Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (2)

Едно

„Толкова бързо минава времето, когато някой успее да доживее дълбока старост“, помисли облечената в роба фигура, която седеше в планинското си убежище и наблюдаваше света през безбройните си блестящи сфери, които се носеха наоколо. От един жест на създателя им те се разместваха из просторната овална зала. Тези, които избереше, се завъртаха пред него над поставките, изковани с магия от сталагмитите, навремето изпълвали цялото място. В основата си всяка поставка изглеждаше, сякаш беше изваяна от някой майстор — толкова съвършени линии и ъгли. Но нагоре те се трансформираха в нещо, което беше по-скоро плод на сънища, отколкото на физически усилия. В тези сънища по формите се долавяха следи от дракони, от духове, а на самите върхове нещо, наподобяващо вкаменена ръка с дълги, жилави пръсти, се протягаше нагоре и почти докосваше носещите се над нея сфери. Във всяка сфера се появяваше сцена, която имаше особено значение за магьосника Крас.

Слабият гръмотевичен трясък, който достигаше до тайното убежище, известяваше за разразилата се буря навън. И в тази неприятна вечер, скрита във виолетовата си роба, която навремето показваше принадлежност към Кирин Тор, високата и бледа фигура на заклинателя се наведе, за да види по-добре последната сцена. Синьото сияние на сферата разкри чертите му, наподобяващи тези на висшите елфи — вече отдавна изчезнала раса — ъгловатите черти, аристократичния нос и издължената глава. Да, въпреки че притежаваше очарованието на изчезналата раса, Крас всъщност нямаше никакво родство с елфите. Не само заради бръчките и белезите по ястребовото му лице — особено трите дълги и неравни линии по дясната му буза, с каквито никой елф не можеше да се сдобие, освен ако не е живял поне хиляда години — нито пък заради екзотичните черни и червени кичури, изпъстрящи сребърната му коса. По-скоро заради блестящите му черни очи — очи, които никой елф или дори човек не можеше да има — те разкриваха възраст, непонятна за смъртно същество. Възраст, възможна само за един от най-старите дракони.

Крас бе името, което използваше в сегашната си форма — име, което мнозина свързваха единствено с някогашния старши член на вътрешния кръг на управителния съвет на магьосниците на Даларан. Но Даларан не беше успял да открие произхода на нарастващата вълна на злото, въпреки огромните си усилия.

Така се бяха провалили и много други кралства по време на войните срещу орките и последвалата война срещу Пламтящия легион^[1] и Немъртвите пълчища^[2]. Светът на Азерот бе преобърнат наопаки, хиляди животи бяха изгубени и все пак успяваше да поддържа някакъв баланс… баланс, който с всеки изминал ден ставаше все по-нестабилен.

„Сякаш сме в капана на някаква безкрайна игра и животът ни зависи от хвърляне на зарове или обръщането на карти“, мислеше си той, спомняйки си катастрофалните събития от далечното минало. Крас беше преживял заличаването на цивилизации, много по-стари от съществуващите днес и, въпреки че беше помогнал за спасението на много от тях, като че ли това все не му беше достатъчно. Той беше само едно същество, един дракон… дори и наистина да беше Кориалстраз — съпруг на Алекстраза, великата кралица на червения орляк.

Но дори великото Изражение на Живота, неговата любима, не можа да предвиди или предотврати всичко, което се случи. Крас знаеше, че е поел много по-голям товар, отколкото трябваше, но драконът-магьосник не може да проявява сдържаност в усилията си да помага на хората на Азерот, дори някои от тях да са обречени на провал от самото начало.

