Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (22)

Двадесет и едно

Ириди не изостави другарите си, поне не според резервния план на Ронин. Дренаята обаче усещаше, че е точно обратното и се молеше да успее скоро отново да се върне при останалите. Трябваше да им помогне, а също и да довърши освобождаването на Зераку. Тя се срамуваше, че се наложи да изостави точно него… Трябваше й чудо или чудеса, за да открие Крас и Калек. Ако бяха все още живи.

Проблемът беше, че жрицата нямаше време да направи нищо от това, което й се искаше. Тя усещаше, че създанието на Синестра приближава към залата, а жезълът й подсказваше, че сега е много по-мощно от всякога. Все пак част от силата му беше дошла от особено обезпокоително място — енергиите на другия жезъл. Ириди се чудеше дали ужасният убиец осъзнаваше какво е сторил.

Тя не беше изчезнала, използвайки силите на собствения си жезъл, а едно от заклинанията на Ронин, което той пазеше за спешен случай. Тя трябваше само да се фокусира върху нуждата си от бягство и да си избере посока. Ронин беше подготвил заклинанието си така, че никой друг, освен нея, да не узнае дестинацията й.

И въпреки това тя не бе попаднала там, където очакваше. Докато магьосникът можеше да я пренесе от едно място на друго, заклинанието, което й беше предоставил, не се оказа толкова ефективно. Сега Ириди се намираше по средата на някакъв тунел в Грим Батол, без да има каквато и да е представа къде точно и как би могла да е в помощ на другарите си.

Но тогава тунелът се изпълни с шум, който изобщо не й се искаше да чува. Тя вече разпознаваше дивия рев и съскането на скардините и, ако не грешеше, към нея се движеха над двайсетина. Жрицата едва успя да си го помисли и от един страничен тунел скардините се стекоха към нея. Те очевидно не преследваха нея, но в мига, в който забелязаха присъствието й, започнаха да съскат и вият. Втурнаха се към нея с оголени зъби.

Ириди обърна жезъла си, улавяйки с по-малкия кристал гърлото на първия скардин. Докато той падаше, втори сграбчи жезъла и го задърпа. Тежестта му принуди Ириди да свали ръката си. В това време към нея скочи друг скардин. Жрицата изпъна крак, оставяйки инерцията на съществото да се превърне в силата, с която да посрещне главата му.

После Ириди завъртя жезъла, като използва тежестта на скардина, увиснал на него, срещу другарите му. Тя повали трима и после пусна жезъла на наару. Той изчезна, запращайки скардина, който все още се държеше за него, да се търколи надолу по коридора. Но люспестото джудже не стигна далеч, защото почти веднага се сблъска с огромно черно тяло.

— Дреная… — дочу се груб глас. — Трябва ми жива… почти…

Останалите скардини я наобиколиха. Ириди вдигна ръка, за да призове жезъла… С неочаквано бърз рефлекс драконидът омота камшика си около китката й. Ръката на Ириди се изкриви и жезълът, който тъкмо беше започнал да се материализира, се изпари. Раск дръпна рязко камшика и дренаята залитна напред. В същото време тя все пак успя отново да призове жезъла си, но скардините вече бяха на сантиметри от нея.

И тогава тунелът се огласи от боен вик. Иззад драконида се спусна джудже-воин, което изглежда имаше само една здрава ръка… Ириди не можеше да повярва на очите си.

— Ром?

Водачът на джуджетата замахна силно към драконида, който се наведе в последния момент. Тъпата част на секирата уцели отстрани черепа на Раск и докато повечето воини не биха наранили особено такъв драконид, ударът на мощното джудже успя дори да го зашемети. Но Ром не продължи атаката си, а се спусна към дренаята. Междувременно Ириди се беше възползвала от появата на джуджето, за да се съвземе. Тя изрита един стреснат скардин, а после повали друг с жезъла си.

