Скот Линч
Червени морета под червени небета (9)

1

Тъмни вълни пред носа, от всички страни — вода, вода във въздуха, чиито капки плющят като оловни тежести по промазаното наметало на Локи. Дъждът като че прииждаше от една страна, после от друга и не желаеше да пада право надолу, а „Червеният вестоносец“ се клатушкаше напред-назад в сивите ръце на бурята.

— Мастер Валора! — Локи се вкопчи здраво в спасителните въжета, омотани около главната мачта (както бяха омотани и навсякъде около палубата), и ревна срещу отворения изход към главната палуба. — Колко вода има в кладенеца?

Отговорът на Джийн дойде малко по-късно:

— Две стъпки!

— Много добре, мастер Валора!

Локи забеляза, че Плешивия Мазука се е вторачил в него, и потисна тревогата си. Знаеше, че внезапната смърт на Калдрис предния ден екипажът прие за ужасно лоша поличба — те открито мърмореха за жени и котки, а цялото им нелюбезно внимание бе насочено към някой си Орин Равел, чието положение на капитан и спасител все повече се разклащаше. Локи се обърна към кърмчията и видя, че отново е вперил поглед в шибащия дъжд, привидно погълнат от удълженията си.

Двама моряци с наметала стояха на второто кормило зад Мазука. В морето натискът на руля беше толкова голям, че можеше лесно да изхвърчи от ръцете на сам мъж. Лицата им бяха тъмни сенки под качулките. И те не биха казали нищо дружелюбно на Локи.

Вятърът пищеше във въжетата и на много стъпки над тях, където повечето платна бяха здраво сгънати. Те продължиха да плават в неопределено югозападно направление, с толкова силен крен към десния борд, че Мазука и помощниците му не просто стояха на кормилата — развилнялото се море изискваше постоянно и тягостно съсредоточаване, за да удържат кораба стабилен, а вълните все повече се надигаха.

Сивкавозелена вълна обля голите ходила на Локи и той всмука шумно въздух. Беше зарязал ботушите си, защото с необути крака се крепеше по-здраво на палубата. Той наблюдаваше водата, която заливаше палубата — нежелан, ала чест гост, преди да се оттече в отворите и да се процеди покрай ръбовете на брезентите, постлани под решетките по палубата. В действителност водата беше топла, но тук, в сърцето на бурята, където слънце не проникваше, а вятърът във въздуха режеше като нож, въображението му я правеше студена.

— Капитан Равел?

Джабрил идваше към него покрай левия парапет, стиснал в черната си като нощ ръка фенер за буря.

— Би било препоръчително още преди няколко часа да свием шибаните брамсели по мачтите! — кресна той.

Откакто Локи стана сутринта, Джабрил го беше упрекнал и му беше напомнил за разни неща поне половин дузина пъти без подкана. Локи се загледа нагоре, към върховете на гротмачтата и фокмачтата и почти се загуби в развихрената мъгла горе.

— И на мен ми хрумна, Джабрил, но ми се стори ненужно. — Според прочетеното от Локи дори и без опънати брамсели мачтите можеше да окажат нежелана подкрепа на смъртоносните бурни ветрове и дори да прекатурят кораба. А той беше твърде зает, че да се сети да ги свие.

— Твърде нужно ще ви се стори, да му се не види, ако се свлекат и завлекат и въжетата!

— Може след малко да ги прибера, Джабрил, ако реша, че е уместно.

— Ако решите, че е уместно?! — зяпна Джабрил срещу него. — Съвсем ли се лишихте от проклетия си разум, Равел? Още преди часове му беше времето да ги свалим тези гадове, а сега моряците, с които разполагаме, са ужасно нужни по други места, а шибаната буря се усилва! Можем да пробваме само ако корабът е в опасност… но, проклет да бъда, нищо чудно скоро и да изпадне! Били ли сте някога толкова далеч в Пиринчено море, капитане?

— Да, разбира се, че съм. — Локи се потеше под промазаното наметало. Ако му беше известно доколко действително разбира Джабрил от мореплаване, той щеше да внимава за подробностите, като му възлага задачи, но сега вече беше късно и част от некадърността му беше лъснала. — Прости ми, Джабрил. Калдрис ми беше добър приятел и загубата му малко ме извади от форма.

— Брей! А пък загубата на шибания кораб ще извади доста от форма всички нас, капитане! — Джабрил се обърна и тръгна покрай десния парапет, но след малко отново се завъртя към Локи. — И двамата, по дяволите, знаем със сигурност, че няма и пукната котка на борда, Равел!

Локи сведе очи и се вкопчи в мачтата. Не можеше да се надява, че Мазука и моряците зад него не са го чули. Но щом ги погледна, те, разбира се, не казаха нищо и не се издадоха с нищо — взираха се непоколебимо напред в бурята и сякаш се мъчеха да си представят, че изобщо ги няма там.

2

В трюма беше истински кошмар. На палубата поне имаше мачти и бушуващо море за ориентир в какво положение се намираш. Тук долу, във всепроникващата воня на пот, урина и повръщано, самите тресящи се стени сякаш се килваха и накланяха според злонамерените си прищевки. Потоци вода се изливаха през люковете и решетките въпреки предпазните мерки, взети от екипажа. Главната палуба ехтеше от сподавения вой на вятъра, а от долната се носеше дрънченето на помпите.

Тези помпи бяха прекрасни верарски машини и можеха да помпат водата и да я изливат през борда с бързо темпо, но при такова вълнение на тях трябваше да работят по осем души и работата беше твърде усилна. Дори и на екипаж в добро здраве трудът би се сторил обременителен — чист лош късмет за моряците си беше, че малцина от тях бяха излезли от затвора що-годе в пълната си сила.

— Водата се надига, капитане! — съобщи един моряк, когото в полумрака Локи не можа да разпознае, подал глава от люка, водещ към най-долната палуба. — Три стъпки в кладенеца. Аспел казва, че някъде се е пропукал шев. Казва, че му трябват хора, за да го поправи.

Аспел беше онзи, когото с много уговорки биха могли да нарекат корабен дърводелец.

— Ще ги има — рече Локи, въпреки че не му идваше наум откъде да ги вземе. Десетима бяха заети с важна работа на палубата, осем на помпите… време им беше и да ги сменят. Шест-седем души все още бяха твърде отпаднали, за да са от някаква полза, освен като баласт. Един отряд беше на най-долната палуба и под командата на Джийн укрепваха буретата с храна и вода, след като три от тях се бяха изхлузили и разцепили. Осмина спяха неспокойно на главната палуба само на няколко стъпки от тях — не бяха мигнали цяла нощ. Двама със счупени кости се опитваха да потиснат болката със самоволно отпусната дажба вино. Елементарният им график за вахта се разбъркваше заради бурята, а Локи се мъчеше да овладее остър пристъп на паника.

