Скот Линч
Червени морета под червени небета (14)

2

Събранието започна като всяко подобно събрание, което Замира си спомняше — под пурпурночервеното залезно небе, с фенери, наредени върху древните камъни; влажният въздух бе гъст като дъха на животно, а хапещите насекоми вилнееха с всичка сила.

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

За учудване на Замира двете с Езри пристигнаха последни. Замира огледа останалите капитани един по един и когато очите им се срещаха, кимаше приветливо.

Пръв беше Роданов, сега въоръжен, заедно с помощника си Идрена Корос, жилава руса жена, мъничко по-висока от Езри. Тя имаше осанката на професионален дуелист и бе прочута с уменията си с джеретийския ятаган с широко острие.

До тях стоеше Пиеро Строци, дружелюбен плешивец, гонещ петдесетака, придружен от лейтенанта си Джак Ухорезеца, наречен така заради онова, което обичаше да реже от главите на повалените си врагове. Разправяха, че ги щавел и шиел от тях изпипани огърлици, които пазел заключени в каютата си.

Ранс беше там, а Валтеро до рамото й, както обикновено. Дясната страна на челюстта й беше в няколко преливащи се нюанса на черното и зеленото, които те караха да потръпнеш, но стоеше на краката си и поне бе така любезна да не гледа Замира на кръв, когато си мислеше, че я наблюдава.

Последна поред, но не и по значение бе Жаклин Колвард, така наречената „Баба на Островите на призрачните ветрове“, още елегантна, макар и преполовила шейсетте, макар и побеляла и изгоряла на слънцето като стара кожа. Сегашното й протеже, по съвместителство и любовница, бе Мареса Висенте, чиито бойни и мореплавателски качества още не бяха всеизвестни. Младата жена несъмнено изглеждаше достатъчно способна.

Докато някой от тях не си тръгнеше, те бяха реално отрязани от останалия свят. Групи техни моряци, по около половин дузина от всеки кораб, разговаряха напрегнато в края на насипа. На никой друг не беше позволено да стъпва на него, докато те не свършат.

„Е — помисли си Замира. — Как да го направим?“

— Замира — заговори Роданов, — ти свика съвета. Да чуем какво си наумила.

„Значи направо по същество.“

— Не толкова съм си го наумила, Джафрим, колкото ни се стовари на главите. Имам доказателства, че Архонтът на Тал Верар може би отново крои неудобни планове.

— Отново? — Роданов сви в юмруци огромните си длани. — Бонер беше тази с неудобните планове, Замира — би трябвало да очакваме Страгос да постъпи така, както всеки от нас би постъпил на негово място…

— Не съм забравила и ден от онази война, Джафрим. — Замира усети как се наежва въпреки решителността й да прояви търпение. — Много добре знаеш, че накрая я нарекох грешка.

— Загубената кауза — изсумтя Роданов. — По-скоро Тъпата Шибана идея. Да беше разбрала, че това е тъпотия, още едно време!

— Да беше направила нещо едно време, освен да приказваш — додаде меко Пиеро. — Приказваше и накрая отплава, когато Архонтовата флота почерни хоризонта.

— Аз така и не влязох в тъпата ви Армада, Пиеро. Предложих да се опитам да отклоня някои от корабите му, и поне това успях. Без помощта ми по-скоро щяхте да загубите благоприятния вятър и да ви заградят откъм север. Двете с Чавон щяхме да сме единствените капитани тук… Стига! — кресна тя. — Аз свиках съвета и имам да ви казвам нещо. Не сме се събрали тук да подлютяваме стари рани.

— Говори — подкани я Строци.

— Преди месец един бриг напусна Тал Верар. Капитанът му го откраднал от Марината на мечовете.

При тези думи изригна мърморене и всички заклатиха глави. Замира се усмихна и продължи:

— За екипаж той се промъкнал в Обветрената скала и изпразнил едно мазе със затворници. Намерението му, както и тяхното било да отплават на юг и да се присъединят към нас в Порт Продигал. Да развеят червения флаг.

— Кой би могъл да открадне кораб на Архонта от охранявано пристанище? — По тона на Роданов се разбираше, че не хваща съвсем вяра, че това е възможно. — Бих искал да се запозная с него.

— Вече се запозна — отвърна Замира. — Името му е Орин Равел.

Валтеро, който досега стоеше мълчаливо зад капитан Ранс, изфуча:

— Тоя шибан дребосък!

— Тихо! — скастри го Замира. — Снощи си загуби кесията, нали? Равел пипа бързо. Бързи ръце, бърз ум, талант да командва, а и сабята го слуша. Спечели си мястото в моя екипаж, като сам-самичък уби четирима джеремитски Избавители. — На Замира й беше малко смешно, че хвали Коста със същите полуистини, които той така се бе постарал да й разкрие.

— Но ти каза, че той си имал собствен кораб — рече Роданов.

— Да. „Червеният вестоносец“, продаден на Корабокрушителя този следобед. Пиетро, ти си го видял край Горящите земи преди няколко дни, нали?

— Действително.

— Е, гледах си аз работата, невинно отмъквах плячка ту тук, ту там из Пиринчено море и не щеш ли, засякох „Вестоносецът“ на Равел — продължи Замира. — Осуетих плановете му, меко казано. Пробих дупки в историята му и накрая я изцедих от него цялата, повече или по-малко.

— И каква е тази история? — Устата на Ранс сякаш бе пълна с дребни камъчета, но й се разбираше.

— Замисли се, Ранс. Кой е Равел? Един мъж — явно крадец. Обучен да върши многобройни необичайни неща. Но може ли един човек да изкара бриг през портата на Марината на мечовете? Може ли един човек да проникне в Обветрената скала, да победи всички стражи там, да освободи цяло мазе, пълно със затворници, и да ги качи на брига си, удобно откраднат същата тази нощ?

— Ъ — хлъцна Ранс. — Е, може би…

— Не го е направил сам — обясни Замира. — Страгос го е оставил да избяга. Страгос му е дал екипажа от затворници, жадуващи, за каквато ще да е свобода. Страгос му е дал кораб. И той е сторил всичко това, като много добре е знаел, че Равел ще отплава на Юг, за да се присъедини към нас и да хване нашия занаят.

— Искал е да внедри агент сред нас — отбеляза Строци, необичайно възбуден.

— Да. Нещо повече. — Замира огледа кръга от пирати, за да се увери, че разполага с пълното им внимание, и тогава продължи: — Той има агент сред нас. На борда на моя кораб. Орин Равел и спътникът му Жером Валора понастоящем са на служба при Архонта.

Езри завъртя рязко глава, зяпна и впери поглед в Замира. Замира незабелязано стисна лакътя й.

— Убий ги — обади се Колвард.

— Положението е много по-сложно и много по-сериозно — отвърна Замира.

— Да, сериозно — за тези двамата, за които говориш. Според мен е най-добре да превърнем усложненията в трупове.

— Ако сама бях открила измамата им, вече щяха да са. Но Равел сам ми призна всичко това. Той и Валора според неговите твърдения са агенти по неволя. Страгос им е дал бавнодействаща отрова, за която се предполага, че само той има противоотрова. След един месец те трябва да вземат следващата си доза.

— Тогава смъртта ще е избавление — измънка Ранс. — Това копеле винаги ще ги държи като кукли на конци… — Роданов й махна да млъкне.

— И каква е била тяхната мисия, да го чуем от устата на Равел? Да ни шпионират, предполагам?

— Не, Джафрим. — Замира сключи длани зад гърба си и бавно закрачи в центъра на павилиона. — Страгос иска да му направим услугата да развеем отново червения флаг пред Тал Верар.

— В това няма никакъв смисъл — отбеляза Строци.

— Има, ако имаш предвид нуждите на Архонта — възрази Колвард.

— Как? — произнесоха едновременно Ранс и Строци.

— Чувам, че между Архонта и Приори положението е взривоопасно — обясни Колвард. — Ако нещо дойде и вдъхне заплаха на добрите граждани на Тал Верар, уважението им към армията и флотата ще нарасне.

— Страгос има нужда от враг извън Тал Верар — продължи Замира. — И то колкото се може по-бързо, и има нужда от уверение, че войските му могат да го наритат. — Тя разпери широко ръце към останалите капитани и помощниците им. — И нас могат да ни изрисуват като мишени за стрели.

— Няма изгода от вкарването ни в битка — отбеляза Строци.

— За тези, които измерват изгодата си в монети, си прав. Но за Страгос това е всичко! Той залага кораб, екипаж от затворници и собственото си реноме за мисията на Равел. Не мислите ли, че намеренията му са сериозни? Сам се прави на посмешище, като позволява на „пират“ да избяга от охраняваното му пристанище, и само за да може да изкупи вината си после, като ни смаже! — Замира събра юмруци. — Това е задачата на Равел — да ни убеди, да ни измами, да ни излъже, да ни подкупи. И сякаш бихме могли да бъдем накарани да послужим, планът му е бил да го постигне сам, с „Вестоносецът“.

— Значи курсът ни е очевиден — рече Роданов. — Нищичко няма да даваме на Страгос! Няма да му играем по свирката. Все така се държим на пет хиляди мили разстояние от Тал Верар, както е след войната. Ако трябва, ще се направим на кротки за няколко месеца. — Той се пресегна и шляпна Строци по шкембето. — Ще изгорим тлъстините.

— Ако ги имаме, да ме прощавате, капитане — намеси се Идрена Корос. — Тези ваши доказателства, капитан Дракаша… Думата на тези двамата ми се струва по-тънка и от…

— Не е само думата — прекъсна я Замира. — Замисли се, Корос. Те имаха „Червеният вестоносец“. Екипажът му, оцелелите, от който сега са в моя екипаж, наистина са от Обветрената скала. Да, Архонтът ги е пратил.

— Възразявам — обади се Колвард, — макар че съм и съгласна с Джафрим, че да си траем и да не се поддаваме на провокации е най-мъдрото…

— Би било най-мъдро — прекъсна я Замира, — ако Страгос го вършеше по своя прищявка. Но не е така, нали? Той се бори за живота си. Самият му пост е заложен на карта. Той има нужда от нас.

Тя отново закрачи из центъра на павилиона и си припомни „аргументите“, с които бе излизала през годините в ролята си на магистрат в обредите по посвещаване. Това театро дали беше убедително? Надяваше се в името на боговете, че е.

— Ако изхвърлим Равел и Валора през борда и не им обръщаме внимание — заговори тя — или си траем и не закачаме Тал Верар, Страгос ще пробва нещо друго. Някаква друга интрига, за да ни подмами да влезем в битка или да убедим народа му, че ще ги нападнем. Само че следващия път боговете може да решат да не позволят инструментите на кроежите му да попаднат в наши ръце. Ще действаме на сляпо.

— Това е по-хипотетично от всичко, което съм чувал в Колегиума! — обади се Роданов.

