Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (25)

Двадесет и четири

В мига, в който се появи червеният дракон, Ронин се опита да накара останалите да побягнат към по-безопасно място. Само че Верееса имаше друга грижа.

— Трябва да открием Ириди…

Магьосникът кимна и се спусна към мястото, където за последно бе видял дренаята, докато Гренда престрои хората си в готовност за атака на Даргонакс или на създателя му.

— Трябваше да е тук някъде — прошепна магьосникът, оглеждайки разтревожено района. — Трябваше да стои настрани…

Наблюдателната елфа също оглеждаше мястото.

— Ириди е тръгнала в тази посока.

— Тя води обратно към Грим Батол. Разбира се.

С Верееса начело двамата се втурнаха по следите й. В небето ревяха драконите, но Ронин се съсредоточи да открие жрицата. В този момент изходът от битката бе в ръцете… в лапите… на Кориалстраз. Но докато Ронин често бе имал пълна вяра в учителя си, сега се чудеше какво точно може да стори червеният при тези обстоятелства.

— Ронин!

Верееса сочеше към някакво скално образувание точно пред… скално образувание, което всъщност беше тяло. Двамата изтичаха до Ириди, убедени, че е мъртва. Но щом Верееса внимателно я обърна, дренаята тихо изпъшка. Очите й се отвориха.

— Още… още ли лети?

Те знаеха какво иска да каже с това. Верееса отвърна:

— Чудовището още лети, да.

— Сумрачен… дракон… така го нарекох… — тя се закашля. — Сумрак за… драконите… в цял Азерот…

Ириди отново се закашля.

— Може би…

Ронин забеляза колебанието й за последното.

— За какво говориш?

— Жезълът… още ли е до мен? Вече не го усещам — дренаята се намръщи. — Липсва ми. Липсва ми близостта му.

Верееса откри творението на наару.

— Ето го.

Ириди успя да го хване с едната си ръка. Погледна към кристала и отново се намръщи. Ронин понечи да й каже нещо, но изведнъж кристалът проблесна. Жрицата се вгледа в него.

— Има нещо… останало е нещо, но то реагира… реагира на теб, магьоснико… наару… срещал ли си ги преди?

Ронин изгледа объркано и двете жени.

— Никога не съм разговарял с някой от тях, ако това имаш предвид…

— Но… нещо дълбоко в жезъла… събуди се… нещо, което не мога да уловя… ти си докоснат от някого… ако не е от наару, чудя се… може би има нещо… моля те… можеш ли да ми помогнеш да стана?

Ронин се поколеба, но Верееса настоя да й помогне. С помощта и на двамата Ириди успя да се изправи. Дренаята посочи към Даргонакс, който в момента кръжеше до Синестра.

— Става все по-хубаво — изръмжа Ронин. — Верееса, остани с нея! Трябва да видя какво мога да направя за него…

Но Ириди успя да го хване за ръката.

— Почакай! Не можеш да тръгнеш сега! Има нещо… трябва да го видиш…

— Какво да видя?

— Виж там! — изведнъж възкликна жрицата.

Но магьосникът не видя нищо друго, освен наближаващата гибел на Кориалстраз. Той погледна към висшата елфа. Верееса се намръщи и каза:

— Мисля… мисля, че за миг… сумрачният дракон проблесна…

— Проблесна? — Ронин се загледа в Даргонакс, а после се обърна към Ириди — Това има ли някакво значение?

— Слава на Зераку… Той е направил повече… отколкото си е представял…

Дренаята посърна. Ясно си личеше, че наближава към своя край.

— Може да означава спасението ни… или не…

* * *

— За последен път, Синтария — започна Кориалстраз, умишлено назовавайки я с името, което черният дракон отдавна бе отхвърлил. — Искам да премислиш…

— Колко си смешен, Кориалстраз! Наистина няма нужда да търпя повече съществуването ти! Даргонакс…

Сумрачният дракон изглежда предпочиташе да погълне създателя си, но определено вече не се колебаеше да направи същото и с червения. Все пак, воден от господарката си, Даргонакс беше готов да погълне същността на Кориалстраз… и да се превърне в още по-велик ужас за Азерот. Това остави една последна надежда за Кориалстраз… да отнесе Даргонакс със себе си. Ако това изобщо беше възможно. Аметистовият левиатан се спусна към червения… но неочаквано бе връхлетян от лъскава синя форма.

