Скот Линч
Червени морета под червени небета (12)

2

Дори и печен крадец ще намери случай да понаучи някой нов номер, ако живее достатъчно дълго. Тази сутрин и този следобед Локи се учеше как правилно се оплячкосва пленен кораб.

Той завърши последната си обиколка под палубите, сравнително сигурен, че вече няма моряци от „Земеродно рибарче“ за събиране, и се качи по стълбата на квартердека. Телата на Избавителите бяха издърпани встрани и струпани накуп на хакборда. Телата на моряците от „Отровната орхидея“ бяха отнесени в средата на кораба. Локи виждаше как неколцина от моряците на Замира почтително ги покриват с корабни платна.

Той огледа набързо кораба. Трийсет-четирийсет Орхидеи се бяха качили на борда и бяха поели целия кораб. Бяха се изкачили по въжените стълби с Джийн и Делмастро на руля, грижеха се за котвите и вардеха около трийсетте оцелели от екипажа на „Земеродно рибарче“ на палубата на бака. Под надзора на Утгар ранените Рибарчета и Орхидеи бяха отнесени в средата на палубата до десния вход, откъдето капитан Дракаша и учената Треган тъкмо се качваха на борда. Локи се втурна към тях.

— Ръката ми, учена жено. Ужасно боли. — Стрева подпираше със здравата си ръка ранения си крайник. Намръщи се и го поднесе за оглед на Треган. — Мисля, че е счупена.

— Много ясно, че е счупена, лайно малоумно — отвърна тя, подмина го и коленичи до един от Рибарчетата, чиято туника бе подгизнала от кръв. — Продължавай да я размахваш така и ще се откъсне. Сядай.

— Ама…

— Първо се заемам с най-тежко пострадалите — измърмори Треган и коленичи на палубата до ранения Земероден, като се подпираше на бастуна, докато и двете й колена не се отпуснаха на дъските. После завъртя бастуна. Дръжката се отдели от него и от нея щръкна острие на кама, с което лечителката разряза туниката на моряка. — Мога да те придвижа по-горе в списъка, като те ритна в главата два пъти. Още ли настояваш за внимание?

— Ъъ… не.

— Ще издържиш. Марш оттук.

— Ето те и теб, Равел. — Капитан Дракаша мина край Треган и ранения и стисна Локи за рамото. — Добре се справи.

— Нима?

— Като капитан на кораб си безполезен като задник без дупка, но току-що чух страшни неща за това как си се бил.

— Източниците ви преувеличават.

— Е, корабът е наш, а ти ни предаде капитана му. След като откъснахме цветето, трябва да изпием нектара, преди да са дошли лошото време или някой друг кораб.

— Ще вземеш ли „Земеродно рибарче“ в плен?

— Не, не обичам да имам повече от един пленен екипаж едновременно. Ще го опоскаме за ценности и полезен товар.

— И после ще го изгорите примерно?

— Не, разбира се. Ще оставим на екипажа достатъчно запаси, че да стигне до някое пристанище, и ще ги проследим как припкат към хоризонта. Изглеждаш ми смутен.

— Нямам възражения, капитане, просто… не е толкова отявлено копелдашки, колкото очаквах.

— Нали не смяташ, че уважаваме предалите се, защото сме добрички, а, Равел? — ухили се Дракаша. — Нямам много време за обясняване, но ето как стоят нещата. Ако не бяха тия проклети Избавители, тези хорица… — тя махна към ранените Рибарчета, които чакаха Треган да се погрижи за тях — … щяха да се отърват без драскотина. Четири от пет завзети от нас кораба, бих казала, щом не могат да спуснат мрежи бръсначи и подготвят лъкове за стрелба, отървават кожите. Те знаят, че като приключим, ще ги оставим да се измъкнат и да си живеят живота. А пък простите моряци не притежават и сентира от товара, така че защо да гълтат ножове или стрели от арбалети за него?

— Това май звучи разумно.

— За повечето хора от нас. Погледни тая касапница. Избавители за охрана? Ако тия откачалки не си предлагаха услугите безплатно, този кораб нямаше да има истинска охрана. Гарантирам ти. Собствениците не виждат в нея никакъв смисъл. За дългите плавания, по четири-пет месеца от Далечния изток обратно към Тал Верар с подправки, редки метали, дървесина — всеки собственик може да загуби два кораба от три, а този, който пристигне, ще изплати другите два. И ще остане и печалба. А ако корабът им се върне дори без товар, още по-добре. Затова не потапяме и не горим като луди. Щом показваме въздържаност и не припарваме много наблизо до цивилизацията, хората, които стискат кесията, ни смятат за естествен риск, като времето.

— Ами с… откъсването и изпиването на нектара откъде се започва?

— Най-ценното подръка е корабната каса — отвърна Дракаша. — Капитанът я държи за разходи. Подкупи и така нататък. Намирането й винаги е страшна досада. Някои я изхвърлят през борда, други я крият някъде на усойно и малко вероятно място. Сигурно ще се наложи да понашляпаме този Нера няколко часа, преди да изплюе истината.

— Проклятие! — Зад тях Треган отпусна пациента на палубата и забърса окървавените си ръце в брича си. — Този не успях да го оправя, капитане. През раната виждам чак белите му дробове.

— Със сигурност ли е мъртъв? — попита Локи.

— О, небеса, отде да знам. Аз съм само шибаният лекар. Но чух веднъж в една кръчма, че е прието да си мъртъв, когато слънчевите лъчи огряват белия ти дроб — отвърна Треган.

— Ами… да. И аз съм го чувал. Вижте, някой друг ще умре ли, ако незабавно не му окажете помощ?

— Надали.

— Капитан Дракаша, мастер Нера е мека душица — рече Локи. — Мога ли да си позволя волността да ви предложа един план?

Малко по-късно Локи се върна в средата на палубата, повел за лакътя Анторо Нера. Ръцете на мъжа бяха вързани зад гърба. Локи го бутна силно към Замира, която стоеше там с извадена сабя. Зад нея Треган трескаво обработваше трупа на току-що починалия моряк. Бяха свалили от него разрязаната, окървавена туника и нахлузили чиста върху гърдите на трупа. Само едно малко червено петънце бележеше смъртоносната рана и изглеждаше сякаш спасяването на неподвижното тяло все още е във властта на Треган.

Дракаша хвана Нера и допря острието до гърдите му.

— Приятно ми е да се запознаем! — Тя плъзна извитото острие към оголената шия на капитана. Той изхленчи. — Корабът ти яко се е накренил. Златото му е натежало прекалено. Трябва да намерим и да махнем от него капитанската кесия колкото се може по-бързо.

— Аз, ъъ… не знам къде е точно — отвърна Нера.

— Така. А аз мога да науча рибите да пърдят огън — отвърна Дракаша. — Ще получиш още един шанс, а след това ще почна да хвърлям твоите ранени през борда.

— Но… моля ви, казаха ми…

— Който и да ти го е казал, не съм била аз.

— Аз… аз не…

— Учена жено — рече Дракаша. — Ще успееш ли да спасиш човека, с когото се занимаваш?

— Съвсем скоро той вече няма да може да танцува — отвърна Треган. — Обаче да, ще прескочи трапа.

Дракаша премести ръката си и хвана Нера за колана на туниката. Пристъпи две крачки вдясно и без да гледа, заби сабята си в шията на мъртвия. Треган се дръпна назад и бутна леко краката на трупа, все едно той е приритал. Нера ахна.

— Лечителството е тъй несигурен занаят — отбеляза Дракаша.

— В каютата ми! — призна Нера. — В тайник зад компаса над леглото ми. Моля ви… Моля ви, не убивайте повече.

— Всъщност никого не съм убила — отвърна Дракаша, извади сабята си от гърлото на трупа, избърса я в брича на Нера и му удари една бърза целувка по бузата. — Твоят човек умря преди няколко минути. Знахарката ми твърди, че може да спаси без зор останалите ти ранени.

Тя завъртя Нера, преряза връвта, с която бяха вързани ръцете му, и го бутна ухилено към Локи.

— Върни го на хората му, Равел, а после любезно освободи тайника от бремето му.

