Към текста

Метаданни

Данни

Серия
World of Warcraft
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nigth of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
Недялка Цонева (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2016)

Издание:

Автор: Ричард А. Кнаак

Заглавие: Нощта на дракона

Преводач: Катина Цонева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Коректор: Недялка Цонева; Ripcho

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5981

История

  1. — Добавяне

Осем

Зераку блестеше ярко, но не по своя воля. Той беше слаб, ужасно слаб и от време на време дори мислеше, че мъчителите му ще извършат това, за което си мечтаеше през последните няколко дни. Като енергийно същество етерният дракон беше готов да се разпадане… но заклинанията и магическите окови го предпазваха от пълното му унищожение. Пленителите му твърде много се нуждаеха от същността му. Имаха нужда от това, което го изграждаше, за да продължат с експериментите си. И най-вече се нуждаеха от него, за да задоволяват неутолимия глад на резултата от последното си заклинание.

Етерните дракони не знаеха какво е страх, но откакто беше окован, Зераку започна добре да разбира какво представлява това. Първо беше ужасното чувство на клаустрофобия, когато без предупреждение беше засмукан в чудовищната камера, с която го бяха пренесли до това далечно място. Последва шокът от осъзнаването, че не може да се освободи от магическите окови. А сега дойде и най-огромният страх… че ще бъде бавно изяден жив от нещото, което черната им магия беше създала.

Зераку беше свикнал да всява страх, а не да се страхува и сега се измъчваше по-жестоко от всякога. Но в същото време този страх подхранваше гнева и жаждата му за мъст. Дори при най-малката възможност той щеше да унищожи пленителите си и да погълне магическата им същност. За съжаление, досега не бе получил такъв шанс. Той за пореден път се беше опитал да скъса оковите си и за пореден път бе стигнал до извода, че това е невъзможно. Агонията, която му причиняваха, беше минимална в сравнение с мисълта, че отново ще е безпомощен за следващото хранене. Освен ако…

Зераку беше енергийно същество, а нещото жадуваше за енергията му. В главата на етерния дракон се зароди идея. Логиката й го накара да се усмихне, доколкото позволяваше завързаната му паст. Да, те скоро щяха да дойдат, за да нахранят създанието си… и Зераку изгаряше от нетърпение.

* * *

Наоколо се навъртаха драконспони, което изобщо не радваше Ром. Повдигайки секирата си, той със задоволство установи колко добре се чувства, като разчита единствено на лявата си ръка. Само да се беше появил някой драконид или дори самият кървав елф, и щеше да разбере какво означава да разгневи Бронзбиърд.

Той знаеше, че Гренда го наблюдава. Тя беше достоен заместник-командир, но напоследък настроението му твърде много я тревожеше. Ром осъзнаваше, че тя намира отношението му за прекалено фаталистично, докато то си беше просто реалистично.

Дори тазвечерното нападение не й се хареса особено. Ром беше довел другарите си много близо до една от пещерите на Грим Батол с намерението да открие доказателство, че мисията им не е провалена. Този път нямаше да допусне магически трикове.

Джуджетата внимателно се разпръснаха. Хората и другите раси смятаха, че джуджетата са прекалено твърдоглави, за да се поучат от грешките си, но това бе просто поредният мит. Ром беше проучил режима на стражите на страховитата дама и този път беше убеден, че знае как биха действали. Сега нямаше да имат подготвен капан, както стана последния път, когато бяха решили, че са заловили скардин. Тези стражи щяха да бъдат по местата си, а сред тях нямаше как да има дегизиран кървав елф.

Но Ром имаше друга, по-важна причина да се приближи толкова — причина, за която дори Гренда не знаеше. Един от примамливите пещерни входове беше наблизо и Ром се надяваше да се промъкне вътре сам. Беше крайно време да разбере цялата истина за рева, който се чуваше от планината, и само този рискован ход можеше да му го позволи. Освен това джуджето не искаше да рискува нечий живот, освен своя собствен. Тази фикс идея си беше само негова.

Звукът от леки стъпки накара джуджетата да се спрат. Имаха само едно преимущество пред драконспоните и драконидите — вече бяха ниско и на земята. Това им даваше възможност лесно да се крият, особено в тази мрачна вечер. Враговете им имаха отлично зрение, но Ром беше сигурен, че хората на Бронзбиърд виждат много по-добре в мрака.

