Скот Линч
Червени морета под червени небета (7)

2

Грамадните каменни стени на изкуствения залив имаха дървена порта. Щом лодката приближи, откъм бойниците горе прокънтяха изстрели и дрънченето на тежки вериги отекна над камъните и водата. Портата се открехна, а после двете й крила бавно се отвориха навътре и надигнаха малка вълна пред тях. Щом лодката мина през портата, Локи се опита да прецени размерите на всичко, изникнало пред очите му — самият отвор трябваше да е широк седемдесет-осемдесет стъпки, а гредите на вратата изглеждаха дебели, колкото торсът на среден на ръст мъж.

Мерейн даде наставления на гребците и те внимателно вкараха лодката вътре и пристанаха на дървен кей, на който един мъж чакаше сам да ги посрещне. Гребците бяха поставили лодката под ъгъл и краят на кея едва докосваше борда между гребците и галерията за пасажери.

— Вашата спирка, господа! — извика Мерейн. — Боя се, че нямаме време да връзваме лодката. По-живо, да не се намокрите!

— Вие сте самата любезност, мадам — рече Локи. — Отхвърлих всякакви остатъци от съжаление, че не ви оставих бакшиш. — Той излезе от галерията и се опря на планшира с дясна ръка. Непознатият вече протягаше ръка да му помогне. Локи изскочи на кея с помощта на мъжа и двамата на свой ред издърпаха Джийн.

Гребците на Мерейн веднага потеглиха обратно. Локи гледаше как лодката се заотдалечава заднишком, изравни се с портата и се стрелна с висока скорост извън залива. Веригите отново издрънчаха и водата се надигна, когато вратите се затвориха. Локи погледна нагоре и видя групите хора, които въртяха огромни шпилове, по един от всяка страна на портата.

— Добре дошли — поздрави мъжът, който им помогна да слязат. — Добре дошли в най-глупавото начинание, за което съм чувал, пък да не говорим, че зорлем ме вкараха в него. Не мога да си представя чия ли жена сте наебали, че да ви пратят на тая самоубийствена мисия, господа.

На възраст мъжът беше някъде между петдесет и шейсет. Имаше гърди като дънер и корем, който висеше над пояса, сякаш се опитваше да прекара скришом чувал зърно под туниката си. Ала ръцете и вратът му бяха толкова жилави, че изглеждаха слаби, прошити от изпъкнали вени и белези от тежък живот. Имаше кръгло лице, вълнеста бяла брада и мазна дълга коса, която падаше под темето му като водопад. Тъмните му очи се гушеха сред гнезда от бръчици под тежките бръчки на челото.

— Това би могло да е приятно развлечение, ако знаехме, че в края на краищата ще попаднем тук — рече Джийн. — А вие кой бихте могли да сте?

— Калдрис се казвам — отвърна старецът. — Корабовладелец без кораб. Вие двамата трябва да сте господата Де Фера и Коста.

— Трябва да сме — отвърна Локи.

— Хайде да ви разведа — предложи Калдрис. — То няма много за гледане, ама ще го гледате много.

Той ги поведе нагоре по разнебитено стълбище в края на кея, което водеше към каменна площадка, издигната на четири-пет крачки над водата. Локи забеляза, че целият изкуствен залив представлява квадрат с дължина на страната приблизително сто крачки. Стените го ограждаха от три страни, а отзад се издигаше стръмният стъклен склон на острова. Имаше няколко сгради, построени на платформи, стърчащи от склона — складове, оръжейни и тям подобни, предположи той.

Лъскавата водна шир край площадката, отново отрязана от пристанището от дървената порта, беше достатъчно голяма да побере няколко бойни кораба и Локи се изненада, че там е завързан един-единствен съд. Едномачтова лодка, дълга едва четиринайсет стъпки, се полюляваше леко край нея.

— Такъв залив за една малка лодчица! — възкликна той.

— А? Ами, невежите имат нужда от пространство, в което да рискуват живота си, без да безпокоят някой друг за известно време — рече Калдрис. — Това тук е собственото ни частно вирче за пикаене. Не обръщайте внимание на войниците по стените — те няма и да ни погледнат, освен ако не почнем да се давим. Тогава сигурно ще се разхилят.

— Ас какво точно се занимаваш ти тук, Калдрис? — попита Локи.

— Разполагам с около месец, през който да превърна двама невежи, схванати, кьопави моряци новаци в някакво ужкимско подобие на морски офицери. Боговете да са ми свидетели, господа, подозирам, че всичко това ще свърши с писъци и давене.

— Бих могъл да се обидя, ако не знаех, че всяка твоя дума с истина — рече Локи. — Казахме му на Страгос, че бъкел не разбираме от мореплаване.

— Протекторът като че е страшно навит да ви прати в морето, независимо от това.

— Колко време си служил във флотата му? — попита Джийн.

— Кръстосвам морето от четирийсет и пет години може би. Във верарската флота съм може би още преди да е имало архонти; участвал съм в Хилядодневната война, в старите бойни срещу Джерем, войната срещу армадата на Островите на призрачните ветрове… Много гадости съм видял, господа. Мислех, че съм приключил — от двайсет години съм началник на корабите на Архонта. Добре плащат. Дори и къща щяха да ми дадат, или поне така си мислех. Преди тия лайна. Не ми се обиждайте.

— Не сме обидени — отвърна Локи. — Това някакво наказание ли е?

— Наказание е, Коста. Баш наказание си е. Само дето не съм го заслужил с никакво престъпление. Архонтът един вид ме писа доброволец. Заеби ме мен, но ето какво заслужих за моята вярност! Това, и опитах от виното на Архонта — и сега не мога нито да се откажа, нито да ви избягам. Отровено вино. От оная отрова, дето чака. Откарвам ви в морето, избутвам всичките тия глупости и получавам противоотровата. А може и къщата, ако имам късмет.

— Архонтът ти е дал отровено вино? — попита Локи.

— Очевидно не съм знаел, че е отровено. Какво да правя? — Калдрис се изплю. — Да не го пия ли?

— Не, разбира се — отвърна Локи. — С тебе сме в една лодка, приятелю. Само дето нас ни черпи със сайдер. Страшна жажда ни мореше.

— Ама вярно ли? — зяпна Калдрис. — Ха! Да ми го начукат здраво! А пък аз се мислех за най-големия глупак в Пиринчено море! Мислех си, че съм най-големият тъпунгер, слепонгер, смотан, дърт… ох…

Той като че забеляза колко кръвнишки го гледаха и Локи, и Джийн и се прокашля вежливо.

— Което иде да рече, господа, че нещастието наистина не обича да е само, и виждам, че всички ние ще сме страшно въодушевени от тази мисия „Изпълни или умри“.

— Да. Е, кажи ни как точно ще пристъпим към това? — попита Джийн.

— Ами, първо смятам да поприказваме — трябва да ви кажа едно друго, преди да изкушим боговете, така че си отвореше ушите. Първо, за да направиш от сухоземен що-годе приличен моряк, са нужни пет години. От десет до петнайсет — да го направиш що-годе приличен морски офицер. Така че чуйте това, мамка му: няма да направя от вас що-годе прилични офицери. Ще ви направя ментета. Колкото да не ви е срам да приказвате за въжета и платна сред истински моряци, и само толкова. Може би, само може би, ще мога да ви направя такива за месец — да можете да се преструвате, че давате заповеди, докато изпълнявате моите. И ме слушате.

— Става — отвърна Локи. — Колкото повече ти командваш, толкова по-добре за нас, честно!

— Само не ща да си втълпите, че сте герои, които са изучили занаята на пръсти, и да почнете да сменяте платната, реда им и курса без мое позволение. Само да сте го направили, и всичките ще умрем бързо-бързо, като ебане за една медна монетка в бардак с една курва. Дано да съм ясен.

— Не искам да припирам — рече Джийн, — но къде, по дяволите, е корабът, на който няма никога, ама никога да посмеем да предприемем нищо подобно?

— Тука е — отвърна Калдрис. — Потягат го в друг залив, колкото да не се разпадне. Засега това е единственият кораб, за който сте годни. — Той посочи лодката. — Ето на това ще ви уча.

— Какво общо има тая черупка с истински кораб?

— На тая черупка съм се учил аз, Коста. На тая черупка започват всички истински морски офицери. Така се научаваш на основните неща — корпус, вятър и вода. Като ги научиш на лодка, тогава можеш да мислиш за кораб. Така че сваляйте палтата, жилетките и всичките си труфила. Оставете всичко, което може да се намокри, защото нищо не ви обещавам. И ботушите също. Ще се учите боси.

След като Локи и Джийн се съблякоха по туники и бричове, Калдрис ги заведе до голяма покрита кошница, оставена на камъните до привързаната лодка. Той вдигна капака, бръкна вътре и извади живо коте.

— Здравей, чудовищна малка необходимост!

— Мъррррр — измърка чудовищната малка необходимост.

— Коста. — Калдрис бутна гърчещото се коте в ръцете на Локи. — Погрижи се за нея няколко минути.

— Ъъ… Защо държиш коте в тази кошница? — Котето, недоволно от прегръдката на Локи, реши да увие с лапи врата му и да поекспериментира с ноктите си.

— Когато излезеш в морето, две неща са ти нужни за късмет. Първо, предизвикващ съдбата да ти прати страшна участ, ако излезеш в морето без поне една жена офицер на борда. Такъв е законът на Господаря на ненаситните води. Заветът му. Пристрастен е към дъщерите на сушата и би смачкал всеки кораб, който излиза в морето без поне една жена на борда. Освен това така диктува обикновеният здрав разум. Те са добри офицери. Като обикновени моряци са прилични, но за офицери по ги бива и от вас, и от мен. Така са ги създали боговете.

— Второ, много лош късмет е да тръгваш без котки на борда. Те не само трепят плъховете, но и са най-гордите създания навсякъде — на суша и на вода. Йоно обожава тия малки копеленца. Имаш ли кораб с жени и котки на борда, ще ти върви повече, отколкото си се надявал. Обаче нашата лодчица е толкова малка, че смятам, че и без жени сме си добре. Рибарите и пристанищните лодки непрекъснато излизат в морето и нямат ядове. Но с вас двамата на борда проклет да съм, ако не взема котка. На малката лодка подобава малко коте.

— Значи… ще трябва да гледаме това коте, докато рискуваме живота си в открито море?

— Ако я загубя, ще ви изхвърля през борда, Коста — изкиска се Калдрис. — Ако си мислиш, че лъжа, само ме пробвай. Обаче спокойно, не си сваляй гащите — тя ще е в кошницата с капак.

Споменаването на кошницата като че го присети за нея. Той бръкна пак вътре и извади малък самун хляб и сребърен нож. Локи забеляза, че по самуна има много малки белези, колкото муцунката на животинчето, което се опитваше да се изплъзне от ръцете му. На Калдрис като че не му пукаше.

— Мастер Де Фера, протегнете десницата си и не хленчете.

Джийн изпъна десницата си към него. Без колебание старият морски вълк поряза напреки дланта му. Едрият мъж не гъкна и Калдрис изсумтя, явно приятно изненадан. Той обърна дланта му с опакото нагоре и остави кръвта да потече върху хляба.

— А сега вие, мастер Коста. Обаче дръжте котето. Ако я порежем случайно, това е на ужасен късмет. Освен това тя е въоръжена, отпред и отзад.

Миг по-късно Калдрис нанесе плитък, болезнен прорез напреки на дясната длан на Локи и притисна хляба към него, все едно, за да запуши раната. Когато явно реши, че Локи е кървял достатъчно, той се усмихна, застана на ръба на каменната площадка и се загледа във водата.

— Знам, че и двамата сте пътували с кораби — рече Калдрис, — но пасажерите не важат. Пасажерите не участват. А сега ще участвате пълноправно, затова трябва първо да подготвя нещата за вас.

Той се прокашля, коленичи до водата и издигна ръце. 13 едната си ръка държеше хляба, в другата — сребърния нож.

— Йоно! Йоно, Повелителю на бурите! Господарю на ненаситните води! Твоят слуга Калдрис бал Комар те призовава! Твърде дълго ти бе добър да оказваш милост на своя слуга и твоят слуга коленичи, за да ти покаже своята преданост. Несъмнено знаеш каква яка шибана гадория го причаква на хоризонта.

Той хвърли кървавия нож в залива и продължи:

— Това е кръвта на сухоземните. Всичката кръв е вода.

Всичката кръв е твоя. Този нож е от сребро, метала на небето, небето, което докосва водата. Твоят слуга ти дава кръв и сребро, за да ти покаже своята преданост.

Той взе в две ръце хляба, разчупи го наполовина и хвърли и двете половини във водата.

— Това е хлябът на сухоземните, който им е нужен, за да живеят! В морето всеки живот е твой. В морето твойта милост е единствена. Дай на слугата си силни ветрове и открити води, Господарю. Бъди милостив към него в това плаване. Покажи му силата на волята си във вълните и го върни жив и здрав у дома Слава на Йоно! Господаря на ненаситните води!

