Към текста

Метаданни

Данни

Серия
World of Warcraft
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nigth of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
Недялка Цонева (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2016)

Издание:

Автор: Ричард А. Кнаак

Заглавие: Нощта на дракона

Преводач: Катина Цонева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Коректор: Недялка Цонева; Ripcho

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5981

История

  1. — Добавяне

Четиринадесет

Етерният дракон беше наблизо. Ириди усещаше присъствието му по-силно, отколкото на всяко друго същество около нея. Все пак, не бяха ли и двамата чуждоземци в този свят? Не бяха ли дошли и двамата от Непознатата земя? Дренаята вече беше съвсем близо и се питаше какво може да очаква от етерния дракон. Дали щеше да се зарадва да я види?

Дренаите никога не са били приятели с етерните дракони, но същото можеше да се каже и за всички останали раси. Ириди знаеше, че е напълно възможно той да понечи да я изяде. Но имаше нещо, което караше жрицата да се опита да стигне до създанието. Притисната до стената и почти невидима за скардина, Ириди надникна зад следващия ъгъл.

Пред нея се откри широка пещера, в която гъмжеше от диви джуджета. Те се катереха по стените, висяха от тавана и се суетяха по пода, и тя разбра, че всъщност се стараят да не позволяват на пленника си да помръдне и на сантиметър. Затворът на етерния дракон беше толкова удивителен, че дренаята едва се сдържа да не влезе направо и да го огледа по-добре. Беше се чудила как са успели да задържат огромния звяр, след като са го пуснали от ужасната кутия, и вече знаеше.

Енергийните нишки задушаваха етерния дракон, сякаш левиатанът притежаваше тяло като нея или скардините. Нишките изглеждаха толкова крехки, но ясно си личеше, че имат невероятна сила. Накрая, когато погледът й се премести от оковите към самия пленник, Ириди едва повярва, че той е все още жив. Етерният дракон приличаше повече на призрак и дори на някои места тялото му беше по-недоловимо от това, което се намираше зад него. Ириди беше готова да отиде при него, но усети как приближава познато зло.

Кървавият елф нахълта в залата. До него се носеше коварното създание — магоубиецът, срещу когото се беше изправил Крас. Зендарин се приближи до етерния дракон. Изглеждаше сякаш само го наблюдава, но Ириди разбра, че прави нещо повече от това. До Зендарин изтича един скардин, който изръмжа и изсъска нещо, което той явно разбираше.

— Тогава следващия път се постарай това да не се повтаря! — отсече ядосано Зендарин. — Не искаш да изгълта още някой от смрадливите ти приятелчета, нали?

И точно тогава жрицата забеляза четири същества, които нареждаха някакви кристали до голямата муцуна на етерния дракон. Това обясняваше един от ужасните ревове, които беше чула по-рано. Нещо се беше случило и точно тези нишки там се бяха скъсали. Тя се загледа в работата на скардините, опитвайки се да проумее какво точно правят. Може би там се криеше ключът за освобождаването на левиатана. Но дали наистина можеше да го освободи? Това беше спорен въпрос, въпрос, който Ириди си задаваше от самото начало.

„Има само един начин. Трябва да преценя този етерен дракон…“ Дори Крас щеше да я изгледа с невярващи очи, ако знаеше какво е решението й. Дренаята много добре разбираше, че нито един от последните й другари, както и малцина от собствените й орден, биха избрали подобен курс. Нищо от това, което се знаеше за етерните дракони, не позволяваше да им се има доверие. Но Ириди усещаше, че няма право да не го направи.

Кървавият елф си тръгна, следван от магоубиеца си. Жрицата се огледа, но не видя друго, освен още повече скардини. Ириди смяташе, че може да се справи с тях. Руните, които ги защитаваха от магии, явно не действаха срещу силата на жезъла й, а той беше последната й надежда. Засега дренаята разчиташе главно на учението на ордена си.

„Контролирай очите им с мисълта си. Накарай ги да гледат навсякъде другаде, но не и към теб.“ На пръв поглед беше невъзможно, но с тези думи учителите й бяха показали техники, чрез които по-добре да се слее със заобикалящата я среда. Тя се беше възползвала от тези умения навън, както и в коридорите, но в пещерата имаше прекалено много скардини.

