Сандъкът за превоз със стъкло отпред отново изскочи от водопада на Мон Магистерия и се шмугна на мястото си в двореца. Водата свистеше в железните тръби, високите порти отзад се затръшнаха и прислугата отвори портите на Локи, Джийн и Мерейн.

Дузина Очи на Архонта ги очакваха в преддверието и се подредиха безмълвно от двете страни на Локи и Джийн, а Мерейн ги поведе.

Но като че не ги водеше към същия кабинет. Докато вървяха по мъждиво осветените коридори и се изкачваха по лъкатушни стълбища, Локи се оглеждаше от време на време. Мон Магистерия действително беше по-скоро крепост, отколкото дворец — по стените извън голямата зала нямаше никаква украса, а въздухът бе напоен с миризмите на влага, пот, кожа и оръжейни смазки. Водата ехтеше по невидими канали зад стените. От време на време подминаваха прислуга, която залепяше гръб за стената и забиваше нос в пода, докато Очите не отминат.

Мерейн ги въведе през обкована с желязо врата в безличен коридор няколко етажа над входа. Бледи, сребристи лунни лъчи проникваха през сводестия прозорец в края му. Локи се вгледа и забеляза, че по стъклото се стича воден поток от акведукта, опасващ двореца.

Мерейн почука силно на вратата три пъти и щом тя се отвори с трясък и в коридора проникна мека жълта светлина, тя махна с ръка на Очите да си вървят. Докато те се отдалечаваха, побутна вратата и я посочи с другата си ръка.

— Най-сетне. Можеше да се надявам да ви видя и по-скоро. Сигурно сте били далеч от обичайните си свърталища, когато Мерейн ви е открила. — Страгос вдигна очи от мястото си, единия от единствените два стола в малката гола стая, и прелисти документите, които разглеждаше. Плешивият му прислужник седеше на другия стол с няколко папки в ръце и мълчеше.

— Имаха малко неприятности на вътрешното пристанище на Голямата галерия — обясни Мерейн, след като затвори вратата. — Двойка доста нахъсани убийци.

— Нима? — Страгос изглеждаше искрено ядосан. — И във връзка с каква работа би могло да е това?

— Де да знаехме — отвърна Локи. — Нашият шанс за разпит бе пронизан в гърдите със стрела от арбалет, когато Мерейн се появи.

— Жената се гласеше да намушка един от двамата с отровен нож, Протекторе. Реших, че бихте предпочели засега да разполагаше и с двамата, непокътнати.

— Хммм. Двойка убийци. Били ли сте тази вечер в Кулата на греха?

— Да — отговори Джийн.

— Е, значи няма да е Рекин. Той просто щеше да ви утрепе, докато сте били там. Значи е нещо друго. Нещо, за което е трябвало да ми кажете преди, Коста?

— О, молим за извинение, Архонт. Мислех, че между вашите малки приятелчета Вързомаговете и всички шпиони, които сигурно сте пратили да се прокрадват подире ни, ще знаете повече.

— Говоря сериозно, Коста. Възнамерявам да ви използвам и нечия вендета никак не се вписва в нуждите ми. Не знаете ли кой би могъл да ги прати?

— Честно казано, представа си нямаме.

— На пристанището ли оставихте труповете на убийците?

— Стражата несъмнено ги е прибрала досега — отвърна Мерейн.

— Ще хвърлят телата в дълбините на Миден, но първо ще ги задържат в къщата на смъртта за ден-два — рече Страгос. — Искам някой да слезе там да ги огледа. Да ги опише, освен това да отбележи татуировки или други белези, които може да имат някакво значение.

— Разбира се — отвърна Мерейн.

— Кажи на началника на стражата веднага да се погрижи за това. Знаеш къде да ме намериш, когато приключиш.

— Вие ще… Архонте. — Мерейн като че се канеше да каже и още нещо, но после се обърна, отвори вратата и бързешком излезе.

— Нарекохте ме Коста — рече Локи, когато вратата отново се затръшна. — Тя не знае истинските ни имена, нали? Любопитно. Страгос, нямате ли доверие на хората си? Струва ми се достатъчно лесно да ги закачите на куките си така, както закачихте нас.

— Ще се обзаложа, че никога не приемаш предложеното от господаря ти по приятелски питие, когато не сина работа, а, плешивецо? — подхвърли Джийн. Прислужникът на Страгос се навъси, но не обели и дума.

— На всяка цена — рече безгрижно Страгос — дразнете личния ми алхимик, тъкмо човека, отговорен „да ви закача на куките си“, да не споменавам за приготвянето на ежемесечната ви противоотрова.

Плешивият се подсмихна тънко. Локи и Джийн се прокашляха и запристъпваха от крак на крак едновременно — навик, който бяха отработили още от малки.

— Изглеждате ми разумен — рече Локи. — А и винаги съм смятал челото без косми за благородна черта, подходяща за всеки климат.

— Млъкни, Ламора. Разполагаме ли с нужните ни хора вече? — Страгос подаде документите на помощника си.

— Да, Архонт. Четирийсет и четирима, на всички е съобщено. Ще се погрижа да ги докарат утре вечер.

— Добре. Остави ни стъклениците и си върви.

Мъжът кимна и събра документите си. После подаде две малки стъкленици на Архонта и излезе, без да каже и дума повече, като притвори уважително вратата след себе си.

— Е, вие двамата… — въздъхна Страгос. — Явно привличате внимание, а? Сигурни ли сте, че нямате представа кой друг би могъл да се опитва да ви убие? Някакви стари сметки за уреждане от Камор?

— Имаме много стари сметки за уреждане — отвърна Локи.

— Няма как да е иначе, нали? Е, моите хора ще продължат да ви пазят, доколкото могат. Ала вие двамата трябва да бъдете по-предпазливи.

— Не че това чувство е нещо нечувано за нас — отвърна Локи.

— Ограничете движението си до Златните стъпала и Оаврола до второ нареждане. Ще сложа още хора във вътрешното пристанище — използвайте го, когато се налага да пътувате.

— Проклятие, не можем да действаме по този начин! За няколко дни може би да, но не и за останалата част от престоя ни в Тал Верар, колкото и дълъг да се окаже!

— За това не знаеш колко си прав, Локи. Но щом някой друг ви преследва, не мога да позволя на това да попречи на нуждите ми. Ограничете движението си, да не го огранича аз.

— Казахте, че няма да има повече усложнения за играта пи с Рекин!

— Не, казах, че отровата няма да усложнява повече играта ви с Рекин.

— Изглеждате твърде уверен, че ще бъдем послушни, за човек, който е съвсем сам с нас в малка каменна стая — рече Джийн и пристъпи напред. — Вашият алхимик няма да се върне, нали? Мерейн също?

— Трябва ли да се тревожа? Абсолютно нищо няма да спечелите, ако ми навредите.

— Освен огромно лично задоволство — рече Локи. — Вие приемате, че ние сме с всичкия си. Приемате, че ни дреме за безценната ви отрова и няма да ви откъснем един по един ръцете и краката, по принцип, и да си поемем последствията.

— Трябва ли да го правим? — Страгос не помръдна от стола си, кръстосал крак връз крак и с изражение на лека досада. — Мина ми през ум, че вие двамата сте достатъчно големи инати, че да носите малък бунт в душата си. Слушайте ме внимателно — ако излезете от тази стая без мен, Очите вън в коридора ще ви убият на място. А ако ми навредите по някакъв друг начин, повтарям предишното си обещание. Ще увредя по същия начин един от вас десетократно, докато другият е принуден да гледа.

— Вие сте лайно, което увърта, с лице на пръч! — заяви Локи.

— Всичко е възможно — отвърна Страгос. — Но ако сте напълно в моя власт, моля, кажете ми какви ви прави това?

— Голям срам за нас — измърмори Локи.

— Твърде вероятно. Можете ли, и двамата, да отхвърлите тази детинска нужда да отмъстите за смачканото си самолюбие и да приемете мисията, която искам да ви възложа? Ще изслушате ли плана, въздържайки се от неучтиви изрази?

— Да. — Локи затвори очи и въздъхна. — Май че наистина нямаме избор, Джийн?

— Ще ми се да не ми се налагаше да се съглася.

— Е, щом сте съгласни… — Страгос стана, отвори вратата и кимна на Локи и Джийн да го последват. — Моите Очи ще ви придружат до градините ми. Имам нещо, което искам да ви покажа… докато обсъждаме по-поверително вашата мисия.

— Как точно възнамерявате да постъпите с нас? — попита Джийн.

— Най-просто казано, имам флотилия, закотвена в Пристанището на мечовете, която почти нищо не е постигнала. Доколкото и все още да завися от Приори, които ми помагат да й плащам и да я снабдявам, не мога да я пратя някъде в пълен състав, без подходящо оправдание — усмихна се Страгос. — Затова ще пратя вас двамата в морето да ми намерите това оправдание.

— В морето? — възкликна Локи. — Мамка му, да не сте отка…

— Отведете ги в моята градина! — нареди Страгос и се врътна на пети.

2

Това беше по-скоро гора, отколкото градина — простираше се сигурно на стотици метри северно от Мон Магистерия. Плетища, обвити от меко сияещи Сребърни лиани, ограждаха пътеките между вълнуващата се чернилка на дърветата; вследствие на някаква природна алхимия увивните растения излъчваха достатъчно изкуствена лунна светлина, че двамата крадци и техните стражи да не се препъват по чакълената пътека. Самите луни не грееха — вече бяха слезли под петнайсететажната мрачна грамада на самия дворец и не се виждаха оттам, където се намираха Локи и Джийн.

Благоуханният въздух тегнеше от влага — в надвисналата облачна арка, обградила небето на изток, се спотайваше дъжд. Откъм мрака на дървесата се дочуваше пърхането на невидими крила, а тук-там бледи златисти и алени светлини кръжаха около стволовете, сякаш феите бяха напакостили.

— Бръмбари фенери — отбеляза Джийн, запленен против волята си.

— Помисли си колко пръст е трябвало да довлекат тук, и да покрият елдергласа с достатъчно дебел слой, че да се прихванат дърветата… — прошепна Локи.

— Хубаво е да си херцог — рече Джийн. — Или архонт.

В центъра на градината имаше ниска постройка, която приличаше на навес за лодки, осветена от окачени алхимични фенери — сини като герба на Тал Верар. Локи чу лекия плисък на бода, обливаща камък, и след малко видя, че в земята под постройката е изкопан тъмен канал, може би двайсет стъпки дълбок. Той лъкатушеше в мрака като миниатюрна река. Всъщност осветената от фенери постройка наистина беше навес за лодки, осъзна Локи.

Още стражи излязоха от тъмното — четирима, къде водени, къде влачени от две грамадни черни кучета в бронирани сбруи. Тези чудовища, високи половин човешки бой в плещите и почти толкова широки, се озъбиха и подушиха с презрение двамата крадци, после изсумтяха и продължиха да дърпат стражите навътре в градината на Архонта.

