Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (4)

Три

— Няма ги! — кресна разярено кървавият елф. — Няма ги!

Жената в черно го наблюдаваше през булото си. Макар да беше доста по-висок от нея, явно той трябваше да вдига очи към нея, а не обратното.

И отново той трябваше да потуши гнева си пред страховития й поглед.

— Твърде очевидно, Зендарин, както и фактът, че няма нужда да се тревожим за тях. Съдбата на скъпите ни другари вече е решена и ти много добре го знаеш.

— Но имаше още толкова неща, които да изследваме и да научим от тези творения. Толкова много магия, каквато никой досега не е виждал!

Алчността, която блесна в очите на Зендарин, докато говореше за магия, накара събеседника му да се усмихне презрително.

— Това е дреболия, кървав елфе — тя докосна нежно булото, покриващо обгорената страна на лицето й. — Просто дреболия в сравнение с това, което ще постигна.

Той се поклони пред мъдрите й слова и тъмната й красота, но добави:

— Това, което заедно ще постигнем, милейди.

— Да… което заедно ще постигнем, амбициозни ми магьоснико.

Без повече приказки дамата в черно се обърна. Двамата стояха на входа на един от горните пещерни тунели, които опасваха Грим Батол. Въпреки че се намираше доста над подножието на планината, този вход даваше по-лесен достъп до вътрешността й, отколкото другите под него… но само за тези, които бяха желани там. Тези, които не бяха, щяха да се натъкнат на множество скрити капани, както и на стражите, маскирани от магията на Зендарин. Такива посетители, пък били те и заклинатели, щяха да намерят единствено гибелта си.

Кървавият елф хвърли един последен поглед към околностите на Грим Батол. Отвъд пустошта, заобикаляща подножието на планината, Блатистата земя^[1] бе възвърнала силата си, след като червените дракони бяха поробени от орките. Тучните земи обаче бяха лъжливи, тъй като криеха много естествени и неестествени заплахи, които играеха ролята на буфер срещу множество неканени гости. Шесткраки кроколиски^[2] ловуваха във водите, а племената на гнолите^[3] — макар да се бояха от Зендарин и дамата, също вардеха земята от глупците, които се осмеляваха да я доближат.

Сред по-страховитите пазители бяха чудовищните уузи^[4] — пихтиести демони, поглъщащи всяко живо същество, до което се докопат, а в по-сухите земи на северозапад хищните гущероподобни раптори^[5] жадуваха за всякакво прясно месо.

„Толкова пълно с живот, толкова пълно със смърт“, помисли си Зендарин. Беше повик от славното горско царство, където беше живял и където искаше да се завърне веднага, щом постигнеше целта си.

Сдържайки ругатните си към всички несгоди, които му се налагаше да изтърпи заради собствените си начинания, Зендарин последва забулената жена. Той и драконидите бяха прекарали цялата нощ в преследване на толкова ценната за него плячка, оставяйки джуджетата да избягат в тайните си бърлоги като уплашени зайци. А той се бе заклел на господарката си да прочисти земята от подобни вредни твари. Напоследък джуджетата бяха станали ужасна напаст и макар Зендарин и дамата да бяха убедени, че те не биха могли да застрашат успеха на експериментите им, можеха поне да го забавят. Затова той беше измислил този план, този перфектен план. Но Зендарин нямаше как дори да предположи, че двама от опитните им субекти щяха да избягат от Грим Батол точно в този момент.

— Как е станало? Как е било възможно да стане? — питаше той, едва сдържайки тона си, защото знаеше какво може да му причини тя, дори леко раздразнена.

Тя вече бе убила двама полезни асистенти за по-дребни провинения и макар да се нуждаеше от способностите му, той знаеше, че трябва много да внимава. Другарката на Зендарин беше доста луда… Но това не й пречеше да бъде и гениална.

— Драконспоните^[6], които ги наблюдаваха, са били невнимателни. Бяха предупредени, че тези двамата са неподатливи към някои от заклинанията и трябваше при най-малкия знак за подобно нещо веднага да ме известят. Глупаците явно не са преценили опасността, макар да им беше наредено да стоят нащрек.

