Скот Линч
Червени морета под червени небета (8)

2

— Нарича се Обветрената скала — рече Страгос и посочи каменната кула, която стърчеше над малкия остров на разстояние само един полет на стрела от шумолящите бели вълни, очертаващи външната бариера от стъклени рифове на Тал Верар. Те бяха пуснали котва в дълбоката седемдесет стъпки вода, на цяла миля западно от Сребърната Марина. Топлото утринно слънце тъкмо се издигаше над града зад тях и превръщаше пластовете мъгла над него в етажи от мека светлина.

Точно както каза Мерейн, Страгос бе пристигнал призори в дълга трийсет стъпки лодка от полирано черно дърво с удобни кожени седалки на кърмата и позлатени спирални орнаменти по всички повърхности. Предоставиха платната на Локи и Джийн под минималния надзор на Калдрис, а Мерейн седна на носа. Локи се зачуди дали тя изобщо можеше да се чувства удобно на друго място.

Отплаваха на север, после заобиколиха Сребърната Марина и завиха на запад, подгонили синята сянка на нощното небе на далечния хоризонт.

Скоро пуснаха котва, за да огледат самотната кула.

Страгос не похвали Локи и Джийн за управлението на лодката, но и не ги нахока.

— Обветрената скала — повтори Джийн. — Чувал съм за нея. Някаква крепост.

— Затвор, мастер Де Фера.

— Ще го посетим ли тази сутрин?

— Не — отвърна Страгос. — Скоро ще се върнете и ще слезете на сушата. Сега искам само да го видите… и да ви разкажа една историйка. Имам на служба един капитан, на който никак, ама никак не може да се разчита, но досега великолепно успяваше да прикрива недостатъците си.

— Думите са безсилни да изразят колко съжалявам да чуя това — рече Локи.

— Той ще ме предаде — продължи Страгос. — От месеци е замислил голямо и окончателно предателство. Ще открадне от мен нещо изключително ценно и ще го обърне срещу мен така, че всички да видят.

— Трябваше да го следите по-внимателно — измърмори Локи.

— Следях го — отвърна Страгос. — И в момента го следя. Капитанът, за когото говоря, си ти.

3

Обветрената скала имаше само една врата — обкована с желязо, единайсет стъпки висока, заключена и вардена отвътре. Когато Локи и Джийн се приближиха, един капак в стената до вратата се приплъзна встрани и в отвора се появи глава, очертана от светлината на лампата. Жената страж попита със съвсем невъзмутим глас:

— Кой е?

— Офицер на Архонта и Съвета — отвърна Локи с ритуална официалност. — Този човек е моят боцман. Ето заповедта и документите ми.

Той подаде на жената зад вратата наръч документи, свити на стегнато руло. Тя затвори капака. Локи и Джийн изчакаха мълчаливо няколко минути, заслушани в шумоленето на вълните над близките рифове. Двете луни тъкмо изгряваха и посребряваха Южния хоризонт, а звездите обсипаха безоблачното небе като захарни кристали, разпръснати върху черно платно.

Най-сетне се разнесе дрънчене на метал, пантите заскърцаха и тежките порти се разтвориха. Жената страж излезе да ги посрещне и отдаде чест, но не върна документите на Локи.

— Извинявам се за забавянето, капитан Равел. Добре дошли в Обветрената скала.

Локи и Джийн я последваха във входната зала на кулата, разделена на две от черна желязна решетка, висока от пода до тавана, по цялата й ширина. В далечния край на решетката един мъж, седнал зад дървено писалище, управляваше механизмите, които след малко захлопнаха вратата зад гърбовете им.

Мъжът, също като жената, беше облечен в синьото на Архонта под оребрената черна кожена ризница — предпазители на ръцете, жилетка и предпазител за врата. Беше гладко избръснат и красив и изчака зад решетките жената да му подаде документите на Локи.

— Капитан Орин Равел — рече тя. — И боцманът му. Тук са по заповед на Архонта.

Мъжът дълго оглежда документите на Локи, а после кимна и ги подаде през решетката.

— Разбира се. Добър вечер, капитан Равел. Този мъж е вашият боцман Жером Валора?

— Да, лейтенант.

— Дошли сте да видите затворниците във втората килия? Някого конкретно ли?

— Само общ оглед, лейтенант.

— Както ви е угодно. — Мъжът свали един ключ от врата си, отвори единствената врата в желязната решетка и излезе при тях усмихнат. — Ще се радваме да ви окажем всякаква помощ, изисквана от Протектора, господине.

— Силно се съмнявам — отвърна Локи и стилетът се приплъзна в лявата му длан. Той замахна и поряза жената страж зад дясното ухо, по оголената кожа между кожения предпазител за врата и изпънатата й коса. Тя извика, завъртя се и мигом извади сабята си от закалена стомана от ножницата.

Джийн се справи с мъжа още преди тя да успее да я извади. Стражът нададе сподавен звук на изненада, когато Джийн го натресе в решетката и му нанесе рязък страничен удар по врата с дясната си длан. Кожената ризница попречи на удара да бъде смъртоносен, но без да намали шока. Стражът изпъшка и Джийн с лекота го притисна изотзад, обездвижи ръцете му и го стисна в желязна хватка.

Локи се стрелна назад, извън обсега на жената, а тя замахна със сабята. Първата й атака бе бърза и острието мина на косъм от него. Втората — малко по-бавна, и Локи VI избегна лесно. Жената се приготви да нападне за трети път, но се препъна в собствения си крак. Ченето й увисна изненадано.

— Ти… копеле… — измънка тя. — От… от… отрова.

Локи потрепери, когато жената се захлупи по очи на каменния под — бе възнамерявал да я хване, но веществото по острието действаше по-бързо от очакваното.

— Копеле! — прокашля се лейтенантът и се замята безпомощно в хватката на Джийн. — Ти я уби!

— Разбира се, че не съм я убил, малоумнико! Честно, вие, хора… изкараш тука сабя, където и да е, и веднага решавате, че си убил някого. — Локи застана пред стража и му показа стилета. — Веществото, с което е намазано острието, се нарича Мраз за ума. Спиш дълбоко цяла нощ и се будиш по обед. И тогава е същински ад. Извинявам се. Във врата ли искаш или по дланта?

— Ти… Проклет предател!

— Значи във врата. — Локи резна мъжа зад лявото ухо и още непреброил до осем, той се свлече в ръцете на Джийн, по-отпуснат от мокра коприна. Джийн внимателно го положи на пода и свали от колана му малка халка с железни ключове.

— Така — рече Локи. — Да посетим втората тъмница.

4

— Равел не съществуваше допреди месец — обясни Страгос. — Не и преди да разполагам с теб, за да изградя лъжата около теб. Дузина от най-доверените ми мъже и жени ще се закълнат, че той съществува наистина, че са изпълнявали задачи и са се хранили заедно с него, че са разговаряли за задължения и всякакви дреболии в неговата компания.

Счетоводителите ми изготвиха заповеди, разписания за дежурства, разписки за плащания и други документи и ги вкараха в архивите ми. Мъже под името на Равел наемаха стаи, купуваха стоки, шиеха си по поръчка униформи, доставени в Марината на мечовете. По времето, когато аз ще се заема с последиците от твоето предателство, той ще изглежда истински — и като факт, и като спомен.

— Последици? — попита Локи.

— Равел ще ме предаде, точно както ме предаде и капитан Бонер, когато изведе моя кораб „Василиск“ от пристанището преди седем години и вдигна червеното знаме. Това ще се случи пак… два пъти на един и същ Архонт. По някои краища ще ми се подиграват известно време. Временна загуба заради дългосрочната печалба. — Той се намръщи. — Не си ли се замислял как ще откликне обществото спрямо онова, което уреждам, мастер Коста? Аз несъмнено съм се замислял.

— Богове, Максилан — възкликна Локи, като си играеше разсеяно с възела на едно от въжетата, крепящо относително малкото главно платно на кораба. — В плен на морето да се преструвам на майстор в занаят, за който не знам почти нищо, и да се боря за живота си с твойта шибана отрова в моите вени! Ще се постарая да те включа в молитвите си заради тегобите ти.

