Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (11)

Десет

Воят не беше на хрътки, макар в него да си личеше животинската им настървеност да докопат плячката си. За тези, които го чуваха по-отблизо, той наподобяваше повече гласовете на хора… или джуджета.

Скардините тичаха по земята около Грим Батол по-скоро като животни, отколкото като разумни същества. Те подскачаха по неравната земя, придвижвайки се по-пъргаво, отколкото набитите им тела биха позволили на пръв поглед. Някои се катереха и по скалите, дори увисваха надолу, търсейки плячка и под тях. Настървено душеха земята и въздуха за всеки живот, който можеше да се появи около тях. Макар да бяха научили от господарката и водача си къде точно е била видяна последно плячката им, винаги имаше шанс наоколо да се навъртат и други нарушители — като онези джуджета Бронзбиърд.

Скардините имаха особена склонност да преследват далечните си братовчеди. Все пак за тях Бронзбиърд бяха вкусна храна. На два или на четири крака, по земята или по скалите, дивата глутница бързо се разпръсна в далечината. Недалеч от тях ги следваше малка група драконспони. Те не бяха водачи, а просто ловци. Водачът беше първият люспест слуга на тъмната дама — драконидът Раск.

Той беше както по-едър от другите от чудовищния си вид, така и по-свиреп. Освен това беше особено схватлив и в някои отношения дори по-хитър от кървав елф или джудже. Беше научил от господарката си неща, за които дори Зендарин не подозираше и точно заради това изпълняваше заповедите й с особено… преклонение. Кръвожаден, колкото и самите скардини, той водеше драконспоните към плячката им. Господарката му го беше предупредила какво да очаква и въпреки сериозността на мисията му, Раск нямаше търпение да се изправи срещу неканените гости.

— Движете се — изръмжа той на близкия скардин, като подчертаваше нетърпението си с камшик. — Открийте ги…

Скардинът се втурна напред. Вече бяха близо. Много близо. Раск се обърна към стоящия до него драконспон.

— Сигналът…

Стражът му се озъби доволно, вдигна високо факлата, която носеше, и я размаха три пъти към задната редица. За миг се материализира бляскава форма, но бързо изчезна. Раск кимна.

— Добре… — той изплющя с камшика си към друг скардин. — Хванахме ги…

* * *

— Няма нужда да се преструваш повече — каза мрачно Крас. — Това, което търсим, сега търси нас…

— Трябва ли да споменаваш нещо толкова очевидно? — отбеляза Калек с нотка на враждебност.

Крас не му обърна внимание и вместо това разпери ръце. Закачулената фигура започна да се трансформира… Но изведнъж изохка и се сви, все още във формата си на странен елф, далеч от истинската си същност. Докато Ириди се притече да му помогне, Калек започна да се трансформира. За разлика от Крас, той безпрепятствено се превърна в дракон.

— Погрижи се за стареца! — заповяда й синият дракон и се издигна във въздуха.

Дренаята знаеше, че допускат грешка, като оставя Калек — или Калекгос — сам, но сега Крас отново се нуждаеше от нея. Тя се наведе над свлеченото му тяло и започна да търси начин да му помогне.

— Всичко това… е планирано — въздъхна той. — Тази слабост! Това… тя започна много преди да дойда тук…

— Какво искаш да кажеш? — попита жрицата, прокарвайки ръка над тялото му, за да потърси източника на болката му.

За нейна изненада, той рязко се изсмя.

— Кой… Кой друг може да са очаквали да дойде в търсене на истината? Сините… да… защото те са пазителите на магията! Но… преди всичко те ще очакват мен!

Ириди не можеше да разбере нито думите, нито болката му. Помисли, че е открила нещо около корема му, но усещането беше твърде слабо, сякаш е или много малко, или е добре прикрито.

— Не ми обръщай внимание! Не оставяй… не оставяй Калек да стигне до тях! Все още мога да проваля плановете им! Трябва ми само още малко време!

Тя се изправи. Вече беше късно да върне синия дракон. Така и каза на Крас.

