Скот Линч
Червени морета под червени небета (13)

2

Островите на призрачните ветрове постепенно се скупчваха около „Орхидеята“ като банда разбойници, бавно и с кеф настъпващи към целта си. По хоризонта, някога чист, никнеха острови, покрити с гъсти, обвити в мъгла джунгли. Тук-там стърчаха високи черни върхове и се оригваха на пара и пушек към натежалите сиви небеса. Дъждът се лееше като завеса — не безмилостните морски бури, а безразличната пот на тропиците, топла като кръв и едва раздвижвана от ветреца на джунглата; Докато напредваха на запад, водите изсветляха от кобалта на дълбините, през небесносиньо до прозрачен аквамарин. Тук кипеше живот — птици кръжаха в небето, риби се стрелкаха на сребърни облаци из плитчините, следвани от злокобни силуети, по-едри от хора. Те ги следваха мудно и по дирята на кораба — акули коси, сини вдовци, кутсузлии от рифовете, кинжалоперки. Най-зловещи бяха местните вълчи акули, чиито гърбове с пясъчен цвят се сливаха с бледата мараня под кораба. Набито око трябваше, за да забележиш призрачните несъответствия, които ги издаваха, че се спотайват там и имаха обезпокоителния навик да кръжат под лайнените въжета.

Локи благодареше на боговете, че никак не ги биваше в скачането.

Един ден и половина те продължиха да плават, като се накреняваха, за да избегнат рифовете и по-дребните острови. Дракаша и Делмастро като че познаваха района наизуст и рядко се навеждаха и мърмореха над картите на капитана. Локи започна да мярка в плитчините и по скалите човешки отпадъци — тук полуразрушена мачта, там стърчащите ребра на скелета на древен кил върху пясъчното дъно. По време на една следобедна вахта той забеляза стотици ракообразни същества колкото кучета, накупчени около преобърнатото дъно на корабен корпус. Щом „Орхидеята“ ги подмина, създанията вкупом побягнаха от своя изкуствен риф и разпениха водата наоколо до бяло. След мигове вече никакви ги нямаше.

След няколко часа Локи сдаде вахтата. Усещаше как сред екипажа наоколо се трупа напрежение. Имаше някаква промяна. Дракаша неспирно сновеше по квартердека, беше сложила извънредни постове по мачтите и се съвещаваше шепнешком с Делмастро и Мумчанс.

— Езри не иска да ми каже какво става — рече Джийн в отговор на тънкия, както той си въобразяваше, намек на Локи. — В момента тя е само лейтенант, не е Езри.

— Това само по себе си ни подсказва нещо — отвърна Локи. — Подсказва ни да обуздаем доброто си настроение.

Вечерта, при смяната на вахтата, Дракаша свика целия екипаж. Всички Орхидеи — огромна, потна и тревожна маса от мъже и жени, впериха очи в перилата на квартердека и зачакаха капитанът да заговори. Слънцето бе диск от горяща мед, увенчал покритите с джунгли хълмове право срещу тях. Огнени цветове пълзяха нагоре през струпаните слоеве облаци. Навсякъде около тях островите потъваха в мрак.

— Е… — заговори Дракаша. — Просто и ясно. Ветровете през последните няколко дни духаха адски стабилно от Юг. Можем да пуснем котва в Продигал довечера, но не можем да минем през Търговския проход.

Тълпата замърмори. Лейтенант Делмастро застана до капитана, отпусна длан на колана си с оръжия и се провикна:

— Тихо! Пикнята на Переландро! Повечето от нас са минавали през това!

— Така е — потвърди Дракаша. — Изпълнете сърцата си с храброст, Орхидеи. Ще постъпим, както обикновено. Червената вахта, починете си. След няколко часа очаквайте целият екипаж да бъде призован. След това — никакво спане, никакво пиене и никакво ебане, докато не се приберем у дома невредими. Синята вахта, вие застъпвате. Дел, погрижи се за новаците. Обясни им всичко.

— Какво да ни обясни? — Локи се огледа. Екипажът се разпръсваше и въпросът му увисна във въздуха.

— До Порт Продигал се стига по два пътя — обясни Джабрил. — Първо, Търговския проход, това е северно от града. Казват, че е дълъг дванайсет мили. Лъкатушни, само завои и плитчини. В най-добрия случай се минава бавно, но ако духа и силен южен вятър, да му пикаеш на прохода! Ще ни отнеме няколко дни.

— И какво правим, по дяволите?

— Минаваме по втория път, от запад. Наполовина дълъг. Пак е лъкатушен, но далеч не е толкова зле. Особено при такъв вятър. Обаче гледат да си спестят минаването по него. Наричат го Прохода приемна.

— Защо?

— Защото там има нещо. — Лейтенант Делмастро си пробиваше път през малката тълпа, съставена изцяло от бивши Вестоносци, насъбрала се около Джабрил. Локи забеляза как тя стисна лакътя на Джийн за миг и продължи.

— Нещо… живее там.

— Нещо? — Локи не успя да прикрие намека за раздразнение в гласа си. — Корабът в опасност ли е?

— Не — отвърна Делмастро.

— Тогава нека бъда по-точен. Ние, дето сме на борда, в опасност ли сме?

— Не знам — отвърна Делмастро и се спогледа с Джабрил.

— Дали нещо ще се качи на борда на кораба? Не. В никакъв случай. Дали на вас… няма да ви се прииска да напуснете кораба? Не мога да ви кажа. Зависи от темперамента ви.

— Не съм убеден, че ще ми е приятно сърдечното внимание на всички твари, плуващи в тези води — рече Локи.

— Добре. Значи вероятно няма от какво да се тревожиш. — Делмастро въздъхна. — Всичките помислете върху казаното от капитана. Предстои ни малко изпитание. Ще ви извикат по средата на обичайната ви почивка, така че гледайте да се възползвате, докато можете. — Тя застана до Джийн и Локи я чу как додаде шепнешком: — Аз имам твърдото намерение.

— Ами, ще те намеря по-късно, Жером. — Локи се усмихна против волята си.

— Ще дремнеш ли? — попита Джийн.

— Не, да го вземат мътните, ще си въртя палците и бавно ще изперквам, докато не ме викнат на палубата. Може да намеря някой да изпляскаме едни карти…

— Съмнявам се — рече Делмастро. — Славата ти…

— Несправедливо обвинение към късмета ми — заяви Локи.

— Е, да, може би не е зле пред всички да те сполети лош късмет. Тъй съветвам мъдрия. — Тя му прати присмехулна въздушна целувка. — Или какъвто си там, Равел.

— О, открадни Жером и постъпи с него възможно най-жестоко! — Локи скръсти ръце и се ухили. По-свободното държание на Делмастро към него бе приятна промяна след последните няколко дни. — Ще преценим как си се справила по това колко ядосана ще е Треган, когато я видя. По дяволите, ето с какво ще се позабавлявам! Ще предложа да залагаме доколко можете да вбесите вие двамата Учената…

— Само да си направил нещо подобно, каквото ще да е, и ще те прикова към котвата за най-ценното ти, след което ще те влача по риф.

— Не, плана си го бива — възрази Джийн. — Може самите ние да заложим и да нагласим надпреварата…

— Този кораб има две котви, Валора!

3

Когато Джийн и Езри се промъкнаха обратно на квартердека, вече се смрачаваше. Дракаша беше застанала на хакборда, гушнала Косета с лявата си ръка и със сребърна чашка в дясната.

— Трябва да го изпиеш, миличка — прошепна тя. — Това е специална вечерна напитка за пиратски принцеси.

— Не — изхленчи Косета.

— Ти не си ли пиратска принцеса?

— Не!

— А аз мисля, че си. Бъди послушна…

— Не искам!

Джийн си спомни как се държеше Отец Окови навремето в Камор, когато някой от младите Джентълмени копелета решеше да капризничи. Вярно, че тогава бяха много по-големи от Кос, но децата са си деца и очите на Дракаша бяха хлътнали от тревога.

— Брей, брей! — рече той на глас и тръгна към двете Дракаша, за да го види Косета. — Това изглежда много вкусно, капитан Дракаша.

— Много вкусно изглежда — потвърди тя. — И е още по-вкусно, отколкото изглежда.

— Фу! — възкликна Косета. — Ааааа! Не!

— Трябва — отсече майка й.

— Капитане — намеси се Джийн, като се преструваше на запленен от сребърната чаша. — Та това изглежда толкова прекрасно. Щом Косета не го иска, аз ще го изпия.

Дракаша го изгледа втренчено, а после се усмихна.

— Е… — отрони тя с неохота. — Щом Косета не го иска, май нямам друг избор. — Тя подаде чашата на Джийн и малката се облещи.

— Не! — възпротиви се тя. — Не!

— Ама ти нали не го искаш! — заяви непоколебимо Дракаша. — А Жером го иска. И затова няма да го получиш, Косета.

— Не! — Косета протегна ръчички към чашата. — Не, не, не!

— Косета — рече строго майка й. — Щом го искаш, трябва да го изпиеш. Разбра ли?

Момиченцето кимна, зяпнало от тревога, а пръстчетата й се напрягаха да достигнат сребърната чашка, превърнала се изведнъж в безценна награда. Замира я поднесе към устните на момиченцето и то я пресуши жадно.

— Много добре. — Дракаша целуна дъщеря си по челото. — Много, много добре. Сега ще те сваля долу, за да поспите с Паоло. — Тя пъхна празната сребърна чашка в джоба на връхната си дреха, гушна Косета и кимна на Джийн. — Благодаря ти, Валора. Палубата е твоя, Дел. Само за няколко минути.

— Тя много мрази това — отбеляза тихо Езри, щом Дракаша изчезна надолу по стълбището.

— Да храни Кос вечер ли?

— Това е маково мляко. Тя ги приспива и двамата… за преминаването по Прохода приемна. Не иска да са будни за нищо на света, докато плаваме през него.

— Но какво, по дяволите, ще…

— Трудно е да се обясни — отвърна Езри. — По-лесно е просто да приключим с това. Но ти ще се оправиш, знам го със сигурност. — Тя прокара длан нагоре-надолу по гърба му. — Та ти изтърпяваш и мен в най-гадните ми настроения.

— А… — възкликна Джийн. — Но когато една жена притежава сърцето ти, тя не изпада в гадни настроения. Само в интересни… и още по-интересни.

— Там, където съм родена, противните ласкатели ги провесват да съхнат в железни клетки.

— Разбирам защо си избягала. Ти вдъхновяваш такива ласкателства, че всеки мъж, разговарял с теб по-продължително, би бил провесен след това.

— Ти преминаваш всякакви граници на противността!

— Трябва да правя нещо, за да не мисля за предстоящото.

— Онова, което правихме долу, не ти ли стигна?