Въпреки всичко дренаята пристъпи напред. Вървеше плътно до стената, прикривайки се с мантията си. Скардините продължаваха да изпълняват задачите си. Трябваше бързо да наместят кристалите. Ириди усещаше тревогата им всеки път, когато се доближаваха до етерния дракон.

Един от тях случайно погледна към нея. Жрицата замръзна на място. Скардинът изскърца със зъби и продължи работата си. Ириди изчака още малко и започна да слиза. Но тогава се появи един драконспон. Той посочи към няколко от скардините до него.

— Идвайте. Заповед на господарката…

Половин дузина от съществата последваха драконспона. Ириди благодари на късмета си. След оттеглянето на съществата около главата на дракона почти не останаха скардини. Другите бяха далеч встрани от нея. Това беше нейният шанс. Изключително пъргаво дренаята се спусна до нивото, където етерният дракон лежеше окован. Тя изчака няколко скардини, които се бяха покатерили по стените, да се шмугнат в един страничен тунел, и се промъкна до огромния пленник. Дори етерният дракон като че ли не я забеляза, но това най-вероятно се дължеше на състоянието му.

Ириди се намръщи. Тя знаеше, че жезълът й може да помогне, а се страхуваше да го призове. Но в края на краищата нямаше друг избор. Оглеждайки скардините наоколо, жрицата материализира жезъла си и го насочи към окования левиатан.

Етерният дракон отвори широко очи. Точно тогава съзнанието му се свърза с Ириди и я заля със своите спомени и емоции. Тя го видя в Непознатата земя и видя злините, които беше извършил. Но донякъде те бяха резултат от недоразумения и докато емоциите и образите продължаваха да се изливат в съзнанието на жрицата, тя почувства разкаянието му и надеждата му да компенсира всичко.

Ириди усети още, че има нещо в този мрачен гигант, което може да бъде спасено… и знаеше и вярваше, че това е свободата, а не смъртта, и тя се опита да се свърже с него. Жрицата отново огледа скардините. Благодарение на усилията й, те все още не я забелязваха. Тя свали жезъла си, надявайки се всичко да мине бързо.

„Разбираш ли ме?“ — помисли си дренаята.

„Зераку… те… чува…“

Ириди си отдъхна. Наару й бяха показали как жезълът може да й помогне да общува с някои същества, но тя не беше сигурна, че ще има успех с етерния дракон. Обаче връзката беше слаба и причината за това беше или начинът, по който тя използваше жезъла, или очевидната слабост на дракона. Ириди се концентрира още повече.

„Знаеш ли как могат да бъдат премахнати тези окови?“

Етерният дракон видимо се развълнува от този въпрос. Дренаята осъзна, че той явно я е помислил за един от пленителите си. Надеждата и благодарността му заблестяха в мислите на жрицата и затвърдиха убеждението й, че постъпва правилно. Това не беше зло същество, то просто беше извършвало злини погрешка. Но имаше потенциал да бъде нещо много по-различно.

„Кристалите…“ — накрая отвърна той. — „Честотата им… Зераку не е… не е достатъчно силен да ги промени…“

Но тя усети, че се беше опитал и в най-болезнените си опити почти беше успял. И все пак дори цялата му мощ не беше достатъчна. Но дренаята не беше окована и се надяваше да успее да постигне повече. Ириди се огледа, премисляйки какво да се опита да освободи най-напред. Нямаше да е зле да започне от някоя лапа, но муцуната му беше по-близо и вероятно щеше да е по-лесно да действа незабелязано.

„Да…“ — каза Зераку.

Етерният дракон направи избора вместо нея. Дренаята се протегна към най-близкия кристал. От стената скочи един скардин и се приземи до нея. Той се взря изненадан в нея, а тя моментално отпрати жезъла си. После сграбчи създанието за ръката и го издърпа напред. То се засили към нея, но жрицата уцели предварително избраната точка на врата му. Скардинът се строполи на земята. Ириди бързо скри тялото му зад една естествена издатина на стената. Щяха да го открият, но тя се надяваше да е готова преди това.