— Доведи мастер Валора от долната палуба — нареди той най-сетне. — Кажи му да продължи да проверява запасите с хората си, след като помогнат на Аспел.

— Ест, капитане.

— Капитан Равел? — разнесе се нов вик отдолу веднага щом първият моряк се изгуби. Локи се надвеси над люка:

— Какво става?

— Смяната ни на проклетите помпи, капитане! Не можем да поддържаме вечно това проклето темпо! Трябва да ни сменят! И да ядем!

— Ще ги имате и двете след десет минути — отвърна Локи. Но откъде ще се вземат, той отново не знаеше. Всички, които би могъл да прати, бяха болни, ранени, изтощени или заети с нещо друго. Локи тръгна обратно към палубата. Можеше да смени палубната вахта с мъжете на помпите — това нямаше да зарадва нито едните, нито другите, но можеше да извади кораба от пълен крах за още няколко часа.

3

— Как така не сте обръщали часовниците?

— Капитан Равел, ще ме прощавате, да го еба и пак да го еба, ама нямахме никакво време нито да обръщаме часовниците, нито да следим лага от… по дяволите, хич не знам. Бая отдавна.

Плешивия Мазука и помощниците му по-скоро стискаха кормилото на живот и смърт, отколкото управляваха кораба с него. Две двойки сега държаха двата руля, а въздухът бе виелица от виещ вятър и плющящ дъжд. Морските вълни се надигаха по двайсет стъпки, че и повече и заливаха носа отново и отново, обливаха палубата и се плискаха около глезените на Локи. Отдавна се бяха принудили да изоставят южния курс и сега вървяха право на запад, пред вятъра, дърпани от самотното ниско предно платно. И отново и отново се носеха между вълни, високи като къщи.

Жълтата светкавица, която Локи мярна с периферното си зрение, беше фенер, който изхвърча през борда и се превърна в любопитно зрелище за рибите в дълбините.

Локи се хвърли към компасната будка и запрелиства влажните страници на корабния дневник. Последният, набързо надраскан запис гласеше:

3-ти следобеден час 7 фестал 78 Морганте ю/юз 8 взл/сек.

Моля Йоно да спаси душите ни.

Локи не помнеше кога за последен път е имал усещането, че е третият следобеден час. Бурята бе потопила пладнето в мрак като в жлъчката на акула и призрачните светлини на пращящите светкавици сякаш прорязваха късна вечер. Бяха загубили ориентир във времето точно толкова, колкото и в пространството.

— Поне знаем, че сме някъде в Пиринчено море — надвика той врявата. — Скоро ще се измъкнем от тази бъркотия и ще огледаме, за да определим на каква ширина сме.

Де да беше толкова лесно, колкото да го кажеш! От страх и изтощение сетивата на Локи бяха помътнени — светът бе сив и се вихреше във всички посоки и той бе изповръщал последната изядена студена храна на хакборда… само боговете знаят кога. Сигурно оттогава бяха минали часове. Ако картейнски Вързомаг се бе появил в този момент на палубата и бе предложил да изкара кораба в спокойни води с магия, Локи сигурно щеше да му целува ботушите.

Отгоре изведнъж се разнесе ужасен звук — рязко изпращяване, последвано от плющенето и съскането на скъсано въже, разсякло въздуха. Мигове по-късно се чу силен трясък, а после плющене, като камшик, стоварващ се върху плът.

— Внимавайте за горе! — изкрещя Джабрил някъде отпред и връхлетялата вълна разтърси едновременно и кораба, и Локи. И тъкмо това, че загуби равновесие, му спаси живота. Той се подхлъзна на мократа палуба, а една сянка, пращейки, прелетя над лявото му рамо. Последва оглушителен трясък, писъци и внезапен мрак, сякаш го обви нещо хлъзгаво и кораво.

Платно! Локи го бутна и изпълзя изпод него. Силни ръце го сграбчиха над лактите и го вдигнаха на крака — ръцете на Джийн, подпрян на десните перила на квартердека. Локи се беше подхлъзнал на няколко стъпки надясно. Мърморейки благодарности, той се обърна и видя точно онова, от което се боеше.

Гротбрамселът се беше откъснал. Сигурно някой порив на вятъра или клатушкането на кораба го беше изтръгнал от мачтата. Беше паднал и по пътя бе разгънал и повлякъл платната от реите, а после оплетените въжета го бяха дръпнали обратно като махало над палубата. Беше покрил кормилата, а четиримата мъже, които ги въртяха, не се виждаха никакви. Локи и Джийн едновременно тръгнаха напред, борейки се с мокрото платно и изпокъсаните въжета, а върху тях продължаваха да се сипят по-дребни отломки. Локи вече усещаше, че корабът под тях съвсем е загубил посока. Трябваше веднага да хванат кормилата и да изправят курса.

— Всички! — провикна се Локи, като събра цялата убедителност, на която беше способен. — Всички на палубата! Всички, да спасим кораба!

Джийн повдигна поваления рангоут на брамсела, подпрял се на главната мачта, напрегна се и нададе вой. Дървото и платното се размърдаха, а после отново се стовариха върху палубата. Някои от дръжките на двете кормила бяха станали на трески, но самите кормила бяха почти невредими. Локи видя, че Плешивия Мазука бавно се изправя на крака зад тях. Още един мъж лежеше на палубата с размазано теме.

— Грабвай кормилото! — провикна се Локи. — Грабвай проклетото кормило! — И тогава Джабрил скочи върху него.

— Капитане! — кресна Джабрил в лицето му. — Ще се обърнем напреки на вятъра!

„А, добре — помисли си Локи. — Това поне го знам какво означава.“ Той бутна Джабрил към кормилото и хвана другото, на което вече беше застанал Джийн.

— Ляво на борд! — Локи се прокашля. Дотолкова му стигаше увереността. Пъшкайки от усилията, двамата с Джийн се напънаха да извъртят руля в нужната посока. „Червеният вестоносец“ се накреняваше към подветрената страна между огромните вълни. След миг щеше да се обърне настрани към тях и всичко щеше да бъде загубено. Тъмна вълна, невъзможно тежка, се надигна над парапета на десния борд и обля всички — но тя бе само предвкусване за бедствието, което ги очакваше.

Съпротивата на руля обаче намаля, щом Джабрил застана зад тях и напрегна сили. След малко дойде и Мазука и с усилие, педя след педя, Локи видя как кърмата на кораба отново се завърта ляво на борд и носът му отново се врязва във вълните. Спечелиха време да огледат доколко прекатурилият се рангоут е повредил въжетата.

Мъже извираха от люковете по палубата, нечовешки силуети в танцуващите светлини на фенерите. Светкавици обгаряха мрака над тях. Локи, Джийн и Джабрил раздаваха заповеди и никой не обръщаше внимание на това кой имаше по-голяма власт. Минутите се превърнаха в часове, а часовете сякаш бяха дни. Те се бориха заедно цяла вечност сред сивия хаос, измръзнали, изтощени и ужасени, срещу писъците на вятъра в небето и бушуващите води под тях.