— Ваша воля, капитане.

След това те затършуваха из „Земеродно рибарче“ по-нетърпеливо и от младоженците, хвърлящи пластове официални дрехи в първия си миг на уединение. Локи усети как умората му се изпарява, щом потъна в тази по същество грамадна кражба, кражба на повече материални предмети от всичко откраднато досега в живота му. Орхидеите си го прехвърляха и му възлагаха задача след задача, и се смееха и духовито се правеха на палячовци, но независимо от това работеха бързо и точно.

Първо обраха всичко, което можете да се носи и беше сравнително ценно — бутилки вино, официалния гардероб на мастер Нера, торби кафе и чай от трюма и няколко арбалета от малката корабна оръжейна. Самата Дракаша оцени колекцията от навигационни инструменти и пясъчни часовници, като остави на Нера само най-необходимото, колкото да докара кораба невредим до някое пристанище.

След това Утгар и боцманът опоскаха флейта от носа до кърмата, като използваха оцелелите от помиярската вахта като мулета, за да мъкнат товар и оборудване за мореплаване — алхимичен тебешир, добър плат за платна, дърводелски инструменти, бъчви катран и намотка след намотка нови въжета.

— Брей, това си го бива — рече Утгар, щом натовари Локи с около двайсет и пет кила въже и кутия метални пили. — В Порт Продигал това струва майка си и баща си. Винаги е най-добре да го вземеш с корабно намаление, както му викаме ние.

Последен поред, но не и по значение беше товарът на „Земеродно рибарче“. Отвориха всички решетки на люковете на главната палуба и между двата кораба бе опъната почти, непонятна мрежа от въжета и макари. Чак до обед прехвърляха сандъци, бурета и вързопи от промазано платно на „Отровната орхидея“. Всичко, което Нера бе обещал, го имаше, че и повече — терпентин, промаслено вещерско дърво, коприна, подплатени с овча кожа сандъци с изискано жълто вино и буре връз буре подправки. Мирис на карамфил, индийско орехче и джинджифил изпълваше въздух и след час-два работа на подемниците Локи беше целият покрит с кафява слуз — пот, смесена с канела на прах.

В петия час на следобеда Дракаша прекрати принудителното преливане на богатство. „Отровната орхидея“ продължи по пътя си по блестящите води, а олекналият флейт отплава свободен и изпразнен като хитиновата обвивка на насекомо, която се готви да падне от челюстите на паяк. Екипажът на Дракаша, разбира се, не беше го опоскал до шушка. Бяха оставили на Рибарчетата бурета с вода, осолено месо, евтина бира и дажбите от розовата пикня, която имаха за вино. Дори им оставиха няколко сандъци и пакети ценности, прибрани твърде дълбоко или неудобно за вкуса на Дракаша — но въпреки това плячката беше идеална. Всеки сухоземен търговец би бил твърде доволен да разтоварят толкова бързо кораба му на пристана.

На хакборда на „Земеродно рибарче“ бе извършен кратък обред — Замира благослови мъртвите от двата кораба в качеството си на ръкоположена жрица на Йоно, а след това труповете бяха спуснати във водата, зашити в старо платно заедно с оръжията на Избавителите за тежести. Подир това самите Избавители бяха изхвърлени зад борда без нито дума.

— Не е неуважение — отвърна Утгар, когато Локи го попита шепнешком за това. — Според вярата им те биват обявявани за светци, благословени и прочее любезности от собствените си богове в мига, когато умрат. После можеш просто да изхвърлиш неверниците през борда без лоши чувства. Полезно е да го знаеш, ако ти се наложи някога пак да изтрепеш една тайфа от тях, нали?

Най-сетне действително приключиха с многото работа на този ден. Мастер Нера и екипажът му бяха освободени, за да се грижат отново сами за съдбата си. Под погледите на стрелците на Дракаша, покачени на реите, мрежата от въжета и скоби между двата кораба бе разглобена. „Отровната орхидея“ вдигна лодки и опъна платна и след минути вече плаваше със скорост седем-осем възела на югозапад, оставяйки „Земеродно рибарче“ на дрейф и в безредие подире си.

Локи цял ден почти не беше видял Джийн и като че двамата старателно полагаха усилия да не се приближават един до друг. Локи се бе заловил с ръчен труд, а Джийн беше останал с Делмастро на квартердека. Приближиха се достатъчно един до друг, че да могат да разговарят, чак след като слънцето се скри зад хоризонта и подкараха помиярската вахта, за да получи посвещение.

3

Всички новопосветени и половината от старата компания на кораба бяха на Веселата вахта и поглъщаха ред по ред хубавите източни вина, оплячкосани от „Земеродно рибарче“. Локи разпозна някои от етикетите и реколтите. Вина, които в Камор нямаше да се продават по-евтино от двайсет крони шишето, се лочеха като бира или се изливаха върху косите на празнуващите мъже и жени, или просто ги разливаха по палубата. Орхидеите — и мъжете, и жените, вече нетърпеливо се омешваха с бившите Вестоносци. Получи се спонтанен взрив от игри на зарове, борби и песни, разпявани от разни компании. Навсякъде се правеха предложения — и гласни, и негласни. Джабрил беше изчезнал в трюма с някаква жена от екипажа поне преди час.

Локи наблюдаваше всичко това в тъмното от дясната страна на палубата, точно под издигнатия квартердек. Стълбището не опираше в парапета и там имаше място точно колкото един жилав човек да се напъха удобно между двете. „Равел“ бе посрещнат доста топло и жизнерадостно, докато обикаляше по палубата, но сега, когато си бе намерил уютно убежище, като че не липсваше на никого. Държеше в ръце голям кожен мях, пълен със синьо вино, което струваше колкото собственото си тегло в сребро. Недокоснат.

Отвъд огромната тайфа пияни развеселени моряци той различи Джийн на отсрещния парапет. Локи видя как един силует на жена, много по-ниска от него, се приближи изотзад и протегна към него ръце. Локи се обърна.

Водата изтичаше покрай тях — черно желе, украсено със завъртулки от леко фосфоресцираща пяна. „Орхидеята“ напредваше с добро темпо в нощта. Натоварена, тя бе по-малко податлива на люлеене и пореше вълничките, все едно бяха въздух.

— Когато бях чирак лейтенант, по време на първото си плаване с офицерски меч на кръста, излъгах капитана за една крадена бутилка вино — каза капитан Дракаша.

Говореше меко. Локи се огледа и видя, че е застанала точно над него на предния парапет на квартердека.

— Не само аз — продължи тя. — Всички ние, осмината от чирашката каюта. „Заехме“ я от личния запас на капитана и трябваше да ни стигне умът да я хвърлим през борда, като я изпихме.

— Това… в Сайрунийската флота ли беше?

— Нейно сияйно величество военноморската флота на Вечната Сайруни. — Усмивката на Дракаша бе бял полумесец на фона на мрака, едва видима, като пяната по вълните. — Капитанът можеше да нареди да ни набият с камшици или да ни понижат в чин, или дори да ни оковат за официален съд на сушата. Но вместо това ни накара да откъртим главната рея от гротмачтата. Имахме запасна, разбира се. Но тя ни накара да изстържем смазката от тази, която бяхме свалили… Това е дъбова греда, нали знаеш, десет стъпки дълга и дебела като крак. Капитанът ни отне мечовете и каза, че ще ни ги върнат, ако и само когато изядем главната рея. От край до край, до последната тресчица.

— Да я изядете?

— По една стъпка и четвърт як дъб за всеки от нас — отвърна Дракаша. — Как успяхме, си е наша работа. Отне ни един месец. Всичко пробвахме. Струговахме, стъргахме, варихме, мачкахме. Сто номера приложихме, за да го направим ядливо, и го преглъщахме, по няколко лъжици трески дневно. Повечето от нас се разболяха, обаче изядохме реята.

— Богове!

— Когато приключихме, капитанът каза, че искала ние да разберем, че лъжите между екипажа рушат кораба, малко по малко, и го гризат точно както ние изгризахме главната рея до последната треска.

