Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (3)

Две

Кориалстраз се носеше над Лордерон^[1], опитвайки се да не обръща внимание на размириците по земята. Той беше решен да достигне до отсрещната страна на залива Барадин, без да губи нито миг. Това бе особено важно. Драконът не смееше да се забърква в нищо, свързано с продължителната борба срещу Немъртвите пълчища. Той трябваше да я остави в ръцете на други защитници. Не можеше да се намесва…

И все пак… Неведнъж решителността бе изневерявала на гигантския червен дракон. Кориалстраз не можеше да допусне невинните да страдат, нито пък да позволи ударите на зловещите немъртви да останат ненаказани. Нито пък, когато ги забеляза към края на онзи мъглив ден, можеше да остави трупащите се стотици зловещи, гниещи слуги на Крал-лич да останат незасегнати.

Тъкмо надуши далечния залив, когато видя страховитата армия да се приготвя за своя марш… Армия, състояща се от съшити части на различни тела и трупове на хиляди добри души. Ръждясалите и повредени брони на паладините висяха върху безплътни скелети, а изпод шлемовете им се взираха празни очни кухини. Съдейки по телата на немъртвите, драконът осъзна, че за Немъртвите пълчища полът на воините не е от значение, нито пък възрастта — всеки, който загинеше, се превръщаше в потенциален боец на безмилостния господар.

И за самия разярен дракон не беше от значение, че някога някои от тях са били жени и деца, когато той се спусна към труповете, освобождавайки цялата си ужасна ярост. Огнена река заля средата на покварените редици, покосявайки десетки само за миг. Сухите кости се оказаха чудесни разпалки за огъня на дракона и пъклените пламъци бързо се разпространиха, докато някои от немъртвите се препъваха в другите около тях.

Кориалстраз атакува, осъзнавайки много добре накъде беше поела армията на Немъртвите пълчища: към щита, покриващ Даларан, над който той неотдавна беше прелетял. Магьосниците бяха врагове на Артас, Крал-лич, който не можеше да им позволи да се възстановят. Драконът отдавна очакваше подобна атака, макар Немъртвите пълчища да се придвижваха много по-бързо, отколкото беше предвидил. И така, те всъщност му позволиха да направи една дръзка услуга на някогашните си другари от Кирин Тор, преди да отлети от Лордерон.

Воини с черепи вместо лица стреляха по него с всевъзможни стрели, но не успяваха да го достигнат. Не бяха подготвени за въздушна атака от такова могъщо същество. Кориалстраз се насочи на север и удари редиците, строени там. Първо се устреми надолу и помете воините по земята, а после заля с огън онези, които не бяха паднали. Накрая усети магия от най-задните редици и й отвърна подобаващо. По-нисши дракони можеше и да се поддадат на заклинателите на Крал-лич, но Кориалстраз беше много по-опитен. Той незабавно засече местоположението на новите си противници и концентрира собствената си магия към тях.

Земята изригна и огромна гора от тревни филизи, хиляди пъти по-жилави и гъсти от обичайното, изникваха навсякъде около заклинателите — нисши личове, които вероятно са били уважавани магьосници, преди да се подчинят на тъмната сила на водача на Пълчищата. Огромните филизи се увиха около жертвите си, смазвайки и разчленявайки немъртвите тела, които не успяваха да довършат предателските си заклинания.

„Така животът покорява неживота“, помисли си Кориалстраз. Като съпруг на Изражението на Живота, той служеше на каузата й и това му позволяваше да използва силите си за целите й. Немъртвите пълчища просто не му оставяха друг избор. Те бяха обратното на това, което любимата му представляваше, а и бяха заплаха за всичко живо в Азерот.

Внезапна болка в гърдите запрати бегемота към земята в спираловидно падане. Кориалстраз изрева от яд, че все пак бе позволил да се разсее като младо драконче. Той едва не се разби сред пълчищата, но успя да се издигне в последния миг. Насочвайки се високо към сивите облаци, бегемотът огледа гърдите си.