— И Равел е магаре — отвърна Архонтът. — Специално съм го вписал в миналото му. А сега нещо, което трябва да знаеш за Тал Верар — стражите на Приори вардят затвора Високата цитадела в Кастелана. Повечето затворници на града ги вкарват там. Но макар Обветрената скала да е много по-малка, тя е моя. Служителите и снабдителите са само мои хора.

Архонтът се усмихна.

— Ето там предателството на Равел ще мине границата, след която няма връщане. И оттам, мастер Коста, вие ще вземете екипажа си.

5

Точно както ги предупреди Страгос, наложи се да обезвредят и още един страж на първия подземен стаж с килии под входната зала, в подножието на широка вита стълба от черно желязо. Каменната кула над тях беше за стражите и алхимичните светлини. Истинското предназначение на Обветрената скала обслужваха три древни каменни подземия далеч надолу под морската повърхност, в основата на острова.

Мъжът ги видя, че идват, и незабавно застана нащрек — без съмнение слизането на Локи и Джийн без придружители беше нарушение на устава. Щом той се втурна нагоре по стъпалата, Джийн го освободи от меча, изрита го в лицето и докато се гърчеше, го удари в корема. След едномесечното изпълнение на прищевките на Калдрис силата му като че бе нараснала повече от всякога и на Локи почти му дожаля за клетника, който се мяташе под него. Той се пресегна, боцна стража с малко Мраз за ума и подсвирна весело.

Край с нощната смяна — отряд скелет, без готвачи и други служители. Един страж на кея, двама във входната зала, един в първото подземие. Двамата на покрива по пряка заповед на Страгос бяха пийнали упойващ чай и бяха заспали с чайника помежду им. Сутрешната смяна щеше да ги намери заедно с допустимото извинение за състоянието им и това щеше да обвие цялата афера с още един пласт на объркване.

В самата Обветрена скала не държаха лодки, затова дори и да предположеха, че някой затворник ще успее да избяга от килиите с железни решетки, вкопани в сълзящите от влага стени на старите подземия, и да се измъкне на свобода през преградената с решетки входна зала и единствената укрепена врата, щеше да му се наложи да проплува цяла миля в открито море (най-малкото), наблюдаван с интерес от многобройни прегладнели изчадия в дълбините.

Локи и Джийн подминаха желязната врата, водеща към килиите в първото подземие, и продължиха надолу по витото стълбище. Въздухът беше влажен и миришеше на сол и некъпани тела. След като минаха през желязната врата на втория етаж, те се намериха в подземие, разделено на четири големи килии, дълги и с ниски тавани, по две от всяка страна на дългия петнайсет стъпки коридор между тях.

Само една от тези килии бе заета — няколко десетки мъже спяха на пода, осветени от бледозелената светлина на алхимични кълба, окачени високо по стените. Тук въздухът смърдеше, напоен с миризмите на непрани чаршафи, урина и престояла храна. Тънки струйки мъгла се виеха около затворниците. Няколко будни чифта очи проследиха Локи и Джийн, щом приближиха вратата.

Локи кимна на Джийн и едрият задумка с юмрук по решетката на вратата. Тя издрънча остро и отекна непоносимо в сълзящите стени на подземието. Стреснатите затворници се надигнаха от мръсните си сламеници, разкрещяха се и заругаха.

— Ей, мъже, уютно ли ви е там вътре? — кресна Локи, като се мъчеше да надвика врявата. Джийн престана да думка.

— Много по-уютно ще ни бъде, ако тук при нас има хубавичък, сладичък верарски капитан, та да го ебем отвсякъде! — отвърна един затворник до вратата.

— Нямам никакво търпение — рече Локи и посочи вратата, от която бяха дошли с Джийн. — Ако изляза през оная врата, няма да се върна повече.

— Чупката тогава и ни остави да спим! — заяви едно плашило в далечния ъгъл на килията.

— А ако не се върна повече — продължи Локи, — то никой от вас, клети копелета, никога няма да разбере защо в първото и третото подземие има затворници във всяка килия… а пък това е съвсем празно, освен вас.

Това успя да ги заинтригува. Локи се усмихна.

— Така е по-добре. Моето име е Орин Равел. Допреди няколко минути бях капитан от флотата на Тал Верар. А Вие сте тук, защото аз съм ви избрал. Всичките до един. Аз ви избрах и после аз съчиних заповедите, които ви пратиха в подземие с празни килии.

6

— Аз избрах първоначално четирийсет и четирима затворници — рече Страгос, докато гледаха Обветрената скала, огряна от лъчите на утринното слънце. Една лодка с войници в сини дрехи идваше насам в далечината, вероятно за да сменят сегашната стража. — Изпразних второто подземие и оставих там само тях. Всички заповеди с подпис „Равел“ са приемливи, но при внимателен оглед признаците за фалшифициране ще бъдат забелязани. Мога да използвам това по-късно като уместно оправдание да арестувам няколко чиновници, чиято вярност не е… достатъчно пряма за моя вкус.

— Бива си го това! — одобри Локи.

— Да — продължи Страгос. — Тези затворници до един са първокласни моряци, взети от кораби, конфискувани по най-разнообразни причини. Някои са в затвора от няколко години. Мнозина всъщност са бивши членове на екипажа на твоя „Червен вестоносец“, извадили късмета да не ги екзекутират заедно с началниците им. А някои дори е възможно да имат опит като пирати.

— Защо държите затворници в Скалата? — попита Джийн. — По принцип?

— Фураж за веслата — отвърна Калдрис. — Удобно е да ти е подръка. Като избухне война, всичките ще бъдат помилвани, ако се съгласят да работят като гребци на галери, докато трае тя. В Скалата през повечето време има някоя и друга галера.

— Калдрис е напълно прав — потвърди Страгос. — Сега, както казах, някои от тези мъже са там от няколко години, но на никого не се е налагало да търпи такива условия като в последните месеци. Бях ги лишил от всичко, от чистите чаршафи до редовното хранене. Стражите бяха жестоки и докато те спяха, им вдигаха шум и ги заливаха с кофи студена вода. Смея да твърдя, че сега няма нито един сред тях, който да не мрази Обветрената скала, Тал Верар и мен. Лично.

Локи кимна бавно.

— И затова очаквате затворниците да посрещнат Равел като свой спасител.

7

— Значи ти си виновен, задето са ни тикнали в тоя ад, шибан верарски гъзолизец?

Един от затворниците дойде до решетката и я стисна. Порутената килия трябваше да издържи на телосложение, страховито подобие на старинните статуи на герои. Локи предположи, че той е отскоро тук — мускулите му изглеждаха като издялани от вещерско дърво. Кожата и косата му бяха толкова черни, че се отърсваха, сякаш презрително, от бледозеленото сияние.

— Аз съм този, заради когото са ви преместили в това подземие — рече Локи. — Но не аз съм ви натикал в затвора. И не съм се разпоредил аз да проявяват към вас подобно отношение.

— „Отношение“ е много префърцунена дума!

— Как ти е името?

— Джабрил.

— Ти ли си тарторът?

— На какво? — Гневът на мъжа като че се поуталожи и премина в уморено примирение. — Зад железните решетки никой не е шибан тартор, капитан Равел. Пикаем там, където спим. Не правим проверки и не дежурим на смени, да му се не види.

— Вие всичките сте моряци — рече Локи.

— Бивши моряци — поправи го Джабрил.

— Знам ви какви сте. Иначе нямаше да сте тук. Замислете се — крадците ги пускат от затвора. Те отиват в Западната цитадела и се скъсват от тежък, робски труд, докато пукнат или ги помилват. Но дори и на тях им позволяват да видят небето. Дори и техните килии имат прозорци. Военнопленниците си заминават у дома, когато войната свърши. Длъжниците са свободни да си тръгнат, когато дълговете им се изплатят. Но вие, клети копелета… Вие сте затворени тук пряко нужда. Вие сте добитък. Ако има война, ще ви приковат за веслата, а пък ако няма… Ами…

— Война винаги има — рече Джабрил.

