Скот Линч
Червени морета под червени небета (11)

2

На осемнайсети фестал Мазука Плешивия превъртя.

Стана без предупреждение — въпреки че всяка нощ се цупеше в долната крепост, той беше един от многото изморени и сприхави мъже и не заплашваше никого — нито от екипажа, нито от помиярската вахта.

Стана по здрач, два или три часа след като беше застъпила Синята вахта и фенерите из целия кораб започваха да светват един по един. Джийн, заедно с Локи, седеше до кокошарника и разплиташе старо въже. Локи разкъсваше нишките и ги пускаше върху натрупалата се купчина от груби кафяви кълчища. Катраносани, те щяха да се използват за всичко — от запушване на течове до пълнене на възглавници. Работата беше страшно тегава, но слънцето почти беше залязло и краят на днешните задължения вече се виждаше.

Някъде откъм долната крепост нещо издрънча, последвано от псувни и смях. Мазука Плешивия се появи, понесъл парцал и кофа, а по петите му вървеше един моряк, когото Джийн не позна. Морякът каза нещо, което не стигна до слуха на Джийн, и тогава то се случи — Мазука се завъртя, замахна с тежката кофа и го халоса с нея по лицето. Морякът, зашеметен, падна по гръб.

— Проклет да си! — кресна Мазука. — Да не си мислиш, че съм дете, бе, твойта мама?

Морякът опипа колана си за оръжие — къс боздуган, забеляза Джийн. Но кръвта на Мазука беше кипнала, а морякът все още се съвземаше от удара. Плешивия в миг го изрита и сам грабна боздугана и го вдигна над главата си, но стигна само дотам. Трима-четирима моряци го удариха едновременно, събориха го на палубата и изтръгнаха боздугана от ръката му.

От квартердека към средата на кораба затропаха тежки стъпки. Капитан Дракаша се появи, без да са я викали.

Когато се стрелна покрай тях, Джийн, който съвсем беше забравил за въжето, усети как стомахът му се свива. Тя притежаваше онова. Носеше го като мантия. Същата пура, която някога той виждаше около Капа Барсави, нещо, което дремеше вътре, докато гневът или нуждата не го пробудеха, внезапно и ужасяващо. Самата смърт крачеше по корабната палуба.

Моряците на Дракаша бяха вдигнали Мазука и го държаха за ръцете. Мъжът, когото беше ударил с кофата, си беше взел боздугана и разтъркваше главата си наблизо. Замира спря и го посочи.

— Обясни, Томас.

— Аз… аз… извинявайте, капитане, само се майтапех.

— Преследва ме целия шибан следобед! — кресна Мазука, усмирен, но далеч не спокоен. — Никаква работа не е свършил! Само ми върви по петите, рита ми кофата, взема ми инструментите, каквото съм направил, го разваля и ме кара да го оправям пак!

— Вярно ли е, Томас?

— То… то беше само на майтап, капитане. Бъзикам се с помиярската вахта. Не беше нарочно. Ще престана.

Дракаша замахна толкова бързо, че Томас дори не успя да трепне и пак се просна на палубата със счупен нос. Джийн бе забелязал изящния замах нагоре на ръката й и точния прицел на дланта — беше получавал такъв удар поне два пъти в живота си. Съчувстваше на Томас, колкото и тъпо магаре да беше той.

— Аааа — изстена Томас и от лицето му пръсна кръв.

— Помиярската вахта е като инструментите — рече Дракаша. — Очаквам да бъдат поддържани в полезна форма. Като искаш да се майтапиш, майтапи се отговорно.

Вземам твоя дял от плячката на „Червеният вестоносец“ и от продажбата. — Тя посочи жените, които стояха зад него. — Вие двете. Занесете го на кърмата и намерете учената Треган.

Докато влачеха Томас към квартердека на изненадващо посещение на корабния лекар, Дракаша се обърна към Мазука.

— Ти чу моите правила още първата вечер, когато се качи на кораба ми.

— Знам. Съжалявам, капитан Дракаша, ама той…

— Чу ги. Чу какво казах и го разбра.

— Чух. Бях ядосан и…

— Докоснеш ли оръжие — смърт. Казах го ясно като безоблачно небе, но ти го направи.

— Вижте…

— Не ми трябваш — каза тя и десницата й се стрелна и стисна гърлото на Мазука. Моряците го пуснаха и той стисна Дракаша над лакътя, ала без полза. Тя го повлече към десния парапет. — Тука, щом си загубиш ума, щом допуснеш една-едничка проклета грешка, можеш да потопиш целия кораб. Щом не можеш да се сдържиш, когато ти е казано какъв е залогът, просто и ясно, ти си просто баласт.

Мазука риташе и се задавяше и се опитваше да се съпротивлява, но Дракаша неумолимо го влачеше към парапета. На около две крачки от него тя заскърца със зъби, издърпа назад десницата си и запокити Мазука напред, като вложи в тласъка цялата сила на хълбока и рамото си. Той падна тежко, като се мъчеше да запази равновесие, и се прекатури. Миг по-късно нещо цопна във водата.

— Този кораб си има достатъчно баласт.

И моряците, и помиярската вахта се втурнаха към десния парапет. Джийн погледна Доки, стана и също се отправи нататък. Дракаша не помръдна от мястото си — стоеше с отпуснати ръце и внезапният й гняв беше се изпарил. И в това приличаше на Барсави. Джийн се замисли дали и тя щеше да прекара остатъка от нощта в мрачни размисли или дори пиянство.

Корабът вървеше със стабилна скорост четири-пет възела, а Мазука не се оказа добър плувец. Вече изоставаше с пет-шест крачки от кораба и петнайсет-двайсет — от квартердека. Ръцете и главата му изскачаха над мрака на вълните. Той крещеше за помощ.

Здрачът, потръпна Джийн. Гладно време в открито море. Ярката светлина пращаше много изчадия в дълбините и правеше околните води безопасни за часове наред. По здрач това напълно се променяше.

— Да го извадим ли, капитане? — Един моряк бе застанал до нея. Говореше толкова тихо, че само тези най-близо го чуха.

— Не — отвърна Дракаша. Тя се обърна и закрачи бавно към кърмата. — Продължаваме плаването. Съвсем скоро нещо ще се погрижи за него.

3

На деветнайсети, половин час след пладне, Дракаша извика на Локи да дойде в каютата й. Той веднага хукна нататък, като живо си представяше Томас и Мазука.

— Равел, какво, адове нечестиви, е това?

Локи спря, за да огледа ставащото. Тя беше поставила масата в средата на каютата. Паоло и Косета седяха един срещу друг, втренчени в Локи, а между тях беше пръсната колода карти. В средата на масата лежеше преобърнат сребърен бокал… твърде голям за мънички ръце. Локи усети как стомахът му се сви от тревога, ала въпреки това продължи да оглежда.

И точно както подозираше… по масата върху една карта се бяха разлели глътка-две бледокафява течност. Картата се беше разтворила в локва меко и с нищо незабележимо сиво вещество.

— Извадили сте картите от сандъка ми — каза той. — Онези в пакета, увит в двоен слой промазан плат.

— Да.

— И сте пийнали с вечерята доста силно питие. Едно от децата ви го е разляло.

— Карамелена ракия, и аз сама я разлях. — Тя извади една кама и бодна сивото вещество. Въпреки че лъщеше като течност, то беше твърдо и камата се плъзна по него като по гранит. — Какво, по дяволите е това? Прилича на… алхимичен цимент.

— И е алхимичен цимент. Не забелязахте ли, че картите миришат странно.

— Защо, по дяволите, да душа карти за игра? — Дракаша се навъси. — Деца, не ги пипайте повече. Всъщност вървете и седнете на леглото си, докато мама ви измие ръцете.

— Не е опасно — каза Локи.

— Не ми пука — отвърна тя. — Паоло, Косета, ръцете в скута и чакайте мама.

— Това всъщност не са карти — обясни Локи. — Това са лепенки от алхимична смола. Тънки като хартия и гъвкави. Картите са нарисувани върху тях. Няма да повярвате колко скъпи бяха.