— Глупав младок… — Драконът-магьосник отново изохка, но изглежда се беше посъвзел. — Просто ме хванаха неподготвен. Само ако беше почакал…

Докато говореше, Крас протегна едната си ръка, скрита в ръкавица. В нея Ириди видя малко златно парче. То беше едновременно красива и ужасна гледка.

— От всички други места — продължи Крас — Грим Батол е единственото, в което бих си позволил да използвам дори това, защото то със сигурност все още е свързано със злото на планината.

Крас изправи рамене.

— Съжалявам само, че Калек може да пострада точно когато не трябва.

Тялото му се разтресе. Очите му се обърнаха под клепачите. Отначало Ириди реши, че получава някакъв гърч, но после осъзна, че прави особено мощно и опасно заклинание.

— Освен орките, в миналото тук имаше други дракони — каза високият заклинател. — И сред тях беше най-тъмният от тъмните. Сега призовавам мрачния спомен, за да подсили това заклинание…

Но това, което Крас възнамеряваше да стори, всъщност се провали. Златното парче изведнъж почерня. Крас изсъска от болка и, въпреки всичките си усилия, беше принуден да пусне парчето. Щом се удари в земята, то възвърна първоначалния си цвят и блясък. Жрицата веднага се присегна за него, но заклинателят извика:

— Не!

Пръстите й дори не го докоснаха, но дренаята изведнъж усети рязка промяна в картината. Тя видя сенки на дракони — стотици дракони — които я наобиколиха като духове. Не… не духове… а спомени… После образът изчезна и тя отново се озова до Крас… само че вече не бяха сами.

От всички страни ги атакуваха страховити дундести същества, наподобяващи джуджета, но с люспи като гущери и някои от тях се придвижваха на четири крака. Приближавайки до тях, едни сваляха от гърба си копия, други — камшици. Крас махна с ръка към най-близкото до него същество. На челото му просветна смущаваща руна.

— Никой тук не би трябвало да познава този символ! — изломоти драконът-магьосник. — Никой, освен…

Той не успя да продължи заради камшика, който се уви около протегнатата му ръка. Кошмарното джудже, което държеше камшика, го дръпна силно, но изръмжа изненадано. Крас не отстъпи от мястото си.

— Не съм толкова лесна плячка, дори сега — изсъска той към нападателя си.

С невероятна сила Крас хвана с другата си ръка камшика и придърпа нищо неподозиращия си враг напред… към друго връхлитащо същество. В същото време Ириди отблъсна с крака друго създание, което се опита да я хване. Докато то се търколи назад, ръката й се стовари върху гърлото на следващото. На сантиметри от главата й изсвистя копие. Звярът се спусна да издърпа копието си за втори опит, но Ириди последва примера на Крас и сграбчи другия му край. Използвайки собствената му тежест срещу него, жрицата го подхвърли над себе си. Но преди да успее да използва копието, някой й го отне с един камшичен удар. Непоколебима, тя призова жезъла си, молейки се който и да иска да й го отнеме, да не се опита да го стори точно сега.

До нея Крас се бореше храбро и умело като някой с нейното призвание, но самият факт, че това се налагаше, доста я притесняваше. Защото той беше невероятно мощен дракон, но сега не можеше нито да се превърне в това, което е, нито да използва вродената си магия.

Жрицата се чудеше какво може да стори. Ако тези същества не се поддаваха на магия заради руните си, значи жезълът й щеше да й служи само като физическо оръжие. Но тя все пак го насочи към следващия, който я нападна. Концентрира се… Люспестото джудже застина в движение, със зинала уста, готова да захапе плътта й.

Изненадана от успеха си, дренаята едва забеляза чудовищния противник, който се приближи до тях. Той наподобяваше някой от нейния вид, дори човек или елф, но изглежда един от родителите му бе някой от расата на Крас или Калек, макар да беше черен като нощта.

— Този! — изсъска той. — Господарката иска този! Другите ги убийте!