— „Червеният вестоносец“ и затворниците наистина са знак, че Страгос е рискувал — отбеляза Колвард. — Това, че е рискувал, означава, че не може да действа открито или уверено. Доколкото познаваме ситуацията в Тал Верар… Бих казала, че заплахата е реална. Ако на Страгос му е нужен враг, ние сме единственият кавалер за този танц, който отговаря на нуждите му. Какво друго му остава? Да се сбие с Балинел? Камор? Лашейн? Картейн? Не ми се вярва.

— И какво искаш от нас, Замира? — Роданов скръсти ръце и се намръщи.

— Ние разполагаме със средство да отвърнем на удара на Архонта.

— Не можем да се бием с верарската флота — отсече Роданов. — Нито пък можем да щурмуваме проклетия град, да призовем мълния от небето или да помолим боговете да бъдат така любезни да ни отърват от Страгос. Така че по какъв начин можем да „отвърнем на удара“? Да му нараним чувствата със злонамерени писма?

— Очаква се Равел и Валора да му докладват пряко, когато получат противоотровата си.

— Те имат достъп до него — възкликна Колвард. — Убийство!

— За което ще бъдат обвинени, ако изобщо оживеят — отбеляза Строци.

— Браво на тях — рече Роданов. — И какво, ти искаш съгласието ни да ги откараш обратно в Тал Верар и да ги пуснеш да вилнеят? Да хвърчат, на всяка цена, с удоволствие ще им заема чифт ножове.

— От гледна точка на Равел и Валора има само едно малко усложнение. Те предпочитат да получат постоянна противоотрова и после да приключат със Страгос.

— Уви — обади се Ранс. — Ние толкова рядко осъзнаваме желанията си в живота…

— Кажи им, че ние имаме противоотрова — рече Колвард.

— Убеди ги, че разполагаме със средство да ги освободим. После ги насъскай по Архонта… а дали ще оцелеят след убийството или не, няма значение.

Езри отвори уста да възрази и Замира я възпря с най-изпепеляващия поглед от целия си дълго отрепетиран арсенал.

— Великолепно коварство — рече тя, когато се убеди, че Езри ще си трае. — Но твърде удобно. В твоето положение ти би ли повярвала изобщо на такова твърдение?

— Започва да ми се вие свят — обади се Строци. — Как, по дяволите, искаш да постъпим, Замира?

— Искам — отвърна тя, като произнасяше много внимателно всяка дума — никой от вас да не се тревожи, ако намеря за необходимо да вдигна малко дандания непосредствено около Тал Верар.

— И да предизвикаш с това унищожението ни! — кресна Роданов. — Искаш ли да видиш Порт Продигал затрит като Монтиер? Да ни видиш пръснати на другия край на света, а по нашите неохранявани търговски пътища да сноват сърдити верарски бойни кораби?

— Ако предприема нещо — обясни Замира, — благоразумието ще е…

— Невъзможно! — изръмжа Роданов. — Това ще довърши работата, започната от Страгос, когато смаза Свободната армада. Това ще унищожи самия ни живот!

— Или ще ни запази. — Замира сложи ръце на хълбоците си.

— Ако Страгос е решен да ни окаже натиск, той ще го окаже, независимо дали ние му играем по свирката. На борда на моя кораб разполагам със средството, с единственото ни средство да го преборим. Ако Страгос бъде съборен, с него пада и Архонатът. А ако Приори завладеят Тал Верар, ще можем весело да си оплячкосваме това море, както си щем, чак докато умрем.

— Но защо искаш да угодиш на плана на Архонта, на дори и… благоразумно?

— Равел и Валора не са светци — отвърна Замира. — Те не желаят да жертват живота си в наша полза. Искат да живеят, а за тази цел им трябва време. Ако Страгос е убеден, че те се трудят упорито в негова полза, той ще им даде нужните седмици и месеци, за да намерят разрешение. И междувременно е много вероятно да отложи другите си планове.

— Тези седмици и месеци може да са му достатъчни и да стресне града си — рече Роданов.

— Трябва да ми се довериш, че ще пипам деликатно — рече Замира. — Като братя и сестри капитани, в крайна сметка аз моля за това. Без значение какво ще чуете за Тал Верар — доверете се на преценката ми.

— Важна молба — рече Колвард. — Ти молиш никой от нас да не ти се притича на помощ?

— Не мога да измисля нищо, което би ни навредило повече от това една сутрин всичките да цъфнем пред Тал Верар, нали? Архонтът ще приключи със своята война за около десет минути. Така че оставете задачата на мен. Рискът да бъде само за моя кораб.

— Рискът е за всички нас — възрази Роданов. — Ти искаш от нас да поверим своята съдба и съдбата на Порт Продигал в твоите ръце. Без никакъв надзор.

— А какво беше по-различното през последните седем години? — Тя погледна всички капитани в кръга подред.

— Всеки от нас винаги е зависел от милостта на останалите. Всеки от нас би могъл да отплава твърде далече на север, да нападне кораб, на чийто борд е някой царствен братовчед, да убие прекалено много моряци или просто да стане твърде алчен, че да го търпим повече. Открай време сме под заплаха. Аз просто ви оказвам любезността този път, като никой друг, да би кажа предварително.

— Ами ако се провалиш? — попита Ранс.

— Ако се проваля… — отвърна Замира. — Тогава няма да има кого да накажете. Аз вече ще съм мъртва.

— Да се закълнем, че няма да се намесваме — рече Колвард.

— Това искаш, нали? Обещание да държим мечовете си в ножниците, когато изхвърлиш най-важното правило на нашето… сдружение през задния си прозорец.

— По липса на по-добър избор, да — отвърна Замира. — Точно за това ви моля.

— А ако откажем? — попита тихо Роданов. — Ако ние, четирима срещу един, го забраним?

— Тогава сме стигнали до чертата, която всички се боим да престъпим — отвърна Замира, втренчена непоколебимо в очите му.

— Аз няма да го забраня — обади се Ранс. — Ще се закълна да не те закачам, Замира. Ако се потиш за моя изгода, много хубаво. А ако умреш, докато го правиш, няма да жаля за теб.

— И аз ще ти дам клетвата си — рече Колвард. — Замира е права. Нашата обща безопасност във всеки един момент зависи от това кой от нас, по дяволите, е най-лудият. Ако има шанс да ритнем Максилан от пиедестала, ще се моля за успеха ти.

— Очевидно Замира Дракаша гласува за Замира Дракаша — каза Замира и погледна Роданов и Строци.

— На мен всичко това никак не ми харесва — рече Строци. — Но ако работата се сговняса, никой кораб, плаващ по моето море, не може да бяга като моя „Оспрей“. — Той се усмихна и изпука с кокалчетата на ръцете си. — Какво пък, по дяволите. Развей си фустата пред Архонта, да видим дали ще е навит да те обара. Аз хич няма да съм наблизо.

— Явно имам възможността… — заговори Роданов, когато всички очи се обърнаха към него — … да проявя саможивост. — Той въздъхна и разтърка чело. — Според мен всичко това е неразумно, но ако приема, че твоето обещание за благоразумие е също тъй обвързващо като моята клетва за ненамеса… Много добре. Върви и задействай тоя смахнат кроеж.

— Благодаря — отвърна Замира и усети как топла вълна на облекчение я заля от глава до пети. — Не беше ли по-лесно, отколкото да се накълцаме на парчета?

— Това трябва да си остане между нас — рече Колвард. — Аз не искам клетва, аз го очаквам. Страгос може да има и други очи и уши в Продигал. Ако това стигне до някой, който не е тук, времето, прекарано на това събрание — за мисията на Замира да не говорим, — ще бъде напълно пропиляно.

— Така е — рече Строци. — Мълчание. Всички богове са ни свидетели.

— Всички богове са ни свидетели — повториха останалите.

— Веднага ли потегляш? — попита Колвард.

— Екипажът ми има нужда от една нощ на брега. Не мога да ги помоля да отплаваме, без да им дам поне това. Ще ги пратя на половини и ще продам останалата плячка колкото се може по-бързо. След два-три дни ще опразня пристанището.

— Пътят до Тал Верар е три седмици — рече Роданов.

— Да — отвърна Замира. — Ако нашите момчета се гътнат по пътя, всичко това губи смисъла си. Имам намерението да действам бързо. — Тя отиде при Роданов, сложи длан на дясната му буза и се вдигна на пръсти, за да го целуне по другата. — Джафрим, разочаровала ли съм те някога?

— Нито веднъж след войната — отвърна Роданов. — Ох, че гадост. Дори и това е слабо казано. Не ме притеснявай така, Замира. Просто… не се издънвай.

— Ей, как мога и аз да получа малко внимание? — обади се Колвард.

— Днес съм щедра, но недей да пускаш ръце, ако предпочиташ да не се отделят от тялото ти. — Тя се усмихна, целуна Колвард по сбръчканото чело и прегърна старата жена. Предпазливо, защото трябваха доста усилия, докато наместят някак всичките мечове и ками, с които бяха накичени двете.

„Винаги е така — помисли си Замира. — Винаги е така в живота.“

3

Утгар чакаше на входа към палубата да подаде ръка, когато Замира и Езри тръгнаха да се качват на борда на „Отровната орхидея“. Единайсетият час на вечерта беше преполовил.

— Добре дошли, капитане. Как сте?

— Прекарах цял ден в караници с Корабокрушителя и капитанския съвет — измърмори Замира. — Искам си децата и едно питие. Езри…

— Да?

— Ти, Равел, Валора. В каютата ми, незабавно.

Щом влезе в каютата си, Замира намята безразборно палтото, сабите, жилетката от елдерглас и шапката си върху хамака, рухна със стон в любимото си кресло и качи Паоло и Косета в скута си. Познатият аромат на тъмните им къдрави коси я унесе и огледа с пълно доволство малките им пръстчета, уловени в загрубелите й ръце. Тези на Косета, още толкова мънички и несигурни… Паоловите израстваха все по-дълги и все по-сръчни всяка седмица. Богове, те растяха твърде бързо, твърде бързо.

Познатото им бърборене я успокои до мозъка на костите й — очевидно Паоло цял следобед се беше борил с чудовищата, които живееха в нейната ракла, а Косета сега беше решила, като порасне, да стане Крал на Седемте същини. Замира се замисли дали да не й обясни разликата между крал и кралица, но реши, че няма да си струва усилията — ако се възпротивеше на Кос, това щеше да доведе до въртящи се в кръг спорове, които щяха да продължат дни наред.

— Стана крал! Седем същи! — заяви момиченцето и Замира кимна сериозно.

— Не забравяй клетото си семейство, като седнеш на трона, миличко.

Вратата се отвори и Езри влезе с Коста и Валора… или може би Де Фера? Да му се не видят и натрупаните една връз друга самоличности!

— Заключи — нареди Замира. — Паоло, донеси на мама четири чаши. Езри, можеш ли да се оправиш с една от бутилките лашейнско синьо? Точно зад тебе са.

Паоло, примрял от възложената му отговорност, нареди четири чашки на лакираната маса върху раклата. Коста и Де Фера се настаниха на възглавници на пода, а Езри бързо извади запечатаната с восък тапа от бутилката. Ароматът на свежи лимони изпълни каютата и Езри напълни чашите до ръба с вино с цвета на океанските дълбини.

