Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (16)

Петнадесет

Магоубиецът се извиси над нея. Ириди не знаеше нищо за вида му, освен това, което беше разбрала от сблъсъка му с Крас. По правило трябваше да е достатъчно защитена от възможностите му да й навреди, но това същество беше трансформирано в нещо много по-страшно. Тя грабна един камък и го хвърли към него. И, както очакваше, той премина право през тялото му.

Дренаята нямаше друг избор. Тя призова жезъла си, съзнавайки ясно, че силата й може да се обърне срещу нея. Магоубиецът се придвижи мълчаливо и това още повече напрегна обстановката. Ириди насочи жезъла си и се концентрира. От него бликна синя светлина право към магоубиеца… Но моментално се отрази в него и се върна към шокираната дреная.

Ириди полетя назад. Тя пусна жезъла, превъртя се бързо във въздуха и само след миг се озова на земята. Мнозина биха изгубили съзнание или дори живота си от такъв удар, но жрицата умело се приземи, претърколи се и се спря в отбранителна позиция. Но все пак беше изгубила ориентация. Трябваше й миг, за да открие магоубиеца, но не разполагаше дори с толкова. Последва още един удар от синя светлина, който я събори на земята.

Дренаята едва успя да се отмести от пътя й. Стори й се много странно, че чудовището беше успяло да използва силата на жезъла втори път. Това бе невъзможно. Или се дължеше единствено на странната му трансформация.

Скардините около нея се разтичаха, сякаш бягаха от пожар. Това, че нито едно от ужасните джуджета, които явно служеха на същия господар, не смееше да се доближи до магоубиеца, не предвещаваше нищо добро. Изведнъж Ириди забеляза, че етерният дракон се опитва да привлече вниманието й. Дренаята отново призова жезъла си.

„Там… там… — успя да й каже Зераку. — Онова…“

„Онова“ беше олтар, в чиято основа се намираха изваяните драконови форми. Върху него имаше някакъв синкав куб. Той излъчваше нещо, което накара дренаята да се поколебае.

„Жезълът… — опита се да продължи етерният дракон. — Може да активира куба… може да започне захранването…“

Ириди нямаше идея какво означава това, но явно кубът беше единствената й надежда. Тя отново отпрати жезъла и докато магоубиецът се приближаваше към нея, отскочи храбро над главата му. Един придатък, слабо наподобяващ ръка, се опита да я сграбчи, но я изпусна на косъм. Магоубиецът се обърна, но дренаята се беше приземила успешно.

Областта около корема на съществото беше почерняла и към жрицата се стрелна черен лъч. Тя избягна удара, но един скардин, който се опитваше да се промъкне зад гърба й, се оказа твърде бавен. Черното сияние го обгърна. Той нададе писък и бе запратен към близката стена. Удари се толкова силно, че Ириди чу как костите му се чупят. Тялото на мъртвия скардин се строполи и остана като грозна купчина на земята.

Преди магоубиецът да успее да атакува отново, дренаята стигна до олтара. Молейки се Зераку да не я е подвел, Ириди отново призова жезъла си. Центърът на магоубиеца отново потъмня. Ириди насочи кристала към куба.

„Мисли… мисли за съществото… — изведнъж я предупреди Зераку. — После използвай… жезъла…“

Тя го послуша и в съзнанието й изплува образът на създанието. Жезълът захрани куба с енергия и той ярко засия. Зловещ, свирещ звук изпълни залата. Ириди със закъснение разбра, че идва от магоубиеца. Чудовището загуби цялото си сцепление. Като завихрена енергия то се спусна към дренаята… и изведнъж се всмука в куба. Жрицата остана зашеметена от видяното.

„Внимавай!“ — предупреди я Зераку.

Някои от скардините се бяха отърсили от шока и страха си достатъчно, за да си спомнят за нарушителя. Те се засилиха към нея. Ириди се завъртя — бяха я наобиколили. Тя вдигна жезъла…

И изведнъж до нея се появи червенокоса фигура в роба. Ириди не успя да реагира, когато той бързо я обви с ръцете си.

— Проклятие! Ти не си нея!

Преди да успее да му отвърне, пещерата изчезна. Ириди нададе гневен вик.

* * *

— Не!

