Скот Линч
Червени морета под червени небета (10)

1

Килията им беше на самото дъно на „Отровната орхидея“, по ирония — палубата с най-висок таван на кораба, цели десет стъпки от пода до тавана. Ала купчината бурета и промазани чували, наблъскани там, не оставяха нищо, освен тясно пространство за пълзене върху тях, където беше тъмно като в гроб. Локи и Джийн седяха върху тази неудобна камара, опрели глави в тавана. Помещението, в което нямаше никаква светлина, вонеше на подгизнали от мръсотия въжета от долната палуба, мухлясало зебло, престояла храна и безполезни алхимични консервиращи вещества.

Това технически беше горният склад — капакът към истинския най-долен трюм беше запечатан и се намираше горе-долу вляво от тях. На няма и двайсет стъпки в обратна посока извитият черен нос на кораба пореше ветровете и водите. Чуваха плисъка на леките вълни покрай корпуса на кораба на три-четири стъпки над главите им.

— Най-дружелюбните хора и най-изисканите покои в Пиринчено море — отбеляза Локи.

— Но поне нищичко не виждаме — рече Джийн. — Можем да си представяме, че е хубаво.

— Поне да можехме да си представим и по-приятна миризма.

— Признавам, че да подреждаш и описваш товар е по-добре, отколкото самият ти да станеш на товар. — Джийн изпука с кокалчетата си и звукът отекна странно в мрака. — От колко време според теб сме тук долу?

— От час може би. — Локи въздъхна, оттласна се от капака към десния борд и се зае с мъчната работа да намери поне малко удобна ниша, в която да се напъха измежду буретата и чувалите, пълни с някакви твърди буци. Като ще скучае, поне да скучае легнал. — Но ще се учудя, ако смятат да ни държат тук завинаги. Мисля, че просто ни… мариноват. За онова, което предстои.

— Успя ли да се настаниш удобно?

— Силна борба водя. — Локи бутна един чувал и най-сетне се отвори достатъчно място, че да може да полегне. — Така по бива.

След малко се разнесе скърцането на много чифтове крака точно над тях, последвано от дращене. Стърженето по горната палуба (която бе покрита с промазано платно, за да не прониква светлина до тях) спря. Мижава светлинка нахлу в мрака и Локи присви очи.

— Ама че работа — смънка той.

— Проверка на товара! — разнесе се познат глас от горе.

— Търсим нещо, дето не си е на мястото. Вие двамата сте точно това.

Джийн изпълзя към бледия квадрат от светлина и погледна нагоре.

— Лейтенант Езри?

— Делмастро — поправи го тя. — Езри Делмастро, следователно лейтенант Делмастро.

— Моите извинения, лейтенант Делмастро.

— Така те искам. Как ви се харесва каютата?

— Можеше да вони и по-гадно — обади се Локи. — Но мисля, че за да стане това, ще трябва няколко дни да опикавам всичко тук наред.

— Ако оживееш, докато запасите ни почнат да привършват, такива неща ще ти се наложи да пиеш, че ще превърнат тази смрад в блажен спомен — рече Делмастро.

— Обикновено пускам стълба, но това са само три стъпки. Ще се изкатерите. Качете се горе, бавно — на капитан Дракаша изведнъж силно й се прииска да си поприказва с вас.

— Предложението включва ли и вечеря?

— Късмет ще извадите, ако включва дрехи на гърба ви, Равел. Качвай се тук. Първо дребосъците.

Локи изпълзя покрай Джийн и се покатери през люка и излезе на не чак толкова задушния въздух на третата палуба. Лейтенант Делмастро чакаше там с осем души от екипажа, въоръжени и с брони. Щом се изправи в коридора, едно яко женище го награби изотзад. След малко трима души вдигнаха на палубата и Джийн.

— Така. — Делмастро стисна китките на Джийн и щракна върху тях чифт белезници от закалена стомана. След това дойде редът и на Локи — тя нагласи студените окови и ги заключи, без да се церемони. Локи набързо огледа белезниците с вещо око. Бяха смазани, без ръжда и толкова стегнати, че не би могъл да се измъкне от тях, дори и да разполагаше с време да ги понамести с палци, което щеше да е доста болезнено.

— Капитанът най-сетне успя да поговори продължително с някои от бившия ти екипаж — осведоми го Делмастро. — Страшно любопитна, така бих я нарекла.