— Нито пък ми пука за това. За какво, по дяволите, служат?

— Не е ли очевидно? Потопете една от тях в силно питие, и тя се разтваря за секунди. Изведнъж разполагате с малко алхимичен цимент. Разтворете колкото карти ви трябват. Засъхва за минута и е твърдо като стомана.

— Твърдо като стомана? — Тя огледа сивото петно върху изящната лакирана маса. — Как се премахва?

— Ами… не може. Разтворител не съществува. Не и извън алхимичните лаборатории.

— Какво? Проклятие, Равел…

— Капитане, не е справедливо. Не съм ви молил да извадите тия карти и да играете с тях, нито пък аз съм разлял ракия върху тях.

— Прав си — въздъхна Дракаша. „Изглежда уморена“ — помисли си Локи. Тънките бръчици около устата й напоследък доста се бяха претоварили. — Събери ги и ги изхвърли зад борда.

— Капитане, моля ви. Моля ви! — Локи протегна ръце към нея. — Те не само са скъпи, а и… невъзможно е да се създадат втори такива, по дяволите. Ще отнеме месеци. Нека пак завия в промазания плат и ги прибера в сандъка. Моля ви, смятайте ги за мои документи.

— За какво се използват?

— Просто част от малката ми торба с фокуси — отвърна той. — По-точно всичко, което ми остана от нея. Един последен и важен малък фокус. Заклевам ви се, те не сплашват с нищо вас и кораба ви… трябва да разлеете пиене върху тях, и дори тогава те са просто неприятност. Вижте, ако ми ги запазите и ми намерите ножове и скалпели, ще посветя цялото си време на почистването на тази гадост от масата. Ще я изкъртя отстрани. Ако ще да ми отнеме и цяла седмица. Моля ви.

Както се оказа, отне му десет часа безкрайно внимателно стъргане върху бака, все едно изпълняваше хирургическа операция. Работеше без почивка, отначало на дневна светлина, а после на сиянието на многобройните фенери, докато накрая дяволската твърда локва бе изстъргана и остави след себе си единствено призрак върху лака.

Когато Локи най-сетне се промъкна на тясното си място за спане, той знаеше, че дланите и ръцете ще го болят още цял ден.

Но си струваше, всяка минута труд си струваше, за да запази съществуването на тази колода карти.

4

На двайсети Дракаша се отказа от курса на изток и обърнаха на запад север, а вятърът духаше откъм десния борд. Времето се задържа хубаво — денем се пържеха, нощем се потяха, а корабът плаваше под потоци от прелитащи духове, които пърхаха над водата като дъги от призрачна зелена светлина.

На двайсет и първи, докато откъм източния край на небето тъкмо се зазоряваше, им се удаде възможност да се докажат.

Един лакът сръга Локи в ребрата и го пробуди от твърде краткия сън. Той се събуди сред суматоха — мъжете от помиярската вахта се въртяха, препъваха и мърмореха около него.

— Платно на хоризонта! — рече Джийн.

— Чух го от върха на мачтата преди минута — обади се някой на входа. — На два румба от десния квартердек. Това е доста на изток и малко на север от нас, корпусът е скрит зад хоризонта.

— Хубаво — прозя се Джабрил. — Зората се пуква.

— Зора? — Все още беше тъмно и Локи разтърка замъглените си от съня очи. — Вече се зазорява? Тъй като вече не ми се налага да се преструвам, че знам какво правя, по дяволите, какво значи да се пукне зората?

— Слънцето се показва над хоризонта, виждаш ли? — Джабрил като че изпитваше наслада от това да просвещава Локи. — Там, на изток. Ние сме още в сянката тук, на запад от тях. Трудно е да ни видят, но ние ги виждаме добре с това слабо сияние иззад мачтите им, чат ли си?

— Да — отвърна Локи. — Добре изглежда.

— Нападаме — рече Аспел. — Ще се качим на борда и ще го превземем. Тоя кораб гъмжи от екипаж, а ръцете на тая кучка Дракаша са оцапани с кръв.

— Битката е за нас — рече Стрева. — Ние тръгваме първи.

— Да, и ще се докажем — допълни Аспел. — Ще се докажем и ще приключим с тая гадна помиярска вахта.

— Не бързай да си кичиш хуя със сребърна панделка — скастри го Джабрил. — Още не знаем накъде плава, нито с каква скорост, нито пък кое е най-доброто му плавателно качество. Може да е боен кораб. Може да е дори част от ескадра.

— Майната ти, Джаби! — подвикна някой, но съвсем беззлобно. — Не искаш ли да се махнеш от помиярската вахта?

— Хей, като дойде моментът да го вземем на абордаж, ще греба гол в лодката и ще нападна копелетата с едната си хубост! Казвам само да изчакаме и да видим дали става за плячка.

На палубата царяха шум и суматоха. Крещяха се заповеди. Мъжете на входа се напрягаха да видят и чуят всичко.

— Делмастро праща хора по въжетата — рече един от тях. — Май ще завием с няколко румба на север. Бързо.

— Няма нищо по-подозрително от внезапната промяна на курса, ако ни видят — рече Джабрил. — Тя иска да бъдем по-близо до курса им, преди да ни забележат, за да изглежда естествено.

Минутите се нижеха. Локи примига и подпря гръб на познатата преграда. Щом нямаше да се действа незабавно, винаги имаше време за още няколко минути дрямка. Съдейки по стоновете и мърдането наоколо, не само той беше на това мнение.

След няколко минути — небето, което се виждаше през отдушника, бе добило бледосив цвят — го събуди гласът на лейтенант Делмастро от входа на долната крепост:

— … засега там, където сте. До смяната на Червената със Синята вахта остават към пет минути, но отменяме редовните вахти заради нападението. Ще пратим Червените долу, съвсем разбити. Половината Сини ще се качат да ги сменят. Искаме да изглеждаме като търговски бриг, не като дебнещ хищник с грамаден екипаж.

Локи изпружи врат да погледне над сенчестите силуети наоколо. Току зад Делмастро в утринния полумрак той виждаше как моряци търкалят в средата на кораба големи бурета към левия парапет.

— Димни бурета на палубата! — провикна се една жена.

— Без открити пламъци на палубата! — извика Езри.

Никакво пушене. Само алхимични светлини. Предай нататък!

Минутите се нижеха и зората все повече се разгаряше, ала Локи усещаше как клепачите му натежават надолу. Въздъхна облекчено и…

— На палубата! — чу се вик от върха на фокмачтата. — Съобщете на капитана, че корабът е тримачтов и плава от северозапад към запад, с марсели.

— Ест, три мачти, северозапад към запад, марсели! — извика Езри. — Как плава?

— Крен дясно на борд, може би един румб назад.

— Продължавай да следиш. Още ли корпусът е зад хоризонта?

— Да.

— В момента, в който си вдигне фустите над хоризонта, надникни да ни кажеш какво има под тях. — Езри се върна при долната крепост и тупна мощно по преградата до входа. — Помиярска вахта, ставай! Разтъпчете се, бягайте на посраните въжета и се връщайте тука. Бързо! Съвсем скоро ще се бием или ще бягаме, и най-добре е червата ви да са наред.

Това не беше излизане като излизане — все едно ги изцеждаха през фуния. Изблъскаха Локи на палубата, той изви гръб и се протегна. Същото направи и Джийн, а после застана до Делмастро. Локи вдигна вежда — дребничката лейтенантка като че проявяваше точно толкова търпимост към Джийн, колкото надменност — към него. Е, тъй да е, стига някой от двамата да получава сведения от нея, реши той.

— Наистина ли смяташ, че ще бягаме? — попита Джийн.

— Бих предпочела да не бягаме. — Делмастро се загледа през парапета, но дори и от мястото на Локи новият кораб още не се виждаше от палубата.

— Знаеш ли, сигурно там долу не можеш да видиш нищо — рече Джийн. — По-добре да те кача на раменете си.

— Шегичка с ръста — отбеляза Делмастро. — Забележително оригинално. Никога не съм чувала нищо подобно, откак се помня. За твое сведение от сестрите ми най-високата съм аз.