Пред очите им бавно се появи едра фигура — драконспон с тежък меч и щит. Не беше изненада, че е черен, тъй като партньорката на кървавия елф явно имаше някаква връзка с остатъка от орляка на Детуинг. И макар драконспонът да носеше и нагръдник, нищо по него не показваше принадлежността му към един или друг орляк. Драконидите изглеждаха по подобен начин. Нищо не намекваше за самия Детуинг, нито за извънбрачните му потомци — Ониксия и Нефариан… нито за някой друг познат черен дракон. Но това не бе от голямо значение за Ром. Важното бе, че тези същества се подчиняват на двамата заклинатели. Това беше достатъчно и заедно с ужасните викове затвърждаваше сериозните му опасения.

— Ще е по-добре да го хванем жив — прошепна той на Гренда. — Ако се наложи да го убием, пак е добре. Не искам никакви инциденти като последния път.

Женското джудже изръмжа утвърдително. После даде знак на друго джудже и бандата започна да се приближава до драконспона. Но изведнъж нещо привлече вниманието на люспестото същество. То нададе гърлен рев, на който отвърна подобен от вътрешността на пещерата.

— Наведете се! — заповяда Ром с приглушен глас.

Гренда успя да предупреди останалите точно навреме, преди да се появи друг драконспон. Ром чакаше да го последват още стражи, но явно тези двамата бяха сами. Мрачна усмивка премина по устните му, но той успя да я скрие от Гренда. Пещерата изглеждаше по-съблазнителна от всякога. Борбата с двамата драконспона нямаше да е лесна, но Ром имаше пълно доверие на опитните си воини.

Но, преди да успее да даде сигнал, драконспонът се отдалечи от джуджетата към това, което бе привлякло вниманието му. Ром затаи дъх, гледайки разочаровано как четирикракият им противник напуска идеалното място за засада. Но започна да се надява, че вторият страж ще заеме мястото му.

Вторият последва първия, който приготви оръжието си, щом стигна до няколко изсъхнали дъба. Ром се опита да преброи воините си, чудейки се кой от тях би могъл да стане причина за силния интерес на драконспона точно на онова място.

Изведнъж във врата на първия страж се заби стрела. Само след миг изсвистя втора и се заби до първата. Но драконспонът само поклати глава, изръмжа и изтръгна двете стрели от дебелата си кожа. Вторият драконспон го настигна и двамата с готовност се спуснаха сред дърветата. Още една стрела полетя към първия страж, което Ром счете за безразсъдно смела постъпка. Той бързо промени мнението си, щом видя високата и слаба фигура, която изскочи иззад дърветата.

Стрелата беше успяла да отвлече вниманието на огромния драконспон и нападателят посече гърдите му с блестящ меч, който събуди у джуджето лоши спомени за ръката му. Драконспонът изсъска едновременно от болка и изненада. Той имаше изключително дебела кожа и остана изумен, че някакъв меч е успял да я прореже толкова лесно. Но стражът бързо се съвзе и атакува врага с тежката си секира. Тя обаче не беше толкова здрава, колкото люспите му и следващият удар на слабия воин я разсече на две.

Стражът изрева и с протегнати напред ноктести ръце се засили към воина, явно възнамерявайки да го премаже под огромната си тежест. Но противникът му беше много по-бърз. Той пъргаво отскочи встрани и прокара острието на магическия си меч по гърлото на устремения бегемот. Почти откъснатата му глава се килна назад, сякаш драконспонът се бе вторачил в небесата. Огромното му тяло реагира по-бавно, за да посрещне смъртта, и направи още няколко стъпки, преди да се сгромоляса на земята.

Вторият драконспон се вцепени от драматичния край на другаря си, но бързо се съвзе, когато тъмният воин се спусна към него. Докато тялото на първия страж посрещаше смъртта, двамата съперници размениха няколко удара. Макар че оръжието на драконспона не светеше, изглеждаше достатъчно здраво, за да устои на магията, която мечът на новодошлия излъчваше.

— Какво ще правим? — попита угрижено Гренда.

Ром изръмжа.

— Отиваме да помагаме!

Решението му не беше подбудено от симпатия към смелия воин. Лидерът на джуджетата възнамеряваше да се промъкне към пещерата веднага, щом се увери, че битката е под контрол.