— От последната са минали седем години — уточни Локи, и после застана на решетката точно срещу Джабрил и го погледна в очите. — Може да минат и още седем. Може би никога няма да има. Наистина ли искаш да остарееш в това подземие, Джабрил?

— А какъв друг избор имам… капитане?

— Някои от бас са дошли тук от един кораб, конфискуван наскоро. Капитанът ви се е опитал да прекара контрабанда гнездо с оси стилет.

— Да, „Благополучното начинание“ — отвърна Джабрил. — Бяха ни обещали огромни купища злато за тази работа.

— Шибаните гадове убиха осем души по време на плаването — обади се друг затворник. — Мислехме си, че ще наследим дяловете им.

— Излезе, че късмета са го извадили те — додаде Джабрил. — Не им се наложи да търпят това проклето място.

— „Благополучното начинание“ е закотвен в Марината на мечовете — рече Локи. — Прекръстен е на „Червеният вестоносец“. Подновен, зареден с нови запаси, ремонтиран и опушен. Разхубавен. Архонтът смята да го вземе на служба.

— Браво на проклетия Архонт.

— Ще го командвам аз — рече Локи. — Той е на мое разположение. Ключовете са у мен.

— Тогава какво искате, ебати?

— Половин час след полунощ е. — Локи сниши глас до театрален шепот, който отекна драматично чак до дъното на килията. — Сутрешната смяна ще пристигне чак след повече от шест часа. А всички стражи в Обветрената скала… в момента… са в безсъзнание.

Цялата килия се изпълни с опулени очи. Мъжете се надигаха от сламениците си и се залепяха за решетките — необуздана, ала съсредоточена тълпа.

— Довечера напускам Тал Верар — рече Локи. — За последен път обличам тази униформа. Квит съм с Архонта и всичко, което той символизира. Смятам да взема „Червеният вестоносец“ и за тази цел ми трябва екипаж.

Тълпата от затворници се заблъска шумно и задърдори. През решетките към Локи се протегнаха ръце и той отстъпи назад.

— Аз работя на мачтата! — провикна се един от затворниците. — Много съм добър! Вземете ме!

— Девет години плавам по моретата! — изкрещя друг. — Всичко мога!

Джийн пристъпи напред, задумка отново по вратата на килията и ревна:

— ТИХОООО!

Локи вдигна във въздуха халката с ключовете, която Джийн взе от лейтенанта във входната зала.

— Ще отплавам на юг по Пиринчено море — заговори той. — Отивам в Порт Продигал. Това няма да се подлага на гласувания и преговори. Плавате с мен, плавате под червения флаг. Ако искате да напуснете, като стигнем Островите на призрачните ветрове — може! Но дотогава дебнем за парите и плячката. За кръшкачи място няма! Става дума за равни дялове.

Това щеше да им даде повод за размисъл, помисли си Локи. Пиратските капитани обикновено вземаха от два до четири дяла от десет от всяка плячка в морето. Само мисълта за равни дялове за всички би потиснала многобройни пориви за бунт.

— Равни дялове — повтори той, надвиквайки нов внезапен изблик на дърдорене. — Но трябва да вземете решение тук и сега. Положете клетва пред мен като ваш капитан, и ще ви освободя незабавно. Имам средствата да ви отведа от тази скала до „Червеният вестоносец“. Разполагаме с цели часове на тъмно, за да се измъкнем от пристанището и да се отдалечим. Ако не искате да дойдете, добре. Но в този случай не ви се полагат никакви любезности. Оставате тук, след като си тръгнем. Може би сутрешната смяна ще се впечатли от верността ви… но се съмнявам. Кой сред вас ще се въздържи?

Никой от затворниците не каза нищо.

— Кой сред вас ще излезе на свобода и ще стане член на моя екипаж?

Взривът от викове и ликуване накара Локи да трепне и после той си позволи широка, искрена усмивка.

— Всички богове са ви свидетели! — извика той. — На уста и на сърце!

— Заклехме се! — изрече Джабрил и всички около него закимаха.

— Тогава бъдете верни на клетвата си или се молете да умрете и да бъдете проклети и да отредят, че не сте достойни на везните на Господарката на дългото мълчание!

— Ще бъдем верни! — отекна хор от викове.

Локи подаде халката с ключовете на Джийн. Затворниците наблюдаваха в невярващ екстаз как той намери нужния ключ, пъхна го в ключалката и го завъртя енергично надясно.

8

— Има един проблем — рече Страгос.

— Само един? — Локи завъртя очи.

— От четирийсет и четиримата, които избрах, са останали само четирийсет.

— И как съответства това на нуждите на кораба?

— Имаме храна и вода за сто дни за шейсет души — намеси се Калдрис. — И половината ще се справят добре с кораба. След като ги разпределим, ще се оправим чудесно с моряците на въжетата.

— Така е — рече Страгос. — Липсващите четирима са жени. Бях ги настанил в отделна килия. Една от тях се разболя от затворническа треска и скоро всичките се заразиха. Нямах друг избор, освен да ги преместя на брега. Те са толкова отпаднали, че не могат да си вдигнат и ръцете, да не говорим за включване в експедицията.

— Няма да излезем в морето без жена на борда — рече Калдрис. — Няма ли тогава Мерейн да дойде с нас?

— Боя се, че моите дарби ще са нужни другаде — отвърна мило тя.

— Това е лудост! — кресна Калдрис. — Предизвикваме Бащата на бурите!

— Можеше да намерите жени за екипажа ви в Порт Продигал, може би дори добри офицери. — Страгос разпери ръце. — Несъмнено ще се оправите, докато доплавате дотам.

— Ще ми се и аз да можех да го заявя — рече Калдрис с призрачен поглед. — Мастер Коста, това е лошо начало. Трябва да имаме котки. Цяла кошница котки за „Червеният вестоносец“. Нужен ни е целият късмет, който можем да откраднем. Всички богове са ви свидетели, недопустимо е да нямаме котки на кораба, преди да потеглим на плаване!

— И няма да го допусна — рече Локи.

— Значи се договорихме — обади се Страгос. — Слушай сега внимателно, Коста. Относно… дълбочината на твоето заблуждение. В случай че имаш някакви опасения. Никой от мъжете, които ще вземеш от Обветрената скала, не е служил в моята флота и затова те нямат представа какво да очакват от мой офицер. Не след дълго ти вече ще си Равел пиратът, а не Равел, капитанът от флотата, така че си изграждай образа, както намериш за добре, и не се тревожи за дреболиите.

— Това е добре — рече Локи. — И без това главата ми вече ще се пръсне от тях.

— Имам и едно последно условие — продължи Страгос. — Мъжете и жените, които служат в Обветрената скала, дори и тези, които не участват в този заговор, са сред най-добрите и най-верните ми войници. Ще ти осигуря средство да ги обезвредиш, без да им нанасяш трайни увреждания. По никой начин те не бива да пострадат — нито от теб, нито от екипажа ти, и боговете да са ти на помощ, ако оставиш подире си мъртъвци!

— Странни чувства за човек, който твърди, че рискът не му е непознат.

— Бих ги пратил в битка по всяко време, Коста, и доброволно бих ги загубил. Но никой, който носи честно моята униформа, няма да умре заради този заговор! Честта ми ме задължава да им осигуря поне това. Предполага се, че вие сте вещи в занаята си. Смятайте го за проверка на вашата вещина.

— Ние не сме проклети убийци! — заяви Локи. — Ние убиваме, ако имаме солидно основание, когато изобщо убиваме.

— Толкова по-добре — отвърна Страгос. — Само това имах да ви кажа. Днешният ден е ваш, действайте, както намирате за уместно. Утре вечер, малко преди полунощ, ще слезете при Обветрената скала и ще се заемете с делото.

— Имаме нужда от противоотровата — рече Локи. Джийн и Калдрис кимнаха.