— Уви, наздравиците ми свършиха — рече Замира. — Понякога човек има нужда просто да пийне. Пийте. — Тя придържа Кос с лявата си ръка и изгълта виното на един дъх, наслаждавайки се на смесените вкусове на подправки и цитруси. Усети как тръпките на ледена жега се плъзват по гърлото й.

— Искам — рече Косета.

— Това е питие за мама, Кос, и вкусът му няма да ти хареса.

— Искам!

— Казах… Е, много добре. Няма как да се боиш от огъня, ако не си опариш пръстите. — Тя наля няма и един пръст от синьото вино в чашата си и внимателно я подаде на Кос. Момичето я пое със страшно сериозен израз, изля я в устата си и я тресна в масата.

— Като ПИКНЯ! — провикна се тя и тръсна глава.

— Отглеждането на деца сред моряци си има и своите недостатъци — рече Замира и улови чашата, преди да е паднала от масата. — Но пък собственият ми принос за обогатяване на речника й несъмнено е най-голям.

— ПИКНЯЯААА — извряска Косета и се разкиска, страшно доволна от себе си. Замира й изшътка.

— Аз искам да вдигна наздравица. — Коста се ухили и вдигна чаша. — За ясните възприятия. Току-що, след толкова седмици, разбрах кой е истинският капитан на този кораб.

Де Фера се изкиска и чукна чашата си в неговата, Езри обаче остави виното си недокоснато и се вторачи в дланите си. Замира реши да не протака — Езри явно имаше нужда да остане насаме с Жером.

— Ето какво е положението, Равел — рече тя. — Не знаех, че щях да защитавам твоя план, докато не ми се наложи.

— Значи ще ни откарате…

— … обратно в Тал Верар. Да. — Замира си наля още една чаша вино и този път отпи по-сдържано. — Убедих съвета да не изпада в паника, ако от север се разнесе мълва по повод пакостта, която смятаме да сторим.

— Благодаря ви, капитане. Аз…

— Не ми благодари с думи, Равел. — Замира отново отпи от виното си и остави чашата си. — Благодари ми със спазване на твоите задължения от договорката. Намери начин Максилан Страгос да бъде убит.

— Да.

— Нека изясня и още нещо. — Замира внимателно обърна Косета така, че момиченцето да гледа през масата право към Коста. — Всички на борда на този кораб ще рискуват живота си, за да ви дадат шанс в този кроеж. Всички до един.

— Аз… аз разбирам.

— Ако времето минава и не можем да намерим разрешение за онова, което ви е сторил Страгос… е, достъпът ви до него няма да е вечен. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна, преди да се стигне до това. Но ако няма друг избор, ако времето тече, а единственият начин да го свалите, е да жертвате себе си… Няма да чакам да ви видя отново, разбирате ли ме?

— Ако се опре дотам — рече Коста, — аз ще го изправя пред съда на боговете с голи ръце. Ще отидем заедно.

— Богове — повтори Косета. — Голи ръце!

— Пикня! — провикна се Коста и вдигна чаша към Косета, която избухна в такъв силен кикот, че щеше да се разпадне.

— Благодаря ти, Равел, за този дар за дъщеря ми, която цяла нощ ще повтаря тая дума…

— Извинявайте, капитане. Та кога потегляме?

— Половината екипаж слиза на брега тази вечер, а другата — утре вечер. Вдругиден ще ги съберем на купчини — тези, дето искат да останат с нас. Надявам се утре да се отървем от товара. Значи… два дни. Два и половина може би. А после ще видим как лети „Орхидеята“.

— Благодаря, капитане.

— Това е всичко — рече Замира. — Децата ми отдавна трябваше да са заспали, а аз имам намерението да се възползвам от привилегията да захъркам шумно, колкото си ща, веднага щом излезете от каютата ми.

Коста пръв схвана намека — той пресуши чашата си и скочи на крака. Де Фера го последва и понечи да си тръгне, но Езри се обади тихо:

— Жером. Може ли да дойдеш в моята каюта? Само за няколко минути?

— За няколко минути? — ухили се Жером. — Тц-тц, Езри, кога стана такава песимистка?

— Сега — отвърна тя и изтри усмивката от лицето му. Натъжен, той й помогна да стане.

Миг по-късно вратата на каютата се затвори и остави Замира насаме със семейството й в едно от тихите прекъсвания, които бяха толкова ужасно редки. За кратко всяка нощ тя можеше да си представи, че корабът й нито плава към опасността, нито бяга от нея и че е повече майка, отколкото капитан, заедно с обикновената загриженост за децата й.

— Мамо — обади се Паоло без предупреждение. — Искам да се науча да се бия с меч.

Замира не можа да се сдържи — тя се загледа в него, а после избухна в смях. Обикновен? Богове, как би могло едно дете, родено за такъв живот, да бъде поне малко от малко обикновено?

— Меч! — провикна се Косета, вероятният бъдещ крал на Седемте същини. — Меч! Меч!

4

— Езри, аз…

Джийн видя шамара, но и през ум не му мина да се опита да пресече удара. Тя вложи в него цялата си сила, което означаваше нещо, и сълзи замъглиха зрението му.

— Защо не ми каза?

— Да ти кажа…

Езри вече ридаеше, но следващият й удар се стовари над десния му лакът с неотслабваща сила.

— Ох… — изохка той. — Какво? Какво?

— Защо не ми каза?

Това беше почти крясък. Джийн разпери ръце, за да улови юмруците й. Един неин удар в ребрата или в слънчевия сплит, и нямаше да го отпусне с часове.

— Езри, моля те. Какво да ти кажа? — Той коленичи на тесния под на каютата й и зацелува пръстите й, докато тя се мъчеше да се изтръгне. Накрая я пусна и коленичи пред нея, отпуснал ръце.

— Езри, ако имаш нужда да ме удряш, то удряй ме, в името на боговете. Ако имаш нужда от това, и за миг няма да ти се възпротивя. Никога. Само… ми кажи какво искаш.

Тя сви юмруци и Джийн се стегна, за да посрещне нов удар. Но Езри се свлече на колене и обви с ръце шията му. Сълзите й опариха бузите му.

— Как можа да не ми кажеш? — прошепна тя.

— Всичко, което искаш да знаеш, ще ти го кажа сега, само…

— Отровата, Джийн.

— О… — изохка той и се стовари настрани до задната стена на каютата. Тя се плъзна до него. — Ох, мамка му.

— Ти, копеле егоистично, как можа да не…

— Дракаша е разказала историята ни пред капитанския съвет — рече Джийн безизразно. — Ти си била там и си я чула.

— От нея, не от тебе! Как можа да ми го причиниш?

— Езри, моля те…

— Ти си единственото… — прошепна тя през желязната хватка на прегръдката си — … единственото нещо в целия този шибан океан, което е мое, Джийн Танен. Корабът не е мой. По дяволите, та дори тази каюта не е моя. Нямам шибано скрито съкровище. Нямам семейство и титла — вече не. И най-сетне, когато най-после получавам нещо в замяна…

— … се оказва, че имам… един значителен недостатък.

— Можем да предприемем нещо — рече Езри. — Да намерим някого. Лекари, алхимици…

— Опитах, Езри. Алхимици и отровители. Трябва ни противоотровата на Страгос или образец от неговата отрова, от която да направят.

— И аз не заслужавах да го знам? Ами ако беше…

— Пукнал някоя нощ ли? Езри, ами ако Избавител бе пронизал черепа ми с нож или екипажът ме бе убил в деня на срещата ни?

— Това не си ти — отвърна тя. — Човек като тебе не умира така. Знам, просто знам…

— Езри, ти си виждала всичките ми белези и знаеш, че не съм…

— Това е друго — рече тя. — Това е нещо, което просто не можеш да пребориш.

— Езри, аз се боря с него. Боря се с него всеки ден, откакто Архонтът ме отрови с тази гадост. Двамата с Леоканто броим дните, разбираш ли? Първите няколко седмици лежах буден нощем и бях убеден, че го усещам как прави нещо вътре в мен… — Той преглътна и собствените му сълзи потекоха по лицето му. — Виж, когато съм тук, вътре, то не съществува, разбираш ли? Когато съм с теб, аз не го усещам. Не ми пука за него. Тук е… тук е друг свят. Как бих могъл да ти кажа? Как бих могъл да го разруша?

— Бих го убила! — прошепна тя. — Страгос. Богове, ако той беше тук сега, щях да му прережа шибаното гърло…

— Аз щях да помагам. Повярвай.

Езри пусна врата му и двамата коленичиха в полумрака, взрени един в друг.

— Обичам те, Джийн — прошепна тя най-сетне.

— Обичам те, Езри. — Щом го произнесе, сякаш внезапно камък падна от сърцето му. Чувстваше как най-сетне си поема дъх след векове под водата.

— Не мога да позволя да умреш — рече тя.

— Ти не… не можеш…

— Мога да правя, каквото си ща! — заяви Езри. — Мога да те закарам в Тал Верар. Мога да ти купя време, за да вземеш от Страгос онова, което ти е нужно. Мога да ти помогна да му сриташ задника.

— Езри, Дракаша е права — изтъкна Джийн. — Ако не мога да взема онова, което ми е нужно, от него… Свалянето на Страгос е по-важното…

— Не го казвай.

— Ще го направя — отвърна той. — Има смисъл. Богове, не искам, но ако нямам избор, аз ще се жертвам заради него.

— Проклет да си — прошепна тя и толкова бързо, че той не успя да откликне, скочи на крака, грабна го за предницата на туниката и го блъсна в десния борд. — Няма! Няма, ако го бием, Джийн Танен. Не и ако победим.

— Но аз нямам избор…

— Направи нов избор, кучи сине! — Езри го прикова към дъските с целувка, която си беше чиста алхимия, а ръцете му слязоха надолу по туниката към брича й и той откопча колана с оръжията й с колкото можеше повече безвъзмездно галене на онези места, които той не покриваше.

Тя взе колана от ръцете му и го запокити към една от стените от втвърдено платно. Той издрънча и се плъзна на пода.

— Ако няма начин, изнамери начин, Джийн Танен. Точно в тази каюта не ебат неудачници.

Той я вдигна, направи седалка за нея от кръстосаните си ръце и я завъртя така, че гърбът й опря в дъските, а краката й увиснаха. Целуна гърдите й през туниката и се ухили, щом забеляза реакцията й. Спря и отпусна глава на гръдта й и усети как сърцето й бясно бие под лявата му буза.

— Щях да ти го кажа — прошепна той. — Някак си.

— Да бе, някак си. „Мъжът — цитира тя. — Как разговорът в мишка го превръща…“

— О, не стига, че трябва да понеса това от теб, а сега и Лукарно ме наказва…

— Джийн — прекъсна го Езри, прегърна главата му и я притисна още по-силно до себе си. — Остани с мен.

— Какво?

— Този живот е хубав — прошепна тя. — И ти му пасваш. Ние му пасваме. След работата със Страгос… остани с мен.