— О, чудесно — отвърна Локи. — Още един чудесен шанс да обясня на някого какъв съм и що съм. Ама много обичам да се обяснявам.

Бдителните придружители ги подкараха и скоро те се изкачиха на палубата, в сгъстилия се сумрак. Слънцето почти се беше скрило зад западния хоризонт — кървавочервено око, което лениво спускаше клепачи от червеникави облаци. Локи благодарно загълта свежия въздух и отново се порази от това що за хора се мотаеха по палубата на „Отровната орхидея“. Тя гъмжеше от екипаж — и мъже, и жени, които се суетяха насам-натам или работеха на светлината на многобройни алхимични фенери.

Стигнаха средата на кораба. Нещо клопаше и пърхаше в един тъмен сандък точно пред главната мачта. Кокошарник — поне една птица кълвеше възбудено мрежата на клетката.

— Съчувствам ти — прошепна Локи.

Моряците от „Орхидеята“ ги водеха към кърмата, на няколко крачки пред Джийн. На квартердека, точно над коридора, който водеше към каютите на кърмата, група моряци по сигнал на Делмастро отново хванаха Джийн.

— Поканата е само за Равел — обясни тя — Мастер Валора може да изчака тук, докато видим накъде отива цялата тази работа.

— А… — обади се Локи. — Жером, тука удобно ли ще ти бъде?

— Студените стени затвор не значат, ни пък оковите те правят роб — издекламира Джийн с усмивка.

Лейтенант Делмастро го погледна удивено и след малко също задекламира:

— И на новооковани от устата ще полетят на дързостта словата, като искри от кремък, тъй горещи и тъй недълговечни като тях.

— Вие знаете „Десетте честни ренегати“ — отбеляза Джийн.

— Както и ти. Много интересно. И… съвсем неуместно. — Тя бутна леко Локи към коридора. — Ти стой тук, Валора. Само да си мръднал заплашително с пръст, и ще умреш на място.

Локи се запрепъва по коридора и влезе в едно тъмно пространство, почти близнак на това в „Червеният вестоносец“, макар и по-голямо. Ако бързата преценка на Локи беше вярна, „Отровната орхидея“ беше един и половина пъти по-дълъг от бившия му кораб. Там имаше малки каюти, чиито входове бяха затулени със зебло, по две от двете страни, а вратата на кърмовата каюта беше здрава, от вещерско дърво и сега беше затворена. Езри блъсна Локи встрани и почука по нея три пъти.

— Езри е, с въпросителната — извика тя.

След малко вътре свалиха резето и Делмастро даде знак на Локи да влезе пред нея.

Каютата на капитан Дракаша, в противоположност на тази на Равел, показваше всевъзможни признаци на дълго и уютно обитаване. Силно осветена от алхимични лампи във формата на полирани кристали в златни обкови, тя бе отрупана от цели пластове гоблени и копринени възглавници. Няколко ракли подпираха лакирана маса, цялата покрита с празни чинии, сгънати карти и инструменти за навигация, чието качество биеше на очи. Сърцето на Локи се сви, щом видя собствения си сандък, който зееше отворен на пода до стола на Дракаша.

Завесите на кърмовите прозорци бяха дръпнати. Дракаша седеше пред тях. Беше съблякла фрака и ризницата и дундуркаше на коленете си три-четиригодишно момиченце. През прозорците Локи виждаше „Червеният вестоносец“, погълнат от все по-гъстия мрак, по който щъкаха кандилкащи се светлинки — това трябваше да са ремонтните отряди.

Локи погледна наляво да види кой отвори вратата, сведе очи и срещна погледа на къдраво момченце, съвсем малко по-голямо от момиченцето в прегръдките на Замира. И двете деца имаха нейната катраненочерна коса и чертите им приличаха на нейните, но кожата им беше малко по-светла, като пустинен пясък в сенките. Езри разроши с обич косата на момченцето и бутна Локи навътре в каютата. Момчето се дръпна срамежливо.

— Ето там. — Замира, без да обръща никакво внимание на новодошлите, посочи през кърмовия прозорец. — Виждаш ли, Косета? Знаеш ли какво е това?

— Кораб — отвърна момиченцето.

— Точно така — усмихна се Замира… Не, поправи се Локи, усмихна се самодоволно. — Новият кораб на мама. От който мама взе хубава купчинка злато.

— Злато! — запляска с ръце момиченцето.

— Точно така. Но виж кораба, миличко. Ще кажеш ли на мама какви са тези високи неща? Високите неща, които стърчат към небето?