— Е, предполагам, че винаги можем да слезем пак там и да…

— Уви, но най-голямата кучка на тоя кораб не е Дракаша, нито дори аз, а дългът. — Езри го целуна по бузата. — Щом искаш да се занимаваш с нещо, можеш да се заемеш с подготовката за преминаването. Върви при предния шкаф за фенери и ми донеси алхимични светлини.

— Колко?

— Всичките — отвърна тя. — До последната, която намериш.

4

Десетият вечерен час. Нощта обгръщаше Островите на призрачните ветрове като наметало и „Отровната орхидея“ навлезе под марсели в Прохода приемна, грейнала в бели и кехлибарени светлини. Сто алхимични фенера бяха разтърсени и пробудени за живот и разположени по целия корпус на кораба — някои на въжетата, но повечето — под парапета, и те запалваха фалшиви танцуващи пламъчета по тъмната вода долу.

— Дълбочина шест! — провикна се един от двамата моряци, които Дракаша бе сложила от двете страни на борда да хвърлят въжета, за да определят колко вода отделя корпуса на кораба от дъното на океана. Шест клафтера; трийсет и шест стъпки. „Орхидеята“ можеше да се промъква през далеч по-плитки проливи.

Обикновено мереха дълбочината само от време на време и един моряк беше достатъчен. Сега двамината — от най-старите и най-опитни членове на екипажа, непрекъснато замерваха и съобщаваха резултатите. Нещо повече, всеки от тях бе наблюдаван от по неколцина… „пазачи“ беше най-уместната дума, която хрумна на Джийн. Моряци в доспехи, въоръжени.

По целия кораб нареждаха да се вземат странни предпазни мерки. Елитът на екипажа, който изчакваше горе да опънат платната, се беше привързал с въжета през кръста и всеки щеше да увисне като махало, ако падне, но поне най-вероятно щяха да оживеят. Гасяха истинските огньове, пушенето беше строго забранено. Децата на Дракаша спяха в каютата си със заключени капаци, а пред вратата към стълбата пазеше стража. Самата Дракаша бе надянала мозаечната си жилетка от елдерглас и сабите й чакаха в готовност в ножниците.

— Четвърт по-малко от шест! — провикна се замерващият моряк.

— Вдига се мъгла — обади се Джийн. Двамата с Локи стояха на десния парапет на квартердека. Наблизо Дракаша крачеше по палубата, Мумчанс държеше руля, а Делмастро стоеше до компасната будка с малка стойка, на която бяха наредени точни стъкла за измерване на времето.

— Така се започва — рече Мумчанс.

„Орхидеята“ навлизаше в канал, широк една миля, между скали, които се издигаха до средата на мачтите сред тъмна джунгла, която се надигаше и се сливаше с тъмата. Смътно се чуваха звуците на спотайващите се в джунглата същества — стържене, трясъци, шумолене. Дъгите от фенери на кораба осветяваха водата на петдесет-шейсет стъпки наоколо, а по краищата на този сияен кръг Джийн виждаше как над водата започват да се вият струи от сива мъгла.

— Пет и половина! — разнесе се викът на замервана отдясно.

— Капитан Дракаша! — Утгар застана на хакборда, стиснал между пръстите си въжето с лага. — Четири възела, хей!

— Ест — отвърна Дракаша. — Четири възела, и кърмата ни е на едно ниво с входа на прохода. Дел, дай ми десет минути.

Делмастро кимна, преобърна един от часовниците си и започна да следи песъчинките, които заструиха от горната част към долната. Дракаша се премести на предния парапет на квартердека.

— Внимание! — призова тя моряците, които работеха или чакаха на палубата. — Ако започнете да се чувствате странно, стойте далече от парапетите. Ако не издържате на палубата, слезте долу. Това е неприятна работа, която трябва да издържим, минавали сме през това и преди. Нищо лошо няма да ви се случи, ако останете на кораба, вкопчете се здраво за тази мисъл. Не напускайте кораба.

Сега мъглата се надигаше и започваше да се натрупва на пластове. Смътните очертания на скали и джунгли отвъд бързо се топяха. Пред тях се ширеше единствено черна тъма.

— Десет, капитане! — обади се най-сетне Делмастро.

— Пет клафтера! — провикна се единият от замерваните.

— Мум, завърти кормилото надолу. — Дракаша надраска с въглен бърза бележка на пергамент и я сгъна. — Две дръжки към подветрената страна.

— Ест, капитане, две дръжки към подветрената страна.

Щом той завъртя леко кормилото, корабът се наклони наляво. Моряците горе нагласиха платната и въжетата според наставленията, втълпени от Дракаша, преди да навлязат в прохода.

— Отмери ми дванайсет минути, Дел.

— Ест, капитане, дванайсет!

В течение на тези дванайсет минути мъглата се сгъсти като дим от добре подхранван огън. Тя ги обви и от двете страни — кълбяща се сива стена, сякаш заключила светлината и звуците им в мехур, скрила всякаква следа от външния свят. Скърцането на гредите и въжетата, плясъкът на вълните, разбиващи се в корпуса, бърборенето на гласове — всички тези познати звуци кънтяха глухо, а шумовете от джунглата изчезнаха. А мъглата продължаваше да настъпва, докато най-сетне не прекоси ефимерните очертания на осветената от фенерите вода. Сега видимостта изчезваше на разстояние четирийсет стъпки във всички посоки.

— Дванайсет, капитане! — отбеляза Делмастро.

— Мум, завърти кормилото нагоре — нареди Дракаша, втренчена в компаса в будката. — По посоката на вятъра. Насочи ни на северозапад-запад. — После извика на моряците в средата на палубата: — Бъдете готови за изместване на реите! Северозапад-запад, вятърът отляво откъм кърмата!

Последваха няколко минути дейност и корабът бавно се свъртя и пое по новия си курс, а екипажът укрепи наново рейте. През цялото това време Джийн все повече се убеждаваше, че мъглата действително притежава свойството да поглъща звуците. Шумът от тяхната дейност просто замлъкваше, щом се удари в непроницаемия й саван. Всъщност единственото доказателство за съществуването на света отвъд мъглата беше влажният, земен мирис на джунглата, довяван от топлия бриз към квартердека.

— Седем клафтера! — провикна се замервачът.

— Двайсет и две минути, Дел.

— Ест — отвърна Делмастро. Въртеше часовниците си като автомат.

Следващите двайсет и две минути преминаха в клаустрофобично мълчание, нарушавано единствено сегиз-тогиз от плющенето на платната и виковете на замервачите. Минутите пълзяха и напрежението се трупаше, докато…

— Време е, капитане.

— Благодаря, Дел. Мум, завърти кормилото надолу. Насочи ни на югозапад-запад. — Тя повиши глас. — А сега по-живо! Въжета и платна! Ляво на борд, югозапад-запад!

Платната заплющяха, а моряците се разтърчаха с ругатни и задърпаха въжетата, докато корабът отново се извърташе към левия борд. Те се въртяха в центъра на мъглата; наситеният с уханието на джунгла бриз като че се въртеше около тях като боксьор, танцуващ около противника, докато най-сетне Джийн го усети по лявата си буза.

— Дръж прав курс, Мум — изкомандва Дракаша. — Езри, петнайсет минути.

— Петнайсет, ест.

— Почва се, неговата мамица — смънка Мумчанс.

— Зарежи тия дивотии — скастри го Дракаша. — Единствената действителна опасност тук сме самите ние, ясно?

Джийн усети някакви бодежи по кожата на челото си. Той се пресегна и обърса избилата по нея пот.

— Четвърт по-малко от пет! — провикна се единият замервач.

Джийн… — прошепна едва доловим глас.

— Какво, Орин?

— А? — Локи се беше вкопчил в парапета с две ръце и дори не го погледна.

— Какво искаше?

— Нищо не съм казал.

— Ти…

Джийн Танен.

— О, богове! — възкликна Локи.

— И на теб ли? — Джийн се взря в него. — Глас…

— Не от въздуха — прошепна Локи. — По-скоро като… знаеш кой. В Камор.

— Защо то произнася моето…

— Не го произнася — намеси се Дракаша с нисък, напрегнат глас. — Всички чуваме как то ни говори. Всички чуваме имената си. Дръж се здраво.

— Уродливи страже, няма да се боя от мрака, защото нощта е твоя — измърмори Локи и насочи палеца и средния пръст на лявата си ръка към мрака. Кинжалът на Тринайсетия, знак на крадците, предпазващ от злото. — Твоята нощ е моята мантия, моят щит, моето бягство от тези, които ловуват, за да нахранят примката. Няма да се боя от никакво зло, защото ти направи нощта мой приятел.

— Блажен да е Благодетелят — произнесе Джийн и стисна лявата ръка на Локи над китката. — Мир и облаги за децата му.

Джийн… Естеван… Танен.

Той усещаше гласа и по някакъв начин осъзнаваше, че впечатлението за звук е само номер, който той погаждаше на самия себе си, ехо в ушите му. Усети как то се натрапваше в съзнанието му като гъделичкането от крака на насекомо по кожата. Отново избърса чело и се усети, че се поти твърде обилно дори и за такава топла нощ.

Отпред някой ридаеше на глас.

— Дванайсет — чу той шепота на Езри. — Още дванайсет минути.

Водата е хладна, Джийн Танен. Ти… се потиш. Дрехите ти причиняват сърбеж. Кожата… сърби. Но водата е хладна.

Дракаша изпъна рамене и тръгна по квартердека към стълбите, водещи към средата на палубата, намери ридаещия моряк, вдигна го внимателно на крака и го шляпна по гърба.

— Горе главата, Орхидеи. То не е от плът и кръв. Това не е битка. Дръжте се.

Гласът й звучеше дръзко. Джийн се зачуди колцина от екипажа й знаят или се досещат, че е упоила децата си, за да не ги подлага на това.

Дали въображението на Джийн се бе разиграло, или мъглата откъм десния борд просветляваше? Беше все така плътна, ала мракът отвъд нея като че заотстъпва… в него се процеждаше някакво болезнено сияние. Шепнещото свистене на водата се превърна в стабилен ритмичен пулс. Вълни се разбиваха в плитчини. Черната вода се плискаше край техния малък кръг от светлина.

— Рифът — измърмори Мумчанс.

— Четири клафтера дълбочина! — извика единият замервач.

Нещо се размърда в мъглата, оставяше неуловимо впечатление за движение. Джийн се вгледа в завихрения мрак, напрегнал взор да го улови отново. Разтърка гърди — пропитата му от пот туника като че бе раздразнила там кожата.

Ела във водата, Джийн Танен. Водата е тъй хладна. Ела. Махни туниката, отърви се от потта, отърви се от сърбежа. Доведи… жената. Доведи я със себе си във водата. Ела.

— Богове! — прошепна Локи. — Каквото и да е онова там, то знае истинското ми име.

— И моето — отвърна Джийн.

— Искам да кажа, че не ме нарича Локи. То знае истинското ми име.