— Тук ми харесва — каза Джийн. — Понякога си мисля, че ми се иска да остана завинаги. Но има и… други места, които бих могъл да ти покажа. Други неща, които можем да правим.

— Не съм убедена, че ще се приспособя добре към сухоземния живот…

— И на сушата има пирати, същите като в морето — промърмори той между целувките. — Аз съм един от тях. Ти би могла…

— Остави това. Не е нужно да го решаваме сега. Само… си помисли за онова, което ти казах. Не съм те довела тук да водим преговори.

— А за какво ме доведе тук?

— За да вдигаме шум — прошепна тя и започна да съблича туниката му. — Много, много шум.

5

Точно преди смяната на вахтата в полунощ Гуилем излезе от новата си квартира в тесния коридор между четирите по-малки корабни каюти. Намръщен и облечен само с набедрена превръзка и набързо метната жилетка, той отиде до вратата на старата си каюта. От ушите му стърчаха фланелени парцали.

Гуилем удари по вратата няколко пъти. Отговор не последва. Той почука отново и кресна:

— Треган, кучко! Ще си го получиш за това!

6

— Значи подготовката е почти приключила?

Двамата мъже се срещнаха сред развалините на каменна къща без покрив южно от самия град, толкова близо до злокобната джунгла, че дори и пияниците и кибиците не изпълзяваха тук да се приютят. Беше почти полунощ, плющеше дъжд, топъл като плюнка.

— Днес следобед продадохме всичкия боклук. Товарихме вода и бира като луди. Храна вече имаме повече от достатъчно. Като съберем утре всички, които искат, убеден съм, че ще потеглим.

Джафрим Роданов кимна и за стотен път огледа разрушената къща и сенките й. Ако някой е достатъчно близо, че да може да подслушва през плющенето на дъжда, ще е достатъчно близо и да го забележат, заключи той.

— Дракаша каза… доста обезпокоителни неща, когато свика съвета. Какво ви каза за плановете си, като отплава пак?

— Нищо — отвърна другият. — Странно. Обикновено ни отпуска цяла седмица да правим главите и да ни изсмучат кесиите. Огън й гори под задника, а за нас, останалите, е мистерия.

— Разбира се — рече Роданов. — Тя не би ви казала нищо, докато не потеглите. Но нищо ли не спомена за Архонта? За Тал Верар?

— Не. Е, какво смяташе, че е намислила тя?

— Знам точно какво прави Замира. Но не съм съвсем убеден, че е разумно — въздъхна Роданов. — Може да докара сума ти лайна на всички на Островите на призрачните ветрове.

— И значи ти…

— Да. — Роданов подаде кесия и я тръсна, за да се чуят монетите вътре. — Точно както го обсъдихме. Дръж си очите отворени. Записвай, каквото видиш. После ще искам да го чуя.

— Ами другото?

— Тука е — отвърна Роданов и вдигна една чанта от промазано платно с нещо тежко вътре. — Сигурен ли си, че разполагаш с място, където няма да го намерят?

— Сандъкът ми. Привилегия на ранга, нали така? Има двойно дъно.

— Става. — Роданов му подаде чантата.

— И ако трябва да… ползвам това нещо…

— Отново както го обсъдихме. Тройно колкото ти платих сега те чака, след като го свършиш.

— Искам повече — рече мъжът. — Искам място на борда на „Владетелят“.

— Разбира се. — Роданов протегна ръка и другият я стисна. Ръкуваха се с традиционното ръкостискане на вадраните — стиснаха си ръцете над китките. — Знаеш, че един добър моряк винаги ще ми е от полза.

— В момента ти го използваш, хей! Само искам да бъда сигурен, че ще си имам дом, след като всичко това приключи. По един или друг начин.

Усмивката на Утгар бе едва забележим бял полумесец на фона на мрака.

7

На север изток в Пиринчено море, носена от мокрия северен вятър, който духаше откъм десния борд, „Отровната орхидея“ пореше вълните като разюздана кобила в галоп. Беше третият ден на Аурим.

След цял ден старателно извъртане по лъкатушния и запречен със скали Търговски проход те заобиколиха още два рифа и острови и най-сетне и последният покрит с джунгла купол и последният дим от вулкан на Островите на призрачните ветрове потънаха отвъд хоризонта.

— Ето каква е играта — заговори Дракаша пред групата, която бе събрала на квартердека. Делмастро, Треган, Гуилем, Утгар, Насрин, Оскари и моряците занаятчии — дърводелци, майстори на платна и тъй нататък. Мумчанс слушаше от мястото си на руля, а Локи — от стълбите на квартердека заедно с Джийн и половин дузина свободни от вахта моряци. Никой не ги бе поканил да чуят кратката реч на капитана, но пък и никой не ги гонеше. Нямаше смисъл — новината така или иначе щеше да плъзне по кораба по-бързо и от пожар.

— Плаваме към Тал Верар — съобщи Дракаша. — Ще позволим на нашите нови приятели Равел и Валора да свършат някои тъмни дела на брега.

— Наградата — напомни Мумчанс.

— Прав е — подкрепи го Гуилем. — Ще прощавате, капитане, но ако се появим пред очите на Тал Верар…

— Ако „Отровната орхидея“ хвърли котва, да, аз струвам много пари. Но ще понагласим тук-там нещичко по моя красив кораб, ще променим малко плана за плаване, ще сменим фенерите на кърмата с нещо по-простичко и ще изпишем на нея с големи букви фалшиво име…

— Как ще наречем кораба, капитане? — попита дърводелецът.

— Аз имам предпочитания към „Химера“.

— Нагло! — забеляза Треган. — Но какво ще спечелим ние, останалите, от тия „тъмни дела“, Дракаша?

— Нищо, което бих искала да обсъждам, преди работата да се свърши — отвърна Дракаша, — но печалбата за всички нас ще бъде значителна. Може да се каже, че отиваме там с благословията на целия капитански съвет.

— Тогава защо те не са тук да ни помогнат? — попита Насрин.

— Защото има само един капитан, и тя е най-добрата в занаята си! — Дракаша се поклони театрално. — А сега се връщайте към задълженията си или към безделието си! Кажете новината на всички.

Няколко минути по-късно Локи безделничеше, сам с мислите си, на левия парапет, когато Джийн застана до него. И небето, и морето се наливаха с бронз около залязващото слънце, а океанският въздух бе топъл, ала въпреки това освежителен след душната атмосфера на Островите на призрачните ветрове.

— Да усещаш нещо странно? — попита Джийн.

— Какво, за… а, говориш за отровата. Не. Не мога да кажа, че се чувствам по-добре или по-зле от обичайното напоследък. Но, ами… сигурен съм, че ще пробвам да те известя, ако почна да драйфам тритони примерно. Стига да успееш да чуеш, че някой чука по вратата на оная каюта…

— О, богове. Недей и ти. Езри без малко да катурне Гуилем през хакборда…

— Е, да бъдем честни — хората ще забележат неразборията, която обикновено съпровожда нападение над кораба…

— А сега и тебе те заплашва внезапна злополука…

— … на джеремитски Избавители, яхнали кавалерийски жребци. Откъде намирате енергия?

— Тя улеснява нещата — отвърна Джийн.

— А…

— Езри ме помоли да остана — съобщи Джийн, забил поглед в ръцете си.

— На борда на кораба? След като всичко това приключи? Ако нещо от нас оцелее?

Джийн кимна.

— И според мен тя имаше предвид и теб…

— О, ама разбира се — отвърна Локи, без да потиска докрай нотката на сарказъм. — А ти какво каза?

— Казах й… Мислех, че може би тя може да дойде с нас.

— Ти я обичаш. — Локи кимна на себе си, преди Джийн да успее да отговори. — Не просто си запълваш времето, докато си тук. Наистина си паднал от скалата, а?

— Да — прошепна Джийн.

— Бива си я нея — рече Локи. — Има и ум, и огън. Има вкус и към отнемането на разни неща от хора, стоящи пред острие на меч, което според моя устав е ценно качество. И на нея поне можеш да се довериш да ти пази гърба в битка…

— Аз винаги съм ти имал доверие…

— Да стоя зад гърба ти в битка — разбира се. Но на нея можеш да се довериш за това, че няма да изложи всички, преди битката да е свършила. Вие спечелихте боя на „Земеродно рибарче“, не аз. А аз видях как я ритаха — повечето хора щяха да гушкат хамака няколко дни след това. Но тя е прекалено голям инат, че да спре да се движи. Вие двамата наистина си подхождате.

— Говориш така, сякаш трябва да избирам между нея и тебе…

— Разбира се, не е задължително. Но нещата ще се променят…

— Ще се променят, да. И ще се подобрят. Това не значи задължително край на всичко.

— Да я вземем с нас? Трима срещу света? Да започнем всичко отначало, да създадем наново банда? Този разговор не сме ли го водили и преди?

— Да, и…

— По онова време се правех възможно най-успешно на впиянчен гъз. Знам. — Локи постави лявата си длан върху десницата на Джийн. — Прав си. Всичко може да се промени и да се подобри. Виждали сме го да се случва с други хора, може би и на нас може да ни се случи, за разнообразие. Щом свършим играта с Кулата на греха, ще сме дяволски богати и вече няма да сме добре дошли в изисканото общество на Тал Верар. Тя може да дойде с нас… или ти да останеш с нея…

— Още не знам — рече Джийн. — Никой от нас не знае. Решихме да се справим с въпроса, като не го засягаме до края на пътешествието.

— Отлична идея.

— Но искам…

— Слушай. Когато му дойде времето, ще направиш нужния избор, и не мисли за мен, ясно? Вие сте чудесна двойка. Може би ти можеш да станеш и по-добър…

Локи се ухили, за да даде на Джийн да разбере, че няма нужда да му пръсва мозъка.

— … но със сигурност знам, че от това по-добра тя не може да стане. Никога. — И като го каза, той стисна ръката на Джийн. — Радвам се за теб. Ти успя да си откраднеш нещо от цялото това безизходно безумие, в което ни натика Страгос. Дръж го здраво.

Като че нямаше нищо повече за казване, затова те се заслушаха в крясъците на кръжащите чайки и гледаха как слънцето потъва зад далечния хоризонт и кърви огън в морето. Най-сетне зад гърба им по стъпалата на квартердека затропаха тежки стъпки.

— Мойте момчета — рече Дракаша, застана зад тях и обви с ръце раменете им. — Тъкмо двойката, с която исках да говоря. Свалям ви от следобедна вахта заедно с всички останали Червени.

— Ъъ… много щедро — рече Локи.

— Не, не е. Отсега нататък следобед сте предоставени на благоволението на дърводелеца. Тъй като ще се промъкнем в Тал Верар за ваша полза, повечето от промените по „Орхидеята“ ще са ваша отговорност. Боядисване, дялкане, такелаж — доста работа ще си имате двамата.

— Охо! — възкликна Локи. — Това ми звучи като направо великолепен начин да прекараме плаването!

Не беше.

8

— Земя на хоризонта! — извика постовият на мачтата в ранната вечер. — Земя и огън един румб дясно на борд от носа!