Драконспонът и противникът му се дебнеха и за пръв път Ром изпита съмнение към съществото, изправено пред звяра. Расата му беше елфска, но не приличаше на кървав елф. Всъщност от малкото, което беше успял види, като че…

Качулката на мантията й падна назад, разкривайки сребърнобялата коса, която се спускаше надолу под раменете й. Съвсем малко преди това Ром беше разбрал, че е жена, и то особено опитна с оръжията… точно като рейнджър на висшите елфи. Само дето… се смяташе, че не са останали висши елфи.

Дори в тъмнината той разпознаваше характерните й одежди. Високи до коляното кожени ботуши. Горскозелени панталони и риза с плътно прилепнал нагръдник. Върху ръцете чак до лактите й стигаха тънки ръкавици, които й позволяваха доста добре да захваща и тетивата на лъка — другото й любимо оръжие. Ром дори знаеше името й — разбра го, щом я видя отблизо. Това беше име, което се бе запечатало в паметта му, тъй като тя участва в битката за прогонване на орките от Грим Батол.

— Верееса Уиндранър[1]… — измърмори той под носа си. — М-да… Грим Батол вече гъмжи от призраци…

Но той знаеше, че тя не е призрак. Тя беше спътница на магьосника Ронин. Толкова поне знаеше Ром. Не разбираше обаче защо е тук. Но дали това означаваше, че и Ронин е някъде наблизо?

Другите джуджета наобиколиха драконспона. Тогава Ром видя, че ситуацията с Верееса и останалите е под контрол. Дойде и моментът за действие. Командирът на джуджетата се измъкна и пое към входа на пещерата. Времето беше ограничено и имаше чист късмет, че вторият страж не успяваше да си поеме дъх, за да повика помощ. Ром започна да се катери към пещерата. Като типично джудже той инстинктивно откриваше най-подходящите места, където да се захване. После внимателно продължи напред, докато не съзря източника на…

Намерението му се прекъсна от странно сияние, което се излъчваше от дълбините на пещерата. Ром знаеше какво означава това и сега не беше момент за подобен сблъсък. Изругавайки под нос, той се обърна назад. Трябваше да отстъпят, но не и преди да се справят с втория драконспон. Звярът беше паднал на колене, но продължаваше да се бори, въпреки няколкото доста сериозни рани.

Захапвайки дръжката на секирата си, Ром се спусна храбро към врага. Спря се зад него и се покатери отгоре му. Щом краката му се стегнаха около тялото на драконспона, Ром хвана секирата си и я стовари върху гърба му. Острието само одраска люспестата кожа. Отблъсквайки друго джудже настрани, драконспонът се опита да се присегне към Ром. Огромните му нокти преминаха на сантиметри от лицето му, но не успяха да продължат по-далеч.

Висшата елфа атакува отново, прорязвайки дебелата ръка на драконспона. Огромното същество се обърна към нея. Ром стисна зъби и замахна отново. Опитният ветеран успя да нанесе много точен удар на същото място. Секирата се вряза надълбоко. От раната бликна гъста, тъмна течност. Стражът се разтресе. Гренда и едно джудже успяха да му нанесат още няколко малки, но сериозни рани. Висшият елф отсече единия му пръст. Ром замахна за трети път и отново уцели същото място. Драконспонът се сгърчи и се сгромоляса. Ром се претърколи, но успя да се хване за оръжието си, преди да се приземи.

— Хайде, да те измъкваме от тук! — тихо изръмжа той.

Бадемовите й очи се разшириха от удивление.

— Ром…

— Сърцераздирателното посрещане може да почака, милейди! Идва нещо, до което не би искала да се доближаваш!

Тя кимна и го последва. Джуджетата около тях останаха объркани.

— Ще я вземем с нас ли? Кървав елф?

— Не съм кървав елф! — разгневи се Верееса заради епитета за някого от нейната раса. — Аз съм и винаги ще бъда рейнджър на висшите елфи.

— Няма време за приказки! — провикна се Ром. — Да побързаме!

Тъкмо потеглиха и сиянието от пещерата се усили.

— Какво е това? — попита настойчиво Верееса.

Водачът на джуджетата изруга.

— Движи се, милейди!

На Верееса не й беше трудно да поддържа темпото на Ром. Всъщност той едва си поемаше дъх, докато тя напредваше с лекота. Ром хвърли бърз поглед назад и видя, че сияещото нещо вече се е показало от пещерата. Източникът му беше жезъл с кристален връх. А този, който го държеше, не бе някой друг, а самият кървав елф. Той се огледа наоколо, но не и в посоката, в която бяха поели джуджетата и новият им спътник.