— Сестри — повтори Джийн. — Интересно. Безплатно парченце от миналото ти?

— Мамка му! — навъси се тя. — Остави ме на мира, Валора, че тая сутрин имаме работа.

Мъжете се връщаха от посраните въжета. Сега натискът бе понамалял и Локи се качи по стълбите и се запъти и той да си свърши работата. Вече имаше достатъчно неприятен опит с пробиването на път с лакти към страната, от която духаше вятърът — лоши работи можеха да се случат при всякакъв вятър на тия откъм подветрената страна на дървената летва, която пресичаше бушприта на крачка-две от върха на носа. От нея висяха въжени стълбички като от миниатюрен люк. Локи стъпи на тях и разкопча брича си. Вълните се разбиваха в носа на бяла пяна и пръските им обливаха прасците му.

— Богове! — възкликна той. — Как може пикаенето да е такова приключение!

— Ей, на палубата! — чу се вик от фокмачтата. — Корабът е флейт! Кръгъл и дебел! Държи предишния курс!

— Под какво знаме?

— Знаме не се вижда, лейтенант!

Флейт. Терминът беше познат на Локи — търговски кораб със заоблена кърма и грозноват извит нос. Удобен за товарен превоз, но бриг като „Орхидеята“ можеше да танцува около него както си иска. Никой пират и никоя военна експедиция не би използвала подобен кораб. Успееха ли да го придърпат, явно битката ги чакаше.

— Ха! — измърмори той. — А мене ме изловиха по без гащи.

5

Слънцето се издигна, разтопено, зад мишената им и очерта ниския черен силует с ален полукръг.

Локи бе застанал на колене на десния парапет на бака и се опитваше да не бие на очи. Той се взря нататък, затулил очи с длан от яркото сияние. Източното небе пламтеше в розово и червено. Морето беше като течен рубин, който се разтичаше около издигащото се светило.

Мръсен черен дим се вдигна откъм подветрената страна в средата на „Отровната орхидея“ — петно, широко няколко крачки, и нахлу злокобно в чистия утринен въздух. Лейтенант Делмастро сама се грижеше за димните бурета. „Орхидеята“ плаваше под марсели, главното и предното платно бяха свити. Това беше хем най-уместният избор на платна при този вятър, хем първата мярка, която щяха да вземат, ако корабът наистина гореше.

— Хайде, кретени нещастни! — възкликна Джийн. — Погледнете наляво де, в името на Переландро!

— Те може би ни виждат, обаче пет пари не дават — рече Локи.

— Не са сменили платната, иначе вахтата щеше да ни съобщи. Тези сигурно са най-заспалите, късогледи и тъпоумни педерасти, които някога са опъвали платно на мачта.

— На палубата! — Гласът на вахтения на фокмачтата звучеше развълнувано. — Съобщете на капитана, че корабът завива ляво на борд!

— Колко е далече? — Делмастро се дръпна от димните бурета. — Към нас ли обръща?

— Не, завърта се около три румба.

— Искат да поогледат по-добре, обаче не бързат да скочат в хамака при нас — рече Джийн.

Откъм квартердека се разнесе вик и малко по-късно Делмастро наду свирката три пъти.

— Помиярска вахта! Помиярската вахта на квартердека!

Те се юрнаха назад покрай моряците, които вадеха добре смазани лъкове изпод платнените покривала и опъваха тетивите. Само около половината от обичайната вахта беше на палубата, както бе обещала Делмастро — онези, които подготвяха оръжията, бяха приклекнали или се криеха зад мачтите и кокошарниците. Дракаша ги чакаше на парапета на квартердека и щом пристигнаха, заговори на мига:

— Още имат време и място да обърнат курса. Това е флейт и аз се съмнявам, че при каквото и да било време биха успели дълго време да ни бягат, но могат да ни накарат да се поизпотим, докато ги настигнем. Шест-седем часа, предполагам, но кой иска да скучае толкова време? Ще се престорим на нает бриг, който гори, и ще видим дали ще ги подлъжем да постъпят с нас другарски.

Предложих ви шанс да се докажете и затова сега ще бъдете зъбците на капана. Вие ще се биете първи. Ако се вирнете — много добре за вас. Ако не искате да се биете, мушкайте се под бака и си стойте помиярска вахта, докато не приключим с тях.

Що се отнася до мен, тази сутрин се събудих гладна и имам намерение да завладея тази тлъста плячка. Кои от вас ще се бият за място на моя кораб?

Локи и Джийн вдигнаха високо ръце, и всички около тях също. Локи се огледа набързо и забеляза, че комай никой не смята да се откаже от този шанс.

— Хубаво — каза Дракаша. — Имаме три лодки, побиращи около трийсет души. Ваши са. Задачата ви е отначало да изглеждате невинни — не се отдалечавайте от „Орхидеята“. По сигнал се втурвате и атакувате от юг.

— Капитане, ами ако не успеем сами да го превземем? — попита Джабрил.

— Ако обстоятелствата са против вас, дръжте се здраво, за което и да е парче палуба, попаднало в ръцете ви. Аз ще докарам „Орхидеята“ и ще я връхлетим. Никаква част от товара на кораба не може да устои на сто души, втурнали се на борда.

„Чудна утеха ще е това за тези от нас, които вече са мъртви или умират“ — помисли си Локи. Едва сега бе осъзнал точно какво им предстои и усети как стомахът му се свива.

— Капитане! — провикна се един от вахтените на гротмачтата. — Корабът пусна талитански флаг!

— Може да лъжат — измърмори Джабрил. — Прилична заблуда. Ако ще плаваш под фалшив флаг флотата на Талишан си я бива. А в момента никой не воюва с тях.

— Но не е особено хитро — възрази Джийн. — Ако е охраняван, защо не плава непрекъснато под флага? Само някой, който си има причини за тревоги, крие знамето си.

— Да. Те и пиратите — ухили се Джабрил.

Капитан Дракаша се провикна към тълпата:

— Дел! Прати едно димно буре към десния парапет. Точно пред стълбите на квартердека.

— Искате дим на ветрения парапет ли, капитане?

— Едно хубаво петно върху квартердека — отвърна Дракаша. — Ако искат да си приказваме със сигнални знамена, трябва ни оправдание, че си трайкаме.

Дългурестият морски майстор, хванал руля на няколко стъпки зад Дракаша се прокашля шумно. Тя се усмихна и тогава явно й хрумна нещо. Обърна се към един моряк отляво и каза:

— Извадете три сигнални знамена от сандъка и ги пуснете от кърмата. Жълто върху жълто върху жълто.

— „Всички души в опасност“ — рече Джийн. — Това си е жива свалка, „Ела тука“, няма шега!

— А аз си мислех, че е само сигнал за бедствие — рече Локи.

— Да беше прочел по-внимателно книгата. Три жълти знамена означават, че така сме загазили, че като на спасители законно им предоставяме право на всичко, което не носим у себе си. Каквото са спасили, е тяхно.

Делмастро и нейните моряци бяха нагласили димното буре на десния борд и го запалиха с кибрит. Сиви струи дим затрептяха и се заиздигаха над квартердека подир черния облак, който се издигаше над подветрената страна. На хакборда двама моряци вдигаха три развети жълти знамена.

— Още вахтени горе и на парапета, за да помогнат на Мумчанс! — извика Дракаша. — Стрелците горе, един по един. Горе свалете оръжие. Гледайте да се скриете и си кротувайте, докато не ви дам сигнал.

— Капитане! — провикна се отново вахтеният на гротмачтата. — Корабът зави, за да пресече пътя ни, и вдига още платна!

— Странно, колко им омекват душиците, като видят тоя сигнал! — рече Дракаша. — Утгар!

Един все още млад вадран със зачервен избръснат череп и сплетена черна брада застана до лейтенант Делмастро.

— Скрий Паоло и Косета на долната палуба — нареди вамира. — Ще предизвикаме спор.

— Ест — отвърна той и се втурна надолу по стълбите.