— Ех… — Локи въздъхна и най-сетне отпи от топлото отлично вино. — Предполагам, това значи, че ще бъда подложен на по-нататъшна дисекция?

— Ела при мен на хакборда.

Локи стана — знаеше, че това не е молба.

4

— Не предполагах, че раздаването на правосъдие може да е толкова уморително — каза Езри, щом изникна до десния му лакът, както беше застанал на парапета на бакборда. На юг едната от луните тъкмо изгряваше, половин сребристобяла монета над нощния хоризонт, която сякаш лениво размишляваше дали изобщо си струва да изгрява.

— Тежък ден прекарахте, лейтенанте — усмихна се Джийн.

— Жером… — Тя постави длан над дясната му китка. — Ако още веднъж ме наречеш „лейтенант“ тази вечер, ще те убия.

— Както желаете, лей… ла… нещо-друго-а-не-лейтенант дето почва с — „лей“, честно… а освен това веднъж вече се опитахте да ме екзекутирате тази вечер. И вижте как се разви работата.

— По най-добрия възможен начин — отвърна Езри и се облегна на перилата до него. Беше без бронята си, само по тънка туника и брич до прасците без чорапи и обувки. Косата й бе свободно пусната — вълни от тъмни къдрици, които шумоляха по вятъра. Джийн усети, че бе отпуснала почти цялата си тежест върху парапета и упорито се старае да не й личи.

— Ъъ… днес попадна твърде близо до няколко остриета — отбеляза той.

— И по-близо съм била. Но ти, виж… ти си… ти си много добър боец, знаеш ли?

— Казва…

— Богове, ама че ужас! Разбира се, че си добър боец. Исках да кажа нещо много по-остроумно, честно.

— Тогава смятай, че си го казала. — Джийн се почеса по брадата и усети топъл и приятен трепет в стомаха. — И двамата можем да се престорим. Всичките, ъъ, непринудено остроумни глупости, които упражнявах пред бъчвите в трюмовете дни наред, също избягаха.

— Упражнявал си се? Хммм?

— Ами… тоя Джабрил, той е много отракан, нали? Трябва да мога да вържа две приказки, за да му привлека вниманието, нали?

— Какво?

— Ти не знаеш ли, че си падам само по мъже? Високи мъже?

— Уф, веднъж те изритах на палубата, Валора, и сега се глася да…

— Ха! В твоето състояние?

— Моето състояние е единственото нещо, което ти спасява живота в момента.

— Не би посмяла да трупаш обиди върху ми пред половината екипаж…

— Бих, разбира се.

— Да, бе. Вярно.

— Виж тая прелестна и шумна бъркотия. И да те запаля, надали някой ще забележи. По дяволите, долу в трюма на главната палуба двойки го правят, наблъскани по-натясно от копията в оръжейната. Ако тази вечер ти се приискат истински мир и покой, най-близо можеш да ги намериш на двеста-триста крачки от носа или кърмата.

— Не, благодаря, не знам как се казва „Не ме яж“ на акулски.

— Тогава значи няма мърдане, ще стоиш тук с нас. А ние достатъчно дълго чакахме вашата сган да се махне от помиярската вахта. — Тя му се ухили. — Тази вечер всички опознават всички.

Джийн се втренчи в нея, опулил очи — не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Усмивката й угасна и бръчка проряза челото й.

— Жером… Нещо нередно ли правя?

— Нередно?

— Ти непрекъснато се дърпаш. Не само тялото, а и вратът. Постоянно…

— О, по дяволите — разсмя се Джийн, положи длан на рамото й и когато тя посегна да я задържи там, не можа да се удържи и се ухили малоумно. — Езри, загубих си очилата, когато ти… ни накара да плуваме, в деня, когато се качихме на борда. Аз съм, както му казват, късоглед. Правил съм го неосъзнато, но съм мърдал, за да те държа на фокус.

— О, богове! — прошепна тя. — Извинявай.

— Няма нищо. Да те държа на фокус си струва усилията.

— Не исках да кажа, че…

— Знам. — Джийн усети как нервният трепет в стомаха му се надига и изпълва гърдите и вдъхна дълбоко. — Виж днес едва не ни убиха. Майната им на тия игрички. Ще пийнеш ли едно с мен?

5

— Гледай — рече Дракаша.

Локи стоеше на хакборда, загледан във фосфоресциращата диря на кораба между сиянието на двата фенера и кърмата — светещи стъклени орхидеи колкото главата му, чиито прозрачни венчелистчета изящно се спускаха към водата.

— Богове! — възкликна Локи и потръпна.

Светлината между дирята и фенерите беше достатъчна, колкото да го различи — дълга черна сянка, която се плъзгаше под разпенената от „Отровната орхидея“ вода. Беше лъкатушно и зловещо, дълго четирийсет-петдесет стъпки, което използваше дирята за прикритие. Капитан Дракаша бе стъпила с единия ботуш на парапета, а по лицето й бе изписано безгрижно задоволство.

— Какво е това, по дяволите?

— Възможностите са пет-шест — отвърна тя. — Може да е кито червей или великанска дяволска риба.

— То преследва ли ни?

— Да.

— А… опасно ли е?

— Ами, ако си изтървеш пиенето зад борда, не скачай след него.

— Не мислиш ли, че не е зле да му пуснем пет-шест стрели?

— Може и да мисля, стига да бях сигурна, че по-бързо от това не може да плува.

— Добър аргумент.

— Ако мяташ стрели по всички чудати неща, които виждаш тук, Равел, само ще си изхабиш стрелите. — Дракаша въздъхна и се огледа, за да се увери, че бяха сами, доколкото е възможно. Най-близкият моряк беше на руля, на осем-девет крачки пред тях. — Днес ти се постара да бъдеш много полезен.

— Е, другата възможност просто не ме устройваше.

— Когато се съгласих да ти позволя да поведеш лодката, си мислех, че те подстрекавам към самоубийство.

— И е почти вярно, капитане. Беше… Виж, през цялото време на битката бяхме на педя от катастрофата. Не си спомням и половината от нея. С благословията на боговете не успях да си нацапам брича. Сигурно знаеш как е.

— Знам. Освен това знам, че понякога тези неща не са случайни. Вие с мастер Валора… предизвикахте много коментари с делата си в тази битка. Уменията ти са необичайни за бивш майстор на мерките и теглилките.

— Меренето и тегленето са скучен занаят — отвърна Локи. — Човек има нужда да се занимава с нещо.

— Хората на Архонта не са те наели случайно, нали?

— Какво?

— Казах, че ще обеля странния плод, който ти наричаш история, Равел, и го белих. Първоначалното ми впечатление от теб не бе благоприятно. Само че ти… го подобри. И мисля, че вече разбирам как си държал в послушание предишния си екипаж, въпреки невежеството си. Ти явно имаш истинска дарба да импровизираш мошеничества.

— Меренето и тегленето са много, ама много скучен…

— Значи си майстор на уседнал занаят, който съвсем случайно има талант за шпионаж? И за преструвки? И за командване? Да не говорим за уменията ти с оръжие или тези на твоя близък и необичайно образован приятел Жером?

— Майките ни страшно се гордееха с нас.

— Архонтът не ви е пренаел от Приори — заяви Дракаша. — Били сте двойни агенти. Внедрени провокатори с предназначение да постъпят на служба при Архонта. Не си откраднал кораба заради някаква обида, за която не ти се говори, а защото си получил заповед да увредиш реномето на Архонта. Да направиш нещо голямо.

— Абе…

— Моля те, Равел. Сякаш може да съществува друго разумно обяснение!

„Господи, какво изкушение — помисли си Локи. — Мишена, която ме приканва да навляза в собствената й заблуда, свободен и чист.“ Той се загледа във фосфоресциращата диря и тайнственото чудовище, плуващо под нея. Какво да прави? Да се възползва от разкрилата се възможност да укрепи самоличностите на Равел и Валора в съзнанието на Дракаша и да работи въз основа на това? Или… бузите му горяха, а болката от упреците на Джийн отново се надигна в паметта му. Джийн не само го бе разкритикувал на теологическа основа, нито заради Делмастро. Беше въпрос на подход. Кой би бил по-резултатен?