Тя беше отново навън. Извън планината, в която толкова отчаяно се беше опитвала да влезе.

— Не! — повтори жрицата. — Не!

— Тихо!

Фигурата се обърна. Чак тогава Ириди видя, че това е човек. Изпод гъстата му огнена коса проблясваха смарагдовозелени очи. Той не беше несимпатичен за вида си, макар да си личеше, че носът му е чупен някога в миналото. Имаше здрава челюст, ъгловати черти и решително изражение, което подхождаше на червените му коси. На гърдите на робата му беше пришит символ — златно око на виолетов фон. Под окото имаше три също златни ками, сочещи надолу. Ириди разпозна символа на Даларан.

— Ти си магьосникът Ронин, съпруг на висшата елфа Верееса — тихо отбеляза тя.

— Познаваш Верееса? Знаеш ли къде е? Опитах се да я открия, но усетих магическа намеса… Тя винаги се забърква в такива неща… — той изруга себе си. — Опитах нещо, но се провалих. Но поне ти си в безопасност.

— Трябва да се върна вътре! Опитвах се да освободя етерния дракон…

Заклинателят я изгледа, сякаш беше луда.

— Защо ти е притрябвало да правиш нещо толкова безумно? Чувал съм на какво са способни тези същества! Да го унищожиш — може би, но да го освободиш?

— Погледнах в съзнанието му. Зераку няма лоши намерения. В миналото е извършил много злини, но сега се е променил…

— Толкова е просто, така ли? И си напълно сигурна, че си го разбрала правилно?

— Аз съм… и няма да се откажа от това. Той трябва да бъде освободен и по много други причини… — дренаята отпрати жезъла си. — Той е ключът към това, което се случва тук. Използват Зераку, за да създадат някакво ужасно същество…

Ронин се намръщи.

— Това никога няма да свърши, нали? В Азерот никога няма да настане истински мир… О, бога ми! Защо поне Крас не беше тук?!

Жрицата не се изненада, че магьосникът познава червения дракон. Обезпокоена, тя продължи:

— Крас също е в Грим Батол… като пленник.

— Това не е възможно. Не и той…

— Той ме изпрати на безопасно място, точно преди да го пленят заедно с по-младия син дракон, Калек. Имаше магоубиец…

— Подобно нещо не би го спряло — изсумтя Ронин.

— Този е различен — отсече тя. — В Грим Батол са го изменили.

Странен звук от планината ги накара да застинат на място. Ронин хвана ръката на жрицата.

— Може би ще мога да направя това още веднъж. Скокът в Грим Батол ми коства повече, отколкото очаквах.

— Връщаме се вътре?

Той рязко се изсмя.

— Не веднага, не и ако не искаш завинаги да останеш част от планината. Не, отиваме на много по-безопасно място… относително…

Ронин сключи вежди и се концентрира. Ириди отново започна да се противи. Със сигурност поне той разбираше нуждата да се върнат в Грим Батол. Но вече беше късно. Въздухът около тях изпращя… и двамата изчезнаха.

* * *

Крас се носеше в потискащ мрак, който сякаш заплашваше да го смачка всеки миг. Той беше чувал истории за затваряне в какавидени камери, ужасни истории на дракони и други магически същества, които са полудели от години, десетилетия, дори векове в плен. Все пак вътре времето не течеше както отвън. Крас предполагаше, че другарите му вече отдавна са мъртви и каквото и зло да беше родила Синестра в недрата на Грим Батол, то вече сееше опустошение из цял Азерот.

„Не! Това не се е случило! Още не!“ Драконът-магьосник се укори за ужасните си мисли. Консортът на Детуинг имаше намерение да използва магическата му същност, за да нахрани чудовищата си… все още имаше надежда… за всички, освен Калек. Той скърбеше за жестоката смърт на синия.

Нещото в ямата, нещото, което вече се беше научило толкова добре да се прикрива дори от дракони, със сигурност си беше устроило ужасно пиршество с Калек. Крас се гневеше, че не беше успял да направи нищо, за да спаси другаря си, но повече се вбесяваше, че никой не можеше да разчита на него.