Но в ниския и тесен тунел дарът от наару се оказа по-скоро пречка, отколкото помощ. Той бе твърде дълъг, за да се използва правилно с толкова скардини наоколо. Ириди най-сетне го отпрати и се довери единствено на бойните техники, които всички членове на ордена й упражняваха. Инерцията на един скардин й позволи да го запрати обратно към друг, после жрицата прескочи следващия враг и докато се приземяваше, го ритна с крак и го запрати към стената.

В същото време Ром си проправяше път между ужасните същества, както жътварят коси жито. Той повали трима скардини, преди да стигне до Ириди, и запрати още двама в стената да си ближат раните.

— Натам! — изрева той, посочвайки обратно на посоката, от която се бе появил.

— Накъде води?

— Нанякъде! Само толкова знам и това ми стига. Не можем да се върнем, милейди!

Той звучеше искрено. Раск се окопити и започна да се промъква през скардините, размахвайки камшика си. За пръв път Ириди забеляза тежката секира, която главният страж носеше на гърба си. Раск не можеше да я размаха достатъчно добре в този тунел и затова бе предпочел камшика си. И все пак жрицата реши, че не би било разумно да се окаже близо до него, когато секирата стане по-добрият вариант. Драконидът изглеждаше способен да разсече на две който и да е от двамата си врагове, и то само с един удар.

Ром избута дренаята пред себе си, макар да не беше сигурен, че това е по-безопасната позиция. Ириди не каза нищо и беше готова за защита от всеки, който се появи пред нея.

— Богове! — избухна джуджето. — Как ми липсва ръката ми! Май съм хванал краста! Тия проклети неща да нямат бълхи!

Но бълхите бяха най-дребната им грижа, защото макар да бяха избягали, скардините все още бяха по петите им, а Раск или ги подканваше, или, ако бяха твърде бавни, ги изблъскваше настрани. До главата на Ириди изсвистя сферичен снаряд. Тя се обърна назад и видя, че някои скардини бяха въоръжени с онези страшни арбалети, които беше видяла в голямата пещера. От време на време те спираха, за да стрелят и после продължаваха да тичат след тях.

Двамата все още нямаха представа накъде отиват, но не спираха да тичат с всички сили. Пътят не беше особено проходим и от време на време по някой скардин пропадаше в дупка на тавана или пода. Явно новината за нарушителите беше прелетяла бързо, макар Ириди да не разбираше и дума от странните гърлени звуци, които съществата издаваха. Зад нея Ром изпухтя, когато един скардин изскочи от страничен тунел и го улови за крака. Към него се присъедини втори и двамата скардини бързо затеглиха Ром назад.

Дренаята призова жезъла си и насочи кристала към дивите им муцуни. Жрицата не използва пълната му сила толкова близо до Ром, но внезапното проблясване се оказа достатъчно скардините да изпищят и да пуснат джуджето, а после да пропълзят обратно в мрака. Мутиралите същества бяха по-чувствителни към светлината дори от джуджетата. Докато Ириди помагаше на Ром да се изправи на крака, над двама им се извиси огромна фигура. Със самодоволна усмивка Раск придърпа камшика си. Ириди вдигна високо жезъла си. Раск рязко се наведе и избегна удара. Но целта й не беше драконидът, а таванът над него.

Жезълът разби част от скалата… и тази около нея също започна да се рути. Ириди отпрати жезъла си, сграбчи Ром и го затегли напред. Раск се опита със закъснение да хване джуджето за ботушите, но пропусна. Дренаята и джуджето побягнаха, а проходът зад гърба им бе затрупан.

— Мо’еше да срутиш целия тунел, нали знайш? — отбеляза Ром, възвръщайки стария си маниер на говор от напрежението.

— Усетих някакъв дефект, който можеше да ни е от полза, както и стана — обясни жрицата. — Следвах същите принципи, които учителите ми използваха, когато показваха на новаците как да се предпазват от физическа атака.

— Е, ’сяко джудже, коет’ е прекарало по-голямата част от живота си в тунели, би ти казало, че този дефект мо’еше да ни погребе със същия успех, с който блокира драконида.