— Ох. Гадост.

Джийн се взря в черната вода и чу как вълните се разбиват в невидимия риф. Нямаше как да е хладна… и тя трябваше да е топла като всичко останало на това проклето място. Но шумът… Шумът на тези вълни не беше чак толкова неприятен. Той се вслушваше, запленен, няколко мига после вдигна сънливо глава и впери очи в мъглата.

Там нещо се мярна за кратък миг — тъмна сянка, която прозираше през завесите от мъгла. Колкото човек. Висок, кльощав и неподвижен. Чакаше там, върху рифа.

Джийн разтърси тяло яростно и силуетът изчезна. Той примига — сякаш се пробуждаше от унес. Мъглата сега бе тъмна и гъста като преди, въображаемото сияние бе изчезнало, шумоленето на водата в плитчините вече не бе така приятно за ушите му. Потта се стичаше на струи по врата и ръцете му и там кожата го сърбеше. Джийн посрещна това отвличане на вниманието на драго сърце и започна да се чеше като бесен.

— Дълбочина… дълбочина четири… четири и една четвърт… — измърмори единият от замерваните.

— Време е. — Езри като че също излезе от някакъв унес. — Време е, време е!

— Несъмнено не е — смънка Локи. — Това не трая… няколко минути.

— Погледнах и пясъкът бе изтекъл. Не знам кога е станало. — Тя настоятелно повиши глас. — Капитане! Време е!

— Събудете се, събудете се! — ревна Дракаша, все едно нападаха кораба. — Въжета и платна! Запад север! Вятърът откъм ляво на борд, укрепете реите!

— Запад север, ест! — отговори Мумчанс.

— Не разбирам. — Езри се взираше в своите часовници. Джийн забеляза, че синята й туника е подгизнала от пот, косата — сплъстена, а лицето й лъщеше. — Аз следях часовниците. Беше… Само примигах и… Времето изведнъж изчезна.

На палубата цареше буйна суматоха. Вятърът отново смени посоката си, мъглата се закълби около тях и Мумчанс ги насочи по новия им курс с точни и почти изящни завъртания на кормилото.

— Богове! — възкликна Езри. — Толкова зле не помня да е било.

— Чак такова не е било — додаде Мумчанс.

— Колко още — попита Джийн, без да се срамува от тревогата си.

— Това е последният завой — отвърна Езри. — Ако предположим, че не сме се подхлъзнали толкова много на Юг, че да се натъкнем на нещо през тези няколко минути, оттук нататък плаваме направо на запад север чак до Порт Продигал.

Те се плъзгаха по тъмните води и постепенно странните усещания по кожата на Джийн започнаха да утихват. Мъглата се отдръпна и първо разкри чист мрак пред кораба, а после се разсея и зад тях. Сиянието на фенерите като че се изливаше в нощта, невъзпрепятствано от нищо, а вдъхващите увереност шумове от джунглата се завърнаха и от двете страни на канала.

— Дълбочина осем клафтера! — разнесе се вик на замервач.

— Това е основният канал — отбеляза Дракаша и отново се изкачи по стъпалата на квартердека. — Браво на всички! — Тя се обърна и огледа средата на палубата. — Приберете повечето фенери. Оставете няколко да ни светят, че да не изненадаме никого, като влезем в пристанището. Продължавайте да замервате дълбочината. — Тя хвана Мумчанс и Езри за раменете и ги стисна. — Знам, наредих да не се пие, но мисля, че всички трябва да се подкрепим.

Погледът й попадна върху Локи и Джийн.

— На вас двамата май ще ви се отрази добре, ако свършите нещо. Докарайте едно буре бира и я поднесете до гротмачтата. — А после се провикна: — По половин халба за всеки, който иска!

Джийн се втурна, следван плътно от Локи. Усещаше доволно как напрежението отпреди малко се изпарява. Моряците отново се усмихваха, бъбреха си, дори тук-там се смееха. Неколцина си траеха със скръстени ръце, свели очи, но дори и на тях като че им бе олекнало. Единственото странно нещо тук, осъзна Джийн, беше колко усърдно повечето от моряците се стараеха да не отклоняват вниманието си от кораба и хората около тях.

Повече от час щеше да мине, преди мнозина от тях да си позволят пак да погледнат водата.

5

Ако можехте, във въздуха на хиляда стъпки над Порт Продигал в полунощ в същата тази нощ щяхте да видите неуловима светлинна лента, инкрустирана като скъпоценен камък сред безкрая на тропическия мрак. Облаци забулват луните и звездите. Дори и тънките червени линии на вулканичната лава, които понякога подпалват далечните хоризонти, ги няма — тази нощ тъмните планини тлеят без видим огън.

Продигал заема дълъг плаж от северната страна на обширен хълмист остров. Цели мили древни тропически гори се стапят зад него в нощта и нито искрица светлина не гори никъде из тази мрачна шир.

Голямото пристанище, затворено от всички страни, е необикновено приветливо към корабите, промъкнали се и през двата трудни прохода, които ги водят насам от морето. Никакви рифове, никакви дребни острови, никакви пречки за плаването не опетняват бялото пясъчно дъно на залива. В източния край на града водата е плитка, до кръста, а в западния дори и тежки кораби могат да целунат брега и под кила им пак да има осем-девет клафтера вода.

Гора от мачти леко се полюлява над тези дълбини — планина бъркотия от палуби, лодки, работни кораби и корпуси във всевъзможно състояние на занемареност. Две места за закотвяне със свободно определени граници обслужват порт Продигал — първото е Гробището, в което плават стотиците корпуси и останки от кораби, които никога вече няма да излязат в открито море. На изток от него, заемаща всички по-големи и по-нови докове, се простира болницата, наречена така, защото нейните пациенти могат и да оживеят.

6

Заби камбана и бавният й звън отекна над водата веднага щом „Отровната орхидея“ излезе от Прохода приемна.

Локи се загледа над левия парапет на кораба към светлините на града и трепкащите им отражения в залива.

— Пристанищната вахта ще бие проклетата камбана чак докато спуснем котва! — Джабрил бе забелязал неговото любопитство и застана на парапета до него. — За да дадат на всички да разберат, че си гледат работата, та да продължат да им отпускат дажбата пиячка.

— Много време ли прекарваш тук, Джабрил?

— Тук съм роден. Един път реших да видя и други океани и попаднах в затвора в Тал Верар.

При пускането на котва в залива Продигал нямаше никакви церемонии, каквито Локи беше виждал другаде — нито водачи на брега, нито митничари, дори и един-единствен любопитен рибар не се намери. Закотвиха се на около половин миля от брега с прибрани платна и не изгасиха фенерите.

— Спуснете лодка ляво на борд — нареди Дракаша, загледана в града и пристанището му през далекогледа. — После пуснете мрежи бръсначи откъм десния. Не гасете фенерите. Разпуснете Синята вахта долу, но по мачтите дръжте сабите си в готовност. Дел, извикай Малакасти, Дантиер, Големия Конар и Раск.

— Ваша воля, капитане.

След като помогна на няколко моряци да спуснат една от големите лодки на кораба на вода, Локи отиде при Дракаша на квартердека. Завари я да оглежда кораба през далекогледа.

— Разбирам, че си имате основания за предпазливост, капитане?

— Плавахме няколко седмици, а нещата се променят — отвърна Дракаша. — Аз имам голям кораб и голям екипаж, но и двете не са най-големите съществуващи.

— Забелязвате ли нещо, което да ви изнервя?

— Не съм нервна, а любопитна. Май повечето от нас са си у дома, както никога. Виждаш ли редицата от кораби на източните докове, най-близо до нас? Четирима от капитаните, членове на съвета, са си у дома. Петима, заедно с мен. — Тя отпусна далекогледа и го изгледа косо. — Плюс двама-трима независими търговци, доколкото видях.

— Силно се надявам да не се стига дотам — рече той тихо.

В този момент лейтенант Делмастро се върна на квартердека въоръжена и с доспехи, следвана от четирима моряци.

На Малакасти, слаба жена с повече татуировки от думите, съставящи речника й, из кораба й се носеше славата на добър боец с нож. Дантиер беше брадат оплешивяващ верарец, който обичаше да се пременява в дрипави благороднически коприни. Беше станал разбойник след дълга кариера на професионален дуелист. Големия Конар си отговаряше на името и беше най-голямата буца човешка плът на борда на „Орхидеята“. А пък Раск… е, Раск беше тип, който Локи разпознаваше почти мигновено — убиец на убийци. Дракаша, като много гаристи в Камор, го държеше изкъсо и му даваше да се развихри само когато й трябваше кръв по стените. Много кръв по стените.

Свиреп екипаж — никой от тях не беше млад, нито пък новак под командата на Дракаша. Локи размишляваше над това, когато за кратко свикаха целия екипаж в средата на палубата.

— Утгар поема кораба — съобщи Дракаша. — Тази вечер няма да влизаме в пристанището. С Дел и още неколцина отиваме да прослушаме града. Ако всичко е наред, няколко дни ще имаме много работа… а утре вечер почваме да делим плячката. Опитайте се да не изгубите дяловете си на комар срещу другарите си по вахта още преди да са попаднали в ръцете ви!

Междувременно, Червената вахта, наглеждайте кораба. Мрежите бръсначи откъм десния борд остават, докато не се върнем. Сложете постове на всички мачти, които да държат под око ватерлинията. Синята вахта, някои от вас да си легнат близо до оръжейната, ако желаете. А дори и да не желаете, дръжте камите и кинжалите подръка. — После додаде по-тихо към Утгар: — Сложете двойна стража пред вратата на каютата ми за цялата нощ.

— Ест, капитане.

Дракаша изчезна в каютата си за малко и излезе оттам, облечена в мозаечната си жилетка от елдерглас. Сабите на кръста й бяха прибрани в изящни, украсени със скъпоценни камъни ножници, на ушите й блестяха изумруди, а върху черните й кожени ръкавици лъщяха златни пръстени. Локи и Джийн я пресрещнаха заедно, ненатрапчиво, доколкото можеше.

— Равел, нямам време…

— Капитане, вие събрахте тайфа биячи, защото отивате да сплашите някого, който може да ви причини неприятности, нали? А ако са твърде тъпи и не разбират от намеци, да разполагате с хора, които могат бързо да приключат с всичко. Настоятелно, много настоятелно ви препоръчвам Жером, който би ви свършил добра работа и за двете.

— Аз… Хммм. — Тя се вторачи в Джийн, сякаш едва сега забелязваше какъв е плещест и як в бицепсите. — Това може да е финалният щрих. Е, Валора, ходи ли ти се на кратка нощна разходка?