Калдрис се изправи с пъшкане и избърса няколко пръски кръв в туниката си.

— Така. Ако това не помогне, значи нищо не е можело да помогне.

— Ще прощаваш — обади се Джийн, — но ми се струва, че би могъл да споменеш и нас покрай тебе…

— Недей да си мислиш нищо, Де Фера. Ако аз преуспявам, и ти преуспяваш. Ако аз се издъня, край с тебе. Молитвите за моето здраве са напълно във ваша полза. А сега прибери котето в кошницата, Коста, и хайде на работа. Малко по-късно Калдрис бе настанил Локи и Джийн един до друг на кърмата на лодката, която все още бе привързана здраво за няколко железни халки, вградени в камъка. Покритата кошница се мъдреше на малката палуба на лодката в краката на Локи. От време на време от нея се разнасяха тупане и дращене.

— Така — рече Калдрис. — Що се отнася до най-основните неща, лодката е малък кораб, а корабът е просто голяма лодка. Корпусът се потапя във водата, мачтата сочи към небето.

— Разбира се — потвърди Локи, а Джийн закима енергично.

— Носът на вашата лодка така и се нарича — нос, а гъзът й се нарича кърма. В морето няма ляво и дясно — има дясно на борд и ляво на борд. Само да ми кажете „ляво“ и „дясно“, и ще си отнесете боя. И запомнете, когато командвате някой друг, говорите за левия и десния борд на кораба, а не за ваше ляво и дясно!

— Виж, Калдрис, колкото и малко да знаем, смея да заявя, че поне това го знаем — намеси се Локи.

— Е, далеч нямам намерение да поправям младия господар — рече Калдрис, — но това начинание си пада хептен налудничаво, да го еба, и тъй като животът и на трима ни изглежда съвсем евтин, ще започна с предположението, че не можете да различите вода от пикня на пор. Това угодно ли ви е, господа?

Локи си отвори устата да каже нещо необмислено, но Калдрис продължи:

— А сега хванете веслата. Пъхнете ги в жлебовете. Коста, ти гребеш ляво на борд, Де Фера — дясно на борд. — Калдрис отвърза лодката от железните халки, хвърли въжетата на дъното и скочи в нея, точно до мачтата. Седна си на задника и се ухили, щом лодката се залюля.

— Засега съм застопорил здраво руля. Вие двамата ще направлявате лодката, боговете да са ни на помощ.

Де Фера, оттласни ни от кея. Точно така. Лекичка полекичка. Не можем да опънем платната веднага щом се оттласнем от кея — трябва първо да разполагаме с пространство. Пък и без това зад тези стени няма вятър, който да използваме. Гребете полека. Внимавайте как мърдам аз… ето, вижте как клатя лодката. Не ви харесва, а? Коста, позеленяваш.

— Надали — смънка Локи.

— Това е важно. Това, което се опитвам да ви обясня в момента, се нарича уравновесяване. В лодката или в кораба тежестта трябва да се разпределя разумно. Щом мръдна дясно на борд, се накланяме към страната на Коста. Мръдна ли ляво на борд, се килваме още по-лошо към страната на Де Фера. Така не може. Затова правилното разпределение на товара е толкова важно на кораба. Трябва да има равновесие по дължината на съда, дясно на борд и ляво на борд. Не може носът да стърчи във въздуха или кърмата да е по-високо от мачтата. Много тъпо изглежда, като потънеш и се удавиш. Това в общи линии имам предвид под „уравновесяване“. А сега е време да се научим да гребем.

— Ние вече знаем как се…

— Не ми пука какво си мислиш, че знаеш, Коста. До второ нареждане приемаме, че си толкова тъп, че и до едно не можеш да преброиш.

По-късно Локи щеше да се кълне, че трябва да са прекарали два-три часа в гребане в кръг из изкуствения залив, под командите на Калдрис: „Ляво на борд! Назад! Дясно на борд!“ и още десетина команди, привидно напосоки. Морският майстор постоянно прехвърляше тежестта си ту наляво, ту надясно, напред и в центъра, за да ги принуди да се мъчат да удържат лодката стабилна. За да е още по-интересно, имаше явна разлика между силата, с която Джийн налягаше на греблото, и тази, с която гребеше Локи, и се налагаше да се съсредоточат, за да не се накланят непрекъснато дясно на борд. Това продължи толкова дълго, че Локи трепна изненадано, когато Калдрис най-сетне обяви, че мъките им са свършили.

— Гребете със замах, шибани хлапетии! — Калдрис се протегна и се прозя. Слънцето наближаваше средата на небето. Ръцете на Локи бяха като откъснати, туниката му — подгизнала от пот, и той пламенно съжаляваше, че е изпил толкова много кафе, а не е наблегнал на храната на закуска. — По-добри сте отпреди два часа, признавам ви го. Но само това и нищо друго. Трябва да научите кое е дясно и ляво на борд, нос и кърма, лодки и гребла като ширината на собствените ви курове! Такова нещо като спокойно или удобно произшествие, сполетяло ви изневиделица, няма!

Морският майстор извади храна от една кожена торба на носа на лодката и те заплаваха спокойно в средата на оградения квадрат, докато обядваха. Мъжете си разделиха черния хляб и коравото сирене, а котенцето го пуснаха да омете набързо бучка масло в каменна паничка. Мехът, който Калдрис им подаде, беше пълен с „розова вода“ — топла дъждовна вода, смесена с евтино червено вино, колкото да прикрие вкуса на застояло и кожа. Той отпи само няколко глътки, но двамата крадци бързо го излочиха.

— Значи нашият кораб ни чака някъде тук — рече Локи, след като залъга временно жаждата си. — Но откъде ще съберем екипаж?

— Чудесен въпрос, Коста. Де да знаех отговора. Архонтът каза, че са се погрижили за това, и нищо повече.

— Подозирах, че ще кажеш нещо такова.

— Няма смисъл да се задълбочаваме в онова, което е отвъд възможностите ни в момента — рече Калдрис. Морският майстор вдигна котето, което продължаваше да облизва мазните си нос и лапички, и го пъхна обратно в кошницата с изненадваща нежност. — Е, погребахте малко. Ще викна на онези горе да отворят портата, ще поема руля и ще излезем да видим ще можем ли да хванем вятър, за да вдигнем платната. Има ли някакви пари в нещата, които оставихте на брега?

— Има — отвърна Локи. — Към двайсет волания. Защо?

— Тогава се хващам на бас за вашите двайсет волания, че вие двамата ще ни прекатурите поне веднъж, преди слънцето да залезе.

— Мислех, че си тук, за да ни научиш как да правим всичко, както трябва.

— Така си е. Ще ви науча и още как! Само че познавам твърде добре моряците, излезли в морето за сефте. Хванем ли се на бас, парите вече са мои. По дяволите, залагам цял соларий срещу вашите двайсет сребърника, ако греша.

— Навит съм! — заяви Локи. — Жером?

— На наша страна са котето и кървавата благословия — отвърна Джийн. — Подценявайте ни на свой риск, морски майсторе.

3

Отначало им беше приятно да се трудят, облечени със съвсем мокрите туники и бричове. След като изправиха лодката и спасиха котето, разбира се.

Но сега слънцето залязваше на запад и хвърляше златист ореол около тъмните очертания на бойниците и кулите над Марината на мечовете и лекият пристанищен ветрец караше Локи да зъзне, въпреки все още топлия летен въздух.

Двамата с Джийн гребяха към отворената порта на частния им залив. Калдрис се радваше, че е спечелил техните двайсет волания, но не чак толкова, че пак да им повери платната.

— Гребете нашироко — нареди той, щом най-сетне приближиха края на каменната площадка. Зае се да завърже отново лодката, а Локи прибра греблото и изпусна дълбока въздишка на облекчение. Всеки мускул по гърба му сякаш се триеше болезнено в тези около него, като че някой беше нахвърлял чакъл между тях. Главата го болеше от блясъка на слънцето по водата, а старата му рана на лявото рамо надделяваше над всички болежки и настояваше да й се обърне внимание.

Локи и Джийн излазиха вдървено от лодката и започнаха да се протягат, а Калдрис, явно развеселен, отвори кошницата и измъкна оттам мокрото коте.

— Няма, няма — успокои го той и го гушна в кръстосаните си ръце. — Младите господари те накиснаха така, без да искат. И те също се накиснаха.

— Мммррмяууу — отвърна котето.

— Предполагам, че това значи „Майната ви“ — преведе Калдрис. — Но поне оживяхме. Е, как ви се струва, господа? Добре ли се образовахме днес?

— Дано сме показали поне малко пригодност — изпъшка Локи, докато разтриваше един възел под кръста си.

— Това са бебешки стъпчици, Коста. Ако си говорим за моряшкия занаят, още не сте се научили да бозаете от цицата! Но вече различавате дясно на борд от ляво на борд, а аз съм с двайсет волания по-богат.

— Така си е — въздъхна Локи и вдигна от земята палтото, жилетката, шаловете и обувките си и подхвърли на морския майстор малка кесия. Той я размаха пред котето и му загука като на малко дете.

Докато обличаше палтото върху мократа туника, Локи погледна към вратата и видя, че лодката на Мерейн навлиза в изкуствения залив. Тя пак седеше на кърмата и изглеждаше така, сякаш са се разделили преди десет минути, а не преди десет часа.

— Вашето завръщане към цивилизацията, господа. — Калдрис вдигна за поздрав кесията на Локи. — Утре, рано отзарана, ще се видим. Оттук нататък става все по-зле, така че се пазете. Насладете се на меките легла, докато още можете.

Мерейн не желаеше да отговаря на никакви въпроси, докато десетте войници ги откарваха обратно към кейовете под Саврола. Това съвпадаше с настроението на Локи. Двамата с Джийн си съчувстваха взаимно за болежките, излегнали се в задната галерия, доколкото позволяваше мястото.

— Струва ми се, че мога да спя три дни подред! — заяви Локи.

— Като се върнем, хайде да си поръчаме обилна вечеря и вани, за да отпуснем възлите. А после ще се надпреварвам с тебе, докато се натряскаме до несвяст.

— Не мога — въздъхна Локи. — Не мога. Довечера трябва да се видя с Рекин. Досега сигурно вече е разбрал, че Страгос пак ни е привикал преди няколко нощи. Трябва да поговоря с него, преди да се е ядосал. А и трябва да му връча столовете. И по някакъв начин да му разкажа за всичко това и да го убедя да не ни удуши със собствените ни черва, ако заминем за няколко месеца.

— Богове! — възкликна Джийн. — Опитвах се да не мисля за това. Ти едва успя да го убедиш, че ни е поръчано да ходим в Кулата на греха, за да оберем съкровищницата му! А какво ще му кажеш, та да изкараш приемлива цялата тая работа с излизането в открито море!

— Представа си нямам. — Локи разтърка болното място около старата рана на рамото му. — Дано столовете го умилостивят. Ако ли не, ще ти пратят сметката за изстъргването на мозъка ми от калдъръма на площадката му.

Когато гребците най-после спряха лодката край кейовете на Саврола, там ги чакаше карета с няколко стражи. Мерейн слезе от кърмата и отиде при тях.

— Утре, в седмия утринен час — рече тя. — Ще пратя карета във Вила Кандеса. Ще променяме движението ви няколко сутрини подред, за по-сигурно. Довечера си стойте в странноприемницата.

— И дума да не става — отвърна Локи. — Довечера имам работа в Златните стъпала.

— Отмени я.

— Върви по дяволите. Как точно ще ме спреш?

— Може да те изненадат. — Мерейн разтърка слепоочията си, все едно имаше главоболие, и въздъхна. — Сигурен ли си, че не можеш да го отмениш?

— Ако си отменя деловата среща тази вечер, сещаш се кой в Кулата на греха най-вероятно ще ни отмени нас — отвърна Локи.

— Ако Рекин те тревожи, аз просто мога да уредя квартира в Марината на мечовете — рече тя. — Там той никога няма да ви намери. Ще бъдете в безопасност до края на обучението си.

— Ние с Жером киснем две години в тоя проклет град заради плановете си за Рекин — възрази Локи. — И имаме намерение да ги осъществим. Тази вечер е от решаващо значение.

— Добре, действай, но на своя глава. Мога да пратя карета с мои хора. Тази работа не може ли да изчака два часа?

— Щом толкова са нужни, добре — усмихна се Локи. — Всъщност прати две. Една за мен и една товарна.

— Не си предизвиквай…

— Извинявай, но парите от твоя джоб ли излизат? — прекъсна я Локи. — Искаш да ме закриляш, заобикаляш ме с твои агенти. Добре, приемам. Само прати две карети. Много ще слушкам.

— Тъй да бъде — съгласи се тя. — След два часа, и не по-рано.

4

Западният хоризонт бе погълнал слънцето и двете луни в безоблачното небе червенееха като сребърни монети, топнати във вино. Кочияшът чукна три пъти по покрива, за да съобщи, че са пристигнали в Кулата на греха, и Локи спусна пердето, иззад което надничаше.