Да възприема тази жена като мишена или като съюзник?

Времето изтичаше и този разговор бе решителният обрат — да следва инстинктите си и да я изиграе, или да послуша съветите на Джийн и да… се опита да й се довери. Мислеше трескаво. Собствените му инстинкти — дали винаги бяха непогрешими? Инстинктите на Джийн — като отхвърлим споровете, дали Джийн някога бе вършил нещо друго, освен да се опитва да го закриля?

— Обясни ми нещо, докато преценя отговора си — изрече той много бавно.

— Може би.

— Нещо, голямо колкото половината кораб, най-вероятно ни зяпа, докато разговаряме.

— Да.

— Как издържаш на това?

— Като виждаш такива неща достатъчно често, накрая свикваш…

— Не е само това. Всичко. Аз съм плавал по море общо шест-седем седмици през живота си. От колко време плаваш ти?

Тя се втренчи в него мълчаливо.

— Някои неща за себе си не бих ти казал само защото си капитан на кораба — продължи Локи. — Дори и да ме хвърлиш в трюма или през борда. Някои неща… Искам първо да зная с кого разговарям. Искам да поговоря със Замира, не с капитан Дракаша.

Тя продължаваше да мълчи.

— Прекалено много ли искам?

— На трийсет и девет съм — рече тя най-сетне много тихо. — За пръв път плавах на единайсет.

— Значи почти трийсет години. Както вече казах, аз съм плавал по море няколко седмици. И през цялото това време — бури, метежи, морска болест, битки, летящи духове… Гладни страшилища, които се спотайват навсякъде и чакат някой да си топне пръста на крака във водата. Не че понякога не ми е било и хубаво — беше. Научих разни неща. Но… трийсет години? А също и деца? Не го ли смяташ за твърде… рисковано?

— Ти имаш ли деца, Орин?

— Не.

— В мига, в който реша, че възнамеряваш да ми четеш нотации заради тях, разговорът ще свърши с това, че ще прелетиш през парапета да се запознаеш с онова там долу.

— Изобщо нямах предвид това. Просто…

— Постигнали ли са хората на сушата тайната на вечния живот? Унищожили ли са злополуките? Да не би в мое отсъствие лошото време да е изчезнало там?

— Не, разбира се.

— В колко по-голяма опасност са в действителност децата ми от някое клето копеле, призовано да се бие във войните на своя херцог? Или някое сиромашко семейство, умиращо от чума в поставен под запрещение квартал или изгорен до основи? Войни, болести, данъци. Преклонени глави и лизане на ботуши. И по земята дебнат достатъчно гладни страшилища, Орин. Само дето тези в морето нямат навика да носят корони.

— Аха…

— Твоят живот райски ли беше, преди да поемеш по Пиринчено море?

— Не.

— Много ясно! Слушай ме добре. Мислех, че съм израснала в йерархия, където най-обикновената кадърност и вярност са достатъчни, за да поддържаш положението си в живота — прошепна тя. — Дадох клетва да служа и си въобразявах, че тази клетва обвързва и двете страни. Бях глупачка. И трябваше да изтрепя ужасно много мъже и жени, за да избегна последиците на тази глупост. Наистина ли би поискал от мен да вложа доверието и надеждите си за Паоло и Косета в същите глупости, които едва не ме убиха преди? Пред коя система от закони да се преклоня, Орин? На кой крал, херцог или императрица да се доверя като на родна майка? Кой от тях ще прецени по-точно колко струва животът ми от мен самата? Можеш ли да ми ги посочиш заедно с препоръчително писмо?

— Замира, моля те, не ме изкарвай някакъв застъпник на някакви неща, какъвто аз не съм — отвърна Локи. — Струва ми се, че целия си живот съм прекарал, презирайки от все сърце всичко онова, за което говориш. Да ти приличам на човек, уважаващ реда и закона?

— Не, несъмнено.

— Аз просто съм любопитен. Ценя това. А сега ми разкажи за Свободната армада и за вашата така наречена Война за признание. Защо изповядвате такава омраза към… законите и всички онези структури, ако сте се борили да наложите тук долу точно това?

— Ех… — Замира въздъхна, свали четириъгълната си шапка и прокара пръсти през развяната си от вятъра коса. — Нашата позорна загубена кауза. Личният ни принос към славната история на Тал Верар.

— Защо сте я започнали?

— Неправилна преценка. Всички ние се надявахме… Е, капитан Бонер беше убедителна. Имахме водач и план. Да открием мини на новите острови, да използваме някои от безопасните гори за дървесина и смола. Да грабим, колкото си искаме, докато останалите сили в Пиринчено море не дойдат, кършейки ръце, на масата за преговори, и после да го разсипем, като получим пълномощно за търговия. Въобразявахме си царство без тарифи. Монтиер и Порт Продигал, гъмжащи от търговци и вносните им богатства.

— Амбициозно.

— Идиотско. Аз току-що бях избягала от една горчива зависимост и се хвърлих стремглаво в нова. Повярвахме на Бонер, когато каза, че Страгос няма куража да слезе и да води сериозна борба.

— О… По дяволите.

— Пресрещнаха ни в морето. Най-голямата битка, която някога съм виждала, и най-бързо загубената. Страгос натовари на корабите си стотици верарски войници, за да подкрепят моряците. В ръкопашен бой ние нямахме никакъв шанс. След като превзеха „Василиск“, те престанаха да вземат пленници. Вземаха кораба на абордаж, съсипваха го и минаваха на следващия. Стрелците им пускаха стрели по всички във водата, поне докато не дойдат дяволските риби.

Нужни ми бяха всички номера, които владея, само за да измъкна „Орхидеята“. Неколцина от нас се повлякоха назад към Продигал, избягаха в ада и още преди да сме стигнали там, верарците разрушиха Монтиер и той се смеси с пясъка. Петстотин убити за една сутрин. А после те си заминаха, и сигурно е имало много танци, ебане и речи.

— Мисля, че можеш да превземеш град като Тал Верар — рече Локи. — Можеш да заплашиш или кесията, или гордостта му и това да ти се размине. Но не и двете едновременно.

— Прав си. Може би Страгос е бил безсилен, когато Бонер е напуснала града. Но какъвто и да е бил, ние обединихме интересите на Тал Верар зад него. Призовахме го като демон от легенда. — Тя обхвана с ръце шапката си, наведе се напред и се облегна с лакти на оградата. — И затова останахме извън закона. Нямаше разцвет за Призрачните острови. Нямаше славна съдба за Порт Продигал. Сега този кораб е нашият свят и мога да го спра само когато търбухът му е вече толкова претъпкан, че не му се дебне.

Ясно ли се изразявам, Орин? Не съжалявам за това как живея през последните години. Ходя там, където си ща. Не раздавам длъжности. Не пазя граници. Кой сухоземен крал притежава свободата на корабния капитан? Пиринчено море е грижливо. Когато ми е нужна бързина, то ми дава ветрове. Когато ми е нужно злато — галеони.

„Крадците преуспяват — помисли си Локи. — Богатите помнят.“

Той взе решението си и се вкопчи в парапета, за да не трепери.

— Само проклетите глупаци умират за линии, начертани на карти — рече Замира. — Но около моя кораб никой не може да очертае линии. Ако се опитат, за да се измъкна, ми трябва само да опъна още платна.

— Да — каза Локи. — Но… Замира, ами ако съм принуден да ти кажа, че вече може и да не е така?

6

— Ти наистина ли се упражняваше пред буретата, Жером?

Бяха си харесали бутилка ракия от черен нар от един от отворените сандъци сред гуляйджиите и се бяха върнали на тяхното местенце до парапета.

— Буретата. Да. — Джийн отпи от ракията, черна като дестилирана нощ, с парещ копривен привкус под сладостта, и пак й подаде бутилката. — Те никога не се смеят, не ни се присмиват и не те разсейват с нищо.

— Да те разсейват?

— Буретата нямат гърди.

— Аха. И какво казваше на тези бурета?

— Това шише ракия е все още прекалено пълно, че да почна да се излагам така — отвърна Джийн.

