Към текста

Метаданни

Данни

Серия
World of Warcraft
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nigth of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
Недялка Цонева (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2016)

Издание:

Автор: Ричард А. Кнаак

Заглавие: Нощта на дракона

Преводач: Катина Цонева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Коректор: Недялка Цонева; Ripcho

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5981

История

  1. — Добавяне

Двадесет и три

Лавата беше навсякъде и въпреки че Кориалстраз по-рано се беше излекувал с нея, както беше обяснил и на Верееса, времето, в което можеше да оцелее в нея все пак бе ограничено. И той почти беше достигнал границата. Червеният дракон не знаеше къде е Синестра. Около него вилнееха прекалено много първични сили и енергии. Грим Батол бе толкова пропита с магия, че не бе възможно да се определи точно величината им. Всеки път, когато Кориалстраз си помислеше, че е разбрал всичко, планината го опровергаваше.

Докато усилено се стремеше нагоре, горещината започна сериозно да му се отразява. Вече беше обгорила доста от люспите му. Кориалстраз започна да се съмнява в шансовете си се спаси… Но скоро главата му проби по-хладна скала и стигна до свеж въздух. Той нададе рев, който бе по-скоро вдишване на този въздух и копнеж да се освободи от изгарящата жега. Червеният дракон се свлече изнемощял върху порутеното възвишение и после, неспособен да удържи инерцията си, се прекатури надолу към основата му.

* * *

Имаше още двама, които отчаяно се опитваха да се спасят от катастрофата, която черният дракон създаде. Калек предпазваше себе си и Верееса с щита си, но след всичките си изпитания синият бе повече от готов да признае, че силите му са на привършване. Въпреки това образът на Анвийна в съзнанието му, както и загрижеността му към рейнджъра го караха да продължава напред. И тогава, насред бушуващата лава в твърде тясното пространство, което не позволяваше на слабия син дракон да се трансформира, се материализира странна фигура.

Червенокос магьосник. Калек знаеше достатъчно както от Верееса, така и от собствения си орляк, че смъртният заклинател с червена коса може да е единствено Ронин Дрейг’сифал. За великия Малигос названието „драконово сърце“ бе твърде дръзко, макар че, за добро или зло, Изражението на Магията го смяташе за най-поносим от непоносимия му орден. В много други отношения, включително и това, Калек не можеше да се съгласи с господаря си, но в момента за него от значение бе само, че той е съпруг на висшата елфа и може би щеше да успее да я изведе от тук.

— Верееса! — извика Ронин в мига, в който я видя.

Както Калек и рейнджъра, той също имаше щит, но неговият изглеждаше още по-нестабилен от този на синия дракон. Калек трябваше да действа бързо.

— Вземи я със себе си! — заповяда му той, хвърляйки я в ръцете му. — Измъквайте се от тук! Проходът всеки момент ще пропадне!

— Ами ти? — настоя Верееса. — Какво ще правиш ти?

Гледайки двойката, синият се замисли какво ли щеше да бъде, ако той и Анвийна имаха същата съдба. Това улесни решението му. Той не изчака очевидно изтощеният човек да се опита да изведе елфата в безопасност. Калек го направи вместо него. Прозрачна синя сфера обгърна и двамата. Тя наподобяваше щита, който вече ги заобикаляше. Ронин и Верееса изглеждаха готови да се възпротивят, но Калек не им позволи.

— Използвай магията си, за да изведеш сферата! Тръгвайте!

Калек им даде начален тласък, мислейки си, че магьосникът ще може да продължи да я задвижва напред. Сферата и двамата й обитатели си проправиха път през срутващите се стени.

Най-сетне Калек можеше да опита това, което не смееше да направи от страх да не нарани спътника си. То изискваше пълната му концентрация и всичките му останали сили… и цялата вяра, която Анвийна някога бе имала в него. Синият се трансформира, разширявайки в същото време щита около нарастващата си форма и веднага след това се опита да се изправи.

Калек рушеше тон след тон скали и пръст. Той се насочи не директно нагоре, а леко встрани, защото възнамеряваше да достигне една от обширните пещери в тази посока. Там беше окован етерният дракон и синият искаше да провери дали левиатанът е още в плен. Калек знаеше, че не може да се изправи сам срещу Даргонакс, но с помощта на етерния дракон — приемайки, че може да я получи — може би имаше надежда.