— Що се отнася до вас — обърна се отново Дракаша към помиярската вахта, — брадвите и сабите са подредени до фокмачтата. Всеки да си избере и чакайте помощ, за да спуснем лодките на вода.

— Капитан Дракаша!

— Какво има, Равел?

Локи прочисти гърло и отправи наум молитва към Безименния тринайсети да му вдъхне увереност, че знае какво прави. Времето за жеста беше сега — ако сега не предприемеше нещо, за да възстанови поне малко престижа на Равел, щеше накрая да стане обикновен член на екипажа, отбягван паради провала в миналото. Ако искаше да постигне поне нещо в мисията си, трябваше да го уважават. А това означаваше, че трябва да извърши велика глупост.

— Аз съм виновен, че тези мъже едва не загинаха на борда на „Вестоносецът“! Те бяха моят екипаж и аз трябваше да се грижа по-добре за тях. Искам да ми се даде шанс да се погрижа за тях сега. Искам… първото място на лодката водач.

— Очакваш да ти предоставя да командваш атаката?

— Не да командвам — отрече Локи. — Само да се кача пръв на техния борд. Ако ще кървим, то нека моята кръв се пролее първа. Може и да спестя всичко, което може да последва.

— Което значи, че и аз съм с него. — Джийн положи закрилнически длан на рамото на Локи. — Където иде той, там и аз.

„Боговете да те благословят, Джийн“ — помисли си Локи.

— Ако толкова държиш да спреш стрела от арбалет, няма да ти преча — заяви Дракаша. Ала изглеждаше малко стъписана и щом тълпата започна да се разпръсва и се запъти напред, за да си избере оръжия, тя кимна едва забележимо на Локи.

— Капитане! — Лейтенант Делмастро излезе напред. Ръцете й бяха изцапани със сажди от буретата чак над лактите. Докато говореше, гледаше Локи и Джийн. — Но кой все пак ще командва лодката водач?

— Безплатно за всички, Дел! Ще сложа по един от Орхидеите във всяка лодка, за да ги варди. А какво ще прави помиярската вахта, като се качи на борда на кораба, това си е тяхна работа.

— Аз искам лодките.

Дракаша я изгледа и не каза нищо. Сивкав дим я обвиваше от кръста надолу.

— За мен нямаше никаква работа, когато завзехме „Вестоносецът“, капитане — побърза да каже Делмастро. — Всъщност не съм се забавлявала истински с плячка от цели седмици.

Дракаша изгледа косо Джийн и се намръщи.

— Копнееш да се поглезиш.

— Да. Но да има полза от това.

Дракаша въздъхна.

— Имаш лодките, Дел. Но да знаеш, че ще изпълним желанието на Равел.

„Превод: ако стрелят по теб, погрижи се той да поеме стрелата“ — помисли си Локи.

— Ти си дързък глупак, Равел — рече Джабрил. — Май едва ли не започвам пак да те харесвам.

— … той поне може да се бие, поне това го знаем — чу Локи да обяснява един от другите мъже. — Трябваше да го видите как се разправи със стражата онази нощ, когато се качихме на „Вестоносецът“. Прас! Един малък удар, и онзи се прегъна на две. Тази сутрин той ще ни покаже това-онова, вие само почакайте.

Локи изведнъж много се зарадва, че вече е изпикал, каквото има за изпикаване.

В средата на палубата една по-възрастна морячка стоеше на вахта до малки бурета, пълни с обещаните брадви и саби. Джийн взе чифт брадви, претегли ги на ръка и погледна намръщено Локи, който се двоумеше над буретата.

— Наясно ли си изобщо какво правиш? — прошепна той.

— Нямам представа — отвърна Локи.

— Вземай си сабя и се опитай да изглеждаш спокоен.

Локи извади една сабя и я огледа, все едно беше предоволен.

— Всички, които имат колани! — извика Джийн. — Вземете второ оръжие и го затъкнете в тях! Човек не знае кога ще му потрябва, на него или на някой друг.

Половин дузина мъже го послушаха. Той отиде при Локи и пак му прошепна:

— Стой плътно до мен. Просто… не се отделяй от мен и стой гордо. Те може и да нямат лъкове.

Лейтенант Делмастро се върна сред тях — беше сложила черната си кожена жилетка и предпазителите, както и колана за оръжие, пълен с ножове. Локи забеляза, че закривените гардове на сабите й са украсени, както изглеждаше, с парченца елдерглас.

— Дръж, Валора! — Тя подхвърли на Джийн един кожен боен предпазител за врат, а после вдигна косата си нагоре и шията й се показа. — Помогни на момичето.

Джийн постави предпазителя на шията й и го закопча отзад. Езри го подръпна, кимна и вдигна ръце.

— Слушайте! Преди да предприемем нападателен ход, вие сте здрави пасажери, сухоземни сноби, натоварени в лодките, за да отървете безценните си кожи!

Двама моряци обикаляха помиярската вахта и раздаваха изискани шапки, жакети от брокат и прочее труфила. Делмастро взе един копринен чадър за слънце и го набута в ръцете на Локи. — Дръж, Равел, това може и да отклони някоя беля.

Локи разтръска войнствено чадъра над главата си и хората се разсмяха нервно.

— Както каза капитанът, във всяка лодка ще има по един от Орхидеите, който да се погрижи лодките да се върнат на кораба, дори ако вие не се върнете — рече Делмастро. — Аз вземам Равел и Валора с мен с малката лодка от „Вестоносецът“, която вие ни дарихте. Заедно с теб и теб. — Тя посочи Стрева и Джабрил. — Каквото и да се случи, ние стигаме първи до кораба и се качваме първи на него.

Оскарл, боцманът, се появи заедно с няколко помощници, нарамили въжета, и започнаха да подготвят лодките за спускане на вода.

— И още нещо — продължи Делмастро. — Ако молят за милост — смилете се. Ако хвърлят оръжие — уважете това. Ако продължават да се бият, колете ги наред! А ако почне да ви става жал за тях, сетете се кой сигнал се наложи да дадем, за да ги накараме да помогнат на горящ кораб.

6

Гледано откъм водата, за Локи илюзията за пожар беше пълна. Вече бяха запалили всички димни бурета. Подир кораба се носеше сивкавочерен облак, който бе обгърнал квартердека. От време на време силуетът на Замира се мяркаше и слънчевите лъчи проблясваха по далекогледа й, а после тя отново потъваше в мрака. Отряд моряци беше извадил в средата на кораба малки помпи и платнени маркучи (до перилата, където се виждаха най-добре) и поливаха със струи вода облаците дим, макар и всъщност просто да миеха палубата.

Локи седеше на носа на лодчицата и се чувстваше като глупак с чадъра в ръка и среброткания жакет, метнат на раменете му като наметало. Джийн и Джабрил бяха седнали на първата пейка за гребци, Стрева и лейтенант Делмастро — зад тях, а един дребосък на име Виторе, който си беше още момченце, клечеше на кърмата, за да поеме лодката, щом се качат на борда на флейта.

Сега любопитно заобленият, люшкащ се корпус на кораба се виждаше съвсем ясно и беше насочен на север, малко встрани от тях. По преценка на Локи щяха да пресекат пътя на „Отровната орхидея“, или щяха да се разминат много наблизо, след десетина минути.

— Да почваме да гребем към нея — нареди Делмастро. — Те трябва вече да ни очакват.

Тяхната лодка и двете по-големи бяха спрели на около стотина крачки югоизточно от „Орхидеята“. Щом четиримата гребци в лодката водач загребаха на север, Локи видя как и останалите налегнаха веслата и ги последваха.

Клатушкаха се и се плъзгаха по високите една стъпка вълни. Слънцето беше изгряло и постепенно напичаше. Когато потеглиха от кораба, осмият час на сутринта се бе преполовил. Греблата скърцаха ритмично в жлебовете си. Сега плаваха наравно с „Орхидеята“, а новопоявилият се кораб беше отдалечен на около миля североизточно от тях. Ако флейтът уловеше вятъра, който духаше откъм вложения им капан, и се опиташе да избяга на север, корабът щеше да спусне платна и да го подгони. Ала ако се опиташе да избяга на юг, щеше да се наложи лодките да му пресекат пътя.