— Разбира се. И тримата ще получите последните си стъкленички точно преди тръгване. А след това… Ще очаквам първото ви завръщане до два месеца. И доклад за вашия напредък.

9

Локи и Джийн успяха криво-ляво да строят новия си екипаж във входната зала. Наложи се Джийн да си покаже силата на неколцина мъже, които се опитаха да си изкарат яда на спящите стражи.

— Казах, че ако ги докоснете, ви грози заплаха! — изръмжа Локи за трети път. — Оставете ги на мира! Ако ги оставим мъртви, ще загубим симпатиите на всички! Оставете ги да живеят, и верарците ще се смеят още месеци наред, като се сетят за това!

— А сега изтегляйте се тихо към пристана! — продължи той. — Не бързайте, разтъпчете си краката, огледайте продължително и хубаво морето и небето. Аз трябва да докарам лодката и тогава да потеглим. Заради всички нас дори не гъквайте!

Те се подчиниха на нарежданията му — разделиха се на малки шушнещи си групички и заизлизаха от кулата. Локи забеляза, че някои се бавят около вратата, залепили длани на камъните, сякаш ги бе страх да излязат под открито небе. Не би могъл да ги вини — бяха прекарали месеци и години в подземието.

— Прекрасно! — възкликна Джабрил, който се изравни с Локи, докато вървяха към пристана, където сновеше Калдрис с фенера. — Прекрасно, заеби! Почти толкова прекрасно, колкото и това, че не ми се налага да усещам миризмата на всички ни едновременно!

— Съвсем скоро пак ще се тъпчете заедно — напомни му Локи.

— Да. Същото, ама друго.

— Джабрил! — Локи заговори по-високо. — След време, като си опознаем силните страни, можем да гласуваме истински за някои нужни ни офицери. Засега те обявявам за свой действащ помощник-капитан.

— Помощник по какво?

— Помощник, по каквото и да е. — Локи се ухили и го тупна по гърба. — Вече не съм във флотата, не помниш ли? Ще отговаряш пред Жером. Ще държиш мъжете в ред. Вземете оръжията на войника, вързан на пристана, за в случай че ни се наложи да изстреляме малко олово тази вечер. Не очаквам битка, но трябва да сме подготвени.

— Добър вечер, капитан Равел — поздрави Калдрис. — Виждам, че сте ги довели точно както го бяхте намислили.

— Да — отвърна Локи. — Джабрил, това е Калдрис, моят майстор мореплавател. Калдрис, Джабрил е действащ помощник-капитан под началството на Жером. Слушай! — Локи издигна глас, но не до крясък, а само колкото да проехти над водата до невидими уши. — Дойдох с лодка за шестима, но наблизо имам лодка за четирийсет души. Трябват ми двама, за да ми помогнат да гребем. След няма и половин час потегляме!

Двама млади затворници излязоха отпред — изглежда, нямаха търпение да се заловят с каквото и да било, което би облекчило скуката от всичко преживяно.

— Така! — Локи се качи в малката лодка след Калдрис и двамата моряци. — Жером, Джабрил, пазете реда и тишината! Опитайте се да отделите тези, които могат да се заловят веднага за работа, от онези, на които ще са им нужни няколко дни, за да си възстановят силите.

На около половин миля от Обветрената скала бе закотвена дълга лодка, невидима на лунната светлина, докато фенерът на Калдрис не я освети от около петдесет крачки. Двамата с Локи бързо издигнаха малкото й платно, а после бавно, но сигурно поеха обратно към затвора заедно с двамата бивши затворници, които гребяха подире им е малката лодка. Локи се оглеждаше нервно — забеляза едно-две платна да бледнеят на далечните хоризонти, но по-наблизо нямаше нищо.

— Слушайте ме добре — рече той, щом вързаха лодката на пристана и бъдещият му екипаж я наобиколи. Приятно се изненада колко бързо те се бяха заели с належащата работа. Разбира се, в това имаше логика — това бяха моряци от конфискувани кораби, а не закоравели престъпници, осъдени за отделни престъпления. Това не ги правеше светци, но беше хубаво поне веднъж нещо непредвидено да работи в негова полза. — Тези, които са способни, да хващат веслата. Не се срамувайте, ако засега нямате сили — знам, че някои от вас са прекарали там долу твърде много време. Просто седнете в средата на лодката и си кротувайте. По време на плаването ще се съвземете. Имаме много ядене.

Това ги поободри. Локи знаеше, че щом поемат по море, дажбите им лесно можеха отново да се сведат до затворническата помия, която изоставяха тук, но имаха запаси от прясно месо и зеленчуци за още доста дни наред.

Под строй, бившите затворници се качиха на борда на лодката. Скоро покрай планширите се бяха наредили онези, които смятаха, че имат достатъчно сили, и веслата се плъзнаха в улеите си. Джабрил застана на носа и махна на Локи и Калдрис, когато всичко бе готово.

— Така — рече Локи. — „Вестоносец“ е закотвен южно от Марината на мечовете, откъм морето, и не му трябва нищо, освен екипаж. Един страж е на нощна вахта — аз ще се оправя с него. Само ни следвайте и се качете на борда, след като аз се кача. Мрежите са спуснати, отбранителните средства са прибрани.

Той застана на носа на малката лодка и зае, както се надяваше, подходяща царствена поза. Джийн и Калдрис хванаха веслата, а последните двама затворници седнаха на кърмата. Единият държеше фенера на Калдрис.

— Кажете сбогом на Обветрената скала, момчета — рече Локи. — И „Майната ти“ на Архонта на Тал Верар. Отплаваме.

10

Една сянка сред сенките наблюдаваше как двете лодки потеглят.

Мерейн напусна позицията си до кулата и махна леко, щом ниските сиви силуети изчезнаха на Юг. Тя спусна черния копринен шал, покриващ долната половина на лицето й, и бутна качулката на черната си връхна дреха. Спотайваше се в сенките край кулата близо два часа и търпеливо чакаше Коста и Де Фера да приключат с работата си. Собствената й лодка бе вързана под едни скали от източната страна на острова — малка черупчица от обработена кожа, опъната на дървен скелет. Дори и на лунната светлина тя бе невидима във водата.

Мерейн тихо влезе във входната зала на двореца и намери двамата стражи точно както очакваше — нехайно проснати в хватката на съня, предизвикан от Мраза за ума. Верни на желанията на Архонта, Коста и Де Фера бяха ги опазили невредими.

— Уви! — прошепна тя, щом коленичи над лейтенанта и прокара облечен в ръкавица пръст по бузите му. — Ти си красавец.

Мерейн въздъхна, извади нож от ножницата под връхната си дреха и преряза гърлото му с един-единствен бърз замах. Дръпна се, за да избяга от разтеклата се локва кръв, избърса острието в брича на стража и се загледа в жената, лежаща в средата на залата.

Двамата на върха можеха да останат живи — не би било допустимо някой да се изкачи горе и да ги довърши. Но можеше да убие онзи на пристана, двамата тук и онзи, който се предполагаше, че е долу.

Според нея щеше да е достатъчно — не че желаеше Коста и Де Фера да се провалят. Но ако те се завърнеха успешно от мисията си, какво би спряло Страгос да им възложи и друга задача? Отровата му ги превръщаше в негови оръдия за безкраен срок. И ако бе възможно те да се завърнат като победители, тогава… такива мъже бе по-добре да умрат, ако не можеха да бъдат от полза на интересите, които обслужваше тя.

Мерейн решително се зае да приключи със задачата си. Мисълта, че поне този път щеше да е напълно безболезнено, я утешаваше.

11

— Капитан Равел!

Войникът бе от онези, които бе подбрал лично Архонтът, за да участват в измамата. Той се престори на изненадан, когато Локи се изкачи на палубата на „Червеният вестоносец“, следван от Джийн, Калдрис и двамата бивши затворници. Лодката, пълна с мъже, побутваше десния борд на кораба.