После кървавият елф и страховитата му играчка изчезнаха от погледа на Ром. Искаше му се вече да забави крачка, но джуджетата продължаваха да тичат колкото им позволяваха късите и дебели крака. Ром очакваше всеки момент елфът да се спусне по петите им, но угриженият му поглед срещна само мрак.

След доста време групата стигна до място, което Ром счете за безопасно. Оставаха само няколко метра до скрития вход към тунелите. Следван плътно от елфския рейнджър, той се насочи към него.

— Ром от рода Бронзбиърд — прошепна Верееса, когато водачът на джуджетата тупна с дръжката на секирата си по огромната скала.

Тя се отмести и разкри входа на тунела в земята.

— Милейди Верееса… Бих казал, че се радвам да те видя, но точно в Грим Батол не бих посмял да се зарадвам на нищо.

Той й даде знак да се спусне надолу. Макар да беше много по-висока от джуджетата, слабото й тяло лесно се вмъкна вътре. Ром не влезе, преди да минат всички от групата. Докато се снижаваше, той хвърли един последен поглед назад. Сиянието го нямаше. Той кимна и премести скалата обратно.

Почти на колене, Верееса оглеждаше тунелите.

— Тук има много силна защита срещу магия.

— М-да, този район е осеян с такива кристални образувания.

Тя докосна един от бляскавите кристали, който стърчеше от стената.

— Много интересно. Изглеждат съвсем нормално… но никога не бях чувала за такова нещо и в такива количества.

— Радвай се, че ги има, иначе онзи ужасен кървав елф щеше вече да е при нас.

Верееса не обърна внимание на последните му думи, но се сепна, чувайки две от тях.

— Кървав елф! Видя ли го с очите си? В Грим Батол ли е?

— М-да, в Грим Батол има кървав елф. Той е там с тъмната дама! И двамата…

Рейнджърът коленичи пред Ром. Макар да се увличаше по красотата на жените от собствения си вид, Ром не можа да не се впечатли от невероятната й хубост… и силната угриженост в очите й.

— Разкажи ми за кървавия елф! — музикалният й глас се изпълни с гняв. — Да стигна толкова близо до него… Но сигурно е… той! Виждал ли си го отблизо?

Ром се засмя гръмко и й показа отрязаната си ръка.

— Точно преди проклетият драконид да ми причини това… Бях толкова близо до кървавия елф, колкото съм до теб сега.

— Опиши ми го!

— Изглеждаше като кървав елф.

На джуджето това му беше достатъчно, но Верееса явно искаше да чуе повече. Ром се съсредоточи, опитвайки се да си припомни детайли. Доколкото можа, той й описа чертите на лицето му, гласа и дори блестящите му зелени очи. Джуджето не намираше нищо особено в него, но с всяка следваща дума изражението на рейнджъра ставаше все по-сурово.

— Това е достатъчно — каза тя накрая.

За миг тя замислено затвори очи и после прошепна:

— Това може да е само той…

— Кой е той? Познаваш ли го?

На Ром му се прииска да си отхапе езика, докато изричаше въпроса си. Беше много възможно тя да познава кървавия елф, тъй като проклетият му вид все пак беше произлязъл от висшите елфи. Кървавите елфи бяха избрали да се борят с демоните като демони. Всъщност те като пиявици бяха източили магията на демоните и в очите на хората, джуджетата и малкото останали висши елфи, които предпочетоха традиционния си живот, се проклеха за вечни времена. Имаше голяма вероятност този кървав елф да е бил неин стар приятел, дори другар по оръжие от дните й на рейнджър. Дали тя не тъгуваше за него?

— Да, познавам този кървав елф — отговори тя. — Много добре го познавам. Преследвам го, откакто се опита да отвлече синовете ми — Гирамар и Галадин…

— О, богове!

„Няма по-големи изверги от тези, които жертват деца“, мислеше си Ром, макар да нямаше свои деца.

— Синовете ти? Но кой би се осмелил да посегне на децата на Ронин Дрейг’сифал — Ром назова името, с което сега наричаха легендарния магьосник, Дрейг’сифал или Драгънхарт[2]. — Твоите деца?…

— Напоследък Ронин беше много зает… — каза тя без нотка на гняв, а само отбелязвайки простия факт. — Има много важна работа по възстановяването на Даларан.

Тя не поясни повече, но джуджетата бяха добре запознати с унищоженията там.