Жрицата отново призова жезъла си и го насочи към кристалите, които държаха устата на Зераку. Тя усети вибрациите им и разбра какво имаше предвид етерният дракон. Концентрира се и се опита да направи това, което й беше подсказал той. Кристалите не поддадоха. Плувнала в пот, дренаята напрегна всички сили. Ако не успееше да се справи дори с този един кристал, значи нямаше надежда да освободи огромния пленник. Честотата на кристала се промени. Доста слабо и недостатъчно, според Ириди, но беше някакво начало. Само още малко, мислеше си тя, и щеше да го елиминира…

В залата гръмна алармиращ рев. Ириди беше разкрита. Още една, последна концентрирана атака към кристала, и жрицата отстъпи. От всички страни я наобиколиха скардини. Тя замахна с жезъла, за да отблъсне най-близките две същества, после го освободи и продължи да се бори с тях само с ръцете и краката си. Докато навън скардините се биеха с камшици и копия, повечето от тези тук нямаха оръжия. Защо им бяха оръжия тук? Очевидно никога не са очаквали точно в тази зала да се появи техен враг.

Но тя не успя да се възползва дълго от това предимство. Ириди забеляза, че от дупките в тавана прииждат още скардини. Някои от тях имаха камшици, други носеха огромни примки… по-скоро мрежи, без съмнение — за нея. Едно от джуджетата се хвърли на гърба й и разкъса мантията й с острите си нокти. Дренаята се измъкна от дрехата си, увивайки я едновременно около нападателя си и още един, който тъкмо се беше нахвърлил към нея.

Но навсякъде около нея продължаваха да се струпват още и още скардини. Ириди нанесе силен удар с дланта си в гърдите на следващия. Като братовчедите си скардините имаха здрави и мускулести тела и ударът беше болезнен за самата жрица. Тя бързо вдигна поглед нагоре. Скардинът с мрежата беше почти готов да я хвърли към нея, а останалите, които я заобикаляха, не й позволяваха да мърда настрани.

Но изведнъж скардинът се подвоуми. Няколко джуджета се загледаха зад нея. Тя усети енергийна вълна, която изпълни залата и се изплаши, че сега към скардините ще се присъедини и кървавият елф. Но джуджетата се разпръснаха, забравяйки за нея, сякаш не беше нищо съществено. Дори тези на тавана пропълзяха обратно в дупките си, отнасяйки със себе си мрежите си. Тя се обърна… и видя не Зендарин, а чудовищния магоубиец.

* * *

Верееса и Гренда се побутнаха с лакти, докато скардинът наблюдаваше пленените си братовчеди. Те нямаха никаква идея защо са хванати живи, но трябваше да открият начин да се освободят възможно най-бързо. Определено съдбата, която би им отредила господарката на съществата, нямаше да е особено приятна.

— Никой не е виждал Ром — прошепна Гренда. — Той и още петима липсват. За единия знам, че е мъртъв, а някои твърдят, че още двама от тях са били убити навън.

Рейнджърът кимна. И двете жени се опасяваха от най-лошото. Но от значение беше какво можеха да сторят сега и след като Ром го нямаше, джуджетата оставаха под командването на Гренда.

— Вътре сме — каза висшата елфа.

— Щях да се радвам, ако не бяхме затворени като свине, които чакат да бъдат заклани.

И наистина, групата беше изолирана в тесни дупки, изкопани в стената на слабо осветена пещера. Стари, но сигурни железни решетки, набити в скалата, пазеха пленниците. Близо дузина скардини играеха ролята на стражи, под командването на един отегчен драконспон.

Раск се беше постарал пленниците да бъдат внимателно претърсени. Никое от джуджетата Бронзбиърд не се наемаше да се справи с ключалките, още по-малко със стражите след тях. Но Верееса не съжаляваше, че е вътре. Вече беше близо до целта си и се надяваше да е близо и до мястото, където е затворен Крас.

— Прикривайте ме — прошепна тя на Гренда.

Джуджето я послуша и Верееса се присегна към десния си ботуш. Бавно и небрежно напипа малка вдлъбнатина близо до прасеца си…

— Стражите се строяват! — каза Гренда. — Някой идва!

Верееса издърпа ръката си тъкмо преди покрай решетките да премине една сянка. Щом видя чия е, очите й се разшириха.

— Здравей, скъпа братовчедке…

— Зендарин.

Рейнджърът не се хвърли към решетката, с което се надяваше поне малко да разочарова кървавия елф, който без съмнение очакваше подобна реакция.