Калек и Даргонакс размениха яростни ревове. Двамата започнаха да се нападат един друг. Синият блестеше, явно опитвайки се да се защити от сумрачния дракон с магически щит. Но въпреки че младият дракон се бореше яростно, Кориалстраз усещаше колко слаб беше всъщност. Виждайки, че се появява от посоката на консорта на Детуинг, червеният осъзна как тя беше успяла да захрани Даргонакс с енергия по време на битката му със Зераку.

Кориалстраз знаеше, че трябва да се опита да се справи със Синтария, но не можеше да остави Калек да се бори сам с Даргонакс. Раздвоен между двете си възможности, накрая той се спусна да помогне на синия. Намесата му само накара сумрачния дракон да се изсмее.

— Елате и двамата… тъкмо ще си хапна повече…

Той сграбчи Калек и го запрати към Кориалстраз. Червеният не успя да се отмести навреме. Сблъсъкът на двамата дракони отекна като гръмотевица. Без да губи време, Даргонакс замахна с дългата си опашка към вплетената двойка. После аметистовият звяр замахна отново към Кориалстраз и в същото време премина в безплътна форма. Даргонакс засили опашката си към червения… и отново се материализира.

Кориалстраз едва осъзна навреме какво се опитва да направи врагът му. Той се извъртя, опитвайки се да избегне опашката му, но не успя напълно. Червеният дракон изрева от болка. Докато се извърташе, той успя да го прореже странично. Колкото и силна да беше болката от този удар, определено щеше да е по-голяма, ако Даргонакс отново не бе преминал в безтелесната си форма.

Сумрачният дракон искаше да елиминира противника си, но не и да бъде повлечен с него. Калек отвори широко уста и отприщи син облак. Той обгърна призрачния гигант и кристализира. Даргонакс потръпна за миг, сякаш се смрази. Но после Поглъщача зина… и моментално погълна магията, с която Калек го бе атакувал. Облакът изчезна.

Щом го погълна, сумрачният дракон внезапно проблесна и отново се материализира. И в същото време едното му крило се стовари върху зашеметения Калек. Синият се превъртя и се понесе надолу към лавата. Кориалстраз се спусна след него, но бе хванат в гръб от ноктите на Даргонакс.

— Ще се нахраня първо с теб! — заяви огромният звяр. — После ще отнема и неговата същност! После… после нищо няма да е по-силно от мен!

— Винаги… винаги ще я има нея… — напомни му Кориалстраз.

Той усети надигащата се омраза към създателя му.

— Ще дойде ден… — прошепна сумрачният дракон. — Ще дойде ден… тя ме направи твърде силен, за да бъда роб… Роден съм да властвам над всички…

— Докато не създаде още…

— Тя вече не може да го стори! Яйцата са унищожени!

— Тя ги защити! Много добре знаеш!

Даргонакс потръпна. Той отблъсна Кориалстраз от себе си, провиквайки се:

— Теб ще оставя за десерт! Първо ще опитам магията на синия!

Докато червеният се опитваше да се съвземе, Даргонакс се спусна към Калек… но Кориалстраз знаеше, че чудовището всъщност не се е насочило към синия, който се носеше над горящата планина. И за да потвърди опасенията му, Даргонакс отново премина в безтелесна форма. Тъкмо когато щеше да достигне Калек… той премина през него и Кориалстраз вече бе сигурен — златисто сияние обгърна сумрачния дракон. Даргонакс се опита да се бори, но не можеше да продължи по-напред. Той се извъртя към създателя си.

— Не бъди лошо дете — каза напевно Синтария, държейки високо частицата от Демонична душа. — Имах достатъчно лоши деца…

Черният дракон размаха ноктест пръст към Кориалстраз.