— Те… ъъ… ха! Не.

— Не, не знаеш, или не, вдигаш размирици?

— Бунт, бунт!

— Не и на маминия кораб, Косета. Погледни пак. Мама вече ти е казвала какво са те, нали? Те стърчат към небето и крепят платната, и са…

— Мачта — рече момичето.

— Мачти. Но все пак е вярно. А колко са те? Колко мачти има новото корабче на мама? Преброй ги за мама.

— Две.

— Колко си умна! Да, новият кораб на мама има две мачти. — Замира се наведе към личицето на дъщеря си и двете допряха носове. Косета захихика. — А сега ми намери още неща по двойки.

— Ъъ…

— Тук, в каютата, Косета. Намери на мама двойка неща.

— Ъъ…

Момичето се огледа и набута в устата си почти цялата си лява длан, а после посочи двойка саби в ножници, подпрени на стената точно под кърмовия прозорец.

— Меч — каза то.

— Вярно! — Замира я целуна по бузата. — Мама има два меча. Поне ти можеш да ги видиш, миличко. А сега бъди послушна и се качи на палубата с Езри. Мама трябва да поговори с този мъж насаме, само за малко. И Паоло ще се качи.

Езри отиде при Косета, прегърна я и момиченцето радостно се притисна до нея. Паоло следваше лейтенантката като сянка, като гледаше тя винаги да е между него и Локи, и надничаше иззад краката й, когато изобщо дръзваше да погледне.

— Сигурна ли сте, че искате да останете тук сама, капитане?

— Ще се оправя, Дел. Валора е този, който ме тревожи.

— Той е окован и пазен от осем моряци.

— Мисля, че ще се оправяш. А екипажът на „Червеният вестоносец“?

— Всичките са под бака. Треган ги държи под око.

— Добре. Скоро и аз ще дойда. Изведи Паоло и Косета при Гуилем и ги настани на квартердека, но по-далече от парапета.

— Ест.

— А на Гуилем кажи, че ако се опита пак да им даде неразредена бира, ще му изрежа сърцето от гърдите и ще се изпикая в дупката.

— Ще му го цитирам дословно, капитане.

— Хайде, изнасяйте се. Ако не слушате Езри и Гуилем, милички, мама никак няма да е доволна!

Лейтенант Делмастро излезе от кабината заедно с двете деца и затвори вратата. Локи се зачуди как ли да се държи на срещата. Нищичко не знаеше за Дракаша — нито слабите й места, за да ги използва, нито предразсъдъците й, за да ги обори. Да си признае за всичките разнообразни пластове от измама, под които работеше, вероятно щеше да бъде грешка. Най-добре засега беше да продължи да бъде Равел.

Капитан Дракаша взе сабите си и за пръв път впери очи в Локи. Той реши да заговори пръв, дружелюбно:

— Децата са ваши?

— Колко малко убягва на проницателния поглед на ветеран разузнавач. — Тя извади едната сабя от ножницата с меко металическо съскане и посочи Локи с нея. — Седни.

Локи се подчини. Единственият друг стол в каютата беше до масата. Той се настани на него и сви окованите си ръце в скута си. Замира се отпусна на своя стол насреща му и сложи оголената сабя на коленете си.

— Там, откъдето идвам аз, имаме един обичай, когато въпросите се задават над оголена сабя. — Говореше с ясно изразен, хармоничен акцент, който Локи не можеше да разпознае. — Познат ли ти е?

— Не — отвърна Локи, — но мисля, че смисълът е ясен.

— Добре. Нещо в твоята история не се връзва.

— Почти всичко не се връзва в моята история, капитан Дракаша. Имах кораб, капитан и куп пари. А сега гушкам чувал картофи в трюм, който вони като дъното на немита бирена чаша.

— Не се надявай на трайна връзка с картофите. Исках само да не ми се пречкаш, докато разговарям с някои от екипажа на „Вестоносецът“.

— О… И как ви се струва екипажът ми?

— И двамата знаем, че те не са твой екипаж, Равел.

— Как е екипажът?

— Ядва се, но за това ти нямаш заслуги. Загубиха хъс за битка още щом видяха колко сме на брой. Повечето направо нямаха търпение да се предадат, така че превзехме кораба с цената на няколко синини и малко наранени чувства.

— Благодаря ви за това.