Доста време мина, докато двете карети излязат от Саврола и прекосят Голямата галерия и оживеното движение по Златните стъпала. Локи ту се мъчеше да потиска прозевките си, ту псуваше друсащата карета. Спътничката му, стройна фехтовачка, отпуснала върху коленете си доста употребявана рапира, дори не го поглеждаше от отсрещната седалка.

Сега, щом каретата рязко спря, тя слезе преди него, скрила оръжието си под дългата синя връхна дреха, която й стигаше до прасците, огледа се в топлата нощ за дебнещи неприятности и му кимна безмълвно да я последва.

Кочияшът, точно както му бе наредил Локи, бе излязъл на калдъръмения път, водещ към двора зад кулата. Тук в две каменни къщи бяха настанени основните кухни и складове за храна. На светлината на червени и златни фенери, окачени на невидими жици, сервитьорите влизаха и излизаха на ята, носеха засукани ястия и се връщаха с празни подноси. Въздухът бе напоен с аромата на месо, приготвено с много подправки.

Телохранителката на Локи продължаваше да се оглежда, а също и двамата войници на каретата, облечени в небиещи на очи униформи на кочияши. Втората карета, която караше гарнитурата от столове, изтрополи и спря до първата. Сивите коне тропаха с копита и пръхтяха, сякаш кухненските миризми не им бяха по вкуса. Един набит слуга от кулата с оредяла коса притича към Локи и му се поклони.

— Мастер Коста… Извиняваме се, господине, ала това е служебният двор. Тук просто не можем да ви приемем подобаващо. Главният вход много по подхожда на…

— Аз съм точно там, където трябва да бъда. — Локи положи длан на рамото на слугата и пусна пет сребърни волания в джоба на жилетката му, като ги остави да издрънчат, щом се изсулиха от ръката му. — Намери Селендри възможно най-бързо.

— Да намеря… а… да…

— Селендри. Тя бие на очи сред тълпата. Доведи я веднага.

— Ъъ… Да, господине. Разбира се!

Следващите пет минути Локи прекара в крачене напред-назад пред каретата, а жената с меча се опитваше да си придаде нехаен вид и едновременно с това да не му позволява да направи повече от няколко крачки. Несъмнено никой не би бил толкова глупав, че да предприеме нещо — не и когато той разполагаше с петима души, не и тук, в самото сърце на Рекиновото владение. Но въпреки това Локи най-сетне си отдъхна, когато видя Селендри да излиза от служебния вход, облечена във вечерна рокля с цвят на пламък. Месингът на изкуствената й ръка изглеждаше разтопен там, където отразяваше оранжевото.

— Коста? На какво дължа тази забава? — попита тя.

— Нужно ми е да видя Рекин.

— Ах, но дали на Рекин му е нужно да вижда вас?

— Много — отвърна Локи. — Моля те. Много ми е нужно да го видя лично. И ще ми трябват няколко от по-яките ви слуги — нося дарове, които трябва да се пипат внимателно.

— Дарове?

Локи я заведе при втората карета и отвори вратата. Тя огледа набързо телохранителката му, а после започна да гали месинговата си ръка с дланта си от плът, докато разглеждаше товара.

— Напълно ли сте сигурен, че подобен противен подкуп е разрешението за вашите проблеми, мастер Коста?

— Не е така, Селендри. Това е дълга история. Всъщност, ако ги приеме, ще ми направи услуга. Той има цяла кула за обзавеждане. А аз имам само покои под наем и склад.

— Интересно. — Тя затвори вратата на втората карета, обърна се и се отправи към кулата. — Нямам търпение да я чуя. Качвате се с мен. Прислугата ви остава тук, разбира се.

Жената с рапирата като че понечи да възрази, но Локи заклати упорито глава и посочи строго към първата карета. Онази така го изгледа, че той се зарадва, че заповедта да го пази я възпира от действия.

След като влязоха в кулата, Селендри прошепна някаква заповед на якия слуга, а после поведе Локи през обичайните оживени тълпи към служебните помещения на третия етаж. След малко ги обгърна мракът на изкачващия се шкаф, който бавно се издигна до деветия етаж. Локи с изненада усети, че тя се извръща към него.

— Интересна телохранителка сте си намерили, мастер Коста. Не знаех, че заслужавате Око на Архонта.

— Нито пък аз. Подозирах го, ала не го знаех. Защо сте толкова сигурна?

— Татуировката на опакото на лявата й длан. Око без клепач в средата на роза. Вероятно не е свикнала да ходи с обикновени дрехи — трябвало е да си сложи ръкавици.

— Бива си ги вашите очи. Вашето око. Извинявайте, пили ме разбирате. Аз забелязах татуировката, но не се замислих.

— На повечето хора този знак не им е познат. — Тя отново се извърна. — Имах съвсем същата на лявата ръка.

— Аз… Брей. Това е… Нямах представа.

— Колко още неща не знаете, мастер Коста. Колко неща просто не знаете…

„По дяволите“ — помисли си Локи. Селендри се опитваше да го изнерви, отговаряше със собствена strat peti на опита му да предизвика съчувствието у нея последния път, когато се намираха толкова близо един до друг. Всички в този проклет град ли си имаха своя игричка?

— Селендри — заговори той, като се мъчеше да звучи сериозно и леко обидено, — никога нищо не съм желал по-силно от това да бъда ваш приятел.

— Както сте приятел на Жером де Фера?

— Ако знаехте какво ми стори той, щяхте да разберете. Но тъй като вие явно искате да се хвалите с тайните си, и аз ще запазя някои от своите.

— Както ви е угодно. Но не забравяйте, че моето мнение за вас ще е много по-окончателно от вашето мнение за мен.

Точно тогава изкачващият се шкаф изскърца и спря и тя се промъкна покрай него и излезе на светло в кабинета на Рекин. Щом Селендри въведе Локи, господарят на Кулата на греха вдигна очи от писалището си. Очилата му бяха окачени на яката на черната му туника. Той преглеждаше голяма купчина пергаменти.

— Коста — рече той. — Тъкмо навреме. Дължите ми едно обяснение.

— И несъмнено ще го получите — отвърна Локи. „Мамка му — помисли си той. — Дано не е разбрал за убийците на пристана. И без това имам много за обясняване.“ — Може ли да седна?

— Вземи си стол.

Локи избра един от столовете, подредени до отсрещната стена, и го постави срещу писалището на Рекин, седна и избърса потните си длани в брича си. Селендри се наведе към Рекин и дълго му шушна на ухото. Той кимна и се взря в Локи.

— Позагорели сте — отбеляза Рекин.

— Днес двамата с Жером плавахме из пристанището.

— Приятно разкършване?

— Не точно.

— Жалко. Но комай сте били на пристанището и преди няколко вечери. Забелязали са ви да се връщате от Мон Магистерия. Защо изчакахте толкова, преди да ми разкажете за събитията от това посещение?

— А… — Вълна от облекчение заля Локи. Може би Рекин просто не знаеше, че между самия Джийн и двамата мъртви убийци съществува някаква връзка. Напомняне, че Рекин не е всезнаещ — точно от това имаше нужда в момента. Той се усмихна.

— Предположих, че ако искате да ги узнаете по-рано, някоя от бандите ви щеше да ни довлече тук да си поговорим.

— Коста, трябва да си съставите кратък списък, озаглавен „Хора, на които е безопасно да противореча“. Той няма да включва моето име.

— Извинете. Не беше точно умишлено — на нас с Жером през последните няколко дни ни се наложи, вместо да си лягаме призори, да ставаме по изгрев-слънце. И причината за това има много общо с плановете на Страгос.

В този миг една слугиня от кулата се появи на площадката на стълбището, водещо към осмия етаж. Тя се поклони ниско и се прокашля.

— Ще прощавате, господарю и господарке. Господарката нареди да донесат столовете на мастер Коста от двора.

— Донесете ги — отвърна Рекин. — Селендри ги спомена. Какво е това?

— Знам, че ще изглежда по-просташко, отколкото всъщност е — рече Локи. — Но, съвсем честно, ще ми направите услуга, ако се съгласите да ме отървете от тях.

— Да би отърва… Леле!

Един мощен слуга от кулата изкачи стъпалата, понесъл пред себе си с явна предпазливост един от столовете на Локи. Рекин стана иззад писалището и се вторачи в мебела.

— Талатрийски барок — рече той. — Талатрийски барок, няма съмнение… Ей, вие там! Сложете ги в средата на стаята. Да, добре. Свободни сте.

Четирима слуги оставиха четирите стола в средата на кабинета и слязоха обратно по стълбите, като преди това се поклониха. Рекин не им обърна никакво внимание — той излезе иззад писалището и заразглежда внимателно един от столовете, като прокарваше облечения си в ръкавица пръст по лакираната му повърхност.

— Репродукция… — произнесе той бавно. — Няма никакво съмнение… но съвършено прекрасна. — Рекин отново се обърна към Локи. — Нямах представа, че сте запознат със стиловете, които колекционирам.

— Не съм — отвърна Локи. — Никога не бях чувал за талатрийски не знам си какво. Преди няколко месеца играх на карти с един пиян от Лашейн. Беше… притеснен с парите, затова приех да ми се издължи в стоки. Получих четири скъпи стола. Оттогава ги държа на склад, защото, честно да ви кажа, какво да ги правя, по дяволите? Видях какво държите тук в кабинета си, та ми мина през ум, че може и да ги поискате. Радвам се, че ви допадат. Както казах, вие ще ми направите услуга, ако ги вземете.

— Поразително! — възкликна Рекин. — Винаги съм възнамерявал да се сдобия с гарнитура от мебели в този стил. Обичам Последния разцвет. Разделяте се с нещо много ценно.

— На мен не ми трябват, Рекин. По мое мнение натруфеният стол си е натруфен стол. Само внимавайте с тях. Незнайно защо са изработени от дървесината на срязан полумесец. Достатъчно здрави са за седене, но не злоупотребявайте с тях.

— Това е… Твърде неочаквано, мастер Коста. Приемам. Благодаря ви. — Рекин се върна с очевидна неохота на стола си зад писалището. — Но това не ви спестява нуждата да изпълните вашата част от уговорката ни. Или да продължите с обясненията си. — Усмивката на лицето му се сви и вече не достигаше до очите му.

— Не, разбира се. Но във връзка с това… Вижте, на Страгос нещо му е завряло отзад гърне с масло за огън. Праща двама ни с Жером далече, по работа.

— Далече? — Предпазливата любезност отпреди малко бе изчезнала. Единствената дума бе произнесена с рязък, опасен шепот.

Почна се. Уродливи страже, хвърли на кучето си залък.

— В морето — отвърна Локи. — На Островите на призрачните ветрове. Порт Продигал. С поръчка.

— Странно. Не помня да съм местил съкровищницата си в Порт Продигал.

— Свързано е с това. — Но как? — Ние… сме по следите на нещо. — Мамка му. Голяма тъпотия. — По-точно на някого. Дали някога сте… някога…

— Някога какво?

— Дали сте чували някога за… човек на име… Кало… Калас?

— Не. Защо?

— Ами, той е… Работата е там, че се чувствам много глупаво. Мислех, че може би сте го чували. Не зная дали той изобщо съществува. Той може и да е просто измишльотина. Сигурен ли сте, че не помните да сте чували това име преди?

— Убеден съм. Селендри?

— Името не ми говори нищо — отвърна тя.

— И кой се предполага, че е той? — Рекин преплете облечените си с ръкавици пръсти.

— Той е… — Какво би могло да е? Какво би могло основателно да ни отдалечи от това място, щом сме дошли тук, за да проникнем в съкровищницата? О… Уродливи страже, но разбира се! — Той отваря ключалки. Шпионите на Страгос му водят досие. Предполага се, че е най-добрият, или е бил, за времето си. Художник на шперца, някакво чудо сред механиците. От нас с Жером се очаква да го придумаме да се заеме отново със занаята, по-точно със задачата за вашата съкровищница.

— Какво търси подобен човек в Порт Продигал?

— Укрива се вероятно. — Локи усети как ъгълчетата на устата му се повдигат нагоре и потисна познатото старо веселие. Когато пуснеш по света Голяма лъжа, тя сякаш се разрастваше самичка и не щеше много грижи, нито пък дертове как да се приспособиш към положението. — Страгос каза, че Изобретателите на няколко пъти се опитвали да го убият. Той е тяхната противоположност. Ако действително съществува, то той е проклет Анти Изобретател.

— Странно, че никога не съм го чувал — рече Рекин. — Нито пък са ме молили да го открия и премахна.

— Дали на мястото на Изобретателите вие бихте желали да осведомите за способностите му някого, който е в положение да ги използва по възможно най-добрия начин?

— Хммм.

— По дяволите. — Локи се почеса по брадичката и се престори на замислен. — Може би някой действително ви е молил да го намерите и премахнете. Но не под това име и без описание на способностите му, нали се сещате?

— Но защо от всички негови агенти точно вие с Жером…

— А за кого другиго е гарантирано, че ще се върне, или ще умре при опит да се върне?