— Първо този! А другият… — тя погледна към Калек, който се беше сгромолясал близо до подножието на Грим Батол. — От него може и да остане нещо, докато се справиш с червения…

— Дааа, майко…

И все още обгърнат в златистото сияние — без съмнение, за да предотврати следващ бунт, помисли си Кориалстраз — той се стрелна към червения.

* * *

— Ще има… само един шанс — успя да промълви Ириди и после погледна към висшата елфа. — Сигурна ли си, че стана така?

Рейнджърът кимна.

— Видях го с очите си.

— Тогава трябва да опитаме.

Дренаята се опита да се изправи сама. Ронин и Верееса си размениха погледи зад гърба й.

— Ириди, какво възнамеряваш да направиш?

— Знам как… как да насоча жезъла… но не ми остана нищо… което да дам… — дренаята се загледа в слабото сияние на кристала. — Но ти… ти може да успееш да осигуриш енергията…

— Ако ще спре онова нещо, ще дам всичко, което мога…

— Вижте! — прекъсна ги Верееса. — Тя отново насъска звяра си срещу него.

Ириди моментално пристъпи напред и насочи жезъла към борещите се дракони. За миг се олюля, но после си нашепна:

— Дадох обет… — после се обърна към магьосника. — Трябваш ми… сега…

Ронин пристъпи към нея и сложи ръка върху жезъла. Кристалът проблесна ярко както преди. Дренаята се фокусира… и се замоли.

Даргонакс нанасяше пореден удар върху Кориалстраз. Червеният се опитваше да го отблъсне, но толкова много изпитания го бяха изтощили, а сумрачният дракон беше във върхова форма. И тогава Синтария нададе невероятен писък. Силен енергиен поток обгърна Кориалстраз и Даргонакс. И сумрачният дракон се изду до още по-ужасяващи размери.

— Дааа! — извика Даргонакс.

Той отново нададе доволен рев. После отблъсна Кориалстраз… и се обърна към създателя си. Но дори след това той не спря да се уголемява. Кориалстраз се опитваше да задържи височината си. Той се обърна към Синтария. Ръката й беше силно обгорена — още едно допълнение към зловещата й красота. Но черният дракон продължаваше да стиска здраво това, което я изгаряше… частицата. Това бе нещото, което даваше на Даргонакс още и още сили.

„Не! — помисли си Кориалстраз. — Знаят ли какво правят?“ Той погледна надолу към източника на енергия, който се вливаше през частицата право в сумрачния дракон. Ириди… и Ронин. Той беше източникът на енергията, която захранваше жезъла. Поне Ронин трябваше да знае до какво щеше да доведе това. Защо им трябваше да…

— Не! — провикна се към небето Синтария. — Няма да го дам!

Той се обърна отново към черния дракон и видя, че стиснатата й лапа е повлечена към Даргонакс, сякаш тя… или по-скоро частицата… отчаяно се опитва да се слее с аметистовата сила. И изведнъж Кориалстраз осъзна какво се надяваха да постигнат другарите му. Те се опитваха да използват същата промяна, която той самият беше усетил в сумрачния дракон.

Даргонакс се приближаваше към създателя си… но като че някаква невидима верига го държеше само на няколко метра от него. Бегемотът се дърпаше, но не можеше да помръдне напред.

„Тя още държи частицата… всеки път тя държи частицата…“ Игнорирайки последствията за себе си, червеният насочи всичките си сили да направи това, което Даргонакс не можеше… да достигне Синтария. Планът му със сигурност щеше да се провали, ако Даргонакс не беше толкова близо и ако частицата не изгаряше лапата на черния дракон. Консортът на Детуинг виждаше само тези две неща и нищо друго. Докато имаше власт над сумрачния дракон, съдбата на всичко останало бе буквално в ръцете й.