4

— Три стъпки вода в кладенеца и не намалява, капитане!

Аспел докладва с превръзка на главата, направена от ръкава на нечия връхна дреха, грубо откъснат от нея.

— Много добре. — Локи се беше подпрял на главната мачта също като Калдрис преди няколко дни. Всяка става и мускул в тялото му крещяха, че ги боли. Той се чувстваше като парцалена кукла, пълна с натрошени стъкла, и беше подгизнал до кости. Но в това не се различаваше от останалите оцелели на борда на „Червеният вестоносец“. Както Окови беше казал някога, ако отчаяно ти се иска да умреш, това е прекрасно доказателство, че то тепърва ти предстои.

Бурята от края на лятото се виждаше като стапяща се линия от тъмнина на северозападния хоризонт. Беше ги изплюла няколко часа по-рано. Тук вълните бяха високи по пет-шест крачки, а небесата още бяха пепелявосиви, но след бурята това си беше същински рай. От небето през облаците се процеждаше достатъчно траурна светлина, че Локи да се досети, че е ден все пак.

Той огледа разрухата на палубата — оплетени въжета и отломки от рангоута бяха разхвърляни навсякъде. Парчета зебло се ветрееха, а моряците се препъваха в нападалите парчета и псуваха. Екипажът беше екипаж от призраци, изпосталели и с недодялани движения от изтощението. Джийн се мъчеше на бака да стъкми първото им топло ядене, вече не помнеха откога.

— Проклятие! — измърмори Локи. Измъкването им от бурята не беше минало без жертви — трима завлечени зад борда, четирима тежко ранени, двама мъртви, включително Калдрис. Мирлон, готвачът, беше на руля, когато фотбрамселът се стовари върху него като божествено копие и смаза черепа му.

— Не, капитане — обади се Джабрил зад гърба му. — Не и ако можем да направим нужното за тях.

— Какво? — Локи се завъртя объркан… и изведнъж си спомни. — О, да, разбира се.

— Падналите, капитане. — Джабрил изговаряше думите подчертано, все едно говореше на дете. — Падналите обикалят като призраци по палубите и не могат да намерят покой, докато не ги изпратим, както трябва.

— Да — рече Локи. — Да ги изпратим.

Калдрис и Мирлон лежаха до входа откъм левия борд, увити в зебло. Белезникави вързопи, увити в катраносани въжета, очакваха да се сбогуват с тях. Локи и Джабрил коленичиха до тях.

— Кажи думите, Равел — измърмори Джабрил. — Поне това можеш да направиш за тях. Изпрати душите им долу при Отеца, Предводителя на бури, и им дай покой.

Локи се взираше в двата увити трупа и усети нова болка в сърцето си. Умората и срамът го поваляха. Той скри лице в шепи и трескаво се замисли.

По традиция капитаните на кораби можеха да бъдат посвещавани за жреци на Йоно след минимално обучение във всеки действащ храм на Бащата на ненаситните води. В морето те можеха да провеждат молитви, да извършват бракосъчетания и дори да дават смъртен благослов. Локи знаеше някои от вътрешните ритуали в храмовете на Йоно, но не беше посветен в негова служба. Той беше жрец на Уродливия страж и тук, в морето, на хиляди мили навътре във владенията на Йоно, на борда на кораб, който вече носеше проклятие заради това, че бе престъпил заветите му… Нямаше никакъв начин под земята и на небесата Локи да даде покой на тези мъже с ритуала на Йоно. Заради душите им той бе длъжен да призове единствената сила, с която имаше вземане-даване.

— Уродливи страже, Безименен Тринайсети, твоят слуга те призовава. Обърни очи към този покойник, Калдрис бал Комар, слуга на Йоно, заклел се да краде под червения флаг и затова споделящ кътче от твоето царство…

— Ама какво правите?! — изсъска Джабрил и дръпна Локи за лакътя. Локи го бутна назад.

— Единственото, което мога — отвърна той. — Единствената честна благословия, която мога да дам на тези мъже, ясно? Не се меси повече, майната ти! — Той се пресегна и докосна убитото в зебло тяло на Калдрис. — Предаваме този мъж, телом и духом, на владенията на твоя брат Йоно, могъщия владетел на моретата. — Локи реши, че малко ласкателство никога не е напразно в тези работи. — Дай му помощ. Отнеси душата му при Нея, която претегля всички ни. Тъй се молим с преизпълнени с надежда сърца.

Локи махна на Джабрил да му помогне. Мускулестият мъж бе потънал в гробно мълчание, когато вдигнаха заедно тялото на Калдрис и го спуснаха отвъд борда. Още преди да чуят как цопва във водата, Локи посегна към другия вързоп от зебло.

— Уродливи страже, Пазителю на крадците, твоят слуга те призовава. Обърни очи към този починал мъж, Мирлон, слуга на Йоно, заклел се да краде под червения флаг и затова споделящ кътче от твоето царство…

5

Метежът стана на другата сутрин, докато Локи спеше непробудно в хамака си, все още облечен с мокрите от бурята дрехи.

Събуди го думкане по вратата и хлопането на резето. С помътнен поглед, смаян и объркан, той се изтърколи от хамака и се наложи да се подпре на сандъка, за да може да се изправи на крака.

— Въоръжи се. — Джийн се отдръпна от вратата, стиснал брадвите си в двете си ръце. — Имаме проблем.

Това накара Локи рязко да се пробуди напълно. Той припряно си закопча колана с меча и със задоволство забеляза, че тежките кепенци над прозорците, гледащи към кърмата, все още са затворени. Светлина се процеждаше през ръбовете — дали вече беше ден? Богове, беше проспал цялата нощ, без сънища, сякаш за миг.

— Някои от тях май са недоволни от мен, а?

— Никой от тях не е доволен от нас.

— Струва ми се, че несъмнено са по-сърдити на мен, отколкото на теб. Мисля, че ти още можеш да минеш за свой пред тях — те жадуват моята кръв, а ти можеш да твърдиш, че и тебе съм баламосал така, както и тях. Изведи ме при тях. Ти все още можеш да осъществиш плана и да вземеш противоотровата от Страгос.

— Полудя ли? — Джийн изгледа сърдито Локи и не помръдна от вратата.

— Чуден човек си ти, братко. — Локи неспокойно огледа сабята си на верарски морски офицер. В ръцете му тя щеше да служи точно толкова за украса, колкото и сега, в ножницата. — Първо искаш да се накажеш за нещо, за което не си виновен, а после не искаш да те измъкна от грешка, която си е изцяло моя.

