идваха на следващия ден.

Цяла седмица семейството се беше наслаждавало на лелиното „Swedish cooking“ и моето феноменално сервитьорско изкуство. И през цялото това време мисис Бейтс не бе издала нито един крясък, а мистър Бейтс вечер ни развеждаше из градината и ни показваше прекрасните си цветни лехи. Марион Бейтс се върна в своя колеж, след като ме прегърна за сбогом и изрази надежда, че някога отново ще се срещнем.

А Боб, Боб, да, него всъщност срещах доста често. И имах огромно желание да го срещам още по-често. Все пак това беше единствената възможност да правя социални изследвания, като се включа във всекидневния живот на американския народ. Така обясних на леля. Но тогава в ъгълчетата на устата й се появи една особена гънка и тя заяви, че не разбира защо моите социални изследвания винаги се съсредоточават върху млади мъже, които изглеждат добре. Леля, разбира се, знаеше колко струват те под примамливата си външност.

— Вълци в овча кожа, не се съмнявам в това — казваше леля.

В тази светлина предложението, което смятах да направя, докато седях на ръба на леглото й, беше направо опасно. И затова се наложи да размекна леля с няколко покъртителни спомена от моето детство.

Боб беше бизнесмен. И точно през тези дни той тръгваше на служебно пътуване. С две думи, той предложи леля ми и аз да пътуваме с него. Той, разбира се, съвсем не настояваше леля да дойде с нас, искам да кажа: той изобщо не постави такова условие. Аз обаче го поставих.

Според Боб аз трябвало да се разходя и извън Ню Йорк. Единствено по тази причина той искал да ме вземе със себе си. Така каза.

Всъщност аз съм за съжаление. Толкова лесно се поддавам на изкушението да се влюбя. Това ми се случва непрекъснато, макар че дълбоко в себе си желая да бъда погълната от голяма, чиста, увличаща страст, която да изгори всички дребни блянове. Чакам тази голяма страст от години. Но тя не иска да идва. Веднъж решавам, че Ян е най-прекрасното, което може да ми се случи на тази земя, но ето че на другия ден се улавям в тайни размишления дали полицаят на ъгъла не притежава много повече мъжки чар. Това ме обърква. А ето ти сега и Боб. Аз действително бях вече мъничко влюбена в него, същевременно мислех за Ян и се питах дали той ще се натъжи много, ако тръгна на път с Боб. Докато продължавах да се колебая, получих писмо от Ян. В него нямаше и дума за това, че му липсвам. Между другото той споменаваше, че е гледал един наистина много добър филм „заедно с малката Лундгрен, ако си спомняш за нея“. О, да, спомнях си, и то как! Може ли човек да забрави лесно дакелската й физиономия! А накрая този безсрамник питаше: „Какви са следващите ти планове?“.

„Социални изследвания, обясних му аз в отговора, само социални изследвания.“ След като занесох това писмо в пощата, седнах на ръба на лелиното легло, хитра като лисица, за да я подмамя да дойде в колата на Боб.

— Не и докато съм жива — отвърна решително леля, — не и докато съм жива! Това е последната ми дума!

 

 

Когато на другия ден потеглихме, слънцето грееше божествено. Леля седеше отзад в колата, аз отпред до Боб.

Пътувахме през мрачни предградия. Скоро оставихме зад себе си огромния град. А пред нас се разстилаше… Америка.

„Внимавай, скоро ще видиш върховете на Скалистите планини“, мислех си доволна.

Но нищо такова не се случи. Единственото, което стърчеше, бяха бензиностанциите и тъй наречените „мотели“ (практичните американци събрали две думи в една — от мотор и хотел се получава — фокус-мокус — мотел). Наистина думата хотел беше твърде помпозна за тези малки бунгала за туристите край самия път. Имаше най-различни видове такива хотели.

Наистина е удобно и забавно да бъдеш автомобилист в САЩ. Навсякъде и по всяко време можеш да получиш сандвич с печено пиле, шунка или пък с ябълков пастет, точно когато си най-прегладнял. Не можех да спра да правя сравнения, спомняйки си за Ян и нашите неделни излети в околността на Стокхолм в онази паметна пролет, когато Ян успяваше да вземе старата бричка на брат си. Пристигахме гладни като лъвове в някой малък град. Търсехме нещо за ядене и то по възможност докато управлява сегашния крал. Но какъв избор имахме? Правилно се сещате — отивахме в градския хотел. Иначе бяхме обречени на гладна смърт. Сядахме търпеливо в мрачната зала. След дълга вътрешна борба сервитьорката ни предоставяше менюто, от което можеше да се заключи, че обикновеният обяд струва нищожната цена от 5 крони и 75 йоре. Ако менюто не ни харесаше, можехме да се храним a la carte. Това струваше само 7 крони. Да искаш да промениш нещо в този ред, беше все едно да искаш да преправиш десетте божи заповеди. И затова с тежка въздишка ние избирахме обяда за 5,75. Оставаше само да чакаме. Да чакаме, да чакаме, да чакаме, докато скъпоценната ни младост изтичаше в морето на времето и ние усещахме как на повърхността на душите ни, някъде от дълбокото изплува потискаща меланхолия. И тогава аз обикновено стрясках до смърт Ян със сериозни разговори за „живота“.