— Огън? — Локи вдигна очи от ръката, която му се беше паднала в разразилата се под бака игра на карти. — Мамка му! — Той пусна картите на палубата, губейки облога от седем солария. Едногодишната заплата на честен верарски труженик и обичаен залог в игрите след изплащането на дяловете от плячката. Из кораба плаваха много излишни пари, след като така набързо отплаваха от Порт Продигал.

Щом излезе навън, Локи едва не се сблъска с Делмастро.

— Лейтенант, това Тал Верар ли е?

— Трябва да е.

— Ами огънят? Сигурно ли е? — Огън в града можеше да значи някакво бедствие или пък гражданска война. Хаос. Страгос можеше и да е мъртъв вече или обсаден, или дори победител — и затова да няма нужда повече от Локи и Джийн.

— Двайсет и първи сме, Равел.

— Знам проклетата дата, просто… о.

Двайсет и първи Аурим — феста Йоно, голямото шествие на Господаря на ненаситните води. Локи въздъхна облекчено. Далече от обичайните ритми на града той съвсем бе забравил за празника. По време на феста Йоно верарците се отблагодаряваха на Йоно за стореното от него за съдбата на града с обредно изгаряне на стари кораби, а хиляди пияници всяваха бъркотия по доковете. Локи го беше наблюдавал само от балконите на Кулата на греха, но по време на празника беше много оживено. По дяволите, та това щеше дори да улесни промъкването в града. Там щяха да се случват хиляди неща, които да създават работа на стражата.

— Всички на палубата! — разнесе се вик откъм кърмата. — Всички в средата на палубата! Капитанът ще говори!

Локи се ухили. Когато по време на игра на карти призоваваха всички на палубата, играта трябваше да спре и всички да оттеглят залозите си. Неговите седем солария скоро щяха да се приберат у дома.

Орхидеите се струпаха шумно в средата на палубата и след няколко минути Дракаша им махна да млъкнат. Капитанът постави една празна бъчва до гротмачтата и лейтенант Делмастро скочи върху нея, облякла прилично палто от корабните запаси от хубави дрехи.

— До края на нощта ние сме „Химера“ и никога не сме чували за „Отровната орхидея“! — провикна се тя. — Капитанът съм аз! Ще обикалям квартердека, ако на някого му трябва нещо, а Дракаша ще е в каютата си, освен ако всичко не отиде по дяволите.

— Ако друг кораб ни поздрави, ще отговарям аз. Останалите се преструвайте, че не говорите терински. Задачата ни е да закараме двама от новите ни приятели на брега, за да свършат една работа, която ще е важна за всички нас. Равел, Валора — ще ви изпратим в същата лодка, която подарихте за нашата кауза преди много, много седмици. — Тя млъкна и остави внезапния взрив от бърборене да утихне. — През следващите два часа ще спуснем котва. Ако до изгрев-слънце не се върнете, корабът ще отплава и никога повече няма да припарим по-близо от петстотин мили до този град.

— Разбираме — рече Локи.

— След като спуснем котва, искам двойни постове по мачтите — продължи Делмастро. — Пуснете мрежи бръсначи и от двете страни, бързи за издигане, но ги оставете спуснати. Подпрете пръти отстрани до парапета и подгответе саби и на двете мачти. Ако митничарска лодка или каквото и да било друго в униформа се опита да ни посети, поканете ги на борда и ги затворете за през нощта. Ако нещо по-голямо ни обезпокои, отблъсваме нападателите, вдигаме платна и бягаме като дяволи.

Идеята бе посрещната с одобрително мърморене.

— Това е. Курс към Тал Верар. Мумчанс, спри ни на около миля от Смарагдовите галерии. И вдигнете на хакборда атмирски сив вимпел.

Ашмир, макар и да си нямаше собствена търговска и военна флота, въртеше оживено дела по удобни регистрации на контрабандисти, капери и търговци, които не плащаха мито. С това знаме никой нямаше да ги погледне втори път. Още по-важно, никой нямаше да дойде просто за да си побъбри със сънародници далече от дома. А спускането на котва във водите югоизточно от града щеше да им даде достъп до Кастелана и те можеха да стигнат при Страгос, без да се промъкват твърде наблизо до претъпканите марини или главното пристанище.

— Хей! — Утгар шляпна Локи и Джийн по гърбовете. — Вие двамата в какво се забърквате, по дяволите? Да ви трябва телохранител?

— Равел е единственият телохранител, който ми трябва — подсмихна се Джийн.

— Прав си, признавам ти го. Но в какво си завирате носа, а? Нещо опасно?

— Вероятно не — отвърна Локи. — Виж, Дракаша ще разкаже цялата история, може и по-скоро, отколкото си мислиш. За тази вечер нека кажем, че ще изпълняваме най-обикновени поръчки.

— Ще наминем да видим баба — рече Джийн. — Ще изплатим чичовите дългове на комар. Ще вземем три хляба и един бушел лук от Нощния пазар.

— Добре, добре, трайте си. А ние, останалите, да стоим тук и да тъпеем, а?

— Надали — отвърна Локи. — Този кораб е пълен с малки изненади, не е ли така?

— Вярно си е — изкиска се Ушгар. — Ей, вярно си е! Ще внимаваме. Боговете да ви държат под око и тъй нататък.

— Благодаря. — Локи се почеса по брадата и после щракна с пръсти. — По дяволите, без малко да забравя нещо! Жером, Утгар, до след малко.

Той хукна към кърмата, като разбутваше работниците от Синята вахта и отегчените Червени, които помагаха за ваденето на оръжия от оръжейната. Превзе стълбите на квартердека с два бързи скока, плъзна се по парапета на стълбата, водеща към каютите, и почука силно на вратата на Дракаша.

— Отворено е! — извика тя.

— Капитане! — Локи затвори вратата след себе си. — Трябва пак да взема назаем парите, които бяха в моя сандък.

Дракаша се беше изтегнала в хамака си с Паоло и Косета и им четеше от дебела книга, която страшно приличаше на „Практически лексикон на мъдрия мореплавател“.

— Формално тези пари бяха разпределени по дяловете — рече Дракаша, — но мога да ти дам равностойна сума от корабната каса. Всичките ли?

— Двеста и петдесет солария трябва да стигнат. О, и, такова, те няма да се върнат с мен.

— Очарователно — забеляза тя. — Това значение на „назаем“ не ме задължава особено да стана от хамака си. Като излизаш…

— Капитане, Страгос е само половината от работата за тази вечер. Трябва да се постарая и Рекин да мърка доволно. Той притежава властта да смаже този кроеж като муха, ако не се старая. Освен това… ако му погъделичкам въображението, може да успея да изкрънкам от него още едно полезно нещо.

— Значи ти трябва подкуп.

— Между приятели го наричаме възнаграждение. Хайде де, Дракаша. Смятай го за инвестиция в нашия желан завършек.

— Добре — само заради спокойствието ми. Ще уредя да те чака, когато напуснеш кораба.

— Твърде си…

— Хич даже не съм любезна. Да те няма.

9

Нямаше ги тук от седем седмици, а им се струваше, че е било преди цял един живот.

Застанал на левия парапет и загледан отново в островите и кулите на Тал Верар, Локи усещаше как тревогата и меланхолията се смесват като алкохолни питиета. Облаците, ниски и тъмни, висяха над града и отразяваха оранжевата светлина на празничния огън, пламтящ в главното пристанище.

— Готов ли си? — попита го Джийн.

— Готов съм и се потя здраво — отвърна той.

Бяха се пременили във взети назаем фини дрехи, ленени шапки и наметала. С наметалата им беше топло, но те не бяха рядкост по улиците на много квартали и означаваха, че този, който ги носи, вероятно носи и оръжие и с него не бива да се заяждаш. Надяваше се, че допълнителното облекло ще ги защити от случайния поглед на някой неудобен, който може да ги разпознае.

— Спускайте! — извика Оскари, начело на моряците, които спускаха лодката им на вода. Със стържене на въжета и макари малката лодка се спусна надолу в мрака и цопна във водата. Утгар се спусна по въжената стълба, за да развърже всичко и да подготви веслата. Щом Локи се приготви да слезе на входа, Делмастро го хвана за лакътя.

— Каквото и да се случи, доведи го обратно! — прошепна му тя.

— Няма да се проваля — отвърна Локи. — И той също.

— Замира каза да ви дам това. — Делмастро му подаде тежка кожена кесия, натъпкана догоре с монети. Локи кимна за благодарност и я пъхна в един вътрешен джоб на наметалото.

Когато се спусна към лодката, той мина покрай Утгар, който го поздрави жизнерадостно и продължи да се катери. Локи скочи в лодката, но не пусна стълбата, за да може да се изправи. Погледна нагоре и на светлината на корабните фенери видя Джийн и Езри да се сбогуват с целувка. Тя му прошепна нещо и се отделиха един от друг.

— Това е безкрайно по за предпочитане от последния път, когато заедно деляхме тази лодка — каза Джийн, щом се настани на пейката и нагласи греблата в жлебовете им.

— Ти си й казал истинското си име, нали?

— Какво? — Джийн разтвори широко очи, после се намръщи. — Това предположение ли е?

— Не ме бива много да чета по устните, но последната дума, която ти каза, беше от една, а не от две срички.

— О… — въздъхна Джийн. — Ама хитро копеленце си ти!

— Да, и в трите важни отношения.

— Казах й го и не съжалявам…

— Богове, не се сърдя, Джийн! Само се фукам. — Те загребаха заедно. Налягаха здраво и лодката пореше тъмната развълнувана вода към канала между квартала Галецо и Изумрудените галерии.

Докато гребяха, не разговаряха. Веслата скърцаха, водата се плискаше, а „Отровната орхидея“ се отдалечаваше отзад, белите й платна се стапяха в мрака и накрая от нея се виждаше единствено мъждиво съзвездие от фенери.

— Алхимикът — рече Локи без предупреждение.

— А?

— Алхимикът на Страгос. Той е ключът към цялата тази каша.

— Ако под „ключ“ имаш предвид „причина“…

— Не, слушай. Доколко е вероятно Страгос просто случайно да ни остави чашите, които ще използва, за да ни даде противоотровата? Или да остави някоя доза да му се изплъзне из джоба?

— Лесен въпрос — отвърна Джийн. — Невъзможно е, да го вземат мътните.

— Така. Значи няма полза да го чакаме да сбърка — трябва да се свържем с този алхимик.

— Той е от личната свита на Архонта — изтъкна Джийн. — Може би най-важният човек на служба при Страгос. Ако на Страгос му е навик да върши това често, съмнявам се, че разполага с хубава, удобна, отдалечена къща, където можем да го посетим. Той вероятно живее в Мон Магистерия.

— Но все нещо трябва да можем да предприемем — рече Локи. — Този човек трябва да си има цена. Помисли какво имаме в Кулата на греха или какво бихме могли да получим с помощта на Дракаша.

— Признавам, че това е най-добрата идея засега — рече Джийн. — Което не значи кой знае какво.

— Отваряй си очите, отваряй си ушите и се надявай на Уродливия страж — измърмори Локи.