— Не ви очаквах тази вечер, господине… Господине, какво става?

— Взех решение — заяви Локи и отиде при войника. — Този кораб е прекалено хубав, че да го притежава Архонтът. Затова ще го отърва от грижата за него и ще го откарам в морето.

— Ама чакайте… Чакайте, господине, не е смешно!

— Зависи от това къде си застанал — рече Локи, пристъпи напред и се престори, че удря войника в корема. — Зависи от това дали стоиш прав. — Както се бяха уговорили, мъжът изигра много достоверно покосяване от опустошителен удар, строполи се по гръб на палубата и се загърчи. Локи се ухили. Нека новият му екипаж да си шушне за това помежду си!

Въпросният екипаж тъкмо бе започнал да се катери по мрежите откъм десния борд. Локи освободи войника от меча, щита и ножовете му, а после отиде при Джийн и Калдрис на перилата, за да помага на войниците да се качат.

— Какво ще правим с лодката, капитане? — попита Джабрил, щом се покатери на борда.

— Твърде е голяма, че да си я носим с нас на тоя дребосък — отвърна Локи и посочи с палец над рамото си към „укротения“ страж. — Ще го пуснем да плава с нея. Жером!

— Да, капитане!

— Качи всички тук и прати всички моряци в средата на кораба. Мастер Калдрис! Засега ти познаваш най-добре кораба — дай ни светлина!

Калдрис извади алхимични лампи от един шкаф до руля и ги накачи с помощта на Локи по палубата, докато меко сияещите златисти фенери не станаха повече от достатъчни. Джийн извади свирчицата си и я наду кратко три пъти. След малко екипажът се беше събрал в средата на палубата, пред главната мачта. Локи застана пред всички тях, съблече униформата на верарски офицер и я хвърли през борда. Те заръкопляскаха.

— А сега ни трябва бързина, но без нехайство! — заяви той. — Онези от вас, които не са убедени, че могат да работят, вдигнете ръце! Няма нищо срамно, момчета.

Преброи девет ръце. Повечето мъже, вдигнали ръка, бяха видимо възрастни или твърде измършавели. Локи кимна.

— Не ви се сърдим за честността. Като заякнете пак, ще поемете своя дял от работата. Засега си намерете място долу на главната палуба или под бака. Там, в главния трюм, има постелки и брезент. Можете да спите или да гледате веселбата, както ви е угодно на вас. А сега някой от вас може ли да каже, че става за готвач?

Един от застаналите зад Джабрил мъже вдигна ръка.

— Добре. Щом вдигнем котва, слизай долу да огледаш запасите. В бака имаме тухлена печка плюс алхимичен камък и казан. Като отминем стъклените рифове, искаме страхотно ядене, така че положи повечко старание! И отвори буре бира.

При тези думи мъжете заликуваха и Джийн наду свирката, за да ги укроти.

— Я по-тихо! — Локи посочи към потъналия в мрак остров от елдерглас, извисяващ се зад тях. — Марината на мечовете е от другата страна на този остров, а ние още не сме потеглили. Жером! Поеми кабестана и застани там за вдигане на котва! Вземи въже от Калдрис и ми помогни да се оправя с този.

Локи и Джабрил вдигнаха „обезвредения“ войник на крака. Локи завърза хлабав, ала много убедителен възел около ръцете му с връвта, донесена от Калдрис. След като потеглеха, мъжът можеше да се освободи сам за минути.

— Не ме убивайте, капитане! Моля ви! — смънка войникът.

— Никога не бих те убил — отвърна Локи. — Нужен си ми, за да отнесеш съобщение от мен на Архонта. Кажи му, че може да цунка гъза на Орин Равел, че съм си подал оставката от поста и че единственият флаг, под който ще лети хубавото му корабче оттук нататък, е червеният!

Локи и Джабрил прехвърлиха мъжа през борда и го спуснаха от десет стъпки височина на дъното на лодката. Той заскимтя от болка (без съмнение не се преструваше) и се претърколи, но инак изглеждаше невредим.

— Предай му го точно с тези думи! — провикна се Локи и Джабрил се засмя. — А сега, мастер Калдрис, потегляме в открито море!

— Много добре, капитан Равел. — Калдрис подбра четиримата мъже, застанали най-близо до него, и ги поведе надолу.

Под ръководството му те щяха да изтеглят плавно въжето на котвата към мястото й на третата палуба.

— Жером, моряците на кабестана за вдигане на котва!

Локи и Джабрил се присъединиха към останалите здрави членове на екипажа на кабестана, където и последните дебели дървени греди се плъзнаха в жлебовете си. Джийн наду свирката и мъжете натиснаха гредите заедно, рамо до рамо.

— Вдигай котва! Налягай! Налягай! Тласкайте силно, да я извадим чак тук, горе! — нареждаше Джийн с цяло гърло, задавайки ритъм на тласъците им. Мъжете напрягаха сили — мнозина от тях бяха по-слаби, отколкото биха си признали, но механизмът се завъртя и миризмата на мокро въже изпълни въздуха.

— Налягай! Налягай! Ако изтървете котвата, всичките ще се преебем!

Не след дълго те успяха да извадят котвата от водата и Джийн изпрати неколцина на носа дясно на борд, за да я прикрепят. Повечето отстъпиха от кабестана, като пъшкаха и се протягаха, и Локи се усмихна. Дори и старите му рани се чувстваха добре след това разкършване.

— А сега кой от вас е плавал на този кораб, когато е бил „Благополучно начинание“? Излезте отстрани.

Четиринайсет души, Джабрил включително, се отделиха от другите.

— А кои сред вас са работили на мачтата?

Седмина вдигнаха ръце. Засега бяха достатъчно.

— Има ли сред вас такива, които не познават кораба, но се чувстват добре там горе?

Четирима пристъпиха напред и Локи кимна.

— Добри момчета. Значи знаете къде ще ви пратя. — Той награби един от тях за рамото и го поведе към носа.

— Предна вахта. Кажете ми, ако нещо неблагоприятно изскочи пред нас. — Награби втори и му посочи главната мачта. — Вземи далекоглед от Калдрис — засега ти ще си на вахта на мачтата! Не ме гледай така — няма да се ебаваш с такелажа! Стой и не мърдай, и не заспивай.

— Мастер Калдрис! — ревна той, щом забеляза, че морският майстор се е върнал на палубата. — Югоизток към изток, през прохода от рифове, наречен Под стъклото!

— Ест, капитане, Под стъклото! Познавам го добре! — Калдрис, разбира се, бе измислил предварително курса им през стъклените рифове и внимателно бе обучил Локи какви заповеди да дава, докато се скрият от погледа на Тал Верар. — Югоизток към изток.

Джийн посочи единайсетте души, които се бяха кандидатирали доброволно да дежурят по реите на нока, където ги чакаха разгънатите платна, увиснали на лунната светлина като тънките пашкули на огромни насекоми. — Готови да спуснем марселите и брамселите! И правете точно каквото ви се каже!

— Мастер Калдрис, сега ще те видим разбираш ли си от работата! — провикна се Локи, неспособен да прикрие веселието си.

„Червеният вестоносец“ потегли на юг, опънал марсели и брамсели, като добре се възползваше от силния вятър, духащ западно от континента. Носът му пореше плавно спокойните тъмни води, а палубата под краката им бе наклонена почти незабележимо дясно на борд. Добро начало, помисли си Локи — добро начало на едно налудничаво начинание. Когато нагласи по-голямата част от екипажа на временните им позиции, той си открадна няколко минути на хакборда — наблюдаваше отраженията на двете луни по леките вълни на дирята им.

— Ама страшно се кефиш, капитан Равел. — Джийн застана до него на хакборда. Двамата крадци си стиснаха ръцете и се ухилиха един на друг.

— Сигурно — прошепна Локи. — Това сигурно е най-смахнатото нещо, което сме правили някога, така че сме длъжни да се кефим, да му се не види!

— Екипажът засега май вярва на театрото.