Кориалстраз се стрелна под нея, насочвайки муцуната си към лапата й. Синтария го забеляза в последния момент, но реагира твърде бавно. С цялата сила, на която беше способен, червеният дракон се хвърли към нея, целейки се в лапата й. Муцуната му я удари от вътрешната й страна. Вече на края на силите си, Синтария не успя да удържи захвата си. Единствената частица от Демонична душа изхвърча от ръката й… и с невероятна скорост се стрелна точно в зиналата паст на Даргонакс.

— Глупак! — изрева тя към Кориалстраз.

Опашката й се зави около основата на гърлото му. Острите й люспи се врязаха надълбоко, а мускулестата опашка, също подсилвана от безумната й ярост, заплаши да прекърши врата му.

— Ще ти откъсна главата!

— Не… аз ще откъсна твоята… — прокънтя гласът на сумрачния дракон.

Вече незадържан от нищо, чудовищният дракон се нахвърли върху нея. В широко отворените очи на Синтария се четеше недоумение и дори когато Даргонакс я сграбчи, тя изрева:

— Ти си мой! Аз те родих! Ще ми се подчиняваш!

Очите на аметистовия звяр се присвиха зловещо.

— Подчинявам се единствено на себе си… Аз съм Даргонакс, Поглъщача на всичко, включително и на теб…

Той разряза корема й със страшните си нокти, които сега бяха двойно по-големи от нейните. Синтария отново изрева, а около нея се разхвърчаха люспи и плът. Да, тя не показа страх, а само ярост и от гърлото й изригна порой от лава — същата като тази, която извираше от планината долу. Даргонакс премина в безплътна форма, но вече беше леко обгорен. Той игнорира нараняванията си, погълнат от желанието да отнеме живота на създателя си.

Междувременно Кориалстраз се чудеше защо останалите не довършват това, което със сигурност знаеха, че не е довършено. Той погледна надолу и на светлината на лавата видя, че дренаята, която явно насочваше жезъла, е паднала на колене. Ронин също изглеждаше изтощен. Към тях сега пълзеше друга фигура… синият дракон. Калек явно беше разбрал какво бе сторил Кориалстраз, но беше твърде слаб и вероятно нямаше да може да помогне на другарите си.

Червеният бързо се спусна към тях. Точно преди да се разбие, Кориалстраз се издигна нагоре. Докато се приземяваше, той се трансформира в по-практичната си форма на Крас. И като Крас той помогна на променящия се Калек да достигне до Ронин и Ириди. Верееса стоеше до съпруга си и дренаята и внимаваше да не изпуснат жезъла.

— Трябва… трябва да бъде унищожен… — каза жрицата на Крас и Калек, без да е нужно да обяснява за кого говори. — Трябва да се фокусираме върху слабостта… която Зераку му причини! Аз ще насоча… енергията! Но трябва да ми отдадете всичко, което можете!

Крас и Калек разбраха какво й причинява потокът от обединените енергии. Синият се поколеба.

— Не! Няма…

Ириди прикова очи в него.

— Длъжен си!

Драконът-магьосник хвана ръката на синия и я сложи върху жезъла. Четиримата силно стиснаха жезъла на наару, а Верееса помогна на Ириди да го насочи в правилната посока.

— Нека всичко… свърши — заповяда дренаята.

Светлината на жезъла обгърна всички. Крас, Ронин и Калек изпъшкаха. Ириди не издаде звук. Огромен енергиен поток се стрелна в небето… но този път уцели Даргонакс. Крас знаеше, че този отчаян план се основава на познанията на Верееса. Тя беше виждала как силата на жезъла на Зендарин разрушава неразрушимото. Защо този принцип да не важи и сега, дори когато частицата — както сумрачният дракон вероятно смяташе — бе на безопасно място в гърлото му. Но за да се получи нужното, тя трябваше да е точно там и никъде другаде.

— Той отново проблесна! — извика Верееса. — Това означава ли…

— Не означава нищо, докато частицата не бъде унищожена! — отвърна Ронин.

Изведнъж Даргонакс се изви. Тялото му се разтърси и за миг изгуби сцепление. Явно се опитваше да се отърве от нещо, което му причинява болка. И тогава… кратък златист взрив избухна в тялото на Даргонакс. Сумрачният дракон изрева. Той забрави за Синтария и погледна към земята.