— Тогава се престори, че съм буре.

— Буретата нямат гър…

— Така съм чувала. Малко повече дързост, Валора.

— Искаш да си представя, че ти си буре, за да ти кажа онова, което разправях на буретата, когато си представях теб на тяхно място.

— Точно така.

— Е… — Той отново отпи продължително от бутилката. — Ти имаш… Имаш толкова хубави обръчи, каквито не съм виждал на никоя бъчвичка на никой кораб, толкова лъскави, и така добре ти пасват…

— Жером!

— Ами дъгите ти! — Джийн реши, че сега му е времето да удари още една глътка. — Дъгите ти… Така гладко рендосани, и толкова стегнати! По-хубава бъчвичка от тебе не съм виждал, чудно буренце такова. Да не говорим за канелката ти…

— Кхъм. Значи няма да споделиш сладките си празни приказки?

— Не, напълно насърчаваш моята страхливост.

— Мъж! Как разговорът в мишка го превръща! — издекламира Езри. — Той богове презира, в бой се втурва, а пък от женски упреци трепери! Присмехът девичи като кинжал пробожда го, като кинжал забива се в гръдта му. Кръвта превръща в млечна суроватка, а смелостта — в спомен избледнял.

— Оххх, Лукарно, нали? — Джийн подръпна замислено брадата си. — Жена, сърцето ти е лабиринт без карта. Да можех в бутилки да затворя смущението, после да го пия с хилядолетия, не бих се аз объркал чак толкоз като тебе от ставане от сън, та до закуска! Ти тъй коварна станала си, че змиите с радост щяха да ти ръкопляскат, да бяха ги дарили боговете с ръце!

— Това ми харесва — рече тя. — „Седемдневната империя“, нали?

— Да. Езри, прости ми, че те питам, но как така, по дяволите, ти…

— Не е по-странно от това, че и ти познаваш всички тези книги. — Тя пое бутилката от него, обърна я и отпи продължително, а после вдигна свободната си ръка. — Сетих се. Ще ти намекна. „Държах света от меридиан до меридиан в ръцете си и той зависеше от моите прищевки. Получих признанията на императори, мъдростта на магове, риданията на генерали.“

— Имала си библиотека? Имаш библиотека?

— Имах — отвърна Езри. — Бях шестата от шест дъщери. Вероятно онова, което е било ново в началото, вече е било овехтяло. Майка ми и баща ми успяха да осигурят Жива компания за по-големите пет. Аз се задоволих с всички мъртви другарчета за игра в майчините ми книги. — Със следващата глътка тя пресуши бутилката, ухили се и я метна през борда. — А твоето оправдание какво е?

— Моето образование беше, ами, еклектично. Ти някога… Като беше малка, помниш ли играчка от дървени клечки в най-различни форми, които се нареждат в съвпадащи дупки на дървена решетка?

— Да — отвърна Езри. — Получих играта на сестрите ми, когато им омръзна.

— Може да се каже, че аз съм обучен на занаята да бъда квадратна клечка в кръгла дупка.

— Така ли? Гилдия има ли?

— Работим от години по това да приемат устава ни.

— И ти ли си имал библиотека?

— Един вид да. Понякога… заемахме нечия чужда без тяхното знание и съдействие. Дълга история. Но има и още една причина. И аз ще ти задам стих, за да се досетиш. „Когато мръкне… — задекламира той тържествено — … магаре с публика един човек, съпруг се то нарича; а пък магаре с публика от двеста наричат преуспял човек“.

— Ти си излизал… на сцена — рече тя. — Бил си лицедей! Професионален ли?

— Временно — отвърна Джийн. — Аз бях… ами… ние… — Той се обърна назад и мигом съжали.

— Равел — рече Езри и огледа любопитно Джийн. — Вие с него сте били… Между вас има някакви разногласия, нали?

— Може ли да не говорим за него? — сопна се Джийн, обзет от дързост и нервност едновременно, и сложи ръка на лакътя й. — Само тази вечер. Може ли той да не съществува?

— Вярно, можем да не говорим за него — отвърна тя и се намести така, че отпусна тежестта си върху гърдите му, а не върху парапета. — Тази вечер никой друг не съществува.

Джийн се загледа в нея и изведнъж усети как бие сърцето му. Лунното сияние в очите й, топлината от нейния допир, мирисът на ракия, пот и солена вода, който бе неповторимо неин… И изведнъж единственото, което бе способен да произнесе, беше:

— Ъъъъъ…

— Жером Валора! — рече Езри. — Ти, малоумнико великолепен, диаграма ли да ти чертая?

— На…

— Заведи ме в каютата ми. — Тя стисна в юмрук плата на туниката му. — Аз притежавам привилегията да имам стени и смятам да се възползвам от нея. Продължително.

— Езри — прошепна Джийн. — Никога, дори за сто, дори за хиляда години не бих ти отказал, но тебе днес те накълцаха на панделки, та ти едва стоиш…

— Знам — отвърна тя. — И това е единствената причина да съм сигурна, че няма да те скърша.

— О, затова аз възнамерявам да…

— Силно се надявам да го направиш. — Езри разпери ръце. — Но първо ме отнеси там.

Той я вдигна с лекота. Тя се сгуши в прегръдките му и уви ръце около врата му. Когато Джийн се отдалечи от парапета и се упъти към стълбите на квартердека, се намери пред дъга от трийсет-четирийсет гуляйджии от Веселата вахта. Те вдигнаха ръце и нададоха буйни ликуващи крясъци.

— Направете списък с имената си, та утре сутринта да ви изтрепя всичките! — провикна се Езри, усмихна се и отново погледна Джийн. — А може би ще се наложи да изчакате до следобеда.

7

— Изслушай ме — рече Локи. — Изслушай ме, моля те, непредубедено, доколкото можеш.

— Ще се постарая.

— Твоето… умозаключение за мен и Жером е похвално. Логично е, но без онова, което укривах досега. Аз не съм обучен боец. Аз съм жалък боец, да му се не види. Опитвал съм да бъда друг, но боговете знаят, че още преди да мигна, се получава или комедия, или трагедия.

— Това…

— Замира. Вслушай се. Не съм използвал никакви умения, за да убия онези четиримата. Пуснах бъчва бира върху мъж, толкова тъп, че не се сети да погледне нагоре. Прерязах гърлата на още двама, съборени от бурето. На четвъртия му видях сметката, когато се подхлъзна в бирата. И когато другите намериха телата, ги оставих сами да си правят предположения.

— Но аз знам със сигурност, че си нападнал сам-самичък и тези Избавители…

— Да. Пред лицето на смъртта хората често губят ума си. Замира, аз би трябвало да не оцелея и десет секунди в тази битка. Но Жером ме уварди. Жером и само Жером.

В този миг изведнъж навън гръмна ликуваща врява и заглуши шума на карнавалното веселие в средата на палубата. Локи и Замира се обърнаха едновременно и видяха Джийн, който се изкачи по стълбите на квартердека с лейтенант Делмастро на ръце. И двамата дори не погледнаха назад, към Локи и капитана. Малко по-късно хлътнаха надолу по стълбите към картите.

— Е, за да спечели това сърце, па макар и само за една нощ, твоят приятел Жером трябва да е още по-необикновен, отколкото си мислех — отбеляза Замира.

— Да, необикновен е — прошепна Локи. — Той продължава да ми спасява живота, отново и отново, дори когато не го заслужавам. — Той отново се загледа в разпенената, сияеща, следвана от чудовище диря на „Орхидеята“. — Което ще рече почти винаги.

Замира не каза нищо и след малко Локи продължи.

— Е, след като Жером отново ме спаси и тази сутрин се измъквах и шикалкавех, и търчах като халтав, докато битката приключи. Това е всичко. Паника и сляп късмет.

— Но ти все пак поведе лодките. Качи се пръв на борда, без да знаеш какво те очаква.

— Пълна разигравка. Аз съм майстор на разигравките, Замира. Лицедей. Актьор, изпълнител. Когато отправих онази молба, нямах никакви благородни подбуди. Животът ми просто изобщо не струваше, ако не направех някоя пълна щуротия, за да си върна уважението на хората. Всеки миг на самообладание, който са видели тази сутрин, беше пълно театро.