— Предполагаемата отрова. Аха.

— Разполагаме с два месеца, а може би и по-малко. — Локи въздъхна. — Страгос ни предупреди да не се разтакаваме. Ако не се върнем дотогава, ще узнаем доколко е умел личният му алхимик.

— Службата на Архонта май доста ти усложнява живота, Леоканто.

— На мен ли го обяснявате, заеби! Много повече го харесвах, докато беше просто незнайният човек, който ни плаща. — Локи разкърши рамене и усети как схванатите мускули на гърба му се бунтуват. — Тръгваме този месец. Затова плавахме днес. След като ни обучат, ще се промъкнем сред екипажа на някакъв независим търговец, за да не бием на очи като неопитни моряци, каквито всъщност сме. Край с хазарта до късна доба за нас, докато не се върнем.

— Очаквате ли да успеете?

— Не, но така или иначе, сигурно е, че ще се върна. Може би дори Жером ще претърпи „злополука“ по време на пътуването. Както и да е, ще оставим гардероба си във Вила Кандеса. Ще оставим непокътнати и всичките си пари, до последната сентира, там, където са сега. Моите и на Жером. Залог за завръщането ни, така да се каже.

— А ако наистина се върнете, може да доведете човек, който може действително да подпомогне Архонта в плана му.

— Ако той е там, първо ще го доведа право тук — отвърна Локи. — Очаквам, че ще желаете да проведете с него откровен разговор относно ползата за здравето, която съдържа приемането на едно контрапредложение.

— Извън всякакво съмнение — рече Рекин.

— Този Калас може да е нашият ключ към начина да изпечем Страгос на жар. — Локи позволи на вълнението да се промъкне в гласа му. — Той сигурно е още по-голяма фурнаджийска лопата и от мен.

— Брей, мастер Коста! — възкликна Селендри. — Съмнявам се да има по-въодушевена фурнаджийска лопата от вас.

— Много добре знаете защо съм толкова въодушевен — отвърна Локи. — Но това е положението. Страгос засега не ни е казал нищо повече. Просто исках да се отърва от проклетите столове и да ви уведомя, че заминаваме за известно време. Уверявам ви, че ще се върна. Ако това изобщо е по силите ми, ще се върна.

— Какви уверения — отбеляза Рекин. — Какви сериозни уверения.

— Ако исках да фъсна, вече да съм го направил — отвърна Локи. — Защо ми е първо да идвам да ви се обяснявам?

— Това е очевидно — отвърна Рекин с любезна усмивка. — Ако това е заговор, по този начин можете да си осигурите два месеца преднина, по време на които и през ум няма да ми мине да ви търся.

— А! Отлична мисъл! — възкликна Локи. — Само дето по това време се очаква да почна да умирам в ужасни мъки въпреки преднината.

— Така твърдите вие.

— Вижте, аз мамя Архонта на Тал Верар във ваша полза. Мамя Жером де Фера, да опустее дано! Ако искам да се измъкна от тия лайна, ми трябват съюзници. Не ми пука дали вие двамата ми се доверявате — аз съм длъжен да ви се доверя. Показвам ви картите си. Няма блъф. А сега отново ми наредете как да действам.

Рекин прелистваше небрежно пергаментите на писалището си. После погледна Локи в очите.

— Очаквам да ми докладвате за предстоящите планове на Архонта незабавно. Без протакане. Ако пак ме накарате да се чудя къде сте, ще се наложи да пратя да ви доведат. Окончателно.

— Разбрано. — Локи запреглъща зрелищно и закърши ръце. — Убеден съм, че преди да тръгнем, пак ще се видим с него. Ще идвам тук още същата вечер след всяка среща и не по-късно.

— Добре. — Рекин посочи към изкачващия се шкаф. — Тръгвайте. Намерете го този Кало Калас, ако съществува, и ми го доведете. Но не искам драгият Жером да се катурне през парапета, докато сте в открито море. Ясно? Докато си имаме работа със Страгос, привилегията да отменя това е моя.

— Аз…

— Никакви злополуки с мастер Де Фера. Ще удовлетворите злобата си, когато аз разреша. Такава е уговорката.

— Щом го казвате така, естествено, че разбирам.

— Страгос разполага с обещаната противоотрова. — Рекин взе едно перо и отново заразлиства пергаментите. — Искам сам да се подсигуря, че вие възторжено ще се завърнете в прекрасния ми град. Щом искате да заколите добичето си, първо го погледайте няколко месеца. Гледайте го много добре.

— Е… разбира се.

— Селендри ще ви придружи до изхода.

5

— Честно, можеше да мине и много по-зле — отбеляза Джийн, когато двамата с Локи налегнаха веслата на другата сутрин. Те плаваха из голямото пристанище и пореха леките вълни край Търговския полумесец. Слънцето още не се беше изкачило на най-високото, но денят вече беше по-горещ от предходния. Двамата крадци бяха плувнали в пот.

— Внезапната грозна смърт несъмнено е по-лоша — съгласи се Локи и потисна стенанието си. Днешните усилия напрягаха не само гърба и плещите му, но и тревожеха старите рани, които покриваха значителна част от лявата му ръка. — Но мисля, че това са последните остатъци от търпението на Рекин. Всяко следващо странно усложнение… Е, да се надяваме, че по-шантави от това плановете на Страгос няма да станат.

— С плямпане няма да преместите лодката! — навика ги Калдрис.

— Освен ако нямаш намерение да ни приковеш с вериги за веслата и да думкаш барабан, ще си приказваме, както си щем — заяви Локи. — А ако не искаш да пукнем, добре ще е да обядваме по-раничко.

— Ох, леле! Колко добре му понася трудовият живот на този великолепен млад господин! — Калдрис седеше на носа, изпънал крака към мачтата. Котенцето на корема му се беше свило на тъмно кълбенце от сънено доволство. — Помощник-капитанката иска да ви напомня, че там, където отиваме, морето не ти угажда на кефа. Може да не подгънете крак двайсет часа! А може и четирийсет! Може да сте на палубата. Може да помпате с помпа. Като дойде време да се прави, каквото трябва да се прави, го правиш, да го еба, и го правиш, докато паднеш! Затова ще гребем всеки ден, докато не почнете да очаквате, каквото трябва! А днес ще обядваме късно, а не рано. Ляво на борд!

6

— Отлична работа, мастер Коста. Очарователно и твърде необичайно, да му се не види. Според вас ние се намираме някъде около дължините на Кралството на седемте същини. Малко е топличко за Винтила, не мислите ли?

Локи свали от рамото си пръта — четири стъпки дълъг и завършващ с няколко странно подредени визьори и пергели накрая, и въздъхна.

— Не виждате ли слънчевата сянка на своя „визьор на хоризонта“?

— Да, но…

— Признавам, че това приспособление не е точно като стрелата, но дори и смотан сухоземец би се справил по-добре! Направи го пак, точно както ти показах. Хоризонт и слънчева сянка. И се благодари, че ползваш верарски квадрант — със старите кръстожезли трябваше да гледаш право в слънцето вместо настрани!

— Прощавайте, но аз винаги съм чувал да наричат този уред Каморски квадрант… — възрази Джийн.

— Глупости! — отсече Калдрис. — Това тука е верарски квадрант. Верарците го изобретиха преди двайсет години.

— Това твърдение вероятно донякъде уталожва болката от това, че са ви смлели от бой през Хилядодневната война, а? — подхвърли Локи.

— Падаш си по каморците ли, Коста? — Калдрис отпусна длан на задната рейка и Локи изненадано осъзна, че с гнева му шега не бива. — Мислех те за талишанец. Имаш ли причина да защитаваш Камор, заеби?

— Не, просто…

— Какво просто?

— Прости ми. — Локи осъзна грешката си. — Не мислех. За теб това не е само история, нали?

— Всичките хиляда дни, че и отгоре — рече Калдрис. — Бях там от край до край.

— Моите извинения. Сигурно си загубил приятели.

— Вярно се сещаш — изсумтя Калдрис. — Изгубих кораба под краката си. Късмет извадих, че не нахраних дяволските риби. Кофти времена. — Той махна ръката си от пръта на Локи и се стегна. — Знам, че не искаше да ме обидиш, Коста. И аз… съжалявам. Тези от нас, които проляха кръв в тая битка, не предполагаха какво губим, когато Приори отстъпиха. Отчасти защото възлагахме големи надежди на първия Архонт.

— Ние с Леоканто нямаме причини да обичаме Камор — заяви Джийн.

— Добре. — Калдрис плесна Локи по гърба и като че се поуспокои. — Добре. Продължавайте така! А сега! Мастер Коста, загубили сме се в морето! Измерете на каква дължина сме!

Беше четвъртият ден от обучението им с верарския морски майстор. След обичайната им сутрин с бъхтене на веслата Калдрис ги изведе в морето на Сребърната Марина. На може би петстотин крачки от стъкления остров, ала на територията на спокойното море, оградено от обкръжаващите града рифове, имаше плоска каменна платформа, потопена в четирийсет-петдесет стъпки дълбоката синьо-зелена вода. Калдрис я бе нарекъл Замъка на новака. Това беше платформа за обучение на бъдещите моряци от военната и търговската флота на Верар.

Вързаха лодката за платформата, чиято страна беше дълга около трийсетина стъпки. В краката им върху камъните бяха наредени най-различни навигационни прибори — нивелирни рейки, кръстожезли, пясъчни часовници, карти и компаси. Кутия на Определителя и комплект непонятни дъски с клечки, за които Калдрис твърдеше, че се използвали за проследяване на промените в курса. Котенцето спеше върху една астролабия, покрита със символи, гравирани върху месинговата й повърхност.

— Приятелят Жером се справи доста поносимо — рече Калдрис. — Но няма той да е капитанът, а ти.

— А аз си мислех, че ти ще ръководиш всички важни задачи, под заплаха от страшна смърт, както си споменавал стотина-двеста пъти.

— Така си е. Ако смяташ, че това се е променило, значи си ненормален. Но трябва да вдявате поне колкото да не зяпате с пръст в гъз, като кажа нещо и като правя нещо. Това, че знаете за кой край се държи това чудо и можете да определяте дължина, не значи, че светът се е преобърнал.

— Слънчева сянка и хоризонт — измърмори Локи.

— Точно така. По-късно тази вечер ще използваме старовремския прът за единственото, за което още става — да четете по звездите.

— Ама сега едва преваля пладне!

— Точно така — потвърди Калдрис. — Днес много бачкане ни чака. Трябва да четем, да правим таблици, да смятаме, ще има и плаване, и гребане, и после пак книги и таблици. Късничко ще си легнете. По-добре му свиквайте на Замъка на новака. — Калдрис се изплю на камъните. — А сега я дай тая шибана дължина!

7

— Какво ще стане, ако се обърнем напреки на вятъра? — попита Джийн.

Беше късната вечер на деветия им ден с Калдрис и Джийн се киснеше в огромна пиринчена вана. Въпреки че в покоите им във Вила Кандеса беше топло, той беше настоял за гореща вода и три четвърти час по-късно над нея още се виеше пара. На масичката до ваната се разполагаха отворена бутилка остершалинска ракия (554, най-евтината, която се намираше) и двете Проклети сестри.

Кепенците и пердетата на прозорците бяха спуснати, вратата — залостена, а Локи беше заклинил един стол под дръжката й. Това би им осигурило за кратко допълнително предупреждение, ако някой се опита да нахлуе насила. Локи лежеше на леглото, а две чаши ракия отпускаха схванатите му мускули. Ножовете му бяха на нощната масичка, на няма и три стъпки от ръцете му.

— О, богове! — възкликна той. — Това го знам. Нещо… лошо… ли е?

— Да срещаме силните ветрове и вълни странично, вместо да ги порим с носа.

— И това е лошо.

— Страшно лошо. — Джийн прелистваше опърпано издание на „Практически лексикон на мъдрия мореплавател, с многобройни просветителски примери от истинската история“ от Индрово Ленкалис. — Хайде, ти си капитанът на кораба. Аз съм само биячът ти, дето троши глави.

— Знам. Дай нещо друго. — Екземплярът на Локи от книгата в момента си почиваше под ножовете и чашата му с ракия.

— Хммм. — Джийн запрелиства страниците. — Калдрис разправя, че щял да ни сложи на напречен галс. За какво говори, по дяволите?

— Вятърът духа перпендикулярно на кила — измънка Локи. — И ни удря отстрани.

— А сега иска широк галс.

— Да. — Локи млъкна и отпи от ракията. — Вятърът не духа нито откъм гъза ни, нито право отстрани. Идва от някоя от задните четвъртини, под ъгъл около четирийсет и пет градуса спрямо кила.

— Бива. — Джийн пак прелисти страницата. — Вади компаса. Кой е шестият румб?

— Точно на изток. Богове, това е като вечерите с Окови у дома.

— И за двете си прав. Един румб на юг.

— Ъъ, изток към юг.

— Да. Още един.

— Югоизток изток?

— И още един.