Безмълвно Крас скочи и бързо се отдалечи от другите достатъчно, за да се трансформира. Като Кориалстраз той се стрелна към небето. Сега, повече от всякога, той не можеше да позволи чудовището да достигне до другарите му.

Даргонакс проблесна отново. Видимо се концентрира и бързо се съвзе. Сумрачният дракон изгледа злобно Кориалстраз.

— Ти… Ще те поглъщам бавно и ще се наслаждавам на страданието ти…

Кориалстраз го прекъсна.

— Тя ще ти избяга!

Даргонакс реагира моментално. Той се обърна към отдалечаващата се Синтария… и отново проблесна.

— Какво… Огромният звяр се обърна към Кориалстраз, който не откъсваше поглед от него.

Даргонакс нададе яростен рев, изгледа гневно червения дракон… и се спусна след Синтария. Раните й забавяха движенията й. Консортът на Детуинг успя да прелети над Грим Батол, но не продължи по-далеч, преди Даргонакс отново да я хване.

— Пусни ме… — настоя черният дракон. — Пусни…

Даргонакс вкопчи нокти в тялото и крилете й. Сумрачният дракон отново проблесна и в същия миг на лицето на Синтария се изписа ужас.

— Пусни ме! Аз…

Но Поглъщача само се изсмя.

— Най-накрая! — провикна се той. — Най-накрая съм свободен от теб…

Даргонакс проблесна. Проблесна ярко като слънцето. Енергията, която бе погълнал, изпепели както него, така и Синтария. Последната частица от Демонична душа го беше захранила, но щом бе унищожена вътре в него, тя задейства верижна реакция, която се отрази на онази нестабилност, която Даргонакс делеше с предишните си братя близнаци, за които тя не бе толкова фатална.

Синтария успя да изреве за последно, но не от страх, а от гняв. Кориалстраз почти можеше да се закълне, че последният й поглед бе насочен към него, но може би само така му се бе сторило заради трепкащата светлина от изригващата планина под него. И докато си мислеше за изригването, червеният дракон се удиви, виждайки как приливът на лава отслабва и сякаш някаква огромна сила го засмуква обратно в дълбините на планината. Огнените реки се върнаха през пукнатините и процепите, от които бяха извирали.

„Изригването е било нейно дело… Без нея то ще изчезне, защото изобщо не е трябвало да се появява.“ Червеният дракон беше удивен от магията на черния орляк и той копнееше за времето, когато всички орляци бяха другари и съюзници, а не врагове. „Но тези дни отминаха отдавна. Наистина, в някакъв смисъл е настъпила нощта за вида ни…“

Отърсвайки се от тези мисли, Кориалстраз се спусна надолу. Той се приземи до другарите си… и когато се приближи, видя това, от което най-много се опасяваше. Всички бяха наобиколили дренаята, която лежеше по гръб. Жрицата все още стискаше жезъла си, който светеше слабо, но Кориалстраз не можеше да разбере защо.

Калек се беше надвесил над нея и прокарваше ръце над главата и сърцето й. Той изглеждаше разстроен и когато Кориалстраз се трансформира в Крас, синият прошепна името… Анвийна. Драконът-магьосник докосна рамото на Калек и прошепна:

— Съжалявам. Това, което веднъж стори, не може да бъде повторено. Сега Анвийна е само с теб.

— Иска ми се да можеше да спаси Ириди…

— Явно съдбата й е отредила друго…

Изглежда дренаята бе чула гласа на Крас, макар той да се опитваше да е тих. Очите й се отвориха и тя се обърна към него.

— Свърши ли?

— Да, Ириди — отвърна Крас, коленичейки до нея. — Тихо. Има вероятност, ако те взема с мен, кралицата ми да те спаси…

Тя се закашля.

— Не… мисията ми завърши тук… — жрицата се усмихна. — Със Зераку… слава на дракона, който помогна да сложим край на това…

Ириди отново се закашля, този път още по-силно.