И наистина, дори сега имаше много събития, които привличаха вниманието му — събития с потенциал да доведат до пълното опустошаване на света му… А в основата на тези проблеми стоеше неговият собствен род — драконите. Там бе страшният разрив, водещ до удивителното царство, наречено Непознатата земя. Разривът бе огромен портал, който едновременно очароваше и ужасяваше орляка на сините дракони — пазителите на магията. От там вече се беше появил мистериозният лек за лудостта, която дълго време измъчваше синия лорд. И въпреки че сега Изражението на Магията — Малигос, вече беше напълно с всичкия си, Крас изобщо не харесваше пътя, по който беше поел разсъдъкът на левиатана. Разярен от това, което той смяташе за унищожителна злоупотреба с магията от страна на по-младите раси, Малигос беше започнал да убеждава останалите Изражения, че за да бъде спасен Азерот, е нужно да бъде прочистен от тези, които смеят да използват силата така. Всъщност, той беше доста категоричен последния път, когато той, Алекстраза, Ноздорму — Повелителя на Времето и Изера — Господарката на Сънищата, се бяха събрали в далечния североизток на съвет в древния храм Уиърмрест^[3], намиращ се в заледения Драгънблайт^[4]. Този изключително важен ежегоден ритуал бе започнал още когато Израженията обединиха силите си и успяха да се преборят с ужаса Детуинг^[5] преди повече от десетилетие.

С нарастващо безпокойство Крас отпрати изображението, което беше наблюдавал, и повика следващото. Той обаче все още не можеше да откъсне мисли от срещата и по-специално от четвъртия велик дракон — Изера. Носеха се слухове, че се случват кошмарни неща в етерното й царство — почти митичния Смарагдов Сън. Какво точно се случваше никой не можеше да каже, но Крас започваше да се опасява, че Смарагдов Сън е проблем, и то потенциално по-сериозен от всеки друг.

Беше започнал да прогонва следващата сфера, без дори да погледне към съдържанието й… Но със закъснение разпозна мястото, което разкриваше.

Грим Батол.

Всички мисли за Малигос и Смарагдов Сън го напуснаха и Крас заразглежда зловещата планина. Познаваше я твърде добре, тъй като неведнъж бе ходил там и многократно беше пращал свои агенти в самото сърце на прокълнатото място. В Грим Батол любимата му съпруга беше поробена от орките — същата варварска раса, която, колкото и да беше странно, се бе оказала особено ценен съюзник тринадесет години по-късно, когато демоните на Пламтящия легион се върнаха — с помощта на страховития артефакт Демонична душа^[6]. За съжаление, Демонична душа беше успял да подчини волята й на Ордата, защото беше изкован от самите Изражения… само за да бъдат покварени от един от тях. Алекстраза беше предоставила дракони, които да служат на военните цели на орките, дракони, които бяха станали бойни ездитни животни за бруталните им воини. Това бяха млади дракони, които намериха края си в битки срещу магьосници и дракони от собствените им орляци.

Следвайки насоките му, буйният магьосник Ронин, висшият елфски воин Верееса и някои други помогнаха Крас да освободи кралицата си. Джуджетата воини също съдействаха да се сломи последната оркска съпротива. Грим Батол беше опустяла, а злото й наследство — завинаги заличено.

Или поне така смятаха всички. Джуджетата бяха първите, които усетиха завладяващия й мрак и напуснаха мястото веднага след победата над орките. Тогава Крас и Алекстраза решиха, че е дълг на червения орляк отново да затвори Грим Батол. Това, въпреки ироничния факт, че бе под защитата на червения орляк още от древната битка при планина Хайджал, доста улесни нахлулите орки да ги поробят, използвайки Демонична душа. И така, въпреки някои опасения от страна на Крас, червените бегемоти отново охраняваха местността и не допускаха никой да се шляе наоколо, било то случайно или с намерение да използва страшното й зло.

Но съвсем наскоро, без видима причина, стражите бяха започнали да се разболяват, а имаше и няколко смъртни случаи. Някои бяха полудели до такава степен, че трябваше да бъдат приспани, за да не нанесат по-сериозни щети. Най-накрая червеният орляк постъпи като всички останали — напусна Грим Батол завинаги. И така планината се бе превърнала просто в празна гробница, отбелязваща края на една стара война и един период на мир, който се оказа твърде кратък. И все пак…