— О, богове! — Локи грабна чашата си и изпи ракията на един дъх. — Югоизток към ходи-си-го-начукай. Стига ти за днес.

— Ама…

— Аз съм капитанът на проклетия кораб — заяви Локи и се претърколи по корем. — Заповядвам да си изпиеш ракията и да си лягаш. — Той се пресегна, придърпа възглавницата върху главата си и след миг вече спеше дълбоко. Но дори и насън връзваше възли, опъваше платна и определяше дължини.

8

— Не знаех, че съм започнал да служа във флотата ви — рече Локи следващата сутрин. — Мислех, че цялата идея е да се избяга от нея.

— Средство за постигане на определена цел, мастер Коста.

Архонтът ги чакаше в личния си залив в Марината на мечовете. Една от личните му лодки (Локи я помнеше от стъклените пещери под Мон Магистерия) беше вързана зад тяхната. Мерейн и половин дузина Очи ги вардеха. В момента тя помагаше на Локи да премери униформата на верарски морски офицер.

Туниката и бричовете бяха в същия тъмносин цвят като връхните дрехи на Очите. Горната дреха обаче беше червеникавокафява, с корава черна кожа, вшита в ръкавите — нещо като предпазители. Единствената кърпа за врат беше тъмносиня, а лъскави месингови емблеми във формата на рози върху кръстосани мечове бяха прикрепени в горния край на ръкавите, точно под раменете.

— Нямам много русокоси офицери на служба, но униформата стои добре — отбеляза Страгос. — До края на седмицата ще ушият още две. — Страгос се пресегна и понагласи това-онова по облеклото на Локи: затегна връзката, намести празната ножница, окачена на колана му. — След това ще ги носите по четири часа всеки ден, да свикнете с нея. Един от моите Очи ще ни обясни каква трябва да е осанката ви и какви любезности и поздрави си разменяме.

— Все още не разбирам защо…

— Знам. — Страгос се обърна към Калдрис, който в присъствието на господаря си бе загубил обичайната си вулгарна дяволитост. — Как се справят с подготовката, морски майсторе?

— Протекторът вече е добре осведомен относно принципното ми мнение за тази мисия — произнесе бавно Калдрис.

— Не питам за това.

— Те са… по-малко безнадеждни отпреди, Протекторе. Мъничко по-малко безнадеждни.

— Става. Имаш още почти три седмици да ги оформиш. Смея да твърдя, че те вече изглеждат по-добре запознати с тежкия труд под слънцето.

— Къде е корабът ни, Страгос? — попита Локи.

— Чака.

— А къде е екипажът ни?

— Налице.

— А защо, по дяволите, съм облечен с тази униформа?

— Защото ми е угодно да те направя капитан от флотата ми. Това означават двете рози над мечовете. Ще си капитан само една нощ. Учи се да носиш униформата непринудено. После се научи търпеливо да очакваш заповеди.

Локи се навъси, отпусна дясната си ръка върху ножницата, а лявата, със свит юмрук, постави върху гърдите си. После се поклони от кръста точно под ъгъла, под който при няколко случая бе виждал да му се покланят Очите.

— Боговете да пазят Архонта на Тал Верар.

— Много добре — рече Страгос. — Но ти си офицер, не обикновен войник или моряк. Кланяш се под по-тъп ъгъл.

Той се обърна и се запъти към лодката си. Очите се подредиха в редици и замаршируваха след него, а Мерейн се залови припряно да съблича униформата от Локи.

— Връщам ви отново под грижите на Калдрис, господа — рече Архонтът, щом се качи на лодката си. — Оползотворявайте добре дните си.

— И кога, в името на боговете, най-сетне ще научим как се навързва всичкото това?

— Всяко нещо с времето си, Коста.

9

След още две сутрини портите се разтвориха широко и пропуснаха лодката на Мерейн в частния залив на Марината на мечовете. Локи и Джийн откриха с изненада, че през нощта до лодката им беше пристанал и истински кораб.

Ръмеше топъл дъждец — не истинска буря от Пиринчено море, а досада, докарвана откъм континента. Калдрис ги чакаше на каменната площадка, загърнат с леко промазано наметало, а по непокритите му коса и брада се стичаха ручейчета. Щом лодката докара Локи и Джийн, облечени в прилепнали дрехи и без ботуши, той се ухили.

— Я вижте, вие двамата! — провикна се той. — Ето го кораба, лично той! Корабът, на който е твърде вероятно да умрем! — Той плесна Локи по гърбината и се разсмя. — Нарича се „Червеният вестоносец“.

— Така ли? — Корабът бе тих и неподвижен, с прибрани платна, фенерите му не светеха. Имаше нещо непонятно меланхолично в един такъв кораб, помисли си Локи. — От корабите на Архонта, предполагам?

— Не. Явно боговете са дарили Протектора с възможността да икономиса от тая мисия, да го вземат мътните. Нали знаете какво е оса стилет?

— Прекалено добре.

— Някакъв идиот се опитал да вкара в пристанището цял кошер, съвсем неотдавна. Само боговете знаят какво е смятал да прави с тях. Заради това го екзекутирали, а корабът бил предаден на Архоната. Гнездото с малките изчадия било изгорено.

— О… — Локи потръпна. — Напълно съм убеден. Прекрасните митничари на Тал Верар са чисти и неподкупни.

— Архонтът го пратил на поправка — продължи Калдрис. — Имал нужда от нови платна, потягане, нови въжета, малко калафатене. Опушили всичко отвътре със сяра и му сменили името с обред. Пак му е излязло доста по-евтино, отколкото ако ни беше предложил собствен кораб.

— На колко години е?

— На двайсет, доколкото мога да преценя. Тежък ще да му е бил животът, но ще издаяни още няколко годинки. Стига да го докараме обратно. А сега ми покажете какво сте научили. Според вас що за кораб е това?

Локи огледа плавателния съд, който имаше две мачти, леко повдигната палуба на кърмата и само една лодка, поставена с дъното нагоре, в средата му.

— Колот ли е?

— Не — отвърна Калдрис. — Вестрел е по-точно, но може да го наречеш и бриг, съвсем дребничък. Разбирам защо каза колот. Но сега ще ти обясня защо пропусна подробностите…

И Калдрис се впусна в поредица от сложни технически обяснения, като сочеше разни неща по главните въжета откъм подветрената страна и четвъртитите платна, които Локи разбра само наполовина, както посетителят на чужд град изслушва енергичните напътствия на някой бързорек местен жител.

— … дълъг е осемдесет и осем стъпки от носа до кърмата, без да броим бушприта, разбира се — завърши Калдрис.

— Досега не бях разбрал — рече Локи. — Богове, та този кораб ще е под моя команда!

— Ха! Не. Той ще е привидно под твоя команда. Не ме гледай така замечтано. Твоята работа е само да съобщаваш на екипажа какви са моите нареждания. Бързо на борда!

Калдрис се изкачи по една рампа на палубата на „Червеният вестоносец“. Докато Локи се оглеждаше и попиваше всяка видима подробност, стомахът му нервно го присвиваше. По време на единственото му пътешествие по море досега (което изкара на легло) бе приемал за даденост всички подробности от живота на борда. Но сега всеки възел и халка, всяка част от такелажа, всяко платно, въже, игла и механизъм може би съдържаше ключа към неговото спасение… на пълното вживяване в ролята.

— По дяволите! — смънка той на Джийн. — Преди десет години може би щях да съм толкова тъп, че да си въобразявам, че ще е лесно.

— По-лесно няма да стане — отвърна Джийн и го стисна за здравото рамо. — Но имаме още малко време да се понаучим.

Изминаха цялата палуба от край до край под топлия дъждец, а Калдрис постоянно сочеше разни неща и изискваше отговори на трудните си въпроси. Свършиха разходката в средата на „Червеният вестоносец“. Калдрис се облегна на лодката да си почине.

— Е, за новаци наистина се учите бързо — отбеляза той. — Това поне ви го признавам. Но въпреки това аз съм изсирал лайна, които повече разбират от мореплаване от вас двамата, взети заедно.

— Ела на брега и ни остави ние да те учим на нашия занаят някой път, пръч такъв!

— Ха! Мастер Де Фера, в това отношение чудесно ще го докарате. Може така и да не се научите да различавате платната от лайната, но се държите като велик помощник-капитан! А сега се изкатерете по въжетата! Тази с утрин, докато трае това чудничко време, ще се изкачим най-горе.

— Най-горе? — Локи се вторачи в главната мачта, която се люлееше горе в сивото небе, и примижа, щом дъждът обля лицето му. — Ама то вали бе, да му се не види!

— Известно е, че в морето вали. Никой ли не ви е предал? — Калдрис прескочи основните ванти на десния борд. Тримата минаха от другата страна на перилата и се прикрепиха със скрипци към самия външен корпус. Сумтейки, морският майстор се изкатери на перилата и махна на Локи и Джийн да го последват.

— Клетите копелета от вашия екипаж ще са там, горе, във всякакво време! Няма да ви закарам в открито море девствени по отношение на въжетата, така че си размърдайте задниците и след мен!

Те последваха Калдрис нагоре в дъжда, като внимателно стъпваха за опора по тънките въжета, пресичащи вантите. Локи трябваше да признае, че близо двете седмици стабилна и упорита подготовка го бяха направили по-нахъсан за подобна задача и започваха да смекчават болката от старите рани. Ала странното и малко зашеметяващо усещане за въжената стълба под краката ти не можеше да се сравни с нищо познато и той се зарадва, когато от дъждеца точно над тях изникна тъмният силует на нока. Малко по-късно Локи се изкатери при Джийн и Калдрис на кръглата площадка, която слава Богу беше стабилна.

— Изкачили сме се може би на две трети от височината — рече Калдрис. — Това платно определя основния курс. — Локи вече знаеше, че той говори за основното квадратно платно на кораба, а не за навигационен план. — По-нагоре са горните платна. Но засега ви стига. Богове, ако си мислите, че днес сте имали кофти ден, представяте ли си какво е да се изкатерите дотук, когато корабът се люшка наляво-надясно като бик, който прави бебета? Ха!

— Не може да е толкова зле като това някой шибан идиот да се катурне и да падне върху нас — прошепна Джийн на Локи.

— Очаква ли се от мен да идвам тук често? — попита Локи.

— Имаш ли необикновено остър поглед?

— Не мисля.

— Тогава — по дяволите. Никой не би го очаквал. Мястото на капитана е на палубата. Ако искаш да виждаш нещата от разстояние, ползвай лупа. Ще пратиш по-нататък някой с идеално зрение да гушка мачтата, за да наблюдава вместо теб.

Те съзерцаваха изгледа още няколко минути, а после наблизо проехтя гръм и дъждът се усили.

— Комай ще слизаме. — Калдрис се надигна от коленете си и се приготви да се плъзне странично. — Има си едно изкушаване на боговете, а има и друго.

Локи и Джийн стигнаха палубата спокойно, но когато Калдрис скочи долу, той дишаше на пресекулки. Старецът изохка и разтърка лявата си ръка над лакътя.

— Пусто да остане, много съм стар за горе. Благодаря на боговете, че мястото на майстора също е на палубата. — Една гръмотевица подчерта думите му. — Е, хайде. Ще ползваме главната кабина. Днес няма да плаваме — само книги и таблици. Знам колко ги обичате.

10

В края на третата седмица с Калдрис Локи и Джийн вече хранеха плахи надежди, че срещата им с убийците на пристана няма да се повтори. Мерейн все така ги придружаваше всяка сутрин, но нощем им даваха известна свобода, стига да са добре въоръжени и да не се отдалечават отвъд вътрешния бряг на квартала Арсенал. Там кръчмите бъкаха от войници и моряци на Архонта и щеше да е трудно за някого да се спотайва незабелязано в засада.

В десетия час на вечерта в Деня на Херцога (който, разбира се, верарците наричаха Деня на Съвета, поправи се Джийн) Джийн завари Локи, втренчен в бутилка подсилено вино на една задна маса в „Знакът на хилядата дни“. Мястото беше просторно, весело осветено и изпълнено с шумна суетня. Това беше моряшка кръчма — най-хубавите маси, над които бяха окачени копия на стари верарски бойни знамена, бяха пълни с офицери, чието обществено положение беше ясно, независимо дали носеха униформата си или не. Обикновените моряци пиеха и играеха комар по многобройните околни маси, а малцината външни люде се събираха на малките масички около Локи.

— Предполагах, че ще те намеря тук. — Джийн се настани на стола отсреща. — Ти какво си мислиш, че правиш?

— Работя. Не си ли личи? — Локи грабна бутилката за гърлото и я протегна към Джийн. — Това е чукът ми. — После той почука с юмрук по дървената маса. — А това ми е наковалнята. Изчуквам мозъка си в по-приятна форма.

— Какъв е поводът?

