Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (18)

Седемнадесет

Верееса и джуджетата останаха пленени. Те не се бяха отказали от плана си за бягство, но просто още не бяха получили възможност да действат според намерението на елфата. Дори сега, след като бяха изминали няколко часа, те седяха готови да действат по неин сигнал.

Но имаше една особено сериозна причина висшата елфа да не посмее да мръдне. Сега при стражите скардини и драконспона имаше и един драконид. Той не беше нито Раск, нито онзи, който беше отвел Удин, но имаше същия остър поглед, който предупреждаваше Верееса, че ще е доста по-трудно да бъде заблуден, отколкото един драконспон. Драконидът наблюдаваше главно нея и единствения път, когато тя понечи да се изправи, той моментално се присегна за оръжието си. Верееса не се бе отказала, но трябваше да изчака.

В присъствието на толкова бдителен драконид тя едва ли щеше да успее да стигне до вратата, камо ли да я отвори. Тя общуваше с Гренда само с поглед. Женското джудже разбираше положението и беше готова да чака, независимо колко дълго. За щастие, джуджетата и висшите елфи бяха много по-търпеливи същества от хората. След известно време Раск подаде люспестата си муцуна в залата. Той погледна към другия драконид и изръмжа:

— Идвай!

След миг двамата изчезнаха, оставяйки стражите под командването на неспокойния драконспон. Огромното същество явно искаше да последва Раск, но не получи такава заповед. Очевидно се подразни, че е лишен от възможността да участва в нещо по-интересно от това да пази група добре изолирани пленници. Това осигури на Верееса известно предимство. Тя се прокрадна към Гренда… Но в залата се появи друг драконид. Това бе същият драконид, отговорен за съдбата на Удин.

— Ти — каза с груб глас той на рейнджъра.

Прикривайки умело малкото острие, тя се обърна към него.

— Вратата — заповяда драконидът на един скардин.

Няколко люспести джуджета се втурнаха да спрат евентуален героичен порив от страна на пленниците, докато друг отключваше вратата. Щом скардинът отвори вратата, драконидът се приближи. В едната си ръка държеше дълго въже, което започна да развива.

— Излизай…

Малкото острие се заби в окото му. Рейнджърът се нахвърли върху скардините пред себе си, поваляйки ги главно защото ги хвана неподготвени. Ударът в телата им беше като удар в скала, но тя използва инерцията си. А след нея се изсипаха останалите пленници. Първите две джуджета загинаха бързо, прободени от копия. Жертвата им помогна на следващите, измежду които Гренда, които бързо грабнаха копията и ги насочиха към врага. Това откри път и на останалите пленници да се измъкнат от килията.

Верееса не обърна внимание на скардините, а се фокусира върху драконида. Докато той изваждаше острието от окото си, рейнджърът се нахвърли върху него. Тя нямаше друго оръжие и се присегна към въжето. Зашеметен от раната си, драконидът не го държеше толкова здраво. Той със закъснение се опита да сграбчи елфата за врата, когато тя вече беше отскочила встрани.

Един драконспон се засили към Верееса и драконида. Елфата направи примка от въжето и преди драконидът да успее да се извърти към нея, примката се оказа около врата му. Верееса дръпна силно въжето. Драконидът изрева бясно, опитвайки се да се освободи от стегнатата примка. Рейнджърът я затегна още повече, обръщайки се към драконспона.

Четирикракият бегемот замахна със секирата си, но пропусна елфата и се удари в земята. Рейнджърът използва тежестта си, за да изрита стража, докато в същото време придърпа по-силно въжето. Чу се страховит звук от спукване. Верееса усети как драконидът се отпуска със счупен врат.

Стоейки между двама нападатели, сега елфата трябваше да се изправи срещу драконспона. Ужасяващият воин хвана крака й и я издърпа към себе си. Без да изпуска въжето, тя се опита да се възползва от тежестта на мъртвия драконид, за да противодейства на драконспона. За съжаление, неговата сила беше толкова голяма, че той лесно изтегли както нея, така и огромния труп. Верееса пусна въжето. От рязката промяна в съпротивлението драконспонът залитна назад.