— Кой, по дяволите, си ти, че да ме поучаваш, Локи? Първо ти настоя аз да остана, въпреки реалната опасност, която представлявам за теб, а сега ме молиш да те предам за своя изгода? Майната ти. Ти си пет кила безумие, налято в половница.

— Това важи и за двама ни, Джийн. — Локи се усмихна пряко волята си. Имаше нещо ободряващо в това завръщане към опасността, която сам си навличаш, след равнодушната злоба на бурята. — Въпреки че ти си по-скоро гарафа, отколкото половница. Знаех си, че няма да се навиеш.

— И си много прав, по дяволите.

— Ще кажа, че много ми се щеше да видя физиономията на Страгос, като му сторим каквото там щяхме да му сторим — рече Локи. — И ми се ще да знам и каква е била, когато е дошъл мигът на хитрината.

— Е, като сме се размечтали, на мен пък ми се щат един милион солария и папагал, говорещ езика на Теринския трон. Обаче няма да ги получа, схващаш ли ми намека?

— Може би загатваш за това, че безценното планче на тоя скапаняк Страгос си е достатъчно голяма преебавка.

— Виж сега, Локи — Джийн въздъхна и гласът му поомекна. — Може би ще искат първо да си поговорим. И ако искат да говорят с теб, с тоя твой остър ум току-виж ни се разминало.

— Ти несъмнено си единственият на борда на този кораб, който все още ми се доверява за нещо — въздъхна Локи.

— РАВЕЛ! — разнесе се крясък откъм каюткомпанията.

— Нали още не си убил някой от тях, Джийн?

— Не, още не.

— РАВЕЛ! ЗНАЯ, ЧЕ СИ ВЪТРЕ, ЗНАЯ И ЧЕ МЕ ЧУВАШ!

Локи отиде до вратата на каютата и кресна иззад нея в отговор:

— Великолепен ум, Джабрил. Проследил си ме без грешка до каютата, в която съм спал непробудно и без да мръдна цялата нощ, да му се не види! Кой те насочи?

— Всички лъкове са у нас, Равел.

— Проклятие! — изруга Локи. — Значи сигурно сте влезли в оръжейната. Сигурно съм се надявал, че ще си устроим едно приятно метежче с танци или пък с песни и игри на карти, а?

— Ние сме трийсет и трима — тези, които все още мърдат, Равел! Вие там вътре сте двама, нямате нито храна, нито вода… Корабът е наш! Колко време смятате да стоите там вътре?

— Тука е много хубаво — провикна се Локи. — Имаме си хамак, маса, хубав изглед към кърмата… Дебела врата между нас и вас…

— Която можем да издъним, когато си поискаме, и ти го знаеш! — Джабрил сниши глас. Скърцането на пода в каюткомпанията подсказа на Локи, че е застанал точно пред вратата. — Ти имаш дар слово, Равел, но словото нищо не може да направи срещу десет лъка и двайсет остриета.

— Аз не съм единственият тук, Джабрил.

— Да. И повярвай, че сред нас няма нито един, който би желал да застане срещу мастер Валора, та дори и четирима срещу един, мамка му! Но численото ни превъзходство е по-голямо от това. Както казах, всички лъкове са у нас. Ако искаш да се съпротивляваш, ще направим, каквото трябва.

Локи прехапа бузата си и се замисли.

— Ти си положил клетва пред мен, Джабрил. Клетва пред мен като твой капитан! След като аз ви върнах живота.

— Всички ние я положихме, и то искрено, но ти не си този, за когото се представи. Калдрис беше истински, мир на душата му, но ти не знам кой си, твойта мама! Ти ни измами и затова клетвата не важи.

— Разбирам. — Локи се замисли, щракна с пръсти и продължи. — Значи щяхте да спазите клетвата, ако аз… се окажех този, който твърдях, че съм?

— Да, Равел. Щяхме да я спазим, мамицата ти.

— Вярвам ти — рече Локи. — Вярвам, че вие не сте клетвопрестъпници, Джабрил. Затова имам едно предложение. Ние с Жером сме склонни да излезем мирно от каютата. Ще излезем на палубата и ще говорим. С удоволствие ще изслушаме вашите оплаквания, до последното. И ще сме с празни ръце, стига да положите клетва, че ще ни дадете поне това. Безопасно извеждане на палубата и откровен разговор. За всички.

— Няма да има „изслушване на оплакванията“, Равел. Само ние ще ти обясним как ще бъде отсега нататък.

— Както желаете — отвърна Локи. — Наречете го, както си щете. Дайте ни клетва, че няма да ни закачате, и ще стане. Начаса ще излезем.

Локи се заослушва към каюткомпанията. Най-сетне Джабрил проговори:

— Излезте с празни ръце и не правете враждебни движения, особено Валора. Направете го, и се кълна пред всички богове, че ще излезете невредими на палубата. А после ще разговаряме.

— Добре — прошепна Джийн. — Поне това ни позволихте.

— Да. Но може да е само възможност да умрете на светло, а не на тъмно. — Той се зачуди дали да не се преоблече в сухи дрехи, преди да излезе на палубата, после тръсна глава. — Дяволите да го вземат. Джабрил!

— Да?

— Отваряме вратата.

6

Светът над палубата бе свят с наситеносини небеса и ярка светлина — свят, който Локи почти бе забравил в последните дни. Той му се дивеше, макар Джабрил да ги водеше към най-широката част на палубата под погледите на трийсет мъже с извадени мечове и прицелени стрели. Бели линии се пенеха на хоризонта, ала около „Червеният вестоносец“ вълните се плискаха тихо, а Локи чувстваше бриза по кожата си като топла целувка.

— Проклет да съм — прошепна той. — Пак навлязохме в лятото!

— Явно ни е издухало на юг дори по време на бурята — заключи Джийн. — Сигурно сме минали Главния разделител. Нулевата ширина.

Корабът беше разбит — Локи навсякъде забелязваше незавършени поправки с подръчни материали. Мазука стоеше спокойно на руля — единственият невъоръжен мъж на палубата. Корабът плаваше единствено под гротмарсела. Такелажът на гротмачтата трябваше първо да се разплете, преди да може да опъне платно, както трябва. Рухналият брамсел не се виждаше никакъв.

Локи и Джийн застанаха пред гротмачтата и зачакаха. Горе на бака мъжете ги гледаха иззад лъковете си. За щастие никой от тях не беше натегнал тетивата — изглеждаха нервни, а Локи не беше убеден, че прицелът и мускулният им тонус са особено добри. Джабрил се облегна на лодката и посочи Локи с пръст.

— Твойта мама, Равел, ти ни излъга!

Екипажът се разкряска, заразмахва оръжия и ги обсипа с обиди. Локи вдигна ръка да говори, но Джабрил го изпревари:

— Ти сам го каза там долу! Накарах те да си го признаеш. Повтори го и сега, та всички да чуят. Ти не си морски офицер.