Крас се загледа в мрачната сцена. Дори от толкова далеч можеше да усети това, което се излъчваше от там. През вековете Грим Батол беше толкова пропита със зло, че вече нищо не можеше да я прочисти. И точно там се бяха зародили слуховете за пъкленото минало, което се е въздигнало от мъртвите. Крас ги беше чувал всичките. Откъслечни истории за гигантска форма, едва видима в небето — призрачна форма, която веднъж успяла да помете цяло село, намиращо се на километри от Грим Батол. На лунната светлина разказвачът на една от историите твърдеше, че е видял нещо, което би могло да е дракон… но не е бил нито червен, черен или друг познат цвят. Бил е с цвят на аметист — нещо невъзможно и в същото време напълно сигурно в изплашеното въображение на фермера. Все пак някои с по-добро далечно зрение, най-вече негови агенти, бяха докладвали за странни еманации в небето над планината. И когато един особено доверен мъжки дракон от собствения му орляк се беше осмелил да последва една такава еманация, тя внезапно изчезнала.

Прекалено много неща се случваха в останалата част на света, за да могат Израженията да се концентрират единствено върху Грим Батол, но Крас просто не можеше да пренебрегне проблема. Въпреки това той не можеше да продължава да разчита само на агентите си, а пък да жертва другите просто не беше в неговия стил. Този проблем изискваше собствените му усилия, независимо от резултата. Дори да доведеше до смъртта му.

Всъщност, в такъв момент имаше само двама души, с които можеше да сподели опасенията си, но Ронин и Верееса си имаха свои тревоги.

Всичко оставаше само в неговите ръце. Крас махна рязко с ръка и отпрати сферите нагоре в сенките. Той не се плашеше от смъртта, беше я виждал и почти преживявал твърде често. Искаше единствено едно — ако се стигнеше до там — поне да си е заслужавало. Той беше повече от готов да загине в името на своя свят и любимите си същества, в случай че се наложи. „В случай че се наложи“, каза драконът-магьосник сам на себе си. Той още не бе започнал пътуването си. Сега не беше време да мисли за собствената си гибел. „Търсенето трябва да се извърши незабелязано“, мислеше си Крас, ставайки от мястото си. „Това не е просто някаква случайност. Нещо се случва и заплашва всички ни, усещам го…“

Ако това се беше случило в друго време, ако беше по времето на Втората война, Крас щеше да знае кой стои зад всичко. Лудото Изражение, някога наричано Пазител на Земята или по-точно… Нелтарион. Но никой не беше наричал огромния черен дракон по име от векове, тъй като след първите си зловещи, безумни прояви беше спечелил ново и по-подходящо прозвище.

Сега се наричаше Детуинг. Детуинг Унищожителя.

Крас се спря в средата на просторната пещера, пое си дълбоко дъх и се подготви за това, което му предстоеше. Не, Детуинг не можеше да е виновен за това, тъй като беше почти сигурно, че вече е мъртъв. Почти сигурно. Това бе далеч по-добре, отколкото при предишните инциденти, когато черният дракон беше смятан за вероятно мъртъв. А и Детуинг не беше единственото зло на този свят.

Крас разпери ръце. Без значение дали това, което се криеше в Грим Батол, бе само зенит на години отминало зло или някакво ново зловещо проявление, той щеше да разбере истината. Тялото му се изду неравномерно. Магът изпръхтя и падна на земята. Лицето му се изпъна напред, носът и устата му се сляха, образувайки удължена и мощна муцуна. Робата, с която бе облечен, се разкъса, а парченцата й се разлетяха из въздуха и се посипаха по тялото му, превръщайки се в твърди пурпурночервени люспи.

От гърба му изникнаха две малки ципести криле, които се уголемиха заедно с цялото му тяло. Появи се и заострена опашка. Ръцете и краката му се трансформираха в мощни лапи, завършващи с остри нокти. Превръщането му отне част от секундата и след това от магьосника Крас не остана и следа. На неговото място стоеше величествен червен дракон, който почти изпълваше пещерата и бе по-дребен единствено от малцина от собствения си вид, както и от Израженията.