— Да — отвърна Джийн. — Но работя най-добре в екип. Орин е тъкмо човекът за…

— За много умни се мислите — рече Дракаша. — Обаче…

— Сериозно! — побърза да я прекъсне Джийн. — Смирено се извинявам, но сте го виждали какви ги върши. Ще имате куп силни ръце зад гърба си. Вземете и него за… непредвидени ситуации.

— Работата тази вечер е деликатна — рече Дракаша. — А да направиш погрешна стъпка в Порт Продигал след полунощ е като да настъпиш разярена змия. Трябват ми…

— Кхъм — обади се Локи. — Ние по произход сме от Камор.

— О… След пет минути да сте в лодката! — нареди Дракаша.

7

Дракаша застана на носа, Делмастро — на кърмата, а всички останали хванаха веслата и заплаваха тържествено по спокойната повърхност на залива.

— Поне онова магаре най-сетне спря да бие камбаната — измърмори Джийн. Беше се настанил на последната скамейка до Големия Конар, за да може да си бъбри с Езри. Тя беше спуснала ръка във водата.

— Дали е разумно? — попита Джийн.

— Кое, да си играя с водата ли? — Езри посочи с палец над рамото си изхода към Прохода приемна. — Нощем не се виждат, но и двата входа на залива са преградени със забити в дъното редици от големи бели камъни. Прави редици.

— Елдренски камъни — измърмори Конар.

— На нас не ни пречат, но нищо друго не може да мине през тях — поясни Езри. — В този залив не живее нищичко. Можеш да плуваш по здрач с разранени крака и нищо няма да дойде да те опита.

— Но не много близо до доковете, заради пикнята — додаде почти извинително Конар.

— Е, да му се не види, това звучи приятно! — възкликна Джийн.

— Сигурно — отвърна Езри. — Заради това риболовът е много досаден. Малки лодки се тълпят в Търговския проход и постоянно го задръстват. И като казах задръстване…

— Ммм?

— Никъде не виждам „Червеният вестоносец“.

— А…

— Но той пълзеше като охлюв — додаде тя. — А на негово място си имаме доста интересна компания.

— Например?

— Виждаш ли първата редица от кораби? От дясно на ляво първият е „Оспрей“, лагерът на Пиетро Строци. Екипажът му е малък, стремежите му — също, но може да преплува върху бъчва през ураган. До него — „Царствената кучка“ с капитан Чавон Ранс. Ранс е голяма досада. Много сприхав характер. До него е „Драконик“, бригът на Жаклин Колвард. Тя е разумна и плава по моретата най-отдавна от всички.

Големият тримачтов кораб в далечния край е „Владетелят на ужаса“, корабът на Джафрим Роданов. Кофти творение. За последно го видях на брега, потягаха го, но сега изглежда готов за плаване.

С шестима души, налягащи греблата, те бързо стигнаха брега. Само след малко вече се намираха до рушащ се каменен кей. Щом Джийн закрепи веслото си, той видя труп на мъж, който леко се полюшваше във водата.

— Ех! — ахна Езри. — Горкото копеле! По тия краища това е белег за буйна нощ.

Компанията на Дракаша завърза лодката в самия край на кея и се качи горе, все едно щурмуваше вражески кораб. Сърцата им бяха нащрек, а ръцете — до оръжията.

— О, пресвети богове! — възкликна един беззъб пияница, гушнал мях с вино в средата на кея. — И ако това не е Дракаша!

— Да. А ти кой си?

— Банджитал Во.

— Е, Банджитал Во, възлагам ти да пазиш лодката, която ние току-що вързахме — рече тя.

— Ама… Аз…

— Ако е тук, когато се върнем, ще ти дам верарски сребърник. Ако нещо й се е случило, ще разпитам наоколо за тебе и като те намеря, ще ти извадя проклетите очи.

— Аз… ще я пазя, все едно е моя!

— Не — възрази Дракаша. — Пази я, все едно е моя.

Тя ги поведе от кея към плавно изкачваща се пясъчна пътека, покрай която се редяха платнени палатки, дървени колиби без покриви и частично разрушени каменни сгради. Джийн чуваше хъркането на спящите в тези съборетини и тихото блеене на кози, ръмженето на помияри и пърхането на разтревожени кокошки. Няколко огъня за готвене бяха догорели, но в тази част на града никъде не висяха нито фенери, нито алхимични светлини.

Зловонна вада от пикня и нощна мръсотия шуртеше отдясно на пътеката. Джийн пристъпваше внимателно, за да не нагази в нея. Един проснат труп я заприщваше на около петдесет крачки над кея. Тук-таме от различни потайни местенца и от сенките ги поглеждаше някой пиян или пушач на лула с помътнен ум, но никой не им проговори, докато не изкачиха възвишението и отново не стъпиха на камък.

— Дракаша! — провикна се пълен мъж в кожени дрехи, украсени с метални капси. — Добре дошла отново в цивилизацията! — В едната си ръка той държеше мъждив фенер, а в другата — боздуган с метални пръстени. Зад него стоеше един по-висок, дрипав шкембелия, въоръжен с дълга дъбова тояга.

— Маркус Хубавеца — рече Дракаша. — Богове, всеки път, като се върна, все повече погрозняваш! Все едно някой бавно извайва гъз от човешко лице. Кой е новият чаровник?

— Сутрин. Умно момче — реши да се откаже от плаването и да се присъедини към нас, големите, дето си развяваме хуйовете, и лъскавия ни живот.

— Нима? Е… — Дракаша протегна свит юмрук, разтърси го и монетите в него издрънчаха. — Намерих ги на пътя. Ваши ли са?

— Мога да ги приютя в чуден дом, ето тук. Гледай, Гутрин, ето така се прави. Направиш ли на тази дама услуга, тя ти връща комплимента. Плодотворно ли бе плаването, капитане?

— Така сме си натъпкали търбуха, че не можем да плуваме, Маркус.

— Много хубаво за вас, капитане. Значи сигурно ще искате да чуете вести от Корабокрушителя?

— Никой не иска да чуе вести от тоя пълен некадърник и кофти копеле, но ако иска да си развърже кесията и да се наведе, имам нещичко от дърво и платно за неговата колекция.

— Ще пусна мълвата. Тука ли сте през нощта?

— Само колкото да стъпя и да развея знамето, Маркус.

— Чудесно хрумване. — Той се поогледа, а после заговори по-сериозно. — Чавон Ранс е на почетната маса в „Пурпурът“. За да си докарате всезнаещ вид, като влезете.

— Задължена съм ти.

Щом двамата мъже продължиха надолу по пътеката към кея, Джийн попита Езри:

— Тези неща като стража ли са?

— Поддръжка — отвърна тя. — По-скоро са банда. Шейсет-седемдесет души, които поддържат реда тук. Капитаните им плащат по малко от всеки докаран товар, а останалата си прехрана избиват от обществени нередности. Общо взето, можеш да правиш, каквото си поискаш, стига да криеш труповете, нищо да не палиш и да не будиш половината град. Ако правиш така, идва Поддръжката и те поддържа.

— А какво точно е „да развееш знамето“?

— Понякога се налага да играем на тия игрички — отвърна Езри. — Да известим на всички в Продигал, че Замира се е върнала с пълен трюм с плячка и ще ги срита в главите, ако я погледнат накриво. Нали се сещаш. Особено нейните братя и сестри капитани.

— Аха. С вас съм.

Те навлязоха в същинския град — тук поне имаше светлини, които бяха видели от нея, струящи от отворените прозорци и врати от двете страни на улицата. Сградите бяха построени като почтени каменни домове и дюкяни, но времето и разрухата бяха белязали лицата им. Счупените прозорци бяха заковани с дъски от кораби или дрипави парчета от платна. До много от къщите бяха прислоени дървени постройки, които изглеждаха така, сякаш ако ги духнеш, ще паднат, да не говорим за живеене. По покривите на други пък като гъби бяха поникнали трети и четвърти етажи от плет, замазан с глина.

Внезапна носталгия прониза Джийн. Мъже, пияни като талпи, се въргаляха по улиците. Крадливи дечурлига ги бройкаха от тъмното. Поддръжници в дълги кожени връхни дрехи смилаха от бой някакъв клетник зад една каруца без колела. От всеки отворен прозорец и врата се лееха ругатни, караници, смях и оригване на бира. Това място, ако не беше в братски връзки с Камор, то му беше поне първи братовчед.

— Орхидеи! — провикна се някой от един прозорец на втория етаж. — Орхидеи!

Замира махна небрежно в отговор на пиянския вик и сви вдясно на кален кръстопът. От една тъмна уличка се показа набит мъж, само по мръсен брич, и се запрепъва към тях. Имаше изцъкления, разфокусиран поглед на пушач на джеремитски прах, а в десницата си стискаше назъбен нож, широк и дълъг колкото ръката на Джийн от китката до лакътя.

— Парите, или го духай — изломоти той, а по брадата му се точеха диги. — Все ми е тая. Гот има нужда. Я дай…

И да не забелязваше, че има насреща си осем противници, забеляза как Раск блъсна ръката му с ножа, хвана го за врата и го набута обратно в уличката. След това нещо се случи само за няколко секунди — Джийн чу влажно гъргорене, а после Раск излезе отново на улицата и избърса един от собствените си ножове с парцал. После метна парцала в уличката зад гърба му и пъхна палци в колана си. Езри и Дракаша смятаха, че не си заслужава да говорят за случката, и продължиха нататък, спокойни като богомолци в утрото на Деня на покаянието.

— Пристигнахме — рече Езри, щом изкачиха още един малък хълм. Над широкия, наполовина покрит с калдъръм площад, чиято кална част бе прорязана от пресичащи се следи от каруци, се издигаше масивна двуетажна сграда с портик, построен около отсечената кърма на стар кораб. Времето, климатът и без съмнение — безкрайните въргали, бяха напукали и изпочупили изящната резба по него, но зад прозорците на втория етаж, в каюткомпанията, се виждаха пиещи гуляйджии. Там, където някога е бил рулят, сега имаше тежка двойна врата, а от двете й страни висяха алхимични глобуси (от кръглите и плътните, които бе почти невъзможно да строшиш) — подобие на кърмови фенери.

— „Дрипавият пурпур“ — продължи Езри. — Той е или сърцето, или дупката на гъза на Порт Продигал, в зависимост от настроението ти.

Вляво от входа се намираше дългата лодка на кораба, прикрепена към сградата с тежки дървени подпори и железни вериги. От нея стърчаха няколко човешки ръце и крака. Пред погледа на Джийн вратата на „Дрипавият пурпур“ се отвори с трясък и оттам излязоха двама скотове, помъкнали немощен старец. Без церемонии и без жал те го метнаха в лодката, където го посрещнаха с несвързани крясъци и размахване на крайници.

— Внимавай къде стъпваш — ухили се Езри. — Ако се натряскаш толкова, че краката не те държат, те изхвърлят през борда. Има нощи, когато в лодката се струпват по десетина-двайсет души.