Черна стрела, голяма колкото един негов нокът, се бе заклещила между люспите му. Върхът й не беше от стомана, а от някакъв черен и пулсиращ кристал. Беше пронизала Кориалстраз ужасно точно, прониквайки дълбоко в невероятно тясната пролука. Такъв изстрел определено не беше случаен. Разтърси го нов пристъп на болка. Макар този път да бе по-добре подготвен, пурпурният дракон едва успя да запази височината си. Напрягайки всичките си сили, Кориалстраз се извиси още по-високо. Това, което остана от Немъртвите пълчища на земята, изглеждаше като колония от мравки. Доволен, че бе успял да излезе от обсега на следваща магическа атака, левиатанът концентрира силите си върху страховитата стрела. Пурпурна аура обгърна Кориалстраз. Драконът насочи силите си към мястото, където се беше забил магическият връх на стрелата. Черната стрела избухна.

Но победоносното чувство на Кориалстраз не трая дълго. Прекъснато го внезапна болка. Не беше толкова жестока, колкото последния път, но бе достатъчно силна. Драконът огледа мястото на раната, търсейки причината. Бяха останали малки частици от кристала. Само с магия можеше да се създаде стрела срещу такива като него и тази магия беше толкова мощна, че дори такива дребни частици успяваха да му причинят огромна болка. Марионетките на Крал-лич ставаха все по-хитри. С още едно заклинание Кориалстраз отстрани черните остатъци от тялото си. Усилието за миг го остави без дъх, но яростта от това, което му се бе случило, бързо възвърна силите му. С гневен рев пурпурният дракон отново се спусна като стрела към задните редици на немъртвата армия. Който и да беше изстрелял черния кристал, още се намираше някъде там.

Този път Кориалстраз покри цялата местност с драконови пламъци. Нямаше никакъв шанс някой да избяга от гнева му. Немъртвите пълчища щяха да разберат, че с драконите шега не бива. Пламтящи немъртви се блъскаха във всички посоки. В центъра на удара огънят погълна абсолютно всичко, оставяйки след себе си единствено пепел.

Удовлетворен, Кориалстраз огледа полесражението. Беше нанесъл на Немъртвите пълчища доста тежък удар. Това щеше да е от голяма полза за Даларан и останалите защитници. Поемайки си дълбок дъх, Кориалстраз се издигна нависоко и се устреми към залива… и далечната, зовяща го планина Грим Батол.

* * *

По източния бряг на централен Калимдор висока, закачулена фигура тихо яздеше към неприветливия град Ратчет — заселен много отдавна от контрабандисти, а сега приютяваше не само ужасната им пасмина, но и всички прогонени от различните общества. Качулката и широката мантия скриваха напълно както лицето, така и дрехите на новодошлия. Тя се спускаше толкова надолу, че дори краката му не се виждаха. Макар че на всяко друго място подобно нещо моментално би привлякло вниманието на всички наоколо, в Ратчет това беше обичайна гледка. Разбира се, това не означаваше, че нечии очи — на гоблини, хора или други — не гледаха, макар и крадешком. Едни надничаха от скупчените порутени каменни постройки и гниещи дървени колиби и преценяваха новодошлите за евентуалната им цена, а други — като потенциална заплаха. Много от небръснатите и немити фигури бяха тук, защото други желаеха смъртта им и затова бяха готови първи да убият всеки предполагаем наемник. Това, че могат да убият и невинен, беше идея, с която отдавна се бяха примирили.