— Исках поне една вечер да съм нещо друго, а не капитан на шибана фантомна морска експедиция. — Говореше ясно, но шепнешком и Джийн виждаше, че още не е пиян, а по-скоро обладан от искрено желание да бъде. — Главата ми е пълна с корабчета и всичките весело кръжат и си измислят имена за разните чудесии по палубата! — Той млъкна, за да отпие, после подаде бутилката на Джийн, който поклати глава. — Предполагам, че ти прилежно си изучавал своя „Лексикон“.

— Отчасти. — Джийн се поизвърна със стола към стената, за да може ненатрапчиво да наблюдава кръчмата. — Освен това изпратих някои любезни малки лъжи на Дюрена и Корвальор. Напоследък те пращаха писма до Вила Кандеса със запитвания кога ще се върнем на игралните маси, за да могат отново да се пробват да ни заколят.

— Изключително ми е неприятно да разочаровам дамите, но тази вечер съм си взел отпуска от всичко — заяви Локи. — Никаква кула, никакъв Архонт, никаква Дюрена, никакъв „Лексикон“, никакви навигационни таблици. Само проста аритметика: пиене плюс пияч е равно на пиян. Поседни при мен, само за час-два. Ще ти е от полза.

— Така е. Но с всеки изминал ден Калдрис става все по-взискателен. Боя се, че утре сутринта ясният ум ще ни е по-нужен, отколкото замъгленият — тази вечер.

— Уроците на Калдрис не ни проясняват ума. Точно обратното. За един месец ние минаваме уроци, които се учат пет години. Всичко ми се е омешало. Знаеш ли, преди да вляза тук тая вечер, си купих половин пъпеш с пипер. Продавачката ме пита кой от пъпешите си да среже, левия или десния. А аз отговорих: „Ляво на борд!“. Собственото ми гърло е станало предателски мореплавателско!

— Това е нещо като личния език на някой луд, а? — Джийн извади очилата от джоба си и ги намести на носа си, за да разгледа едва видимите гравюри по винената бутилка на Локи. Безлична смеска от Анскалани, тъп инструмент сред вината. — Толкова сложен в своята витиеватост. Да речем, че имаш въже, оставено на палубата. В Деня на покаянието то е просто въже, оставено на палубата; след третия следобеден час на Деня на безделника то се нарича алабаланица с полузамах, а после в полунощ в Деня на Трона пак си става на въже, освен ако не вали.

— Освен ако не вали, да — в този случай се събличаш и танцуваш гол около бизанмачтата. О, богове! Кълна се, Джи… Жером, на следващия, който ми каже нещо от сорта на „Зашибай петохуйника вдясно с тласък дясно на борд“, ще му шибна нож в гърлото! Ако ще и Калдрис да е. Стига мореплавателски термини за тази вечер.

— Май си вдигнал три платна срещу вятъра.

— Край! Подписа си смъртната присъда, очилатко! — Локи се втренчи в дълбините на бутилката си като ястреб, набелязал мишка долу в полето. — Вече и без това преливам от тия дивотии. Вземай си чаша и почвай да пиеш. Искам да стана за срам колкото се може по-скоро.

На вратата се засуетиха, а после разговорите замряха и се надигна мърморене, което дългият опит на Джийн разпозна като много опасно. Той погледна предпазливо нагоре и видя, че току-що в кръчмата са влезли половин дузина мъже. Двама бяха облечени с отличителните униформи на стражи под наметалата, но без обичайните брони и оръжия. Спътниците им бяха с обикновени дрехи, но осанката и държанието им подсказваха на Джийн, че до един са първокласни екземпляри от онези същества, известни сред народа като градска стража.

Единият — или безстрашен, или със сетивата на камък, отиде до тезгяха и настоя да го обслужат. Спътниците му, по-умни и затова — изнервени, започнаха да си шушнат. Всяко око в кръчмата беше вперено в тях.

Нещо изскърца и една бойна на вид жена на една от офицерските маси бутна стола си и бавно се изправи. След секунди цялата й компания, и с униформи, и без, настава около нея. Движението се разля из кръчмата като вълна — първо останалите офицери, после и обикновените моряци, след като забелязаха, че численото превъзходство беше осем към един в тяхна полза. Не след дълго четири дузини мъже и жени стояха прави мълчаливо и само се взираха в шестимата на вратата. Възелчето от хора около Локи и Джийн не помръдваше от столовете — ако си седяха на местата, поне щяха да са далече от голямата беля.

— Господа — рече най-старият кръчмар зад тезгяха, а двамата му по-млади колеги бръкнаха незабелязано под него, явно за оръжия. — Отдалече идвате, нали?

— За какво говорите? — Ако стражът на бара не се преструваше на озадачен, помисли си Джийн, значи беше толкова тъп, та чак вдлъбнат. — Идваме само от Златните стъпала. Току-що приключихме дежурство. Жажда ни мори и имаме доста парички, с които да я утолим.

— Може би друга кръчма би била повече по вкуса ви тази вечер — рече кръчмарят.

— Какво? — Мъжът като че най-сетне загря, че е център на вниманието на застиналата в очакване тълпа. Както винаги, помисли си Джийн, имаше два вида градска стража — тези, които имаха очи и на тила, с които забелязваха бедите, и другите, които използваха черепите си за складове за трици.

— Казах… — заговори кръчмарят, който явно губеше търпение.

— Чакай — прекъсна го стражът и вдигна ръце към клиентите. — Виждам кое какво е. Вече обърнах няколко тая вечер. Простете ми, нищо не искам от вас. Не сме ли всички тук верарци? Само искаме да пием по едно.

— На много места сервират пиене — отвърна кръчмарят.

— Има много по-подходящи кръчми.

— Не щем да притесняваме никого.

— Нас няма да ни притесните — рече един як мъж в моряшка туника и брич. Съседите му по маса се изкискаха заплашително. — Намерете шибаната врата.

— Кучета на Съвета — измърмори друг офицер. — Златотърсачи недни!

— Чакайте — рече стражът и бутна ръката на приятеля си, който се опитваше да го издърпа към вратата. — Чакайте, нали казах, че не щем неприятности. Сериозно го казах, по дяволите! Мир. Ще си ходим. Пийте по едно за моя сметка, всичките. До един! — и извади с треперещи ръце кесията си. Върху дървения тезгях задрънчаха медни и сребърни монети. — Кръчмарю, почерпи с хубава верарска тъмна бира всеки, който иска, а останалото си го задръж!

— Кръчмарят поглеждаше ту към злополучния страж, ту към якия морски офицер, заговорил по-рано. Джийн предположи, че е от най-висшите присъстващи тук офицери и кръчмарят чака какво ще отсъди.

— Подмазването ви прилича — рече офицерът с крива усмивка. — За нищо на света не бихме пили с вас, но с радост ще похарчим парите ви, след като излезете през вратата. Завинаги.

— Разбира се. Мир, приятели, нищо не сме искали. — Мъжът май имаше намерение да продължи да дърдори, но двама от другарите му го подхванаха под мишниците и го помъкнаха към вратата. Цялата кръчма избухна в смях и ръкопляскания, когато и последният страж се стопи в мощта.

— Ето как флотата добавя пари в бюджета си! — ревна якият офицер. Другарите му по маса се разсмяха, а той грабна чашата си и вдигна наздравица пред цялата кръчма. — За Архонта! Да объркваме враговете му и у нас, и в чужбина!

— За Архонта! — извикаха останалите офицери и моряци. Съвсем скоро всички отново насядаха в добро настроение, а възрастният кръчмар продължаваше да брои парите на стража, докато помощниците му нареждаха редове от дървени халби до буре тъмна бира. Джийн се намръщи — пресмяташе наум. Питиета горе-долу за петдесет души, дори и от най-простата тъмна бира, щяха да струват на стража около една трета от месечната му заплата. Познаваше мнозина, които биха рискували преследване и бой, преди да се разделят с толкова много пари.

— Клетият пиян малоумник — въздъхна той и погледна Локи. — Още ли искаш да станеш за срам пред хората? Тука май един вече стана.

— Може след тази бутилка да взема прав курс.

— „Да взема прав курс“ е мореплавателски…

— Знам — съгласи се Локи. — Ще се самоубия после.

Двамата млади кръчмари започнаха да обикалят с големи подноси и да раздават дървените чаши с тъмна бира — първо на офицерите, повечето от които изглеждаха безразлични, а после на обикновените моряци, които ги приемаха с възторг. На един от тях, види се, му хрумна нещо и той се запъти към ъгъла, където седяха Локи, Джийн и останалите граждани.

— Глътка тъмно, господа? — Той остави по халба пред Локи и Джийн, а после с ловкост, почти равна на тази на жонгльор, ги посоли от малка стъклена солничка. — Черпи един, дето има повече злато, отколкото мозък. — Джийн пусна една медна монета в подноса му от учтивост и мъжът кимна благодарно, преди да продължи с подноса към съседната маса. — Глътка тъмно, госпожо?

— Явно трябва да идваме тук по-често — рече Локи, въпреки че нито той, нито Джийн не докосваха неочакваната почерпка. На Локи като че виното му стигаше, а Джийн, обладан от мисълта какво ли предизвикателство им е подготвил Калдрис за другия ден, изобщо нямаше желание да пие. Поприказваха си тихичко няколко минути, а после Локи най-сетне се вторачи в халбата и въздъхна.

— Посолена тъмна бира не бива да се пие след подсилено вино — заразмишлява той на глас. Миг по-късно Джийн видя как жената, която седеше зад него, се обърна и го потупа по рамото.

— Правилно ли чух, господине? — Тя изглеждаше няколко години по-млада от Локи и Джийн, що-годе хубава, с яркоалени татуировки над лактите и със силен слънчев загар, по който можеше да се предположи, че работи на доковете. — Посоленото тъмно не е по вкуса ви? Не желая да нахалствам, ама току-що чашата ми пресъхна…

— О, о! — Локи се обърна усмихнат и й подаде халбата си през рамо. — Моля, заповядайте, на всяка цена! Моите почитания.

— И моите — подаде й Джийн и своята халба. — Заслужава си да бъде оценена!

— И ще бъде. Благодаря ви най-любезно, господа.

Локи и Джийн продължиха да се съвещаваш шепнешком.

— Една седмица — рече Локи. — Може би две, и Страгос иска да потеглим. Край с теоретичните щуротии. Ще изживяваме всички тези лудости там, сред проклетия океан.

— Още по-основателна причина да се радвам, че тази вечер реши да не наблягащ твърде на пиенето.

— В днешно време малко самосъжаление те отвежда далеч — рече Локи. — И ти навява спомени, които бих предпочел да забравя.

— Няма нужда да продължаваш да се извиняваш за… онова. Пред себе си, а още по-малко — пред мен.

— Така ли? — Локи прокара пръст нагоре-надолу по полупразната бутилка. — В очите ти май виждам друго — винаги, когато се запозная с повече от една-две чашки. Когато ме сме на масата с Въртележката на късмета, разбира се.

— Ей, чакай малко…

— Не исках да съм нелюбезен — рече припряно Локи. — Но просто това е истината. И не мога да кажа, че не си прав. Ди… какво има?

Джийн бе вдигнал поглед, разсеян от кихащите звуци, които се разнесоха зад Локи. Докерката се беше надигнала на стола, стискаше се за гърлото и се мъчеше да си поеме дъх. Джийн мигом стана, заобиколи приятеля си и я хвана за раменете.

— Полека, госпожо, полека. Прекалили са със солта в бирата, а? — Той я завъртя и я плесна силно няколко пъти по гърба с дясната си длан. За негово безпокойство тя продължи да се дави — всъщност изобщо не можеше да си поеме въздух при всеки напразен опит. Обърна се и се вкопчи здраво и отчаяно в него. Очите й се бяха изцъклили от ужас, а червенината по лицето й нямаше нищо общо със слънчев загар.

Джийн погледна надолу към трите празни бирени халби на масата й и внезапно осъзна нещо и усети студена тежест отвътре. Той хвана Локи с лявата си ръка и го издърпа от стола.

— Залепи гръб за стената! — изсъска той. — Пази се! — А после кресна така, че цялата кръчма да го чуе: — Помощ! Тази жена има нужда от помощ!

Надигна се шумотевица. И офицерите, и моряците наставаха и изпружиха вратове, за да видят какво се случва. Една възрастна жена в черна дреха и с коса с цвят на буреносен облак, прибрана със сребърни халки в дълга стегната опашка, си запробива с лакти път през тълпата от клиенти и внезапно опразнените столове.

— Мръднете се! Аз съм корабен лекар!

Тя издърпа докерката от ръцете на Джийн и я тупна силно три пъти по гърба с долната страна на свития си юмрук.

— Вече пробвах! — извика Джийн. Задушаващата се жена ръкомахаше към него и към лекарката и ги блъскаше, все едно те й бяха докарали бедата. Бузите й бяха винено пурпурни. Лекарката успя да промуши ръка около врата й и да я стисне за гръкляна.

— Мили богове! — възкликна тя. — Гърлото й е подуто и кораво като камък! Притисни я на масата. Притискай я с всички сили!

