Скот Линч
Червени морета под червени небета (19)

2

— Две хиляди и петстотин — повтори Локи за петнайсети път, докато каретата им трополеше към марината на Вел Вирацо. — Не е истина, мама му стара.

— Сигурно са повече от състоянието на доста хора — смънка Джийн.

— Но не са, колкото обещах! — възрази Локи. — Извинявай, Джийн. Пак се издъних. Казах десетки хиляди. Голямо число. Щеше да ни върне на върха в игрите. Лашейнски благородници. Богове на небесата! — Той скри лицето си в шепи. — Уродливи страже, защо, по дяволите, изобщо ме слушаш?

— Не си виновен ти — увери го Джийн. — Номера го извъртяхме и измъкнахме всичко, което бяхме набелязали. Само че набелязаното „всичко“ не беше онова, което трябва. Нямаше как да го знаем.

— Гадна работа! — изруга Локи.

Каретата им забави ход и спря със скърцане. С тракане и стържене кочияшът нагласи дървената стълба, вратата се отвори и вътре нахлу дневната светлина заедно с мириса на море и виковете на чайките.

— Още ли… си навит за онова? — Джийн остана безучастен и Локи прехапа устна. — Знам… че и тя трябваше да е с нас. Можем просто да забравим, да го зарежем, да хванем карети…

— Навит съм — прекъсна го Джийн и посочи торбата от зебло на седалката до Локи. — Освен това този път си направихме труда да вземем и котка.

— Сигурно. — Локи сръчка лекичко торбата и се усмихна тънко, щом отвътре го нападнаха. — Но все пак ти…

Джийн вече ставаше, за да слезе.