Покритата фигура се суетеше из Ратчет, качулката й надничаше насам-натам в сгъстяващия се мрак, когато най-накрая се спря пред очукания знак, висящ над входа на някога славещата се с добро име странноприемница. Избелелите букви все още разкриваха необещаващото име на заведението… „Разбития кил.“

С плавни движения странникът се насочи към странноприемницата. Дългунест мъж с белязано лице, кожени ботуши и измачкани моряшки дрехи се беше подпрял на стената до открехнатата врата. Той мерна с поглед наближаващата фигура и тихо се отмести. Качулката леко се помръдна, проследявайки движенията на мъжа, и отново се обърна към странноприемницата. Широкият ръкав се протегна към бравата на вратата, но тези, които стояха наблизо, можеха да забележат, че нямаше докосване, а вратата все пак се отвори широко.

Вътре гоблинът-собственик и трима постоянни посетители се вторачиха в госта, който с малко над двата си метра височина беше колкото най-високия от тях, но с вдигнати нагоре ръце. Облеклото на мъжете, въоръжени с мачете, напомняше на героите от истории, които гостът беше чувал за местните хора — пиратите Блъдсейл^[2]. Все пак фигурата не обърна внимание на любопитните им погледи, само едно нещо беше от значение.

— Този търси морски транспорт — заяви закачулената фигура.

И четиримата в заведението забелязаха нещо странно — гласът на новодошлия не звучеше нито мъжки, нито женски. Собственикът първи се съвзе. Ниският зелен гоблин със закръглен корем се усмихна широко, откривайки жълтите си зъби. Той се запъти зад бара, където въпреки широката си обиколка, успя бодро да се качи на нещо, което не се виждаше — стол или пейка, за да се покаже отгоре. Реакцията му беше някак подигравателна.

— Тря’а ти кораб? Тука няма мно’о! Ядене и пиене, може би, ама корабите ни нещо са се посвършили, ха!

Докато говореше, стомахът му се издуваше, показвайки се изпод омазания му зелено-златист елек и почти напълно изскачайки над широкия колан с метална катарама, който държеше протърканите му зелени панталони.

— Нъл’ тъй, момчета?

Последваха две утвърдителни подвиквания и едно бавно кимване от страна на третия пияч, който имаше особено остър поглед. Никой не отделяше очи от забуления новодошъл, който не прояви никакво притеснение или някаква друга емоция.

— Този е чужденец, вярно — отвърна фигурата отново с неопределен глас. — Но място, което предоставя храна и подслон, обикновено предлага информация за наличен транспорт…

— Тря’а ти злато да си платиш транспорта, увити приятелю.

Качулката кимна. Ръкавът, който беше отворил вратата, сега се протегна напред. От него не се появи ръка, а подрънка малка сива кесия. Кесийката се люлееше на две кожени върви, които скриваха краищата си в ръкава.

— Тоя мо’е да плати.

Интересът към кесията беше очевиден, обаче новодошлият явно не се трогна от това. Собственикът потърка острата си брадичка и избоботи:

— Х-хм! Старият Дизиуиг^[3], господарят на кея, мо’е да е достатъчно луд да те повози. Поне има кораби.

— Къде може този да го открие?

— На скапания кей, разбира се! Старият Дизиуиг живее там. Като излезеш, тръгни наляво и после покрай сградата. Малко ще повървиш и няма как да сбъркаш кея и доковете. Отвъд тях се вижда мно’о вода, хе!

Качулката се наведе напред.

— Този ви благодари.

— Кажи му, че Уайли те праща — избоботи собственикът. — Приятно пла’ане…

С грациозно движение странникът се обърна и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, той огледа околностите и пое в посоката, която му каза гоблинът. Вече се бе смрачило и едва ли господарят на кея щеше да пожелае да отплава през нощта, но това нямаше значение. Разни хора се суетяха навън-навътре из сградите, които закачулената фигура подминаваше. Странникът не им обърна никакво внимание. Стига да не му се пречкаха, те също бяха без значение.