— Е, току-що са излезли от подземието. Уморени, недохранени, възбудени. Ще ги видим колко са умни след няколко дни храна и работа. Богове, поне на нищо не му сбърках името.

— Трудно е за вярване, че изобщо се заловихме!

— Знам. Още не мога да повярвам, че е истина. Капитан Равел. Помощник-капитан Валора. По дяволите, лесно ти е на тебе! Аз трябва да свикна да ме наричат „Орин“, а пък ти си остана Жером!

— Не виждах смисъла да си усложнявам живота — за това си имам теб.

— Я внимавай да не наредя да те набият с камшик на перилата!

— Ха! Един капитан от флотата вероятно би могъл. Но помощник-капитан на пират не е длъжен да търпи това. — Джийн въздъхна. — Мислиш ли, че някога пак ще видим континента?

— Аз имам сериозно намерение, по дяволите — отвърна Локи. — Имаме пирати за ядосване, щастливо завръщане за уреждане, Страгос за усмиряване, противоотрова за намиране и Рекин, когото да оберем до шушка. За два месеца в морето може и да добия поне най-малка идея как точно да стане!

Те се загледаха в оставащия все по-назад Тал Верар, в сиянието, обгръщащо Златните стъпала, и пламтящите факли на Кулата на греха, които бавно изчезваха зад тъмната грамада на югозападния полумесец на града. После поеха по навигационния канал между стъклените рифове В Пиринчено море към опасностите и пиратството. Надалече — за да намерят война и да я донесат обратно, в угода на Архонта.

12

— Платно! Платно два румба ляво на борд откъм носа!

Викът се процеди от горе на третата сутрин от плаването им на юг. Локи седеше в каютата си и разглеждаше мътното си отражение в нащърбеното огледалце, което бе сложил в сандъка си. Преди да потеглят, той използва малко алхимия от маскировъчния набор, за да възстанови естествения цвят на косата си, и сега по бузите му изникваше фина сянка в почти същия оттенък. Още не бе сигурен дали да се обръсне, но щом чу вика от горе, престана да мисли за брадата си. Мигом изскочи от каютата, изкачи се по разнебитените стъпала на тъмната каюткомпания и излезе на квартердека под ярките утринни лъчи.

Високо горе бели перести облаци замрежваха синьото небе като струйки тютюнев дим, отлетели далеч от лулите на тези, които са ги издухали. Откакто излязоха в открито море, вятърът им духаше отляво и „Червеният вестоносец“ бе леко наклонен дясно на борд. Постоянното люшкане, скърцане и клатушкане на палубата бяха напълно чужди на Локи, който прекара последното си и единствено плаване по море затворен в килията заради болест. Ласкаеше се, че тренираната му гъвкавост на крадец доста му помага да се преструва на стабилен на палубата, но избягваше да се мотае твърде много по нея, за всеки случай. Ала поне този път явно беше неподатлив на морската болест и за това благодареше пламенно на Уродливия страж. Мнозина на борда нямаха тоя късмет.

— Какво става, мастер Калдрис?

— Радваме се на прекрасно утро, капитане, а вахтеният на мачтата казва, че имаме бяло платно два румба ляво на борд откъм носа!

Калдрис тази сутрин сам бе поел руля и пускаше малки облачета от евтин, купен на намалена цена тютюн, който вонеше на сяра. Локи набърчи нос.

Той въздъхна скришом, извади възможно най-внимателно далекогледа си и забърза напред по бака към перилата на десния борд на носа. Да, ето го — там долу, мимолетно мярнало се бяло петънце, едва видимо над тъмносиния далечен хоризонт. Когато се върна на квартердека, Джабрил и още няколко моряци се въртяха наоколо и очакваха какво ще отсъди.

— Да му метнем ли очната ябълка, капитане! — Джабрил сякаш просто очакваше, но си личеше, че мъжете зад него са твърде въодушевени.

— Май искате рано-рано да опитате от равните дялове, а? — Локи се престори, че мисли задълбочено, и се обърна към Калдрис, колкото да улови тайния сигнал на морския майстор за недвусмислено „не“. Точно както бе очаквал, и би могъл да изтъкне основателни причини и без да му подсказват. — Не става, момчета. Знаете, че не бива. Още не сме си оправили кораба, както трябва — няма смисъл да се сбиваме с нечий чужд. Четвърт от нас още не стават за работа, а пък за битки да не говорим. Имаме прясна храна, чист кораб и цялото време на света. Ще ни изпаднат и по-добри възможности. Дръж курса, мастер Калдрис.

— Ест, държа курса!

Джабрил го прие — Локи бе открил, че този мъж притежава здраво ядро от здрав разум и доста големи знания за всяка страна от живота на борда на кораб, с което превъзхождаше Локи в това отношение. Бе отличен помощник, още един подарък от съдбата, за който трябваше да благодари. Мъжете зад Джабрил обаче… Локи инстинктивно усещаше, че имат нужда от задача, която да смекчи разочарованието им.

— Стрева — обърна се той към най-младия. — Вдигни лага на кърмата! Мал, ти наблюдавай пясъчния часовник, който отбелязва минутите! Докладвайте на мастер Калдрис. Джабрил, знаеш ли да боравиш с рефлексен лък?

— Да, капитане. Къс лък, рефлексен лък, дълъг лък. С всички тях уцелвам прилично.

— Имам десет в един шкаф долу в трюма на кърмата. Лесно се намират. Имам и към двеста стрели. Измайстори мишени за стрелба от зебло и слама и ги монтирай на носа, та никой да не получи неприятна изненада в гъза. Почни да обучаваш момчетата на групи, когато времето го позволява. Като му дойде времето най-сетне да погостуваме на някой друг кораб, искам добри стрелци по мачтите.

— Чудесна идея, капитане.

Това поне като че върна възбудата на моряците, обикалящи наоколо по квартердека. Повечето последваха Джабрил през един капак към главната палуба. Интересът им наведе Локи на друга мисъл.

— Мастер Валора!

Джийн беше при Мирлон, готвача, и проверяваше нещо на малката тухлена печка, стърчаща на бака. Той махна на Локи, че го е чул.

— До залез искам да съм сигурен, че всички мъже на борда знаят къде се намират всички шкафове с оръжие! Сам се погрижи!

Джийн кимна и се върна към заниманието си. Според Локи идеята капитан Равел да иска всеки мъж да е наясно къде са оръжията на кораба — освен лъковете имаше и брадви, саби, тояги и няколко пръта — щеше да се отрази много по-добре на духа им, отколкото ако той предпочиташе да ги държи заключени или скрити.

— Браво — подхвърли му тихо Калдрис.

Мал наблюдаваше как последните няколко песъчинки в часовника, прикрепен на бизанмачтата, изтекоха, обърна се към кърмата и извика:

— Дръж курса!

— Седем и половина възела! — провикна се Стрева след малко.

— Седем и половина — повтори Калдрис. — Много добре. Поддържаме горе-долу стабилна скорост, откакто напуснахме Верар. Добре вървим.

Локи хвърли поглед крадешком към клечките, забити в дупките на навигационната дъска на Калдрис, и компаса в компасната будка, който показваше, че са се отклонили само на косъм западно от южната посока.

— Много добра скорост поддържа — измърмори Калдрис, захапал пурата си. — Ще ни закара до Островите на призрачните ветрове може би за две седмици, смятано от днес. Не знам за капитана, но ако пристигнем няколко дни по-рано, ще се почувствам страшно по-добре!

— Дали ще се задържи? — Локи говореше възможно най-тихо, без да се налага да му шепне на ухо.

— Добър въпрос. Краят на лятото е странно време в Пиринчено море — там някъде вилнеят бури. Усещам го с кокалите си. Много са далече, но ни чакат.

— О, великолепно.

— Ще се оправим, капитане. — Калдрис извади пурата от устата си, изплю нещо кафяво на палубата и пак я пъхна между зъбите си. — Факт е, че се справяме съвсем добре, да се слави Господарят на ненаситните води!

13

— Убий го, Джабрил! Пронижи го в сърцето, мамка му!