— Много добре — рече Страгос, щом изплува от мрака няколко крачки след стражите с кучетата. — Всичко е готово. Вие двамата елате с мен. Префект-меченосец, вие и вашите хора сте свободни.

Очите се обърнаха като един и се запътиха към двореца, а чакълът под подметките на ботушите им тихо хрущеше. Страгос кимна на Локи и Джийн и ги поведе към водата. Там една лодка се поклащаше върху застоялата вода край навеса. Като че побираше четирима, с тапицирана с кожа пейка отпред и още една на кърмата. Страгос посочи на Локи и Джийн да седнат на предната пейка.

Локи трябваше да признае, че беше доста приятно да се отпуснеш на възглавницата и да се облегнеш на планшира на яката малка лодка. Страгос я поразклати, когато слезе зад тях, отвърза въжетата и се настани на своята пейка. Той взе весло и го потопи във водата над левия планшир.

— Танен — рече той. — Бъди така любезен да запалиш фенера на лодката ни.

Джийн погледна през рамо и забеляза алхимичен фенер с големината на юмрук в шлифовано стъкло, окачен от неговата страна на лодката. Той повъртя пиринчената шайба най-отгоре, докато парите вътре се смесиха и пламнаха с пращене. Сякаш небесносин диамант прожектираше призрачни сенки на стените на фенера върху водата долу.

— Това е тук, откакто херцозите на Теринския трон са построили двореца си — рече Страгос. — Канал, врязан в стъклото, осем метра дълбок, като частна река. Тези градини са изградени около него. Ние, архонтите, наследихме това място заедно с Мон Магистерия. Докато предшественикът ми бе доволен от неподвижните води, аз внесох изменения.

Докато той говореше, плисъкът на водата, обливаща бреговете на канала, се усили и стана по-нестроен. Локи осъзна, че свистенето и шуртенето, които бавно се надигаха край тях, приличаха на шума на речно течение. Отразените светлини от фенера се разклатиха и започнаха да се менят, а водата долу затрепери като тъмна коприна.

— Магия? — попита Локи.

— Изобретателност, Ламора. — Лодката започна леко да се отдалечава от брега на канала, а Страгос използва веслото, за да ги изкара в средата на миниатюрната река. — Тази нощ от изток духа силен вятър, а на другия край на градината ми има вятърни мелници. Те могат да се използват да въртят водните колела под повърхността на канала. Ако няма вятър, четирийсет-петдесет мъже могат да задвижват ръчно механизмите. Мога да пускам течението, когато си реша.

— Всеки човек може да пръдне в затворена стая и да каже, че командва вятъра — заяви Локи. — Макар и да признавам, че цялата тази градина е… по-изящна, отколкото бих очаквал от вас.

— Колко приятно е да чуя доброто ти мнение за естетическото ми чувство. — После Страгос млъкна и само гребеше в течение на няколко минути. Проплаваха един широк завой, покрай брегове, обрасли със Сребърна лиана, а листата по надвисналите ниско клони шумоляха. Мирисът на изкуствената река нарастваше около тях заедно със засилването на течението — не неприятен, но по-застоял и някак си по-малко зелен от мириса на естествените езера и реки, който си спомняше Локи.

— Предполагам, че тази река тече в затворен кръг — обади се Джийн.

— Лъкатушен, но… да.

— Тогава… простете, но къде точно ни откарвате?

— Всичко с времето си — отвърна Страгос.

— Като стана дума къде ни откарвате, бихте ли желали да се върнем към по-ранната ни тема? — рече Локи. — Някой от стражите ви трябва да ме е ударил по главата — чух ви да казвате, че искате да излезем в морето.

— Точно така. И ще излезете.

— С каква възможна цел?

— Запознати ли сте с историята на Свободната армада от Островите на призрачните ветрове?

— Смътно — отвърна Локи.

— Пиратското въстание в Пиринчено море — отбеляза Джийн. — Преди шест-седем години. Бе потушено.

— Аз го потуших — поясни Архонтът. — Преди седем години на тези проклети глупаци долу на Островите на призрачните ветрове им щукна да пробват да заграбят властта. Твърдяха, че имали правото да събират данъци от корабите в Пиринчено море, ако под данъци разбирате превземането на абордаж и оплячкосването на всичко, що плава по водата. Имаха десетина свестни кораба и десетина що-годе годни екипажа.

— Бонер — обади се Джийн. — Това бе капитанът, който предвождаше всички тях, нали? Лаурела Бонер?

— Беше — отвърна Страгос. — Бонер и нейният „Василиск“. Тя беше мой офицер и корабът беше мой, преди да се обърне срещу мен.

— А пък вие сте такъв приятен и непретенциозен началник — додаде Локи.

— Този бандитски ескадрон нападна Никора и Вел Вирацо и почти всички селца по близкия бряг. Превземаха кораби, които се виждаха от този дворец, и се втурваха към хоризонта, когато моите галери излизаха да ги пресрещнат, те са най-голямата напаст, сполетявала този град от войната с Камор насам по времето на моя предшественик.

— Не помня да е продължила дълго — обади се Джийн.

— Половин година може би. Онази декларация бе тяхното падение — корсарите могат да си кръшкат, колкото си щат, но когато правиш декларации, обикновено накрая се налага да ги защитаваш в битка. Пиратите не могат да се мерят с истинските мъже и жени матроси, когато става дума за пряк сблъсък в открито море. Заковахме ги точно край Никора, потопихме половината им флота, а останалите ги пратихме да се напикават в бричовете си чак обратно на Островите на призрачните ветрове. Бонер свърши в клетка за гарги, окачена над пропастта Миден. След като видя как целият й екипаж падна вътре, сам прерязах въжето, на което висеше.

Локи и Джийн мълчаха. Лодката изскърца тихо, когато Страгос промени курса. Отпред се задаваше нов завой по изкуствената река.

— Тази малка демонстрация превърна пиратството в доста непопулярен занаят в Пиринчено море — продължи Архонтът. — Оттогава настанаха добри времена за честните търговци. Разбира се, на Островите на призрачните ветрове още има пирати, но те не припарват на триста мили от Тал Верар, нито до Никора или до брега. Моята флотилия не се е сблъсквала с нищо по-сериозно от митнически произшествия и чумави кораби вече повече от три-четири години. Спокойно време… Време на благоденствие.

— Не е ли ваша работа да осигурявате тъкмо това? — попита Джийн.

— Танен, изглеждате начетен човек. Несъмнено вашата начетеност трябва да ви е научила, че когато въоръжени мъже и жени войници са пролели кръвта си, за да извоюват мир, тъкмо хората, които имат най-голяма полза от този мир, е най-вероятно да забравят пролятата кръв.

— Приори — рече Локи. — Победата ги е изнервила, нали?

Народът обича победите. Тъкмо това прави генералите популярни… както и диктаторите.

— Проницателен си, Ламора. Също както в интерес на съветите на търговците бе да ме пратят да ги отърва от пиратите, в техен интерес беше да съсипят флотата ми скоро след това — рече Страгос. — Дивидентите от мира… Откупиха половината кораби и ги превърнаха в обикновени, уволниха няколкостотин обучени моряци от войската и оставиха търговците да ги разграбят. Колко данъци на Тал Верар са платени за обучението им, а Приори и партньорите им с радост ги откраднаха! И така беше и все още е, откакто в Пиринчено море цари мир, Същините се разкъсват в междуособици, Лашейн е без флота, а Картейн дотолкова няма нужда от нея, че не се и сещат. Този кът на света е спокоен.

— Щом вие с Приори сте толкова недоволни един от друг, защо те просто не ви спрат напълно финансирането? — Локи се облегна в своя ъгъл на лодката, пусна лявата си ръка през борда и я потопи в топлата вода.

— Убеден съм, че биха го направили, ако можеха — отвърна Страгос. — Но уставът на града ми гарантира определен минимален бюджет от общите приходи. Въпреки че всичките счетоводители в града до един са от техните и те измислят всякакви проклети завързани лъжи да съкратят дори и това. Собствените ми счетоводители непрекъснато ги преследват. Но фондовете, които ми се предоставят при нужда, няма да ги съкратят. Във време на нужда те могат да отрупат войската ми със злато и запаси на момента. В мирни времена се стискат за всяка сентира. Забравили са защо на първо място е учреден Архонатът.

— Сещам се, че на вашия предшественик му се е наложило един вид да… разпусне службата, когато Камор се е съгласил да престане да ви сритва задника.

— Редовната войска е единствената професионална войска, Ламора. Трябва да има приемственост на опита и обучение на чиновете — една достойна армия или флота не може просто да я извадиш от нищото. Тал Верар може да ме разполага с разкоша от три-четири години, за да изгради отбраната си, когато дойде следващата криза. А Приори, тези, които дрънкат най-силно за „противопоставяне на диктатурата“ и „граждански гаранции“, ще са първите, които ще се изсулят като плъхове, натоварени с богатствата си, и ще отплават с корабите към всяко кътче на света, склонно да им предостави убежище. Те никога няма да бранят града или да загинат с него. И затова враждата между нас, поне от моя страна, не е само лична.

— Макар и да познавам твърде много велики търговци, които опровергават общата ви представа за техния характер — рече Локи, — внезапно остро осъзнах накъде бие този разговор.

— Както и аз — прочисти гърло Джийн. — Струва ми се, че упадъкът на вашата мощ е ужасно удобно време за възникването на нови неприятности някъде в Пиринчено море, нали?

— Много добре — отвърна Страгос. — Преди седем години пиратите от Островите на призрачните ветрове се разбунтуваха и дадоха на народа на Тал Верар основание да се радва на командваната от мен флота. Би било удобно, ако можеше да бъдат убедени отново да ни обезпокоят… и отново да ги смажем.

— Ще ни пратите в морето да ви намерим оправдание, така казахте вие — рече Локи. — Ще ни пратите в морето. Да не би мозъкът ви да се е подул толкова, че черепът ви ще се пръсне? Как, да му се не види и на мярата, очаквате ние двамата да съберем цяла проклета пиратска армада на място, където никога не сме припарвали, и да я убедим да дойде весело, за да умре в ръчичките на флотата, която миналия път я е надупила на масата и я е наебала в гъза?

— Вие сте убедили каморските благородници да прахосат цяло състояние за вашите номера — отвърна Страгос без следа от гняв. — А те обичат парите си. Ала вие сте ги напръскали като зрели круши. Надхитрили сте Вързомага! Изхитрили сте Капа Барсави в очите! Избегнали сте капана, в който са се хванали и вашият Капа Барсави, и целият му двор.

— Само някои от нас — прошепна Локи. — Само някои от нас се измъкнаха, задник такъв.