— Но не се държахме любезно заради теб, Равел. Всъщност късмет извадихте, че се завъртяхме насам. Обичам да следвам дирята на бурите от края на лятото. Те изплюват сочни хапки в състояние, в което не могат да откажат на нашето гостоприемство.

Дракаша бръкна в сандъка на Локи, поразрови се из съдържанието и извади малък наръч документи.

— А сега искам да узная кои са Леоканто Коста и Жером де Фера.

— Самоличности за прикритие — обясни Локи. — Фалшиви лица, които ползвахме, докато работехме в Тал Верар.

— В служба на Архонта?

— Да.

— Почти всичко тук е подписано „Коста“. Кратки препоръки… поръчка за някакви столове… разписка за дрехи, оставени на склад. Единственият документ с името Равел е това удостоверение на верарски морски офицер. Орин ли да те наричам, или Леоканто? Кое е фалшивото лице?

— Можете да си ме наричате Равел — рече Локи. — От години съм в списъка на офицерите под това име. Оттам си получавам заплатата.

— Във Верар ли си роден?

— На континента. В едно село, Во Сармара.

— С какво се занимаваше, преди да постъпиш на служба при Архонта?

— Бях, както ги наричат, търпеливец.

— Това занаят ли е вече?

— Искам да кажа майстор на везни и тежести, член на търговски синдикат. Аз бях търпеливецът, защото теглех, разбирате ли?

— Смешник. За синдикат в Тал Верар?

— Да.

— Значи несъмнено си работил за Приори.

— Това бе една от първоначалните подбуди на хората на Страгос да ме вкарат в тяхното лоно. След като се оказах полезен като агент в синдиката, ми възложиха нови задължения.

— Хммм. Разговарях продължително с Джабрил. Достатъчно дълго, че без труд да повярвам, че морският ти чин е фалшив. Имаш ли какъвто и да било опит във войската?

— Не съм минавал през официално военно обучение, ако за това ме питате.

— Любопитно е, че си се домогнал до военен кораб, макар и малък.

— Когато пипаме достатъчно бавно и внимаваме да не разстроим никого, капитаните от разузнаването добиват изключително големи права за реквизиция. Или поне ние се сдобихме. Подозирам, че колегите ми ще бъдат сковани от нежелан надзор заради онова, което сторих аз.

— Трагедия. Но все пак… любопитно е и това, че когато ми беше в краката, се наложи да ме попиташ за името ми. Мислех, че на всекиго в служба на Страгос би било ясно коя съм. Колко време служи при него?

— Пет години.

— Значи си постъпил след загубата на Свободната армада. Но все пак като верарец…

— Разполагах с ваше непълно описание — рече Локи. — Само името ви и името на вашия кораб. Уверявам ви, че ако Архонтът бе поръчал да нарисуват портрета ви за нас, никой мъж на служба при него не би останал в неведение за това как изглеждате.

— Отличен стил, но добре ще направиш, ако ме смяташ за неподатлива на ласкателство.

— Колко жалко. Толкова добър ласкател съм.

— И трето любопитно нещо ми хрумва. Ти изглеждаше искрено изненадан, когато видя децата ми на борда.

— Ами… просто ми се видя странно, че сте ги взели със себе си тук, в открито море. Подложени на опасностите от… всичко това.

— А къде иначе бих могла да ги държа под око? — Замира прокара пръст по дръжката на сабята. — Паоло е на четири години, Косета — на три. Вашите данни действително ли са толкова остарели, че не знаехте за тях?

— Вижте, аз бях зает с операции вътре в града срещу Приори и останалата опозиция. Не обръщах много внимание на флотските дела, освен получаването на официалната ми заплата.

— За главата ми е обявена награда от пет хиляди солария. За моята и за главата на всеки капитан, оцелял от Войната за признаване. Знам, че мои и на членовете на семейството ми точни описания са разпространени в Тал Верар миналата година. Успях да се домогна до някои листовки. Очакваш ли да повярвам, че някой с вашето положение може да е дотолкова невеж?

— Твърде ми е неприятно да накърня чувствата ви, капитан Дракаша, но вече ви казах, аз бях сухоземен…

— Си.

— … съм и бях, и следях какво става в града. Имах време само колкото да науча основите на оцеляването, когато започнах да се подготвям да открадна „Вестоносецът“.

— Но защо? Защо да крадеш кораб и да излезеш в морето? Нещо, което е съвсем извън признатия ти опит? Ако си следил какво става на сушата и града, защо не предприе нещо на сушата и в града?