Лавата продължаваше да изригва от Грим Батол. Той знаеше, че това не е нещо естествено. Планината трябваше да е много по-стабилна. Калек подозираше, че това е дело на консорта на Детуинг, която вероятно атакува червения дракон. Синият искаше да отиде и да му помогне — ако Кориалстраз беше все още жив — но сега Даргонакс изглеждаше по-сериозната заплаха. Синестра не знаеше какво бе създала. Някъде, някак си чудовището щеше да се превърне от роб в господар.

Скалата пред него изведнъж се срина. Муцуната му навлезе в пещера, която още не беше залята с лава. Благодарен за късмета си, синият дракон бързо се втурна вътре. Обля го мощно черно сияние. Калек изрева и се блъсна в една от стените. Крайниците му се вледениха. Той не можеше да помръдне.

— Е, не е глупакът, когото очаквах! — загука Синестра някъде от мрака. — Но и ти ще свършиш работа…

Тя стегна нокти около краката му и го понесе със себе си.

* * *

Зераку умираше. Ириди го виждаше и усещаше. Тя знаеше, че същността на етерния дракон не е безкрайна и след толкова много изтезания не му беше останала много. Зераку със сигурност очакваше наближаващия си край, но изобщо не се опитваше да го избегне. Не от гордост или просто защото Даргонакс трябваше да бъде спрян. Етерният дракон, както Ириди беше усетила по-рано, се надяваше по някакъв начин да спаси останалите… да спаси нея.

„Но не мога да го позволя! Няма да позволя да се жертва за мен или за някого другиго!“ — отчаяно си мислеше дренаята. Затова тя се промъкна покрай джуджетата и рапторите, които очевидно се бяха насочили към хребета, носещ името на последните, и се отправи към място, откъдето можеше да наблюдава борещите се дракони. Ириди не беше сигурна дали планът й ще проработи, но беше убедена, че щом Даргонакс може да се храни със силите на жезъла, Зераку също ще може.

Тя призова жезъла и насочи големия му кристал към етерния дракон. Жрицата си припомни всичките практики за вътрешна концентрация, нищо не трябваше да я разсейва. Фокусът й трябваше да бъде върху този момент и да попречи на Зераку да жертва живота си за нея. Взряна в кристала, тя насочи силата на дара от наару към огромния звяр… и се замоли.

Зераку почувства мощен прилив на енергия. Отначало бе учуден, но после разбра. Той позна източника й и разбра какво костваше това на дренаята. Тя бе готова да му даде частица от себе си и това изпълни Зераку с нещо, което не беше преживявал досега… гордост не само от това, което е, но и от това, в което се е превърнал.

Етерните дракони нямаха истинско минало, нито наследство, което да следват. Той бе научил, че те произхождат от деформираните яйца на същия черен орляк, към който принадлежеше и Даргонакс. Единствената разлика между тях сега беше, че Зераку вече отхвърляше връзката си с него. На него не му бе писано да е зъл, той сам определяше съдбата си, пък била тя живот или смърт.

Етерният дракон ярко заблестя и призова магията си. Нова и по-мощна светкавична буря връхлетя Поглъщача, който отстъпи изненадан. Зераку се изсмя… и се спусна към него. Двамата титани прелитаха над горящата планина като двойка мършояди, борещи се за труповете на бойното поле. Даргонакс се стрелна нагоре към етерния дракон, но двамата отново преминаха един през друг.

Ириди усети, че Зераку все още не е достатъчно силен, за да надвие създанието на Синестра. Дренаята приседна на едно коляно, за да запази силите си, и в същото време принуди жезъла да отдаде още от себе си… и от нея. Щом новият прилив на енергия изпълни Зераку, той се обърна към нея:

„Стига толкова! Тръгвай! Това е моята битка!“

Но Даргонакс, поглеждайки надолу към жрицата, изрева към етерния дракон:

— Не се тревожи за малката си любимка! Много скоро тя и силата й ще се превърнат във вкусна храна…

Ириди знаеше, че повечето дракони са особено интелигентни, но Даргонакс беше станал твърде умен за краткото си съществуване. Всичко в сумрачния дракон беше повече, отколкото се смяташе за възможно. Синестра бе подсилила както физическия, така и умствения му растеж отвъд нормалното. Колко ли смъртоносен щеше да стане Даргонакс след година?