От тази страна на града вътрешното пристанище на Тал Верар бе претъпкано от развлекателни лодки, баржи и наети гондоли. Богатите (и не толкова богатите, на които не им пукаше, че на другия ден ще се събудят без пукната сентира) бяха мигрирали изцяло от занаятчийските полумесеци към кръчмите и кафенетата на Изумрудените галерии. Локи и Джийн се вляха в потока и загребаха срещу течението, като правеха път на по-големите съдове и си разменяха отбрани псувни с крещящата, хилеща се и мятаща бутилки клиентела на някои по-буйни баржи.

След като раздадоха много повече обиди, отколкото бяха получили, те най-сетне се промъкнаха между Полумесеца на изобретателите и Полумесеца на алхимиците и се възхитиха на яркосините и яркозелени огнени топки, които алхимиците хвърляха, вероятно по случай феста (но нямаше как да се знае) на четирийсет-петдесет стъпки нагоре във въздуха над частните си докове. Най-силният вятър беше насрещен за Локи и Джийн и докато гребяха, се оказаха под дъжд от искри и изгорена хартия, който миришеше на сяра.

Лесно намериха целта си — в северозападния край на Кастелана се намираше пещерата — вход към пещерите от елдерглас, от които бяха излезли с Мерейн през първата нощ, когато тя ги отвлече за Архонта.

Охраната на частната площадка на Архонта бе подсилена. Щом Локи и Джийн заобиколиха последния завой и навлязоха в призматичната стъклена кухина, десетина Очи вдигнаха арбалетите си и коленичиха зад изпъкналите си железни щитове, високи пет стъпки и забити в пода, за да им осигурят прикритие. Зад тях отряд от редовни верарски войници обслужваше една балиста — малка обсадна машина, способна да разтърси лодката им с тежката си пет кила стрела. Един офицер издърпа веригата, която изчезваше в едно отвърстие на стената — вероятно даваше алармен сигнал.

— Тази площадка е забранена за използване — кресна той.

— Моля ви, слушайте внимателно! — извика в отговор Локи. Приглушеният рев на водопада високо горе ехтеше в пещерата. Нямаше място за грешки. — Имаме съобщение за дамата в очакване.

Лодката им се чукна в ръба на площадката. Тревожно беше, че толкова много арбалети — и големи, и малки, бяха насочени към тях, за да ги усмирят. Ала офицерът пристъпи и коленичи до тях, а гласът му отекна металически през дупките за говорене на безличната маска:

— Идвате по работа на дамата в очакване?

— Да — отвърна Локи. — Кажете й точно следното: Две искри бяха запалени, два пламтящи огъня се връщат.

— Ще й предам — рече офицерът. — А междувременно…

Половин дузина офицери внимателно отпуснаха арбалетите си и излязоха иззад щитовете да извадят Локи и Джийн от лодката. Задържаха ги и ги претърсиха. Конфискуваха камите в ботушите им заедно с кесията със злато на Локи. Едно Око я огледа и я подаде на офицера.

— Соларии, господине. Конфискувате ли я?

— Не — отвърна офицерът. — Отнесете ги в покоите на дамата в очакване и ги върнете. Ако парите сами бяха способни да убият Протектора, Приори вече щяха да са го убили, нали?

10

— Какво сте направили с „Червеният вестоносец“?

Лицето на Максилан Страгос бе зачервено от виното, напрежението и изненадата. Архонтът беше облечен по-пищно, отколкото Локи го бе виждал някога — с наметало на вертикални райета от морскозелена коприна, която се редуваше с ивици златоткан плат над връхна дреха и брич, които също сияеха в златно. Носеше пръстени на всичките си десет пръста, инкрустирани с рубини или със сапфири, много близки подобия на цветовете на Тал Верар. Той стоеше пред Локи и Джийн в стая с облицовани с гоблени стени на първия етаж на Мон Магистерия, охранявана от чифт Очи. Не дадоха столове на Локи и Джийн, но и не ги вързаха, нито ги натикаха в жежката стая.

— Ние, ъъ, го използвахме, за да осъществим успешна връзка с пирати.

— Като се оставихте да го присвоят.

— С една дума, да.

— А Калдрис е мъртъв?

— От известно време.

— Кажи ми, Ламора, що за отклик очаквате, като ми носите подобна новина?

— Ами, един шибан сърдечен удар няма да е зле, но съм навит и на малко търпение, докато се доизясня.

— Да — каза Архонтът. — Продължавай.

— Когато „Вестоносецът“ бе завзет от пиратите, те взеха в плен всички ни на борда. — Локи бе решил, че разни подробности като ранявания, помиярски вахти и така нататък спокойно може да се премълчат.

— Кой?

— Дракаша.

— Замира е жива, така ли? С нейната стара „Отровна орхидея“?

— Да — отвърна Локи. — Корабът е в отлично състояние и всъщност в момента е пуснал котва на две мили, ъъ… — Той посочи с пръст нататък, където си мислеше, че е юг. — Натам.

— Посмяла е?

— Тя упражнява една тайна техника, известна като „маскировка“, Страгос.

— И значи вие сега сте… от нейния екипаж?

— Да. Дадоха на пленниците от „Вестоносецът“ шанс да докажем намеренията си, като щурмуваме следващия кораб, нападнат от Дракаша. Няма повече да видите „Вестоносецът“, тъй като беше продаден на един… барон на корабокрушенията. Но сега поне сме в положение да ви дадем онова, което искате.

— Нима? — Изражението на лицето на Страгос за миг се превърна от раздразнение в обикновена алчност. — Колко… освежаващо е да ми съобщите подобна вест вместо грубости и оплаквания.

— За грубости и оплаквания имам особена дарба. Но слушайте — Дракаша се съгласи да удари тъпана на заплахата, която вие искате. Ако тази вечер получим противоотровата си, в края на седмицата ще ви докладват за нападения по всички точки на компаса. Все едно пускаш акула в обществена баня.

— Какво имаш точно предвид под „Дракаша се съгласи“?

Да импровизира измислен мотив за Замира беше елементарно — Локи можеше да го направи и насън.

— Казах й истината — призна той. — Останалото беше лесно. Очевидно, след като си свършим работата, вие ще изпратите флотата си на юг, за да изритате шестнайсет нюанса на лайна от всеки пират от Островите на призрачните ветрове, до когото се докопате. Освен онзи, който всъщност е почнал неразборията и който удобно ще отиде да ловува някъде другаде за няколко месеца. И след като приключите със своята велика войничка, тя ще се върне у дома и ще открие, че бившите й съперници са на дъното на океана. Уви.

— Разбирам — каза Страгос. — Бих предпочел тя да не знае за действителните ми намерения…

— Ако на Островите са останали оцелели, тя надали ще може да им признае ролята си в тази история, нали? А ако оцелели няма… с кого изобщо може да говори?

— Действително — измърмори Страгос.

— Ала ако ние двамата не се върнем скоро, „Орхидеята“ ще отплава в открито море и вие ще загубите единствения си шанс да я използвате — обясни Джийн.

— И ще съм пропилял „Вестоносецът“, отровил реномето си и понасял обидната ви компания за едното нищо. Да, Танен, добре осъзнавам всички страни на онова, което ти несъмнено си убеден, че е страшно хитър аргумент.

— Противоотровата ни тогава?

— Още не сте си заслужили окончателното излекуване. Но последиците ще бъдат отложени за още време.

Страгос посочи един от Очите, който се поклони и излезе от стаята. Малко по-късно той се върна и задържа вратата, за да влязат двама души. Първият беше личният алхимик на Страгос, понесъл сребърен поднос с похлупак. Втората беше Мерейн.

— Нашите два пламтящи огъня наистина са се върнали — рече тя. Беше облечена в рокля с дълги ръкави, която подхождаше на морскозелените части на наметалото на Страгос, а тънкият й кръст бе подчертан от стегнат златоткан шарф. В косата й бе вплетен венец от червени и сини рози.

— Коста и Де Фера спечелиха още една временна глътка живот, мила моя. — Той протегна ръце, тя отиде при него и го хвана за лакътя с лек, дружелюбен маниер по-скоро на придружителка, отколкото на любовница.

— Така ли?

— Ще ти разкажа, когато се върнем в градината.

— Да не празнуваш феста Йоно, Страгос? Никога не си ми правил впечатление на гуляйджия.

— Заради офицерите ми — отвърна Страгос. — Ако им организирам приеми, Приори пускат мълвата, че съм разпуснат. Ако нищо не правя, шушнат, че съм скръндза и нямам сърце. Но въпреки това офицерите ми страдат много повече в обществото, където нямат частни функции, от които да изключват завистливите си съперници. Така поне си използвам градината, ако не друго.

— Отново плача за вашите тегоби — рече Локи. — Принуден от жестоките обстоятелства да организира градински гуляи.

Страгос се подсмихна тънко и махна на алхимика си. Мъжът махна капака на сребърния поднос и разкри два заскрежени кристални бокала, пълни с познатата бледокехлибарена течност.

— Тази вечер ще изпиете противоотровата си с крушов сайдер — рече Архонтът. — Заради едно време.

— Какъв си шегобиец, копеле дърто. — Локи подаде единия бокал на Джийн, пресуши своя на няколко глътки и го подхвърли във въздуха.

— О, небеса! Изпуснах го.

Кристалният бокал, вместо да се пръсне, се удари със силно дрънчене в каменния под, отскочи и се търколи в един ъгъл, напълно невредим.

— Малък подарък от Майсторите алхимици. — Страгос като че страшно се развесели. — Не може да се мери с елдерглас, но е тъкмо онова, което да откаже на гостите грубияни дребните им удовлетворения.

Джийн допи сайдера си и остави чашата си на подноса на плешивия. Един от Очите донесе другата чаша и когато отново ги покриха със сребърния капак, Страгос отпрати алхимика с махване на ръката.

— Аз… хъм… — рече Локи, но човекът вече беше излязъл.

— За тази вечер приключихме — рече Страгос. — Ние с Мерейн трябва да се върнем на празненството. Коста и Де Фера, предстои ви най-важната част от вашата задача. Угодете ми… и може и да ви се отплатя за усилията.

Страгос поведе Мерейн към вратата и се обърна само за да нареди на един от своите Очи:

— Заключи ги тук за десет минути. След това ги отведи обратно до лодката. Върни им оръжията и се погрижи да потеглят. Бързо!

— Аз… ама… проклятие! — изфуча Локи, когато вратата се затръшна след двамата Очи.

— Противоотровата — рече Джийн. — Сега единствено тя има значение. Противоотровата.

— Сигурно. — Локи облегна глава на каменната стена на стаята. — Богове, надявам се посещението ни при Рекин да мине по-гладко от това.

11

— Служебен вход, копеле невежо!

Биячът на Кулата на греха се показа отникъде, метна Локи на коляно, изкара му въздуха с един жесток удар и го запокити на чакъла в осветения с фенери заден двор на кулата. Локи не беше и стъпнал вътре — просто вървеше към вратата, след като не забеляза никого, когото лесно би подкупил, за да му уреди аудиенция със Селендри…

— Ох! — изпъшка той, когато се запозна със земята.