— Равел — обърна се Делмастро към Локи. — Ножиците са в краката ти. Виждаш ли ги?

Локи погледна надолу. Под седалката му се подаваше някакъв грозен уред с шарнир и две дървени дръжки, с които се задействаше метална челюст.

— Май че да.

— Лъковете не са ни най-големият проблем. Най-голямата беда ще е, ако спуснат мрежи бръсначи от борда — докато се катерим към палубата, ще бъдем накълцани на парченца. Ако са спуснати такива мрежи, трябва да изрежеш в тях пролука с тези ножици, за да се промъкнем през нея.

— Или да умра, докато се мъча да я изрежа — додаде той. — Май че схванах.

— Но добрата новина е, че спускането на мрежи бръсначи е страшна досада. И ако възнамеряват да пратят лодки и да качват пасажери, няма да ги пуснат изобщо. Ако успеем да се приближим достатъчно, преди да нападнем, те няма да имат време да ги спуснат.

— Какъв е сигналът за нападение?

— Няма да го пропуснеш, повярвай.

7

Замира Дракаша стоеше на десния парапет на квартердека и поемаше чист въздух. Беше огледала през далекогледа приближаващия флейт. По късия и дебел форщевен имаше фино изработена украса, а високите му стени бяха изрисувани с доста своеобразен орнамент в златно и черно. Това беше на добро — щом корабът беше добре поддържан, вероятно на борда му имаше значителен товар и доста парици.

Двама офицери стояха на носа и оглеждаха техния кораб през далекогледите си. Дракаша им заръкомаха, както се надяваше — насърчително, но те не откликнаха.

— Е, добре — измърмори тя. — Много скоро ще започнете да любезничите!

По палубата на флейта, сега само на четвърт миля от тях, щъкаха дребни тъмни силуети. Платната му затрептяха, а корпусът му се издължи пред погледа на Замира — бягаха ли? Не, само убиваха скоростта, обърнаха един-два румба дясно на борд — готвеха се да приближат, но не прекалено. Забеляза отряд с помпа и маркуч в средата на кораба. Те насочиха струята нагоре и намокриха долните платна. Много разумно, когато се приближаваш до пожар в морето.

— Сигнален отряд, готови — нареди тя.

— Ест, капитане — отекна хор от гласове откъм обвитата с дим част на квартердека.

Нейните лодки пореха вълните между двата кораба. Равел, най-отпред с чадъра, приличаше на тънка сребърна гъба с мека бяла шапка. Там беше и Валора, и Езри… По дяволите. Молбата на Езри не й бе оставила избор — или трябваше да се съгласи, или да изглежда като глупачка в очите на помиярската вахта. Имаше да казва някои неща на това дребосъче… ако боговете дадат благословията си на Замира и върнат жива лейтенанта.

Тя огледа офицерите на флейта, които се бяха преместили от носа на левия парапет. Доста едри, както изглеждаше, и доста дебело облечени за тази жега. Очите й вече не бяха като преди двайсет и пет години… дали не се оглеждаха изпитателно взаимно през далекогледите?

— Капитане? — обади се един моряк от сигналния отряд.

— Задръж — нареди тя. — Задръж… — Всяка секунда съкращаваше разстоянието между „Орхидеята“ и нейната жертва. Те забавиха ход и завиха, но дрейфът щеше да ги приближи още повече… и още повече. Един от тях посочи с пръст, после хвана другия за рамото и посочи пак. И двамата вдигнаха едновременно далекогледи.

— Ха! — извика Замира. Вече нямаха шанс да се измъкнат. Тя усети как се нахъсва и хъсът влива сила във всяка нейна тръпка и движение. Сякаш половината от годините паднаха от гърба й. О, богове, в момента, в който осъзнаваха колко са прецакани, те винаги ставаха много милички. Замира затвори далекогледа, награби тръбата от палубата и се провикна към целия кораб:

— Стрелците, готови горе! Всички на палубата! Всички на палубата, на десния парапет! Загасете димните бурета!

„Отровната орхидея“ се разтърси — седем дузини моряци търчаха нагоре по стълбите, извираха от люковете, въоръжени и с брони, и надаваха крясъци. Стрелците излязоха иззад мачтите, коленичиха на платформите си и заредиха със стрели блестящите си лъкове.

Нямаше нужда Замира да вади отново далекогледа, за да види силуетите на офицерите и екипажа, които тичаха като луди по палубата на флейта.

— Да ги накараме да се напикаят в бричовете! — кресна тя. Нямаше нужда и от тръбата. — РАЗВЕЙТЕ ЧЕРВЕНИЯ ФЛАГ!

Трите жълти знамена, развяващи се над квартердека, потрепериха и паднаха долу, право в сивата мъгла и над последните кълба черен дим се издигна голямо червено знаме, ярко като утринното слънце, надвиснало над буря.

8

— С готовност! — извика лейтенант Делмастро. — С готовност! — И кървавочервеното знаме се развя в цялото си великолепие над кърмата на „Орхидеята“, ордата пирати се разкрещя лудешки и първите се стълпиха покрай парапета на десния борд и трите лодки устремно запориха вълните.

Локи хвърли чадъра и връхната си дреха през борда и чак после се сети, че те струваха бая пари. Дишаше учестено и развълнувано и поглеждаше през рамо към бързо приближаващия се борд на флейта, дървена грамада, издигаща се над вълните като плаващ замък. О, богове мили, та той влизаше в битка! Ама какво му ставаше, мама му стара?

Локи прехапа бузите си, за да се съсредоточи, и се вкопчи в планшира толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Проклятие, това не беше никакъв великодушен жест и той не можеше да си го позволи. Задиша дълбоко, за да се успокои.

Локи Ламора беше малък човек, ала Трънът на Камор беше по-велик от всичкото това. Тръна не го ловеше ни острие, ни магия, ни презрение. Локи се сети за Соколаря, кървящ в краката му. За Сивия крал, загинал под ножа му. За богатствата, минали през пръстите му… и се усмихна.

Постепенно и предпазливо, той извади сабята си и я размаха във въздуха. Трите лодки вече почти бяха стигнали кораба — бели триъгълници, прорязващи морските води, само на минута от целта си. Локи смяташе да нападне, облякъл като костюм най-голямата лъжа в живота си. След малко можеше и да умре, но дотогава, в името на боговете, той беше Трънът на Камор. Шибаният капитан Орин Равел.

— Орхидеи! Орхидеи! — Локи застана като статуя на носа на лодката и размаха сабята си, все едно се готвеше да се нахвърли върху флейта сам и да пробие дупка в корпуса му. — Нападай плячката! Грабете! След мен, Орхидеи!! О, богати и по-умни от всички!

„Отровната орхидея“ се изплъзна от последните остатъци на пушека, устремните сиви очертания на квартердека й се показаха, сякаш изплъзнали се от хватката на някаква божествена призрачна ръка. Екипажът, струпал се на парапета, отново се развика, а после млъкнаха като един. Корабните платна затрептяха. Дракаша бързаше да смени курса и рязко да завие дясно на борд. Ако успееше, миг щеше да се залепи за левия борд на флейта така, че да може да се води бой с ножове.

Щом Орхидеите млъкнаха така внезапно, Локи за пръв път чу шумове откъм флейта — заповеди, паника, спорове, караници. А после един писклив, отчаян глас, излизащ от тръба за говорене, надвика всички:

— Спасете ни! В името на обичта на боговете, моля ви… Моля ви, елате и ни спасете!

— Мамка му. Обикновено ни посрещат малко по-различно — отбеляза Делмастро.

Локи нямаше време за мислене — вече бяха стигнали корпуса на флейта и се блъскаха в мократа дъсчена стена на подветрената й страна. Корабът се беше накренил леко и създаваше илюзията, че ще се прекатури и ще ги потопи. По чудо, ванти и мрежа за изкачване бяха съвсем наблизо. Локи скочи върху мрежата, вдигнал меча.

— Орхидеи! — кресна той, докато се катереше по грубите, мокри конопени въжета, обзет от възторга на страха.