Локи облиза устни — бяха изсъхнали и го дразнеха. Прелисти досието със сведения за Орин Равел наум, но героят не беше разработван за разпит от подобна перспектива.

— Може да ви прозвучи странно — заговори той, — но нищо по-добро не можех да направя. Оказа се, че фалшивият ми чин на морски офицер ми дава най-големи възможности да сторя зло на Архонта. Кражбата на кораб беше по-величествен жест от кражбата на, да речем, карета.

— И с какво Страгос е заслужил този величествен жест?

— Дал съм клетва никога да не говоря за това.

— Колко удобно.

— Точно обратното — отвърна Локи. — Как бих искал да ви успокоя.

— Да ме успокоиш? Та как биха могли да ме успокоят твои думи? Ти лъжеш и доукрасяваш стари лъжи и отказваш да обсъждаш какво те е подтикнало да се заловиш с: подобно налудничаво начинание. Щом не желаеш да ми отговаряш, съм длъжна да те възприемам като опасност за кораба и че ако те приема, рискувам да обидя Максилан Страгос. Не мога да си позволя последствията от това. Мисля, че е време да те върна там, където те намерих.

— В трюма?

— В открито море.

— Ех… — Локи се намръщи, а после прехапа бузата си, за да не се разкиска. — Ех, капитан Дракаша, това беше много добро. Любителско, ала изобретателно. Някой, не с моето минало, би ви се хванал.

— Проклятие! — Дракаша се усмихна сдържано. — Трябваше да дръпна пердетата на кърмовите прозорци.

— Да, виждам, че вашите хора се суетят по „Вестоносецът“, докато разговаряме. Предполагам, че екипажът ви размотава въжетата, че корабът да не пълзи като бебе, нали? Ако давахте и лайно от плъх за това, че ще обидите Архонта, щяхте да потопите кораба, не да го поправяте за плаване.

— Вярно — призна Дракаша.

— Което значи…

— Което значи, че все още аз задавам въпросите, Равел. Разкажи ми за твоя съучастник, мастер Валора. Особено близък приятел?

— Стар сътрудник. Помага ми в Тал Верар в… неприятната работа.

— Само сътрудник ли?

— Плащам му добре и му имам доверие за работата, да.

— Любопитно е, че е толкова образован. — Замира посочи тавана на каютата. Отворите по тесния тавански прозорец бяха леко открехнати, за да влиза въздух от квартердека. — Чух ги двамата с Езри да си цитират Лукарно преди няколко минути.

— „Трагедията на десетте честни ренегати“ — уточни Локи. — Жером… я обича.

— Той може да чете. Според Джабрил той не е моряк, но може да прави сложни изчисления. Говори вадрански. Използва търговски термини и добре се ориентира в товара. Предполагам, че произхожда от семейство на преуспяващи търговци.

Локи не каза нищо.

— С тебе е отпреди да постъпите на служба при Архонта, нали?

— Той беше слуга на Приори, да. — Струваше му се, че да вмести Джийн в предположенията на Дракаша няма да е толкова трудно, колкото Локи се боеше. — Доведох го с мен, когато се присъединих към каузата на Архонта.

— Но не като приятел.

— Само много добър агент.

— Моят неморален шпионин, точно както трябва — рече Дракаша, после стана, застана под таванския прозорец и повиши глас: — Ей, на палубата!

— Ест, капитане? — чу се гласът на Езри.

— Дел, доведи Валора тук.

След малко вратата на каютата се отвори и влезе Джийн, следван от лейтенант Делмастро. Капитан Дракаша внезапно извади и втората си сабя. Празните ножници изщракаха на пода и тя насочи оръжието към Локи.

— Ха си понечил да станеш от стола, ще умреш на мига! — рече тя.

— Какво става…

— Тихо, Езри. Искам да се оправим с Валора.

— Ваша воля, капитане.

И преди Джийн да успее да направи нещо, Езри го изрита рязко с дясно коляно, толкова бързо и точно, че Локи трепна. След удара последва рязко блъсване и Джийн падна на четири крака.

— Ти може и да ми влезеш в някаква работа, Равел. Но не мога да ти позволя да запазиш агента си. — Дракаша пристъпи към Джийн, вдигнала дясната сабя.

Преди да се усети, Локи вече беше скочил от стола, хвърли се върху нея и се опита да омотае ръцете й с веригата на оковите си.