— Това, че го смяташ за нещо необикновено, само ми подсказва, че наистина е била първата ти битка.

— Но…

— Равел, всеки командир се преструва на спокоен, когато смъртта е близо. Правим го както заради околните, така и заради нас. Правим го, защото единствената алтернатива е да умрем раболепно. Разликата между опитния водач и неизпробвания е, че само неизпробваният се шашка колко добре може да се преструва, когато действа по принуда.

— Не вярвам! — възкликна Локи. — Когато се качих на борда, не можах да те впечатля поне колкото да ми се изплюеш в лицето. А сега ти ми намираш оправдания вместо мен. Замира, ние с Жером никога не сме работили за Приори. Дори не съм срещал Приори, освен мимолетно. В действителност и сега, докато разговаряме, ние все още работим за Максилан Страгос.

— Какво?!

— Ние с Жером сме крадци. Професионални независими крадци. Дойдохме в Тал Верар по една много деликатна работа, която сами сме замислили. Архонтските… разузнавателни служби разбраха кои сме и какви сме. Страгос ни отрови — бавнодействаща отрова, за която само той може да ни даде противоотровата. Докато не я получим или не намерим някакъв друг цяр, ние сме негови марионетки.

— С каква възможна цел?

— Страгос ни даде „Червеният вестоносец“, позволи ни да вземем екипаж от Обветрената скала и скалъпи пергаментовата следа на въображаем недоволен офицер на име Орин Равел. Той ни осигури и навигатор — онзи, чието сърце спря, преди да ни връхлети бурята — и ни прати тук, по негова работа. Така се сдобихме с кораба. Така щипнахме Страгос за носа по такъв необичаен начин. Всичко това беше скроено от него.

— Какво преследва той? Някого от Порт Продигал?

— Той иска същото, което сте му дали при предишното пресичане на пътищата ви. Той води същинска война с Приори и усеща тежестта на годините си. Ако някога успее да се сдобие що-годе с популярност, то сега му е времето. Има нужда от враг извън града, който отново да върне благоразположението на хората на неговата войска и флота. Това си ти, Замира. Нищо няма да е по-удобно за Страгос от разгул на пиратството край града му през следващите няколко месеца.

— Тъкмо заради това капитаните от Пиринчено море не смеят да припарят до Тал Верар от седем години насам! Научихме си урока по трудния начин. Ако дойде да търси кавга, ще се скатаем и ще избягаме, вместо да го удостоим с нея.

— Знам. И той също го знае. Нашата работа — нашият указ — е да намерим въпреки това някакъв начин да подкладем тук някакви вълнения. Да ви накараме да развеете червения флаг достатъчно близо, че обикновените верарци да го видят от обществените клозети.

— Как, по дяволите, изобщо смяташ да го постигнеш?

— Имах някаква печена-недопечена идея да пускам слухове, да предлагам подкупи. Ако ти не беше нападнала „Вестоносецът“, щях сам да се опитам да разпаля свада. Но това беше, когато и представа си нямахме как стоят нещата тук. И сега двамата с Жером очевидно се нуждаем от твоята помощ.

— За какво?

— За да протакаме. Да убедим Страгос, че напредваме в негова полза.

— Ако само за миг ти мине през ума, че ще направя нещо за Архонта…

— Няма — отвърна Локи. — А ако на теб ти мине през ума, че наистина възнамерявам да му помагам, значи не си ме слушала. За противоотровата на Страгос се твърди, че държи два месеца. Което значи, че двамата с Жером сме длъжни да бъдем в Тал Верар след пет седмици, за да пийнем пак от нея. А ако не докладваме за никакъв напредък, той може просто да реши да спре вложенията в нас.

— Ако се налага да ни напуснете, за да се върнете в Тал Верар, то много жалко — рече тя. — Но в Порт Продигал можете да намерите независим търговец. Те непрекъснато идват там, най-много през няколко дни. Имаме договорки с мнозина от тях, които ходят в Тал Верар и Вел Вирацо. От вашите дялове ще имате достатъчно пари да си платите пътя.

— Замира, ти си по-умна! Слушай. Разговарях лично със Страгос няколко пъти. По-скоро е редно да се каже, че той ми четеше лекции. И аз му вярвам. Вярвам, че това е последният му шанс да стъпче Приори и действително да поеме управлението на Тал Верар. Той има нужда от враг, Замира. Има нужда от враг, който знае, че може да смаже.

— Значи би било лудост да се съгласим с плана му и да го предизвикаме.

— Замира, този бой предстои, независимо от намеренията ти. Страгос си няма друго, освен вас. Вие сте единственият подходящ враг. Той вече жертва един кораб, един ветеран морски майстор, един екипаж на галера от затворници и значително количество от престижа си само за да ни вкара с Жером в играта. Докато ние сме тук и вие ни помагате, ще знаете докъде са стигнали плановете му, защото ще ги управлявате от вашия кораб. Ако ни пренебрегнете, нямам представа какво ще опита той след това. Знам само, че ще крои и други заговори и вие няма да останете встрани от тях.

— Каква е ползата да ти играя по свирката и да разбуня Гал Верар, та да се изпълни желанието на Страгос? — попита Замира. — Преди седем години не можахме да надвием над флотата му, а бяхме два пъти повече на брой от сега.

— Ти не си оръжието — поясни Локи. — Ние с Жером сме оръжието. Ние имаме достъп до Страгос. Трябва ни само лек за отровата, и ще обърнем тоя кучи син като скорпион в брича му.

— И заради това да се размотавам с кораба, екипажа и децата ми на една ръка разстояние от врага, далеч извън пределите на силата ми?

— Замира, ти говореше за Пиринчено море, все едно е приказно царство, безкрайно изменчиво, а си здраво привързана за Порт Продигал, и трябва да го знаеш. Не се съмнявам, че ти би могла да доплаваш до всяко пристанище на света и да се върнеш невредима, но би ли могла да живееш някъде другаде така, както живееш тук? Да си продаваш така лесно стоката и пленените кораби? Да си плащаш така редовно на екипажа? Да познаваш водите и своите другари разбойници толкова добре? Да дебнеш по търговските пътища, минаващи толкова далеч от флотите на всички велики сили?

— Това е най-странният разговор, който съм водила от години — рече Замира и си сложи отново шапката. — И вероятно най-странната молба, която някой някога ми е отправял. Няма как да знам дали онова, което ми казваш, е истина. Но познавам този кораб и знам колко бързо може да плава, ако всичко друго се провали. Дори и Порт Продигал.

— Това, разбира се, е една от възможностите. Да ме пренебрегнеш. Да изчакаш Страгос да намери друг начин да поведе своята война или подобие на война. И после да избягаш. В някое друго море, за да водиш по-тежък живот. Ти сама каза, че не можеш да победиш флотата на Архонта — не можеш да нападнеш Страгос с оръжие. Затова се замисли — всеки друг твой избор рано или късно ще доведе до оттегляне и бягство. Ние с Жером сме единственото средство за нападение, с което някога ще разполагаш. С твоята помощ можем да разрушим Архоната завинаги.

— Как?

— Това е… В момента се трудим по него.

— Това е възможно най-малко вдъхващото сигурност твое изказване…

— Ако не друго, ние сме наясно, че в Тал Верар има могъщи сили, които са срещу Архонта — прекъсна я Локи. — Двамата с Жером можем да се свържем с тях и да ги въвлечем някак. Ако Архонатът бъде разрушен, Приори ще завладеят Тал Верар чрез кесията му. А последното нещо, което искат те, е да се забъркат в безсмислена война, която би могла да създаде нов любим на народа герой от войската.

— Застанал тук, на кърмата на кораба ми, на седмици плаване от Тал Верар, как можеш да говориш така убедено как може да се постъпи с търговците и политиците на този град?

— Ти самата каза, че аз имам дарба за мошеничество. Често мисля, че това е единственото ми умение, достойно за похвала.

— Но…

— Дракаша, това е непоносимо!