— Вярно е — потвърди Локи. — Не съм морски офицер. Това вече трябва да е очевидно за всички.

— А какъв си тогава, по дяволите? — Джабрил и мъжете изглеждаха съвсем объркани. — Имаше верарска униформа. Влезе и излезе от Обветрената скала. Архонтът взе този кораб, а ти го взе от него. Каква проклета игра играеш?

Локи разбра, че един незадоволителен отговор на този въпрос щеше да има тежки последици — всички тези неща създаваха мистерия, твърде голяма, че да я отхвърлиш. Той се почеса по брадата, а после вдигна ръце:

— Вижте сега. Само част от онова, което ви казах, беше лъжа. Аз наистина бях офицер на служба при Архонта, само че не морски. Аз бях капитан в неговото разузнаване.

— Разузнаване? — кресна Аспел, който беше един от мъжете с лъкове на бака. — За шпиони и такива работи ли приказваш?

— Точно така — потвърди Локи. — Шпиони. И такива работи. Аз мразя Архонта. Писнало ми беше да му служа и реших… Реших, че с кораб и екипаж аз със сигурност ще успея да избягам, като едновременно с това и му създам големи ядове. Калдрис дойде с мен, за да върши истинската работа, докато аз се уча.

— Да, но не се случи така — рече Джабрил. — Ти не само ни излъга за себе си. — Той загърби Локи и Джийн и се обърна към екипажа: — Той ни изведе в открито море без жена на борда!

Свъсени погледи, дюдюкания, непристойни жестове и немалко знаци, пазещи от злото. Екипажът никак не беше доволен от напомнянето.

— Чакайте! — провикна се Локи. — Аз възнамерявах да вземем и жени с нас! Имах и четири жени в списъка. Не сте ли ги виждали в Обветрената скала? Също затворнички? Всичките ги покоси треска и се наложи да ги върнат на брега, не виждате ли?

— Ако това си бил ти, може и да си го мислил, но какво направи, като се разболяха? — попита Джабрил.

— Архонтът откара проклетите затворнички, а не аз — отвърна Локи. — И аз трябваше да действам с онова, което ми остана. А ми останахте вие!

— Така си е — потвърди Джабрил. — А после ни докара тука без пукната котка на борда!

— Калдрис ми каза да взема — обясни Локи. — Простете ми, аз просто… Нали ви казах, че не съм моряк? Бях зает с това да се измъкнем от Тал Верар и ги забравих. Не разбирах!

— Вярно си е — потвърди Джабрил. — Но тогава нямаш работа тук, като не знаеш проклетите завети! Ти докара на този кораб проклятие! Късмет извадихме, че останахме живи — тоест, тия, дето оживяхме! Петима платиха за грях, който си е твой! Твоето невежество за дълга към Йоно, Бащата на бурите, на онези, които плават по водите му!

— Господарю на ненаситните води, закриляй ни! — възкликна един моряк.

— Ти ни докара това нещастие — продължи Джабрил. — И признаваш своите лъжи и невежество. Аз казвам, че този кораб няма да е чист, докато не те свалим от него! Какво ще кажат всички?

Незабавно избухна шумен и единодушен хор от потвърждения. Моряците кряскаха и размахваха оръжия към Локи и Джийн.

— Това е! — рече Джабрил. — Хвърлете оръжията на палубата.

— Чакай! — възрази Локи. — Ти каза, че ще разговаряме, а аз не съм свършил.

— Изкарах ви на палубата невредими и разговаряхме! Разговорът свърши, клетвата е спазена. — Джабрил скръсти ръце. — Пуснете оръжието!

— Вижте…

— Стрелци! — кресна Джабрил и мъжете на бака се прицелиха.

— Какъв избор имаме? — кресна сърдито Локи. — Да хвърлим оръжието за какво?

— Да не го хвърлите и да умрете на тази палуба, потънали в кърви — рече Джабрил. — Или да го хвърлите и да плувате, докъдето можете. Нека Йоно ви съди.

— Бързо и болезнено или бавно и болезнено. Да. — Локи откопча колана с меча и го пусна на палубата. — Мастер Валора нямаше нищо общо с моите гафове. Аз го въвлякох в това, също като вас!

— Ей, я чакай малко… — възкликна Джийн, докато полагаше почтително в нозете си Проклетите сестри.

— Ти какво ще кажеш, Валора? — Джабрил огледа екипажа, за да види дали ще има възражения, но такива не последваха. — Лъжецът е Равел. Равел признава, че той е извършил престъплението — щом той се махне, проклятието ще се вдигне. Ако останеш, си добре дошъл.

— Ако той отплува, и аз отплувам с него — изръмжа Джийн.

— Толкова ли държиш на него?

— Не съм длъжен да ви се обяснявам, мамка му.

— Тъй да бъде тогава. Уважавам това — рече Джабрил. — Време е да тръгвате.

— Не! — извика Локи, щом неколцина моряци тръгнаха към него с вдигнати мечове. — Не! Първо имам да кажа едно нещо.

— Каза, каквото имаше за казване. Бащата на бурите ще съди за останалото.

— Когато ви намерих, вие бяхте в тъмница — рече Локи. — Под шибаната скала. Заключени под желязо и камък! Щяхте или да умрете, или да гребете с веслата за кефа на Архонта. Бяхте умрели и гниехте, всичките до един, нещастници!

— Това вече сме го чували — рече Джабрил.

— Аз може да не съм морски офицер — продължи Локи. — Може и да си го заслужавам! Може би постъпвате правилно, като наказвате мъжа, навлякъл ви това нещастие. Но аз съм и човекът, който ви освободи. Аз съм човекът, който ви даде живота. А вие плюете на този дар пред боговете и постъпвате с мен така?

— Значи казваш, че искаш стрелите? — провикна се Аспел и мъжете около него се разкискаха.

— Не — вдигна ръце Джабрил. — Има смисъл в това, което казва. Този кораб не е щастлив в очите на боговете, в това няма и капка съмнение. И без това ще видим зор, дори и след като се отървем от него. Той трябва да умре заради извършените престъпления, заради лъжите му, невежеството и онези, които нивга вече няма да видят суша. Но наистина ни освободи. — Джабрил се огледа и прехапа устна, а после продължи. — За това наистина сме му задължени. Аз казвам да им дадем лодката.

— Тази лодка ни трябва! — провикна се Мазука.

— В Порт Продигал има много лодки — възрази Стрева. — Можем да заграбим някоя на път за нататък.

— Да, лодка и котки! — додаде друг моряк.

— Изкарайте лодката — нареди Джабрил. — Без храна и вода, казвам аз. Ще се качат така, както са сега. Нека Йоно ги вземе, както и когато реши. Каква е думата на всички?

Думата на всички беше ново избухване на въодушевени одобрителни викове. Дори и Мазука склони и кимна.

— В края на краищата просто ще плуваме по-дълго — рече Локи.