Тя не отговори, подозирайки, че той наистина знае повече от нея. Но все пак съдбата бе благосклонна към нея, поне засега. Колко още щеше да продължи това, Ириди не можеше да каже.

Двамата стигнаха до кръстопът и спряха, за да обмислят избора си. Нито Ириди, нито Ром можеше да каже коя е правилната посока. Джуджето се обърна назад.

— Скардините ще прокопаят пътя, освен ако не знаят по-добър начин да ни настигнат — после погледна към дренаята. — Аз се бях изгубил, но ти какво правиш тук, милейди?

Ириди набързо му разказа преживяването си, завършвайки със заклинанието на Ронин, което й позволи да изчезне под носа на Синестра.

— Значи магьосникът е тук, а? Бих казал, че то’а е добре, макар че започвам да се чудя дали нещо мо’е да спре тая луда жена и проклетото й създание!

— Мисля, че Зераку може да ни помогне… и ще иска да го направи.

— Зераку… това е нещото, коет’ са оковали? — той я изгледа изненадано. — Наистина ли смяташ, че освобожда’ането на онова нещо е добра идея?

— Да. Ронин също вярва, че трябва да го освободим. Затова настояваше да избягам, дори без него. Зераку е ключът…

Водачът на джуджетата потърка брадата си.

— Да пуснем едно чудовище с надеждата то да спре друго! Тря’а да съм полудял, за да повярвам, че знайш к’во прайш… — той огледа двата тунела. — Избери си единия.

Дренаята се намръщи и се замисли, а после избра десния.

— Късметът ми изневеря’аше през последните няколко часа и понеже аз си избрах левия, мисля да тръгнем по твоя.

— Толкова лесно? Просто ще налучкваме ли?

Ром изсумтя.

— Ти си жрица на орден. Обзалагам се, че имате няк’ви понятия за късмет и налучкване…

Тя кимна.

— Всеки сам определя късмета си — добър или лош… и няма такова нещо като налучкване, само погрешна концентрация.

— Да, т’ва звучи типично за жрец — каза Ром и пое по пътя, който тя бе избрала.

Дренаята бързо погледна назад и го последва.

* * *

Ревът му отново разтърси Грим Батол. Пренебрегвайки враговете на господарката си, скардините в голямата зала се изпокриха в най-близките дупки. Драконспонът и единственият драконид останаха, но дори черният бегемот изглеждаше така, сякаш предпочита да е на друго място. А от чувството на страх пострадаха най-силно рапторите, за които то беше напълно непознато. Дори братовчедите на скардините — джуджетата, се притиснаха към стените, като че се надяваха да останат незабелязани. Даргонакс се изсмя. Всяването на страх у другите му доставяше велико удоволствие.

Само трима не се уплашиха от него. Даргонакс никога не беше виждал етерен дракон, макар да беше вкусвал толкова много от същността му. Етерният дракон не можеше да помръдне, но явно беше изпълнен с гняв. Ако не друго, Даргонакс се удиви от тази проява на дракона. Той беше много повече от жалък пленник… много повече от всичко останало… с изключение на това, което „майка“ му беше обещала да последва…

Тя, разбира се, беше втората от тези трима. Все още в смъртната си форма, тя се усмихна гордо към създанието си. Даргонакс разпери огромните си жилави криле, колкото му позволяваше залата, а острите им върхове застъргаха по скалата. Аметистовата форма можеше да изпълни цялата пещера, ако се беше изпънала изцяло. Той беше два, може би три пъти по-едър от етерния дракон. Около тялото му имаше мъгливо сияние, сякаш не беше от плът, а просто сянка.

— Това е детето ми — заяви Синестра пред всички, които все още можеха да чуват и най-вече към един от тях. — Не е ли разкошен?