Ириди насочи жезъла си към драконида. Страшен рев се разнесе в небето над тях. Тя вдигна очи и видя как, обвит в странна сива аура, Калек пада право надолу. Крас я дръпна рязко.

— Тръгвай, дренаи! Аз ще се справя с тези тук…

И изведнъж се наежи. И без това бледото му лице сякаш напълно се обезкърви. Той едва се държеше на краката си.

— Никой магоубиец^[1] няма такава сила! — отсече той. — Никой…

Същата сива аура обхвана и неговото тяло. Крас простена. Но дори докато се олюляваше, драконът-магьосник махна с ръка към жрицата.

— Казах да тръгваш!

Светът около Ириди изчезна.

* * *

Висшата елфа трудно понасяше тунелите, но не заради някакво чувство на клаустрофобия. Верееса всъщност беснееше, че не може да изскочи навън и да отнеме живота на продажния си братовчед.

— Той трябва да се покаже по някое време! — за пореден път настояваше тя. — И ми трябва само една точна стрела, за да довърша това, което трябва да се довърши.

— По-вероятно е онзи звяр да довърши теб, преди да успееш да пуснеш стрелата — възрази Ром. — Той не е като другите кървави елфи, които съм виждал. Жаден е за магия, добре, но вече е събрал достатъчно, за да удави теб и всеки друг. Разполага с онзи жезъл, за който ти разказах, освен това си има и магоубиец.

— Не съм магьосница като мъжа ми. Едва ли ще може да ми повлияе.

— Не си виждала този магоубиец! Направили са му нещо и мисля, че тъмната дама има пръст в това.

Верееса присви очи.

— И преди си споменавал тази жена! Коя е тя? Кървав елф ли е? Човек?

Старият ветеран извади лулата си, по-скоро да успокои нервите си, отколкото да изпуши гадостите, с които разполагаше.

— Не знам много за нея, но предполагам едно-две неща. Много е бледа и чертите й наподобяват човек или елф, или и двете.

— Тези раси рядко се смесват, синовете ми са доказателство за това. Но какво имаш предвид… какви са чертите й?

Ром се опита да си спомни последния път, когато беше видял дамата в черно, макар и отдалече.

— Тя носи було, което обаче не скрива това, че едната страна на лицето й — не, сигурен съм в брадата на дядо ми, че повече от половината й тяло — е било изгорено доста лошо!

— Тя е отхвърлена! — намеси се едно от джуджетата.

— Не е от отхвърлените — възрази водачът му. — В нея има живот, въпреки че наподобява повече лудост или зло.

Верееса се замисли.

— Има ли име?

— Не съм го чувал още. Всички се отнасят към нея като към кралица… и то лоша кралица. Скардините се страхуват от нея…

— Скардини?

— Изглежда са някогашните джуджета от клана на Тъмните железни. По-скоро зверове, отколкото разумни същества. Имат люспи като драконспони и често тичат на четири крака.

— Захапката им е отровна — добави Гренда.

— Не е отровна, но може да ти прилошее от помията, която ядат. Скардините не правят разлика между гнило и прясно.

Верееса кимна. Съдейки по изражението й, Ром можеше да се досети, че сравнява скардините с някои промени на собствената си раса. Накрая тя продължи:

— И коя мислиш, че е тази магьосница? Какво прави в Грим Батол?

— Най-доброто ми предположение е, че е от Даларан, но само защото знам, че си има работа с магия. А какво е намислила… Щом е свързано със страшната планина, определено не е нищо добро, а този рев си е живо доказателство за това.

Ром вече й беше разказал за рева, дори за този, който ги спаси от капана на кървавия елф. Верееса се поинтересува, но само доколкото беше замесен Зендарин.

— Не мога да го оставя! — избухна отново тя. — Няма!

Ром изръмжа заради непреклонния й устрем, макар че той самият притежаваше тази черта. Един от стражите се промуши между останалите.

— Раск е на лов за нещо! — извика въодушевено той.

— Какво си чул? — попита Ром.