— Орхидеи! След мен!

Мигът на истината — лявата му ръка напипа палубата над въжената стълба. Скърцайки със зъби, той замахна нагоре със сабята, тромаво, ала свирепо — някой можеше да причаква на края на палубата. После се изкатери горе, претърколи се под парапета, само на няколко крачки от входа към палубата и се изправи, олюлявайки се, на крака, пищейки безумно.

Цялата палуба беше в хаос, но нищо не беше насочено към него. Нямаше нито мрежи бръсначи, нито стрелци, нито стени от издигнати мечове в очакване да посрещнат нападателите. Моряци и жени търчаха панически насам-натам. Изоставен пожарен маркуч лежеше в краката на Локи като мъртва кафява змия, гъргореше и бълваше морска вода, която се разтичаше в локва.

Един моряк притича през локвата и се блъсна в него като млатило. Локи вдигна сабя, матросът се сви и разпери ръце, за да покаже, че са празни.

— Опитахме се да се предадем! — изпъшка той. — Опитахме. Но те не ни дават. Богове, помогнете ни!

— Кой! Кой не ви дава да се предадете?

Морякът посочи към издигнатия квартердек на кораба и Локи рязко се извърна нататък.

— По дяволите! — прошепна той.

Бяха поне двайсет, всичките мъже, вадени по един и същи калъп. Загорели от слънцето, яки, мускулести, с прилежно подстригани бради и коси до раменете, овързани с нанизи от тракащи мъниста. Главите им бяха увити с яркозелени тюрбани. От миналия си опит знаеше, че онова, което приличаше на тънки тъмни ръкави, покриващи ръцете им, всъщност бяха свещени писания, татуирани толкова нагъсто с черно и зелено мастило, че се губеше всяка следа от кожата отдолу.

Джеремитски Избавители. Религиозни маниаци, които вярваха, че са единственото възможно спасение за греховете на прокълнатия им остров. Те живи се жертваха за джеремитските богове, скитаха по света на групи от изгнаници и бяха любезни като монаси, докато някой — който и да е, не ги заплашеше.

Свещената им клетва беше да убиват или да бъдат убити, когато подхождат към тях насилнически; да умрат с чест за Джерем или да унищожат безжалостно всеки, вдигнал ръка срещу тях. И всичките бяха впили очи в Локи.

— Неверникът предлага червено пречистване! — Избавителят начело на групата посочи Локи и вдигна тоягата си от вещерско дърво, обкована с медни гвоздеи. — Да измием душите си с варварска кръв!

Вдигнали високо оръжие, те се втурнаха по стълбите на квартердека и заприиждаха по тях, втренчени в Локи, като не спираха да демонстрират как всъщност пищят безумците. Един моряк се опита да се дръпне от пътя им, те го повалиха и черепът му се пръсна като пъпеш под тоягата на водача. Останалите стъпкаха тялото му.

Локи не можа да се сдържи. Зрелището на тази настъпваща, калена в бой и напълно обезумяла смърт така надхвърляше всичко, което бе преживял досега, че той избухна в стреснат смях. Страх го беше до мозъка на костите и това му даде една внезапна и абсолютна свобода. Той вдигна единствената си безполезна сабя и се втурна в контраатака, лек като прах по вятъра, с вик:

— Елате! Изправете се срещу Равел! Боговете ви пратиха гибел, КОПЕЛДАЦИ!

И щеше да умре няколко мига по-късно. Обаче Джийн, както винаги, имаше други планове.

Джеремитският водач връхлетя върху Локи — беше два пъти на бой колкото него, фанатик убиец, а по издигнатата му тояга блестяха кръв и медни гвоздеи. А после изведнъж на мястото на лицето му се появи брадва — дръжката й щръкна от разцепената очна орбита. Ударът — не на тоягата, а на внезапно превърналото се в безчувствен труп тяло, тръшна Локи на палубата и изкара въздуха от дробовете му. Топла кръв пръсна по лицето и шията му и той се напрегна яростно да се измъкне изпод треперещото тяло. Палубата около него изведнъж се изпълни със силуети, които ритаха, тропаха, кряскаха и падаха.

Светът се разпадна на несвързани образи и усещания. Локи едва имаше време да ги подреди, докато те се нижеха пред погледа му.

Брадви и копия, прицелени в него, се забиваха в тялото на джеремитския водач. Отчаян нападна със сабята, и шокът от удара, когато тя потъна в незащитено място на бедрото на Избавител. Джийн го вдигна на крака. Джабрил и Стрева издърпваха още Орхидеи на палубата. Лейтенант Делмастро, която се биеше редом с Джийн, превърна лицето на един Избавител в червена каша с инкрустирания със стъкло гард на едната от дагите й. Сенки, движения, разнобой от крясъци.

Невъзможно беше да стоиш до Джийн — натискът на гъстата тълпа от Избавители бе твърде мощен и върху него се сипеха твърде много удари. Един строполил се труп отново събори Локи и той се претърколи наляво, като размахваше трескаво, на сляпо сабята. Палубата и небето се завъртяха покрай него и изведнъж той се затъркаля във въздуха.

Решетката на главния товарен люк беше махната.

Локи отчаяно се стегна и се търкулна надясно точно преди да падне вътре. Бърз поглед в трюма му разкри и там трима Избавители. Той се изправи със залитане и моментално бе нападнат от още един джеремит; парирайки удар след удар, Локи отстъпи вляво и се опита да се отдалечи от ръба на товарния люк. Не стана — появи се втори противник, вдигнал в готовност омазаното си с кръв копие.

Локи знаеше, че никога не би успял да пребори или отблъсне и двамата със зейнал отвор до краката му. Той бързо се замисли. Когато започна атаката, екипажът на флейта в момента вадеше тежка бъчва от трюма на главната палуба. Бурето, с диаметър четири-пет стъпки, висеше в мрежа над отвора на товарния люк.

Локи се хвърли диво към двамата си противници с единственото намерение да ги накара да отстъпят назад. После се завъртя на пети и скочи, като вложи в скока цялата си сила. Вряза се с глава в увисналото буре, вкопчи се в мрежата и зарита с крака като човек, който ходи по вода. Изкатери се отгоре на бурето и то се люшна като махало.

Оттам за кратко му се откри приличен изглед към ставащото. Все повече Орхидеи се втурваха в боя откъм левия борд на кораба, а Делмастро и Джийн изтласкваха основната част от Избавителите назад към стълбите на квартердека. Страната, откъм която беше Локи, представляваше вихрушка от преплетени един в друг противници — зелени тюрбани и голи глави над всевъзможни оръжия.

Изведнъж джеремитът с копието го нападна и острието от закалена стомана се заби в дървото на педя от крака му. Локи замахна със сабята и осъзна, че увисналото му във въздуха убежище е далеч по-несигурно, отколкото се надяваше. Отдолу се носеха крясъци — Избавителите в трюма го бяха забелязали и възнамеряваха да действат.

От него зависеше да ги изпревари с някое безумие.

Той скочи нагоре, вкопчен в едното от въжетата, на които бурето висеше от макарата, и избягна второ нападение с копието. Нямаше смисъл да се опитва да реже всички въжета спускащи се надолу към такелажа. Това можеше да отнеме минути. Опита се да си спомни типовете въжета и скрипци, които Калдрис му беше набил в главата. Очите му се стрелнаха по обтегнатото между макарата и захващащата скоба в единия край на товарния люк въже. Да — това въже минаваше над палубата и потъваше под биещата се тълпа. Щеше да стигне до кабестана и ако го прережеха…

Скърцайки със зъби, той замахна и го удари със силната част на острието и усети как то се вряза в конопа. Една брадва изсвистя покрай рамото му на разстояние колкото малкия му пръст. Той удари по въжето пак и пак, влагайки в удара всичката си сила. На четвъртия удар то изпука, разнищи се и се скъса на две под тежестта на бурето. Локи, яхнал бурето и стиснал здраво очи, падна долу в трюма. Някой изкрещя и му спести усилието сам да крещи.