Но третият от тези, които не почувстваха страх, отсече рязко:

— Той е проклето извращение…

Даргонакс стрелна огромната си глава към оскърбителя си. Стотици зъби като истински мечове изпълваха устата, за която дузина раптори бяха просто една хапка. Пред устата му чудовищни кучешки зъби, двойно по-дълги от останалите, придаваха на сумрачния дракон още по-кошмарна „усмивка“. На главата си той имаше рога, които се извиваха назад и се конкурираха със зловещи пипала и шипове, които се спускаха покрай черепа и врата му и сякаш покриваха цялото му внушително туловище. Всеки път, когато сумрачният дракон си поемеше въздух, сякаш се издуваше още повече. Очите му без зеници отразяваха дребната фигура, която явно търсеше смъртта си.

— Не, мили мой Даргонакс! — заповяда Синестра с тон, в който прозвуча загриженост към жертвата на бегемота. — Не… още…

Той се отдръпна. Тялото му пулсираше и проблясваше. Той погледна към черния дракон.

— Но, майко… ти вече не ме контролираш…

Огромният звяр понечи да атакува отново… и изведнъж болка прониза цялото му тяло. Той започна да се върти и гърчи, но не можеше да се отърве от нея. Имаше чувството, че тялото му ще се пръсне на милиони частици…

— Не те ли предупредих, че трябва да слушаш? — измърка консортът на Детуинг. — Да не би да мислиш, че си пораснал достатъчно, за да си позволиш да ме игнорираш? Знаеш, че никога няма да можеш да избягаш от същността си…

Той не успя да отвърне заради силната болка, от която можеше само да изреве. Той, най-чудовищният звяр на света, се строполи и сгърчи на земята. А Ронин гледаше и, познавайки силите на дракон от орляка на Пазителя на Земята, се чудеше какво точно заклинание беше използвала тя, защото това изобщо не беше нормално. Той все пак знаеше, че използва нещо зло… зло, което не беше усещал… откакто разруши Демонична душа по време на битката с орките тук. Прозрение изпълни очите на магьосника. „Демоничната душа…“

Бегемотът най-сетне се съвзе достатъчно, за да се изправи и да погледне към създателя и мъчителя си.

— Ти ме изигра! Изигра ме! — успя да промълви той. — Но аз съм по-силен! По-силен! Аз съм Даргонакс! Аз съм…

Той изрева отново и замлъкна. Тялото му продължи да блести… а в един миг блясъкът му почти наподоби този на коварното творение на Детуинг.

— Ти си това, което твърдиш, че си… — каза Синестра с налудничава усмивка. — Мило мое дете…

* * *

Верееса изтича обратно в залата, където беше Крас.

— Чу ли това?

— Да, започна се. Тя отприщи гибелта на всички ни.

— Велики… Крас… мога ли да направя нещо за теб?

Драконът-магьосник успя да се фокусира върху нея. Тя знаеше отговора, това бе очевидно. Нямаше смисъл да твърди обратното.

— Не… всичко е във вашите ръце — твоите и на Калек…

В същия миг и двамата дочуха стон от съседната зала. Висшата елфа отмести поглед от Крас в посоката на звука и обратно. Явно се разкъсваше между две противоречиви желания.

— Иди… иди при него…

Усилията му дойдоха в повече. На червения му се зави свят. Верееса се превърна в смътно петно.

— Скоро ще се върна! — провикна се тя към него. — Заклевам се!

Но докато тя си тръгваше, Крас започна да прави равносметка на живота си. Не му оставаше дълго и искаше да разбере дали беше успял да направи достатъчно за Азерот или просто бе следвал собствената си суета. Дали тези, които оцелееха, щяха да си спомнят за него с добро… или щяха да го проклинат? Едва бе започнал, когато светлина изпълни очите му. Ярка, успокояваща светлина, която пропъди цялата му болка. „Значи… вече няма време. Вече умирам…“ И тогава го призова глас. Беше особено познат… и женски… и той предпочете да го оприличи на този, когото най-много обичаше.

— Алекс-Алекстраза?

В светлината се оформи фигура.