Докато звярът се засилваше към стената, рейнджърът се плъзна под тежките му крака. Тя извъртя и освободи крака си, после се претърколи настрани. Секирата полетя към нея, но драконспонът, все още загубил равновесие, пропусна целта си. Отдалечавайки се от бегемота, Верееса се оказа зад гърба на един скардин с копие. С типична за расата си ловкост, тя измъкна копието от лапите на съществото и преди то да разбере какво се случва, го изрита към две джуджета, които с готовност го посрещнаха.

Елфата се завъртя точно когато драконспонът я приближи. Копието полетя към рамото му, но благодарение на дебелата му кожа, успя само леко да го одраска. Драконспонът се опита да строши оръжието й на парчета, но Верееса реагира много бързо и не му даде тази възможност. Искаше й се лъкът й да беше с нея. Със сигурност щеше само за секунди да забие по една стрела в очите и гърлото му. Копието не беше оръжие, с което беше свикнала да борави. То бе по-подходящо за хора или яки воини, като джуджетата или скардините.

Около нея джуджетата се бореха с дивите си братовчеди. Скардините имаха оръжия, но бяха по-малочислени. Гренда се беше сдобила с камшик от един повален скардин и сега го мяташе към копиеносците. Тя оставяше камшика да се увие около върха на копието и с ловко извъртане на китката го изтегляше към себе си. Само че зад нея успя да се промъкне един скардин. Люспестото джудже замахна със секира към гърба й… И между тях се промуши друга фигура.

— Гренда! Внимавай! — извика Грагдин.

Братът на Гренда не разполагаше с оръжие, а само със собственото си тяло.

— Внимав…

Скардинът бързо стовари секирата върху гърдите на Грагдин. Гренда изрева от болка и гняв и пусна камшика. Тя не се присегна към окървавеното тяло на брат си, а към оръжието, което го беше погубило. Яростта на джуджето й даде сили да го изтръгне от ръцете на скардина и веднага след това преряза гърлото му. Главата на скардина се търколи на земята, а тялото му се строполи до това на Грагдин. Побесняла от гняв, Гренда посече още двама скардини, които бяха наблизо. Останалите джуджета я последваха, поваляйки остатъка от стражите.

В това време Верееса продължаваше битката с драконспона. Гигантът замахна отвисоко и едва не отнесе главата й. Все пак успя да разсече копието на две. Но Верееса моментално се стрелна към секирата на паднал враг. Сграбчи я и, навеждайки се ниско под гарда на драконида, атакува не тялото, а единия му крак. Секирата проряза люспестата плът, отсичайки пръстите и част от стъпалото му. От раната бликна кръв. Драконспонът изсъска. Той понечи да хване Верееса и да я притисне към каменния под, но тя отново успя да се изплъзне. Шмугна се покрай него и се озова близо до входа на пещерата.

В този момент към залата се бяха втурнали двама скардини. Те видяха Верееса, изсъскаха и се спуснаха към нея. Драконспонът понечи да се обърне. За ръкопашен бой огромното му тяло беше твърде тромаво, особено с тази дълга, дебела опашка… Верееса стовари секирата върху опашката. Противникът й реагира инстинктивно. Опашката му се размърда напред-назад, помитайки всичко по пътя си. Висшата елфа вече се беше отдалечила достатъчно. Вместо нея, опашката помете двамата скардини, които полетяха в обратна посока. Дивите джуджета се разбиха в стената и повече не помръднаха.

Докато драконспонът продължаваше с мъка да се обръща, Верееса скочи на гърба му, точно както Ром беше направил по-рано. Драконспонът се опита да извърти тялото си, за да я достигне, но тя се преместваше заедно с него, оставайки плътно зад гърба му. После рейнджърът скочи отгоре му, подпирайки ръце на раменете му. С едната си ръка вдигна секирата, а с другата хвана върха й. Събирайки всичката си сила, Верееса стовари острието върху мекото му гърло. Драконспонът посегна към ръцете й и ги издърпа с такава сила, че елфата за миг помисли, че ще ги откъсне.