Кървавият елф изруга стражите. Драконспоните бяха брутално ефективни за кръвопролития и обикновено отлично изпълняваха заповедите. Наистина не бяха особено ловки и хитри като драконидите, но това не би трябвало да е от значение в подобна ситуация. Драконспоните се бяха справяли с далеч по-сериозни задачи от това да служат като стражи. Зендарин не можеше да повярва, че бяха допуснали толкова голяма грешка.

— Ще им изтръгна черните сърца…

— Не се тревожи. След бягството от тях не остана много. Децата се погрижиха за това.

Тя изцъка нервно, отново придърпа булото си и се понесе славно из тунелите като кралица в замъка си.

— Въпреки всичко това ще бъде интересен тест.

— Тест? Милейди, те ще нанесат огромни разрушения и ще привлекат вниманието на някой от владетелите. Вероятно на някой от Даларан или… дори някой по-лош.

Зендарин можеше да си представи кой точно можеше да бъде „по-лош“. В Азерот имаше такива сили, които бяха по-мощни от оцелелите магьосници в Даларан и дори от всички негови хора, взети заедно. Думите му само я накараха да се усмихне, макар и със студено предчувствие.

— Да… Много е вероятно някой да се поинтересува… Някой със сигурност ще…

Преди елфът да успее да зададе следващия си въпрос, двамата влязоха в горното ниво на огромна пещера, в която гигантският затворник и фокусът на работата им все още се бореше с магическите окови. Скардините трескаво се трудеха около блестящия левиатан, проверяваха двете нишки, които държаха етерния дракон и наместваха новите бели кристали, които господарката им беше подготвила за следващия опит.

— Мръсни твари — измърмори Зендарин.

Що се отнася до естетическия му вкус, кървавият елф си оставаше елф. Дългият му нос се набръчка, когато едно от закачулените същества изтича до господарката си и й подаде малък куб с очертани небесносини линии по всичките му страни.

— Покорни твари — поправи го тя, отпращайки скардина.

Докато джуджето се затича обратно към другарите си, тя поднесе куба към Зендарин.

— Виждаш ли? Точно както им бях заръчала.

Алчността му засенчи отвращението му. Силен зелен блясък се появи в очите на Зендарин.

— Значи ни трябва само едно яйце?

— Както винаги, нали? А-а… Ето, носят го…

Отдолу се появиха четирима скардини, които пъшкаха и напрягаха сили, носейки огромното овално яйце… яйце, което беше почти метър дълго. То беше твърдо, сиво и покрито с лъскава мазна течност, която се стичаше по носачите. Такова яйце не можеше да се сбърка — беше драконово яйце.

— Трябва да побързате! — подкани ги Зендарин, който много добре знаеше колко крехка бе тази награда, въпреки размерите й. — Яйцето няма да е вечно свежо…

Другарката му започна да слиза към пода на пещерата с очевидно спокойствие.

— Маятисовото^[7] покритие ще го запази.

Маятисът запазваше всичко, потопено в него, независимо за колко време. Зендарин остана поразен, осъзнавайки колко старо всъщност беше яйцето и колко ценно бе то за работата им. И наистина, нищо от това, на което се бяха надявали, нямаше да бъде възможно, ако това яйце не бе запазено от тъмните въздействия. Елфът не за първи път се удивяваше от уменията й, а той бе живял толкова много векове и бе постигнал толкова много. Той се присъедини към нея точно когато скардинът поставяше яйцето върху каменната платформа, издигната пред завързания етерен дракон. Окованият бегемот успя да издаде приглушен рев, което развесели дамата в черно.

— Кротко, кротко… — загука му тя, сякаш беше бебе.

Облекчени от тежкия си товар, скардините се оттеглиха. Платформата наподобяваше олтар — горната й част бе правоъгълна плоча от гранит с абаносови нишки, както и овалната й основа. Четирите й крака, които излизаха от основата и крепяха плочата, бяха изваяни така, че да наподобяват дракони, изправени на задните си крака. Зендарин не знаеше откъде господарката се беше сдобила с тази платформа, но усещаше невероятната й възраст и множеството заклинания, за които бе послужила. От каменната форма се излъчваха латентни магически енергии, които гъделичкаха кървавия елф. За времето на дългото си съществуване платформата бе служила за много неща, особено за магии, изискващи живота на невинни, съдейки по бледите червени петна на повърхността й.