* * *

Верееса се втурна сред яйцата и басейните с лава, опасявайки се, че състоянието на синия се е влошило. Но щом видя Калек, рейнджърът се спря. Ярко сияние обгръщаше младия дракон, но то беше по-различно от това в залата или това на Демонична душа до Крас. То излъчваше приятна топлина, която дори Верееса успя да усети, топлина, която й напомни за изгряващото слънце. Калек шепнеше нещо. Едната му ръка се протегна нагоре, сякаш за да погали надвесена над него фигура. В същото време рейнджърът чу глас от залата, в която беше Крас… женски глас.

Верееса се уплаши, че Синестра се е върнала и се втурна обратно, за да помогне на червения дракон. Тя много добре знаеше, че няма шанс, но това не бе от значение. Но щом влезе в пещерата, не видя следа от коварния консорт на Детуинг. Отначало не забеляза и самия дракон-магьосник. Сталактитът висеше напълно чист, без следа от живителните течности на Крас, които се стичаха по него или по пода. Объркана, тя се обърна, за да го потърси… Силен удар уцели брадичката й. Верееса се завъртя и падна.

— Е, колко се радвам да те видя, скъпа братовчедке — изръмжа Зендарин. — Явно ще постигна две от целите си, преди да напусна тази лудница…

Зашеметена, Верееса се претърколи по гръб.

— Къде… Какво си направил с него?

Кървавият елф я изгледа презрително.

— Ако говориш за мелеза, когото смяташ за съпруг — все още нищо. Но понеже все пак е дошъл да те „спаси“, предполагам, че много скоро ще се озове в гърлото на звяра й.

Той замахна с жезъла към нея, докосвайки леко бедрото й с върха на кристала. Верееса нададе вой и се изтърколи надалеч, сякаш бе издухана от свиреп вятър.

— Ще се върна за теб след миг, братовчедке. Но сега тук ме чака нещо много по-важно.

Зендарин се обърна към преправената Демонична душа. Използвайки жезъла си, той описа светлинен кръг около ужасния артефакт. Верееса разбра, че той се опитва да го открадне. Да го открадне от единствения си съюзник. Рейнджърът се изкушаваше да го остави да действа свободно, защото със сигурност щеше да отслаби усилията на Синестра, но тя нямаше представа какво се беше случило с Крас и дали накрая нямаше да има нужда от Душата, за да открие лек за него… ако изобщо беше все още жив. Но по-важното бе, че нищо добро не можеше да се очаква от братовчед й, ако се сдобие с артефакта. „Само да имаше някакъв начин да го унищожа!“ Но Верееса повярва на консорта на Детуинг, когато заяви, че нищо от света на Азерот не може да повлияе на този злокобен предмет. Тя присви очи. Но същото не можеше да се каже за самия Зендарин.

Тя сграбчи малкото острие и зачака своя момент. Докато Зендарин завършваше кръга си… и сиянието на Демонична душа отслабна… висшата елфа атакува. Но нещо накара братовчед й да се обърне в последния момент. Той препречи пътя на острието й с жезъла си. Ударът на Верееса бе париран. Зендарин изсъска, когато острието остави лека драскотина на лявата му буза. Той насочи жезъла към елфата… Тя вече се бе отместила. Ударът на кървавия елф срещна единствено камък и пръст. Той се завъртя, за да види как Верееса се нахвърля върху него.

Зендарин притежаваше типичната ловкост на вида си, но не беше опитен рейнджър, а Верееса, въпреки наскорошното си майчинство, беше повече от подготвена за боец с нейното призвание. Тя връхлетя братовчед си и двамата се сборичкаха, като единственото, което стоеше между тях, беше жезълът на наару. Двамата се блъснаха в платформата, на която лежеше Демонична душа. Едната страна поддаде и ги посипа с варовик и камъчета.