— Чух го да вика след група скардини, които тичаха като глутница вълци. С тях има поне двама-трима драконспони!

Водачът на джуджетата потърка брадата си.

— Раск не излиза, освен когато дамата си е наумила нещо. Той е главният гущер, единственият, който може да си позволи да не се подчини на братовчед ти…

— Дали ще знае къде е Зендарин?

Ром изруга.

— Милейди! Да тръгнем сега след Раск би било толкова глупаво, колкото да тръгнем след Зендарин!

— Защо тогава сме тук, Ром? Тези, които могат най-добре да спомогнат за мисията ти, явно са прекалено голяма заплаха за нас!

Веднага щом каза това, тя прехапа устни, явно съжаляваше за изблика си. Тунелите потънаха в тишина. Почуквайки с лулата си по близката стена — и осъзнавайки, че така и не я беше напълнил, камо ли изпушил — Ром измънка:

— Не можеш да кажеш повече от това, което вече съм си казал сам. Двоумих се, да, но само заради предишните ни инциденти… Но истината е, че когато се натъкнахме на теб, имах намерение да се вмъкна в Грим Батол.

Гренда подскочи гневно.

— Знаех си! Знаех си, че нещо си наумил…

— Мълчи! Ако продължиш да викаш, ще докараш всичките скардини тук!

— Кого ли преследва Раск? — продължи Верееса. — Кой друг е там?

— Не мислех, че има други, освен нас, докато ти не се появи. Ти ни спаси с онзи огнен гръм, нали?

Рейнджърът кимна, слушайки с половин ухо.

— Ронин? Може ли да е Ронин? Той може да е в беда!

На Ром не му хареса накъде отиваха нещата.

— Магьосникът? Той не може да е тук, но пък той си е доста мощен!

— Може би… а може би не — Верееса се обърна към изхода. — Полагаше усилия да ми помага, докато изпълняваше задачите си в Даларан. Никога не е възнамерявал да поема водачеството там, но в отчаянието си те се обърнаха към него. Умората е най-големият му враг… а ти сам каза, че този магоубиец не е като другите, с които си се сражавал в миналото.

С неохота джуджето потвърди.

— Този е силен…

— Трябва да тръгвам.

Тя си проправи път през джуджетата, които не бяха сигурни в решението на Ром и останаха по местата си. Той ги удостои с цветист епитет. Прибра неизползваната си лула и провери секирата си.

— Не стойте така — изрева Ром към воините до Верееса. — Мислите, че ще я оставим да тръгне сама ли?

Другите джуджета се провикнаха възторжено и последваха Верееса. Ром се намръщи — беше твърде уморен да се бие и твърде уморен да бездейства. Така и не разбираше това странно чувство, затова и се отказа да мисли повече за него. Важното беше, че отново излизаха навън и той трябваше да се погрижи никой от тях да не загине. А сега това включваше и рейнджъра.

Стражът, който се появи с новината за Раск, вече отместваше скалата. Той се покатери, следван от Верееса. Отгоре се чу ругатня. Другите воини се подвоумиха и насочиха погледи към изхода. Ром си проправи път напред.

— Какво има? Драконспон? Кървав елф?

Джуджетата му направиха път. Въпреки че разполагаше само с едната си ръка, Ром лесно се измъкна навън. И онемя. Положението определено ставаше все по-сложно за старо джудже като него.

На няколко метра от тунелите лежеше някакво тяло. Но не беше на драконспон, драконид или дори на кървав елф. Всъщност Ром не беше много сигурен какво беше така добре увито в широката мантия. Верееса коленичи до фигурата на земята. Много внимателно — защото точно тук всяка една непомръдваща фигура можеше да се окаже капан — тя обърна тялото. Беше женско… и възможно най-малко очакваното нещо. Дори висшата елфа, която със сигурност беше по-добре запозната с другите раси от джуджетата Бронзбиърд, се изненада от това, което видя. Но поне можеше да назове името, което в момента убягваше на Ром.

— Дреная!