Джабрил стоеше в средата на кораба срещу един фрак (дарен от раклата на Локи), прикован към широка дъска и подпрян на главната мачта, на около трийсет крачки нататък. И двете му ходила опираха в грубо начертана върху дъските на палубата тебеширена линия. В десницата си държеше нож за хвърляне, а в левицата — пълна бутилка с вино, според правилата на играта.

Морякът, който го насърчаваше с викове, се оригна шумно и затропа по палубата. Кръгът от мъже около Джабрил поде ритъма и започна да пляска и нарежда, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо:

— Не разливай нито капка! Не разливай нито капка! Не разливай нито капка! Не разливай нито капка! Не разливай нито капка!

Джабрил изду мускули пред тълпата, замахна и метна ножа. Той уцели право в целта и се надигнаха викове, бързо преминали във вой. Джабрил бе разлял вино от бутилката.

— По дяволите! — кресна той.

— Хабиш виното! — кресна един от скупчените около него мъже с плам на жрец, заклеймяващ най-ужасно богохулство. — Плати глобата и го сложи там, където му е мястото!

— Ей, ама поне уцелих палтото! — ухили се Джабрил. — А ти като хвърляше, едва не уби човек на квартердека!

— Плати! Плати! Плати! — занарежда тълпата.

Джабрил вдигна бутилката към устните си, преобърна я и започна да лочи. Колкото повече намаляваше виното в бутилката, толкова по-силно и ритмично нареждаше тълпата. Мускулите по врата и челюстта на Джабрил се напрегнаха яко, той вдигна свободната си ръка високо във въздуха и изгълта и последните тъмночервени капки.

Тълпата заръкопляска. Джабрил дръпна шишето от устните си, наведе глава и опръска с вино най-близкия до него мъж.

— О, не! — провикна се той. — Аз разлях капка. А-ха-ха-ха!

— Мой ред е — обади се наквасеният моряк. — Ще загубя нарочно и ще те полея и аз, приятел!

Локи и Калдрис наблюдаваха от перилата на десния борд на квартердека. Калдрис си беше взел почивка, а това се случваше рядко. В момента Джийн бе поел руля. Плаваха в спокойния, мъглив сумрак, достатъчно приятен за Калдрис, че да се отдели на половин дузина крачки от безценното корабно кормило.

— Идеята беше добра — отбеляза Локи.

— Клетите копелета толкова време са били тъпкани, че си заслужават да се натряскат едно хубаво. — Калдрис пушеше бледосиня керамична лула, най-финото и изящно нещо, което Локи бе виждал в ръцете му, и мекото сияние на въглените огряваше лицето му.

По предложение на морския майстор Локи бе наредил да изкарат на палубата големи количества вино и бира („Червеният вестоносец“ имаше обилни запаси и от двете, а за екипажа — два пъти по-големи) и предложи на всички мъже на борда хубава почерпка по избор. Двойна доза прясно изпечено свинско, осигурено от дребното, ала тлъсто прасе, което караха със себе си, за тези, които щяха да останат трезви, за да стоят на вахта, и много пиене за останалите. Калдрис, Джийн и Локи бяха трезви, разбира се, заедно с: четиримата моряци, избрали свинското.

— Точно тези неща те карат да се чувстваш у дома си на кораба — рече Калдрис. — Помагат ти да забравиш каква скука и гадост може да е животът тук.

— Не е чак толкова зле — рече малко замечтано Локи.

— Да, казва го капитанът на шибания кораб в една нощ, пратена от боговете. — Той засмука дим и го издуха над перилата. — Е, ако уредим още няколко такива нощи, ще с разкошно, мамка му! Спокойните мигове са по-ценни от бичовете и оковите за дисциплината, помни ми думата.

Локи се загледа в черните вълни и се стресна, щом различи бледозелена форма, сияеща като алхимичен фенер, която изскочи от вълните и след малко цопна отново в тях. Щом той примига, следата й във въздуха присветна в цветна дъга.

— Богове! — възкликна той. — Какво е това, по дяволите?

Сега вече над вълните се бе образувал цял фонтан от тези същества, на около стотина метра от кораба. Те политаха безмълвно едно след друго, изскачаха от вълните и изчезваха в тях и озаряваха с призрачната си светлина водата, която я отразяваше като огледало.

— Ти наистина си новак в тези води — забеляза Калдрис. — Това са прелитащи духове, Коста. Южно от Тал Верар ги виждаш навсякъде. Понякога на големи ята или подскачащи в дъга над водата. Над корабите. Знае се, че ни следват. Но само в тъмното, да знаеш.

— Някакви риби ли са?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Калдрис. — Прелитащите духове не могат да бъдат уловени. Нито докосвани, доколкото чувам. Те прелитат през мрежите като призраци. Може и да са.

— Зловещо е — рече Локи.

— След няколко години им свикваш — отвърна Калдрис, дръпна дим от лулата си и оранжевото сияние за миг се разпали. — Пиринчено море е много странно място, Коста. Някои твърдят, че е обитавано от духовете на Елдрените. А повечето — че е просто обитавано от духове. Виждал съм разни неща. Огънят на Света Корела, горящ в синьо и червено над нока, така плаши вахтата горе, че се напикават от страх. Плавал съм по морета като стъкло и видях… град веднъж. Там долу на дъното, не се шегувам. Стени и кули от бял камък. Съвсем ясно, точно под корпуса ни. Във вода, дълбока според нашите карти хиляда клафтера. Беше истински, колкото е истински и носът ми, а после изчезна.

— Ха — усмихна се Локи. — Бива си те в това! Няма нужда да си играеш с мен, Калдрис.

— Ни най-малко не си играя с теб, Коста. — Калдрис се намръщи и лицето му доби злокобно изражение в сиянието на лулата. — Обяснявам ти какво да очакваш. Прелитащите духове са само началото. По дяволите, та те са едва ли не дружелюбни! Там, в морето, има неща, в които дори и на мен ми е трудно да повярвам. Има и места, в които нито един разумен водач на кораб не ще припари. Места, които някак си… не е редно да съществуват. Места, които те причакват.

— Ах… — Локи си припомни отчаяните си първи години сред старите прогнили места на Камор и хилядите издигащи се порутени сгради, които сякаш причакваха в мрака малките деца, за да ги погълнат. — Сега схващам за какво говориш.

— Островите на призрачните ветрове… — продължи Калдрис. — Те са най-лоши от всички. Всъщност човешките същества са стъпвали само на осем-девет острова, от които са се върнали, за да разказват. Но само боговете знаят колко още се крият там долу под мъглите и какво, майната им, има по тях. — Той се умълча, а после продължи: — Чувал ли си някога за трите селища на Островите на призрачните ветрове?

— Не мисля — отвърна Локи.

— Е… — Калдрис отново дръпна от лулата си. — Първоначално са били три. Заселници от Тал Верар пристигнали там преди стотина години и основали Порт Продигал, Монтиер и Сребърна надежда.

Порт Продигал все още съществува, разбира се. Само едно е останало. Монтиер се развивал добре допреди войната със Свободната Армада. Продигал се е сгушил в чудесна отбранителна позиция, но не и Монтиер. След като се разправихме с флотата им, го посетихме. Изгорихме им рибарските кораби, отровихме им кладенците, потопихме пристаните им. Запалихме всичко, що стърчи, а после запалихме и пепелта. Все едно изтрихме името Монтиер от картата. Не си струва да се заселва пак.

— А Сребърна надежда?

— Сребърна надежда… — Гласът на Калдрис се сниши до шепот. — Преди петдесет години Сребърна надежда бе по-голяма от Порт Продигал. Намираше се на друг остров, много по на запад, и процъфтяваше. Това сребро не беше само надежда. Триста семейства бяха горе-долу.

Каквото и да се е случило, то се случи за една нощ. И тези триста семейства просто… изчезнаха.

— Изчезнаха?