— Както винаги, спокойният, хитър рейнджър… — присмя й се той. — Все още ли си една от нас? С толкова много човешка поквара в теб, би било изненада…

— Точно този ли, който черпи тъмна магия от демони, ще говори за поквара?

— Неприятно ли ти се струва това? Ние правим повече за Азерот от всички в Алианса! Ние сме най-опасните врагове на Легиона!

Без да става, Верееса поклати глава.

— Вие се превръщате в Легиона, Зендарин… и единствената причина да го правите е гладът ви за магия. Нуждаете се от нея. Без нея ще пресъхнете…

Той се усмихна презрително.

— Не всички имаме източник, от който да черпим всеки ден… и нощ, братовчедке…

— Вече доста дълго време не изпитвам глад, Зендарин… благодарение най-вече на съпруга ми, който е човек. Той направи за мен повече, отколкото някой от вида ми можеше да направи. Децата ми са символ на свободата ми, защото никога не бих позволила да се появят на този свят, ако бях опорочена като теб…

Зендарин се намръщи и щракна с пръсти. До вратата на килията й се появи един скардин. Кървавият елф отвори дланта си. Мигом в нея се материализира жезъл, като този на Ириди.

— Излез, братовчедке — заповяда той, докато скардинът отключваше вратата. — Освен ако не искаш да гледаш как одираме жив един от тези.

Верееса нямаше друг избор, освен да се подчини. Махна с ръка към мълчаливо протестиращата Гренда и излезе от килията. Братовчед й я изгледа от глава до пети.

— Бронята все още ти става. Сигурно много се забавляваш с човешкия си питомец. Браво! Колкото си по-силна, толкова по-добре ще й служиш.

— За какво говориш?

— Тя постоянно има нужда от работна ръка, тук смъртността е висока…

Преди Верееса да успее да отвърне, Зендарин заповяда:

— Дръж си езика зад зъбите и сложи ръцете зад гърба.

Той подчерта заповедта си, като насочи острието на жезъла си към гърлото й. Рейнджърът му се подчини. Зендарин отмести жезъла и насочи кристалния му връх към главата й. После бавно го свали надолу, докато върхът достигна пода под краката й.

— А-а! — той вдигна жезъла малко по-високо, на нивото на прасците й.

Верееса занемя. Прасецът й сякаш се подпали.

— Със сигурност можеш и по-добре — отбеляза студено братовчед й. — Не знаеш какво е наистина да гориш…

Последва звук от разкъсване… и тънкото метално острие, което елфата беше скрила в ботуша си, излетя навън. Приземи се до Зендарин, все още нажежено и огненооранжево. Подпирайки се на един крак, Верееса се взря в кървавия елф.

— Знаех си, че ще има нещо. Не само че си пъргава като рейнджър, но и типично в стила на Уиндранър…

— Ти си позор за рода ни, Зендарин.

Той се изсмя.

— По-голям от този, който спи с човек и дори му ражда деца? По-голям може би дори от банши? Много съм далеч от най-големия позор в семейството. Всъщност аз съм бъдещето му!

Наранена от последните му думи, тя не отвърна нищо. Тези, които касаеха нея, не бяха толкова ужасни. Тя се беше изправила срещу предразсъдъците както на своя вид, така и на този на Ронин и до голяма степен ги беше преодоляла. Не, ужасните думи касаеха проклятието на банши. Банши като сестра й Силванас. Но въпросът за Силванас беше за друго време, може би за друг живот.

— Мълчанието ти отива.

Зендарин й даде знак да се върне в килията си. Той набързо прокара жезъла около останалите джуджета, докато Верееса се върна при Гренда.

— А-а… Явно всички други са били послушни. Няма повече скрити остриета…

Скардинът се бе постарал да претърси добре далечните си братовчеди, но не и Верееса. Сега Зендарин беше решил и този въпрос.

— Горките ти дечица — продължи той, наблюдавайки я през железните решетки. — Как ли ще се почувстват като разберат, че майка им ги е изоставила? Е, скоро чичо им ще бъде с тях, за да ги утеши… и отгледа, след като и баща им не успее да се завърне.

Този път Верееса изрева гневно. Скочи към решетката и се протегна към Зендарин, но той вече беше отстъпил назад. Кървавият елф се изсмя, а към него се присъединиха и скардините, и драконспонът.