— Азерот… Азерот е свят на… чудеса… но ми липсва… липсва ми Непознатата земя… дори и с голяма мъка… искам да се върна…

Тя замлъкна. Главата й се отпусна на една страна, а очите й останаха отворени. Жезълът падна от ръката й. Дарът на наару се изтърколи и последната му светлинка угасна завинаги. Верееса се присегна да го вземе, но той се сви, сякаш се съсухри нещо живо. Само за миг от него остана единствено сива купчинка пепел, която слабо наподобяваше предишната му форма. Четиримата постояха смълчани известно време, отдавайки почит на дренаята и жертвата й.

— Ще я погребем ли? — попита Ронин, най-сетне нарушавайки тишината.

Калек се наведе над тялото й.

— Не, аз ще я отнеса там — отвърна той с треперещ глас. — Тя го заслужава.

Крас знаеше къде възнамеряваше да я отведе.

— Мислиш ли, че е умно? Малигос ще ти позволи ли?

— Със или без позволението му, ще я отнеса в Непознатата земя. Тя пожела това.

Понасяйки Ириди на ръце, синият се трансформира. Разпери криле и се поклони на Ронин и Верееса.

— За мен беше чест да ви срещна… и дори ви завиждам.

После синият се обърна към Крас:

— Сега те разбирам по-добре. Не съм съгласен с всичко, което правиш, но разбирам основанията ти…

Крас се поклони на синия дракон.

— Тя винаги ще се гордее с теб, Калекгос.

— Все още предпочитам Калек. Тя предпочиташе Калек.

— Тогава на добър час, Калек… и благодаря за всичко, което направи за нас…

Синият дракон се издигна в небето. Той прелетя в кръг над другарите си и после пое в посоката, която Крас знаеше, че ще го отведе до портала към Непознатата земя. В същото време към другарите се присъединиха Гренда и няколко от воините й. Тя ги поздрави, вдигайки секирата си.

— Всички са преброени — после се обърна към Ронин. — Ама за рапторите… не зная…

Ронин се засмя.

— Аз ще се оправя с тях. Щом нещата около Грим Батол се успокоят, сигурно ще се върнат в Раптор Ридж и няма повече да притесняват пристанище Менетил. Стойте настрана от тях и няма да имате проблеми.

Гренда изсумтя.

— Не зная как ще стане т’ва… и тая планина наистина ли ще се укроти? Т’ва последното й зло ли беше?

— Ще видим — намеси се Крас. — Но засега поне мечтите на Детуинг намериха своя край. След смъртта на Синтария вече ги няма заклинанията, които предпазваха яйцата й. Отливът на лавата сигурно ги е унищожил.

— Значи мисията ни приключи — каза Гренда и след кратко колебание добави — На сутринта ще се върнем при хората си, за да докладваме на краля ни и да почетем мъртвите си… особено Ром.

Крас присви очи.

— Предай на краля си, че червеният орляк също ще почете загиналите воини, включително стария ми другар.

Лицето на Гренда се озари.

— Това би означавало много за паметта му…

Драконът-магьосник се обърна към Ронин и Верееса.

— Вие ще се върнете при децата си, нали?

Магьосникът и елфата кимнаха утвърдително.

— Ще си починем тази нощ — отвърна Ронин — и после сигурно ще мога да ни пренеса до там… и да прекарам малко време с тях, преди да се върна в Даларан.

Червенокосият заклинател не поясни повече, но изражението му подсказа на Крас, че от него няма да научи нищо за плановете на защитения град.

— Животът и изборът си е ваш — каза той на двамата, но по-специално на Ронин. — Благодарен съм за помощта, която ни оказахте тук… и за приятелството ви.

— Винаги можеш да разчиташ на това — отвърна Верееса.

Крас се концентрира за едно последно заклинание.

— И като ваш приятел, позволете ми…

Магьосникът и елфата изчезнаха.