— Нужни са ми нещо повече от агенти — нужни са ми провокатори. Вие двамата ми паднахте в ръцете тъкмо в идеалния момент. Вашата задача, вашата мисия ще бъде да вдигнете патърдия в Пиринчено море. Искам кораби да се оплячкосват оттук до Никора, искам Приори да думкат на вратата ми и да ме умоляват да взема още злато, още кораби и да поема още отговорност. Искам търговията Южно от Тал Верар да издуе платна и да се втурне към пристанището. Искам морските застрахователи да се насерат в гащите. Знам, че може и да не получа всичко, но, в името на боговете, ще приема всичко, което можете да ми дадете. Заформете ми пиратска заплаха, каквато не ни е заплашвала от години.

— Вие сте смахнат — заяви Джийн.

— Ние можем да обираме благородници. Можем да проникваме на втория етаж. Да се спускаме по комини, да отваряме ключалки, да обираме карети, да проникваме с взлом в съкровищници и владеем значително разнообразие от фокуси с карти — рече Локи. — Аз бих могъл да ви отрежа топките, ако имахте такива, и да ги заменя с топчета за игра и нямаше да се усетите цяла седмица. Но ми е неприятно да ви съобщя, че единствената престъпна класа, с която никога, ама никога не сме се съюзявали, са шибаните пирати!

— Малко сме в неведение относно тънкостите в запознанството с тях — додаде Джийн.

— В това, както и в много други неща, аз много ви водя — рече Страгос. — Би трябвало да нямате никакви проблеми да се запознаете с пиратите от Островите на призрачните ветрове, защото вие самите ще станете напълно порядъчни пирати. По-точно капитан и помощник-капитан на пиратски платноход.

3

— Вие сте прехвърлили границата на безумието! — заяви Локи след кратък гневен размисъл. — Състоянието „напълно изтрещял“ е блаженство на разума, което никога не можете да достигнете. Обитателите на канавките, дето пият собствената си пикня, ще бягат от вас. Вие сте луд за връзване!

— Не това очаквах да чуя от човек, който истински си иска противоотровата.

— Просто великолепен избор ни предоставихте… смърт от бавна отрова или при безразсъдна злополука!

— Стига де — възрази Страгос. — И това не очаквах да чуя от човек с вашата доказана способност да се измъквате от изключително сложни положения.

— Почвам да се дразня от тези, които възхваляват миналите ни щуротии като оправдание за това, че ни принуждават да се впуснем в още по-рисковани начинания — рече Локи. — Вижте, ако искате да ви свършим работа, пи възложете задача в рамките на нашия опит. Не са ли ви достатъчно широки? Ние ви казваме само, че нищичко не вдяваме от вятър, климат, кораби, пирати, Пиринчено море, Островите на призрачните ветрове, платна, въжета, ъъ… климат, кораби…

— Единственият ни опит на кораби се състои от качване на борда, хващане на морска болест и слизане от него — додаде Джийн.

— И за това съм помислил — отвърна Страгос. — Капитанът на престъпен екипаж трябва преди всичко да притежава обаяние. Да има качества на водач. Да умее да взема решения. Разбойниците трябва да ги командваш. Убеден съм, че ти го можеш, Ламора… дори и да се наложи да се преструваш на такъв. Това те прави възможно най-подходящия в някои отношения. Ти можеш да се преструваш на уверен, когато откровеният човек ще е склонен да се паникьоса. А твоят приятел Джийн може да укрепи водачеството ти — човек, който умее да се налага, на корабите го ценят.

— Направо върхът — рече Локи. — Аз съм чаровник, Джийн е як. Това просто заличава всички останали изредени от мен неща.

— Що се отнася до мореплавателското изкуство, ще ви осигуря опитен мореплавател. Човек, който може да ви обучи на основите и да взема нужните решения, когато излезете в открито море, като се преструва, че всички заповеди идват от вас. Не разбирате ли? Аз искам само да изиграете роля… Той ще ви осигури нужните знания, за да я изиграете убедително.

— Сладка Венапорта! — възкликна Локи. — Вие имате действителното намерение да ни пратите там и искрено желаете да успеем?

— Точно така — отвърна Страгос.

— Ами отровата? — попита Джийн. — Ще ни предоставите достатъчно, че да ни позволи да кръстосваме Пиринчено море, както си щем?

— Надали. Ще трябва да се отбивате в Тал Верар веднъж на два месеца. Моите алхимици твърдят, че не бива да прехвърляте шейсет и два — шейсет и пет дни.

— Ви, я чакайте малко, мътните го взели! — възкликна Локи. — Не стига, че ние, дето представа си нямаме от мореплаване, ще го играем закоравели пирати и ще чакаме на друг да ни изкарва кадърни… И че ще се наложи да отложим плановете си за Рекин, за да рискуваме Бог знае какво в открито море… а сега очаквате и да сме вързани за престилката на мама и да идваме на всеки два месеца?

— До Островите на призрачните ветрове са две-три седмици път, обратният път е също толкова. При всяко пътуване ще имате много време да си вършите работата, колкото и месеца да ви отнеме. Доколко ще си сгъстите графика, си е ваша грижа, разбира се. Но несъмнено разбирате, че няма как иначе.

— Не — разсмя се Локи. — Честно, не разбирам!

— Искам да ми докладвате как напредвате. Може да имам нови поръчки и сведения за вас. Вие може да имате пови молби и предложения. Твърде е разумно да поддържаме редовна връзка.

— Ами ако случайно се натъкнем на някое… по дяволите, как им се викаше? Дето изобщо няма вятър?

— Безветрени зони — обади се Джийн.

— Точно тия — потвърди Локи. — Дори и ние знаем, че при ветроходно плаване не можеш да разчиташ на постоянна скорост — каквото боговете ти пратят, това е. Можем да заседнем на безветрие на петдесет мили от Тал Верар на шейсет и третия ден и да си умрем мърцина.

— Има такава слаба вероятност, но надали ще се случи. Добре осъзнавам, че в задачата, която ви възлагам, рискът е съществен елемент; вероятността вложенията ми да се върнат многократно ме задължава да рискувам. А сега… засега нека не говорим повече за това. Ето какво ви доведох да видите.

По черните вълни пред тях блещукаха златисти отблясъци, а във въздуха над тях като че се виеха едва забележими златисти линии. Когато се приближиха, Локи видя огромен тъмен силует, напълно залят от изкуствената река, който я преграждаше от единия до другия бряг. Някаква сграда… а златните линии се оказаха пролуки в завеси, окачени над водата. Лодката стигна тази бариера и се приплъзна през нея без усилия. Локи отметна тежкото влажно платно от лицето си и щом то се дръпна, лодката излезе на ярка дневна светлина.

Намираха се в покрита, оградена със зидове градина с таван, висок поне четирийсет стъпки, и засадена с върби, вещерско дърво, маслини, цитрусови дървета и дървета с кехлибарени бодли. Черни, кафяви и сиви стволове се редяха един до друг, а обвитите им с лиани клонки се издигаха, покрити с ширнали се плеяди от яркоцветни листа, сплитащи се над реката като покрив под покрива.

Що се отнася до самия покрив, той бе искрящ, небесносин, като ясно небе по пладне, а по него се носеха бели облачета, полускрити от клоните. Слънцето грееше болезнено ярко отдясно на Локи, който се обърна и се взря напред, и златните му лъчи пробиваха през шумака… макар че отвън несъмнено все още беше полунощ.

— Това е алхимия или магия, или и двете — възкликна Джийн.

— Алхимия има — отвърна Страгос с тих, въодушевен глас. — Небето е стъклено, облаците са от дим, слънцето е от горящ съд с алхимични масла и огледала.

— Достатъчно ярко, че да поддържа живота на гората под покрив? Проклятие! — възкликна Локи.

— Може и действително да е достатъчно ярко, Ламора — рече Архонтът, — но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че нищо под този покрив, освен самите нас не е живо.

Докато Локи и Джийн се озъртаха невярващо, Страгос насочи лодката към единия бряг на минаващата през градината река. Тук водният път се стесняваше до някакви си десет стъпки, за да има място и на двата бряга за дърветата, увивните растения и храстите. Страгос се хвана за един ствол и спря лодката, а после посочи във въздуха:

— Механична градина за моята механична река. Тук няма нито едно истинско растение. Всичко е от дърво, глина, тел и коприна; боя, багри и алхимия. Всичко е изработено по мой чертеж. Над шест години отне на Изобретателите и помощниците им да построят всичко. Моята малка долчинка на механизмите.

Локи не можеше да повярва, ала осъзна, че Архонтът казва истината. Ако не броим движението на белите облаци от дим високо горе, всичко тук бе неестествено неподвижно, почти злокобно. И въздухът в затворената градина бе спарен и лъхаше на застояла вода и платно, а трябваше да е наситен до пръсване с горски аромати, с плътния мирис на пръст, цъфтеж и гниене.

— Все още ли ти приличам на човек, който пърди в затворена стая, Ламора? Тук вътре аз командвам вятъра…

Страгос вдигна десницата си високо нагоре и изкуствената градина се изпълни с шумолене. Въздушна струя разроши косата на Локи, усили се и накрая силен вятър облъхна лицето му. Листата и клоните наоколо леко се поклащаха.

— И дъжда! — извика Страгос. Гласът му отекна над водата и потъна в дебрите на внезапно оживялата гора. Миг по-късно започна да се спуска лека, топла мъгла, гъделичкаща водна пара, която се виеше призрачно през въображаемата зеленина и обвиваше лодката им. После, с тих ромон, закапаха капки и надиплиха повърхността на механичната река. Локи и Джийн се сгушиха в дрехите си, а Страгос се засмя.

— Мога и повече — рече той. — Може дори да е по силите ми да предизвикам буря! — Вятърът се усили и заблъска дъжда и вятъра към тях. Някъде отпред към тях се втурна противоположно течение и рекичката закипя. Под лодката се запени бяла пяна, все едно водата вреше. Страгос се беше вкопчил в избрания ствол с две ръце, а лодката се люшкаше така силно, че им се гадеше. Дъждовните капки наедряха и заплющяха; наложи се Локи да прикрие с длан очите си, за да може да вижда. Облаци от гъста тъмна мъгла се кълбяха горе и затулваха изкуственото слънце. Гората бе оживяла и удряше мъглата с клони и листа, сякаш фалшивата зеленина воюваше с невидими призраци.

— Но само донякъде — рече Страгос и без никакви явни знаци от него дъждът спря. Мятащите се клони постепенно утихнаха до шумолене, а после и съвсем замряха. Надигналите се речни течения се уталожиха и само след минути механичната градина възстанови относителния си покой. Разсейващи се струи мъгла се виеха около дърветата, слънцето надникна иззад изтъняващите „облаци“ и в помещението отекна приятното капене на водата от хиляди клонки, папрати и стволове.

Локи се размърда и отметна мокрите кичури от очите си.

— Това е… По дяволите, това е изключително, Архонте! Признавам. Дори не сме си представяли подобно нещо.

— Бутилирана градина с бутилиран климат — отбеляза Джийн.

— Защо? — Локи зададе въпроса и за двамата.