Рейнджърът продължи да притиска секирата все по-дълбоко, докато усети нещо мокро по ръката, с която държеше върха. В следващия миг стражът успя да я откъсне от себе си, захвърляйки я над главата си. Верееса се опита да се овладее, разчитайки на естествената си ловкост и военното обучение, за да предпази врата и главата си. Щом докосна земята, тя се превъртя. Но веднага се спря в тялото на едно джудже.

Верееса не загуби време да проверява как е то, уверена, че драконспонът все още е по петите й. Тя откри секирата и се обърна към врага си. Наистина стражът се придвижваше към нея, но някак странно и нестабилно. Не само раната на крака му пречеше да върви стабилно, но и цялото му тяло беше окъпано в кръв от удара на секирата.

Изведнъж джуджета с копия наобиколиха драконспона. Гренда атакува първа, улучвайки раната на гърлото му. Драконспонът замахна към оръжието, разширявайки още повече раната си. Стражът се олюля и се строполи на една страна. Едно от джуджетата се спусна да го довърши. С неистово усилие драконспонът успя да го хване. Преди някой да успее да реагира, стражът заби здравия си юмрук в гърдите му.

Гренда изкрещя и отново засили копието си. Хвърли го с такава сила, че острието му потъна в раната и проби люспестата кожа от другата страна на врата му. Драконспонът махна с кървавата си ръка и… издъхна.

След стражите бяха останали само няколко пребити и ранени скардини. Гренда заповяда да бъдат вързани и заключени в килията. Но тя ги остави живи не в знак на великодушие.

— Когато ги открият заедно с всички трупове около тях, може да сте сигурни, че ще си платят за провала — обясни мрачно тя.

Женското джудже се върна при трупа на брат си. Другият й брат, Григарт, стоеше до нея, взрян в мъртвия си брат, като че ли не беше сигурен дали той самият не лежи на неговото място. Гренда докосна челото и гърдите му, но бързо се окопити.

— Да изчезваме, преди да са дошли още стражи…

Оставаше само един проблем. Дори острите сетива на Верееса не й подсказваха в коя посока трябва да поемат. Гренда мислеше, че знае… джуджетата познаваха тунелите и разбираха кога следва изкачване или снижаване… но не беше сигурна за Грим Батол.

— Ром ми беше казал, че тунелите тук нямат логика. Тези, които изглежда, че водят нанякъде, изведнъж свършват или завиват в обратна посока. Сякаш някакви луди същества са ги изкопали просто така.

— Сигурно са били от Тъмните железни — изсумтя Григарт.

— Тези тунели са по-стари дори от проклетите железни — отвърна сестра му.

Тя докосна пода, изучавайки го.

— Ако следите не лъжат, бих казала да тръгнем наляво.

— Какво видя? — попита Верееса, удивена от следотърсаческите умения на джуджето.

— Набраздяването, вида на скалата и камъните… Понякога могат да покажат правилната посока. Освен това има следи от кал и мръсотия, които ония гадове са донесли отвън — Гренда изсумтя. — Ако джуджета разбират от нещо, това са камъните и пръстта.

— Тогава да вървим накъдето кажеш. Води ни.

Гренда кимна и поведе уморената група. Бяха се въоръжили с всичко, което успяха да вземат от мъртвите стражи. Верееса не беше взела нито секира, нито друго оръжие, предпочитайки да ги остави на тези, които можеха да ги използват по-добре. Единственото нещо, което взе, бе острието, което Ронин й беше изработил.

Докато Гренда вървеше напред, Верееса поизостана. Тя ги следваше, убеждавайки се все повече в точния усет за посока на женското джудже. Със сигурност Гренда щеше да изведе групата в безопасност навън. И затова рейнджърът забави крачка. Щом стана ясно, че всички джуджета са фокусирани към пътя си напред, Верееса изведнъж се обърна.

Безшумна като нощта, висшата елфа се шмугна в един от вътрешните тунели. Тя беше сигурна, че някъде там ще открие Зендарин…

* * *

— Трябва непременно да се върнем в Грим Батол! — настояваше Ириди. — Всеки миг закъснение може да коства страданието на другите!

— Мислиш ли, че не го знам? — отсече Ронин.

Той седеше заедно с Ириди върху един стар дънер. На земята пред тях се появи слабо синкаво сияние, което беше представата на магьосника за огнище, което не бие на очи.