Пред него изведнъж се ширна мрачното море. За пръв път закачулената фигура се подвоуми. „Но нямам друг избор“, заключи странникът. „Нямам друг избор, освен да се престраша за поредното ново нещо…“

Наблизо бяха закотвени няколко по-големи кораба, но никой от тях не бе това, което странникът търсеше. Трябваше му само някаква малка лодка, която да се управлява от един моряк. Три занемарени, но всъщност удобни корабчета се клатушкаха на повърхността на водата и определено си личеше, че са преживели много години. Вероятно можеха да плават, но нищо повече. От дясно първият док се простираше навътре в черните води. Няколко дървени сандъка чакаха да бъдат натоварени на кораб, който явно още не беше акостирал. Възрастна грубовата фигура, която можеше да мине за брата, бащата или братовчеда на Уайли, седеше върху един сандък, а кокалестите му ръце усукваха някаква корда. Той погледна нагоре, когато новодошлият го приближи.

— Х-м? — бе единственото, което продума. После рече: — Не работим през нощта. Ела утре…

— Ако ти си Дизиуиг, господарят на кея, този търси морски транспорт. Сега, а не утре.

От широкия ръкав се появи кесийката с монети.

— Тъй значи, а?

Той потърка издължената си брадичка. Отблизо по-възрастният гоблин изглеждаше по-слаб и в по-добра форма от Уайли. Освен това имаше по-приветливи дрехи — виолетова риза и червени панталони, контрастиращи със зелената му кожа. Ботушите му, макар и типично по гоблински разширени от разкривените крака, също бяха в по-добро състояние.

— Ти ли си той? — попита странникът.

— Мно’о ясно, глупако! — Гоблинът се усмихна широко, показвайки, че въпреки възрастта си е запазил по-голямата част от жълтите си зъби. — Ама, ако ти тря’а транспорт, има няколко кораба дет’ мо’ат ти свършат ра’ота. Накъде оти’аме?

— Този трябва да стигне до пристанище Менетил.

— Оти’аш при джуджетата, а?

Без да се притеснява от странния глас на непознатия, Дизиуиг изсумтя.

— Тука ня’а кораб, който да те заведе до там! Х-хм… — Изведнъж гоблинът се изправи. — И май и ти ня’а да идеш до там…

Бързите му, почти гущерски черни коралови очи се загледаха зад новия му клиент, който проследи погледа му. Идването им се очакваше. Това си беше стара практика дори и за мястото, откъдето идваше странникът. Бандитите си бяха бандити и винаги следваха добре отъпкани пътища. Иззад сандъка, на който седеше, Дизиуиг измъкна дълга цепеница с огромен пирон, забит в единия й край. Върхът му стърчеше почти петнайсет сантиметра. Господарят на кея размаха дървото с лекота, свидетелстваща за години практика и употреба, но той не скочи, за да защити закачулената фигура.

— Са’о да стъпите на кея ми, и ще ви напра’я главите на каша — закани се той на пиратите.

— Нямаме проблем с теб, Дизиуиг — измънка единият от тримата. От всички в странноприемницата той беше най-впечатлен от странника. — Имаме малко работа само с тоя приятел тука…

Странникът бавно се обърна назад, подръпвайки качулката си леко, но достатъчно, за да разкрие лицето си. Лицето, синьо-черната коса, стигаща под раменете, двата горди рога от двете страни на черепа…

Ококорени, тримата мъже отстъпиха крачка назад. Двама от тях изглеждаха притеснени, но водачът им, белязаният индивид, който размахваше нож с извито, почти трийсетсантиметрово острие, се ухили.

— Хайде сега… Красавица си ти… каквато и да е расата ти. Ще вземем тази кесийка, девойче!

— Съдържанието на кесията няма да ви от голяма полза — каза тя, спирайки както магията, която прикриваше истинския й, почти музикален глас, така и маниера на говор, който използваше с нея. — Парите са само мимолетен порок.

— Ние нямаме нищо против малко пороци, нали, господа? — отвърна водачът.

Другарите му изръмжаха утвърдително, след като алчността бе потушила удивлението от това, което стоеше пред тях.

— Да приключваме, преди биячите да са ни надушили — добави един от пиратите.