Страхът от тази мисъл я окуражи още повече. Жрицата се взря навътре в себе си и потърси онази малка частица, която при повечето смъртни същества винаги се дърпаше назад. Но заради Зераку Ириди нямаше повече да й го позволи. Затова тя му даде и нея. Използвайки жезъла си, тя му отдаде всичко, което беше.

Зераку отново се изпълни. По-страховит от всякога, етерният дракон размаха криле и заедно с магията си завихри мощен вятър, който отблъсна Даргонакс. Сумрачният дракон премина в безтелесна форма, но крилете на Зераку все пак успяха да го засегнат. В този вятър бяха мощните енергии на жезъла… и на Ириди. На едно от крилата на Даргонакс проблесна искра. Втора се появи на десния му крак и трета върху тялото му. И всеки път сумрачният дракон надаваше рев.

Проработи! Въпреки че Ириди бе смъртоносно изтощена, сърцето й радостно подскочи. Само секунди бяха нужни Зераку да довърши Даргонакс.

Но тогава от огнената планина изригна черно сияние. Дренаята очакваше да удари етерния дракон, но то се насочи към Даргонакс. Да, сумрачният дракон изрева не от болка, а по-скоро от удоволствие.

— Дааа! — извика той, за да го чуят всички. — Още! Искам още…

И преди сепнатият Зераку да успее да помръдне, Даргонакс се стрелна напред и сграбчи крилете му с ноктите си, които блестяха като оникс. Макар че Зераку беше безтелесен, сумрачният дракон изведнъж успя с лекота да го притисне. Етерният дракон се опита да се освободи, но чудовищният му враг го държеше много здраво.

— Толкова пъти си ме хранил — злорадстваше Даргонакс. — Сега ще ме нахраниш за последен път!

Сумрачният дракон отметна главата си назад. Зераку изрева, а тялото му се заизвива на вълни, сякаш не беше истинско. Формата му се изкриви и сякаш започна да се топи в мъгла.

— Не! — извика Ириди.

Беше толкова близо до спасяването на Зераку.

— Не! Моля те!

Зераку усети, че животът му се изплъзва. Беше обречен. Единственото му желание бе да не позволи малката дреная да загине заедно с него. Колко велика беше тя! Колко храбра и вярна! Той се прокле, че бе изпитвал такова презрение не само към нея, но и към всички по-дребни същества! Въпреки размерите им, въпреки крехките им кости, те бяха много по-прекрасни от него.

Той се опита да прекъсне връзката, но Ириди се възпротиви. Тя все още беше решена да му помогне, както и той на нея. Оставаше му само един шанс. С последен яростен рев етерният дракон се опита да премахне заклинанието, което позволяваше на Поглъщача да държи безтелесната му форма. Щом Зераку атакува, усети, че нещо в Даргонакс отвръща на удара му. Поглъщача на свой ред изрева, но бързо се съвзе.

— Не… — промълви самодоволно звярът. — Не, няма да…

Зераку усети как енергийни нишки разкъсват самата му същност. Той буквално бе разкъсан на парчета и нямаше какво да направи, за да спре… или да помогне на дренаята. Етерният дракон се опита да запази целостта си, но усети, че губи сили. Докато сумрачният дракон поглъщаше още и още от същността на врага си, тялото му достигна ужасяващи размери.

Съзнанието на Зераку се разкъса. Той дори вече не приличаше на етерен дракон, а по-скоро на някакво странно чудовищно петно. Той успя да насочи една последна мисъл към дренаята.

„Съжалявам! Съжалявам… приятелко…“

И докато Даргонакс поглъщаше изцяло същността на Зераку, той погълна и енергията на жезъла… и на Ириди. Дренаята се разтърси. Тя се опита да се задържи на едно коляно, но дори това вече не бе възможно. Ириди изпъшка и се строполи. Жезълът падна от ръката й… но този път не изчезна. Вместо това той издрънча на земята няколко пъти и се търколи до краката й. Светлината на големия кристал избледня и остана само един потъмнял камък.