Но самият артефакт, все още обвит в енергията на жезъла, остана на място, макар че нищо не го държеше там. С разярен поглед Зендарин се опита да я изблъска от себе си. Но Верееса сграбчи жезъла, от което и двамата започнаха да се въртят и въртят…

Те отново се сблъскаха, но този път атакува кървавият елф.

— Ти си слаба! — изръмжа той в ухото й. — Блед спомен за избледняваща раса! Висшите елфи ги няма… Изгряха кървавите елфи!

— Не се възвеличавай толкова, като си мислиш, че можеш дори да се наречеш кървав елф, още по-малко от расата, която загърби, за да играеш ужасната си роля! — отвърна Верееса. — И преди съм се изправяла срещу кървави елфи, но те имаха много повече стойност, повече чест от теб! Ти си престъпник, убиец и паразит! Нищо повече! Всички елфски линии биха те отхвърлили, както аз самата отричам кръвната си връзка с теб!

— Колко лошо за мен! Отхвърлен от милата ми братовчедка, която спи с животни…

Тя го избута и двамата се изправиха на крака.

— Ти не си достоен да дишаш прахта под стъпките на Ронин…

И рейнджърът се изплю в лицето му. В този момент в съзнанието й се зароди една отчаяна идея, която беше съвсем невероятна, но и единствената й надежда.

— А без онзи откраднат жезъл ти не представляваш нищо за никого.

Той се усмихна широко.

— А-а, но наистина си имам жезъл… и той може да прави много неща, дори докато го държиш…

Големият кристал заблестя като слънцето. Верееса напрегна сили, опитвайки се да измести жезъла от дясната си страна. В същото време тя тихо се сбогува с Ронин и синовете си. Кристалът се удари в Демонична душа точно когато Зендарин отприщи енергиите му. Някой сграбчи рейнджъра откъм гърба и я издърпа от кървавия елф.

Зендарин Уиндранър изпищя, когато кристалният връх на жезъла и Демонична душа се строшиха. Той бе погълнат от енергиите на двата магически предмета, енергии, които го разкъсваха дори когато частици от Демонична душа се разхвърчаха из залата, а съсипаният жезъл пламна и се превърна в пепел. Зендарин, чието лице се разпъваше все повече и повече, се протегна към братовчедка си, като че я молеше за помощ.

Жезълът и силата му бяха от Непознатата земя, а не от Азерот. Рейнджърът се молеше необикновените му енергии да постигнат това, което Синестра пречеше на всяка магия от Азерот да направи, дори с цената на живота си — унищожаването на Демонична душа веднъж завинаги.

— Вече имаш цялата магия, за която жадуваш — прошепна безчувствено Верееса.

Собственият й живот вече не бе от значение, щом успя да доведе братовчед си до гибел. Поне децата й щяха да са в безопасност.

— Защо не я погълнеш, Зендарин?

Кървавият елф престана да крещи, когато тялото му се разкъса на две, а половините му бързо се завихриха в спираловидните енергии. Докато отприщената магия все повече изпълваше залата, рейнджърът изведнъж си спомни за мистериозния си спасител.

— Трябва да се движим! — извика Калек в ухото й. — Побързай! Няма много време!

Той изглеждаше и звучеше много по-добре от последния път, когато Верееса го беше видяла, но тя знаеше, че това не се дължи на унищожението на Демонична душа. Дори синият дракон не можеше да се възстанови за секунди, още по-малко да успее да я хване преди енергиите да повлекат и нея, както братовчед й. Все пак Верееса се радваше да види Калек и бе благодарна за бързата му реакция. Той я поведе към другата зала, но силните енергии започнаха да ги притеглят обратно. Калек призова щит, който ги обгърна, но това само забави движението им назад.

— Това е прекалено дори за мен! — извика той. — Какво можем да сторим?

— Ти не прави нищо — провикна се друг глас.

Гласът на Крас. И в следващия миг отприщената енергия изведнъж се сгъсти, издигна се и изчезна направо през скалата. В този момент висшата елфа и Калек залитнаха напред. В залата се възцари тишина, а две ръце в ръкавици хванаха под ръка и двамата и ги изправиха на крака.