Зендарин ни най-малко не се притесняваше от факта, че от негова страна също трябва да бъдат пожертвани някакви хора. Въпреки всичко, той изобщо не смяташе, че върши нещо ужасно. Амбициозно — да. По необходимост — да, но не и ужасно. Като много други от вида му, той се водеше от жаждата си, от нуждата си да владее магия… на всяка цена. И всичко, което правеше, бе просто нещо необходимо за постигане на целите му. Това, че в хода на действието се налагаше някой да загине, бе просто нещо неизбежно… а и за него не бе от значение. Все пак умираха само някакви си джуджета, човеци и други по-нисши същества.

Дамата в черно огледа яйцето за няколко секунди, сякаш виждаше през черупката му. После постави небесносиния куб пред него. Усмихна се на окования левиатан и прокара пръсти по защитния слой на яйцето. Маятисовото покритие изпращя и изчезна.

— Присъедини се към мен, скъпи Зендарин…

Той с готовност пристъпи към нея, призовавайки магията си да се слее с нейната. Единствено самата му същност на кървав елф правеха Зендарин толкова ценен за нея и му позволяваше да дава гласност — до известна степен — на тревогите си. Той донесе на господарката си уникално подходяща магия, която беше основана на почти вампирското източване на сила от демоните и останалите жители на Великата празнота^[8]. Зендарин притежаваше изключителни способности и мощта му сега бе във върхова форма. От голямо значение беше и фактът, че точно тези, от които черпеше магическата си сила, се намираха под негово командване — безценни слуги, които дамата в черно не можеше да откъсне от властта му, без да загуби както тях, така и самия него. Това бе още една причина тя да толерира нетърпението му.

Той застана до нея и също като нея постави ръце върху яйцето. Мълчаливо, те сляха магическите си сили в една неповторима форма, а кубът и белите кристали заблестяха. Дамата в черно протегна лявата си ръка към етерния дракон. Белите кристали издадоха злокобен звук. Всеки един от тях излъчи светлина, която се насочи към дракона.

Там, където светлината пронизваше съпротивляващото се тяло, изникваха сини енергийни камшичета. Въпреки сребърните нишки, които стягаха муцуната му, зловещият му рев разтърси пещерата. Насочени от магьосницата, сините камшичета се спуснаха надолу и проникнаха в центъра на яйцето. Яйцето се разклати и удвои големината си, а черупката му придоби небесносин оттенък.

— Сега… — прошепна тя на Зендарин.

Едновременно двойката насочи всичките си сили надълбоко в матрицата на заклинанието, смесвайки ги с откраднатата сила на етерния дракон. Изведнъж в пещерата се завихри страховита буря от мощни енергии, чийто фокус бе яйцето. Благодарение на умелата си господарка, скардините бяха неподатливи на повечето магии, но въпреки това се пръснаха по далечните ъгли на пещерата. Все пак, джуджета по природа, те с право се опасяваха от вероятността пещерата да се срути, но бяха достатъчно умни, за да преценят какво наказание ги очаква, ако решат да избягат точно в този решаващ момент.

Въздухът запращя. Тъмните коси на магьосницата се изправиха. Булото й също се вдигна, разкривайки жестоко обгореното й лице. Плътните й устни завършваха в изгорена плът, която очертаваше постоянната усмивка на черепа й. Под горния край на булото й оставаше ухото, което бе само едно съсухрено парче кожа, покриващо някаква дупка.

Тя вдигна високо ръце и Зендарин повтори движението й. Двамата продължиха да насочват енергиите си към яйцето, докато магьосницата откъсваше все повече и повече от същността на етерния дракон. Драконът продължи да се бори още по-ожесточено. Макар и напразно, както и първия път, но все пак успяваше да разтърси пещерата. Огромен сталактит се отчупи и пропадна надолу към дълбокото дъно. Един скардин не успя да се отмести навреме и беше премазан, но смъртта му бе твърде незначителна, за да бъде забелязана от заклинателите.

Зераку — кървавият елф помнеше, че драконът се бе нарекъл така — проблясваше, сякаш всеки момент ще се стопи в мъгла. Но нишките, които го държаха, не позволяваха на съществото от Непознатата земя да се освободи дори в смъртта. Те безмилостно удържаха Зераку, притискайки го все повече под безмълвната команда на господарката. Все повече и повече от магията на етерния дракон — както и същността му — преливаше в издутото яйце, където се преплиташе с тази на заклинателите. Зендарин очакваше яйцето да се пръсне, беше се уголемило толкова много…

И наистина, едната му страна се пропука. Но това не притесни нито един от заклинателите, тъй като в следващия миг стана ясно, че пукнатината не бе тяхно дело или поне не директно. По-скоро се дължеше на… нещо, което вече иска да се освободи. Яйцето се излюпваше.