— НЕ! — кресна той. Каютата се завъртя бясно и Локи се просна на пода с тъпа пулсираща болка в челюстта. Умът му, изоставащ с крачка-две от темпото на събитията, постепенно стигна до извода, че Дракаша го беше цапардосала по брадата с дръжката на едната си сабя. Сега лежеше по гръб, а сабята бе надвиснала над гърлото му. Дракаша изглеждаше десет стъпки висока.

— Моля ви — смънка Локи. — Не Жером! Няма нужда!

— Знам — отвърна Дракаша. — Езри?

— Явно ви дължа десет солария, капитане.

— Трябваше да се досетиш — ухили се Дракаша. — Чу какво каза Джабрил за тия двамцата.

— Чух, чух. — Езри коленичи над Джийн с искрено загрижено лице. — Само че не предполагах, че Равел е такъв.

— Това нещо рядко се проявява само в една насока.

— И за това трябваше да се досетя.

Локи вдигна ръце и бутна встрани сабята на Дракаша. Тя не се възпротиви. Той се претърколи, надигна се на колене и прегърна Джийн с ръка, без да обръща внимание на пулсиращата болка в челюстта си. Поне знаеше, че не е счупена.

— Добре ли си, Жером?

— Нищо ми няма — отвърна Джийн. — Поодрасках си ръцете.

— Съжалявам — рече Езри.

— Не се безпокойте — отвърна Джийн. — Много добър удар. Няма нищо по-добро, за да съборите някой с моя ръст. — Той се изправи, залитайки подкрепян от Локи и Езри. — Удар в бъбреците може би.

Езри показа железния бокс, надянат на пръстите на десницата й.

— Това беше резервният план — обясни тя.

— По дяволите, как се радвам, че не го използвахте! Но вие можехте… Аз можеше да падна назад, ако не ме бяхте блъснали достатъчно бързо. Ако бяхте захванали пищяла ми с ходило изотзад…

— И това ми хрумна. Или едно добро мушване в чувствителното място в подмишницата ти…

— И извиване на ръката, да. Това би било…

— Но не бих го приложила срещу толкова едър човек — няма го необходимия натиск, освен ако…

Дракаша се прокашля шумно и Джийн и Езри млъкнаха смутено.

— Излъга ме за Жером, Равел. — Тя вдигна полата си и сабите рязко издрънчаха, когато ги прибра в ножниците. — Той не е нает агент, приятел ти е. Такъв, който няма да допусне да те изхвърлят сам от кораба. Такъв, когото ти ще защитиш, въпреки че те предупредих, че ще умреш.

— Хитро. — Локи усети как бузите му леко се зачервяват. — Значи всичко е било заради това.

— Повече или по-малко. Трябваше да разбера що за човек си, преди да реша какво да те правя.

— И какво решихте?

— Ти си безразсъден, суетен и прекалено хитър — отвърна Дракаша. — Страдаш от заблуждението, че увъртанията ти са очарователни. И също като Жером не би се поколебал да умреш глупаво заради приятел.

— Да — отвърна Локи. — Е… може би съм се привързал към грозния дебелак с годините. Това какво значи — че се връщаме в трюма или поемаме в открито море?

— Нито едното от двете — отвърна Дракаша. — Отивате на бака, където ще ядете и спите заедно с останалите от екипажа на „Червеният вестоносец“. Лека-полека, една по една ще смъкна от теб и останалите ти лъжи. Засега съм доволна, че докато си имаш Жером, за да се грижиш за него, ще се държиш разумно.

— А какви сме? Роби?

— Никой на борда на този кораб не поробва никого — заяви Дракаша със заплашителна нотка в гласа. — Обаче екзекутираме доста умници.

— Мислех, че увъртам очарователно.

— Запомни това: целият ти свят се състои от няколкото педи празна палуба, която ти отпускам, и си извадил страшен късмет, че ги имаш. С Езри ще обясним положението на всички ви на бака.

— Ами нещата ни? Тоест документите? Личните документи? Златото задръжте, но…

— Да го задържа? Ама сериозно ли? Ама че сладурче е този, нали. — Дракаша подритна капака на Локиевия сандък и той се затвори. — Да кажем, че документите ви са залог за доброто ви поведение. Не ми стигат празни пергаменти, а двете ми деца наскоро откриха колко радост доставя мастилото.

— Напълно ви разбрах.

— Езри, замъкни ги на палубата, нека им свалят оковите. Продължаваме да се правим, все едно сме длъжни да отидем на някакво важно място.