Бурето се удари в пода с гръм и трясък и инерцията бутна Локи върху него. Брадичката му се вряза в дъските, той отхвърча настрани и тупна на палубата недостойно, като чувал. Топла течност със силен мирис го обля — бира. Бурето се изливаше.

Локи се изправи със стон на крака. Един от Избавителите не беше сколасал да се измести навреме и се подаваше изпод бурето. Ясно си личеше, че е мъртъв. Другите двама, съборени на земята, замаяно търсеха опипом оръжията си.

Той закуцука към тях и им преряза гърлата още преди да го видят, че се е изправил. Това не беше бой, а работа на крадец и Локи го извърши машинално. После примига и се огледа за нещо, с което да почисти острието — стар, превърнал се във втора природа навик на крадец, заради който едва не загина.

Тежка тъмна сянка цопна в бирата до него. Един от джеремитите, който го тормозеше отгоре — онзи с копието, бе скочил в трюма от височина шест-седем стъпки. Но излялата се бира бе коварна — щом се приземи, краката му се подхлъзнаха и той се катурна на гръб. Хладнокръвно и смирено, Локи заби сабята си в гърдите му и изтръгна копието от ръцете на умиращия.

— Пиенето те довърши — прошепна той.

Борбата горе продължаваше. Засега Локи беше сам в трюма със своята калпава малка победа.

Четирима мъртви и той ги беше измамил до един — използва късмета, изненадата и най-обикновено шмекеруване, за да постигне нещо, невъзможно в пряк бой. Знанието, че те нямаше да го пощадят, нито да приемат пощада, би трябвало да го улесни, но буйството и невъздържаността отпреди няколко минути съвсем си бяха отишли. В края на краищата Орин Равел беше измама и той отново си беше чисто и просто Локи Ламора.

Той се метна зад една купчина платно и мрежи и се подпря на копието, докато спре люлеенето.

— Богове на небесата!

Локи си избърса устата. Джабрил и още двама Орхидеи увиснаха последователно на ръба на отвора и тупнаха в трюма. Като че не го бяха видели как повръща.

— Четирима! — продължи Джабрил. Плитък удар по гърдите беше разрязал туниката му. — Майната ми, Равел. А си мислех, че заради Валора ще се подмокря от уплах.

Локи пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Жером. Той добре ли е?

— Преди малко беше. Видях ги да се бият на квартердека заедно с лейтенант Делмастро.

Локи кимна, после посочи назад с копието.

— Каютата на кърмата — каза той. — Следвайте ме. Да приключим с това.

Поведе ги бегом по главната палуба на флейта, като разбутваше по пътя си невъоръжени уплашени моряци.

Бронираната врата на задната каюта беше затворена и зад нея Локи чуваше шум от трескава дейност. Той издумка по вратата.

— Знаем, че сте вътре! — кресна и се обърна към Джабрил с уморена усмивка. — Това изглежда ужасно познато, нали?

— Няма да влезете през тази врата! — приглушено се чу вик отвътре.

— Напъни я с рамо — рече Джабрил.

— Нека първо се опитам да приложа дяволска хитрост — отвърна Локи, а после повиши глас. — Първо, тази врата може да е бронирана, но прозорците на кърмата са стъклени. Второ, докато отброя до десет, отворете шибаната врата, иначе ще избия всички оцелели мъже и жени от екипажа на квартердека. Ще можете да слушате, докато вършите каквото си вършите там вътре.

Мълчание. Локи отвори уста и понечи да започне да брои, но изведнъж, с дрънченето и тракането на тежки механизми, вратата се отвори със скърцане и на нея се появи нисък мъж на средна възраст с дълъг черен кафтан.

— Моля ви, недейте — каза той. — Предавам се. Още по-рано щях да се предам, но Избавителите не позволяваха. Прогониха ме тук, долу, и аз се заключих. Убийте ме, ако искате, но пощадете екипажа ми.

— Я без глупости — отвърна Локи. — Ние не убиваме хора, които не оказват съпротива. Но вероятно да сме наясно, че не си пълен боклук, е хубаво. Капитанът на кораба, предполагам?

— Анторо Нера на вашите услуги.

Локи го сграбчи за реверите и го помъкна към стълбата, водеща към горната палуба.

— Да се качим горе, мастер Нера. Мисля, че се оправих с вашите Избавители. Но какво търсеха те на борда, по дяволите? Пътници ли бяха?

— Охрана — измънка Нера. Локи се закова на място.

— Вие такъв тъпак ли сте, ебати, че да не знаете, че ще побеснеят на мига, щом някой размаха свада под носа им!

— Аз не ги щях! Собствениците настояха. Избавителите работят само срещу храна и превоз и собствениците решиха… че може би те ще подплашат всеки, който си търси белята.

— Чудесна теория. Но върши работа само ако обявите присъствието им. Ние не знаехме, че са на борда, докато те не ни нападнаха в шибана фаланга.

Локи се изкачи по стълбата, влачейки Нера подире си, а след него — Джабрил и останалите. Излязоха на квартердека на ярката сутрешна светлина. Един от мъжете сваляше знамената на флейта, затънал до колене в трупове.

Бяха поне дузина — предимно Избавители, с развети зелени тюрбани и странно доволни изражения. Но тук-там имаше и по някой злочест моряк, а пред стълбището лежеше Аспел с разкъсани и окървавени гърди.

Локи се оглеждаше като обезумял и въздъхна, щом най-сетне забеляза Джийн, явно невредим, наведен над десния парапет. Лейтенант Делмастро седеше в нозете му с разпусната коса, а по дясната й ръка се стичаше кръв. Локи видя как Джийн откъсна ивица плат от долния край на собствената си туника и започна да превързва една от раните й.

Нещо го бодна — изпитваше и облекчение, и тъга. Обикновено след битка Джийн сглобяваше него от кървави парчета. Беше се дръпнал от Джийн в разгара на битката поради крайно спешна необходимост. И осъзна странното си безпокойство, че Джийн не го е последвал безмилостно по петите, загрижен за него, както винаги.

„Не се прави на магаре — помисли си той. — Джийн си има свои проблеми, да му се не види.“

— Жером — каза той.

Джийн рязко извърна глава и звукът „А“ едва не се откъсна от устните му, но той успя да се овладее.

— Орин! Колко зле изглеждаш! О, богове, добре ли си?

Зле? Локи погледна надолу и откри, че дрехите му са почти изцяло подгизнали в кръв. Прокара ръка по лицето си. Онова, което бе взел за пот или бира, боядиса дланта му в червено.

— Не е моя — каза той. — Предполагам.

— Тъкмо щях да тръгна да те търся — обясни Джийн. — Езри… Лейтенант Делмастро…

— Ще се оправя — изпъшка тя. — Едно копеле се опита да ме удари с бизанмачта. Джийн ми изкара въздуха.

Локи забеляза една от големите тояги с медни гвоздеи да лежи на палубата до нея, а малко по-назад — мъртъв Избавител, от чието гърло стърчеше една от сабите на Делмастро, които нямаше как да се сбъркат.

— Лейтенант Делмастро, доведох капитана на кораба — осведоми я Локи. — Позволете да ви представя Анторо Нера.

Делмастро отбутна ръцете на Джийн и изпълзя по-напред, за да вижда по-добре. От раните по челото и по устните й течеше кръв.

— Мастер Нера. Добре заварили. Аз представям оцелялата страна, въпреки изгледите за противното. — Тя се усмихна и избърса кръвта над очите си. — След като завземем кораба ви, аз ще отговарям за оплячкосването му, така че не ме ядосвайте. И като го казах, кой е този кораб?

— „Земеродно рибарче“ — отвърна Нера.

— Товар и крайна цел?

— Тал Верар, с подправки, вино, терпентин и фина дървесина.

— И към това — тлъста пачка джеремитски Избавители. Не, млък, по-късно ще обясните. Богове, Равел, ти явно си имал много работа.

— Много сте права, заеби — обади се Джабрил и го тупна по гърба. — Уби в трюма четирима, сам-самичък. Яхна буре бира и падна върху единия, а останалите трябва да е избил в ръкопашен бой. — Той щракна с пръсти. — Ей така!