— За да напомня. — Страгос пусна ствола и остави лодката отново леко да се приплъзне в средата на течението. — За това какво могат да постигнат човешките ръце и ум. За това какво е способен да измайстори този град, единствен в целия свят. Казах ви, че Мон Магистерия е била хранилище за изкуствени предмети. Мислете за тях като за плодове на реда… Реда, който аз трябва да подсигурявам и опазвам.

— Но по какъв начин подсигуряването и опазването на реда пречи на океанската търговия на Тал Верар?

— Кратковременна жертва в името на трайната печалба. В този град съществува нещо латентно, което ще разцъфти, Ламора. Нещо, което ще процъфтява. Представи си какви чудеса можеше да създаде Теринският трон, ако разполагаше с векове мир, ако не бе се разкъсал на всички тези градове държави, затънали във войни и междуособици? Най-сетне нещо се готви да изплува от всичките ни беди, и това ще стане тук. С Алхимиците и Изобретателите на Тал Верар никой не може да се сравнява, а учените от Теринския колегиум ще се появят само след няколко дни… Тук трябва да е мястото!

— Максилан, миличък… — Локи вдигна вежда и се усмихна. — Знаех си, че си нахъсан, ама представа си нямах, че пламтиш! Хайде, вземи ме, още сега! Джийн няма да има нищо против, той няма да гледа, като джентълмен.

— Подигравай ми се, колкото си щеш, Ламора, но ме изслушай какво говоря. Изслушай го и вникни, дяволите да те вземат. За да се постигне това, което току-що видяхте, бяха нужни шейсет мъже и жени — рече Страгос. — Наблюдатели, които следят сигналите ми. Алхимици, които се грижат за димните гърнета, и скрити дружини, които налягат на духалата и ветрилата, за да се получи вятър. Няколко десетки просто дърпаха въжетата — клоните на изкуствените ми дървета са окачени на метални жици като кукли на конци, за да се люлеят по-убедително. Една малка армия от обучени работници се трудеше, за да изпълни петминутен спектакъл за трима души в една лодка. А дори и това не е възможно без изкуството и сръчността на отминалите векове.

Какво повече бихме могли да постигнем, стига да разполагаме с време? Ами ако трийсет души можеха да постигнат същото? Или десетима? Или един? Ами ако по-добрите уреди можеха да произведат по-силен вятър, по-проливен дъжд или по-силно течение? Ами ако нашите механизми за управление станеха толкова фини и мощни, че престанат да служат само за представления? Ами ако можехме да ги обуздаем така, че да могат да променят всичко, да владеят всичко, дори и нас самите? Телата ни? Душите ни? Ние креем сред развалините на Елдренския свят, креем в сенките на Маговете от Картейн. Но и обикновените мъже и жени могат да се изравнят по сила с тях. Ако разполагаме с векове време и с благоволението на боговете, обикновените мъже и жени могат да ги надминат по сила.

— И всичките тия величествени идеи по някакъв начин изискват от нас двамата да се престорим на пирати по ваша воля? — попита Джийн.

— Тал Верар никога няма да бъде силен, докато съдбата му зависи от благоволението на тези, които го доят за злато, все едно доят мляко от кравешко виме, а после хукват отвъд хоризонта при първия сигнал за опасност. Имам нужда от повече власт и, да си го кажа простичко, аз трябва да я заграбя или да я получа с измама от враговете ми, по волята на народа, който ме подкрепя. Ако вашата мисия успее, тя ще завърти ключа в ключалката на вратата, която прегражда пътя към по-велики дела. — Страгос се изкиска и разпери ръце. — Вие сте крадци. Предлагам ви шанс да ми помогнете да открадна самата история.

— Което не е кой знае каква утеха в сравнение с пари в кантората и покрив над главата — рече Локи.

— Ти мразиш Маговете от Картейн — заяви Страгос, без да увърта.

— Сигурно — отвърна Локи.

— Последният император на Теринския трон се опита да ги пребори с магия — чародейство срещу чародейство. И заради поражението си умря. Картейн никога няма да бъде покорен от военното изкуство — те са се погрижили никоя власт на света никога да не разполага с магьосници, достатъчно многобройни и изкусни, че да им се равняват. Срещу тях трябва да се борим с това. — Той отпусна веслото и разпери ръце. — Машини. Изобретателство. Алхимия и инженерство — плодовете на ума.

— Всичко това… — рече Локи. — Целият този нелеп кроеж… По-могъщ Тал Верар, който да завоюва това кътче на света… и всичко това, за да бъде уязвен Картейн? Не бих казал, че идеята ми е неприятна, но защо? Какво са ви направили, че са ви накарали да си въобразявате подобни неща?

— Известно ли е на някой от вас двамата древното изкуство на илюзионизма? — попита Страгос. — Чели ли сте някога за него в историческите книги?

— Малко — отвърна Локи. — Не кой знае колко.

— Имало е времена, когато представленията с фокуси — въображаема магия, в която нямало никакво истинско чародейство, а само хитри номера — били широко разпространени, популярни и доходоносни. Простолюдието плащало, за да ги гледа по уличните ъгли; благородниците от Теринския трон плащали, за да ги гледат в своя двор. Но тази култура е мъртва. Това изкуство вече не съществува, освен като дребни развлечения за картоиграчите. Вързомаговете бродят из нашите градове държави като вълци, готови да смажат и най-малкия намек за конкуренция. Никой разумен човек никога няма да застане публично и да заяви, че е способен да прави магии. Страхът е погубил цяла една традиция още преди стотици години.

Вързомаговете изкривяваш света ни със самото си присъствие. Те ни управляват в много смиели, които нямат нищо общо с политиката — фактът, че можем да ги наемаме да изпълняват поръчките ни, е без значение. Тази малка гилдия е надвиснала над всичко, което ние планираме, и всичко, за което мечтаем. Страхът от отровите на Маговете трови народа ни чак до сърцевината на стремежите му. Той му пречи да си представи по-велика участ… да храни надежда, че ще въздигнем отново някогашната ни империя. Знам, че смятате онова, което ви сторих, за непростимо. Но, ако щете вярвайте, аз ви се възхищавам за това, че сте се възпротивили на Вързомаговете. Те ви предадоха на мен, за да ви накажа. Вместо това аз ви моля за помощ аз да ги нападна.

— Величествени абстракции — заяви Джийн. — Изкарвате го, все едно да ни принуждават да служим без наше съгласие е някаква невероятна привилегия за нас.

— Нямам нужда от оправдание, за да мразя Вързомаговете — додаде Локи. — Нито за да ги мразя, нито за да се боря с тях. Подигравал съм им се в очите, повече или по-малко — и аз, и Джийн. Но вие трябва да сте обезумели, за да си въобразявате, че някога ще ви позволят да изградите нещо толкова неприкрито могъщо, че да е в състояние да ги разбие.

— Не очаквам да доживея да го видя — отвърна Страгос. — Очаквам само да посея семето. Огледай света около себе си, Ламора. Разгледай ключовете, които те са ни дали. Алхимията е почитана във всяко кътче на нашия свят, нали? Ти осветява стаите ни, лекува раните ни, запазва храната ни… усилва въздействието на сайдера ни. — Той удостои Локи и Джийн със самодоволна усмивка. — Алхимията е форма на магията от ниска степен, но Вързомаговете и веднъж не са се опитали да я възпират или завладеят.

— Защото просто не им пука — рече Локи.

— Не си прав — възрази Страгос. — Защото тя е твърде нужна за твърде много неща. Ще е все едно да се опиташ да оспорваш правото да ползваш вода или огън. Това би ни вбесило прекалено. Без значение каква е цената и каква касапница ни чака, това ще ни принуди да се борим срещу тях заради самото си съществуване. И те го знаят. Тяхното могъщество си има граници и някои ден ние ще прехвърлим тези граници, стига да ни се даде шанс.

— Чудесна приказка за лека нощ — рече Локи. — Ако напишете книга по темата, ще платя да ми я препишат в десет екземпляра. Но тук и сега вие се намесвате в живота ни. Откъсвате ни от нещо, за постигането, на което ние сме се трудили дълго и упорито.

— Готов съм да разширя първоначалните си условия и да предложа парично възнаграждение за успешното изпълнение на вашата задача — отвърна Страгос.

— Колко? — попитаха едновременно Локи и Джийн.

— Няма да обещавам нищо — отвърна Страгос. — Възнаграждението ви ще е пропорционално на вашето постижение. Колкото щастлив ме направите вие, толкова щастливи ще ви направя и аз. Ясно ли е?

Локи се втренчи в Страгос, чешейки се по врата. Страгос се опитваше да ги изиграе — призив към високите идеали, последван от призив към алчността. А това си беше класическа ситуация „прееби агента“. Нищо не задължаваше Страгос да спази обещанието си и той не губеше нищо с даването му; нямаше никакви причини да остави живи него и Джийн, след като задачата им бъде изпълнена. Локи се спогледа с Джийн и поглади няколко пъти брадичката си, прост знак с ръце:

Лъже.

Джийн въздъхна и потропа няколко пъти с пръсти по планшира на лодката. И той като че споделяше мисълта на Локи, че сложните сигнали е най-добре да се избягват, когато Страгос е само на няколко стъпки от тях. Отговорът му бе също толкова прост:

Съгласен.

— Това е добра новина. — Локи вкара в гласа си нотка на предпазлив оптимизъм. Знаенето, че двамата с Джийн са на едно мнение, винаги му вдъхваше нова енергия за преструвки. — Куп соларии след приключването на всичко това твърде много ще смекчи нашата неприязън към обстоятелствата, при които работата ни бе възложена.

— Чудесно. Единствената ми грижа е, че малко повече въодушевление от ваша страна би било от полза на мисията.

— На мисията, честно казано, ще й е нужна цялата помощ, която може да получи.

— Не размишлявай твърде много върху въпроса, Ламора. И се огледай назад — ние приближаваме другия край на моята малка долчинка.

Лодката се плъзгаше към втора бариера от платнени завеси. По груба преценка на Локи цялата изкуствена градина трябваше да е дълга около осемдесет крачки.

— Кажете сбогом на слънцето — рече Архонтът и те се приплъзнаха през платнищата отново в задушната сребристочерна нощ с трепкащите светулки фенери и истински аромат на гора. Стражево куче излая наблизо, изръмжа и млъкна, след като приглушено му заповядаха. Локи разтърка очи, докато те бавно се приспособяваха отново към мрака.

— Обучението ви започва тази седмица — рече Страгос.