— А що се отнася до мен… Този кървав елф много добре знаеше как точно да се прикрие от мен.

— Да не би и той да е бил рейнджър, а? Така си и мислех.

Вглъбена в мислите си, Верееса не го слушаше. На светлината на факлите, които джуджетата използваха, очите й изглеждаха светли, много светлосини.

— Ронин беше издигнал защити срещу всеки, който би търсил мъст или просто би видял в нас някаква пречка за плановете си. Известно време почти нямаше нужда от тези защити и аз допуснах да проявя самонадеяност.

— Самонадеяност ли?

— Да… самонадеяност. Аз — рейнджърът, се посветих на семейството си и грижите за децата си. Когато защитите се активираха, реагирах почти в последния момент. Стигнах до децата и го видях как бяга секунди преди да отнеме душите им!

— Какво… какво може да е искал от децата ти? — попита Гренда.

— Какво може да иска един търсач на магия от децата на мощен магьосник и висш елф? Деца с толкова потенциал в кръвта?

Ром зададе и своя едновременно риторичен и страховит въпрос. Верееса кимна.

— Да, така си помислих и аз… и затова реших, че със сигурност ще опита отново… И затова трябваше да го проследим на всяка цена — тя поклати глава. — При всичките си задачи Ронин успява да спи спокойно, колкото и аз. Никой от нас няма да намери покой, докато всичко това не свърши. Съжаляваме единствено за това, че накрая трябваше да се разделим, за да поемем в различни посоки, но поддържаме връзка с това нещо.

Изпод нагръдника си тя извади триъгълен талисман, в средата на който имаше син камък. Талисманът беше закачен на верижка, която рейнджърът носеше на врата си.

— Това ми изглежда някак… познато.

— Ронин взе това, за което си мислиш, и го превърна в този талисман.

Ром изръмжа.

— Кога за последно го използва, за да се свържеш с магьосника?

— Преди ден.

— Е, тук няма да работи по същата причина, поради която кървавият елф не ни диша във вратовете.

Верееса се намръщи и прибра талисмана под нагръдника си.

— Това не е голям проблем, а и може би е за добро. Знам, че той е тук. Зендарин ще си плати.

Ром отново долови омраза в гласа й.

— Зендарин? Явно го познаваш доста добре.

Усмивката й беше мрачна като тона й.

— По-добре от всеки, като изключим сестрите ми. Той също носи името Уиндранър, защото бащите ни са братя. — Ръката й се плъзна по дръжката на меча й. — И макар да носим същата кръв… ще сложа край на ужасната жажда за магия на моя братовчед, дори ако се наложи да се пожертвам.

* * *

— Нещо не е наред ли, скъпи мой Зендарин? — попита тъмната дама с лек присмех.

— Тези може да те заинтригуват.

Той посочи с жезъла си към мястото, където тя разглеждаше друго яйце. Претоварените скардини стовариха труповете на двамата драконспони, които кървавият елф беше наредил да домъкнат чак до тук. Щом изпълниха задачата си, те моментално се оттеглиха.

— И преди съм виждала мъртви драконспони. Сигурно си спомняш, че наоколо се навъртат джуджета, с които ти трябваше да се справиш.

Той не обърна внимание на забележката й. С блестящия край на жезъла си той побутна единия труп.

— Съдейки по множеството белези и по-малки рани, този е убит от джудже… с помощта на други джуджета — започна Зендарин Уиндранър и после посочи втория труп. — А този е довършен от мощното оръжие… на някой доста по-висок от гадините Бронзбиърд.

Тя обърна към него обгорената страна на лицето си.

— И как точно би ме заинтригувало това?

— Ти каза, че той наближава — този, който искаш да дойде! Това не значи ли, че вече е тук?

Жената в абаносовочерно се засмя… Страховита гледка…

— Мислиш ли, че това е най-доброто, на което е способен? Скъпи мой Зендарин, когато той дойде, ще бъде по много по-хитър и много по-могъщ начин от този…

— От този какво… — той замлъкна, когато тя мина покрай него, за да разгледа втория труп.

Дългата нежна ръка премина по въздуха около тялото, спирайки се върху гърлото. Жената се усмихна, показвайки искреното си удивление от майсторския разрез.

— Това е дело на опитен воин — заяви тя.

Изведнъж ръката й засия в червено и отново премина върху раната на гърлото.

— Воин, който се цели точно в жизненоважните точки.

— Какво правиш?