Щом биячът дойде, за да продължи с наказанието, Джийн, воден повече от рефлекс за вярност, отколкото от ясна мисъл, се намеси. Биячът изръмжа и замахна твърде небрежно с юмрук към крадеца, който я улови с десница и после му счупи няколко ребра с китката на левицата.

Преди Локи да успее да каже нещо, Джийн изрита бияча в слабините, а после му подсече краката.

— Уррррг-АК! — каза онзи, когато земята се запозна и с него.

Следващият прислужник, който излезе от вратата, имаше нож. Джийн разби юмрука, в който го стискаше, блъсна го в стената на кулата и той отскочи като топка от каменна стена. Следващите шест-седем прислужници, които ги обкръжиха, за жалост имаха къси мечове и арбалети.

— Нямате представа с кого се ебавате — каза единият от тях.

— Всъщност… — разнесе се дрезгав женствен шепот откъм служебния вход — подозирам, че имат.

Селендри бе облечена с вечерна рокля в синьо и червено, която сигурно струваше колкото позлатена карета. Съсухрената й ръка бе покрита с ръкав, който се спускаше до пиринчената й длан, а стегнатите мускули и гладката кожа на другата бяха оголени и подчертани с гривни от злато и елдерглас.

— Хванахме ги, докато се опитваха да се промъкнат през служебния вход, господарке — обясни един от прислужниците.

— Хванахте ни да се приближаваме към служебния вход, тъпо копеле! — Локи се надигна на колене. — Селендри, имаме нужда да…

— Убедена съм — отвърна тя. — Пуснете ги. Сама ще се оправя с тях. Продължавайте, все едно нищо не се е случило.

— Ама той… Богове. Май ми е счупил ребрата — изхъхри първият, върху когото се беше нахвърлил Джийн. Другият беше в несвяст.

— Ако се съгласиш, че нищо не се е случило, ще те пратя на лекар — рече Селендри. — Случило ли се е нещо?

— Ъъ… Не. Не, господарке, нищо не се е случило.

— Добре.

Щом тя се обърна, за да влезе обратно през служебния вход, Локи се изправи с олюляване на крака, притиснал корема си с ръце, и се пресегна, за да я хване нежно за рамото. Тя се извърна рязко.

— Селендри — прошепна той. — Не бива да ни виждат на игралните етажи. Имаме…

— Влиятелни личности, доста разстроени от вашия отказ да им дадете реванш?

— Простете ми. И да, точно това е.

— Дюрена и Корвальор са на петия етаж. Ние с теб можем да вземем подвижния шкаф от трети.

— Ами Жером?

— Стой тук, в служебната част, Де Фера! — Тя издърпа и двамата през служебния вход, за да могат сервитьорите с подносите, които усърдно не обръщаха внимание на ранените мъже, да продължат да печелят бакшиши в празничната нощ от хората с най-малко задръжки в града.

— Благодаря — каза Джийн и застана на едно полускрито място между високите дървени полици, пълни с немити чинии.

— Ще наредя да не те забелязват — рече Селендри. — Стига и ти да не забелязваш моите хора.

— Ще бъда светец! — обеща Джийн.

Селендри хвана един минаващ сервитьор без поднос и му прошепна отсечено някакви наставления в ухото. Локи долови думите „кучи знахари, намали им надницата“, после последва Селендри през тълпата на приземния етаж, прегърбен, все едно се опитваше да се свие под наметалото и шапката, и се молеше следващият и единственият, който го разпознае, да бъде Рекин.

12

— Седем седмици — рече господарят на Кулата на греха. — Селендри бе напълно убедена, че никога повече няма да те видим.

— Три седмици дотам и три седмици обратно — отвърна Локи. — В самия Порт Продигал не сме стояли и седмица.

— Личи ти, че доста време си бил на палуба. Работил си за койката?

— Обикновено моряците привличат много по-малко внимание от пътниците, които си плащат.

— Предполагам. Това естественият цвят на косата ти ли е?

— Мисля, че да. Почнете ли да ги сменяте с моята честота, почвате да губите представа.

Широката врата на балкона от източната страна на Рекиновия кабинет бе отворена и преградена само с тънка мрежа против насекоми. През нея Локи виждаше подобните на факли клади на два кораба в пристанището, заобиколени от стотици искрици — фенери, — вероятно зрители в по-малки лодки.

— Тази година изгарят четири — каза Рекин, щом забеляза, че изгледът е приковал вниманието на Локи. — По един за всяко годишно време. Мисля, че тъкмо приключват с третия. И четвъртият ще изгори скоро и после всичко ще се оправи. По-малко хора по улиците и повече стълпени в комарджийниците.

Локи кимна и се обърна, за да се наслади на това, което Рекин бе направил с гарнитурата от столове, която бе поръчал за него. Опита се да потисне радостната усмивка, която плъзна по лицето му, и успя да си докара донякъде одобрителен вид. Четирите стола копия бяха наредени около маса с тънки крачета в подходящ стил, на която бяха наредени бутилки вино и изкусно подреден букет от цветя.

— Това…

— Дали също е копие? Боя се, че да. Твоят дар ме накара да я поръчам.

— Моят дар. И като стана дума за него…

Локи бръкна под наметалото си, извади кесията и я сложи на писалището на Рекин.

— Какво е това?

— Възнаграждение — отвърна Локи. — В Порт Продигал има ужасно много моряци, които притежават много повече монети, отколкото здрав разум.

Рекин отвори чантата и вдигна вежда.

— Ти вярно много се стараеш да не ме ядосаш, а?

— Искам си моето — отвърна Локи. — Сега — повече от всякога.

— Тогава да обсъдим задачата ти. Този Кало Калас съществува ли още?

— Да — отвърна Локи. — Там е.

— Тогава защо, по дяволите, не го доведе с теб?

— Защото съвсем е изкукал — отвърна Локи.

— Значи е безполезен…

— Не. Не е безполезен. Той се чувства преследван, Рекин. Живее в заблуди. Въобразява си, че Приори и Изобретателите имат агенти на всеки ъгъл в Порт Продигал, на всеки кораб, във всяка кръчма. Почти не излиза от дома си. — Локи се наслаждаваше на скоростта, с която измисляше въображаемия живот на въображаем мъж. — Но какво прави вътре в къщата! Какво притежава! Ключалки, стотици ключалки. Часовникови механизми. Частна ковачница с мехове. Неутолим е за занаята си, както винаги. Само той му е останал на света.

— И с какво са важни боклуците на един луд? — попита Селендри. Бе застанала между две изящни маслени картини на Рекин, облегната на стената със скръстени ръце.

— Едно време, когато си мислех, че бих могъл да имам шанс да проникна в съкровищницата на тази кула, правих опити с какво ли не. Киселини, масла, абразиви, най-различни шперцове и инструменти. Бих казал, че доста разбирам от механизми, както и от разбиване на ключалки. А нещата, които това копеле може, които изработва и изобретява дори с ум на сврака… — Локи разпери ръце и вдигна театрално рамене. — Богове!

— Какво ще струва да го докараме тук?

— Той иска закрила — отвърна Локи. — Не е против да напусне Порт Продигал. По дяволите, дори няма търпение. Но си въобразява, че смъртта го дебне на всяка крачка. Трябва да има усещането, че някой влиятелен човек му подава ръка изпод наметалото си.

— Или просто можеш да го фраснеш по главата и да го довлечеш във вериги — предложи Селендри.

— И да рискувам да загубя съдействието му завинаги? Или още по-лошо — да си имам работа с него по време на трите седмици плаване, след като се свести? Умът му е крехък като стъкло, Селендри. Не бих препоръчал да го избият от главата му.

Локи изпука със стави. Време беше да подслади катрана.

— Вижте, вие искате този човек да се върне в Тал Верар. Той ще ни пощури. Може дори да се наложи да му пратите болногледачка или бавачка и определено ще трябва да го скриете от Изобретателите. Но заради нещата, които умее, това ще си струва сто пъти. По-добър разбивач на ключалки аз не съм виждал. Но има нужда да повярва, че аз наистина ви представям!

— И какво предлагаш?

— Вие имате восъчен печат и с него подпечатвате счетоводните си книги и кредитните си писма. Виждал съм го, когато правех вноските си. Подпечатайте с него един пергаментов лист…

— И да се забъркам в престъпление. Не.

— За това вече помислих — увери го Локи. — Недейте да изписвате никакво име на него, нито дата, нито го подписвайте на някого, дори не слагайте обичайното си „Р“. Просто напишете нещо приятно и съвсем общо. „Очаквам с нетърпение уюта и гостоприемството“, или „Очаквам всяко дължимо възнаграждение“.

— Банални глупости. Разбрах. — Рекин извади пергаментов лист от едно чекмедже на писалището, топна перо в мастилото и надраска няколко изречения. Напръска писмото с алхимичен разтвор и погледна Локи. — И това детинско средство ще е достатъчно?

— По отношение на страховете си Калас е дете — поясни Локи. — Ще го лапне така, както бебе лапа цица.

— Или голям мъж — измърмори Селендри.

Рекин се усмихна. Както винаги с ръкавици, той махна стъкления цилиндър от малката лампа на писалището и откри свещта в центъра й. Нагря с нея една пръчка черен восък и капна от него върху пергаментовия лист. Накрая извади от джоба на жакета си тежък пръстен с печат и го притисна към восъка.

— Вашата стръв, мастер Коста. — Той му подаде листа. — Това, че се прокрадваш покрай служебния вход и се криеш под наметалото, предполага, че нямаш намерение да останеш дълго в града.

— Връщам се на юг след ден-два, щом другарите ми по екипаж разтоварят… ъъ… напълно законния и отговорно придобит товар от Порт Продигал. — Тази лъжа не криеше опасност — десетки кораби разтоварваха всеки ден в града и нямаше как поне няколко от тях да не докарват стоки с престъпен произход.

— И ще доведеш с тебе и Калас.

— Да.

— Ако печатът не е достатъчен, обещай му каквото и да е, в границите на разумното. Пари, дрога, пиене, жени. Мъже. И двете. И ако това не стига, приеми предложението на Селендри и ме остави мен да се тревожа за ума му. Но не се връщай с празни ръце.

— Както желаете.

— И тогава какво ще правите с Архонта? С Калас подръка, най-вероятно отново ще се включиш в кроежа за съкровищницата ми…

— Не знам — отвърна Локи. — Докато се върна с него, няма да ме има поне шест-седем седмици. Защо не си помислите как бих могъл да ви служа най-добре тогава? По какъвто план решите, че е подходящ. Ако искате да работя при Архонта като двоен агент, добре. Ако искате да му кажа, че Кало е умрял примерно… Ами, не знам. Черепът ми ще се пръсне. Вие сте този, който вижда голямата картина. Чакам с нетърпение нови заповеди.

— Ако можеш да не излизащ от рамките на благоприличието… — Рекин претегли кесията на ръка. — … доведи ми Калас и бъди все така доволен от мястото си в общата схема… Може и да имаш бъдеще на служба при мен.