— Те са у дома при децата си — отвърна драконът-магьосник на слисаното изражение на Гренда. — Може и да успея да изпратя някои от воините ти по същия начин, само малко да си почина…

Но джуджетата поклатиха глави. Със загрижена усмивка Гренда отвърна:

— Не зная за теб, велики, но нашият земен народ предпочита твърда земя под краката си!

Крас се усмихна.

— Разбира се. Земята за вас е това, което е небето за мен. Много добре разбирам — той отстъпи назад. — Оставям ви тогава. Остри секири и здрави тунели ви желая…

Джуджетата Бронзбиърд паднаха на коляно, докато Крас се трансформира в истинската си форма. Като Кориалстраз той наведе глава в знак на почит към храбрите джуджета и после се понесе към небето.

Но Кориалстраз не пое надалеч от Грим Батол, а към нея. Той премина над разрушената планина, чудейки се как, въпреки лавата на Синтария, отдалеч Грим Батол продължаваше да изглежда както преди. „Упорито е това място. Винаги е било такова.“

Той се концентрира колкото можа, за да се увери, че това, което бе казал на другите, наистина е така. Кориалстраз провери възможно най-внимателно вътрешността на Грим Батол, усещайки единствено празнота и познатото остатъчно зло, което се излъчваше от нея векове наред. А там, където трябваше да се намира залата с яйцата, червеният усети пълна разруха.

Както бе казал, без Синтария пещерата нямаше защита. Може би едно или две яйца да са оцелели, но дори маятисовото покритие, което беше видял върху тях, нямаше да може да ги защити. Даргонакс беше последният сумрачен дракон.

Кориалстраз пое в посока към къщи. Той също искаше да се прибере при семейството си. Беше време да се завърне и да прекара известно време там, преди отново да се посвети на вечното си бдение над Азерот… А зад него Грим Батол се издигаше тихо и мирно… като смъртта.

* * *

Но дълбоко в дълбините на страховитата планина… по-дълбоко, отколкото дори Синтария беше достигала… не беше напълно тихо и мирно. В мрачната пещера най-накрая се размърда нещо огромно. Всички неканени гости си бяха отишли. Вече спокойно можеше да започне…

Около него бяха събрани яйцата, които Синтария мислеше, че е запечатала в специалната си пещера и които проклетият червен дракон бе решил, че вече са унищожени. Там долу имаше много места, в които можеше да ги скрие, много места, в които да ги поддържа жизнеспособни, докато всичко бъде готово.

„За известно време ми беше от полза — мислеше си той за Синтария. — Толкова лесно се подлъга да дойдеш точно тук и да се постараеш да изпълниш мечтата, която повярва, че е твоя! Завистта и омразата те превърнаха в най-великия ми инструмент, да… и се поучих много добре от твоите грешки…“

Детуинг се изсмя — единственият начин, по който можеше да оплаче някогашната си съпруга. Тя бе умело манипулирана дори за справянето с проклетия Кориалстраз, с когото все още предстоеше разплата.

Отърсвайки се от мисълта за древния си противник, Пазителя на Земята доволно се заигра с едно от яйцата. Даргонакс имаше дефекти, но все пак се оказа особено интересно творение. Консортът на Детуинг беше избрала странна посока за експериментите си. Но той разбираше къде се крие грешката й. Неговите сумрачни дракони — толкова подходящо име, мислеше си той и благодареше на гласовете, които беше чул да му го напяват — щяха да са перфектни. Те щяха да са самият него.

И докато всички смятаха Пазителя на Земята за мъртъв, Детуинг разполагаше с всичкото време на света, за да „излюпи“ грандиозното си творение… всичкото време, което му беше нужно да поправи грешките на децата и съпругата си, за да се увери, че никой, дори Кориалстраз, няма да заподозре какво се случва, преди да е станало твърде, твърде късно.

„Денят на дракона приключи — мислеше си Детуинг, предчувствайки бъдещето. — Нощта почти е застигнала Азерот… А след като тази нощ ликвидира старите орляци… ще настъпи нова зора… Зората на моя нов свят…“