— Откривам частица от истината — отвърна тя, изправяйки се.

Червената светлина отслабна и тя протегна ръката си към Зендарин.

— А истината е по-близо до дома, отколкото предполагаш…

Зендарин не обичаше гатанки, освен ако не ги изричаше самият той.

— Ако знаеш нещо, кажи го!

Тя му хвърли поглед, който моментално го усмири.

— Спомни си на кого говориш и контролирай тона си! Мога да понеса твърде много неподчинение от твоя страна, но дори моето търпение си има граници…

Зендарин мъдро реши да си замълчи и се поклони.

— Така е по-добре.

После посочи труповете. От дланта й изригна огнено кълбо, което полетя към телата и се разцепи на две. Двете по-малки кълба се стрелнаха към тях. Труповете се обвиха в пламъци и за секунди станаха на пепел. Дамата в черно вдиша дълбоко пушека, а изражението й разкри тъмно задоволство.

— А-а, какъв приятен аромат, нали?

— Ще ми отговориш ли? — напомни й кървавият елф.

С другата си ръка тя отпрати пепелта, която излетя от залата, явно за да се изсипе в неизползваемите недра на Грим Батол. Единственото нещо, което остана от труповете, беше малък… връх на стрела.

— Вземи го.

Той се подчини.

— Да ти изглежда познат?

Кървавият елф се усмихна саркастично.

— Това е дело на висш елф!

— Да, но това не е всичко. Аз го познах. Ти също би трябвало да го познаеш.

— Така е…

Той завъртя върха да го разгледа по-добре. Беше изработен не от какъв да е камък, а от бяла перла. Но това далеч не бе всичко — това можеше да нанесе много по-сериозни поражения на жертвата си от всяка друга смъртоносна стрела.

— Изработката е таласианска. Тези стрели отличават любимците сред рейнджър-генералите на Силвърмуун[3]. Никой кървав елф не би убил стражите, значи… тук е дошъл оцелял рейнджър…

— За мен не е от значение, че някакви елфи са се навъртали тук — обезобразената жена го изгледа отблизо. — Но вярвам, че ти знаеш точно кой е виновен и това вече е интересно.

— Не е нищо… — изскърца той, захвърляйки върха на стрелата, сякаш беше опарил ръката му. — И ще си остане нищо… Аз ще се погрижа за това.

— И по-добре го направи. Нищо, абсолютно нищо не трябва да обърква плановете ни.

Тя прикова поглед в кървавия елф.

— Не струваш чак толкова много — завърши тя и се обърна, за да продължи работата с яйцето си.

Зендарин побесня заради начина, по който бе отпратен като някакъв скардин, но прикри гнева си с безразлично изражение. Освен това имаше на кого да излее яростта си. Типично прибързано — за което свидетелстваше и събирането й с магьосника и потенциално опасните мелези, които бяха създали — тя беше дошла при него, вместо да изчака той да намери време, за да се върне за децата й.

„Така е по-добре, скъпа братовчедке“, помисли си Зендарин, излизайки от бърлогата на дамата. „Може би ми посочваш различна пътека към магията, за която жадувам. По-лека пътека, с повече личен потенциал… и никой, на когото да се кланям…“

Изведнъж в пещерите отекна силен рев. „Детето“ отново беше гладно. Без предупреждение или логично обяснение, дамата беше решила да забави храненето му, проявявайки внезапен интерес към други страни на растежа му. Въпреки това, бяха решили съществото да бъде нахранено на следващата вечер. Зендарин дори се бе съгласил да му предостави част от енергията на жезъла си, за да видят как тя би се отразила на развитието му.

„Още малко… ще я търпя още малко“, реши той. „После… после ще мога да се справя с нея и с теб, скъпа братовчедке. Не само че ще пожъна успехите, заради които жертвах толкова време и усилия в това противно място, но и ще довърша плановете си за малките ти зверчета…“

Усещайки нарастващия си глад, кървавият елф се усмихна самодоволно. Скоро, много скоро той щеше да получи достъп до изобилен източник на енергии, който нямаше да му позволи да чувства глад никога повече. Скоро той също щеше да се нахрани до насита.

Бележки

[1] Уиндранър — Windrunner (англ.) — wind (вятър); runner (бегач) — Б.пр.

[2] Драгънхарт — Dragonheart (англ.) — драконово сърце — Б.пр.

[3] Силвърмуун — Silverymoon (англ.) — сребриста луна — Б.пр.