— Съпругата ми е там, жрице. За мен няма по-важни хора на този свят от нея и синовете ми. Никой не е по-важен от тях.

— Тогава защо просто не се пренесем отново в планината?

Той изруга.

— Не знам как действа магията при дренаите или специално при теб, но подобно нещо коства много на един човек, особено след като не е бил първият, дори вторият опит. Бях на още две места и използвах това, за да я открия.

Ронин извади талисмана, който носеше Верееса. Ириди не усети нищо от него, не все пак не тя го беше създала. Магьосникът помръкна. Жрицата съжали, че бе увеличила тревогата му. През последните няколко дни неведнъж се беше проваляла като жрица. Дренаята се чудеше как изобщо може да се мисли за този, който трябва да открие пленения етерен дракон. Подобна самонадеяност, при всичките й провали, беше просто нелепа.

Двамата с Ронин седяха в пустошта около Грим Батол, която той наричаше Раптор Ридж^[1]. Ириди потръпна, чувайки това име, защото си спомни за битката на пристанището Менетил. Но магьосникът я увери, че повечето раптори са се насочили към селищата на джуджетата.

— Те усещат какво се случва в Грим Батол — каза й той. — Затова сега тормозят толкова много джуджетата.

Той й беше предложил храна, която извади от торбата си — торба, която се оказа невероятно дълбока. Червенокосият магьосник извади много повече храна, отколкото можеше да се побере в нея, а тя дори не се сплесна.

— Призванието ми си има известни привилегии — обясни Ронин, докато Ириди похапваше от безквасния хляб и сиренето, което дори беше прясно и меко. — Но също и тежко бреме.

— Ти носиш много голяма отговорност за вида си.

— Имаш предвид магьосниците, Алианса или въобще хората? Ти си избери. Аз явно съм обвързан с всичко по много начини, много повече, отколкото бих искал. Алиансът все още разчита на Даларан, а магьосниците очакват от мен да мисля различно от начина, по който те са мислили през последните няколко столетия. А що се отнася до хората по принцип… Виждал съм прекалено много смърт и искам да сложа край на това… Просто искам да съм при семейството си.

Но Ронин никога не би изоставил когото и да е от тези, за които говореше. Ириди усещаше това. В това отношение магьосникът много приличаше на Крас. Той се бореше са благото на всички в Азерот, въпреки че му костваше твърде много. Въпреки че сега може би беше загубил дори любимата си съпруга.

— Ти си човек на съдбата — каза тихо жрицата. — Ще извършиш велики дела, сигурна съм в това.

— Не успях да опазя жена си и децата си — той поклати глава. — Сражавах се с демони, дракони, орки и други същества, но най-страшната част от живота ми е тази, в която се опитвам да опазя най-важните за мен хора.

Тя постави окуражително ръка върху рамото му. Въпреки че Ириди нямаше семейство, за да се постави в неговото положение, изпитваше достатъчно силна емпатия, за да разбере чувствата му.

— Много често най-уплашените хора извършват най-големите подвизи.

— Говориш като един полубог на име Ценариус…

Той изведнъж замлъкна.

— Какво…

Ронин й даде знак да замълчи. Той сви лявата си ръка в юмрук и прошепна:

— Мисля, че това ще свърши работа. Малко по-стряскащо е от всичко друго, но…

Слабата синя светлина изведнъж засия много по-силно, но силният й блясък се ограничи само на няколко метра наоколо, описвайки кръг, в центъра на който бяха Ронин и Ириди. И на тази силна светлина стана ясно, че двамата не са сами. Бяха ги наобиколили повече от дузина високи гущероподобни същества. Те не бяха дракониди, макар че като тях стояха на два крака. Тези бяха по-примитивни, по-диви, а за Ириди… и кошмарен спомен.

— Раптори… — въздъхна Ронин.

Ярката светлина зашемети зверовете. Някои от тях все още стояха с извърнати настрани муцуни. Няколко съскаха. Опашките им се мятаха напред-назад като ясен знак на тревога.

— Стой до мен — заповяда й магьосникът.