Миг по-късно Джийн се промъкваше покрай скотовете към познатите миризми на препълнена кръчма в час, по-близък до зазоряването, отколкото до вечерята. Пот, пърлено месо, драйфано, кръв, пушек и десетина вида кофти бира и вино — букетът на цивилизования нощен живот.

Кръчмата изглеждаше като построена за клиентела, която би повела война не само помежду си, но и с бара и килера. Самият тезгях, в дъното на помещението, бе прикрит от плота до тавана с железни прегради, в които имаше само три тесни прозорчета — през тях кръчмарите поднасяха напитките и храната като стрелци, пускащи стрели от амбразури.

Тук имаше само ниски маси по фасона на Джерет — плотове на пода, около които мъже и жени седяха, коленичеха или се изтягаха върху струпани възглавници. В пещерния застоял въздух на мъждиво осветената стая те играеха на карти и на зарове, пушеха, пиеха, мереха си силата, караха се и се опитваха да се майтапят с вниманието на дебнещите бабанковци, които очевидно издирваха кандидати за лодката навън.

Щом компанията на Дракаша влезе, разговорите утихнаха. Разнесоха се викове „Орхидеи!“ и „Замира се върна!“. Дракаша поздрави с кимване цялата кръчма и бавно извърна поглед към втория етаж.

От двете страни на общото помещение нагоре водеха стълби. Отстрани вторият етаж представляваше пътека, оградена с парапет. Над тезгяха и над входа той се разширяваше в тераси с маси и столове в терински стил. Джийн предположи, че „почетната маса“ е онази, която беше мярнал отвън. Миг по-късно Дракаша тръгна към стълбите, водещи точно нататък.

Изведнъж въздухът се раздвижи — твърде много разговори напълно замлъкнаха, твърде много погледи се устремиха към тях. Джийн изпука със стави и се подготви за интересно развитие на събитията.

Стълбите завършваха съграден алков, чиито прозорци гледаха към тъмния площад, от който бяха влезли. Червени копринени знамена висяха окачени в ниши, осветени отзад от алхимични глобуси, и грееха с приглушена, малко злокобна червеникава светлина. Две широки маси бяха събрани, за да поберат дванайсет души — на всички им личеше, че са моряци и корави типове, и много приличаха на самите тях, осъзна развеселено Джийн.

— Замира Дракаша — рече жената начело на масата и стана от стола си. Беше млада, горе-долу връстница на Джийн. Загорялата й от слънцето кожа и тънки бръчици около очите говореха за години, прекарани по вода. Косата й с цвят на пясък бе събрана в три опашки и въпреки че беше по-ниска от Замира, изглеждаше по-тежка с около тринайсет кила от нея. Беше яка и закръглена, а от колана й стърчеше захабена дръжка на сабя.

— Ранс — рече Дракаша. — Чей. Нощта беше дълга, обич моя, а ти много добре знаеш, че си седнала на моята маса.

— Ама че странно! Нашите напитки са върху нея, а гъзовете ни — на столовете. Щом си мислиш, че е твоя, можеше да си я вземеш, докато не си в града.

— Когато съм заминала по работа, искаш да кажеш. Да се бия с кораба си и да развявам червения флаг. Нали знаеш къде е морето? Виждала си и други капитани да влизат и излизат…

— Няма нужда да се моря с месеци, Дракаша. Само си избирам по-богати мишени на първо място.

— Не ме слушаш, Чей. Изобщо не ми пука що за псе гризе кокали на мойто място, когато ме няма — отвърна Дракаша. — Но като се върна, очаквам то да се завре под масата, където му е мястото.

Хората на Ранс скочиха от столовете, тя вдигна ръка и се ухили безумно.

— Извади стоманата, путко прашасала, и ще те убия честно пред свидетели. После нека Поддръжката замъкне екипажа ти на кея за предизвикване на въргал, а пък Езри ще разбере доколко циците й се услаждат на твойте калпазани…

— Дай си ръката, Ранс. Смяташ ли, че ще удържиш мястото?

— Кажи какво е изпитанието, и ще те разрева.

— Ще насъскаме тукашните биячи срещу нас — прошепна Джийн на Езри.

— Няма. — Тя му махна да мълчи. — Предизвикателството не е обикновен въргал. Особено между капитани.

— За масата! — кресна Дракаша и посегна към една полупразна бутилка. — Всички в „Пурпурът“ са ни свидетели! Изпитанието е пиене! Първата, която тупне по гъз, си взема жалкия екипаж и се мести долу.

— Надявах се на нещо, което няма да отнеме само десет минутки — рече Ранс. — Но приемам. Аз те черпя с тази бутилка.

Замира се огледа, после грабна две еднакви глинени чашки от местата, където допреди малко седеше екипажът на Ранс, изля съдържанието им върху масата и ги напълни наново от бутилката. Джийн забеляза, че това е ракия от Кодари — гъста като терпентин и доста люта. Екипажът на Ранс се дръпна до прозорците, а тя самата излезе иззад масата и застана до Замира. После вдигна едната от чашите.

— Да се уточним — рече Замира. — Първото си питие ще изпиеш по сайрунийски.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи да го изпиеш през шибаните си очи! — С рязък замах на лявата ръка Дракаша грабна собствената си чаша от масата и я плисна в лицето на Ранс. Преди Ранс да успее да изпищи, десницата на Дракаша също замахна и облеченият й в ръкавица юмрук, заедно с пръстените, се вряза в челюстта на Ранс и изплющя като камшик. По-младата жена тупна на пода и чашите върху масата се раздрънчаха.

— По гъз ли падна, обич моя, или това е главата ти? Някой да смята, че има разлика? — Дракаша се изправи над Ранс и бавно изля съдържанието на втората чаша в собствената си уста, преглътна го, без да трепне, и метна чашата през рамо.

— Ти каза, че ще е…

Преди вбесеният моряк на Ранс, вероятно помощник-капитанът й, да успее да се доизкаже, Локи пристъпи напред с вдигната ръка.

— Замира спази клетвата си. Изпитанието беше пиене, а вашият капитан тупна по гъз.

— Но…

— Вашият капитан трябваше да прояви достатъчно ум и да уточни условията — продължи Локи. — Тя загуби. Ти ли ще оттеглиш клетвата й вместо нея?

Мъжът сграбчи Локи за туниката. Двамата се сбориха и Джийн се стрелна напред, но преди всичко да отиде по дяволите, приятелите на моряка на Ранс го издърпаха назад, неохотно, ала без колебание.

— Но кой си ти, по дяволите? — кресна той.

— Орин Равел — отвърна Локи.

— Никога не съм чувал за тебе, мама ти стара!

— Но мисля, че ще ме запомниш. — Локи залюля малка кожена кесия пред лицето му. — Гепих ти кесията, безхуйчо.

— Копеле…

Локи запокити кесията назад и тя тупна долу, сред около стотината клиенти, които наблюдаваха разиграващото се на балкона действие с опулени очи и зяпнали уста.

— Опа! — възкликна Локи. — Но съм убеден, че можеш да разчиташ на всички честни и почтени люде там долу, че ще ти я опазят.

— Стига! — Замира посегна, хвана Ранс за яката и я вдигна до седнало положение. — Вашият капитан ме предизвика и тя загуби. Тя ваш капитан ли е?

— Да — отвърна мъжът намръщено.

— Тогава спазете клетвата й. — Замира завлече Ранс до стълбите и коленичи пред нея. — Не си толкоз царствена кучка в края на краищата, а, Чей?

Ранс се дръпна назад и изплю кръв в лицето на Дракаша, но шамарът на по-възрастната капитанка бе по-бърз и тя се плисна по стълбите.

— Две неща — рече Замира. — Първо, утре свиквам съвета. Очаквам да те видя там, по обичайното време на обичайното място. Кимни с тъпата си глава.

Ранс кимна бавно.

— Второ, аз нямам калпазани. Аз имам дъщеря и син. И ако някога пак го забравиш, ще издялкам играчки за тях от шибаните ти кокали.

С тези думи Замира бутна Ранс надолу по стълбите. Когато тя тупна позорно долу, покрусеният й екипаж вече тичаше след нея под тържествуващите погледи на Дракашината компания.

— Ще се видим… Орин Равел — рече обезпариченият моряк.

— Валтеро — рече строго Замира, — това беше строго по работа. Не го превръщай в лично.

Това явно не зарадва мъжа, но той излезе заедно с останалите от екипажа на Ранс.

— Онова за децата ти прозвуча много лично — прошепна Джийн.

— Значи съм лицемерка — отвърна Дракаша. — Ако ти се иска да ми възразяваш, може да удариш едно питие по сайрунийски. — Тя застана на парапета над първия етаж и кресна: — Закорин! Някъде долу ли се криеш!

— „Криеш“ е точната дума, Дракаша! — разнесе се глас иззад прозорчетата на бронирания тезгях. — Войната свърши ли?

— Ако имаш буре с нещо, което няма вкус на свинска пот, прати го горе. И мръвки. И сметката на Ранс. Горкичката, има нужда от всяка помощ, която може да получи.

Целият етаж избухна в смях. Екипажът на Ранс, който я изнасяше за ръцете и краката, обаче ни най-малко не се развесели.

— Е, това е положението — заяви Замира и се настани на стола, току-що освободен от Ранс. — Разполагайте се удобно. Добре дошли на почетната маса в „Дрипавият пурпур“.

— Е — рече Джийн, щом се настани между Локи и Езри.

— Както се надяваше, ли мина?

— О, да! — Тя се ухили на Дракаша. — Да, бих казала, че развяхме нашето знаме.

8

Почти цял час те се стараеха да изглеждат спокойни и весели — пийнаха от тъмната бира на „Пурпурът“, която беше средна хубост, а после и от по-изисканите питиета, оставени от екипажа на Ранс. Патица, залята с мазнина, беше блюдото на вечерта — повечето от тях я имаха за украса, но Раск и Конар постепенно и жестоко я оглозгаха до кокал.

— А какво ще правим сега? — попита Локи.

— Мълвата, че сме се върнали, ще стигне до всички обичайни лешояди — отвърна Дракаша. — След няма ден-два вече ще ни ухажват. Пиячката и яденето ще заминат първи — те винаги най-лесно се продават. Мореплавателските уреди и припасите оставяме за себе си. Що се отнася до коприните и другите изящества, независимите търговци на пристана в Болницата са наши приятели и ще ни отърват от тях за петнайсет до двайсет процента от пазарната стойност. Нас цената ни устройва. После те ще ги откарат обратно през морето и ще ги продадат срещу пълната им цена с невинна усмивка на уста.

— Ами „Вестоносецът“?