Кориалстраз размаха широките си криле и се понесе към каменния таван. Таванът проблесна точно преди да го достигне и тоновете скали сякаш се превърнаха във вода. Пурпурният дракон се гмурна безпрепятствено във втечнените скали. Мощните му мускули го издигаха още по-нависоко, докато набираше пълна скорост през магическата бариера. След няколко секунди той се понесе в нощното небе. Скалите зад него се втвърдиха, скривайки следите от преминаването му.

Неговото последно убежище се извисяваше сред планините в близост до това, което бе останало от Даларан. Под тях се намираха останките му, да — твърде много останки от едновремешните горди кули и мощни крепости — но имаше друго и много по-удивително нещо, което обгръщаше по-голямата част от легендарното царство. То започваше от мястото, където се намира управата на Кирин Тор и се разпростираше равномерно във всички посоки. Това беше отчаяният опит на онези, останали във вътрешния съвет, да възкресят славата си и да възобновят мощта си, докато помагат на Алианса в борбата му срещу Немъртвите пълчища.

Нещото наподобяваше огромен магически купол, купол от движещи се енергии, и по-специално онези енергии, които му придаваха бляскавия виолетов или бял цвят. То беше напълно непрозрачно и не разкриваше нищо от вътрешността си. Кориалстраз знаеше какво планират магьосниците и ги смяташе за луди, но ги бе оставил да правят каквото сметнат за нужно. Все още имаше надежда да успеят…

Въпреки собствените им не съвсем незначителни възможности, съветът на магьосниците нямаше никаква представа, че драконът се навърта едва ли не сред тях. Когато беше член на ордена им, и дори един от тайните му основатели — те го познаваха единствено като Крас, без да знаят нищо за истинската му същност. Кориалстраз предпочиташе да бъде така. За повечето по-млади раси беше почти невъзможно да приемат открито митичното създание.

Прикрит от магията си, драконът прелетя над чудния купол и пое на югоизток. Изкушаваше се да обърне към земите на червения орляк, но подобно забавяне можеше да му струва скъпо. Освен това кралицата му може би щеше да постави под въпрос пътуването му и дори да го забрани. Кориалстраз нямаше да се върне — дори заради нея. Макар че всъщност до голяма степен заради нея сега се връщаше в Грим Батол.

* * *

Джуджетата бяха шарена дружина дори в сравнение с начина, по който често изглеждат в очите на хората и другите раси. Те самите биха предпочели по-добро положение, но дългът им изискваше да пренебрегват неудобствата за благото на хората си.

Набити и здрави, джуджетата-воини са както мъже, така и жени, въпреки че представителите на другите раси трудно могат да различат едните от другите. Все пак женските джуджета нямат гъсти бради, малко по-дребни са от мъжките, а и ако се вслушаш по-внимателно, гласовете им също не са толкова дрезгави. Но се славят с това, че се бият с не по-малка решителност, дори понякога и с по-голяма, от мъжете.

Мъже или жени, всички те бяха мрачни и изтощени, а на този ден трябваше да се простят и с двама свои другари.

— Мо’ех да спася Олбрек — самообвиняваше се Гренда. — Мо’ех, Ром!

По-възрастното джудже, на което говореше, имаше повече белези от всички останали. Ром беше командирът и знаеше най-много за наследството на Грим Батол. Все пак, той самият преди години беше съюзил сили с магьосника Ронин, висшия елфски стрелец Верееса и един ездач на грифони от Еъри. Беше ги повел и те заедно бяха успели да прогонят оркската напаст и да освободят великата Кралица на драконите. Той се облегна на стената на тунела, през който тъкмо се беше измъкнал заедно с дружината си, и си пое дълбоко дъх. Не много отдавна беше още млад. Последните четири седмици го бяха състарили неестествено и той беше сигурен, че това е дело на зловещата земя. Ром си спомняше докладите за червените дракони, които бяха пострадали още по-сериозно и накрая бяха принудени дори да напуснат мястото само преди месец. Само джуджетата бяха достатъчно твърдоглави, за да сноват из царството, което се опитваше да ги убие. Самото царство или каквото и да беше нещото, което се беше заровило надълбоко в злокобните пещери.