„Провалих се — каза си жрицата. — След всичко това… те провалих… храбри Зераку… приятелю…“

Тя с усилие изправи глава, надявайки се, че все пак Зераку може и да оцелее… Но с последен вопъл етерният дракон се стопи в завихрения енергиен облак, който Даргонакс погълна наведнъж. Сумрачният дракон изрева доволно и като че ли още повече се изду. Игнорирайки собственото си страдание, Ириди не можа да понесе тази последна гледка. Тялото й се разтърси от болка, тя отпусна глава на земята… и загуби съзнание.

* * *

Сферата, носеща Ронин и Верееса, кацна на земята близо до джуджетата и се отвори. Щом двамата излязоха от нея, тя изчезна. Гренда се втурна към тях.

— Верееса! Магьоснико! О, слава! Ами другите?

Ронин поклати глава.

— Не мога да кажа нищо със сигурност за останалите… освен за Ириди и Ром.

— Ром? — женското джудже изглеждаше уплашено. — Да не искаш да кажеш, че…

— Той загина в битка, отнасяйки със себе си един драконид.

— Най-вероятно Раск — добави Верееса.

— Той… той ще бъде почетен — отвърна Гренда с пламнало лице, опитвайки се да сдържи изгарящите я емоции.

Явно полагайки усилие да разсее вниманието си с други неща, тя попита:

— Ами дренаята?

— Тя трябва да е тук някъде… Огненото сияние, извиращо от Грим Батол, макар и непостоянно, ни позволи да огледаме доста надалеч.

В същия миг нов рев накара всички да погледнат нагоре. Даргонакс се носеше в небето като адски бог. На светлината на изригващата лава той изглеждаше особено зловещ.

— Какво стана с етерния дракон? — попита магьосникът.

— Някаква ужасна черна енергия се изстреля от Грим Батол и подсили звяра. Появи се и бледа синя светлина, която докосна Зераку и за кратко го подкрепи, но не беше достатъчна…

— Бледа… Ириди! Сигурно се е опитвала да му помогне! Дано не е пострадала от…

Но преди Ронин да успее да каже още нещо, Даргонакс насочи поглед към дребните фигури и се изсмя.

— Погледнете добре проклетото място, което ви заобикаля, малки хапчици, защото това е последното нещо, което ще видите…

Магьосникът изсумтя.

— Защо винаги трябва да казват подобни неща?

Той пристъпи пред Гренда и Верееса.

— Всички да се разпръснат! Може и да успея да го задържа, докато се измъкнете…

— Няма да тръгна без теб! — заяви елфата.

— И никое джудже няма да бяга повече от някакъв си голям гущер! — извика Гренда, а думите й възбудиха одобрителните възгласи на воините, които бяха наблизо.

Ронин нямаше време за спорове. Даргонакс вече се снишаваше. Магьосникът си припомни всичко, което знаеше за драконите, надявайки се, че нещо ще му подскаже какво точно да стори. Той вече беше достатъчно изтощен и се съмняваше, че може сам да се справи с такъв бегемот. Но все пак направи заклинанието си.

Бели нишки се материализираха около Даргонакс. Те приличаха на оковите на Зераку, но дизайнът им бе с по-сложна матрица. Те обвиха сумрачния дракон и се стегнаха около крилете му, които изпълваха цялото полезрение. Даргонакс изрева от гняв, понасяйки се към земята. Но изведнъж стана полупрозрачен. Магическите окови на Ронин продължиха да падат без пленника си. Даргонакс проблесна за миг и отново се материализира. Поклащайки глава, той продължи да се снишава към воините.

„Обречени сме — осъзна Ронин. — Ще умрем, а аз дори нямам сили да пренеса Верееса на безопасно място…“ Даргонакс отвори огромната си паст.

* * *

Остра болка накара Кориалстраз да се размърда, остра болка на познато място. Червеният дракон изправи глава и се загледа в мястото, където беше пронизан от черния кристал. Но този път той знаеше, че причината не е в кристала… а по-скоро в нещо, което е скрито от по-очевидното му присъствие. И сега тук, в Грим Батол, далеч от всичко друго, той успя да го усети. Кориалстраз най-сетне разбра какво беше това.