Драконът-магьосник се усмихна мрачно на двойката… и чудото с възстановяването на Калек сега сякаш избледня на фона на това на червения дракон. Крас беше цял, напълно цял, въпреки че не изглеждаше особено доволен от това.

— Слава! — Верееса го прегърна. — Но как? Откъде се сдоби със сили да направиш всичко това, особено с такава рана…

— Не бях аз.

— Значи все пак е бил Калек!

— Нищо не съм направил за него — намеси се синият. — Дори не помня да е бил ранен. Но явно е било зле?

— Синестра заби сталактит в гърдите му и го остави да виси на тавана!

Крас се намръщи от този спомен.

— Бях на косъм…

Калек поклати учудено глава.

— Мисля, че щях да си спомням, ако съм извършил нещо подобно, дори да можех. Но нямам заслуга за чудото, благодарение на което е жив…

— А-а, но тук грешиш, младежо.

Объркани, и двамата изгледаха Крас, а той спокойно им обясни:

— Макар и да усещаш липсата на Анвийна, винаги си знаел, че тя е в сърцето ти, нали?

— Така е. Но какво от това?

— Ще ти кажа в движение. Тук все още има твърде голям риск!

Докато ги извеждаше до друг проход, Крас продължи:

— Тя ти остави малък спомен от любовта си, Калек. Малка частица от това, което не се върна в Слънчевия извор. То спаси живота ти, когато под влиянието на Синестра се опита да ме убиеш.

— Велики Кориалстраз… никога не съм искал…

— Гневът ти беше оправдан, но действията ти не бяха по твоя воля. Сигурен съм в това. Синестра беше виновна. Инцидентът е вече забравен. Та, както казвах, това, което Анвийна остави в теб, те запази и спаси. Това значи много.

— Анвийна…

Въпреки всичко, синият се усмихна. Очите му се вдигнаха към невидимите небеса.

— И защото бях наблизо… и защото тя ме потърси да ти помогна… това същото нещо излекува и мен. Спасението на двама ни изчерпа цялата му енергия и то вече няма да може да бъде нещо повече от спомен за любовта й. Усетих го по-рано, но не подозирах, че… тя… е била способна на толкова много.

Калек сграбчи китката му.

— Говори ли с нея…

— Тя говори с мен. Казах ти всичко, което тя ми каза за малкото време, в което се материализира пред мен… и като казвам „тя“, имам предвид онова, което остави, за да те защити.

— Анвийна… Радвам се, че е успяла да те върне от това, което явно е било границата. Ако имах възможност, щях да я помоля да те спаси преди мен.

Драконът-магьосник ги поведе през един тъмен коридор.

— Мисля, че точно затова е имала сили да направи толкова много — той въздъхна. — Но колкото и неблагодарно да прозвучи, ще ми се да беше оставила още малко, защото със сигурност ще ни потрябва.

— Но защо? — попита Верееса. — При положение че вече го няма откраднатият от изгубения ми братовчед жезъл, както и Демонична душа, със сигурност безумните мечти на Синестра са обречени!

— Тези безумни мечти се изменят непрекъснато и безмилостното семейство на Детуинг неведнъж го е доказвало… и това е причината, поради която трябва да побързаме. Не се ли запита какво се случи с всичко, което се отприщи при унищожаването на двете неща? А ти, Калек?

Синият се подвоуми.

— Искаш да кажеш…

— Да…

В същия миг някъде отгоре се разнесе гръм. Той така разтърси прохода, че Калек трябваше много бързо да призове щита, който ги предпази да не бъдат затрупани. Крас не губи време в благодарности и вместо това отбеляза:

— Стигнало е до това, което го е чакало. Отново закъсняхме.

— Но къде отиде? — настоя Верееса. — Къде отиде?

Не й отвърна драконът-магьосник, а Калек:

— Отиде при Даргонакс… — каза той. — Трябва да е отишло при него…