В блясъка на омагьосаното яйце лицето на дамата изглеждаше още по-чудовищно, дори от лицата на скардините. Изражението й бе станало нечовешко… Но това не бе изненадващо, тъй като магьосницата вече не беше човек — наистина, дори по-малко от кървавия елф.

— Да… дете мое… — шептеше тя с почти майчински тон. — Да… ела при мен…

До първата пукнатина се появи втора. Част от черупката се отчупи… И от там надникна око… Око, което макар че сега се раждаше, изразяваше хитрост, зло… много древно зло.

* * *

Заливът, който разделяше земите на Лордерон и по-точно на Даларан от Грим Батол, беше широк, но на Кориалстраз му трябваха не повече от пет часа, за да го прекоси. Въпреки това още на средата на пътя той бе принуден да се приземи в една скалиста местност, стърчаща над бурните вълни, и кацнал като чайка, да си отдъхне за малко. Кориалстраз предполагаше, че само кристалният връх на стрелата е успял да го обезсили повече от очакваното. Но нямаше много време за почивка, защото изведнъж се разрази буря. Тя толкова внезапно и яростно се изви около бегемота, че той бързо забрави намерението си да си почине. Драконът с мъка се понесе във въздуха и продължи пътя си.

Но явно стихиите се бяха обърнали срещу него, защото бурята се усили още повече. Колкото и силен да беше Кориалстраз, вятърът го подмяташе като лист. Той се опита бързо да се издигне към облаците с намерението да прелети над бурята, но колкото и да се опитваше да ги достигне, те оставаха далеч над него. Това най-сетне накара пурпурния гигант да осъзнае, че бурята всъщност не е толкова естествена. Вместо да се бори да достигне недостижимото, Кориалстраз опита да премине в по-директен полет към Грим Батол. И тогава от посоката, в която се бе устремил, го връхлетя страшен вятър. Сблъсъкът беше толкова силен, сякаш драконът се бе ударил в планина. Звярът не вярваше на очите си. Това бе заклинание, да, но той нямаше време да разбере дали беше насочено точно към него или към драконите изобщо. Най-важното беше да успее да се измъкне. Логиката предполагаше да се пребори с магията с магия, но Кориалстраз не беше убеден, че това е особено умно. И все пак не можеше да измисли нищо друго. Пурпурният дракон се стегна, изправи се срещу бушуващия вятър и удари тъмните облаци. Веднага щом го стори, той бе атакуван от яростен ураган, десетократно по-силен от преди. Светкавици обстреляха дракона, а завихрените ветрове го завъртяха обратно. Той трудно можеше да види по-далеч от носа си, тъй като дъждът се лееше като буен порой.

И докато Кориалстраз се бореше със замайването си, осъзна със съжаление, че точно неговата сила беше увеличила мощта на магията… сигурно точно както мистериозният заклинател се е надявал да стане. Драконът продължаваше да се върти. Облаците се превърнаха в морето под него, а морето — в небето. Кориалстраз нямаше избор, не можеше да достигне тези облаци. Оставаше му само едно нещо, макар да беше точно това, което невидимият му враг искаше. С дъгообразно движение Кориалстраз се стрелна към водовъртежа. Убеди се, че е сбъркал в мига, в който се озова под водата, но нямаше как да се върне. Въпреки острото си зрение, Кориалстраз не виждаше много. Водата стана черна само на няколко метра под него, което отново не беше нещо естествено. Ако някое чудовище, няколко пъти по-голямо от него, се появи, за да го глътне, той нямаше да може да го види.