— Ня’аше к’во да се напра’и, Гренда — отвърна той. — Олбрек и Катис позна’аха рисковете.

— Ама да ги оста’им да се спася’ат сами срещу скардините…

Ром бръкна под нагръдника си и извади дългата си лула. Джуджетата не ходеха никъде без лулите си, въпреки че понякога им се налагаше да пушат и неща, които не им бяха съвсем по вкуса. През последните две седмици дружината се задоволяваше с нещо смесено от подземни кафяви гъби, които вирееха като луди в тунелите, и червена трева, растяща покрай ручеите — останали най-добрият източник на вода. Резултатът беше поносим за пушене, но само толкова.

— Те избра’а да останат и да ни помогнат да си свършим ра’отата — каза Ром, натъпквайки лулата си. После я запали и добави: — Зат’ва и успяхме да докараме тоя смрадливец с нас…

Гренда и останалите от групата проследиха погледа му към пленника. Скардинът изсъска като гущер и затрака с острите си зъби срещу Ром. То… Ром беше сигурен, че съществото е мъжко, но не желаеше да го удостои дори с пол — та то беше малко по-ниско от средно джудже, но малко по-едро в широчина. Добавената широчина беше всъщност само мускули, тъй като люспестите същества копаеха земята с ноктестите си ръце по-добре дори от хората на Ром.

Лицето, което се подаваше изпод дрипавата кафява качулка на скардина, представляваше страховита смесица от черти на джудже и гущер. Пленителите не бяха изненадани от първото — все пак скардините произлизаха от същата раса, от която бяха Ром и другарите му. Прадедите им са били Тъмните железни джуджета^[7], прокълнатите оцелели от Войната на Трите чука^[8] преди стотици години. Повечето от предателските Тъмни железни погинали в онази епическа битка между джуджета и джуджета. Но винаги се бяха носели слухове, че някои от тях успели да избягат в Грим Батол, след като водачът им — магьосницата Модгуд, проклела планината точно преди да бъде убита. И тъй като никой не бе проявил желание да гони вероятни останали врагове в почернено от магия място, слуховете бяха останали просто слухове… Докато Ром, за лош късмет, се натъкна на истината за тях скоро след като се бе завърнал там.

Но каквито и връзки да е имало между хората на Ром и скардините, те много отдавна са престанали да съществуват. Скардините бяха запазили първоначалната форма и някои черти на лицето си, но сега на мястото на брадите им имаше груби люспи. Зъбите им бяха наистина по-скоро като на гущер и дори като на дракон, а безформените им ръце — по-точно лапи — също напомняха за тези зверове. Нещото, което джуджета бяха заловили, можеше също да бяга на четири лапи толкова добре, колкото и на две.

Но това не значеше, че скардините са просто някакви животни. Те бяха хитри и много добре познаваха оръжията — било то ками, които носеха на коланите си, било то брадви — непроменени от Войната на Трите чука, или металните топки с шипове, побиращи се в дланите им, които или мятаха на ръка, или изстрелваха с прашки. Обезоръжени, те все пак с охота прибягваха до зъбите и ноктите си, което доказаха при първата си среща с джуджетата.

Тогава потвърждението, че тези същества са наследници на Тъмните железни, дойде от одеждите им, които все още носеха знаците на предателския им клан. За съжаление съществата се биеха толкова ожесточено, че се оказа доста трудно за Ром да хване живо някое от тях. Преди време три пъти се беше опитвал да хване жив пленник, и трите пъти без успех. И три пъти загиваха другари под негово командване.

Тази проклета последна мисия също доведе до загубата на двама добри бойци. Въпреки това, този път поне усилията му се бяха увенчали с успех… или поне той така се надяваше. Сега, най-накрая, Ром се надяваше, че се е добрал до източник, чрез който ще може да открие какво бе толкова зло и мощно, че дори драконите да се изплашат и да избягат от него. Какъв ли беше този мрак, който толкова умело ръководеше скардините, че съществата предпочитаха да умрат за него? И какво ли сега ревеше неспокойно, докато от самотния връх се излъчваха странни светлини и енергии?