— Когато той пристигне, ще ни посети Корабокрушителя. Той ще ни предложи пикня в глинена паница, а ние ще го придумаме да се изпикае в дървена халба. После корабът си е негов проблем. Струва може би шест хиляди солария с недокоснат такелаж. Късмет ще извадя, ако изкрънкам от него поне към две хиляди. Екипажът му ще го откара на изток и ще го продаде на някой загорял търговец за около четири хиляди — ще подбие конкуренцията и ще трупне тлъста печалба едновременно.

— По дяволите! — изруга лейтенант Делмастро. — Някои от корабите, плаващи из Пиринчено море, са били превземани и препродавани по три-четири пъти.

— Този Корабокрушител… — обади се Локи, надушил измамата в зародиша й. — Доколкото разбирам, това, че занаятът му и прякорът му се покриват, означава, че той няма конкуренти?

— Всичките са мъртви — отвърна Делмастро. — Убити по грозен и назидателен за обществото начин.

— Капитане — рече Локи, — колко време ще отнеме всичко това? Краят на месеца почти дойде и…

— Много добре знам коя дата сме, Равел. Ще отнеме, колкото отнеме. Може би три дни, а може би седем-осем. Докато сме тук, всички от екипажа получават поне по един шанс да прекарат на брега един ден и една нощ.

— Аз…

— Не съм забравила вашите грижи — увери го Дракаша. — Утре ще поставя въпроса пред съвета. А по-нататък ще видим.

— Въпрос? — Делмастро изглеждаше искрено смутена. Локи донякъде очакваше Джийн вече да й е казал, но очевидно те прекарваха времето си насаме по много по-мъдър и забавен начин.

— Утре ще разбереш, Дел. В края на краищата и ти ще бъдеш на съвета заедно с мен. Стига вече на тая тема, Равел.

— Добре. — Локи пийна бира и вдигна пръст. — Тогава друго нещо. Нека те помоля за някои неща на четири очи, преди да се обади тоя Корабокрушител. Може би ще ви помогна да изкрънкате по-висока цена от тоя тип.

— Той не е тип — поправи го Дракаша. — Хлъзгав е като топнато в гной лайно, и горе-долу също толкова приятен.

— Още по-добре. Помисли си за мастер Нера. Позволи ми поне да опитам.

— Не обещавам нищо — рече Замира. — Но поне ще те изслушам.

— Орхидеи! — избоботи един мъж с дебел глас, щом се изкачи по стълбите. — Капитан Дракаша! Знаете ли, че долу още вадят зъбите на Ранс от стените?

— Ранс заболя от внезапен пристъп на непочтителност — обясни Замира — и после, не щеш ли, падна. Здравей, капитан Роданов.

Роданов беше един от най-грамадните мъже, които Арки бе виждал някога — бе висок седем стъпки без малко. На години беше колкото Замира и доста шкембест. Но дългите му мускулести ръце сякаш бяха създадени да душат мечки, а това, че не благоволяваше да носи оръжие, говореше много. Лицето му беше издължено, с тежка челюст, светлата му коса оредяваше, а очите му светеха със задоволството на човек, който се чувства равен на света. Локи беше виждал такива хора и преди сред гаристите на Камор, но такава грамада — никога. Дори и Големия Конар го надминаваше само по обиколка на шкембето.

Някак неуместно, огромните му длани бяха сключени около чифт изящни винени бутилки от стъкло с цвят на сапфир и със сребърни панделки под тапите.

— Преди няколко месеца натоварих сто бутилки ланско Лашанийско синьо от един галеон. Запазих няколко, защото знам, че ти се услажда. Добре дошла.

— Добре дошъл на масата, капитане. — Дракаша махна и Езри, Джийн, Локи и Конар се преместиха един стол вляво и освободиха стола до Замира. Джафрим се настани на него и й подаде бутилките вино. Когато тя му поднесе дясната си ръка, той я целуна, а после оплези език.

— Ммм — рече той. — Винаги съм се чудел какъв ли е вкусът на Чавон. — Замира се разсмя, а той придърпа една неизползвана чаша. — Кой е най-близо до бурето бира?

— Позволете — рече Локи.

— Повечето от вас ви познавам — рече Роданов. — Раск, разбира се, адски съм смаян, че си още жив. Дантиер, Кенар, радвам се да те видя, Малакасти, обич моя — какво притежава Замира, което да липсва на мен? Чакай, не съм убеден, че искам да знам. И ти. — Той обви лейтенант Делмастро с ръка и я притисна. — Не знаех, че Замира все още позволява на деца да търчат по палубата без надзор. Кога най-сетне ще израснеш?

— Израснала съм, накъдето трябва. — Тя се ухили и се престори, че го удря в корема. — Знаеш ли, хората мислят кораба ти за тримачтов единствено защото ти вечно стърчиш на палубата.

— Ако си сваля брича, изведнъж ще замяза на четиримачтов — отвърна Роданов.

— Можеше и да повярваме, ако не бяхме виждали достатъчно голи вадранци и не бяхме наясно — отвърна Дракаша.

— Е, аз не посрамвам старата страна — рече Роданов, когато Локи му подаде пълната чаша бира. — Гледам, че си подбрала и нови лийци.

— Оттук-оттам. Орин Равел, Жером Валора. Това е Джафрим Роданов, капитан на „Владетелят на ужаса“.

— За ваше здраве и късмет! — вдигна чаша Роданов. — Враговете ви да са невъоръжени, а бирата ви да не се разваля!

— Глупави търговци и хубави ветрове, които да ти помагат да ги гониш! — Замира вдигна една от подарените й бутилки вино.

— Този път добре ли ги ошушка?

— Трюмовете ще се пръснат — отвърна Дракаша. — Докарахме и малък бриг, към деветдесет стъпки дълъг. Всъщност вече трябва да е пристигнал.

— „Червеният вестоносец“ ли?

— Ти откъде…

— Строци пристигна вчера и каза, че се натъкнал на един куцукащ бриг. И тъкмо се готвел да го оплячкоса, и видял, че му маха група от твоя екипаж. Било на около шейсет хиляди мили северно от Търговския проход, току до Горящите земи. По дяволите, сега, докато разговаряме, може и да пълзят през Търговския проход.

— Тогава повече сила им пожелавам! Ние дойдохме през Приемната.

— Не е хубаво това — рече Роданов и за пръв път, откакто беше дошъл, доби недоволен вид. — Напоследък чувам разни странни неща за Приемната. Негово преосвещенство тлъстото копеле…

— Корабокрушителя — прошепна Конар на Локи.

— … пратил миналия месец един лагер и разправя, че се загубил в буря. Но от надеждни уста чувам, че така и не успял да излезе от Приемната.

— Мислех, че бързината ще ни е от най-голяма полза на идване — рече Дракаша. — Но следващия път, като се връщам, ще мина през Прохода, та ако ще да отнеме и седмица. Можеш да пуснеш мълвата.

— И аз бих те посъветвал същото. И като говорим за това, чувам, че утре искаш да свикаш съвета.

— В града сме петима. Имам предвид… една любопитна работа в Тал Верар. И искам закрито събрание.

— Един капитан, едно начало — рече Роданов. — Добре, утре ще предам на Строци и Колвард. Доколкото разбирам, Ранс вече знае?

— Да.

— Може и да не е способна да говори.

— Няма да има нужда — отвърна Дракаша. — Аз съм тази, дето има да разказва.

— Е, тъй да е — рече Роданов. — Нека говорим иззад дланите си, нека да четат по устните ни книгата на нашите кроежи и да намерим място, където само боговете и плъховете да чуват произнесените ни на глас думи.

Локи се вгледа в Роданов — това беше Лукарно, от…

— „Сватбата на убиеца“ — обади се Делмастро.

— Да, лесно беше — ухили се Роданов. — Нищо по-завързано не ми дойде наум.

— Ама че странна театрална жилка имате вие, грабителите от Пиринчено море — отбеляза Джийн. — Знаех, че Езри има вкус…

— Цитирам Лукарно само заради нея — рече Роданов. — Самият аз го мразя това копеле. Блудкави сантименти, очевидно самодоволство и куп шегички за ебане, та всички изтупани кретени от Теринския трон да могат да се чувстват палави пред хора. А междувременно Вързомаговете и предците ми са хвърляли зарове да определят кой пръв да изпепели империята.

— Ние с Жером и двамата сме много привързани към Лукарно — отбеляза Делмастро.

— Това е, защото не познавате нищо по-добро — възрази Роданов. — Защото пиесите на поетите от ранната епоха на Трона бунаците ги държат заключени в мазета, а дребните издрайфания на Лукарно са възхвалявани от всеки, който има достатъчно монети да ги хаби за писания и подвързии. Пиесите му не са запазени, те са скалъпени впоследствие. Меркалор Ментецо…

— Ментецо става — прекъсна го Джийн. — Стихът му е хубав, но използва хора като патерица и винаги набърква и боговете накрая, за да решат проблемите на всички…

— Ментецо и съвременниците му са изградили драматургията на Теринския трон по Еспадрийски модел — поясни Роданов, — като са подкрепили тъпи храмови ритуали с приложими към тях политически теми. Ограниченията на тяхната структура трябва да бъдат простени — в сравнение с тях Лукарно е разполагал с цялото им творчество, върху което да гради, и е добавил към сместа единствено натруфена мелодрама…

— Каквото и да е добавил, то е достатъчно четиристотин години след опустошаването на Терим Пел Лукарно да е единственият драматург под официалния патронаж на Талатри, чиито произведения са запазени изцяло и преиздавани редовно…

— Угаждането на вкусовете на еснафите не е равносилно на обоснован философски анализ на разглежданите творби! Луцестра от Никора пише в писмата си до…

— Ще ме прощавате всички — прекъсна го Големия Конар, — но не е учтиво да спорите, когато никой от останалите хабер си няма за какво се джавкате!

— Трябва да призная, че Конар е прав — подкрепи го Дракаша. — Не знам дали вие двамата се гласите да извадите саби, или да основете тайнствен култ.

— Ти кой си, по дяволите? — впери очи Роданов в Джийн.

— От години няма с кого да обсъдя това.

— Имах необичайно детство — поясни Джийн. — А ти?

— Ъъ… На младини ме мъчеше суетата, че Теринският колегиум имаше нужда от майстор на книжовността и реториката на име Роданов.

— И какво се случи?

— Ами, виж, имаше един професор по реторика, който бе изобретил съвсем простичък начин да обърне Залата за прилежание и размисли в дюкян за залагания. Гладиаторски борби, състезания с лодки в колегиума, такива работи. Използваше студентите си като вестоносци и тъй като с парите може да се купи бира, това го превърна в наш личен герой. Разбира се, когато се наложи той да избяга от града, ние, останалите, отнесохме камшиците и веригите, и затова аз се цаних да върша черната работа на един търговски галеон…

— Кога се е случило това? — прекъсна го Локи.

— Ами, когато боговете бяха млади. Преди двайсет и пет години ще да е било.

— Този професор по реторика… Барсави ли му беше името? Венкарло Барсави?