Джийн просна докерката върху масата и сбута празните халби. Около тях се насъбра тълпа. Локи наблюдаваше нервно, залепил гръб за стената, както бе настоял Джийн. Джийн се оглеждаше трескаво и забеляза възрастния кръчмар и единия от помощниците му… ала другия го нямаше. Къде, по дяволите, беше този, който донесе бирите?

— Нож! — извика лекарката на тълпата. — Остър нож! Веднага!

Локи извади стилета от левия си ръкав и й го подаде. Лекарката го погледна и кимна — личеше си, че единият му ръб е затъпен, но другият, както знаеше Джийн, беше остър като скалпел. Лекарката го стисна като фехтовачка, а с другата ръка рязко дръпна главата на докерката назад.

— Притисни я с всичка сила! — нареди тя на Джийн. Макар да разполагаше с предимството на натиска и масата, беше му трудно да удържи неподвижни ръцете на мятащото се момиче. Лекарката натисна рязко единия й крак, а един съобразителен моряк застана зад нея и хвана другия. — Едно мятане ще я убие!

Джийн гледаше, изпаднал в ужас, като омагьосан, как лекарката притисна стилета о гърлото на жената. Яките и вратни мускули се бяха издули като на каменна статуя, а гръклянът й изглеждаше дебел като дървесен дънер. С лекота, която вдъхна на Джийн страхопочитание предвид обстоятелствата, тя нанесе фин разрез на гръкляна точно над мястото, преди той да изчезне под ключиците. От раната бликна алена кръв и потече на широки струи по врата на жената. Тя беше подбелила очи, а съпротивата й бе отслабнала тревожно.

— Пергамент! — извика лекарката. — Намерете ми пергамент!

За ужас на кръчмаря неколцина веднага започнаха да бърникат из тезгяха в търсене на нещо, напомнящо пергамент. Още една жена офицер си проби път през тълпата и извади изпод дрехата си писмо. Лекарката го грабна, сви го на тънка стегната тръбичка и я подпъхна в разреза на гърлото на докерката. Кръвта продължаваше да шурти. Джийн не се усещаше, че ченето му виси.

После лекарката заудря по гърдите на докерката и занарежда под носа си клетви, които можеха да ти попарят ушите. Но тялото на докерката бе отпуснато, а лицето й бе добило призрачния оттенък на синя слива. Единственото видимо движение беше течението на кръвта покрай пергаментовата тръбичка. След време лекарката се отказа от борбата, приседна задъхана на ръба на масата на Локи и Джийн и избърса окървавените си ръце в предницата на връхната си дреха.

— Няма смисъл — съобщи тя на притихналата тълпа. — Топлите й течности изобщо не протичат в тялото й. Нищо повече не мога да направя.

— Ама ти я уби! — кресна най-възрастният кръчмар. — Ти й преряза шибаното гърло тук, пред очите на всички!

— Челюстта и гърлото й са се стегнали и са корави като желязо! — Лекарката се надигна гневно. — Направих единственото, с което можех да й помогна!

— Но ти й преряза…

Якият висш офицер, който Джийн бе забелязал по-рано, сега се приближи до тезгяха, следван от още неколцина офицери. Дори и от другия край на стаята Джийн забеляза, че на едно или друго място по връхните им дрехи бяха пришити рози с мечове.

— Жевон! — рече той. — Да не би да поставяш под съмнение вещината на учената Алманди?

— Не, но вие видяхте.

— Поставяш под съмнение намеренията й?

— Господине, моля ви…

— Да не би да наричаш убийца лечителка на служба на Архонта, наша сестра офицер? — продължи офицерът безмилостно. — Пред свидетели?

Руменината изчезна от лицето на кръчмаря толкова бързо, че на Джийн му се прииска да погледне зад тезгяха и да види дали не е изтекла там.

— Не, господине! — припряно отвърна той. — Нищо подобно не твърдя! Извинявам се!

— Не на мен.

Кръчмарят се обърна към Алманди и се прокашля.

— Най-смирено ви моля за извинение, учена госпожо. — Той заби поглед в краката си. — Аз… не видях много кръв. Казах това заради окаяното си невежество. Простете ми.

— Разбира се — отвърна хладно лекарката и изхлузи палтото си — може би най-сетне бе осъзнала, че е подгизнало от кръв. — Какво пиеше тази жена, по дяволите?

— Само тъмна бира — отвърна Джийн. — Подсолено верарско тъмно.

„Предназначено за нас“ — помисли си той и го присви стомахът.

Думите му предизвикаха нов изблик на гняв из цялата тълпа. Повечето от тях, разбира се, преди малко бяха пили точно от същата бира. Жевон вдигна ръце и им заръкомаха да млъкнат.

— Беше хубава, чиста бира от бурето! Опитахме я, преди да я наточим и поднесем! Бих я поднесъл и на внуците си! — Той грабна една празна дървена халба, вдигна я към тълпата и я напълни догоре с тъмна бира от бурето. — Това ще заявя пред свидетели! В тази кръчма държим на качеството! И да е станала някоя беля, не съм я сторил яз! — Той пресуши чашата на няколко едри глътки и я вдигна към тълпата. Мърморенето продължи, но спряха да напират гневно към тезгяха.

— Възможно е бирата да не й понася — рече Алманди. — Някаква алергия. Ако е така, аз ще съм първата, видяла нещо подобно. — Тя повиши глас. — Кой друг се чувства зле? Схванати вратове? Затруднено дишане?

Моряците и офицерите се заспоглеждаха, клатейки глави. Джийн отправи мълчешком благодарствена молитва, но като че никой не бе видял как докерката пое фаталните чаши от него и Локи.

— Къде е другият ти помощник, по дяволите? — кресна Джийн на Жевон. — Преди да поднесете бирата, ги преброих, че са двама! А сега имаш само един!

Най-възрастният кръчмар започна да върти глава и да се оглежда из тълпата, а после се обърна към другия си помощник с ужасен поглед.

— Убеден съм, че на Фреялд му се е дръпнало лайното от уплах след тази суматоха, нали? Намери го. Намери го!

Думите на Джийн бяха оказали точно желаното от него въздействие — и моряците, и офицерите се разпръснаха сърдити, да търсят изчезналия кръчмар. Джийн чуваше някъде отвън заглушеното свистене на стражевите свирки. Скоро те щяха да нахлуят тук, нищо, че е моряшка кръчма. Той сръга Локи и му посочи задния вход, през който неколцина други, които просто очакваха още повече усложнения, се бяха изнизали.

— Господа — обади се учената Алманди, когато Локи и Джийн я подминаха. Тя избърса стилета на Локи в ръкава на съсипаната си дреха и му го върна. Той го пое и кимна.

— Бяхте великолепна, учена госпожо — рече Локи.

— Ала въпреки това напълно безсилна — отвърна Алманди и несъзнателно прокара окървавените си пръсти през косата си. — Ще се погрижа някой да умре заради това.

„Ние, ако се забавим още малко тук“ — помисли си Джийн. Имаше гадното подозрение, че ръцете на градската стража няма да им предложат сигурност, ако двамата с Локи потънат в тях.

Из цялото помещение избухваха спорове, когато Джийн най-сетне успя да пробие път на себе си и Локи с едрото си тяло до задния вход на кръчмата. Вратата извеждаше на неосветена улица, която се простираше надалеч и в двете посоки. Облаци бяха затулили луните в черното небе и Джийн по инстинкт спусна една от брадвите в десницата си още преди да е направил и три крачки в нощта. Тренираният му слух му съобщи, че стражевите свирки са на около пряка западно от тях и бързо се приближават.

— Фреялд — рече Локи, докато вървяха заедно в мрака. — Кръчмарят, това подло копеле! Бирата беше предназначена за нас — сигурно е като изстрел от арбалет!

— До този извод стигнах и аз — рече Джийн и поведе Локи през една тясна уличка. Двамата се прехвърлиха през каменен зид и попаднаха в тих двор, който, изглежда, граничеше със складовете. Той приклекна зад един полуразпаднал се сандък и посвикналите му с мрака очи забелязаха как черният силует на Локи се разля върху една близка бъчва.

— Работата е зле — рече Локи. — По-зле, отколкото си мислехме. Какви са шансовете половин дузина градски стражи да не знаят кои кръчми са безопасни за тях, след като приключат работа? Какви са шансовете да сбъркат шибания квартал?

— Или да хвърлят толкова пари, за да почерпят цяла кръчма, пълна с хора на Архонта? Те бяха само прикритие. И вероятно дори не са знаели какво прикриват.

— Това означава и че онзи, който ни преследва, който и да е той, може да дърпа конците на градската стража — прошепна Локи.

— Значи Приори — заключи Джийн.

— Те или някой друг, който е близо до тях. Но защо?

Внезапно зад тях се разнесе стъргане на кожа по камък.

Локи и Джийн млъкнаха едновременно. Джийн се обърна тъкмо навреме, за да види как голяма тъмна сянка прескочи зад тях, а изтропването на токове върху калдъръма му подсказа, че приземилият се е доста тежък.

С плавно движение той изхлузи връхната си дреха, завъртя я във висока дъга и зави с нея мъжа до кръста. Докато сянката се бореше с палтото, Джийн скочи и тресна противника си по темето с тъпата страна на брадвата. Последва удар в слънчевия сплит и мъжът се прегъна одве. След това да забие лицето на мъжа в стената с бутване по гърба беше детска игра.

Локи запали малка алхимична лампа, малко по-голяма от стъкленичка колкото напръстник, и затули слабото сияние с тялото си така, че светлината да пада само в една посока — върху мъжа, който Джийн бе усмирил. Джийн послушно си прибра палтото и отдолу се показа висок, мускулест мъж с обръсната глава. Беше облечен с небиещи на очи дрехи на кочияш или слуга. Джийн заби облечената си с ръкавица ръка в лицето му и мъжът изстена от болка. Едрият мъж подпря челюстта му с острието на брадвата.

— М-мастер Де Фера… Де Фера, недейте, моля ви — прошепна мъжът. — Богове мили! Аз съм с Мерейн. Тук съм, за да… да се погрижа за вас.

Локи сграбчи лявата ръка на мъжа и му свали кожената ръкавица. На бледата светлина на лампата забеляза татуировката на опакото — отворено око в средата на роза. Локи въздъхна и прошепна:

— Той е Око.

— Той е проклет глупак! — заяви Джийн и се огледа, преди тихо да прибере брадвата, а после преобърна мъжа по гръб.

— Полека, приятел. Ударих те в главата, но в корема още не съм. Полежи си там и подишай няколко минути.

— И преди са ме удряли — изпъхтя непознатият и Джийн забеляза сълзите от болка, потекли по бузите му. — Богове! Чудя се защо ли ви е нужна охрана!

— Явно ни е нужна — отвърна Локи. — Видях те в „Хиляда дни“, нали?

— Да. А аз ви видях как си давате халбите на онази клетница. Мамка му, коремът ми ще избухне!

— Ще ти мине — рече Джийн. — Видя ли къде отиде зачезналият кръчмар?

— Забелязах го да влиза в кухнята и така и не го видях да се върне. По онова време вече нямаше никакво основание.

— Мамка му! — Локи се намръщи. — Като познавам Мерейн… Тя държи ли войници, за да са подръка при нужда?

— Четирима в един стар склад само на пряка оттук.

— Окото изпъшка няколко пъти и чак тогава продължи. — Трябваше да ви заведа там, ако стане напечено.

— Това минава за напечено — рече Локи. — Когато вече можеш да шаваш, ни заведи при тях. Трябва да стигнем невредими в Марината на мечовете. А после ще ми трябваш, за да й отнесеш вест. Можеш ли тази нощ да се свържеш с нея?

— До един час — отвърна мъжът, като разтриваше корема си, втренчен в беззвездното небе.

— Кажи й, че желаем да приемем по-ранното й предложение за… стая и пансион.

Джийн се потърка замислено по брадичката, после кимна.

— Ще изпратя бележка на Рекин — рече Локи. — Ще му съобщя, че след ден-два тръгваме. В действителност няма да се бавим тук по-дълго от това. Вече не съм уверен, че можем да се разхождаме по улиците. Можем да поискаме ескорт, за да си приберем багажа от Вила Кандеса утре, да заключим покоите си и да оставим повечето си дрехи на склад. А после ще се скрием в Марината на мечовете.

— Заповядано ни е да охраняваме живота ви — рече Окото.

— Знам — отвърна Локи. — Това е горе-долу единственото, в което сме сигурни засега — че господарят ти има намерение да ни използва, не да ни убие. Затова разчитаме на неговото гостоприемство. — Локи върна ръкавицата на войника. — Засега.

11

Две карети с Очи, облечени в обикновени дрехи, придружаваха Локи и Джийн на другата сутрин, след като си прибраха покъщнината от Вила Кандеса.

— Твърде ни е мъчно, че си тръгвате — рече управителят, когато Локи изписа със замах подписа на Леоканто Коста върху последните няколко пергаментови листа. — Бяхте превъзходни гости. Надяваме се да се сетите за нас и следващия път, когато дойдете в Тал Верар.