— Как така обучението ни започва? Има цял куп въпроси, на които не отговорихте! — възропта Локи. — Къде е нашият кораб? А нашият екипаж? Как да се прочуем като пирати? Има хиляди проклети подробности за обсъждане…

— Всичко с времето си — отвърна Страгос. Сега, когато Локи заговори градивно за изпълняване на плана му, в гласа му пролича недвусмислено задоволство. — Казаха ми, че вие двамата редовно се храните в Позлатената обител. Няколко дни подред се върнете към ставането по изгрев-слънце. В Ценя на Трона закусете в Обителта. Изчакайте Мерейн да ви намери. Тя ще ви придружи до мястото, където трябва да отидете, с обичайната си дискретност и вие ще започнете уроците си. Те ще отнемат по-голямата част от деня ви, така че не правете никакви планове.

— Да му се не види! — изруга Джийн. — Защо не ни оставите да довършим аферата си с Рекин? Няма да ни отнеме повече от няколко седмици. А после ще можем да се заловим, с каквото щете, без да има какво да ни отвлича.

— Помислих и за това — отвърна Страгос. — Но не. Отложете я. Искам да имате какво да очаквате с нетърпение, след като изпълните моята мисия. А и не разполагам със седмици да чакам. Нужно ми е да сте в морето след месец, най-късно след шест седмици.

— Един месец, за да изминем пътя от неопитни морячета, тънещи в блажено неведение, до шибани професионални пирати? — възкликна Джийн. — О, богове!

— Доста работа ще ви се отвори през този месец — отвърна Страгос.

Локи изпъшка.

— Навити ли сте? Или просто да ви спра противоотровата и да ви тикна в килия, от която да наблюдавате последствията?

— Само се погрижете шибаната противоотрова да е готова и да ни чака при всяко наше завръщане — отвърна Локи. — И се замислете сериозно с колко точно пари ще е най-добре да ни отпратите щастливи, когато всичко това приключи. Подозирам, че комай сте склонен към подценяване в това отношение, затова ще предположа, че ще са много.

— Възнаграждението ще е пропорционално на резултатите, Ламора. То и животът ви. Когато червеният флаг отново се развее във водите на моя град и Приори започнат да ме умоляват да ги спася, тогава си мисли за възнаграждение. Тогава, но не по-рано. Ясно?

Лъже — даде знак Локи на Джийн. Несъмнено нямаше нужда, но също толкова несъмнено Джийн щеше да оцени неговата наглост.

— Тогава нека да е вашата воля. Ако боговете са милостиви, ще бръкнем с пръчка във всички гнезда на оси, останали долу на Островите на призрачните ветрове. В края на краищата нямаме избор, нали?

— Така и трябва да е — отвърна Страгос.

— Знаеш ли, Локи — подхвърли Джийн нехайно. — Обичам да си представям, че съществуват крадци, които се залавят само със съвсем обикновени, несложни щуротии. Тези дни трябва да намерим някой от тях и да го попитаме каква е тайната им.

— Сигурно е съвсем проста — стой далеч от гадове като тоя — посочи Локи Архонта.

4

Когато малката лодка завърши обиколката си по изкуствената река, край навеса чакаше отряд Очи.

— Ето — рече Страгос, след като един от войниците му взе веслото, извади две стъкленички от джобовете си и подаде по една на двамата каморски крадци. — Първото Ви отлагане на екзекуцията. Отровата имаше достатъчно време да проникне в телата ви. Не искам да се тревожа за вас през идните седмици.

Локи и Джийн ги изгълтаха, давейки се.

— Има вкус на тебешир! — заяви Локи и избърса устата си.

— Де да беше толкова неизразителен — отвърна Архонтът. — А сега ми върнете стъкленичките. И запушалките също.

Локи въздъхна.

— Сигурно е било твърде смело да се надяваме, че ще забравите.

Замъкнаха двамата крадци обратно към Мон Магистерия, а Страгос отново привърза лодката.

Той слезе, протегна се и усети познатите стари изпуквания, прищракването в хълбоците, коленете и китките му. Проклет ревматизъм… По право той все още надбягваше възрастта си, беше много по-напред от повечето мъже, прехвърлили шейсетака, ала дълбоко в душата си знаеше, че колкото и бързо да тича, няма как да избяга. Рано или късно Господарката на дългото мълчание щеше да покани на танц Максилан Страгос, независимо дали е приключил с делата си тук.

Мерейн го очакваше в сенките откъм неосветената страна на навеса, тиха и неподвижна като дебнещ паяк. Тя излезе и застана до него. Имаше твърде дълъг опит и затова не трепна.

— Моите благодарности, че спаси тези двамата, Мерейн. Много си ми полезна през последните няколко седмици.

— Точно както ми наредиха — отвърна тя. — Но сигурен ли сте, че те наистина са подходящи за нуждите на този ваш план?

— В този град те са в крайно неизгодно положение, драга моя. — Страгос се взря в размазаните силуети на Локи, Джийн и придружителите им, докато не изчезнаха в градината. — Вързомаговете ни ги вързаха и оттогава предугаждаме всяка тяхна стъпка. Не ми се вярва тия двамата да са свикнали да ги командват. Но знам, че самички ще правят тъкмо каквото се изисква от тях.

— Такава увереност ли ви вдъхват докладите?

— Не просто докладите — отвърна Страгос. — Рекин несъмнено още не ги е убил, нали?

— Не, предполагам.

— Те ще ни служат — рече Страгос. — Познавам душите им. С течение на времето негодуванието им ще стихне, а Новото ще ги завладее. Не след дълго вече ще им харесва. А когато започне да им харесва… аз съвсем честно смятам, че ще се справят. Ако оживеят. Съвсем сигурно е, по дяволите, че не разполагам с друг подходящ за тази задача агент.

— Значи мога да докладвам на господарите си, че планът се изпълнява?

— Да, предполагам, че това ни задължава. Направи го.

— Страгос огледа стройната женска фигура в сянка, застанала до него, и въздъхна. — Съобщи им, че всичко започва горе-долу след месец. Надявам се заради самите тях, че са готови за последиците.

— Никой не е готов за последиците — отвърна Мерейн.

— Ще се пролее повече кръв, отколкото са виждали от двеста години насам. Мога само да се надявам, че като задействаме нещата, ще подсигурим други да оберат големите бели. Бих искала да напиша съобщенията си до тях веднага.

— Разбира се — отвърна Страгос. — Изпратете и моите поздрави заедно с доклада си, както и моите молитви да продължим да преуспяваме… заедно.

Последна реминисценция:
На собствено въже

1

— О, това е чудесно място да се хвърлим към смъртта — отбеляза Локи.

Шест месеца бяха изминали, откакто той се завърна от Салон Курбо. Гарнитурата от четири стола с изящна изработка бе заключена на сигурно място, в частен склад във Вила Кандеса. Краят на зимата в Тал Верар бе сковал района с температури, толкова хладни, че се налагаше хората наистина да се трудят, за да се изпотят.

А около час езда северно от Тал Верар, точно покрай селото Сармара и околните нивя, рехава горичка от разкривени вещерски дървеса и дървета с кехлибарени шипове растеше край широка скалиста долина. Склоновете на тази долина бяха със сивкавия цвят на труп и придаваха на мястото вид на грамадна рана в земята. Рядката масленозелена трева се отказваше от борбата за живот около десет стъпки по-надолу от ръба на скалите, върху които Локи и Джийн съзерцаваха резкия, сто стъпки висок отвее към настланата с чакъл земя далече долу.

— Вероятно трябваше да си поддържаме формата — рече Джийн, докато се мъчеше да се измъкне от половин дузината въжени примки, увити от дясното му рамо до левия хълбок. — Но пък не си спомням да сме имали много възможности да прилагаме това през последните няколко години.

— На повечето места в Камор можеше да се катерим и слизаме само с ръце — рече Локи. — Даже не мисля, че ти беше с нас онази нощ, когато ползвахме въжета, за да се изкатерим по кулата на госпожа Де Мар в онова нейно ужасно имение… Докато се изкачвахме с Кало и Галдо, гълъбите така ни изкълваха, че щяха да ни разкъсат на кървави парченца. Ще да е било преди пет-шест години.

— Ей, ама аз бях с вас, не помниш ли? На земята, вардех ви. Видях го това с гълъбите. Трудно е да вардиш, докато се напикаваш от смях.

— Там горе хич не беше смешно. Тия копеленца с човките бяха свирепи!

— Смърт от Хиляди клъввания — рече Джийн. — Ако бяхте умрели от такава страшна смърт, щяхте да се превърнете в легенди, а аз — да напиша книга за гълъбите човекоядци на Камор и да вляза в Теринския колегиум. Да стана почтен. С Дървеницата щяхме да вдигнем паметник на братя Санца, с хубава паметна плоча.

— Ами аз?

— Бележка под линия на плочата, ако остане място.

— Дай малко въже или ще ти покажа ръба на скалата, ако остане място.

Джийн метна въжето на Локи, който го улови във въздуха и тръгна назад към края на гората, на около трийсет стъпки от скалата. Въжето беше от здраво усукана полукоприна, много по-леко от конопа и много по-скъпо. На края на гората той избра едно старо, високо вещерско дърво, широко горе-долу колкото плещите на Джийн. Издърпа солидна част от въжето си, уви я около ствола му и впери поглед в поразнищения му край, като се мъчеше да съживи спомена как се връзват възли.

Щом пръстите му се размърдаха колебливо, Локи огледа набързо печалния свят наоколо. От северозапад вееше мразовит вятър, а небето беше огромна катаракта от водниста мъгла. Наетата им карета беше спряла в другия край на гората, може би на триста крачки оттук. Двамата с Джийн бяха настанили кочияша с глинена кана бира и великолепна кошница с обяд от Вила Кандеса с обещанието да се забавят не повече от няколко часа.

— Джийн — измърмори Локи, когато по-едрият дойде при него. — Това е истински котвен възел, нали?

— Несъмнено прилича на такъв. — Джийн претегли на ръка сложния възел, пристягащ въжето в примка около ствола, и кимна. После пое работния край на въжето и добави още един моряшки възел за по-сигурно. — Ето, така е добре.

Двамата с Локи се трудиха заедно няколко минути, като повториха котвения възел с още три въжета, и накрая старото вещерско дърво бе идеално омотано в стегната полукоприна. Излишните въжета оставиха отстрани. После двамата мъже съблякоха дългите си фракове и жилетките. Бяха препасани с тежки кожени колани с железни халки.

Коланите не приличаха съвсем на изработените по поръчка колани за катерене, така ценени от по-отговорните крадци в Камор. Те всъщност бяха морски по произход — използваха ги щастливите моряци по корабите, — чиито собственици бяха достатъчно грижливи, че харчех по някоя и друга монета, за да пазят здравето им. Намираха се евтино и бяха спестили на Локи и Джийн нуждата да издирват човек от подземния свят на Тал Верар, който би им направил чифт по поръчка… и да запомни за сделката. Имаше няколко неща, които Рекин беше добре да не знае, докато не дойде шансът най-сетне да го вкарат в играта.

— Добре тогава. Ето ти приспособлението за спускане. — Джийн подаде на Локи едно доста тежко желязо с формата на осмица, чиято една страна е по-голяма от другата, и с дебел лост точно по средата. Остави един и за себе си — няколко седмици преди това един ковач от Истрийския полумесец на Тал Верар им ги беше изковал. — Хайде първо да те оборудваме. Основно въже, после затягащо.