— Изчезнаха. Стопиха се. Нито едно тяло не бе намерено. Нито една костица, която да кълват птиците. Нещо се спуснало от хълмовете, излязло от мъглата над джунглата, и само боговете знаят какво е било, но ги е взело всичките.

— Милостивият ад!

— Де да беше — рече Калдрис. — След това един-два кораба се позавъртяха там. Намериха един кораб от самата Сребърна надежда да се носи покрай брега, все едно е бил изоставен много набързо. На него намерили единствените тела, останали след цялата тази бъркотия. Неколцина моряци. Горе, по мачтите, чак по върховете им. — Калдрис въздъхна. — Покатерили се там, за да избягат от онова, което видели… и всички били избити от собствените си оръжия. Дори и там, където са били, те предпочели да се самоубият, но не и да застанат лице в лице с онова, което ги преследвало.

Затова запомни, мастер Коста. — Калдрис посочи кръга от весели, развилнели се моряци, които лочеха и мятаха ножове на светлината на алхимични глобуси. — Ти плаваш по море, където такива гадости се случват, и разбираш колко е ценно да превърнеш кораба в щастлив дом.

14

— Трябва да поговорим, капитан Равел.

Един ден бе отминал. Въздухът беше все още топъл, а слънцето все още печеше с осезаема сила, когато не бе скрито зад облаците, но вълните се надигаха и вятърът духаше по-силно. На „Червеният вестоносец“ му липсваше маса, за да реже като нож бурните вълни, без да се клатушка, и затова палубата под краката на Локи още по-малко му беше приятел.

Джабрил, съвзел се след близката си връзка с бутилката вино, и двойка по-възрастни моряци дойдоха при капитана, докато стоеше на парапета на десния борд в късния следобед, вкопчен в перилата, и се опитваше да си докара небрежен вид. Локи разпозна по-възрастните — бяха от онези, които в началото на плаването се бяха обявили за негодни. Дните, прекарани в почивка, и големите порции им се бяха отразили добре. Поради това, че корабният екипаж бе с отслабени сили, Локи наскоро се бе разпоредил на всяко ядене да се дават допълнителни дажби. Това се хареса на хората.

— Какво ти трябва, Джабрил?

— Котките, капитане.

Стомахът на Локи се продъни. С героично усилие той успя да си докара просто озадачен вид.

— Какво за тях?

— Бяхме долу на главната палуба — рече единият от по-възрастните моряци. — През повечето време спяхме. Още ме сме видели котки. Обикновено малките копеленца пълзят наоколо, правят номера, гледат да се излегнат върху нас.

— Разпитах — продължи Джабрил. — Никой не е виждал мито една. Нито на главната палуба, нито тук горе, нито на най-долната. Дори и в трюмовете. Във вашата каюта ли ги държите?

— Не — отвърна Локи и си представи съвсем ясно картинката на осемте котки (включително и котенцето на Калдрис), излегнали се доволно в една празна барака за оръжия над частния им залив в Марината на мечовете. Осем котки, които мъркат и мяучат над купи със сметана и блюда със студено пилешко.

Осем котки, които без съмнение все още се разполагаха в тази барака, където той ги забрави в нощта на съдбовното нападение над Обветрената скала. На пет дни и седемстотин мили път от тях.

— Котенца — изрече той бързо. — За това пътешествие купих няколко котенца, Джабрил. Реших, че на кораб с ново име му трябват нови котки. И да ви кажа, страшно са срамежливи — аз самият не съм видял и едно, откакто ги зарязах на долната палуба. Предполагам, че просто свикват с нас. Скоро ще ги видим.

— Ест, капитане. — Локи се изненада от видимото облекчение по лицата на тримата моряци. — Радваме се да го чуем. Не стига, че си нямаме жени на борда, докато достигнем Островите на призрачните ветрове, ама без котки щеше да е хептен страшно.

— Не бих търпял подобно оскърбление — прошепна единият от старите моряци.

— Ще слагаме месо всяка вечер — рече Джабрил. — Ще продължим да обикаляме палубите. Щом видим някое, веднага ще ви кажем.

— На всяка цена — рече Локи.

Морската болест нямаше нищо общо с внезапния му подтик да повърне през борда миг след като си тръгнаха.

15

Вечерта на петия ден, откакто потеглиха от Тал Верар, Калдрис седна в каютата на Локи да си поговорят на четири очи при затворени врати.

— Добре се справяме — рече морският майстор, въпреки че Локи виждаше тъмните, подобни на синини кръгове под очите му. Старецът спеше едва по четири часа на ден, откакто бяха излезли в открито море — не смееше да повери руля на Локи или Джийн без надзор. Най-сетне бе обучил един що-годе отговорен моряк за помощник, мъж на име Плешивия Мазука, но дори и на него му липсваха знания, а при това разпределение на вниманието му можеше да го обучава само по малко всеки ден.

Държанието на останалия екипаж все така си беше благословия за тях. Мъжете все още бяха преизпълнени с въодушевление за всякакъв труд след бягството им от затвора. Намериха се един некадърен дърводелец и един приличен майстор на платна, а единият от приятелите на Джабрил бе оптимистично избран за интендант, който да отговаря за преброяването и поделянето на плячката, когато се появи. Болните бързо оздравяваха и неколцина вече дежуреха на вахта. Най-сетне мъжете вече не се събираха да зяпат изнервено дирята на кораба и да се оглеждат за най-малкия признак, че ги преследват по море. Като че бяха решили, че са избегнали възмездието на Страгос… и, разбира се, не можеха да им кажат, че нищо такова не ги застрашава.

— Това е твое дело. — Локи потупа Калдрис по рамото.

Той се упрекваше, че не е помислил предварително какво напрежение ще стовари това пътешествие върху стареца. Мазука трябваше да бъде обучен по-бързо и двамата с Джийн да поемат, каквото могат, колкото и некадърни да бяха. — Дори и при море, гладко като стъкло, и хубав вятър нямаше начин да стигнем чак дотук без теб, по дяволите.

— Но се задава бурно време — предупреди ги Калдрис. — Време, което ще ни постави на изпитание. В края на лятото, както вече казах, избухват такива лайна, че могат да те съборят и да те издухат на другия край на света. Може дни наред да се подпираме с голи пръти и да драйфаме, докато не остане сухо място в трюма. — Морският майстор въздъхна, а после изгледа любопитно Локи. — Като споменах трюмовете, през последните един-два дни чух големи проклетии.

— Ами? — Локи се мъчеше гласът му да звучи равнодушно.

— Никой не е виждал котка на никоя от палубите. Ни то една не е излязла, където и да се крият, с нищо не можеш ги примами — нито с бира, нито с мляко, нито с яйца или месо. — Внезапно подозрение хвърли сянка върху челото му.

— Там долу има котки… нали?

— Ох… — възкликна Локи. Съчувствието към Калдрис все така му тежеше на сърцето. По изключение този път никак не му се щеше да лъже и той разтърка очи с пръсти, докато говореше. — Ох. Не, котките са си живи и здрави в бараката в Марината на мечовете, там, където ги оставих. Съжалявам.

— Шибан смешнико! — произнесе Калдрис с равен, безжизнен глас. — Моля ти се. Не ме лъжи за това, по дяволите.

— Не те лъжа. — Локи разпери длани и вдигна рамене.

— Знам, каза ми, че е важно. Но просто… онази нощ сто други неща ми бяха на главата. Имах намерението да ги взема, честно.

— Важно!? Казал съм ти, че е важно?! Казах ти, че без тях не може, мамка му, ето какво ти казах! — Калдрис продължаваше да шепне, но гласът му беше като съскане на вода върху горещи въглени. Локи потръпна. — Ти си поставил под заплаха душите ни, мастер Коста, проклетите ни душици! Нямаме жени, нямаме котки, нямаме истински капитан, да ти напомня, а към нас приижда лошо време!

— Съжалявам, честно!

— Да бе, честно! Бях толкова глупав, че пратих сухоземен смотаняк да вземе котките. Трябваше да пратя котките да ми докарат сухоземен смотаняк! Те нямаше да ме разочароват!

— