Към текста

Метаданни

Данни

Серия
World of Warcraft
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nigth of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
Недялка Цонева (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2016)

Издание:

Автор: Ричард А. Кнаак

Заглавие: Нощта на дракона

Преводач: Катина Цонева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Коректор: Недялка Цонева; Ripcho

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5981

История

  1. — Добавяне

Четири

Пейзажът, който се откри на хоризонта и й внуши лошо предчувствие, се наричаше Каз Модан. Закачулената дреная нямаше представа откъде идва името на мястото, но самото му звучене я изпълваше с напрежение. Тя знаеше, че в региона гъмжи от орки, но имаше и джуджета. Тя познаваше добре и двете раси. И се надяваше, че в случай на конфликт той ще е между нея и някои от по-дребните същества, а не зеленокожите воини. Джуджетата поне бяха съюзници.

Отначало нямаше следа от островното селище, към което се беше запътила, но постепенно на далечния бряг започнаха да се появяват някакви фигури. Най-забележителната от тях беше дебелата каменна стена в далечния край на пристанище Менетил, за която жрицата бе чувала, че предпазва по-голямата част от островния град от външни нападения. После, сред разсейващата се сутрешна мъгла, се появиха и по-високи постройки и огромни обрулени дървета.

Една от сградите привлече погледа й. Издигащи се над всичко останало, четирите кули на крепостта Менетил обграждаха сградата като яростни защитници, а куполите им наподобяваха шлемове на воини. Сред тях основната сграда, приличаща на катедрала, бе само един етаж по-ниска, но много по-широка.

Докато пристанище Менетил разкриваше цялата си красота пред очите й, тя знаеше, че стражите му също са я забелязали. И ето че само няколко минути по-късно се появи един кораб, за да я посрещне. Екипажът му беше основно от хора, с изключение на няколко по-смели джуджета. Джуджетата по принцип не понасяха морето и твърде лесно потъваха, ако паднеха зад борда, но в днешно време се изискваше кураж навсякъде и във всичко. Когато корабът се приближи, един човек се надвеси, за да огледа самотния натрапник. Брадатото му лице се изпъна от изненада.

— Милейди — започна той с дрезгав глас, — тук много рядко идва някой от вида Ви… И определено не пристига с подобен платноход.

Мъжът се надвеси по-ниско, разкривайки потъмнялата си гръдна броня, каквато носеха офицерите. Въпреки брадата си, той беше твърде млад за поста, който заемаше, вероятно точно както нея самата. Последните няколко войни бяха намалили броя на способните ветерани и от двете страни.

— Търся само място, където да спра на пристанище Менетил — отвърна тя. — Ще ми позволите ли да акостирам?

Жрицата не добави, че по един или друг начин щеше да го направи, независимо от отговора. За щастие, офицерът се оказа благоразумен. Дренаите бяха съюзници и нямаше причина да не бъдат допускани в укрепление на Алианса.

— Ще трябва да отговорите на няколко въпроса, щом стъпите на сушата, но иначе няма причина да Ви задържаме, милейди.

Офицерът заповяда на един от мъжете да хвърли въжена стълба към платнохода й. Един космат моряк слезе, за да поеме управлението на платнохода, докато друг спусна стълба, по която дренаята да се качи на кораба.

— Добре дошли на борда на „Стормчайлд“[1], предоставен временно на пристанище Менетил.

Отблизо офицерът изглеждаше още по-млад. Очите му бяха светли, почти невинно сини, но нещо в тях й подсказваше, че той вече е придобил опит в сраженията и не е просто някой младок, получил пост по наследство.

— Аз съм капитанът — Марк Уиндторн[2].

Той се поклони, без да сваля очи от нея. Очите му я подканваха… не, дори настояваха тя също да се представи. Дренаята моментално забеляза, че Марк Уиндторн не беше човек, когото може лесно да заблуди, въпреки невинния му поглед.

— Казвам се Ириди.

Той прие краткия й отговор.

— Милейди, Ириди. Търсите ли някого в пристанище Менетил?

Тя едва забележимо се огледа на всички страни.

— Не, целта ми е отвъд това място.

— Отвъд това място е Блатистата земя, пълна с всевъзможни заплахи, ако не и с нещо повече.

— Натам трябва да продължа.

Мъжът сви рамене.

— Нямам причина да Ви спирам. Ако и властите на пристанище Менетил не намерят такава, сама ще решите съдбата си, милейди.

Той отново се поклони и се обърна, за да даде следващите си заповеди. „Стормчайлд“ направи обратен завой и пое към пристанището. Ириди остави очуканата лодка, която беше изпълнила задачата си и повече не й беше нужна, в ръцете на капитан Уиндторн. На брега я посрещнаха няколко джуджета, едното от които имаше особено дълга брада. На гърбовете им висяха добре наточени бойни секири.

— Викат ми Гартин Стоунгайдър[3] — представи се брадатото джудже, веднага след нея. Гартин се поклони небрежно, по много различен начин в сравнение с капитана. — Тука ня’а мно’о дренаи. Всъщност ня’а нито един.

— Няма защо да се страхуваш от нея, стар глиган такъв! — провикна се весело Марк, който се приготвяше да отплава със „Стормчайлд“ обратно към доковете.

Джуджето изръмжа на капитана, но в дълбоките му кафяви очи проблесна искра, която показа, че двамата всъщност бяха приятели. После Гартин се обърна към Ириди:

— Както казвах, тука ня’а нито един, лейди. Какво Ви води към пристанище Менетил?

— Само спирам за кратко. Трябва да продължа по-надалеч към целта си.

— И каква е тя, ако мо’а да попитам? Така’а като Вас не бива да ходи в Блатистата земя. Там се въдят същества по-лоши от рапторите.

Тя срещна погледа му.

— Загрижеността Ви е похвална, господарю Гартин Стоунгайдър, но не се тревожете за мен. Отивам там, където ми е отредено да отида.

— Виждал съм други от вида Ви. Вие сте жрица. Общувате с нещо, дет’ му викат нору…

— Наару.

— Т’ва казах — отвърна Гартин с инат. — Няк’во мистично същество или нещо тако’а. — Той сви рамене. — Ние ня’аме причина да Ви задържаме отвъд стените, но последната дума има управителният съвет. Ще тря’а да изчакате до довечера, за да чуете решението му.

Въпреки че призванието й я беше научило на търпение, Ириди се подразни от мисълта, че някой друг трябваше да решава нещо, което тя сама вече беше решила. Тя със сигурност щеше да напусне пристанище Менетил и да продължи по пътя си. И все пак тя се поклони и смирено отвърна:

— Както кажете. Къде мога да намеря храна?

Джуджето се изкикоти, очаквайки въпроса.

— О-о, ще Ви покажа пазара… И ще Ви пра’я компания, докато се вземе решението.

Гартин се издигна в очите на Ириди. Той знаеше, че сама дренаята ще купи повече, отколкото ще е нужно дори за цялото й пътуване. Независимо дали й харесва или не, тя трябваше да остане до вечерта. Но по един или друг начин щеше да отпътува преди зазоряване.

Гартин се оказа по-приятна компания, отколкото Ириди очакваше и с готовност й разясняваше повечето неща, които жрицата видя на пазара. Освен това й разказа за някои от проблемите на града.

— Т’ва напоследък не е Ордата — отбеляза джуджето, докато Ириди се правеше на заинтересувана от някакви каменни неща. — Казват, че нещо дру’о се мъти отвъд Блатистата земя. Появявали се сенки, скриващи луната и рев, като този на демоните.

Въпреки че беше приковала поглед в някакви изделия, жрицата слушаше много внимателно.

— Демони?

— М-да, ама никой не ги е виждал още. Само дет’ няколко разузнавачи така и не се върна’а, а съветът още решава как да продължи с разследването. Чух, че ще пращат известие до краля — каза Гартин, убеден, че Ириди познава краля на неговия вид. — Ама аз си мисля, че щом досе’а не е пратил никого, ня’а и да го напра’и…

В подобни моменти — като този и още няколко по-късно — Ириди събираше достатъчно информация, за да се убеди напълно, че е на вярната следа. „Демоничният рев“, за който Гартин спомена, беше достатъчен, за да я насърчи да продължи напред… Но съветът трябваше да се произнесе. И той го направи, но доста късно след залез-слънце, както беше предупредил Гартин. По-важното беше, че се изказа обратно на това, което очакваше жрицата. Гартин получи официалното писмо от един от своите хора, прочете го и изсумтя.