Локи закачи приспособлението на една от халките на колана и вдяна в него едно от полукопринените въжета, вързано за дървото. Метна другия, свободно висящ край на въжето към скалите. Второ въже бе прокарано през халка над другия хълбок на Локи. Мнозина каморски крадци, докато работеха, „танцуваха голи“, без допълнителната подсигуровка със затягащо въже, в случай че основното се скъса, но за днешното упражнение Локи и Джийн бяха твърдо съгласни, че ще заложат на сигурно и скучно.

Още няколко минути бяха нужни, за да завържат по подобен начин и Джийн. Скоро те бяха привързани към дървото с по две въжета като чифт живи кукли. Двамата крадци не носеха друго, освен туниките, бричовете, ботушите и кожените ръкавици, макар че Джийн спря и си сложи очилата за четене.

— Готово — рече той. — Денят изглежда чудесен за спускане. Ще изпълним ли обреда, преди да целунем за сбогом твърдата земя?

— Уродливи страже, хората са глупави — произнесе Локи.

— Пази ни от самите нас. Ако не можеш, нека е бързо и безболезнено.

— Добре казано. — Джийн вдъхна дълбоко. — Щуротията!

— На „три“?

— На „три“.

Всеки хвана навитото си основно въже и метна свободния край през скалата. Свистейки тихо, въжетата започнаха да се развиват.

— Едно — рече Локи.

— Две — рече Джийн.

— Три! — произнесоха те заедно, всеки постави едната си ръка над набитото си въже, а другата — под, после се втурнаха към скалата и се хвърлиха с крясък в пропастта.

За един миг стомахът на Локи и мъгливото сивкаво небе като че едновременно описаха салто, а после въжето се стегна около приспособлението, коланът стегна кръста му, а скалата летеше към него мъничко по-устремно, отколкото би му се понравило. Той полетя нататък като човешко махало, вдигна крака и се оттласна от скалата около осем стъпки под ръба й, с прегънати колене, за да поемат удара. Поне това си спомняше много добре. Джийн се натресе доста по-тежко около две стъпки под него.

— Хе! — възкликна Локи. Сърцето му думкаше в ушите толкова силно, че можеше да заглуши свистенето на вятъра. — Трябва да има и по-лесен начин за изпробване или този, дето е плел въжето, ни е метнал, Джийн.

— Уф! — Джийн размърда крака, без да изпуска въжето от двете си ръце. Използването на приспособления за спускане ги улесняваше да усъвършенстват доста онова, което бяха научили като малки. Несъмнено те все още можеха да се спускат по въже, като използват собствените си тела, като едно време, но при проявено нехайство или липса на късмет лесно можеха да ожулят по този начин една определена изпъкнала част от мъжката анатомия.

Отначало те просто висяха, подпрели крака на скалата, и се наслаждаваха на новата си наблюдателница, докато рехавите облаци се кълвяха горе. Въжетата, които се клатеха във въздуха под тях, стигаха само до средата на разстоянието до земята, но днес и без това нямаха намерение да слизат до долу. Имаха достатъчно време да се упражняват с по-дълги въжета за в бъдеще.

— Знаеш ли, трябва да призная, че това е единствената част от плана, в която не бях ужасно сигурен — рече Локи. — Толкова по-лесно е да обмисляш подобно спускане от височина, отколкото да скочиш от скала и само две въжета да те отделят от Аза Гуила.

— Въжетата и скалите не са проблем — рече Джийн.

— Онова, от което трябва да се пазим тук, са твоите хищни гълъби.

— Ох, я се наведи и сам се ухапи за гъза!

— Сериозно говоря. В ужас съм. Ще бъда нащрек, та последното, което усетим в тоя живот, да не е онова ужасно, бързо кълване…

— Джийн, запасното ти въже май те тегли надолу. Чакай да ти го прережа…

Те се оттласнаха и се блъскаха добродушно няколко минути във въздуха. Локи риташе насам-натам и се опитваше с гъвкавостта си да уравновесява далеч по-голямата сила и маса на Джийн. Обаче силата и масата като че днес надделяваха и инстинктът за самосъхранение подсказа на Локи да предложи да продължат да тренират спускане.

— Добре — съгласи се Джийн. — Да слезем пет-шест стъпки надолу лекичко и да спрем по мой знак, а?

Всеки стисна обтегнатото си основно въже и го отпусна малко на приспособлението. Бавно и полека те се спуснаха цели две крачки надолу и Джийн извика:

— Задръж!

— Не е зле — рече Локи. — Май бързо му хванахме пак цаката, а?

— Предполагам. Никога не съм си падал особено по това, след като се върнах от кратката си ваканция в Дома на прозренията. Ти беше повече по тия работи, и братята Санца, не аз. И, ах, Сабета също, разбира се.

— Да — пророни мечтателно Локи. — Да, тя беше толкова луда… Толкова луда и прекрасна: Обичах да я гледам как се катери. Тя не обичаше въжетата. Тя… си сваляше ботушите, разпускаше си косата и понякога дори не щеше да сложи ръкавици. Само по брич и блуза… а аз само…

— Седеше там омагьосан — продължи Джийн. — Онемял. Ей, Локи, очите ми и тогава можеха да гледат.

— Хе-хе… Сигурно си е личало съвсем ясно. Богове! — Локи се втренчи в Джийн и се разсмя нервно. — Богове, аз сам заговорих за нея. Не е за вярване! — Лицето му доби лукаво изражение. — Всичко между нас наред ли е, Джийн? Искам да кажа, пак ли сме си добре?

— По дяволите, висим заедно на осемдесет крачки над гадна смърт, нали? Не правя такива работи с хора, дето не са ми симпатични.

— Радвам се да го чуя.

— И да, бих казал, че сме…

— Господа! Хей, там долу!

Гласът беше верарски, с грубо селско произношение. Локи и Джийн вдигнаха изненадано очи и видяха един мъж, застанал на ръба на скалата с ръце на кръста, чийто силует се очертаваше на фона на кълвящите се облаци. Беше увит с протрито наметало с вдигната качулка.

— Ъъ… Здравейте там горе — рече Локи.

— Чуден ден да се поразкърши човек, а?

— Точно това си мислехме и ние — извика Джийн.

— Вярно, чуден ден, господа, ще ме извинявате. А вие сте оставили тука много хубави палта и жилетки. Много ми харесват, само дето нямат кесии в джобовете.

— Разбира се, че нямат, да не сме тъ… Хей, я стига. Ако обичате, не ни барайте нещата — рече Джийн и сякаш по някакъв негласен знак двамата с Локи се пресегнаха и се заловиха за скалата, като трескаво опипваха за опори за ръцете и краката.

— Че защо не? Такива хубави дрехи, господа, просто не мога да се удържа, те ме привличат, един вид.

— Ако изчакаш там — рече Локи и се приготви да се покатери нагоре, — един от нас за няколко минути ще се изкатери и съм убеден, че можем да се разберем като възпитани хора.

— Идеята да ви оставя там, долу, също някак си ме привлича, щом ви е все едно, господа. — Мъжът се поразмърда и в дясната му ръка се появи брадва. — Много хубав чифт сатъри сте оставили тука при палтата ви. Ама страшни ся. Такива не бях виждал.

— Много учтиво от ваша страна, че го казвате — провикна се Локи.

— Леле-мале, сега я втасахме — измърмори Джийн.

— Но ми се ще да изтъкна, че нашият кочияш при каретата скоро ще дойде да ни види как сме и ще носи и арбалета си — продължи Локи.

— А, да не говорите за мъжа в несвяст, който аз треснах по главата с камък, господине? Извинете, но трябва да ви съобщя, че беше пиян.

— Не ви вярвам. Не сме му дали толкова бира!

— Ще прощавате, ама той не е излязъл мъж на място, господа. Хърба, да знаете. И затова сега спи. Пък и без туй нямаше арбалет. Проверих.

— Е, надявам се, че няма да ни се сърдите, че опитахме — рече Локи.

— Не, ни най-малко. Добър опит. Тъй де, направо похвален. Ама аз се интересувам, един вид, от местонахождението на кесиите ви, ако нямате нищо против.

— Тук долу при нас, на сигурно място — отвърна Локи. — Възможно е да бъдем убедени да ги предадем, но ще трябва да помогнете и да ни издърпате горе, ако ги искате.

— Е, по този въпрос ние с вас имаме известни разлики във възгледите — рече непознатият. — След като вече знам, че са у вас, мисля, че ще ми е по-лесно просто да ви кръцна въжетата и после спокойно да си ги прибера.

— Освен ако не сте много по-добър катерач, отколкото изглеждате… — рече Джийн. — Да се спуснете чак долу й да се изкатерите горе само заради нашите кесийки?

— А пък те са малки — додаде Локи. — Кесийките ни за скално катерене. Специално изработени така, че да не ни теглят надолу. Почти нищо не побират!

— Мисля, че вероятно имаме различни представи за това що е нищо. И няма да ми се наложи да се спускам — рече непознатият. — До дъното на пропастта има и по-лесни пътища, ако знаеш къде да вървиш.

— Я стига глупости — заяви Джийн. — Тези въжета са от полукоприна, доста време ще ви трябва, за да ги прережеше. Несъмнено повече, отколкото ще ни отнеме да се изкатерим догоре.

— Сигурно — отвърна мъжът с наметалото. — Но ако се изкатерите, аз още ще съм тука горе, нали? Мога просто да ви бутна от ръба и после да си направя от черепите ви купички за супа. Ще видите вие!

— Но ако останем тук долу, така и така ще умрем, така че по-добре да се покатерим и да умрем в бой — рече Локи.

— Е, на вашата да е, господине. Целият този разговор започва да се върти в кръг, ако нямате нищо против, и затова веднага ще почна да режа въжетата. На ваше място бих си кротувал долу.

— Ей, ти си окаяно пале! — кресна Локи. — Всяко трето дете може да убие безпомощни мъже, увиснали на скала. Имаше времена, когато бандитите имаха куража да се бият с нас лице в лице и да си спечелят парите!

— На какво точно ви приличам, господине, на почтен търговец ли? Да виждате татуировки на гилдия по ръцете ми? — Той коленичи и се залови методично да сече нещо с брадвата на Джийн. — Да ви размажа на скалите долу ми се вижда чудесен начин да си спечеля парите. Даже още по-чудесен, щом ще ми приказвате така нелюбезно.

— Ти си отрепка! — извика Локи. — Пъзливо псе, помияр, проклет не само защото си алчен, но и защото си страхливец! Боговете плюят на безчестните, знаеш! Ще попаднеш в студения и тъмен ад!

— Направо пращя от чест, господине. Имам сума ти. Държа си я тука, между празния стомах и сбръчкания бял гъз, който, между другото, можете да цункате.

— Добре, добре — рече Локи. — Исках просто да видя дали би могъл да бъдеш подлъган. Ръкопляскам на твоето самообладание! Но несъмнено да ни издърпаш горе и да ни задържиш срещу откуп е по-доходоносно за теб!

— Ние сме важни люде — рече Джийн.

— И имаме богати и важни приятели. Защо просто не ни задържиш в плен и не изпратиш писмо с искане за откуп?

— Ами, първо на първо, аз не мога да чета и да пиша — рече мъжът.

— С удоволствие ще напиша искането вместо теб!

— Не мога да вдяна как точно ще стане. Ти можеш да си напишеш, каквото си щеш, нали? Да извикаш стража и войници, вместо да поискаш злато, ако ми схващаш намека. Казах, че не мога да чета, не че имам пикня от червеи вместо мозък!

— Ей, спри! Задръж! Спри да режеш! — Джийн се изкатери още една стъпка нагоре и затегна въжето с приспособлението. — Спри да режеш! Имам един сериозен въпрос!

— И какъв е той?

— Откъде се взе ти, по дяволите?

— Обикалях тук и там, а пък първоначално комай от утробата на майка ми — отвърна мъжът, който продължаваше да кълца.

— Не, питам те винаги ли наблюдаваш тези скали за катерачи? Да му се не види, не ми се вярва те да идват толкова често тук, че да си струва да ги причакваш.

— О, не идват, господине. Никога не съм виждал преди вас двамата. Стана ми толкова интересно, че просто трябваше да сляза и да надникна, и да знаете само как се радвам! — Клъц, клъц, клъц. — Не, аз най-вече се крия из горите, понякога из хълмовете. Вардя пътищата.

— Самичък ли?

— Ако не бях сам, щях да ви резна въжетата по-бързо, нали?

— Значи вардиш пътищата. И какво търсиш да обираш, карети ли?

— Най-вече.

— Имаш ли лък или арбалет?

— За жалост не. Мисля, че може и да си купя, ако получа достатъчно за вашите неща.

— Криеш се в гората, сам-самичък, и се опитваш да причакваш карети без оръжие?

— Ами… — проточи колебливо мъжът. — Много време мина от последния ми обир. Обаче днес ми излезе късметът, нали?

— Бих казал. О, Уродливи страже, ти трябва да си най-калпавият разбойник под слънцето!

— Какво рече?

— Той рече — обади се Локи, — че по неговото високообразовано мнение ти си…

— Не, другото.

— Той спомена Уродливия страж — рече Локи. — Това говори ли ти нещо? Ние принадлежим на едно и също братство, приятелю! Благодетелят, Закрилникът на крадците, Безименният Тринайсети, покровителят — твой, мой и на всички, поели по лъкатушната пътека през живота. Ние всъщност сме ръкоположени за слуги на Уродливия страж! Няма нужда от враждебност и няма нужда да ни режеш въжетата!

— О, напротив, има — отвърна разпалено мъжът. — Сега вече със сигурност ще ги отрежа.

— Какво? Но защо?

— Проклети шибани еретици сте вие! Тринайсети няма! Няма нищо, освен Дванайсетте, и туй е истината! Ей, ходил съм във Верар два-три пъти, срещал съм се с момци и моми от дружините на колячите, които се пробваха да ми обясняват за тоя Тринайсети. Не мога да го приема това. Не е редно, мене не са ме възпитавали така! Така че падате долу, момчета! — И мъжът закълца отмъстително въжетата от полукоприна.

— Ебати. Да се пробвам ли да го спъна с резервните въжета? — Джийн се люшна към Локи и заговори тихо, ала припряно. Локи кимна. Двамата крадци се хванаха за резервните въжета и се вторачиха нагоре и щом Джийн прошепна сигнала, ги дръпнаха рязко надолу.

Капана не го биваше — въжетата бяха отпуснати и се заплетоха над зъберите. Мъчителят им погледна в краката си, скочи и се дръпна, а двете резервни въжета се приплъзнаха със седем-осем стъпки дължина в пропастта.

— Ха! Ще трябва да се изкатерите по-раничко, господа, ако нямате нищо против! — Като си подсвиркваше без мелодия, той изчезна от погледите им и продължи да кълца. Малко по-късно нададе тържествуващ вик и навитото резервно въже на Локи изхвърча през ръба на скалата. Лока извърна лице, когато то профуча покрай него. Скоро вече висеше във въздуха от колана му, а разнищеният му край се люшкаше на много стъпки над земята.

— Ебаси — възкликна Локи. — Джийн, ето какво ще направим. Сега той трябва да пререже моето въже. Да се закачим за лактите. Аз ще се плъзна надолу по твоето основно въже, ще завържа за края му остатъка от моето и така вероятно ще увиснем на около двайсетина стъпки от земята. Ако издърпам моето резервно въже и го завържа за другите две, можем да стигнем до долу.

— Зависи колко бързо реже онзи гадняр. Мислиш ли, че можеш да направиш възлите достатъчно бързо?

— Мисля, че нямам избор. Поне ръцете ми се чувстват годни за задачата. Дори и да ми отреже въжето да паднеш от двайсет стъпки е по-хубаво, отколкото от осемдесет.

В този миг горе се разнесе приглушен гръм. Локи и Джийн вдигнаха очи тъкмо в мига, когато първите няколко капки дъжд им капнаха на лицата.

— Вероятно това в момента би било изключително смешно, ебати, ако не висяхме ние на въжетата.

— В момента мисля, че бих рискувал с твоите гълъби, ако можех — рече Джийн. — По дяволите, Локи, съжалявам, че оставих горе Проклетите сестри.

— Защо, в името на Венапорта, да ги носиш долу? Няма за какво да се извиняваш.

— Макар че може би има едно нещо, което бих могъл да опитам — рече Локи. — Носиш ли желязо в ръкавите си?

— Да, обаче е в ботуша ми. — Дъждът вече плющеше доста силно, попиваше в туниките им и мокреше въжетата. Заради лекото им облекло и мразовития вятър им беше още по-студено. — А ти?

— Моето си е тука. — Локи забеляза как в десницата на Джийн проблесна метал. — Крепиш ли се за хвърляне, Локи?

— Мамка му, не. Съжалявам.

— Не се впрягай. Дръж го тогава за резерва. И се моли страстно наум за нас. — Джийн се забави, за да свали очилата си, пъхна ги в яката на туниката си и повиши глас. — Ей, любовнико на овцете! Да си поговорим, ако обичаш!

— Мислех си, че сме приключили с приказките — разнесе се гласът на мъжа откъм ръба на скалата.

— Несъмнено! Обзалагам се, че от използването на толкова много думи за толкова кратко време мозъкът ти се чувства изцеден като лимон, нали? Акълът нямаше да ти стигне и да намериш шибаната земя, ако те изхвърля през проклетия прозорец! Слушаш ли ме? Щеше да ти се наложи да си събуеш обувките и бричовете и да преброиш до двайсет и едно! И да погледнеш нагоре, за да видиш долната страна на лайното на хлебарка!

— Помага ли ти, като ме навикваш така? По-скоро би трябвало да се молите на вашия за нищо негоден Тринайсети примерно, ама какво ли разбирам аз? Аз не съм някой от ваште важни верарски клечки, нали така?

— Искаш ли да узнаеш защо не бива да ни убиваш? Защо не бива да ни оставяш да се разбием на дъното на пропастта? — провикна се Джийн с цяло гърло, докато се подпираше по-здраво с крака на скалата и изнасяше назад дясната си ръка. В небето отекна гръм. — Виждаш ли това бе, идиот? Виждаш ли какво държа в ръце? Нещо, което ще видиш само веднъж в живота си! И никога няма да го забравиш!

Няколко мига по-късно главата и гърдите на мъжа се показаха от ръба на скалата. Джийн нададе вик и запокити ножа с всичка сила. А после викът му стана тържествуващ, когато видя как размазаният силует на оръжието му уцели лицето на техния мъчител… и отново премина в тъжен вопъл, когато видя как ножът отскача и пада надолу във въздуха. Беше го уцелил с дръжката.

— Шибан дъжд! — ревна Джийн.

Но поне разбойника страшно го заболя. Той пъшкаше, притискаше лицето си и залиташе напред. Як удар в окото? Джийн пламенно се надяваше да е това — може би все още разполагаше с няколко секунди, за да опита пак.

— Локи, ножът ти, бързо!

Локи посягаше към ботуша си, когато мъжът разпери ръце, за да запази равновесие, ала не успя и се катурна с писък в пропастта. Секунда по-късно се вкопчи с една ръка в основното въже на Локи и се стовари право върху кръста му, там, където въжето се промушваше в желязното приспособление на колана му. Ударът оттласна краката на Локи от скалата и му изкара въздуха и двамата с бандита пропаднаха свободно надолу, като се мятаха и кряскаха — възел от ръце и крака, без необходимия натиск върху въжето в приспособлението.

Локи се напрегна докрай, стисна с лявата си ръка свободния край на въжето и дръпна силно. Успя да натегне въжето дотолкова, че рязко спряха и се люшнаха заедно към скалата. Разбойникът пое тежестта на удара и увисна с мятащи се напосоки крайници, а Локи се мъчеше да диша и да проумее света. Бандитът риташе и пищеше.

— Престани, шибан малоумнико! — Бяха пропаднали около петнайсет стъпки по-надолу. Джийн бързо се плъзна до тях, подпря се на скалата и сграбчи с ръка разбойника за косата. Като му отметнаха качулката, Локи видя, че мъжът е прошарен като недохранено куче — беше на около четирийсет, с дълга мазна коса и побеляла брада, рехава като тревата по ръба на пропастта. Лявото му око беше подуто. — Стига си ритал бе, кретен! Не мърдай!

— О, богове, моля ви, не ме хвърляйте долу! Моля ви, господине, не ме убивайте!

— А защо пък не, да го еба? — изпъшка Локи, заби пеши в стената и успя да се докопа с дясна ръка до левия си ботуш. Миг по-късно опря стилета си в гърлото на разбойника. Мъжът спря да рита панически и затрепери страхливо.

— Виждаш ли го? — изсъска Локи. Бандитът кимна. — Това е нож. Има ли такива там, откъдето идваш, където и да е това, да го еба? — Мъжът отново кимна. — Значи знаеш, че ей сега мога да те намушкам и да те пусна да паднеш, нали?

— Моля ви, моля ви, недейте…

— Млъкни и слушай. Това единствено въже, на което сме увиснали с тебе сега… Единствено, едничко, самичко! Това да не би да е въжето, което преди малко кълцаше там горе, а?

Мъжът закима енергично, опулил здравото си око.

— Не е ли великолепно това? Е, щом ударът, когато се стовари върху него, не го скъса, вероятно ще ни издържи още малко. — Някъде горе блесна бяла светлина и прокънтя гръм, по-силен отпреди. — Въпреки че ми е било и къде-къде по-удобно. Така че не ритай. Не ръкомахай. Не се противи и ме прави никакви глупости, заеби! Чат ли си?

— О, не, господине, о, моля ви…

— Млъквай де!

— Ло… ъъ, Леоканто! — обади се Джийн. — Мисля, че този тип заслужава малко уроци по летене.

— И аз си мисля същото — отвърна Локи. — Обаче нали шиеш, Жером, крадците преуспяват! Помогни ми да закрепя това тъпо копеле някак си там горе.

— О, благодаря, благо…

— Знаеш ли защо го правя, безмозъчен смешнико от горяща?

— Не, но…

— Млъкни. Как се казваш?

— Трав!

— Трав чий?

— Никога не съм имал презиме, господине. Трав от Вормара, и туйто.

— И си крадец? Разбойник?

— Да, да, крадец съм…

— И нищо друго? Някакъв честен занаят имаш ли?

— Ъъ, не, от доста време не…

— Това е добре. Значи с теб сме братя в известен смисъл. Виж какво, смрадливи мой приятелю, трябва да разбереш нещо, и то е, че Тринайсетият съществува. Той наистина си има жреци и аз съм един от тях, чат ли си?

— Щом казвате…

— Не, млъкни! Не искам да се съгласяваш с мен, а да си напрегнеш тоя желъд, незнайно как попаднал там, дето го имаш вместо мозък, преди катеричката да дойде да си го потърси пак. Опрял съм нож на гърлото ти, висим на седемдесет стъпки над земята, небето пикае, та се къса, а ти току-що се опита да ме убиеш. По право съм длъжен да ти изрисувам червена усмивка от ухо до ухо и да те пусна долу. Съгласен ли си с това?

— О, сигурно, господине, богове, съжалявам…

— Млък, мили ми малоумнико. Значи ще признаеш, че аз имам доста силно основание да не си направя удоволствието да те убия?

— Ъъъ, ами сигурно!

— Аз служа на Уродливия страж, както вече казах. Заклел съм се да служа и да изпълнявам заветите на Бога, покровител на нашего брата. Безполезно е да плюеш в лицето на Бога, който се грижи за теб и за твоите хора, нали? Особено когато не съм много убеден, че напоследък му угаждам.

— Ъъ…

— Редно е да те убия. Вместо това ще се опитам да те спася. От тебе искам единствено да си помислиш за това. Още ли ти приличам на еретик?

— Ох… о, богове, господине, не мога да мисля…

— Е, бас ловя, че в това няма нищо необичайно. Запомни онова, което ти казах. Не ръкомахай, не ритай, не вряскай. И ако се опиташ да се съпротивляваш, при най-малката съпротива уговорката ни отпада. Обгърни с ръце гърдите ми и млъквай. Още доста път ни предстои, докато си седнем спокойно.

2

По настояване на Локи Джийн се покатери пръв, като бавно се изтегляше по гладката скала горе-долу два пъти по-бавно от обичайното. Горе той бързо развърза резервното въже от колана си и го пусна надолу към Локи и треперещия му пасажер. После свали колана и приплъзна основното си въже през ръба, докато и то не увисна до люлеещите се мъже. Те никак не изглеждаха спокойни, но трите здрави въжета подръка им подсигуряваха малко повече безопасност.

Джийн намери фрака си на земята и го облече, благодарен, въпреки че и той беше подгизнал като останалите му дрехи, и бързо обмисли положението. Трав изглеждаше доста кльощав, а и Локи не беше едър. Несъмнено двамата заедно не тежаха повече от сто и петдесет кила. Джийн беше убеден, че може да издърпа такава тежест до гърдите си, може би и над главата си. Но в дъжда, когато залогът бе толкова голям?

Мислите му се насочиха към каретата, на около четвърт миля от тях през гората. Конят би му помогнал много или дори някой по-як мъж, но щеше да отнеме много време, пък и щеше да му се наложи да разпряга, успокоява и води животно, чийто господар е бил пребит до безсъзнание.

— Майната му! — изруга той и се върна на ръба на скалата. — Леоканто!

— Още съм тук, както можеше да се досетиш.

— Можете ли вие двамата да вържете здраво едно от моите въжета за твоя колан?

Последва кратък приглушен разговор между Локи и Трав.

— Ще се справим! — провикна се Локи. — Какво си наумил?

— Кажи на идиота да се държи здраво за теб. Като се завържете за едно от моите въжета, се подпри здраво с ръце и крака на стената. Аз ще почна да го дърпам с всичка сила, но съм убеден, че твоята помощ няма да ми навреди.

— Ясно. Чу какво каза човекът, Трав. Да вържем възел. И внимавай къде пипаш!

Когато Локи погледна нагоре и даде на Джийн личния им сигнал „давай“, Джийн кимна. Вързаното въже беше бившето резервно на Джийн. Той сграбчи края му точно преди намотката, на мократа земя и се намръщи. Калта под краката му щеше да направи положението още по-интересно, но нямаше как. Оформи примка, влезе в нея и остави въжето да се затегне здраво около кръста му. После се изви назад, хванал с едната ръка въжето отпред, а с другата — отзад, и прочисти гърло.

— Писна ли ви да висите, или да ви отпусна още няколко минути там долу?

— Жером, ако се наложи да гушкам Трав секунда повече от абсолютно необходимото, ще те…

— Тогава почвай да се катериш! — Джийн заби пети в земята, наклони се още по-силно назад и започна да издърпва въжето. Проклятие, той беше мощен мъж с необикновена сила, но защо вечно го сполетяваха такива моменти, които му напомняха, че може да е и още по-силен? Беше се разплул — точно това беше думата. Трябваше да намери сандъци, да ги напълни с камъни и да ги вдига по няколко десетки пъти дневно като на младини… По дяволите, това въже ще мръдне ли!

Готово. Най-сетне, след дълго и притеснително напъване под дъжда, без да може да помръдне, Джийн направи бавна крачка назад. После още една… и още една. С усилие и огнен сърбеж, който бавно обхващаше мускулите на бедрата му, той влезе идеално в ролята на орящ кон и прокара дълбоки бразди в сивата песъклива кал. Най-накрая чифт ръце се показаха над скалата и с порой от крясъци и проклятия Грав се издърпа отгоре и се претърколи по гръб задъхан. Незабавно напрежението върху Джийн понамаля, но той продължи да тегли със същата сила и само след миг Локи се изкатери отгоре. Той се изправи на крака, пристъпи към Грав и изрита пишман разбойника в корема.

— Ти, магаре недно! От всички проклети тъпаци… Толкова ли беше трудно да кажеш: „Ще пусна въже, вържете си кесиите за него и ме оставете да ги издърпам, или няма да ви дам да се изкатерите?“. Не може да казваш на проклетите си жертви направо, че ще ги утрепеш! Първо подхождаш разумно, после вземаш парите и бягаш!

— Ох, ох! О, богове, моля ви, ох! Нали казахте, че… че няма да ме убиете!

— Не, няма. Няма да те убия, тъпако със зелка вместо мозък, само ще те ритам, докато престане да ти е приятно!

— Ох! Аааа! Моля ви! Аааа-ох!

— Длъжен съм да отбележа, че и това е очарователно.

— Аййййя! Ох!

— Все пак ми е приятно.

— Оооф! Ау!

Локи най-сетне престана да бъхти нещастния верарец, разкопча колана си и го пусна в калта. Джийн, дишайки тежко, дойде при него и му подаде подгизналата връхна дреха.

— Благодаря ти, Жером. — Връщането на дрехата, подишала или не, като че върна част от накърненото достойнство на Локи. — А що се отнася до теб, Трав… Трав от Во Сармара ли беше?

— Да! О, моля ви, не ме ритайте пак…

— Гледай сега, Трав. Ето какво ще направиш. Първо, не казвай на никого за това. Второ, изобщо не припарвай до Гал Верар! Ясно?

— Нямах и такива намерения, господине.

— Хубаво. На. — Локи бръкна в левия си ботуш и извади една много тънка кесия и я хвърли към Трав. Тя тупна и издрънча. — Вътре трябва да има десет волания. Доста сребро е това. Можеш да… Чакай малко, съвсем сигурен ли си, че кочияшът ни е още жив?

— О, богове, да! Истина ви казвам, мастер Леоканто, той дишаше и стенеше, като го фраснах, несъмнено!

— Толкова по-добре за теб тогава. Вземи среброто в тази кесия. Когато си тръгнем с Жером, можеш да се върнеш и да вземеш всичко, което сме зарязали. Моята жилетка и част от тия въжета със сигурност. А сега ме слушай внимателно. Днес ти спасих живота, а можех да те убия за миг! Нали така?

— Да, така е, и съм ви толкова…

— Млък! Някой ден, Трав от Во Сармара, може пак да дойда по тези краища и може нещо да ми потрябва. Сведения. Водач. Телохранител. Тринайсетият да ми е на помощ, ако ми се наложи да опра точно до тебе, но ако някой дойде някога и ти прошепне името на Леоканто Коста, ти хукваш да изпълняваш, чу ли?

— Да!

— Закълни се пред боговете!

— С устни и със сърце се кълна пред боговете; или нека ме поразят и нека ме сложат на везните на Господарката на дългото мълчание.

— Може да мине. Запомни го. А сега марш, накъдето си избереш, стига да не е обратно към каретата ни!

Джийн и Локи го наблюдаваха една-две минути как се отдалечава тичешком, докато увитият му в наметало силует не се скри от поглед зад плющящите сиви завеси на пороя.

— Е, мисля, че за днес ни стигат толкова тренировки, нали? — рече Джийн.

— Напълно! Задачката в Кулата на греха в сравнение с това ще е бален танц, да му се не види! Какво ще кажеш да вземем двете останали въжета и да вървим към каретата? А Трав нека виси тука цял следобед и развързва възли.

— Чуден план. — Джийн огледа своите Проклети сестри, които бе прибрал от ръба на скалата, и ги потупа собственически по остриетата, преди да ги пъхне в джоба на дрехата си. — Хайде, милички. Това магаре може да ви е поизтъпило, но скоро пак ще ви наточа.

— Не мога да повярвам! — възкликна Арки. — Някакъв малоумен селски калояд без малко не ни уби! Знаещ ли, убеден съм, че за пръв път след Вел Вирацо някой се опита да убие някой от нас.

— Комай си: прав. Осемнайсет месеца? — Джийн метна едното намотано мокро въже на рамо и подаде другото на Локи. После двамата се обърнаха и се повлякоха обратно през гората. — Хубаво е да знаеш, че има неща, колко са вечни, нали?

Към следващата част или към съдържанието

Скот Линч Червени морета под червени небета (6)

Метаданни

Данни

Червени морета под червени небета

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаПо механичната река

1

2

3

4

Последна реминисценция:На собствено въже

1

2

Скот Линч
Червени морета под червени небета (6)

Пета глава
По механичната река

Последна реминисценция:
На собствено въже