Скардинът се изплю, когато Ром го доближи. Дъхът му беше зловонен дори за джудже, което бе свикнало с всякаква смрад. Ром откри и още една промяна, която още повече отличаваше скардините от джуджетата — пленникът имаше двойно раздвоен език. Нито една от промените у скардините не беше естествена и явно се дължеше на дълъг живот на място, пропито с черна магия. Джуджето-водач се вгледа мрачно в кървавочервените очи на пленника.

— Говориш ли езика ни, гад мръсна? — избоботи Ром. — Чух, че мо’еш.

Пленникът изсъска… и се опита да се нахвърли отгоре му. Двете яки джуджета, които държаха ръцете му, бяха избрани от Ром заради силата им, но дори на тях им беше трудно да удържат скардина на място.

Ром засмука дълбоко лулата си и издиша целия пушек в лицето на съществото. Скардинът задуши с копнеж — явно една от непроменените черти — любовта към лулата. Когато джуджетата за пръв път бяха тършували телата на мъртвите скардини, бяха открили извити лули, изработени не от дърво, а от глина. С какво точно пълнеха лулите си, също не беше ясно, тъй като единствените смеси, които откриваха у скардините, миришеха на увяхнала трева и мулчирани земни червеи. И дори най-дръзките другари на Ром не смееха да ги опитат.

— Искаш да си попушиш, нали?

Ром си опъна още веднъж и отново издиша пушека в лицето на съществото.

— Е, да си поговорим малко, пък после да видим к’во мо’ем да напра’им по въпроса.

— Узура! — изрева пленникът. — Хизак!

Ром изцъка недоволно.

— Таки’а приказки само ще те закарат при Гренда и двамата й братя. Олбрек им беше гуейрброуден^[9]. Знаеш ли я тая стара дума? Гуейрброуден?

Скардинът се усмири. Джуджетата описваха кръвните си връзки по много начини. Имаха, разбира се, клан — това бе най-важната от всичките. И все пак в клана и извън него съществуваха други връзки, а ритуалът на Гуейрброуден беше най-важният за обикновените воини. Тези, които се заклеваха като гуейрброуден помежду си, даваха обет — в случай че някой от тях бъде убит, да обърнат цял Азерот, за да открият убиеца на другаря си. Освен това бяха склонни да дарят убиеца с по-дълга и мъчителна смърт, тъй като гуейрброуден само по себе си означаваше раздаване на справедливост. Водачите на кланове не одобряваха публично съществуването на този ритуал, но също така не го и порицаваха. Той беше просто част от обществото на джуджетата, за която малко външни лица знаеха.

Но скардините очевидно не бяха съвсем външни лица и дивите червени очи на съществото проблеснаха към ухилената Гренда и после отново към Ром. Легенди, свързани с походи за гуейрброуден, често завършваха с невероятни описания на удължената смърт на жертвата. Ром не бе изненадан, че подобни страховити истории все още се разнасяха дори сред тези създания.

— Последен шанс — отсече той и отново си опъна от лулата. — Ще говориш тъй, че да те разбираме.

Скардинът кимна. Ром прикри въодушевлението си. Той не блъфираше напълно за Гренда и братята й, но оставянето на пленника в ръцете им можеше да не доведе до никакъв резултат. Наистина, Гренда щеше да се постарае да изкопчи някоя и друга дума от грозното нещо, но Ром не можеше лесно да отхвърли единия от тримата заклети в гуейрброуден, който вероятно беше твърде нетърпелив да заличи скардина преди това. Ром хвърли последен поглед към Гренда, напомняйки на пленника какво го очаква, ако не отговори, и започна:

— Забулената! Другарите ти й донесоха нещо и сега Грим Батол ехти от драконов рев… Само дето от месеци тук не се е виждал дракон. Какво прави тя там?

— Какавида… — единствената дума, която съществото успя да отрони, прозвуча с такава мъка, като че говоренето му костваше големи усилия. — Какавида…

— Какво, в името на брадата на дядо ми, е кака-какавида?