„Постоянно ме преследваш, творение на Нелтарион!“ Пурпурният бегемот фокусира внезапната си ярост върху мястото. Той леко потръпна от подновената болка, но не се поддаде. Този път Кориалстраз беше решен да се прочисти.

Изпод люспестата му кожа изведнъж изскочиха няколко дребни частици. Повечето бяха черни кристалчета, които, благодарение на предишните му усилия, вече бяха напълно безвредни. Но освен тях се появи и едно златно късче, не по-голямо от грахово зърно.

— Проклятието на живота ми! — изрева Кориалстраз. — Проклета Демонична душа!

Той привика частицата от Демонична душа и отпрати всички останали. Тя се приземи в лапата му — дребна, но всъщност толкова коварна. Щом я откри, червеният дракон успя да усети тайното заклинание около нея. Той вече се чувстваше по-силен. Кориалстраз се приготви да унищожи парченцето… но после сви пръсти около него. Той вдигна поглед към хаоса, който цареше над Грим Батол, разпъна криле и се издигна във въздуха.

* * *

Синестра гледаше отстрани развоя на събитията и ликуваше. Всичко се беше развило точно така, както тя искаше. Това, че в Грим Батол беше настъпил чак такъв смут, не бе от значение. От значение бе единствено това, че създанието й оправда всичките й надежди и дори надхвърли очакванията й… и щеше да бъде засенчен от следващото поколение, което тя щеше да създаде веднага, щом ликвидира всички, които се месеха в плановете й.

Черният дракон се надвеси над синия, който лежеше скован в краката й. В едната си ръка тя държеше частица от Демонична душа. Тя бе единственото нещо, което й бе нужно, за да подсигури славното си бъдеще. Нека дойдат стотици дракони. Докато Даргонакс й се подчинява, всички щяха да бъдат елиминирани като Кориалстраз… и евентуално и синия.

Силно златисто сияние обгръщаше Калек. Той беше в съзнание, но не можеше да помръдне. А по-лошото бе, че същността му се източваше, и то много безмилостно. Но тъй като Синестра не разполагаше с други предмети и заклинания, сега тя самата насочваше енергиите му към целта си. Чрез частицата и собствената си магия безумният дракон изпращаше тези енергии под формата на черно сияние към Даргонакс. Етерният дракон вече го нямаше, но същността му не отиде напразно. Отново, благодарение на усилията й, Даргонакс беше успял да я погълне и да стане още по-силен от преди.

— Идеално… — прошепна тя. — Всичко ще отмине…

И тогава единственото нещо, способно да разклати безумната й увереност, изведнъж сякаш се върна от мъртвите и полетя във въздуха, насочвайки се към Даргонакс. Синестра яростно изрева, виждайки Кориалстраз. Червеният само след миг щеше да стигне до чудовището.

И дори отдалеч консортът на Детуинг усети чрез своята частица от артефакта какво точно носи Кориалстраз. Нещото вече не беше там, където трябваше да бъде според плана й. Вече не бе скрито от магьосника, който й служеше посредством друга магическа атака. Сега хитрият й трик, който трябваше да попречи консортът на Алекстраза да се изправи срещу нея с пълните си възможности и сили, очевидно обръщаше играта. Можеше да има само една причина Кориалстраз умишлено да носи частица от Демонична душа. Планът му беше безумен и със сигурност нямаше да проработи. Със сигурност не можеше…

Синестра се наведе напред. Кориалстраз не можеше да се сравни с Даргонакс, не можеше да се противопостави на великото й творение. Нямаше нужда тя да прави друго, освен да продължава да източва синия, за да храни детето си. Даргонакс щеше да погълне червения, както направи с етерния дракон. Нямаше никакво съмнение в това. И все пак… това бе Кориалстраз…

Синестра се взря в създанието си, търсейки следа от нещо нередно… и откри нещо. Нещо, което беше променено в Даргонакс и така предоставяше на Кориалстраз някакъв шанс… Нещо, което само неповторимите енергии на етерния дракон можеха да причинят… С яростен писък черният дракон стисна своята частица близо до тялото си и се спусна след червения.