Локи и Замира отново се обърнаха едновременно и видяха Учената Треган, застанала на първото стъпало на стълбата към каютите. Тя тръгна към тях, куцукайки без поддръжката на бастуна си, а в протегнатите й ръце се гърчеше някакъв хитинов кошмар, многокрак и лъщящ на светлината на фенерите. Паяк, голям колкото котка. Тя го носеше с корема нагоре и блесналите му зъби потръпваха от възмущение.

— Мили богове, така е, вярно! — възкликна Локи.

— Треган, какво, по дяволите, дири Зекасис извън клетката си?

— Твоят лейтенант атакува преградата между каютите ни — изсъска Треган. — Нетърпим шум и гюрултия! Имаше късмет, че събори само една клетка с всичкото това нейно тряскане, и още по-голям, че бях там, за да удържа тази невинна дама…

— Значи… Чакай, ама ти това чудо в каютата си ли го държиш? — Локи с облекчение откри, че това страшилище дебнеше на кораба, но все пак не се ширеше.

— А според теб откъде идва коприната за рани, Равел? Стига си треперил — Зекасис е деликатно и плахо създание.

— Треган — обади се Дракаша. — Като лекар ти би трябвало да си запозната с ухажорските навици на зрялата самка на човек.

— Да, но на шест стъпки от главата ми, това е нетърпимо натрапничество…

— Треган, по мое мнение да прекъснеш Езри в момента би било нетърпимо натрапничество. Картата на интенданта от отсрещната страна е свободна. Доведи дърводелеца, за да стъкми временна квартира на Зек, и закачи хамака си в каютата на Гуилем.

— Ще запомня това унижение, Дракаша…

— Да, приблизително за десет минути, докато нещо друго не те издразни и не обсеби изцяло вниманието ти.

— Ако Делмастро вземе, че пострада от нейните напъни — рече превзето Треган, — нека си търси друг лечител да ви обслужва. И нека преде коприна за превръзките си от собствения си корем…

— Убедена съм, че коремът на Езри си има друга работа, Учена жено. Моля те, намери някой да скове на животното дом за тази нощ. Няма нужда да приказваш много, за да ги убедиш, че е спешно.

Треган се изнесе с пъхтене заедно със своето деликатно плахо създание, размахало възмутено крака. Локи се обърна отново към Замира, вдигнал вежда.

— Ти откъде…

— Наказанието за безочливост спрямо Никорското кралско семейство е да те окачат в желязна клетка да умреш от глад. Ние бяхме в Никора и се занимавахме малко с контрабанда, а Треган висеше там и умираше по малко. През повечето време не съжалявам, че я свалих оттам.

— Е, какво ще кажеш за моето… безумно предложение?

— Замира, няма нужда да влизаш в пристанището на Тал Верар. Само ми осигури с нещо задоволството на Страгос още няколко месеца. Ограби някой и друг кораб близо до Хал Верар. Бърза и лесна работа. Знаеш, че с Жером ще сме първите, които ще скочат зад борда заради теб. Само накарай ги да се юрнат към града и да всеят малко паника. После някоя нощ изпрати и нас дотам с лодка да си свършим работата, и ще се върнем с някоя по-свястна идея как да променим положението…

— Да нападнем кораби под верарски флаг, а после да се приближим до града достатъчно, че да се промъкнете дотам с лодка? И да чакаме на котва, когато за главата ми е обявена награда от пет хиляди стария?

— Ето това вече е несправедливост, Замира, каквото и друго да съм направил, че да заслужа подозренията ти. Ако с Жером просто искахме да се измъкнем в Тал Верар, защо да си рискуваме главите в твоята атака тази сутрин? А ако аз исках да продължа да те мамя и да те следя, защо не потвърдих извода ти, че сме агенти на Приори?

Тази сутрин с Жером се скарахме. Ако си говорила с Джабрил, преди да ме извадиш от трюма, трябва да знаеш, че аз съм жрец на Тринайсетия, Уродливия страж. Вие сте… наши хора, повече или по-малко. От нашите. Въпрос на приличие е. Жером настоя да ти кажем истината — че вие сте ни нужни като доброволни съюзници, а не като хора, които будалкаме. Срам ме е да призная, че бях твърде ядосан и не се съгласих. Но той излезе прав, и това не е само шибана сантименталност, а чистата истина. Не ми се вярва с Жером да успеем да изиграем този номер, ако не ни помогнете с пълните си познания в какво сме се забъркали. А ако не можете или не желаете, мисля, че ви предстои страшна бъркотия. Скоро.

Дракаша отпусна десницата си върху ефеса на едната си сабя и затвори очи. Изглеждаше уморена и разтревожена.

— Преди всичко — заговори тя най-сетне, — встрани от всякакви други съображения, ние трябва да стигнем в Порт Продигал. Имам да продавам товар, да попълвам запаси, да се отървавам от плячка и да се срещам с членове на екипажа. Дотам пътят е няколко дни, и ще стоим там още няколко дни. Ще помисля за това, което каза, и по един или друг начин ще ти дам отговор, след като приключим с работите си там.

— Благодаря ти.

— Значи все пак е Леоканто?

— Продължавай да ме наричаш Равел — отвърна Локи. — Така ще е най-лесно за всички.

— Е, тъй да бъде. Ти си на Веселата вахта и няма да застъпиш някоя от дежурните вахти чак до утре следобед. Предлагам ти да се възползваш добре от нощта.

— Е… — Локи погледна надолу към кожения си мях със синьо вино и внезапно му хрумна, че още няколко щяха да му дойдат добре, а може би и една игра на зарове, да поразпусне за няколко часа. — Ако боговете са любезни към мен, вече съм почнал. Лека нощ, капитан Дракаша.

Остави я сама на хакборда да се взира мълчаливо в страшилището, спотайващо се в дирята на кораба.

8

— Заболя ли те? — прошепна Езри и прокара пръст по хлъзгавата от пот кожа над ребрата на Джийн.

— Дали ме е боляло? Богове на небесата, жено, не, това беше…

— Не говоря за онова! — Тя забоде пръст в белега, прорязващ корема му под дясната страна на гърдите. — Това.

— А, това ли. Не, беше чудесно. Един ме нападна с чифт Зъби на крадеца. Беше като топъл ветрец в чуден пролетен ден. Наслаждавах се на всеки миг от… ох!

— Магаре!

— Откъде ги намери тия остри лакти? Сигурно ги точиш на точило… ох!

Езри лежеше върху Джийн в полукопринения хамак, заемащ по-голямата част от каютата й. Тя беше толкова малка, че той едва се побираше на дължина, отпуснал едната ръка над главата си (докосваше отвътре дясната страна на корабния корпус), а ако разпереше ръце, щеше да обхване ширината й. Една алхимична дрънкулка колкото монета осветяваше с бледа сребриста светлина. Странни отблясъци играеха по къдриците на Езри, черни като вещерско дърво, разпръснати кичури блестяха като нишки от паяжинена коприна на лунните лъчи. Джийн прокара длани през тази влажна гора от коса, разтри топлия й скалп с ноктите си и тя отпусна мускули с благодарен стон.

Застоялият въздух в каютата бе напоен с пот и с пленената жега на първия им безкраен и безумен час заедно. Джийн забеляза за пръв път и че тук цареше пълно безредие. Дрехите им бяха пръснати в пълен хаос. Оръжията и малкото вещи на Езри се въргаляха по пода като препятствия по пътя на кораб. Малка мрежа с няколко книги и свитъци висеше от една греда на тавана, килната към вратата, и по това се познаваше, че целият кораб е наклонен към бакборда.

— Езри — измърмори той, взрян в преградата от втвърдено платно, която представляваше лявата „стена“. Един чифт големи крака и един чифт малки я бяха изкорубили доста. — Езри, в чия каюта щяхме да влезем с ритници преди малко?

— О… на Учената Треган. Кой ти каза да не ме рошиш повече? О, така е много по-добре.

— Тя ще се ядоса ли?