— По-голяма… — продължи с груб глас пленникът, а езикът му зашава навън-навътре през устата му. — По-голяма отвътре… не отвън…

— Какви врели-некипели дрънка тоя звяр? Тоя ни се подиграва! — изрева единият от братята на Гренда.

Макар да не бяха близнаци, братята на Гренда си приличаха повече, отколкото другите джуджета и Ром никога не можеше да каже кой е Грагдин и кой е Григарт. Който и от двамата да беше, той подкрепи думите си, като се впусна напред с вдигната брадва, колкото таванът позволяваше. Скардинът изсъска и отново започна да се съпротивлява, но Гренда спря вироглавия си брат.

— Не, Григарт! Още не! Свали брадвата веднага!

Григарт се сви под укора на сестра си. Тя беше господарката, а братята й — двете й хрътки. Грагдин без причина реагира по същия начин като брат си. Гренда се обърна отново към скардина.

— Но ако тая гад не каже нещо по-смислено…

Ром отново пое контрол. Издърпа последните остатъци от лулата си, после изтупа пепелта и измърмори:

— М-да. За последно. Дали по-друг въпрос ня’а да ти освежи паметта?

Той се замисли малко и продължи:

— Може би к’во пра’ят точно тук оня високият и пасмината му?

Скардинът явно се обезпокои от думите му. Отначало Ром реши, че се е задавил с нещо, но после осъзна, че проклетото същество се смее. Ром извади камата си и опря острието й под кафявата люспеста брадичка на скардина. И въпреки това пленникът не спря.

— Кротувай, мръсно жабешко изчадие, или ще им спестя усилията да те одерат жив и…

Таванът се продъни. Джуджетата се разбягаха изпод срутващите се тоновете скали. С тях се появиха и три огромни фигури, които не само че бяха покрити с месингови брони, но бяха и по-люспести от скардина. Дори по-лошо — внушителните, почти триметрови според преценката на Ром гиганти, бяха много по-смъртоносни и много по-непредсказуеми от наследниците на Тъмните железни.

— Какви са… — извика едно от джуджетата, озовало се пред едно огромно извито острие, което го преряза през корема, сякаш нямаше броня.

Ром знаеше какви бяха тези, макар и само на думи, но Гренда беше тази, която изкрещя страховитото им име.

— Дракониди^[10]!

Тя се хвърли срещу първия с вдигната брадва. Като че някой беше слял дракон с човек, за да получи един зловещ воин. Чернолюспестият драконид, срещу когото се беше изправила, замахна към нея с вече окървавено оръжие. Щом удари брадвата й, острието лумна и премина през здравото джуджешко оръжие, сякаш беше изковано от… вода.

Спаси я само бързата реакция на Ром. Той се бе спуснал към чудовищната фигура едновременно с Гренда и успя навреме да я отблъсне встрани. За съжаление, границите на срутения тунел не му дадоха достатъчно място, за да избегне удара, насочен всъщност към нея. Джуджето изрева така, сякаш нещо изгори китката му. Той с почуда видя как ръката му падна на земята и беше стъпкана от масивния трипръст крак на драконида. Ако имаше нещо хубаво от ужасния удар, то бе, че магията на острието обгори раната. Това, заедно с издръжливостта на джуджето, позволи на Ром да събере силата си в замах с една ръка. Брадвата проряза бронираната кожа до рамото. Драконидът изрева от болка и отстъпи назад.

В ушите на Ром прокънтя смях, който все по-малко звучеше като смях на скардин и все повече наподобяваше нещо още по-ужасяващо. Той погледна назад през рамо, където пленникът все още би трябвало да бъде държан. Но стражите му лежаха мъртви с изпъкнали, невиждащи очи и прерязани гърла. Брадвите им стояха преметнати на гърбовете им, а камите им все още бяха втъкнати в коланите им. Изглеждаха така, сякаш просто са стояли и са чакали да бъдат убити. Или са били омагьосани… защото това, което стоеше на мястото на скардина, не беше джудже, покварено от магия. На неговото място стоеше висока, макар и по-слаба човешка фигура. Дългите заострени уши бяха достатъчно доказателство за самоличността й, но пурпурната роба и зловещо проблясващите зелени очи — свидетелство за демонична магия — потвърждаваха опасенията на Ром, че се е оказал голям глупак.