— Много съм щастлив от тази семейна среща — завърши той. — Сега съм още по-нетърпелив да подновя отношенията си с малките си племенници…

Зендарин отпрати жезъла и се оттегли. Драконспонът се приближи до килията и замахна с камшик към Верееса, за да отстъпи назад.

— Сядай! — изрева бегемотът.

После, доволен, че е въдворил ред, драконспонът се върна на поста си. Рейнджърът изгледа гневно пленителите си и с неохота се върна при Гренда.

— Съжалявам за всичко това — прошепна джуджето. — Може би мъжът ти ще може да го спре, все пак е магьосник…

— Да оставим настрана уменията на Ронин, аз нямам никакво намерение да залагам всичките си надежди на тях — отвърна Верееса, много по-спокойно отколкото преди няколко секунди. — Ще избягаме и ще пипна Зендарин… кълна се поне за това.

После пъхна ръка в другия си ботуш и извади едно още по-малко острие. Първото беше метално, но това изглежда беше изваяно от дъгоцветна перла.

— За кръвта на Гимел! — прошепна Гренда. — Как успя да скриеш това от братовчед си?

— Той търсеше оръжия, изработени по начин, който всеки би очаквал. Ронин ми направи това — просто, но здраво острие, изваяно от морски дар. В него няма магия. Ако не знае как да търси точно него, заклинанието му го подминава като обикновена част от ботуша.

Женската Бронзбиърд поклати глава.

— Какво ли не измислят магьосниците!

— Идеята беше моя. Изработката — негова. — Една сълза избяга от очите й. — Заедно сме по-силни, отколкото поотделно. — Елфата се стегна и продължи: — Трябва да се измъкнем при първа възможност…

Прекъсна ги пристигането на един драконид. Верееса го огледа, но този не беше Раск.

— Вземете един! — заповяда драконидът.

Скардинът отключи вратата. Размахвайки камшици, стражите притиснаха братовчедите си навътре, отделяйки един от воините настрани. Двама скардини го завлачиха навън. В момента, когато стражите понечиха да се оттеглят, джуджетата се хвърлиха към тях. За съжаление, не успяха нито да им попречат да заключат вратата, нито да направят нещо за другаря си, освен да закрещят гневно, докато го отвеждат. Скардините започнаха да плющят с камшици по решетката. Джуджетата отстъпиха, а драконидът се изсмя.

— Ще дойде и вашият ред. Всички служат на господарката — каза черният звяр и последва останалите.

— Какво ще правят с Удин? — попита едно младо джудже.

— Сигурно ще го измъчват, за да разберат дали има други от нашите навън — отговори му друг воин.

Гренда се обърна към него.

— Глупав ли си, Фолулф? Не чу ли какво каза кървавият елф? Не ги интересува дали навън има други джуджета. Искат да ни превърнат в роби…

Изблици на недоволство гръмнаха сред пленниците. Джуджетата бяха воини. Дай им оръжие и им посочи враг, и ще се бият до смърт. В робството нямаше чест. Гренда погледна към Верееса.

— Ако имаш идея как да избягаме, и то бързо, сега е моментът да я споделиш…

Рейнджърът премести поглед от джуджето към скардина-страж.

— Може да ни струва живота на няколко…

— По-добре от това, което ни предстои.

— Както кажеш, тогава.

Верееса скри острието в дланта си. Облегна се назад, за да не привлече вниманието на стража.

— Предупреди всички да действат по мой сигнал. Трябва да действаме заедно… дори накрая да спечелим единствено бърза смърт.

— Слушам.

Гренда небрежно се обърна към другарите си. Докато елфата следеше стража, джуджето предаде заповедта. Никой Бронзбиърд нямаше да се поколебае. Както беше отбелязала Гренда, какъв друг избор имаха? Отвъд залата, в която бяха килиите им, се чу злокобен вик. Беше кратък, но звукът отекна и сякаш попари съзнанието на всички пленници.

— Това беше Удин — прошепна младият воин, който по-рано беше питал за него.

Скардините се изсмяха подигравателно. Един от тях се наведе към решетките и за пръв път изрече нещо разбираемо:

— Няма вече битка в него. Той сега добър роб… — Дивите очи огледаха пленниците. — Кой иска следващ?

Другият скардин се засмя отново.