— Как, по дяволите, е възможно да го знаеш?

— Може… пътищата ни да са се пресичали на няколко пъти — ухили се Локи. — Докато пътувах из Изтока. В близост до Камор.

— Чувал съм разни слухове — рече Роданов. — Чувал съм името му веднъж-дваж, но сам така и не стигнах до Камор. Барсави… нима? Още ли е там?

— Не — отвърна Джийн. — Не, почина преди две години. Така чух.

— Жалко — въздъхна Роданов. — Твърде жалко. Е… Бих казал, че твърде дълго ви задържах с моите приказки за хора, умрели преди векове. Не ме вземай много насериозно, Валора. Беше удоволствие да се запознаем. Както и с теб, Равел.

— Радвам се, че се видяхме, Джафрим. — Замира стана от стола си едновременно с него. — Значи до утре?

— Очаквам добър спектакъл — отвърна той. — Приятна вечер на всички.

— Един от твоите колеги капитани — рече Джийн, щом Роданов слезе по стълбите. — Много интересно. Но защо тогава той не поиска масата ни?

— „Владетелят на ужаса“ е най-големият кораб, притежаван някога от който и да било капитан на Порт Продигал — заобяснява бавно Замира. — И засега има най-голям екипаж, Джафрим няма нужда да играе игричките, които играем ние, останалите. И го знае.

Разговорите на масата замлъкнаха за няколко минути, докато Раск изведнъж не се прокашля и заговори с тих, дрезгав глас:

— Веднъж гледах една пиеса. За едно куче, което ухапа един по топките…?

— Да — обади се Малакасти. — Тая и аз съм я гледала, щото кучето обича наденица и тоя мъж вечно го храни с наденица, а после си свали брича и…

— Стига! — прекъсна я Дракаша. — Следващият, който спомене каквато ще да е пиеса, ще плува обратно до „Орхидеята“. Да проверим доколко нашият приятел Банджитал Во е копнял за среброто си.

9

Царствен събуди Локи на другия ден тъкмо за смяната на вахтата по обед. Локи хвана котето за врата, взря се в зелените му очички и рече:

— Това може да е голям удар за теб, но просто в никакъв случай и в никой от всичките адове аз няма да се привържа към тебе, ти, заплаха за съня!

После се прозя, протегна се и излезе навън под топлия дъждец, който се сипеше от небето, замрежено с облачна катаракта.

— Аааа! — въздъхна той, съблече се по брич и остави дъждът да отмие донякъде миризмата на „Дрипавият пурпур“ от кожата му. Странно, замисли се Локи, как купищата най-различни вони на „Отровната орхидея“ му бяха станали познати, а миризмата на онези места, по които бе прекарал години, бе станала натрапчива.

Дракаша бе закотвила „Орхидеята“ току до единия дълъг каменен кей в пристанището Болницата и Локи забеляза, че откъм левия борд бяха доплавали десетина малки лодки. Петима-шестима от Синята вахта вардеха входа, а Утгар и Замира преговаряха енергично с един мъж в лодка, препълнена с ананаси.

Ранният следобед бе зает от пристигането и отплаването на лодки. Отбрани жители на Продигал се появяваха и предлагаха за продан всичко — от прясна храна до алхимични дроги, а представителите на независими търговци идваха да разпитват за стоките в трюма и да разглеждат мостри под зоркия поглед на Дракаша. „Орхидеята“ временно се превърна в плаващ пазарен площад.

Към втория следобеден час, когато дъждът утихваше и слънцето започна да прогаря облаците, „Червеният вестоносец“ се показа откъм Търговския проход и пусна котва до „Орхидеята“. Насрин, Гуилем и екипажът се върнаха на борда заедно с неколцината бивши Вестоносци, вече съвзели се достатъчно, че да се вдигнат на крака.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — кресна един от тях, щом забеляза Локи.

— Ела с мен — привика го Джабрил и обгърна с ръка раменете му. — Нищо такова, което да не мога да ти обясня. И като съм почнал, ще ти обясня какво представлява така наречената помиярска вахта…

Учената Треган нареди да спуснат лодка във водата, за да посети „Вестоносецът“ и прегледа ранените, които още бяха на борда. Локи помогна да спуснат най-малката лодка, а през това време Треган засече Гуилем на входа.

— Сменихме си каютите — осведоми го троснато тя. — Аз се настаних в старата ти каюта, а ти вземи моята.

— Какво? Какво? Защо?

— Съвсем скоро ще разбереш.

И преди вадранецът да успее да запита още нещо, Треган вече куцукаше надолу, а Замира го хвана за лакътя.

— Какво беше първоначалното предложение на Корабокрушителя за него?

— Два сребърника и паница струпеи от сипаница — отвърна Гуилем.

— Да, но за какво мога да го уговоря разумно?

— Хиляда и сто — хиляда и двеста солария. Ще му трябват две нови стенги, защото и предната се прекърши, само дето не падна. Нови рей, нови платна. Корабът е потяган наскоро и това е от помощ, но един поглед към гредите издава възрастта му. Може би му остават към десет години ползване.

— Капитан Дракаша? — Локи застана до Гуилем. — Мога ли да се осмеля да…

— За онзи план, дето ми говореше ли, Равел?

— Сигурен съм, че мога да му измъкна поне още няколкостотин солария.

— Равел? — Гилем го погледна намръщено. — Равел, бившият капитан на „Червеният вестоносец“?

— Очарован съм от запознанството ни — отвърна Локи.

— Капитане, нужно ми е да заема единствено по-хубави дрехи, няколко кожени чанти и куп монети.

— Какво?

— Спокойно, няма да ги харча. Трябват ми само за показ. И най-добре да ми дадете и Жером.

— Капитане — намеси се Гуилем, — защо Орин Равел е жив, член на екипажа при това, и ви иска пари?

— Дел! — кресна Дракаша.

— Ето ме! — бързо притича Езри.

— Дел, отведи Гуилем настрана и му обясни защо Орин Равел е жив и е член на екипажа.

— Но защо ти иска пари? — попита Гуилем. Езри го хвана за лакътя и го дръпна.

— Хората ми очакват да им се плати за „Вестоносецът“ — рече Дракаша. — Трябва да бъда сигурна, че каквото и да кроиш, няма да издъни работата.

— Капитане, в тази игра аз ще играя член на твоя екипаж — освен ако не си забравила, и аз ще получа дял от онова, което ще ни платят за „Вестоносецът“.

— Хммм. — Тя се огледа и забарабани с пръсти по дръжката на една от сабите си. — По-хубави дрехи ли казваш?

10

Агентите на Корабокрушителя, подтиквани от мълвата от предната вечер, бързо забелязаха новото платно в залива Продигал. В петия следобеден час една живописна баржа с гребци роби спря до „Червеният вестоносец“.

Дракаша чакаше да посрещне хората от баржата заедно с Делмастро, Гуилем и две дузини въоръжени моряци. Покрай борда се беше наредила стража — мъже и жени, които се потяха под брони от варена кожа и вериги. След като те огледаха внимателно палубата, отряд роби скочиха на борда и задърпаха въжета, с които издигнаха едно висящо кресло от баржата към кораба. Потейки се свирепо, те се напрегнаха и спуснаха креслото и настанилия се в него мъж на входа към палубата.

Корабокрушителя си беше съвсем същият, какъвто го помнеше Дракаша. Стар теринец с кожа като хартия, така плувнал в лой, че сякаш щеше да се пръсне по шевовете, а лепкавата му плът заливаше света около него. Бузите му свършваха някъде по средата на врата, пръстите му бяха като пукнали се наденици, а брадичките му имаха толкова малка твърда опора, че трепереха, като примига. Той успя да се надигне от креслото с помощта на двама роби от двете му страни, но никак не личеше да му е добре, чак докато трети роб не извади широка лакирана лавица, нещо като преносима маса. Поставиха я пред него, той пльосна отгоре й грамадния си търбух и изпъшка облекчено.

— Сакат бриг — рече той, без да се обръща конкретно към никого. — Стенгата на едната мачта е скършена, а пък на другата става за подпалки. Бая старичък. Дама, чийто увяхващ чар е зле прикрит под свежи пластове боя и позлата. О… Прости ми, Замира, не видях, че си застанала там.

— А аз усетих как корабът се накрени в мига, в който ти се качи на борда — отвърна Дракаша. — Този кораб е издържал буря от края на лятото дори в ръцете на невежа. Въжетата му са чисти, стенгите са евтини, а корабът е далеч по-свестен от повечето боклуци, които караш на изток.

— Капитани като тебе ми ги карат с купища. А сега искам да погледна в кюлотите на тази дама да видя дали й е останала пичка, дето да става за нещо. И после можем да обсъдим размерите на благоволението, което ти оказвам.

— Позирай, колкото си щеш, старче. Ще получа достойна цена за достоен кораб.

— Достоен е, вярно — обади се Леоканто Коста, който избра точно този момент, за да излезе от скривалището си до водещите към каютите стълби. Малкият запас от изискани дрехи на „Орхидеята“ му придаваше лустрото на богаташ. Жълтеникавокафявата му връхна дреха бе със среброткани маншети, туниката му — от чиста, незацапана коприна, бричът му беше приличен, а обувките — лъснати. Освен това биха станали на мъж с ръста на Жером, но Коста ги бе подпълнил с парцали, за да не му хлопат. Не можеш да имаш всичко.

На колана му висеше взета назаем рапира, а по пръстите му лъщяха няколко от пръстените на Замира. Зад него вървеше Жером, облечен като Прилежен прислужник от простолюдието, понесъл на раменете си три тежки кожени чанти. Бързината, с която влязоха в ролите си, подсказа на Замира, че са ги играли и другаде.

— Благородни господине — рече Дракаша. — Завършихте ли огледа си?

— Да. И, както вече казах, корабът е достоен. Не е отличен, но изобщо не е смъртоносна клопка. Виждам, че при малко късмет може да плава още петнайсетина години.

— Кой пък си ти бе, твойта мама? — Корабокрушителя огледа Коста с погледа на птица, внезапно сблъскала се с човката на съперник тъкмо когато се е готвила да клъвне червея.

— Таврин Калас — отвърна Коста. — От Лашейн.

— Благородник?

— От Трети ранг. Няма нужда да се обръщате към мен с титлата ми.

— Няма и да се обръщам. Що душиш из тоя кораб?

— Главата ти явно е по-мека от корема. Възнамерявам да го купя от капитан Дракаша.

— Аз съм този, дето купува кораби в залива Продигал.

— С какво право, да нямаш писмено постановление от боговете? Имам пари, и това е единственото, което има значение.

— Парите ти няма да ти помогнат, докато плуваш, момче…

— Стига! — отсече Дракаша. — Докато някой от вас не плати, и двамата се намирате на моя кораб.