Локи не се и съмняваше, че са ощастливили странноприемницата — по пет и половина сребърни монети дневно в продължение на година и половина плюс цената на допълнителните услуги, двамата с Джийн бяха оставили тук купчина соларии, която би стигнала, за да си купят прилично голяма къща и да наемат сръчна прислуга.

— Належащи задължения изискват присъствието ни другаде — измърмори хладно Локи. Малко по-късно се упрекна мислено — не им беше виновен управителят, че Страгос, Вързомаговете и проклетите тайнствени убийци ги прогонваха от уюта. — Ето! — Той извади три солария от палтото си и ги остави на писалището. — Погрижете се да се поделят поравно и да се раздадат на целия персонал. — Локи обърна длан нагоре и с малко ловкост на ръцете изкара още една златна монета. — А това е за вас, в израз на благодарност за вашето гостоприемство.

— Върнете се по всяко време! — поклони се ниско камериерът.

— Ще се върнем — отвърна Локи. — Преди да заминем, бих искал да уредя част от гардероба ни да бъде съхраняван. Тук за неопределено време. Уверявам ви, че ще се върнем, за да си го приберем.

Докато управителят доволно пишеше нужните нареждания на пергамент, Локи взе един квадратен лист от бледосините официални листа на Вила Кандеса и на него написа:

„Заминавам незабавно по вече обсъдените дела. Разчитайте на завръщането ми. Оставам дълбоко благодарен за търпението, което проявихте спрямо мен“.

Локи наблюдаваше как управителят я подпечата с черния восъчен печат на странноприемницата и заръча:

— Погрижете се да бъде доставено успешно на Господаря на Кулата на греха. Ако не лично, то да бъде предадено единствено на неговата икономка Селендри. Те желаят да им се достави незабавно.

Очите на камериера леко се разшириха и Локи потисна усмивката си. Предположението, че Рекин питае явен личен интерес към съдържанието на бележката, щеше да помогне много за бързината на доставката. Но въпреки това Локи възнамеряваше да изпрати и друго копие по-късно по един от агентите на Страгос. Нямаше смисъл да се рискува.

— Край с меките легла — заяви Джийн, след като отнесе двата сандъка с останалата им покъщнина до очакващите ги карети. За излизането в морето си бяха оставили само средствата за крадене — шперцове, оръжия, алхимични бои, маскировъчни средства, плюс няколко стотици соларии — студен метал, и няколко комплекта от туники и бричове.

— Край с парите на Жером де Фера.

— Край и с Дюрена и Корвальор — додаде Локи с тегава усмивка. — Край с оглеждането през рамо, където и да отидем. Защото в действителност ние влизаме в клетка. Но само за няколко дни.

— Не — възрази Джийн замислено, когато телохранителят му отвори вратата на каретата и той се качи. — Не, ще сме в клетка много повече време. Клетката си върви с нас, където и да отидем.

12

Обучението с Калдрис, което подновиха същия следобед, стана още по-трудно. Морският майстор ги разкарваше от единия край на кораба до другия и ги караше да повтарят всичко — от управлението на кабестана до камбуза. С помощта на двама Очи те отвързаха спасителната лодка, спуснаха я през борда и я вдигнаха обратно. Издърпаха решетките на люковете на главната палуба и се упражняваха във вдигане и спускане на бурета с различни видове такелаж. И навсякъде Калдрис ги караше да връзват възли и да казват названията на незнайни уреди.

Настаниха Локи и Джийн в каютата на кърмата на „Червеният вестоносец“. В открито море частта на Джийн щеше да е отделена от частта на Локи с тънка стена от втвърдено зебло, а също толкова малката „каюта“ на Калдрис щеше да е точно отсреща в коридора, но засега бяха подредили мястото като що-годе удобна ергенска квартира. Нуждата от уединение като че внуши и на двамата доколко сериозно е положението им и те удвоиха усилия и започнаха да учат объркващи нови неща с такава бързина, с каквато не им се бе налагало от времето, когато ги обучаваше Отец Окови. Локи се усети, че заспива със своето копие от „Лексикона“ за възглавница почти всяка нощ.

Сутрин Локи и Джийн подкарваха лодката западно от града, в границите на стъклените рифове, но с нарастваща увереност, която само малко надхвърляше действителните им умения. Следобед Калдрис извикваше имената на разни предмети и места на корабната палуба и очакваше от тях да изтичат до всяко споменато място.

— Компасна будка! — провикваше се морският майстор и Локи и Джийн се юрваха към дървената кутийка до корабното кормило, съдържаща компас и още няколко навигационни уреда. И щом я докоснеха, Калдрис се провикваше „Хакборд!“, което беше доста лесно — перилата на кърмата в самия край на кораба. После Калдрис крясваше „Посрани въжета!“ и Локи и Джийн изтърчаваха покрай развеселеното коте, излегнало се на слънчевата палуба, което си ближеше лапичките, и се мръщеха, докато търчат, защото посраните въжета бяха тъкмо онези, на които се крепяха, докато пълзяха по бушприта, за да се облекчат в морето. По-удобните методи за сране бяха за по-богати пасажери на по-големи кораби.

— Бизанмачта! — ревваше Калдрис и Локи и Джийн се юрваха, дишайки тежко.

— Ама тоя кораб няма такава, да му се не знае! — рече Локи. — Има само фок и гротмачта!

— Брей, че си умник! Разгада ми хитрия ребус, мастер Коста. Обличай си проклетата униформа и ще те оставим да си поиграеш на паун няколко часа.

Тримата мъже се трудеха заедно дни наред, за да разработят система от ръчни и словесни сигнали, а Локи и Джийн приспособиха разумно част от вече съществуващия си таен език.

— Уединеността на кораб съществува, колкото и пикнята на феите — измрънка Калдрис един следобед. — Може би няма да имам възможност да ви давам ясни указания с думи, като само боговете знаят кой ни наблюдава и подслушва. Ще работим с много подрънквания и шепот. Ако знаеш, че предстои нещо сложно, най-доброто е просто да…

— Да те видим дали си знаеш работата, Калдрис! — Локи бе открил, че верарската морска униформа много помага, когато трябва да докара властен глас.

— Бива! Това е, или нещо такова. А ако някой от моряците го дава технически и те пита за мнението ти за нещо, от което си нямаш представа…

— Я стига, въображаем моряко, много ясно, че няма нужда да ти го обяснявам като на малко дете!

— Така, добре. Дай още нещо.

— Проклет да си, познавам въжетата на тоя кораб като опакото на дланта си! — Локи изгледа отгоре Калдрис, което бе възможно единствено защото кожените ботуши му добавяха четири пръста височина. — И го знам какво може! Довери се на преценката ми, или си свободен да заплуваш!

— Да! Чудно, мастер Коста! — Морският майстор примижа, вторачи се в Локи и се почеса по брадата. — Къде изчезва мастер Коста, когато го правиш? Ти с какво точно си изкарваш прехраната, Леоканто?

— С това, предполагам. Занаятът ми е да се преструвам. Аз… играя.

— На сцена?

— Едно време. С Жером, и двамата. Предполагам, че сега трябва да направим този кораб наша сцена.

— Действително. — Калдрис отиде до кормилото (всъщност беше чифт кормила, съединени с механизъм под палубата, за да може повече от един моряк да упражнява силата си върху тях при лошо време) и се уварди от краткото нападение на котето върху голите му ходила. — По местата!

Локи и Джийн се втурнаха към квартердека и застанаха до него, привидно незаинтересовани и съсредоточени върху собствените си задачи, но достатъчно близо, че да уловят всеки шепот или подсказваш жест.

— Представете си как се борим срещу вятъра, който сега духа откъм ляво на борд — рече Калдрис. Наложително беше да си го представят, защото в заграденото заливче не лъхваше и най-слаб ветрец. — Дойде време да променяме курса спрямо вятъра. Огласете стъпките, та да ви разбера, че сте ги схванали.

Локи си представи наум действието. Нито един кораб с нормално оборудване не би устоял да плава право срещу вятъра. Да се движиш в желаната посока право срещу вятъра изискваше плаване под ъгъл около четирийсет и пет градуса спрямо него и да обръщаш периодично, за да извърташ различните страни на носа към вятъра. Всъщност това бе поредица от зигзаг, смяна след смяна и пламенно драпане в желаната посока. Всяка промяна от ляво към дясно на борд или обратно бе фина операция, криеща многобройни възможности за провал.

— Мастер Калдрис! — изрева той. — Предоставяме ви кораба. Кормилото е ваше.

— Много добре, господине.

— Мастер Де Фера!

Джийн свирна три пъти със свирката, окачена на врата му, както и Локи.

— Целият екипаж! Всички готови за плаване с гребла!

— Мастер Калдрис — рече Локи. — Прилежността е важна. Преценете кормилото. Свалете подветрената страна.

Локи изчака няколко секунди за по-драматично и изкрещя:

— Румпел към подветрената страна!

Калдрис се престори, че извърта кормилото по посока на подветрената страна на кораба, в случая дясно на борд, което щеше да наклони руля в обратна посока. Локи си представи образно внезапния насрещен натиск на водата, който извърта кораба към ляво на борд. Щяха да навлязат в окото на вихъра и да усетят пълната му сила; една грешка на този етап би могла да ги „окове в желязо“ и да спре всякакъв напредък, да отнеме властта и на руля, и на платната. Няколко минути щяха да са безпомощни, или още по-зле — при много лошо време подобна грешка би могла да ги преобърне, а корабите не са акробати.

— Въображаеми моряци? Въжетата и платната! — Джийн размаха ръка и зарева наставления към невидимите матроси. — И умната, песове мърляви!

— Мастер Де Фера! — провикна се Локи. — Онзи Въображаем моряк не изпълнява дълга си!

— Ще те убия после, изнасилвано на свине със зеле вместо мозък! Грабвай въжето и чакай какво ще ти кажа!

— Мастер Калдрис! — Локи се извърна към морския майстор, който нехайно си смучеше от един мях с „розова вода“. — Пълен напред!

— Тъй вярно, капитане! — Той се оригна и пусна меха в краката си. — Както кажете! Пълен напред!

— Вдигай главното платно! — кресна Локи.

— Отпусни въжетата! Отпусни въжетата! — Джийн пак наду свирката. — Рейте, обърни за смяна на курса дясно на борд!

Локи сега си представяше как корабът се накланя към центъра на вихъра; левият борд откъм носа сега щеше да стане подветрената им страна и вятърът щеше да духа към десния борд на кораба. Щяха бързо да натегнат въжетата, за да могат да се възползват от новата посока на вятъра, а Калдрис щеше да върти кормилото като луд. На „Червеният вестоносец“ щеше да му е нужно бързо да стабилизира новия си курс. Ако го наклоняха твърде много ляво на борд, можеше да тръгнат в посока, обратна на избраната, а платната нямаше да са опънати, както трябва. Щяха да извадят късмет, ако просто попаднат в прегръдките на подобен провал.

— Пълен напред! — кресна той отново.

— Тъй вярно, капитане! — провикна се Калдрис. — Чух прекрасно капитана още първия път!

— Опънете въжетата! Опънете въжетата! — Джийн отново наду свирката. — Теглете, шибани ларви!

— Вече обърнахме дясно на борд, капитане! — извика Калдрис. — Изненадващо, не загубихме кораба, защото не заседна, и всички ще доживеем още някой и друг час!

— Да, никакви благодарности, да му се не види, за това некадърно пале, въображаемия моряк! — Локи изигра как грабва някакъв мъж и го изтиква на палубата. — Какъв ти е проклетият проблем, ти, червей негоден, скатавка нещастна?

— Помощник-капитанът Фера ме пребива жестоко! — писна Джийн. — Той е същинско чудовище и ме кара да си мечтая — да бях се подчинил на заповедта на свещеника и да не бях стъпвал на тоя кораб!

— И още как! Нали за това му плащам! — Локи изигра как вади кинжал. — За престъпленията си ти ще умреш на палубата, кълна се, освен ако не отговориш на два проклети въпроса! Първо — къде, по дяволите, е невъображаемият ми екипаж? И второ — защо, в името на всички богове, трябва да се упражнявам да нося тая проклета униформа?

Зад гърба му екнаха ръкопляскалия и го извадиха от роля. Той се извъртя и видя Мерейн, застанала на парапета на кораба, точно на входа. Беше се изкачила напълно, безшумно по рампата.

— О, чудесно! — Тя се усмихна на тримата мъже на палубата, наведе се и вдигна котето, което мигновено бе довтасало и нападнало кожените й обувки. — Много убедително. Но клетият ти невидим моряк не може да ти даде отговорите, които търсиш.

— Да не би да си дошла, за да кажеш кой може да ги даде?

— Утре сутринта Архонтът заповядва да отплавате с една от личните му лодки — отвърна тя. — Той желае да му покажете уменията си, преди да получите окончателната заповед да отплавате в морето. Архонтът и аз ще ви бъдем пътници. Ако удържите главите ни над водата, той ще ви покаже къде е екипажът ви. И защо си се упражнявал с тази униформа.