— Е, поне за това успя да ги уговориш — прошепна Джийн.

7

Развързаха лодката, изкараха я и я спуснаха през десния борд в дълбоките сини води на Пиринчено море.

— Весла ще им дадем ли, Джабрил? — Бяха натоварили един от моряците със задачата да махне бурето с вода и хранителните дажби от лодката. Той извади и веслата.

— Мисля да не им даваме — отвърна Джабрил. — Йоно ще ги придвижи, ако иска да се придвижат. Оставяме ги на дрейф — тъй рече екипажът.

Групи от въоръжени моряци се подредиха от носа до кърмата и затикаха Локи и Джийн към входа откъм десния борд. Джабрил вървеше плътно подире им. Щом стигнаха края, Локи видя, че лодката е вързана с едно въже с възли, по което щяха да се спуснат долу.

— Равел — рече тихо Джабрил. — Ти наистина ли се кланяш на Тринайсетия? Действително ли си негов жрец?

— Да — отвърна Локи. — Това беше единственият честен благослов, който можех да им дам.

— Вижда ми се обяснимо. Шпиони и такива работи. — Джабрил подпъхна под туниката му, под кръста, нещо студено и колебливо го пъхна в брича му. Локи разпозна тежестта на един от стилетите в колана му.

— Бащата на бурите може бързо да ви вземе, а може и да ви остави да дрейфувате — прошепна той. — Много, много дълго. Докато решите, че просто ви е дошло до гуша… Досещаш ли се?

— Джабрил… — рече Локи. — Благодаря ти. Ех… ще ми се да бях по-добър капитан.

— Щеше ми се изобщо да ставаше за капитан. А сега се прехвърляйте през шибания борд и да ви няма.

И така, Локи и Джийн гледаха от леко полюшващата се лодка как „Червеният вестоносец“ се отдалечава тромаво на югозапад-юг под дрипавото си платно и ги зарязва сред пустошта под палещото следобедно слънце, за което само преди ден-два Локи бе готов да даде десет хиляди солария.

Сто крачки, двеста, триста… бившият им кораб бавно напредваше в спокойните вълни. Отначало поне половината от екипажа се бе струпала на кърмата и зяпаше, но не след дълго загубиха интерес към мъртъвците, зарязани назад, и се върнаха към задачата да опазят своя безценен малък дървен свят да не загине от раните си.

Локи се чудеше кой ли ще наследи каютата на кърмата, брадвите на Джийн, необикновените им инструменти и петстотинте солария, скътани на дъното на личния му сандък — последните им спестявания и пари, дадени от Страгос.

„Крадците преуспяват“ — помисли си той.

— Е, разкош! — Локи изпъна краката си докрай. Двамата с Джийн седяха един срещу друг на пейките в лодката, която побираше шестима. — Пак успяхме бляскаво да се измъкнем от смъртна опасност и да откраднем нещо ценно, което да вземем с нас. Тая лодка сигурно струва два солария.

— Три с боята — въздъхна Джийн.

— Джабрил ми подпъхна стилет, докато слизах.

Джийн като че се замисли какво би могло да значи това, а после вдигна рамене.

— Като ни приближи по-малка лодка, поне разполагаме с оръжие, с което можем да я вземем на абордаж.

— Добре ли ти е там, в каютата на кърмата?

— Добре ми е — отвърна Джийн, стана от пейката, полегна странично и се набута под кърмата, опрял гръб на десния планшир. — Малко е тясно, но пък е разкошно обзаведена.

— Хубаво. — Локи посочи към средата. — Дано не стане и още по-тясно, като наглася тук висящата градина и библиотеката.

— Това вече го обмислих. — Джийн отметна глава и затвори очи. — Висящата градина можем да я сложим на покрива на банята ми.

— Която едновременно с това може да ми служи и за храм — додаде Локи.

— Смяташ ли, че е нужно?

— Смятам. Дори се осмелявам да твърдя, че на нас двамата ще ни се наложи здравата да се молим.

Плаваха дълго в мълчание. Локи също затвори очи, вдъхваше дълбоко соления въздух и се вслушваше в тихия шепот на вълните. Слънцето напичаше топло и приятно темето му и най-вече то успя да го вкара в полудрямка. Вглеждаше се в себе си и търсеше поне някаква следа от болка, но откриваше само глухо вцепенение. Като че окончателното рухване на всичките му планове го беше успокоило. Нямаше кого повече да залъгва, нямаше защо да пази тайни повече, никой нищо не изискваше нито от него, нито от Джийн, докато плаваха, просто плаваха и очакваха боговете да оповестят следващата си прищявка.

След като мина незнайно колко време, гласът на Джийн го възвърна в настоящето. Той примига, отвори очи и ярките слънчеви отблясъци по вълните го заслепиха.

— Локи — подвикна му Джийн, очевидно повтаряйки името му. — Курс три румба дясно на борд!

— Ха-ха, Джийн. Това ще да е „Червеният вестоносец“, който ни напуска завинаги. Несъмнено го помниш.

— Не! — настоя Джийн. — Нов курс, носът три румба дясно на борд!

Локи погледна през дясното си рамо и присви очи. „Червеният вестоносец“ още се виждаше ясно и се беше отдалечил на около три четвърти миля. И там, вляво от бившия му кораб, труден за забелязване на фона на сияйното сливане на морето с небето, над хоризонта се рееше мръснобял квадрат.

— Проклет да съм! — изруга Локи. — Май на нашите момци им се отваря първа възможност за плячка.

— Де да бяха толкова любезни, че да се появят вчера!

— Бас ловя, че въпреки това пак щях да оплескам работата. Но… Представяш ли си как горките копелета връхлитат, прескачат перилата с мечове в ръка и кряскат: „Вашите котки! Дайте ни всичките си проклети котки!“.

Джийн се засмя.

— Ама че проклета каша забъркахме. Но поне ще има с какво да се позабавляваме. Доста смахнато ще е, като се има предвид в какво състояние е „Вестоносецът“. Може да се върнат и да ни се примолят да им помогнем.

— На тебе може и да ти се примолят.

Локи наблюдаваше как белият квадрат на най-високото предно платно на „Вестоносецът“ се разгъна, трептейки. Ако напрегнеше взор, забелязваше малки фигурки, които щъкаха напред-назад по палубата и се катереха по въжетата. Бившият му кораб извъртя носа си леко ляво на борд, така че вятърът да духа откъм лявата му страна.

— Куца като кон със счупен глезен — отбеляза Джийн. — Виж, не опъват никакви платна на главната мачта. И не мога да ги обвиня. — Джийн отново заоглежда внимателно ставащото. — Новият приятел идва от север-северозапад, струва ми се. Ако нашите момчета се промъкнат на запад и изглеждат достатъчно безобидни, може би… Иначе новият кораб разполага с достатъчно пространство да избяга на запад или на Юг. Ако е в поне що-годе прилично състояние, „Вестоносецът“ никога няма да го настигне.