Някои дракони бяха родени за водата, но червените бяха същества на небето, колкото и добре да плуваха. Кориалстраз не можеше да задържи въздуха си повече от час, и то само ако нищо не се опиташе да му го отнеме преди това. И все пак, колкото по-бързо се върнеше в небето, толкова по-добре. В главата му зашептяха гласове и Кориалстраз усети нова вълна на замайване. Той вече не можеше да различи повърхността от дъното. Драконът рязко се засили нагоре, но вместо бурята, това, което го посрещна, бе пълен мрак, който смрази душата му. А гласовете ставаха все по-силни, напяваха му на език, който Кориалстраз мислеше, че познава. Той се бореше със съблазнителния повик, осъзнавайки, че всеки миг от престоя му в този капан страшно намалява надеждата му за спасение.

Сега вече имаше само мрак. Дълбоките води притискаха белите дробове на Кориалстраз и той се зачуди дали не е бил под водата по-дълго, отколкото предполага. Беше изгубил представа за време, за място… чуваше само гласовете. „Това няма да ме погуби!“, закле се драконът. Той си представи един образ — образа на любимата му кралица Алекстраза. Изражението й беше бледо и избледняваше все повече, което бе опасен знак. Но това още повече засили решителността му. Кориалстраз събра сили и произнесе отчаяно заклинание. От него изригна светлина, която прогони мрака на дълбините. И там драконът видя източника на бедите си… Наги^[9].

Той познаваше произхода им, познаваше и тях самите, защото самият той отчасти бе виновен за тяхното създаване, или поне така си мислеше. Навремето са били нощни елфи, Хайборн^[10], които служели на лудата кралица Азшара. Тогава източникът на огромната им мощ — страховитият Извор на Вечността^[11], имплозирал благодарение на усилията на няколко верни защитници и по-специално Малфурион Стормрейдж^[12], и засмукал славната столица на нощните елфи на дъното на новосъздалото се море. Смяташе се, че с изчезването на града Азшара и фанатичните й последователи също са намерили своя край. Но хилядолетия по-късно Кориалстраз и светът разбраха, че мистериозна сила е преобразила попадналите в капана на вълните в нещо много по-страшно.

Мощната експлозия на светлината хвана нагите напълно неподготвени. Няколко от тях се преобърнаха, поразени от силата на магията. Като наги, те вече не приличаха на елфи. Женските, върху които се спряха зловещите очи на Кориалстраз, бяха позапазили най-вече слабите черти на лицата и горната част от телата си, характерни за нощните елфи. Те бяха дори красиви, макар и по някакъв чудовищен начин. Въпреки това никоя елфска раса не познаваше четирите ръце, които завършваха с дълги ноктести пръсти, нито пък имаха широки, набраздени с жили златни перки, които рязко изникваха от главата им и се простираха чак до опашката им. А опашката беше единственото нещо, което продължаваше от кръста им надолу, заменяйки изчезналите им много отдавна стройни крака. Долната част на тялото им наподобяваше мощна змия — насечена и люспеста. Телата на нагите непрекъснато се извиваха напред-назад, позволявайки им бързина и невероятна ловкост във водата.

Мъжките наги бяха още по-променени от женските. Главите им бяха сплескани и гущероподобни. Зъбите им стърчаха отгоре и отдолу от издължената им крокодилска паст. Очите им бяха дълбоки и тесни, а гребените и перките им, които на места стърчаха като копия, бяха по-тъмнозлатисти и кафяви. Горната част на тялото им плавно се свързваше с опашката и също бе насечена и покрита с люспи. Дори ръцете им, които бяха огромни за същества с техните размери, също бяха люспести.

През годините нагите се бяха развили в няколко племена, но тези водни, чернолюспести демони със златни перки бяха от вида, за който Кориалстраз не знаеше нищо, освен че са мощни и зли създания. Но това му беше напълно достатъчно. Нагите по принцип не обичаха никоя от расите, обитаващи сушата, но тези бяха прескочили далеч отвъд границите си, за да заложат ужасен капан. Кориалстраз нямаше време да се замисля за възможните причини.

Светлината започна да отслабва, а нагите се прегрупираха. Но вече виждайки врага си, драконът лесно можеше да атакува както с лапи, така и с опашка, нахвърляйки се яростно върху зловещите създания. Няколко от тях потънаха в мрака на дъното, но други отчаяно се опитваха да възобновят заклинанията, които едва не довършиха бегемота. Тялото на Кориалстраз проблесна в яркочервено. Водата около него изведнъж завря. В съзнанието си той чу как нагите вият от горещия удар. Двама мъжки, които стояха точно пред дракона, се свариха напълно, телата им се подуха ужасяващо и пламнаха в червено. Нещо забръмча в главата на дракона. Той погледна надолу вдясно, където стоеше женска и с четири вдигнати нагоре ръце проблясваше от собствената си магия. На дракона не му струваше нищо да усили горещината, която тялото му излъчваше. Женската нага побягна точно преди да бъде сварена. И бръмченето спря.