Той нямаше представа какво се бе случило с Ириди. В отчаянието си я беше изпратил на единственото безопасно място около Грим Батол, което познаваше. Той знаеше за него от драконите, които пазеха страховитата планина — там бе трудно да се използва магия. Само там Ириди щеше да има шанс да се съвземе и, ако беше по-умна — да напусне това място възможно най-бързо. Но Крас се съмняваше, че е постъпила така.

За пореден път драконът-магьосник се опита да се измъкне от затвора си. Виждаше някаква ирония в това, че точно тук той има сила, за разлика от всяко друго място в близост до Грим Батол. Камерата беше всъщност една джобна вселена, която използва магията на пленника, за да го държи в плен. Но освен това го делеше от магията на Синестра и това, което в действителност отслабваше силите му навън.

Но той не можеше просто да седи и чака черният дракон да го извади за подлите си цели. Крас не беше обикновен пленник. Той познаваше историята на какавидените камери — не бяха ли те самите дело на дракони, все пак?

Първоначално камерите били проектирани за различни цели в зависимост от орляка, който ги създава, но основното и най-важно предназначение е било да държат в плен същества, представляващи магическа заплаха — демони, полудели заклинатели, елементали и други подобни. Камерите, създадени от черния орляк, са били предназначени да предпазват от диви енергии и неща, заплашващи самата земя.

Но това се променило завинаги, след като наскоро обезумелият Нелтарион, разгневен от загубата на Демонична душа в извора на Вечността, решил да промени камерите на орляка си, за да пленява с тях въображаемите си врагове. Другите орляци бързо открили камерите на Пазителя на Земята, събрали и своите и ги запечатали завинаги на място, където никой да не може да ги открие. Но в течение на векове все някоя камера намирала своя път обратно в този свят… а може би тази дори не е била запечатвана.

Крас започна да се обърква. Може би грешеше. Може би познаването на историята на ужасните кутии нямаше с какво да му помогне да се спаси. Драконът-магьосник се подвоуми. Или пък имаше? Изведнъж си спомни за една характерна особеност. Създаването на какавидени камери изискваше много усилия, затова и не бяха толкова много. И все пак някои от тях не бяха достатъчно стабилни. Имаха дефекти… Това беше нова надежда, а за момента — единствената. Крас се фокусира и протегна ръце.

Отначало единственото, което почувства, беше потискащото пространство. Той потръпна и за миг в съзнанието му проблесна надеждата, че Синестра скоро ще го призове. Крас веднага потисна тази идея, но се зачуди след колко време отново щеше да се надява на това, ако все пак не успее да се измъкне.

Той се концентрира отново. До голяма степен това, което почувства, беше собствената му магия, но постепенно започна да долавя нещо друго. Нещо, което не беше от Азерот. Крас се обнадежди и се фокусира върху него. Беше му някак познато, напомняше му на… Да, това беше. Това, разбира се, беше камерата, в която е бил затворен етерният дракон. Крас не беше сигурен дали това ще му бъде от някаква полза. Енергиите на етерния дракон нямаха нищо общо с това, което е можел да си представи създателят на този адски затвор.

Драконът-магьосник започна да проучва внимателно дизайна на камерата. Имаше странни промени, които само създателят й можеше да направи — може би самият Нелтарион или консортът му. Крас започна да губи вяра, че това може да му помогне с нещо. Който и да беше създал този артефакт, определено е обичал да експериментира. Но Крас трябваше да опита. Той изследва магическата основа на кутията, търсейки някакви щети, които етерният дракон е могъл да направи, докато е бил в плен. Някаква пукнатина би могла да му даде шанс да избяга. Трябваше да го стори.

Изведнъж драконът-магьосник се намръщи. Имаше още едно изменение в магическата матрица на какавидената камера. То не беше дело на същия, който е създал всичко останало. И все пак нямаше никаква логика, освен ако не беше дело на етерния дракон. Крас продължи да го изследва.

Затворът му изведнъж се раздвижи, подмятайки го на всички страни. Тъмнината стана сива, но после отново почерня. Крас се завъртя… Той реагира инстинктивно — тялото му се изкриви, ръцете и краката му се изпънаха, пречупвайки се в ъгли, несъответстващи на елфската му форма. От пръстите му изникнаха нокти. Люспи покриха кожата му, а носът и устата му се изпънаха напред в една дълга и заострена муцуна. От гърба му израснаха криле, а от робата му не остана следа.