Локи въздъхна и усети как бузите му се сгряват. Посегна и върна малко от кръвта обратно там, където я беше забърсал.

— Е, няма да кажа, че не съм изненадана, но съм доволна — рече Делмастро. — Равел, ти не ставаш и за лодкар на рибарска лодка, но можеш да водиш отряд за превземане на абордаж, когато си поискаш. Мисля, че току-що изкупихме греховете на половин Джерем.

— Твърде сте любезна — отвърна Локи.

— Мога ли да те помоля да приведеш този кораб в ред? Да разчистите екипажа от палубата и да ги сложите под стража под бака.

— Мога. Тя ще се оправи ли, Жером?

— Удариха я и малко я раниха, но…

— И по-зле съм била — рече тя. — И по-зле съм била, и със сигурност съм си го върнала. Върви с Равел, ако желаеш.

— Аз…

— Не ме предизвиквай да те ударя. Ще се оправя.

Джийн се изправи и отиде при Локи, а той леко побутна Нера към Джабрил.

— Джабрил, би ли придружил новия ни приятел до бака, докато ние с Джером съберем останалия му екипаж?

— Ест, с удоволствие.

Локи поведе Джийн надолу по стълбите на квартердека към плетеницата от тела по средата на кораба. Още Избавители, още членове на екипажа… и петима-шестима от мъжете, които беше измъкнал преди три седмици от Обветрената скала. Чувстваше се неловко под втренчените погледи на всички оцелели. Долавяше откъслеци от разговорите им:

— … и се смееше…

— Видях го, като се качих горе. Нападна ги сам-самичък…

— Никога не съм виждал такова нещо! — Това беше Стрева, чиято лява ръка висеше счупена. — И се смееше ли смееше. Страх не знае, неговата мама!

— … боговете ви пратиха гибел, копелдаци! Така им каза. Чух го…

— Прави са, знаеш ли — прошепна Джийн. — Виждал съм те да проявяваш и храброст, и лудост, ама това… това беше…

— Пълна щуротия, в която нямаше капка храброст. Бях съвсем откачил, ясно? Щях да се насера от страх и просто не знаех какво правя.

— Но в трюма долу…

— Единия го премазах с бурето — обясни Локи. — На другите двама им резнах гърлата, докато бяха още зашеметени. Последният беше така любезен да се подхлъзне в бирата и да ме улесни. Същото, както винаги, Джийн. Никакъв воин не съм аз.

— Но сега те си мислят, че си. Изигра го.

Намериха Мал, прислонен до гротмачтата и неподвижен. Дланите му бяха сключени около меча, забит в корема му, сякаш се опитваше да го опази. Локи въздъхна.

— В момента изпитвам към всичко това смесени чувства, би могло да се каже.

Джийн коленичи и затвори очите на Мал.

— Знам за какво говориш. — Той се умълча, явно преценяваше думите си, преди да продължи. — Имаме сериозен проблем.

— Нима? Ние и проблеми? Ама какви ги приказваш?

— Тези хора са наши хора. Крадци. Несъмнено и ти го виждаш. Не можем да ги продадем на Страгос.

— Значи ще умрем.

— И двамата сме наясно, че Страгос и без това смята да ни убие.

— Колкото по-предани сме му, толкова по-близо сме до изпълняването на някаква част от нашата мисия и до истинска противоотрова — рече Локи. — Колкото повече протакаме, толкова по-голяма е възможността той да се измъкне… и ние да можем да предприемем нещо.

— Можем да предприемем нещо, като подкрепим своите. Огледай се, в името на всички богове! За да живеят, тези хора крадат, нищо друго не правят! Те — това сме ние. Заветите, според които живеем…

— Я не ми чеши на мен нотации за благонравие, майната му!

— Защо не? Явно имаш нужда.

— Аз си изпълних дълга към мъжете, които доведохме от Тал Верар, Джийн. Но те, както и всички тези хора, са чужди хора. Възнамерявам да накарам Страгос да реве за стореното от него, и ако за да го постигна, трябва да пожертвам тях, в името на всички богове, аз ще ги пожертвам. Като нищо!

— Богове! — прошепна Джийн. — Я се чуй какво приказваш! А аз си мислех, че аз съм каморец. Ти си чистата същина на камореца! Преди миг без малко да се разплачеш за тия хора, а сега си готов да ги издавиш, само за да си отмъстиш!

— За да си отмъстим — поправи го Локи. — За живота ни.

— Трябва да има и друг начин.

— И какво предлагаш? Да си стоим тука? Да прекараме няколко весели седмици на Островите на призрачните ветрове и после любезно да пукнем?

— Щом трябва — отвърна Джийн.

„Отровната орхидея“ със спуснати платна се приближи до кърмата на „Земеродно рибарче“ и застана до него, спирайки вятъра. Мъжете и жените по парапета му нададоха три буйни, ликуващи крясъка, всеки по-силен от предишния.

— Чухте ли? Те не поздравяват помиярската вахта, а своите — рече Джийн. — Сега сме свои. Част от всичко това.

— Те са чуж…

— Не са чужди — изпревари го Джийн.

— Е… — Локи погледна назад, към лейтенант Делмастро. Тя беше станала и поела кормилото на „Земеродно рибарче“. — Може би някои от тях са ти по-малко чужди, отколкото на мен.

— Ей, чакай мал…

— Прави, каквото трябва, за да си запълваш времето тук — навъси се Локи. — Но не забравяй откъде си дошъл. Страгос е наша работа. Да го победим, е наша работа.

— Да си запълвам времето? Да си запълвам проклетото време? — Джийн вдъхна ядно, сви юмруци и за миг сякаш се готвеше да награби Локи и да го разтресе. — Богове, разбрах какво се гърчи под кожата ти. Виж, ти може да си се примирил, че жената, която смяташ за единствена, я няма от години. Но толкова отдавна си се прецакал, че май вече си въобразяваш, че и целият свят спазва твоите навици.

Локи сякаш го промушиха с нож.

— Джийн, недей изобщо да…

— Защо не? Защо не? Мъкнем безценното ти страдание с нас като шибана свещена реликва! Не говори за Сабета Белакорос. Не говори за игрите. Не говори за Джасмер, за Еспара и за всичките ни заговори. Живях с нея девет години, също като теб, и се преструвах, че тя изобщо не съществува, за да не те разстройвам! Е, аз не съм като теб. Не ми допада да живея като скован от обет монах. Имам си живот и извън проклетата ти сянка!

Локи отстъпи назад.

— Джийн, аз не… Не съм…

— И престани да ме наричаш Джийн, мама му стара!

— Разбира се — рече хладно Локи. — Разбира се. Ако продължим, завинаги ще излезем от роля. Мога да падна по-долу и да забърша някоя по-долна. А ти се връщай при Делмастро, че ако пусне руля, няма да може да се държи на крака.

— Ама…

— Марш! — изкомандва Локи.

— Добре. — Джийн се обърна и тръгна, но спря за последен път. — Но разбери — аз не мога така. И в гибелта ще те последвам, и ти го знаеш, но не мога да прееба тези хора, пък било то и заради самите нас. И макар и да си мислиш, че е заради нас… аз не мога да го позволя и на теб.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи, че имаш много да размишляваш — отвърна Джийн и се изнесе с тежка крачка.

Малки групи моряци бяха започнали да се прехвърлят на борда от „Орхидеята“. Утгар притича до Локи, зачервен от възбуда, начело на група, понесла въжета и скоби, за да закачат корабите един за друг.

— Сладки Същини, Равел, току-що разбрахме за Избавителите — рече той. — Лейтенантът ни разказа какво си сторил. Изумително, мамка му! Добре си си свършил работата!

Локи погледна тялото на Мал, подпряно на гротмачтата, и гърба на Джийн, който вървеше към Делмастро, протегнал ръце да я подкрепи. И без да го е грижа кой го гледа, той метна сабята към палубата, тя се заби в дъските и затрепери.

— Да бе — рече той. — Май пак печеля. Ура за победителите.