— Джийн… — Локи говореше много бавно, разколебан дали да вярва на преценката си. — Според мен… според мен на тях и през ум не им минава да бягат. Виж, насочили са се право към „Вестоносецът“.

Следващите минути потвърдиха това. Действително платната на новодошлия скоро станаха двойно по-големи и Локи забеляза едва видимите очертания на корпуса под тях. Какъвто и да беше този кораб, той уверено напредваше на северозапад, готов да отреже пътя на „Червеният вестоносец“.

— И е бърз — отбеляза Джийн запленен. — Виж го как се приближава! Залагам собствения си черен дроб, че скоростта на „Вестоносецът“ няма и четири възела! А те се движат поне два пъти по-бързо, че и повече.

— Може би просто пет пари не дават за „Вестоносецът“ — предположи Локи. — Може да са го видели, че е пострадал, и просто да го подминат.

— „Цуни ми гъза и хайде сбогом“ — рече Джийн. — Жалко.

Новопоявилият се кораб ставаше все по-голям. Мъглявата форма се превърна в строен тъмен корпус и платна, издути върху тънките черти на мачтите.

— Двумачтов — отбеляза Джийн. — Бриг, опънал купища платна.

Неочаквана тревога обхвана Локи. Той се опита да се отпусне, докато „Вестоносецът“ тромаво напредваше на югозапад, а новият кораб бързо го настигаше. Чуждият кораб обърна към тях десния си борд. Както бе отбелязал Джийн, той беше двумачтов, със стремителен силует и корпус, толкова черен, че чак лъщеше.

Едно тъмно петънце се появи във въздуха над кърмата му. То се придвижи напред, уголеми се и се разгъна в огромно плющящо знаме от плътна коприна, алено като прясно проляна кръв.

— О, богове! — възкликна Локи. — Майтап си правите!

Новопоявилият се кораб продължаваше да пори вълните, които се пенеха под носа му, и с всеки изминал миг съкращаваше разстоянието между него и „Вестоносецът“. Зад него изникнаха ниски бели силуети — лодки, препълнени с тъмни петънца — моряци. Новият кораб зави откъм подветрената страна на „Вестоносецът“ както гладен звяр отрязва пътя за бягство на плячката си. Междувременно лодките му пореха искрящата вода и нападаха откъм посоката на вятъра. Както и да се мъчеха Джабрил и екипажът му да излязат от капана, не успяваха. Отново и отново над водата екваха смутени викове и черните петънца скоро запълзяха по корпуса му.

— Не! — Локи се усети, че е скочил на крака, чак когато Джийн припряно го дръпна надолу. — Ей, копелета! Гадни, скапани кръшкачи! Не може да ми превземате шибания кораб…

— Който вече е превзет — довърши Джийн.

— Аз идвам от хиляда мили да ви стисна проклетите ръце — кресна Локи, — а вие ми идвате два часа след като ни изхвърлиха през борда!

— Няма и толкова — додаде Джийн.

— Проклети, шибани, мекохуести, безмозъчни, туткави пирати!

— Крадците преуспяват — рече Джийн, който си хапеше кокалчетата и пръхтеше от смях.

Битката, ако изобщо можеше да се нарече така, не продължи и пет минути. Някой на квартердека обърна „Вестоносецът“ право срещу вятъра и уби и без това бавната му скорост. Свалиха всичките му платна и не след дълго той задрейфува с една от пиратските лодки, вързана към него. Още една лодка се стрелна към кораба-майка. Той, под много по-ленив натиск на платната, отколкото когато преследваше „Вестоносецът“, се извъртя дясно на борд и заплава по посока на Локи и Джийн — зловещо чудовище, което си играеше със следващата си хапка.

— Положението май е „Има една добра новина и една лоша“ — подхвърли Джийн, като пукаше с кокалчетата си. — Може би трябва да се подготвим да отблъснем атака на абордаж.

— С какво? С един стилет и обидни подмятания за майките им ли? — Локи стисна юмруци. Гневът му бе преминал във възбуда. — Джийн, ако се качим на борда на този кораб и успеем да ги убедим да ни вземат в екипажа, пак сме в играта, в името на боговете!

— А може да са намислили просто да ни убият и да завземат лодката.

— Ще видим — рече Локи. — Ще видим. Първо ще си разменим любезности, ще проведем малко дипломация.

Пиратският кораб бавно се приближаваше, докато слънцето залязваше на запад и цветът и на морето, и на небето като че потъмня с един нюанс. Корпусът му наистина беше черен, от вещерско дърво, и по-голям от този на „Червеният вестоносец“, което си личеше още от пръв поглед. Моряците се бяха стълпили по ноковете и парапета на палубата. При гледката на този голям и деен екипаж Локи го бодна завист. Корабът пореше величествено водата, а после някой на квартердека кресна заповед и той се обърна срещу вятъра. Сгънаха бързо и сръчно платната и той запълзя едва-едва и затули от погледа им „Червеният вестоносец“. Левият му борд беше на около двайсетина крачки от тях.

— Поздрав на лодката! — извика една жена на парапета. Локи забеляза, че не е много висока — тъмнокоса, с частична броня и подкрепена от поне дузина въоръжени и нахъсани моряци. Той усети как кожата му настръхна под втренчените им погледи и си надяна жизнерадостна маска.

— Поздрав на брига! — провикна се той. — Хубаво време, а?

— Какво ще кажете за себе си вие двамата?

Локи бързо обмисли потенциалните предимства на умолителния, предпазливия и наперения подход и реши, че с напереност имат най-голям шанс да ги запомнят за дълго.

— Стой! — провикна се той и вдигна стилета във въздуха. — Знайте, че ветромерът е у нас, спрели сме ви вятъра и нямате надежда за бягство! Вашият кораб е наш, и всички вие сте наши пленници! Готови сме да ви окажем милост, но не ни предизвиквайте!

Корабната палуба се разтресе от смях и Локи усети как в него се надига надежда. Смехът беше на добро. Подобен смях рядко предшестваше кърваво клане, поне според както сочеше неговият опит.

— Ти си капитан Равел, нали? — извика жената.

— Аха, виждам, че славата ми ме е изпреварила.

— Бившият екипаж на бившия ти кораб може и да те е споменал.

— Мама му стара — измърмори Локи.

— Иска ли ви се да ви спасят?

— Всъщност да — отвърна Локи. — Ужасно любезно би било от ваша страна.

— Добре тогава. Нека приятелят ти се изправи. Сваляйте всички дрехи, и двамата.

— Какво?

Една стрела изсвистя във въздуха на няколко педи над главите им и Локи трепна.

— Събличайте се! Щом искате милосърдие, първо ни позабавлявайте! Твоят приятел, бабанкото, да става, и се събличайте голи и двамата!

— Не е истина! — възкликна Джийн, докато се изправяше.

— Вижте, може ли да ги пуснем на дъното на лодката? — провикна се Локи, докато изхлузваше туниката си. — Нали не искате да ги хвърлим през борда?

— Не — отвърна жената. — Ще ги задържим, както и лодката, дори и да не задържим вас. Долу бричовете, господа! Ха така!

След малко Локи и Джийн се изправиха, едва удържайки равновесие в клатушкащата се лодка, чисто голи, и силничкият вечерен вятър облъхна задниците им.

— Господа! — провикна се жената. — Ама каква е тази работа? Очаквах да видя саби, а вие ми вадите стилети!

Екипажът зад нея се разтресе от смях. Уродливи страже! Локи видя, че и още народ се е струпал по парапета на левия борд. Моряците, които ги сочеха с пръст и се кикотеха, бяха повече от целия екипаж на „Червеният вестоносец“.

— Какво има, момчета? Мисълта за спасение не ви съблазнява достатъчно ли? Какво е нужно, че да се надигнете там долу?

Локи отвърна с жест с две ръце, който беше научил като момче, който гарантирано предизвикваше сбивания в който и да било град държава на Теринския свят. Пиратската тайфа му го върна с какви ли не изобретателни вариации.

— Е, добре — извика жената. — Застанете на един крак. И двамата! Свий другия!

— Какво? — Локи се хвана за хълбоците. — Кой?

— Избери си един от двата като твоя приятел — отвърна тя.

Локи вдигна левия си крак над пейката и разпери ръце, за да запази равновесие, което беше все по-трудно. Джийн до него направи същото. Локи бе непоколебимо убеден, че от всяко разстояние те изглеждаха като двойка пълни идиоти.

— По-високо — нареди жената. — Жалка работа. Още може!

Локи вдигна коляно още половин педя по-нагоре и се втренчи дръзко в нея. Усещаше как десният му крак трепери — и от умора, и от нестабилната опора в лодката. Двамата с Джийн само след няколко мига щяха да се посрамят даже още повече.

— Чудно! — одобри жената. — А сега ги накарайте да потанцуват!

Пред очите на Локи засвистяха тъмните неясни очертания на стрели и той чу как тетивите иззвънтяха. Отскочи надясно, а те се забиха в средата на лодката и миг по-късно осъзна, че те не стреляха на месо. Морето мигом го погълна. Той се катурна във водата неподготвен, зарита с крака, изплава на повърхността и се закашля от неприятната солена вода, която му беше влязла в носа.

По-скоро чу, отколкото видя как Джийн изплю вода, когато изплува от другата страна на лодката. Пиратите вече ревяха и се превиваха от смях с ръце на кръста. Ниската жена ритна нещо и едно въже с възли се спусна от борда.

— Плувайте насам и издърпайте и лодката! — извика тя.

Вкопчени в планширите, Локи и Джийн зацапаха към кораба. Успяха да издърпат лодката до него и хлътнаха в сянката му. Краят на въжето с възли плаваше във водата. Джийн бутна силно Локи към него, все едно се страхуваше, че всеки миг ще го издърпат.

Локи се подпря на полирания черен дървен корпус, мокър, гол и бесен. Няколко груби ръце го награбиха на парапета и го прехвърлиха на борда. Пред погледа му изникна чифт износени кожени ботуши и той седна.

— Дано сме ви развеселили — рече той, — защото възнамерявам да…

Единият от ботушите го ритна в гърдите и го повали на палубата. Той се намръщи, реши, че няма нужда от нов опит да се изправя, и вместо това заоглежда собственичката на ботуша. Жената беше не просто ниска, а миниатюрна, дори от погледа на някой, който буквално беше под ботуша й. Беше облечена с износена небесносиня туника под свободна жилетка от черна кожа, украсена с нарези, по-скоро останали от бой със саби, отколкото последен писък на модата. Тъмната й коса — същински водопад от къдрици, беше пристегната зад врата й, а на колана й бе окачен цял арсенал от бойни ножове и саби. Раменете и ръцете й бяха мускулести и внушаваха сила. Това накара Локи бързо да потуши гнева си.

— Какво възнамеряваше?

— Да полегна тук на палубата и да се порадвам на хубавото следобедно слънчице — отвърна той.

Жената се разсмя. Миг по-късно издърпаха и Джийн и го метнаха до Локи. Черната му коса бе залепнала за главата, а от няколкодневната му брада течеше вода.

— Олеле, Големият и Малкият — възкликна жената. — Големият май що-годе се крепи. Ти сигурно си мастер Валора.

— Щом така ви е угодно, госпожо, предполагам, че трябва да съм аз.

— Госпожа? „Госпожа“ е сухоземна дума. Тука за такива като тебе съм лейтенант!

— Значи не сте капитанът на кораба?

Жената вдигна ботуш от гърдите на Локи и му позволи да седне.

— Ни най-най-малко — отвърна тя.

— Езри е моят помощник-капитан — обади се глас зад гърба му. Той се обърна бавно и внимателно към жената, която бе казала това.

Тя беше по-висока от другата, чието име беше Езри, и по-плещеста. Чернокожа — тенът й беше само с няколко оттенъка по-светъл от цвета на корпуса и имаше поразителна външност, макар и да не бе млада. Покрай очите и устата й имаше бръчици, по които си личеше, че е около четирийсетте. Очите й бяха студени, а устата й присвита — явно не споделяше палавото отношение на Езри към двамата голи пленници на палубата й, от които течеше вода.

Плитките й с цвят на нощ се спускаха като грива под голяма четириъгълна шапка. В тях бяха заплетени червени и сребърни панделки. Въпреки жегата беше облечена с изтъркан кафяв фрак с лъскава златиста копринена подплата, а под него, разкопчана, се виждаше смайваща мозаечна жилетка от елдерглас. Рядко можеше да се види подобна ризница да не е в кралски ръце — всяко парченце елдерглас бе поставено в метален обков, тъй като на хората не им бе известно изкуството да свързват самото стъкло. Жилетката блещукаше на слънчевите лъчи, по-изумителна от стъклопис — хиляда парченца от сияйна слава колкото нокът, обковани със сребро.

— Орин Равел — каза жената. — Никога не съм те чувала.

— Така и трябва — отвърна Локи. — Ще ни направите ли удоволствието да се запознаем с вас?

Тя се извърна към Езри.

— Дел, качете лодката. Огледайте дрехите им, ако има нещо интересно, го вземете и им ги дайте да се облекат.

— Ваша воля, капитане. — Езри се обърна и започна да дава нареждания на моряците около нея.

— Що се отнася до вас двамата — капитанката отново впери очи в двамата мокри крадци, — името ми е Замира Дракаша, а името на моя кораб — „Отровната орхидея“. Като се облечете, ще дойдат и ще ви завлекат в най-долния трюм.