* * *

Крас не видя и следа от Калек и явно необузданият нрав на младежа не бе в негова полза. Но все пак не можеше да го вини, защото той самият не се справяше по-добре. Магоубиецът се материализира, използвайки умението си да проблясва и изчезва — нещо, което драконът-магьосник много добре познаваше.

Това, което не познаваше обаче, беше както издръжливостта му — магията на Крас би трябвало да повали елементала — така и способността му да я отблъсне обратно към него със сила, неприсъща на никой магоубиец. Крас вече разбра на какво се беше натъкнал по-рано, когато изпрати съзнанието си в Грим Батол. Тогава се беше усъмнил, но не можеше напълно да приеме истината. Сега тази истина беше дошла за него.

Магоубиецът беше полупрозрачна, виолетово-синя сянка с неясно очертани, наподобяващи шипове израстъци на мястото, където трябваше да са раменете, и имаше страховита, странна птича глава. Двете блестящи бели очи бяха единственото по-ясно нещо. Като че ли имаше и ръце, но те ту се появяваха, ту изчезваха. Но каквато и да беше истинската му форма, Крас не беше срещал подобен магоубиец в аналите на Азерот.

Този притежаваше мощна магия, много мощна магия. Може би колкото на черен дракон? „Възможно ли е… това да е дело на Детуинг?“, чудеше се Крас. Все пак сега го атакуваха както дракониди, така и драконспони от черния орляк.

Той отстъпи назад, опитвайки се да си спечели време за атаката, която планираше срещу това невиждано чудовище. Две люспести джуджета се хвърлиха към него, но макар да не можеше да ги надвие директно, драконът-магьосник поне знаеше как да се справи с тях. Той отвори уста и устните и челюстите му се разшириха повече, отколкото беше възможно за смъртно същество. От гърлото му изригна огън, който погълна земята около скардините. Почвата изригна, посипвайки съществата с пламъци, камъни и пръст. Удар от камшик уцели ръката му. Крас потръпна, но болката не беше голяма. Той се обърна и се изправи срещу драконида.

— Значи господарят ти е жив? — запита Крас противника си.

Драконидът само се изсмя. Той не погледна към Крас, а зад него. Драконът-магьосник реагира инстинктивно, но твърде бавно. Беше се фокусирал върху магоубиеца… Само че на мястото на магоубиеца сега беше останал само неговият послеобраз. Самият той вече беше зад гърба на Крас. Драконът за пореден път се убеди, че противникът му не действа по традиционния за магоубиец начин.

Някой беше положил огромни усилия да направи това същество много по-коварно. Крас не можеше да се трансформира, но все още можеше да прави заклинания. Спомняйки си за успеха си с люспестите джуджета, той се фокусира не върху самия магоубиец, а върху това, което го заобикаля. Но преди магията му да достигне до земята и въздуха, Крас усети как губи контрол върху силите си и те се насочват върху магоубиеца — и обратно към него.

Крас нямаше възможност да се защити от собствената си магия, намирайки се в такава близост до същество с неочакваните способности да абсорбира заклинания. Получи силен удар, който го запрати във въздуха към най-близките скали. Щом се приземи, земята изригна, отразявайки магията, с която Крас възнамеряваше поне да отвлече вниманието на елементала.

Отново Крас беше този, който пое удара. При нормални обстоятелства нищо не можеше да му се отрази толкова зле… Но в Грим Батол нямаше нищо нормално. Крас се приземи по гръб, напълно изумен.

Беше допуснал нехайство, сериозно нехайство. Дори по-лошо, беше се оставил да бъде поведен като добитък към кланицата. Драконидът насочи поглед към него. Черният звяр протегна ръка, показвайки на Крас какво държи в нея.

Макар със замъглено зрение, драконът-магьосник веднага го разпозна. Беше малко златно парче… но не същото, което той самият беше държал по-рано. Драконидът се усмихна широко. Дългият му червен език заигра напред-назад от устата му, докато доволно каза:

— Господарката отдавна те чака, много отдавна…