— Никъде ня’а да ходите, лейди… Но ще и’ате компания. За момента не разреша’ат никой да напуска пристанището.

Ириди смекчи изражението си до леко разочарование, но дълбоко в себе си вече замисляше как да продължи пътя си.

— Тогава ще ми трябва подслон, където да пренощувам.

— Тука има странноприемница, подходяща за така’а като Вас, лейди. Ще Ви заведа до там.

Тя се поклони.

— Много сте мил, Гартин Стоунгайдър.

Той се усмихна многозначително.

— Не… Върша си ра’отата. Тря’а да останете, лейди, дори да завършите у затвора. Заповедите са си заповеди. Никой не мо’е да напуска сега. За Ваше добро е.

Той очевидно наистина го мислеше — както това, че така е по-добре за нея, така и възможността да се озове в затвора. Ириди внимателно обмисли отговора си. Намерението й да отпътува изобщо не се повлия от предупреждението на джуджето.

— Щом е така, така да е…

В този момент откъм стените към Блатистата земя прозвучаха сирени. Жрицата се удиви от бързината и сръчността, с които Гартин извади секирата си.

— Останете тук! То’а е заповед!

И веднага се затича към стената. Ириди се поколеба за момент, но го последва.

На върха на стената, защитени от назъбения парапет, джуджета-стражи продължаваха да надуват сирените, а други палеха факли и се опитваха да видят какво точно става в мрака отвъд. От тези потънали в тъмнина земи се дочу ръмжане и съскане и опънаха нервите на Ириди, които тя обикновено добре контролираше. Гартин стоеше пред сводестата порта, където други джуджета се приготвяха да излязат в нощта. Повече от двайсетина воини вдигнаха оръжия и след сигнала, даден от един от другарите им отгоре, се втурнаха навън.

За съжаление, в същото време нещо много по-голямо се опита да нахлуе вътре. Ириди успя да зърне някакви нокти и зъби, преди джуджетата да го избутат назад с мощните удари на секирите си. Над пристанище Менетил отекна болезнен вой. Въпреки това Ириди забеляза как един от воините изведнъж изчезва в мрака… И за пръв път чу как джудже вие от ужас. Да, въпреки този ужасен вой, Гартин и останалите продължиха да напредват в нощта, последвани от още нови двайсетина воини. Ириди познаваше решителността и мощта на джуджетата и сега знаеше, че заплахата явно е сериозна.

Пренебрегвайки както заповедта на Гартин, така и вероятната опасност, жрицата се втурна след тях. В движение тя протегна ръка… и в нея се появи жезъл, на върха на който блесна продълговат и заострен кристал със сребърна основа. Кристалът излъчваше светлосиньо сияние. В другия край на жезъла имаше още един, но по-малък кристал, който допринасяше за почти ослепителния му ефект.

— Стой тук! Спри! — извика един от стражите, докато тя се измъкваше, но напразно.

От другата страна на стената Ириди стигна до един широк мост, който водеше до потъналата в мъгла Блатиста земя. В далечния край на моста тя долови неясните фигури на воините… и други същества, които се извисяваха високо над тях. Тя вдигна жезъла си и промълви думи, на които много отдавна наару бяха научили предшествениците й. От големия кристал лумна още по-силна светлина. Чудовищна глъч от ръмжане и съскане отекна в ушите й и Ириди най-сетне видя с какво се борят джуджетата.

Изглеждаха като гущери, но бяха изправени на задните си крака. Предните им лапи завършваха с остри, извити нокти, способни да разкъсат дрехи, плът и вероятно и броня. Повечето бяха червеникави с жълти райета и около китките и вратовете си носеха нещо, наподобяващо гривни с пера.

Зверовете отстъпиха назад, явно тесните им изгарящи очи не можеха да понесат светлината. Джуджетата, които бяха с гръб към кристала, успяха бързо да се възползват от ситуацията. Те се нахвърлиха върху групата влечуги, размахвайки яростно секирите си. Тежките остриета се забиваха в люспестите им тела, разливайки вътрешностите и живителните им течности. Три от страховитите влечуги се строполиха на земята, двете бяха бързо довършени. Третото успя да затътри треперещото си тяло в мрака, но джуджетата го подминаха и се насочиха към другите, които още стояха на крака.

Но въпреки неочакваната и навременна намеса, влечугите упорито притискаха смелите воини. Ириди преброи поне двайсет диви зверове, които, въпреки смъртоносните секири на джуджетата, продължаваха да се борят безжалостно. Имаха преимущество както с размерите си, така и с бързина… бързина, от която дори жрицата остана изумена. А по-лошото беше, че те използваха тази бързина с ясна тактика, сякаш бяха интелигентни същества. Жрицата видя как едно от джуджета се откъсва от останалите и бива наобиколено и разкъсано на парчета, преди някой да успее да му помогне.

„Това не трябва да продължава!“ Ириди се спусна напред и размаха жезъла си като оръжие. Заби го в корема на един от гущерите, продължавайки с точен ритник в незащитената част под щракащата му челюст. Звярът се свлече на колене. Със свободната си ръка жрицата го изблъска, запращайки го върху един от събратята му. Но в същия миг някакви нокти раздраха мантията й. Ако не беше широкият й ръкав, сигурно щяха да й откъснат рамото. Но все пак мантията й стана жертва на чудовищна лапа. Докато влечугото я придърпваше към себе си, тя изпусна жезъла. Ириди стисна зъби, протегна стегнатите си пръсти към зиналата паст на врага и… Изведнъж главата му се отдели от тялото му и се търкулна в ръцете й. Тялото се разтърси и едва не я изблъска настрани, но силни ръце измъкнаха сепнатата жрица, преди това да се случи.

— Да не си луда? — изрева Гартин. — Връщай се вътре! Рапторите ще те разкъсат на парчета!

— Искам да помогна!

— Като се превърнеш в тяхна вечеря ли?

Джуджето отново изръмжа и я повлече обратно към затворените порти. Свирепо съскане беше единственото предупреждение, което получиха, преди върху тях да се нахвърли страховита воняща фигура. Гартин изръмжа, когато опашката й го шибна през гърдите и го повали на земята, на косъм избягвайки да падне във водата под моста. Рапторът игнорира жената и се засили към бронираното джудже. Ириди реши, че явно Гартин изглежда по-сериозна заплаха. Рапторът може би смяташе да се занимае с по-меката и не толкова внушителна дреная, щом приключи с джуджето.

Но влечугото едва пристъпи към Гартин, и жрицата се спусна към него, сграбчвайки го през кръста. Сетивата й, изострени от години на интензивни тренировки, моментално доловиха жизненоважните места по тялото на звяра. Едната й ръка се стрелна точно под окото му. Кракът й се заби точно под ребрата му. Рапторът се свлече, останал без дъх и с парализирани от ударите нерви. Ириди скочи върху падналото същество и после се втурна към Гартин. Джуджето изпъшка, когато се опита да му повдигне главата. Погледът му се спря върху нея.

— Влез… вътре… — настоя той.

— Нека ти помогна да се изправиш — отвърна жрицата, потискайки смущението си.

Тя се огледа наоколо за жезъла си, но не го откри. Вместо него видя секирата на Гартин и я използва, за да му помогне да се изправи.

— Дай т’ва нещо на мен — каза той с мрачен глас.

Тя се подчини, а джуджето рязко вдигна секирата си и я стовари върху гърлото на обездвижения раптор. За миг на Ириди й прилоша от отвращение, но бързо си припомни какво се случваше около нея. Гартин нямаше друг избор, освен да довърши звяра. Той отново се обърна към нея.

— Върни се вътре или ще те нося до там!

Но този вариант вече не беше възможен. Битката се беше пренесла върху моста и пътят им беше отрязан. Рапторите явно не можеха да плуват — иначе щяха да преминат през водата и да обградят воините — но и джуджетата не бяха плувци. Независимо от желанието на Гартин, Ириди нямаше да го изостави, за да се спаси сама. Но джуджето бе упорито. Той изръмжа и я хвана за китката.

— Насам!

Гартин я поведе надясно, далеч от битката. Той се движеше целеустремено и явно бе сигурен накъде отива.

— Тези влечуги — поде Ириди, тичайки след него. — Това често ли се случва?

— За т’ва клане ли питаш? Не-е! Ама нещо е раздразнило гущерите достатъчно, за да избягат от техните свърталища и да се опитат да завземат нашето! И в корабите щя’а да се намъкнат, ако мо’еха да ги подкарат!

Жрицата не беше сигурна, че рапторите не са способни точно на това, но запази мнението си за себе си.

— Значи атакуват, защото ги е страх от нещо друго?

Гартин се захили, сякаш в това имаше нещо смешно.

— За наш късмет, а? М-да, започна’а да прииждат преди няколко дни. Първо се появи’а две, после още няколко и изведнъж тая групичка!

— Ще се наложи ли да евакуирате пристанище Менетил?

Джуджето отново изръмжа гневно.

— Само когат’ умрем… Ха! Ето тука е!

Изправиха се пред една скала, която само отличното зрение на жрицата й позволи да види. Беше широка почти колкото джуджето, но тя не видя друго особено нещо.

— Дръж си очите отворени — заповяда Гартин.

Тя го послуша, а той подпря рамо в скалата. С голямо усилие Гартин започна да я отмества. Ириди наблюдаваше борбата му, която й се стори някак безполезна, но продължаваше да се оглежда и към мъгливата Блатиста земя. Мислите й препускаха, докато се опитваше да вземе някакво решение.

— Готово! — заяви триумфално джуджето.

Жрицата погледна надолу към дупката, която се беше открила под скалата. Беше широка и явно дело на сръчните ръце на… джуджетата. И веднага разбра за какво служи.

— Води към града, нали?

— М-да, във или извън града, в зависимост от обстоятелствата! Никой раптор не мо’е се побере в тая дупка, ако изобщо мо’е да я открие. Има начин да я покрием, щом влезем… по-точно — щом влезеш ти! Скачай вътре.

Но Ириди беше решила. Тя постави нежна ръка върху рамото на защитника си.

— Съжалявам, Гартин.

— За к’во…

Той залитна напред, когато пръстите й успяха да напипат точния нерв на врата му, за да го накара временно да изгуби съзнание. Жрицата моментално го подпря и го напъха в дупката, а после спусна и брадвата му. Щом се увери, че Гартин е добре, тя огледа камъка. За разлика от джуджето, Ириди го върна на мястото му, използвайки по-малко сила и повече усет за баланс и посока. Щом беше готова с това, вниманието й се насочи обратно към битката. Изпълни я чувство на вина, че е изоставила смелите джуджета и се затича към моста. Но в този момент от града наизлязоха още фигури, а от стените към рапторите заваляха огнени снаряди. Вълната започна да се обръща.

Ириди благодари на наару за внезапния късмет. Нямаше следа от жезъла й, но в този момент това не беше важно. Той щеше да се появи, когато й бе нужен. Тя се запъти към Блатистата земя, оглеждайки се за пътеката, по която рапторите бяха пропълзели от старите си скривалища. Ако успееше да проследи рояка им, тя със сигурност щеше да открие това, което търсеше. Или то щеше да открие нея.

* * *

Огромна крилата фигура прелиташе в нощта над вода и суша. Тя летеше с магическа решителност, която само донякъде се дължеше на мисията й. В съзнанието й цареше смут заради всичко, което се случваше в широкия свят на Азерот. И все пак тази мисия по някакъв начин беше едно облекчение… макар да добавяше още трудности.

Забуленото небе прогърмя, заплашвайки с мощна буря. Огромният летец моментално се издигна нагоре, премина през облаците и стигна до там, където луната осветяваше тъмната облачна покривка.

Умората вече беше го беше застигнала, но той продължаваше. Беше се насочил към точно определено място, преди да спре за почивка, и щеше да го достигне на всяка цена. Широките, шипести криле пореха въздуха, позволявайки на летеца да изминава километрите, сякаш бяха нищо… А те наистина бяха нищо за този дракон.

Отдолу започна да се разразява буря, а отгоре бяха само драконът и луната. Драконът напълно игнорира небесното светило, макар че то много добре огряваше пътя на бегемота, както и самия него. А на тази светлина люспите на дракона блестяха почти толкова ярко, колкото и луната… Само ако луната беше синя.

Бележки

[1] Стормчайлд — Stormchild (англ.) — storm (буря); child (дете) — Б.пр.

[2] Уиндторн — Windthorne (англ.) — wind (вятър); thorn (трън, бодил) — Б.пр.

[3] Стоунгайдър — Stoneguider (англ.) — stone (камък); guider (водач) — Б.пр.