Размахвайки силно криле, Кориалстраз забави и после спря полета си. Червеният левиатан изрева от огромното усилие, което му костваше това. Докато възстановяваше равновесието си, той се опита да проумее какво се бе случило. Само проучваше онова място, а затворът му се преобърна наопаки.

Очевидно етерният дракон беше стигнал по-близо до спасението си, отколкото си е представял. За негово съжаление, той не е притежавал хитростта или знанието как да се възползва от уникалността си. Но сега Кориалстраз се изпълни с надежда. Имаше голям риск, но по-добре риск, отколкото цяла вечност затвор или очакване на пленителя си. Синестра със сигурност щеше да се е подготвила, преди отново да отвори капака. Червеният трябваше да успее да се измъкне.

Този път много по-внимателно, Кориалстраз разгледа отново отслабеното място и влиянието му върху цялата матрица. Той не се изненада колко бързо откри как странните енергии на етерния дракон бяха засегнали матрицата като вирус в смъртно тяло. Двете сили бяха достатъчно близки и сега същността на предишния пленник беше преобразувала оригиналното заклинание, създавайки модел, който създателят на какавидената камера никога не би могъл да предвиди. И точно там, където магическата матрица беше най-силно засегната, Крас откри това, което почувства като слаба връзка — мястото, към което трябваше да насочи усилията си.

С опитното око на някой, добре усвоил магията, може би по-слабо само от най-великия син дракон, Кориалстраз бавно започна да разглежда измененото място. Най-накрая откри нишката, която, ако се премахнеше внимателно, можеше да разплете всичко останало и теоретично да му отвори път към изхода. Вече започнал да усеща клаустрофобия, Кориалстраз предпазливо започна да прерязва нишката. Моментално цялата камера се разтресе и тъмнината отново просветна в сиво. Червеният дракон събра кураж. Свободата беше близо…

Измененото място напълно се разпадна, но това изобщо не беше целта на дракона. Матрицата се разнищи, а разнищеното място започна да се разраства. Кориалстраз бързо се опита да го свърже отново, но щетите вече бяха твърде големи, за да ги възстанови. Напрежението на останалата част от заклинанието, което поддържаше структурата на камерата, се увеличи стократно.

Камерата се срути, а сивотата притисна червения дракон от всички страни. Кориалстраз изрева. Внезапното разрушение на затвора му освободи нови и ужасни сили, които заплашваха да го разкъсат. Кориалстраз бе хванат във водовъртеж, който придоби чудовищни размери. Колкото и да опитваше, драконът не можеше да спре въртенето.

Всичко това се случваше в контейнер, който, гледан отвън, изглеждаше, че може да побере не повече от една ябълка. Но това по никакъв начин не успокояваше Кориалстраз. Той имаше чувството, че цял Азерот се руши и вселената всеки момент ще го последва. Драконът искаше да се освободи от какавидената камера и желанието му се изпълни… и може би вечно щеше да съжалява за това.

Кориалстраз размахваше огромните си криле отново и отново, но усилието да се пребори с толкова мощна стихия бързо го остави без дъх. Пред него се разкри окото на водовъртежа — завихрена маса от сиво, черно и червено. Драконът се приближи към него и невидими сили го притиснаха още по-напред. Той имаше чувството, че костите му ще се превърнат в прах, а плътта му ще стане на пихтия. За цялото си съществуване не беше изпитвал подобна непоносима болка.

В този момент драконът реши, че има едно последно нещо, което може да направи. Имаше вероятност да му донесе повече страдание и още по-ужасна смърт, но му даваше и надежда.

Кориалстраз се концентрира колкото можеше, насочвайки цялата си магия за защита. Усилието го изтощи още повече и той едва не изгуби съзнание. Но все пак заклинанието му издържа. Червеният левиатан разгледа водовъртежа и потърси центъра му. Трябваше да е изключително точен. Всичко друго означаваше сигурно самоубийство.

Кориалстраз размаха криле с всичка сила, но този път не се бореше с притеглянето на водовъртежа — сега го приемаше. Спусна се напред, устремен към центъра му, надявайки се каквото и да се случи, да е бързо. Щом влезе вътре, Кориалстраз изрева отново… и отново… и отново…