Това беше самият кървав елф, за когото беше попитал.

Преследването на същество, от което да получат информация, се беше превърнало в капан за джуджетата. Пулсът на Ром запрепуска бясно при мисълта, че другарите му може да бъдат избити или по-лошото — да бъдат пленени и затворени в Грим Батол. С боен вик, който отекна в срутения тунел, той се нахвърли върху кървавия елф. Високата фигура изгледа мощното джудже с презрение и протегна едната си ръка. В нея се материализира извит дървен жезъл, на върха на който проблясваше огромен смарагд с формата на череп и с цвят като на злите елфски очи.

Ром полетя назад и се блъсна с гръб в стената зад него. Щом се сгромоляса на земята, той изруга нещо, което можеше да изгори ушите на всеки човек, камо ли на елф. През замъгления си поглед той видя как джуджетата отчаяно се мъчеха да устоят на мощните дракониди. Не че драконочовеците бяха непобедими, но като че ли джуджетата се движеха твърде мудно. Горум — воин, който бе по-бавен само от Ром, повдигаше брадвата си така, сякаш вдигаше собственото си тяло.

Кървавият елф… той… трябва да е той… Кървавият елф… Ром се опита да се изправи, но тялото му отказваше да се подчини. По-лошо от собствената му гибел беше само провалът пред краля му. Ром се беше заклел пред Магни, че ще открие истината за това, което се случва в Грим Батол, но беше успял да постигне единствено собствения си погром. Този срам го вдигна на колене, но повече не успя да се изправи. Кървавият елф отклони вниманието си от Ром и това беше поредната обида за джуджето.

Ром успя да се добере до брадвата си. Бореше се едновременно с магията и с болката си… Ужасяващ вой разтресе стените, изпълни тунела и принуди всички да погледнат нагоре. Ефектът върху кървавия елф беше най-силен. Той изруга на непознат на Ром език и заповяда на драконидите:

— Нагоре! Бързо! Преди да се отдалечи!

Драконидите-воини приклекнаха за скок и мигом се измъкнаха от тунела с невероятна подвижност за размерите си. Водачът им удари два пъти жезъла си в земята… И изчезна сред кратък изблик на златни пламъци.

Изведнъж Ром усети, че отново може да се движи, макар и трудно. Той се огледа внимателно, за да прецени състоянието на другарите си. Имаше поне трима мъртви и няколко ранени. Съмняваше се, че драконидите бяха получили повече от по една-две рани, които със сигурност не бяха сериозни. Ако не беше мистериозният вой, с джуджетата щеше да е свършено. Гренда и единият от братята й се впуснаха да му помогнат. Жената-воин беше плувнала в пот.

— Можеш ли да вървиш?

— Х-хм! Мога да тичам… ако трябва, момиче!

Той спомена бягането само заради глупостта да бяга като страхливец. Не се знаеше дали кървавият елф и драконидите няма да се върнат също толкова бързо, колкото бяха изчезнали. Джуджетата се суетяха объркани и трябваше бързо да се доберат до място, където да могат да се съвземат.

— Към… към тунелите на склона! — заповяда Ром.

Тези тунели бяха много надалеч от Грим Батол, но за него те бяха най-доброто решение. Тази местност беше богата на жилки от бял кристал — силно чувствителен към магически енергии — и това щеше сериозно да затрудни дори магьосник като кървавия елф да ги открие. В известен смисъл джуджетата щяха да станат невидими, но не и неуязвими. Никъде не беше напълно безопасно.

С помощта на Гренда Ром поведе джуджетата натам. Той погледна за последен път към падналите си другари и осъзна колко много му беше коствала тази твърде кратка схватка. Ако не беше онзи вой…

Воят. Колкото и да беше благодарен за прекъсването на битката, Ром продължаваше да се чуди откъде беше дошъл… Чудеше се и дали това, което се оказа тяхното спасение, не беше предвестник на нещо много по-страшно.