— Скоро няма да имат път насам — изсумтя първият.

— Да, ама не ми се ще всичко, което спечелим сега, да отиде за стражите.

Мъжете се приближиха до набелязаната жертва. Тя им даде един последен шанс.

— Не искате да го правите. Животът е ценен, насилието не е. Нека се разделим мирно…

Един от пиратите, оплешивяващ, хърбав човечец, се замисли.

— Може би е права, Дарго. Защо просто не я оставим…

Водачът му моментално го зашлеви с опакото на ръката си. Дарго го изгледа гневно.

— Какво те прихваща, изчадие на морж, такова?

Другият бандит примигна.

— Не зная… — Той с ужас се загледа във високата дама. — Тя направи нещо!

Скърцайки със зъби, Дарго се обърна към нея.

— Проклета магьосница! Това ще е последният ти номер!

— Не аз го пожелах — обясни тя, но нито Дарго, нито приятелите му я слушаха.

Пиратите се впуснаха към нея, опитвайки се с бързина да избегнат следващи заклинания. Здравият разум би им подсказал да побягнат от магьосницата, но здравият разум очевидно не беше присъщ на тези бандити. Светлосиня ръка, покрита частично с медно оцветени метални нишки, се измъкна рязко изпод левия ръкав. Дамата прошепна някаква молитва за враговете си на прелестния си роден език, който отдавна не беше чувала да излиза от нечии други уста.

Водачът отново бе предсказуем, засилвайки острието си към гърдите й. Тя лесно избягна тромавия му замах, без дори да помръдне от мястото си. Докато мъжът залиташе напред, тя докосна ръката му и използва инерцията, за да го преметне върху твърдото дърво на близкия док. Докато той се сгромолясваше, по-слабият му другар извади мачетето си и поряза изпънатата й ръка. Непознатата грациозно прибра ръката си и ритна мъжа в корема с нещо, което не беше точно крак, а по-скоро голямо и много твърдо раздвоено копито. Като че връхлетян от бесен таурен, пиратът се прекатури и се блъсна в другия, по-набит бандит с крив нос. Двамата мъже се сблъскаха и се затъркаляха, оплитайки краката и ръцете си.

Непознатата се завъртя, а двете мустачета, излизащи иззад ушите й, които полегнаха върху фините й красиви черти, бяха единственото нещо, което разкриваше емоциите й. Ръката й сграбчи китката на Дарго, който отново се беше спуснал към нея и силата му отново бе обърната срещу него. Пиратът изрева, докато рамото му изпукваше. Вече беше насочен към земята и тя с лекота го пусна да се строполи по лице в краката й.

Още върху сандъка, Дизиуиг ликуваше.

— Ха! Дренайската жена се справя с трудните клиенти, а? Т’ва е страшно и красиво!

Тя погледна към гоблина, но не усети никаква злоба в коментара му. Имайки предвид работата му, не беше изненадващо, че Дизиуиг явно бе виждал или чувал за расата й. Сега той звучеше искрено любопитен — любопитен и удивен от нея, но нищо повече.

Господарят на кея запази неутрална позиция по време на схватката, което за нея беше разбираемо, ако не и за предпочитане. Дренаята искаше да запази действията си в тайна. Това не беше място за някого от нейния вид. Но клетвата и задачата й го налагаха.

Тя се наведе към Дарго и му прошепна:

— Костта не е счупена.

Измъченият бандит сякаш не се трогна от жеста й. Всъщност тя се беше постарала да не ги наранява твърде много, независимо от жестоките им нападки. За съжаление, тези тримата като че ли очакваха малко представление. Но сега триото бе по-склонно да се подчини на съвета… и способностите й. С равен глас дренаята заяви:

— Най-добре всички да си тръгнете и да забравите този инцидент.