Зловещото творение на Синестра беше гигант. Той не беше голям колкото Изражение, но определено бе колкото Кориалстраз и най-вече — с много по-свежи сили от него. И въпреки това червеният левиатан не се поколеба. Беше особено важно да се доближи до чудовището на Синестра. Само тогава можеше да използва частицата си и да се моли да е прав.

В този момент консортът на Детуинг можеше да контролира създанието си само по един начин и точно по този начин Кориалстраз се надяваше да унищожи врага си. Кориалстраз отчаяно се надяваше да успее, въпреки малкия шанс… но друго не му оставаше. Той се съмняваше, че Синестра би допуснала такава слабост в Даргонакс, но все пак…

Даргонакс явно не го виждаше. Кориалстраз усети, че тъкмо се е спуснал да тероризира и унищожи джуджетата… и Ронин и Верееса. Това още повече ожесточи червения дракон. Той вече беше сигурен, че Калек е мъртъв — Калек, който с право твърдеше, че твърде много от замесените в плановете на Кориалстраз са платили висока цена за това. Червеният дракон не можеше да позволи същото да сполети магьосника и висшата елфа… не и тях.

Той изрева с всичка сила, решен да привлече вниманието на врага си. Аметистовият левиатан му угоди.

— Червеният… — изсъска лукаво Даргонакс. — Крас или Кориалстраз, нали? Усещам огромната ти сила… енергията ти…

Кориалстраз не му отговори, а се спусна към него. Врагът му звучеше обезумял също като създателя си. Сумрачният дракон присви очи.

— Синият ми каза, че си хитър, но аз виждам само един глупак! Ще се насладя на същността ти, както направих с етерния дракон…

— Не предпочиташ ли да си свободен?

Даргонакс се сепна. Понасяйки се към приближаващия червен, той изръмжа:

— Какво искаш да кажеш? Какъв е този номер?

— Тя винаги ще те командва, винаги ще те кара да й се кланяш! Не предпочиташ ли да се освободиш от господството й, ти, който явно си повече от всеки друг дракон?

— О, да, аз ще бъда свободен… — Даргонакс проблесна. — … но не както ти се иска на теб!

Той премина в безплътна форма точно в мига, в който Кориалстраз рязко се засили, опитвайки се да хвърли частицата към него. Червеният дракон премина през тялото на врага си. Но Кориалстраз се поучи от неуспеха си. Той осъзна, че първо — във физическата форма на Даргонакс няма вродена частица. И второ — проблясването му не е свързано с трансформацията му в призрачна форма. Всъщност когато това се случи, червеният усети, че нещо в същността на Даргонакс се изменя, нещо, което напомня на друга енергия… енергия, подобна на мъртвия етерен дракон. Червеният дракон се обнадежди. И се спусна за втори опит.

Струя от лава го удари в гърдите. Зашеметен и изгубил контрол, той започна да се върти и върти. Вече едва удържаше частицата и част от него се питаше дали изобщо си струва усилията. Когато погледът му се проясни, той видя Синестра да кръжи над Даргонакс. Сумрачният дракон поглеждаше от единия към другия и Кориалстраз ясно почувства омразата му към черния дракон, въпреки че Даргонакс внимаваше да не я разкрива пред нея.

— Засрами се, Кориалстраз! — каза подигравателно тя. — Не можеш да ми отнемеш Даргонакс!

Черният дракон протегна лапата си напред.

— Той винаги ще бъде мой… както и Азерот…

— Безумната ти мечта свършва сега, Синестра! Безумната мечта на Детуинг свършва сега!

Както очакваше, споменаването на Нелтарион я вбеси. С разперени криле, тя погледна към Даргонакс.

— Той е… — Синестра внезапно се спря. — А-а, браво, Кориалстраз! Искаше да го хвърля право в ръцете ти, нали?

Тя изправи глава.

— Няма ли да отговориш? Може би това ще ти отвори устата!

Червеният дракон изрева, когато изведнъж лапата му неудържимо започна да се извива. Той я отвори… Частицата, която се надяваше да използва върху Даргонакс, сега не бе нищо повече от малка локвичка, която се процеди във въздуха… и с нея си отиде и надеждата на Кориалстраз.