— Признателен съм ви.

— Тръгвай. Селендри ще те изпрати. Предстои ми изпълнена с труд нощ.

Локи изпита истинско облекчение и позволи то донякъде да проличи в изражението му. Тази мрежа от лъжи така се оплиташе и разклоняваше и ставаше толкова крехка, че и пръднята на молец можеше да я разкъса на парчета… но двете нощни срещи им бяха дали онова, от което се нуждаеха двамата с Джийн.

Още два месеца живот от Страгос и още два месеца търпимост от страна на Рекин. Сега им оставаше само да се промъкнат обратно до лодката си, да хванат веслата и да се приберат благополучно на кораба.

13

— Следят ни — предупреди Джийн, щом прекосиха задния двор на кулата. Вървяха обратно към лабиринта от улички и плетища, през който бяха дошли — почти неизползваните градини и служебни пътища зад по-малките комарджийници. Лодката им беше вързана на един кей на вътрешните докове на Голямата галерия. Бяха се промъкнали до върха на Златните стъпала по разнебитени стълби, пренебрегвайки повдиганите и улиците, където можеха да ги причакват хиляди усложнения.

— Къде са?

— От отсрещната страна на улицата. Следят двора. Размърдаха се точно когато и ние се размърдахме, току-що.

— Гадост — измърмори Локи. — Защо целокупното население от дебнещи гадове в този град нямаше само две топки за всички, та да ги ритам постоянно!

— В края на двора хайде да хукнем да бягаме така, че да бие на очи — предложи Джийн. — Скрий се. Който хукне след нас…

— Ще му се наложи да се обяснява по трудния начин.

В дъното на двора имаше плет, висок два пъти колкото Локи. Свод, около който бяха струпани празни щайги и бурета, водеше към тъмната и рядко използвана задна страна на Златните стъпала. На около десет крачки от този свод, едновременно и по негласен сигнал, Локи и Джийн се втурнаха да бягат.

Хлътнаха през свода в тъмната уличка зад него. Локи знаеше, че разполагат само с мигове, за да се скрият. Трябваше да са достатъчно далече от двора, за да не забележи схватката някой от прислужниците на кулата. Те търчаха покрай градини и оградени със зидове ливади, само на крачки от сградите, където стотици от най-богатите в Теринския свят пилееха пари за удоволствие. Най-сетне намериха две купчини празни бурета от двете страни на улицата — възможно най-биещата на очи засада, но ако противниците им си мислеха, че искат да избягат на всяка цена, можеше просто да не обърнат внимание.

Джийн беше вече хлътнал в скривалището си. Локи извади камата от ботуша. Усещаше ударите на собственото си сърце — като удари на чук. Той се сниши между бъчвите от другата страна на улицата и затули лице с наметалото си — виждаха се само очите и челото му.

Забързано пляскане на кожа върху камъни, и после — два тъмни силуета прехвърчаха покрай струпаните бъчви. Локи нарочно се забави с половин удар на сърцето и остави Джийн да нападне пръв. Когато по-близкият до Локи преследвач се обърна, стреснат от шума, предизвикан от нападението на Джийн над спътника му, Локи се приплъзна напред с извадена кама и изпълнен с мрачен възторг от мисълта, че най-сетне ще получи някакви отговори, свързани с цялата тази работа.

Държеше здраво нападателя. Обхвана с лявата си ръка врата му точно в мига, когато допря острието в меката плът между врата и брадата му от другата страна.

— Пусни оръжието или ще те… — само това имаше време да каже и мъжът извърши най-ужасното нещо: метна се напред, мъчейки се да се изтръгне от хватката му, може би инстинктивно, без да осъзнава под какъв ъгъл камата на Локи опира във врата му. Дали от върховен оптимизъм или от жалка глупост, това Локи никога нямаше да разбере, но мъжът сам си преряза гърлото и умря на място, а кръвта шурна от врата му. Оръжието се изплъзна от омекналите му пръсти и издрънча на камъните.

Локи вдигна смаяно ръце и остави трупа да падне на земята и се намери лице в лице с Джийн, който дишаше тежко над неподвижното тяло на своя противник.

— Чакай малко! — възкликна Локи. — Значи…

— Случайно — отвърна Джийн. — Хванах ножа му, сборичкахме се и той се наниза на него между ребрата.

— Проклятие! — измърмори Локи и избърса кръвта от десницата си. — Опитай се да увардиш копелето живо и гледай какво става…

— Арбалети. — Джийн посочи към земята, където вече посвикналият с тъмното поглед на Локи различи смътните очертания на два малки ръчни арбалета. Мъчни оръжия, каквито използваш за стрелба от десетина крачки разстояние или изобщо не използваш.

— Вземай ги. Може да има и още преследвачи.

— По дяволите. — Локи прибра единия от арбалетите и предпазливо подаде другия на Джийн. Стреличките можеше да са отровени. При мисълта, че подава в тъмното чуждо отровно оръжие, го полазиха тръпки. Но Джийн беше прав — щяха да са им нужни, ако имаше и други преследвачи.

— Благоразумието е развлечение за други хора, казвам аз — рече Локи. — Дим да ни няма.

И те хукнаха лудешки през забравената част на Златните стъпала към северния край на обширното плато от елдерглас, а после се юрнаха надолу по дървените стълбища, толкова разнебитени, че да ти се догади, и се оглеждаха като обезумели за преследвачи и засади. В средата на стълбищата светът около Локи се виеше шеметно, оцветен в свръхестествените цветове на огъня и стъклото на пришълците. На пристанището четвъртият, последен празничен кораб избухна в пламъци — жертва от дърво, катран и платно, пред стотици лодки, натоварени с жреци и гуляйджии.

Препъваха се надолу, към подножието на стъпалата и през дървените платформи на вътрешните докове, тук-таме покрай някой пияница или просяк, размахали като луди камите и арбалетите. Техният кей, дълъг и празен, приютил единствено куп щайги, изникна пред тях. Нямаше нито просяци, нито пияници. Лодката им приветливо се поклащаше върху вълните само на стотина крачки от тях, ярко осветена от пъклените пламъци.

„Куп щайги“ — съобрази Локи, но вече беше късно.

Двама мъже излязоха от тъмните сенки, от най-биещото на очи място за засада.

Локи и Джийн се извъртяха едновременно — само това, че откраднатите арбалети бяха в ръцете им, им даде шанс да ги използват навреме. Четири ръце изхвърчаха нагоре и четирима мъже, толкова близо, че можеха да се ръкуват с тях, се прицелиха. Четири пръста трепереха, отделени от спусъците на една капка пот разстояние.

Локи Ламора стоеше на кея в Тал Верар и усещаше по гърба си жежкия полъх от горящия кораб, а на врата си — студената захапка на стрела.

14

Той се ухили задъхано и се съсредоточи върху стрелата си, прицелена в лявото око на противника. Бяха толкова близо, че ако натиснеха спусъците едновременно, щяха взаимно да се оплискат с кръв.

— Бъди разумен — рече мъжът пред него. Капките пот, стичащи се по мръсните му бузи и чело, оставяха видими дири. — Прецени в какво неизгодно положение се намираш.

Локи изсумтя.

— Неизгодното положение е взаимно, освен ако очните ти ябълки не са железни. Не си ли съгласен, Джийн?

Джийн и врагът му стояха на крачка един от друг и също прицелили един в друг арбалетите си. От такова разстояние нямаше как да не улучат, освен ако всички богове над и под небесата не решаха другояче.

— И четиримата като че сме… затънали до топките в плаващи пясъци — отвърна задъхано Джийн.

Зад тях, над водата, старият галеон пъшкаше и скърцаше, а яростните пламъци го ръфаха отвътре. На стотици крачки наоколо нощта се бе превърнала в ден. Корпусът му бе разчертан от оранжево-белите линии на разпадащите се шевове. От тези адски пукнатини на малки черни изригвания бълваше дим — последните накъсани издихания на огромно дървено сърце, умиращо в мъки. Четиримата мъже стояха на кея, странно сами сред шума и светлината, съсредоточили погледите на целия град. Никой в лодките не им обръщаше внимание.

— Пусни оръжието, в името на любовта на боговете — рече противникът на Локи. — Наредено ни е да не ви убиваме без нужда.

— И съм убеден, че ако беше иначе, щяхте честно да си кажете. — Локи се усмихна още по-широко. — Имам си правило: да не хващам вяра на хора, опрели оръжия в гръкляна ми. Извинявай.

— Ръката ти ще се разтрепери много преди моята.

— Като се уморя, ще подпра стрелата на носа ти. Кой ви праща? Колко ви плащат? И ние не сме без пари — можем да постигнем взаимноизгодно съглашение.

— Всъщност аз знам кой ги праща — обади се Джийн.

— Какво?! Нима?! — Локи го изгледа косо и отново впери поглед в очите на противника си.

— Постигнато е и съглашение, но не бих го нарекъл взаимноизгодно.

— Е… Джийн, боя се, че мисълта ти ми се губи.

— Не. — Джийн вдигна длан срещу мъжа. После бавно и внимателно отмести прицела си вляво, докато дулото на арбалета не се насочи към главата на Локи. Мъжът, когото той заплашваше досега, примига изненадано. — Губиш мен, Локи.

— Джийн, никак не е смешно. — Усмивката на Локи се стопи.

— Съгласен съм. Дай ми оръжието си.

— Джийн…

— Дай ми го веднага. По-живо. Ей, ти, да не си слабоумен? Разкарай това нещо от лицето ми и се прицели в него.

Бившият му противник облиза нервно устни, ала не помръдна. Джийн скръцна със зъби.

— Виж какво, маймуно от доковете със сюнгер вместо мозък! Аз ти върша работата! Насочи арбалета си към проклетия ми партньор и да се махаме от тоя кей!

— Джийн, бих описал този обрат като не твърде благоприятен — отбеляза Локи и като че се канеше да каже и още нещо, но точно тогава противникът на Джийн реши да послуша съвета му.

— Готово. Трима срещу един. — Джийн се изплю на кея. — Ти не ми остави друг избор, освен да сключа сделка с работодателя на тези господа, преди да тръгнем. Проклятие, направо ме принуди! Съжалявам. Мислех, че ще се свържат с мен, преди да ни причакат. А сега предай оръжието си.

— Джийн, по дяволите, какви ги…

— Недей. Нито дума повече, мамка му! Не се мъчи да ме изхитриш — прекалено добре те познавам, че да ти го позволя. Тихо, Локи. Махни си пръста от спусъка и предай оръжието.

Локи се взря в стоманения връх на Джийновата стрела, зяпнал от изумление. Светът наоколо като че се събираше в тази лъскава точица, пламтяща с оранжевите отражения на пъкления огън в пристанището отзад. Джийн би му дал знак с ръка, ако лъжеше… Защо, по дяволите, не го даваше?

— Не вярвам — прошепна той. — Това е невъзможно.

— За последен път ти казвам, Локи! — Джийн скръцна със зъби и продължи да се цели право между очите му. — Махни си пръста от спусъка и предай проклетото си оръжие. Веднага.