Способностите й, определящи призванието й, добавяха тежест на думите й. Дарго и другарите му се надигнаха на крака и побягнаха като хрътки с подпалени опашки, изоставяйки дори оръжията си. Дамата се обърна към Дизиуиг. Гоблинът само кимна.

— От робата ти не личи мно’о, но ми намирисваш на жрица…

— Такава съм.

Дизиуиг се засмя.

— Жрец, магьосник, чудовище, човек — за мен е без значение, стига да ми се плати. Червената лодка, ей там — посочи той с кривия си пръст. — Това е добро возило, ако имаш парите.

— Имам ги.

Кесийката се материализира от дълбините на ръкава.

— Ако ме увериш, че лодката може да плава.

— Да, ще може… но без мен. Ако ти тря’а и екипаж, да не беше изгонила ония тримцата, хе!

Тя сви рамене.

— Нужно ми е само нещо, което върши работа. Сама ще се справя, ако така ми е писано.

Дренаята му подхвърли кесията, която Дизиуиг веднага отвори. Гоблинът изсипа монетите и ги изгледа с доволно ококорени очи.

— Т’ва ще стигне… точно — каза той с широка усмивка.

Без повече приказки, жрицата се отправи към посочената й лодка. Отстрани тя бе по-скоро зелена, отколкото червена, заради водораслите. Дървото беше доста износено, но дебелият корпус изглеждаше здрав. Здрава мачта с грот и фок платна беше единственият задвижващ механизъм на петнайсетметровия едномачтов платноход. Жрицата се качи вътре и откри две жалки гребла, окачени на куки от вътрешните страни на корпуса.

Дизиуиг със сигурност очакваше да се поинтересува за припаси, но тя ставаше все по-странно нетърпелива и не искаше да губи време в пазарене за неща, които не смяташе, че ще са й нужни. Стигаше й, че бе пропиляла няколко седмици в преследване на фалшива следа. Тайното уединение щеше да й бъде достатъчно препитание по пътя до отсрещния бряг.

Господарят на кея отново се закикоти и въпреки че вече не го виждаше, тя знаеше, че гоблинът се чуди какво ще последва. За Дизиуиг непознатата определено беше хубаво развлечение. Чудейки се дали на гоблина ще му хареса това, което щеше да види, жрицата протегна ръка и… се захвана с въжетата и платното, подготвяйки се за потегляне. Тя работеше с такова майсторство, сякаш познаваше морето, но гоблинът знаеше, че не е така. Щом бе готова с това, дренаята изскочи навън. Преценявайки тежестта на лодката, тя хвана здраво едната й страна и натисна на точно определено място. Дизиуиг ахна от изненада. Бяха нужни поне двама-трима яки мъже, които да освободят напълно платнохода. За щастие, жрицата не разчиташе на грубата сила, а на внимателно премерения баланс. Лодката тихо се плъзна във водата. Дренаята скочи на борда, изпълнена с благодарност към тези, от които се бе учила.

— Напоследък морето не е по-безопасно от сушата. Запомни това! — подвикна й весело гоблинът. После отново се ухили и добави: — Приятно пътуване!

Нямаше нужда господарят на кея да я предупреждава за вероятните опасности. През последните няколко седмици жрицата се бе сблъсквала твърде често с мрака, който се опитваше да погълне този свят. Неведнъж едва се разминаваше със смъртта по време на пътуването си, но по милостта на наару^[4] тя оцеляваше, за да продължи преследването.

Но докато Ратчет, както и целият Калимдор изчезваха в мрака и морето обгърна платнохода й, дренаята осъзна, че до момента се бе изправяла пред най-малките си проблеми. Тя вече бе сигурна, че е на верен път и много добре знаеше, че тези, които преследваше, в един момент щяха да усетят присъствието й. Щяха да го усетят и да направят всичко възможно да я ликвидират.

„Така да бъде…“ — помисли си жрицата. Все пак тя прие мисията напълно доброволно и с желание. Прие я, макар че всички, които я познаваха, сега я смятаха за напълно луда…