Срещала съм много чужденци, които хвалят Швеция, нейната земя и нейните хора с толкова въодушевени слова, че аз хълцам от радост от името на моето отечество. И тогава внезапно по лицето им преминава сянка и моето възхитено хълцане ми засяда в гърлото. Защото знам за какво си мислят. Те мислят за времето, което са пропилели в напразно чакане в малките, неуютни шведски ресторанти. Спомням си за един американец, който каза, че колкото и хубаво да е в Швеция, той никога не би отишъл там отново. Времето му било твърде скъпо. Той имал само един месец отпуск и можел да употреби най-много три седмици да чака за храна, защото би искал също да види замъците и кметството. Този мъж несъмнено беше кверулант[1] — той например беше много недоволен и от това, че никой не поискал да му покаже пътя до най-близкия нощен клуб докато преминавал през Грена. Но дори и да не беше кверулант, няма нищо чудно в това, че го е мъчела носталгия, докато си е спомнял с каква скорост са му подавали през тезгяха димящ хамбургер във всеки малък бар в Щатите. Впрочем там дори не е необходимо да слизаш от колата, за да получиш нещо за хапване. На много места ще ти го сервират направо в колата. Но ние в Швеция едва ли ще напреднем чак толкова — надявам се.

— Не се ли боиш, че ще се сраснеш с колата си? — попитах веднъж Боб, когато се озовахме дори на кино, без да излизаме от автомобила. В някои градове имаше големи кина на открито. Зрителите отиваха с колите си на откритата площадка пред огромен бял екран.

За нация, която беше сраснала тъй органично със своите коли, не може и дума да става да броди сред природата. Доколкото можах да разбера, американският народ беше открил само една полза от природата: да профучава през нея, седнал в колата си, натиснал до дупка газта.

— Би ли искала да живееш в Америка? — попита Боб тихо, за да не може да го чуе леля отзад, но не толкова тихо, че да не се усети колко е горд със страната си и колко е убеден, че всеки човек на земята би трябвало да мечтае да живее там.

Зададох си същия въпрос: бих ли искала да остана в Америка? Да живея сред тези любезни, интересни хора един живот, който беше толкова easy going и който можеше да бъде толкова приятен, благодарение на нечувания им технически напредък? Не, не исках да оставам за цял живот там! Внезапно ме обзе болезнено силен копнеж по дните, когато бродех по шведските летни ливади, през тихите шведски гори, поисках да се потопя в природата, а не да профучавам през нея в гонитбата на забележителност. Sight seeing[2], ето за това става американската природа. Отдалеч всичко изглеждаше толкова привлекателно. Линиите на пейзажа бяха меки и приятни за окото. Навред nice views. Но околността изключително рядко те примамваше да тръгнеш из нея.

„Нима се осмеляваш да раздаваш присъди за американската природа само след няколко дни пътуване с кола?“ — възрази моето второ Аз. — „Какво би си помислила, ако някой започне да изразява толкова крайно мнение за европейската природа, след като е преминал с кола например през Смоланд?“

Признах смирено, че в Калифорния вероятно всичко би било различно и предпочетох да поведа разговор с Боб за други неща.

Преди да тръгнем, той се изрази доста скептично по отношение на предимствата на пътуването с леля на задната седалка. Аз обаче го успокоих, че вследствие на преклонната си възраст леля обикновено се унася от пътуването.

— Тя спи почти през цялото време — заявих аз, а облекчението, което изпита Боб, пролича явно на лицето му.

— Нали разбираш — обясни той, — ще ми се да говорим за това-онова, без отзад да стои някой и да чува всяка дума.

Вече втори ден бяхме на път и настроението на Боб се колебаеше около нулата.

— Изключително витална дама, ако питаш мен — рече той мрачно. — Или пък е някой необикновено тежък пристъп на безсъние. Трябва да я заведем на лекар. Може пък да й предпишат хапчета.

— За какви хапчета говорите? — обади се леля отзад, будна и бодра като малко птиче.

Цели два дни тя не задряма нито за миг и Боб не можа да си говори с мен нито за „това“, нито за „онова“.

Продължихме мълчаливо. Зад гърба ни не се чуваше нищо. Леля беше притворила очи. Боб отново насъбра смелост.

— Струва ми се, че в шведските момичета има нещо особено — започна той. — Аз всъщност не познава много, но все пак… Гарбо, Бергман[3]… и тебе, Кати!

— Ами мен? — обади се обидено леля и отвори очи.

Продължихме пътуването сред още по-дълбоко мълчание. Чуваше се само бръмченето на мотора. Дори на мене ми се доспа. Боб се обърна и погледна леля.

— Не може да бъде — прошепна той, — ето че природата най-сетне си взе своето.

— Кати — продължи той след малко, — вярваш ли в любовта от пръв поглед?

Преди да успея да отговоря, зад нас прокънтя един доста сух отговор:

— Разбира се, че вярва. Тя винаги се влюбва от пръв поглед!

Потискащо е най-подходящата дума, която ми хрумва, за да опиша настроението в колата през следващия час. Сетне пристигнахме в един малък град, където Боб трябваше да инспектира местния филиал на своята фирма. Там наблизо имаше природен резерват и Боб ми остави колата, за да разведа леля, докато чакаме.

— Виж какво, лельо — казах мрачно, след като останахме сами и потеглихме под дъбовете на парка, — беше ли необходимо да казваш това за любовта от пръв поглед?

Не получих отговор. Единственият звук, който дочух, беше равномерното похъркване на леля, което се смесваше с нежното шумолене на дърветата.

Бележки

[1] Кверулант — от quemlus (лат.) — „който се оплаква“. — Бел.пр.

[2] Разглеждане на забележителности (от англ.). — Бел.пр.

[3] Грета Гарбо и Ингрид Бергман — прочути шведски актриси. — Бел.пр.