— Повече от обикновено? — Езри се прозя и вдигна рамене. — Свободна е и тя да си намери любовник и да изрита обратно преградата, когато си иска. Твърде притеснена съм, че да бъда дипломатична. — Тя целуна Джийн по врата и той потръпна. — Освен това нощта тепърва започва. Ако стане така, както съм го намислила, може и да съборим преградата с ритници, Жером.

— Тогава нека да е на твоята. — Джийн нежно премести тежестта на тялото й и двамата легнаха настрана, лице в лице. Той прокара много внимателно ръце по спеклите се бинтове над лактите й, единственото, за което тя прояви разум и не свали. Дланите му докоснаха бузите й, после косата й. Целунаха се безкрайно — безвремие, което съществува само за любовниците, чиито устни са още неизследвана територия едни за други.

— Жером — прошепна тя.

— Не. Ще те помоля за нещо, Езри. На четири очи. Не ме наричай така.

— Защо не?

— Наричай ме с истинското ми име. — Той я целуна по врата, докосна с устни ухото й и прошепна в него.

— Джийн… — повтори тя.

— О, богове, да! Повтори го!

— Джийн Естеван Танен. Харесва ми.

— Твое е и само твое — прошепна Джийн.

— Нещо в замяна — рече тя. — Езриан Дестири де ла Мастрон, Дамата Езриан от Дома Мастрон от Никора.

— Нима? Значи имаш имение, или нещо такова?

— Съмнявам се. Излишните дъщери, които бягат от къщи, обикновено не получават имения. — Тя отново го целуна, а после разроши брадата му с пръсти. — Всъщност след писмото, което оставих на майка ми и баща ми, съм убедена, че съм била лишена от наследство възможно най-бързо.

— Богове. Съжалявам.

— Няма защо. — Езри прокара пръсти по гърдите му. — Гадостите се случват. Продължаваш напред. Откриваш тук и там неща, които ти помагат да забравиш.

— Действително — прошепна той, а после дълго време бяха твърде заети, че да говорят.

9

Най-различни неща издърпваха Локи от яркия гъсталак на сънищата му — нарастващата жега на деня, натискът на три чаши вино в червата му, стенанията на махмурлиите около него и острото тракане на ноктите на дребното и тежко създание, което спеше на тила му.

Връхлетян от внезапния смътен спомен за паяка на Учената Треган, той хлъцна от ужас и се претърколи, като изтръгваше всичко, прилепило се по него. Примига на няколко пъти, за да махне воала на дрямката от очите си, и откри, че се бори не с паяк, а с котенце с тясна муцунка и черна козина.

— По дяволите! — измърмори Локи.

— Мяу — отговори котето и го погледна в очите. Изражението му беше като на всички котета — на бъдещ тиран. „Бях се устроило удобно, а ти посмя да помръднеш! — казваха нефритовите очи. — За това трябва да умреш!“ Щом на котето му стана ясно, че теглото му — я имаше, я нямаше кило — е недостатъчно, за да строши врата на Локи с един могъщ удар, то стъпи с лапи на раменете му и отърка в устните му сополивото си носле. Локи се дръпна.

— Това е Царствен — обади се някой в краката му.

— Царствен? Не, нелепо е! — Локи бутна котето под мишницата си като опасно алхимично средство. Козината му беше тънка, копринена. То замърка шумно. Проговорилият беше Джабрил. Локи го видя да лежи по гръб чисто гол и вдигна вежди.

— Така се казва — поясни Джабрил. — Царствен. Има съответното бяло петънце на гърлото и мокър нос, нали?

— Точно така.

— Царствен. Равел, осиновен си. Каква ирония!

— Стремежът на живота ми най-сетне се изпълни. — Локи се огледа из полупразното помещение под бака. Неколцина от новите Орхидеи хъркаха мощно, един-двама се мъчеха да се изправят и поне един спеше доволно в локва от собственото си повръщано. Или поне така предположи Доки. Джийн не се виждаше никакъв.

— И как мина вечерта ти, Равел? — Джабрил се надигна на лакти.

— Целомъдрено, мисля.

— Моите съболезнования — усмихна се Джабрил. — Запозна ли се с Малакасти от Синята вахта? Има червеникава коса и кинжали, татуирани на кокалчетата на ръцете? Богове, според мен тя не е човек.

— Рано се изниза от гуляя, бих казал.

— Да. Тя си искаше това-онова. И имаше разни приятели.

— Джабрил разтърка слепоочията си с десница. — Боцманът от Червената вахта, един тип без пръсти на лявата ръка. Нямах представа, че учат богобоязливите момци от Ашмир на такива номера. Уф!

— Момци? Не знаех, че ти, ъъ… дебнеш точно тая плячка.

— Е, ами то от всичко трябва да пробвам по веднъж — ухили се Джабрил. — Или по пет-шест пъти, както излиза. — Той се почеса по корема и като че чак тогава забеляза, че е без дрехи.

— По дяволите. Помня, че едва вчера притежавах брич…

Няколко минути по-късно Локи излезе на слънце заедно с Царствен, все така затъкнат под мишницата му. Протегна се и се прозя. И котето направи същото, като се опита да се изтръгне от хватката му и да се изкатери върху главата му. Локи вдигна дребосъчето и се взря в него.

— Няма да се привързвам към теб — заяви той. — Намери си някой друг да си споделяш лигите с него. — И съвсем наясно, че и за най-малката проява на лошо отношение към дребосъка може да изхвърчи през борда, го остави на палубата и го побутна с босия си крак.

— Сигурен ли си, че имаш позволение да командваш това коте? — Локи се обърна и видя Джийн, застанал на стъпалата, който тъкмо си обличаше туниката. — Внимавай, той може да е помощник-капитан на вахта.

— Ако потвърди чина си, мисля, че се поставя някъде между Дракаша и Дванайсетте. — Локи се вторачи в Джийн. — Здрасти.

— Здравей…

— Виж сега, имаме да провеждаме продължителен и скучен разговор на тема „Държах се като магаре“, а още се чувствам жертва на синьото вино, така че нека просто да приемем, че…

— Извинявай — прекъсна го Джийн.

— Не, това аз трябваше да го кажа.

— Тоест… ние с тебе пак си намерихме щърбавините, нали?

— Ако битката не става за нещо, то е за успокояване на нервите. Не те обвинявам за… казаното.

— Можем да измислим нещо — рече тихо, ала настоятелно Джийн. — Заедно. Знам, че ти не си… Не исках да накърня твоите…

— Заслужавах си го. А и ти беше прав. Снощи разговарях с Дракаша.

— Нима?

— Казах й… — Локи се намръщи, протегна се пак и използва движението, за да прикрие поредица от сигнали с ръце. Докато ги следеше, веждите на Джийн се вдигаха все повече.

„Не споменах Вързомаговете, Кулата на греха, Камор, истински имена. Иначе — цялата истина.“

— Вярно ли? — удиви се Джийн.

— Да. — Локи заби поглед в палубата. — Казах ти, че беше прав.

— И тя как…

Локи се престори, че хвърля зар, и вдигна рамене.

— Първо трябва да стигнем Порт Продигал и тогава — рече той. — Имаме си задължения. И после, каза тя… щяла да ни каже.

— Разбирам. Значи…

— Добре ли прекара нощта?

— О, богове, да.

— Добре. А за… за онова, дето го казах вчера…

— Няма нужда да…

— Има. Това беше най-тъпото нещо от всичко, дето го изприказвах. Най-тъпото и най-нечестното. Знам, че съм… безнадежден от толкова отдавна, че нося тази безнадеждност като броня. И не се сърдя за онова, което имаш ти. Наслади му се.

— Наслаждавам се — отвърна Джийн. — Наслаждавам се, повярвай.

— Хубаво. Не ти трябва да се учиш от мен.

— Е, значи…

— Всичко е наред, мастер Валора. — Локи усети със задоволство как ъгълчетата на устата му плъзват нагоре по своя собствена воля. — Обаче онова вино, дето ти казах…

— Вино ли? Ти…

— Посраните въжета, Жером. Трябва да се изпикая, преди да ми гръмнат червата. А ти си запречил стълбите.

— А… — Джийн се дръпна и плесна Локи по гърба. — Моите извинения. Освободи се, братко.