Но Кориалстраз изведнъж усети болка в белите си дробове и почувства силна нужда да си поеме дъх. Имаше нужда от въздух и то много бързо. С отчаяни тласъци пурпурният дракон се устреми към повърхността. Тя изглеждаше толкова далеч, а страхът, че плува надолу вместо нагоре, отново завладя жадното му за въздух съзнание. Но той нямаше друг избор, освен да продължи в посоката, в която беше поел. Напрежението в дробовете му ставаше непоносимо. Ако можеше да си поеме въздух само веднъж…

Главата му изскочи над повърхността. Кориалстраз изпълваше дробовете си с въздух, но продължаваше да се оттласква от водата. Магията и крилете му, по-широки от тези на повечето дракони, го изстреляха в небето. Небето, макар и още мрачно, вече не бушуваше. Макар опасността от нагите да не бе напълно преминала, Кориалстраз се принуди да се отпусне свободно във въздуха за няколко секунди, за да възстанови не само дишането, но и разсъдъка си. Облаците все още бяха гъсти, но морето беше спокойно и дори мъртвешки тихо.

Множество пипала се извиха над повърхността, улавяйки опашката и краката на дракона и се насочиха към крилете му. С мощен рев Кориалстраз моментално се насочи към мястото, откъдето изникваха пипалата и издиша рязко. Огненият поток, който успя да отприщи, не беше толкова силен, колкото се надяваше, но все пак принуди чудовището под водата да освободи единия му крак. Но останалите пипала продължаваха да дърпат дракона, заплашвайки да го потопят обратно. Кориалстраз размаха силно криле. Той не беше обикновен дракон, макар и да не беше Изражение. Домашното животинче на нагите скоро щеше да го разбере. И вместо морският звяр да придърпа Кориалстраз надолу, драконът бавно и неумолимо задърпа пипалата на чудовището. Първо се появи остър клюн, свирепа уста, която можеше да схруска дори голям боен кораб. После над повърхността излезе издължена цилиндрична глава с две немигащи черни чинийки вместо злобни очи. Кракен^[13].

Драконът се зачуди как малката групичка наги се беше сдобила с такова същество в залива. Всъщност за Кориалстраз имаше значение само това, че морското чудовище тежеше. Драконът изгуби инерция. Морето отново се приближи. Нямаше избор. Изтощен почти до припадък, Кориалстраз издиша още един последен път всичката сила, която му беше останала. Морето не бе препятствие и мощният му залп опече кракена. Морското чудовище нададе страховит рев, отпусна пипалата си и се сгромоляса обратно в морето. Вълната, която се надигна от сблъсъка, достигна чак до опашката на Кориалстраз.

Огромният левиатан не се радваше. Сега той можеше единствено да се опитва да запази съзнание. Въпреки ужасната си слабост, Кориалстраз бързо се насочи към целта си. Колкото и малко път да оставаше, той не беше сигурен дали ще успее да достигне суша, преди силите му да го напуснат. Не му оставаше нищо друго, освен да опита. И да се надява.

Морето остана спокойно, след като огромният червен дракон започна да се смалява в далечината… Остана спокойно, докато една глава на нага се появи над повърхността и се загледа към отдалечаващата се фигура.

Присвитите очи на женската нага не мигнаха, докато Кориалстраз се превърна в малка точица над хоризонта. В този момент до нея изникна друга глава — на зловещ мъжки. Люспите от дясната страна на лицето, близо до челюстта му, бяха откъснати при наранявания от опашката на дракона. Пренебрегвайки раната си, мъжкият се вторачи към хоризонта, накъдето беше насочила поглед и женската.

— Делото е направено… — прошепна тя с дрезгав глас. — Ще бъдем пощадени…

Мъжкият кимна и се усмихна широко. Женската отвърна на усмивката му, показвайки, че зъбите й не са по-малко остри и страховити от тези на другаря й. Двамата наги се потопиха в морето.