— Много си далече от къщи, пале, и нещо ме ядосваш…

— Щом искате тоя кораб, ще ми платите в монети, колкото теглото му! — кипна Дракаша. Раздразнението й беше съвсем истинско. Корабокрушителя беше могъщ и полезен, но в състезание по чиста сила всеки капитан от Пиринчено море би го смазал с петата си. Липсата на конкуренция го бе накарала да си играе прекалено много с хорското търпение. — Ако господарят Калас даде най-доброто предложение, аз ще го приема. Приключихме ли с глупотевините?

— Готов съм да откупя кораба си — рече Коста.

— Я чакайте, капитане! — намеси се Делмастро, щом чу подадената реплика. — Знаем, че Корабокрушителя е в състояние да плати. Но още не сме видели монетите на негово благородие.

— Дел е права — рече Дракаша. — Тук долу с препоръчителните писма си бършем гъзовете, лорд Калас. Дано носите нещо тежко в тези чанти.

— Разбира се — отвърна Коста и щракна с пръсти. Жером пристъпи напред и пусна една от чантите на палубата в нозете на Дракаша. Тя тупна със силно дрънчене.

— Гуилем! — Подкани го с жест да излезе напред Замира. Той се наведе над чантата, разкопча я и разкри купчина златни монети — в действителност съдържанието на кесията на Замира, смесено с парите, донесени в морето от Леоканто и Жером. Гуилем вдигна една жълтица към слънцето, драсна по нея и я захапа, а после кимна.

— Истински са, капитане. Соларии от Тал Верар.

— В тази чанта са седемстотин — уточни Коста, което бе сигналът Жером да хвърли и втората чанта на палубата до първата. — Още седемстотин.

Гуилем разкопча втората чанта и остави Корабокрушителя да види, че и тя очевидно прелива от злато. Поне петте или шестте пласта соларии над копринения джоб, напълнен със сребърни и медни монети. И третата чанта също беше измамна, но Замира се надяваше, че на Коста нямаше да му се налага да се изяснява наново.

— А от тях ви давам хиляда за начало — рече Леоканто.

— Ръбовете на монетите му може да са остъргани — обади се Корабокрушителя. — Това е недопустимо, Дракаша. Донеси везни от кораба ти и ще накарам да донесат моето злато.

— Монетите са непокътнати — ухили се Коста и показа всичките си зъби. — До последната. Знам, че ще ги проверите, капитане, знам и че ако някоя от тях е осквернена, това ще ми струва живота.

— Но…

— Дълбоката ти загриженост за моето благополучие е отбелязана, Корабокрушителю — рече Дракаша. — Но лорд Калас е напълно коректен и по моя преценка искрен. Той предлага хиляда. Желаете ли да качите цената?

— Краката са разтворени, старче — обади се Леоканто. — Ще го вдигнеш ли?

— Хиляда и десет — рече Корабокрушителя.

— Хиляда и сто — отсече Коста. — Богове, все едно играя карти с коняря си.

— Хиляда сто и петдесет! — изхриптя Корабокрушителя.

— Хиляда и двеста.

— Още не съм й огледал гредите…

— Тогава да беше се домъкнал по-бързо в залива. Хиляда и двеста.

— И триста!

— Така те искам — рече Коста. — Преструвай се, че можеш да издържаш на темпото ми. Хиляда и четиристотин.

— Хиляда и петстотин! — извика Корабокрушителя. — Предупреждавам те, Калас, ако вдигнеш още повече цената, ще има последици.

— Горката дърта кофа лой, принудена да се задоволява с някакви си нелепи печалби вместо с неприлични. Хиляда и шестстотин.

— Ти пък откъде се взе, Калас?

— Дойдох като пътник с кораба на независим търговец.

— С кой?

— Това не ти влиза в проклетата работа! На хиляда и шестстотин съм навит. Какви са…

— Хиляда и осемстотин! — изсъска Корабокрушителя. — Да не би да ти свършиха кесиите, лашански преструванко?

— Хиляда и деветстотин — отвърна Коста, вкарвайки в гласа си нотка на презрение за първи път.

— Две хиляди солария.

Леоканто разигра кратко съвещание с Жером. Заби поглед в краката си, измърмори „Майната ти, дъртако“ и махна на Жером да събере чантите от палубата.

— Продаден на Корабокрушителя — обяви Замира, като едва удържаше напиращата усмивка. — За две хиляди солария.

— Ха! — Тържествуваща, почти болезнена гримаса изкриви лицето на Корабокрушителя. — Мога да купя десет такива като вас, ако ми се прище, пале! Ако някога усетя нужда да надяна на кура си нещо чуждестранно, дето за нищо не става.

— Е, спечели — рече Леоканто. — Честито. Твърде съм покрусен.

— Оправдано — отбеляза Корабокрушителя. — Защото изведнъж се намери на моя кораб. А сега бих искал да чуя колко предлагаш, за да не те опека на шиш.

— Корабокрушителю! — прекъсна го Дракаша. — Докато не видя двете хиляди солария в ръцете си, тоя кораб е на всички адове, ама не и твой!

— А, формалност — отвърна старецът, плесна с ръце и робите му върнаха креслото обратно на баржата, явно за да бъде натоварено със злато.

— Капитан Дракаша — рече Коста, — благодаря ви за любезността, но знам кога е моментът да се оттегля…

— Дел, придружи благородния Калас и слугата му до една от нашите лодки. Благороднико Калас, каня ви да останете на вечеря в каютата ми. След това можем… да ви отпратим обратно.

— Задължен съм ви, капитане. — Коста се поклони по-ниско, отколкото изискваше приличието, и изчезна през входа заедно с Делмастро и Жером.

— Изкорми тоя малък хуй с мокри уши и задръж парите му! — рече на висок глас Корабокрушителя.

— И твоите ми стигат — отвърна Замира. — Освен това… доста съм запленена от идеята да убедя истински лашански барон, че ми дължи живота си.

Робите на Корабокрушителя прехвърляха торба след торба монети на палубата на „Вестоносецът“ — злато и сребро, докато не струпаха договорената цена в нозете на Замира. Гуилем щеше да ги преброи на спокойствие, разбира се, но Замира не се тревожеше от измама и подправяне. Торбите щяха да съдържат точно каквото трябва, по същата логика, която „Таврин Калас“ бе прегърнал минути по-рано. Корабокрушителя държеше десетина добре оборудвани наемници в укрепеното си имение в края на града, но ако измамеше капитан, щяха да го погнат цели взводове пирати, а времето, в което той е можел да бяга, бе твърде далечен спомен.

Дракаша остави „Вестоносецът“ в ръцете на стражите и робите му и след половин час отново бе на борда на „Орхидеята“, изпълнена с доволство, както винаги, когато продадеше плячката си. Едно усложнение по-малко, за което да се грижи — сега целият екипаж щеше отново да се събере на един кораб, дяловете щяха да се раздадат и кесията на кораба щеше да набъбне значително. Ранените бивши Вестоносци, които не бяха с тях при оплячкосването на „Земеродно рибарче“, представляваха малък проблем, но те до един избраха временното унижение на помиярската вахта пред другата възможност — да бъдат зарязани болни в Продигал.

— Равел, Валора — рече тя, когато ги завари седнали на сянка под бака да се хилят и бърборят с Дел и десетина моряци от екипажа. — Мина по-добре, отколкото очаквах.

— Със седем-осемстотин над онова, което можеше да получим иначе! — възкликна изненадано Гуилем.

— Толкова повече мазнинка ще прошари пържолата на всеки — рече Валора.

— Докато копелето хвърли пари да провери независимите търговци… — Дел вдигна вежда в смес от възхищение и невяра. — И когато открие, че никой не е докарвал лашански благородник и наблизо до Порт Продигал напоследък…

— Разбира се, че рано или късно Корабокрушителя ще проумее какво се е случило. — Коста махна снизходително с ръка. — Точно в това му е красотата. Точно тези надути, самовлюбени, ръсещи заплахи тиранчета… е, тях можеш да ги разиграваш като музикални пиески. Дори и след хиляда години той няма да позволи някой друг да разбере, че си го преметнал посред бял ден с толкова прост номер. А с печалбите, които трупа от разликата за всеки кораб, който вземе от теб, просто няма начин да нанесе ответен удар с нещо повече от сприхави думи.

— Корабокрушителя няма власт да принуждава, ако това му е хрумнало — рече Замира. — Обявявам делото за добре осъществено. Но това не значи, че можеш да се шматкаш така нагласен с тия дрешки цяла вечер. Връщай ги в склада.

— Разбира се… капитане.

— И независимо дали той си държи езика зад зъбите или не, искам вие двамата да се скриете от поглед, докато сме тук. И двамата сте под карантина на кораба.

— Какво? Ама…

— Убедена съм, че вероятно не е много умно да откопчавам твърде често от повода двойка като вас. Ще ви дам по нещичко отгоре от корабната каса за усилията ви.

— Е, така става. — Коста започна да сваля по-деликатните елементи от своя изискан костюм. — Аз и без това май нямам особено желание да ми резнат гърлото в някой сокак.

— Умно момче. — Замира се обърна към Делмастро. — Дел, дай да съставим списъка за Веселата вахта тая вечер. Те могат да слязат с нас на брега, когато тръгнем на съвет. Да кажем… половината корабен екипаж. Да бъде честно.

— Добре — съгласи се Дел. — А докато се върнем от събранието, те могат да чакат в лодките и да се оглеждат по съвместителство за неприятности?

— Точно така — отвърна Замира. — Както и останалият екипаж, предполагам.

— Капитане… — прошепна Дел на ухото на Замира. — За какво, по дяволите, е това събрание?

— Кофти работа, Езри. — Тя погледна Леоканто и Жером, които се смееха и се шегуваха помежду си, без да забелязват, че ги наблюдават. — Кофти е, ако е истина. Кофти е и ако не е.

Тя обгърна с ръка рамото на Езри — тази млада жена, която бе обърнала гръб на живота на разглезена аристократка от Никора, издигнала се от помиярската вахта до помощник-капитан, разминала се на косъм със смъртта десетина пъти за два пъти по-малко години, за да удържи безценната „Орхидея“ на Замира на вода.

— Някои неща, които ще чуеш тази вечер, засягат Валора. Не мога да знам за какво сте си говорили вие двамата насаме… по време на редките прекъсвания, когато си говорите насаме…

Езри вирна брадичка, усмихна се и не благоволи да се изчерви.

— … но онова, което имам да казвам, може и да не ти хареса.

— Ако има нещо за изясняване между нас — рече тихо Езри, — аз вярвам, че той ще го изясни. И не се боя да чуя каквото и да било.

— Моя Езри! — възкликна Замира. — Е, тогава да се обличаме за срещата с роднините. Броня и саби. Смажи си ножниците и наточи ножовете си. Сечивата може и да ни потрябват в ролята на решителни аргументи, ако разговорът тръгне на зле.