Ириди му се довери, но беше готова да призове жезъла на наару. Рапторите пристъпваха напред-назад, привиквайки към светлината, която Ронин беше намалил. Ириди ги огледа внимателно и забеляза, че повечето от тях имаха белези, а някои дори бяха наскоро ранени. Жрицата си спомни за битката на пристанище Менетил. Рапторите продължаваха да пристъпват нервно. От време на време се разнасяше вой — всяко от съществата издаваше различни гърлени звуци. Ириди протегна ръка, за да призове жезъла си, чудейки се дали щеше да й помогне да разбере езика им.

— Там има още — каза Ронин, прекъсвайки мисълта й.

— Още? Колко?

— Трудно е да се каже. Достатъчно, бих казал аз — той се огледа наоколо. — Като ги гледам, явно доста са пострадали в пристанището Менетил. Джуджетата са ниски, но мускулести и се бият храбро. Трудно можеш да им се опреш дори с бързина и остри зъби и нокти.

Ронин се изправи.

— Хм… Изглежда водачът им приближава.

От мрака се появи по-едър и лъскав раптор, окичен с повече пера от станалите. Тялото му беше яркочервено на златни и сини ивици. Той вървеше уверено като крал… или кралица. Ириди не можеше да определи пола му. Другите раптори наведоха глави, докато водачът им продължи да пристъпва към магьосника и жрицата. Някои от гущерите извиваха вратове, показвайки най-меката и лесно ранима част от телата си.

— Така отбелязват надмощието му — обясни магьосникът.

— Мъжки ли е или женски?

— Много добър въпрос.

Ириди почака, но той не продължи. Това, което имаше най-голямо значение в момента, беше какво точно иска лидерът на рапторите и дали двамата можеха да се спасят от евентуалната им атака.

— Приготвил съм няколко трика, така че не се тревожи — прошепна Ронин, сякаш беше прочел мислите й. — Просто съм любопитен защо група месоядни гущери се отнасят с нас така, като че ли сме по-големи и ужасни от самите тях.

Водачът на рапторите спря от другата страна на източника на светлината. Първо погледна към Ириди, а после към магьосника. След това заръмжа към Ронин. Жрицата беше готова да реагира, но Ронин нежно я потупа по рамото.

— Този приятел иска да ни каже нещо. Да видим дали ще успеем да го разберем.

Рапторът изръмжа отново, но този път с друг тон. Ириди слушаше внимателно и й се стори, че не долавя враждебност в звуците.

— Мисля, че иска да се помири с теб — предположи Ириди.

— И аз си помислих същото. Интересна идея, да говориш за мир с месояден звяр. Не че не съм преживявал и по-странни неща.

За изненада на Ириди, магьосникът пристъпи към раптора. Ронин не откъсваше очи от неговите. Докато се подготвяше, той се провикна към Ириди.

— Винаги ги гледай в очите. При тях постоянно има борба за власт и, ако се подхлъзнеш, ще им паднеш в очите. А това трудно се поправя — той се засмя. — Това е нещо, което научих през годините, когато бях дипломат…

Мъжът и рапторът продължиха да се взират един в друг… и после влечугото съвсем леко отмести поглед настрани. Ронин кимна веднъж. Това движение явно беше сигнал за нов етап в комуникацията им. Рапторът наклони глава и се загледа в друга посока. Въпреки че беше рисковано, Ронин последва погледа му.

— Гледа към Грим Батол — каза той. — Каква изненада, само.

— Искат да се върнем там ли? Ще ни пленят, за да ни върнат на кървавия елф и онази жена?

— Съмнявам се — магьосникът отново огледа раптора. — Нямаше да е зле да говорим езика им.

Ириди се сети за жезъла си.

— Може би ще мога да направя нещо по въпроса.

Тя призова жезъла на наару. Рапторът изсъска, но не направи нищо повече. Ронин замълча, когато дренаята насочи големия кристал към водача.

— Разбираш ли какво говоря? — попита тя съществото.

Рапторът изръмжа. Изведнъж в съзнанието на жрицата нахлуха образи. Рапторите на лов за храна. Внезапно безпокойство. Тъмният силует на Грим Батол. Два страховити гущера, подобни на прилепи, се спускат от небето, хващат злощастни същества от земния народ и ги поглъщат цели във въздуха. Ириди разпозна чудовищата, въпреки различния начин, по който ги възприемаше рапторът. Тя видя сумрачните дракони, с които се сражава заедно с Крас, но през очите на влечугото. Тези образи бяха най-доброто, което жезълът можеше да предаде от общуването на рапторите.

— Невероятно! — възкликна Ронин и прозвуча точно като дракона-магьосник.

Тя се изненада, че и той явно вижда образите, а после жезълът продължи да разкрива нови елементи на възможностите си. Още образи. Земният народ — най-подходящите думи, с които жицата можеше да предаде начина, по който рапторите се описваха — побягна на запад. Образът на Грим Батол продължи да се появява между различните сцени и дренаята реши, че това може да се дължи единствено на постоянното усещане на злото, което планината излъчваше — зло, което дори те не смееха да пренебрегнат.

После се появи битката на пристанище Менетил. По-точно битките. Рапторите и преди бяха атакували джуджетата, но не и толкова многобройни. Много глутници се бяха обединили… а причината за това отново бе образът на мрачната Грим Батол. Но битките за ново и по-безопасно място се бяха оказали неособено успешни.

Виждаше се, че джуджета добре отбраняват територията си, макар че отначало Ириди не ги позна. Рапторите възприемаха джуджетата като скардините, които също не им бяха чужди. Последваха образи на раптори, движещи се напред-назад между планината и пристанището. Съществата не се спираха, поемаха в една посока, после в обратната, после пак…

И после се появи образът на Ронин, но не беше съвсем същият Ронин. Този изглеждаше малко по-млад… и се беше изправил срещу зеленокож гигант.

— Проклет да съм! — промълви магьосникът. — Това съм аз по времето, когато орките бяха прогонени… Сигурно наблизо е имало раптори, може би дори точно този, изглежда ми по-стар…

Ронин замълча, защото се появи нов и по-странен образ. Отново беше той с орка, но сега имаше и раптор, и то точно този, когото дренаята оприличи на лидера. Той участваше в битката, но той не искаше кръвта на магьосника, както би могло да се предположи, а тази на орка. После оркът се превърна в скардин, който пък се преобрази в един от рапторите с криле на прилеп… сумрачен дракон. Който и да се изправеше пред тях, магьосникът и водачът на рапторите се биеха рамо до рамо.

Водачът отстъпи леко назад и образите изчезнаха.

— Какво означаваше всичко това? — попита тихо дренаята, гледайки как рапторите търпеливо очакват реакцията на магьосника.

Ронин не отвърна веднага, но когато го стори, потвърди опасенията на жрицата.

— Честно казано… мисля, че… искат помощта ни. Мисля, че искат да се съюзим, ако можеш да си представиш подобно нещо…

Ириди кимна. Ако рапторите бяха толкова интелигентни, колкото изглеждаха, вероятно тази идея не беше невъзможна. Все пак земята им беше близо до Грим Батол и жрицата вече знаеше, че са достатъчно отчаяни, за да започнат набези в пристанище Менетил. Може би те по някакъв начин усещаха силата на Ронин. Сигурно са го видели как се материализира с нея от нищото и инстинктивно са го възприели като потенциален спасител.

Каквато и да беше истината, Ронин изглежда беше склонен да приеме идеята и пристъпи напред към водача на рапторите. Огромното създание отново наведе глава, сякаш за да потвърди, че не му мисли злото. Магьосникът се приближи опасно близко до него и уверено и спокойно му протегна ръка.

— Хайде, приятелю — прошепна Ронин. — Хайде…

Влечугото подуши ръката му, а огромните му челюсти, с които можеше да я отхапе цялата, останаха уважително затворени. Големите му ноздри се придвижиха по дължината на ръката и тук-там оставиха влажна следа, която мъжът понесе търпеливо.

После водачът отстъпи назад и излая странно към останалите влечуги. В миг всички заедно сведоха глави почти до земята… и после насочиха зловещите си очи към Грим Батол. Ронин се засмя мрачно и се обърна към Ириди.

— Изглежда си намерихме армия — отбеляза магьосникът с блеснали очи. — Сега се питам как най-добре да я използваме.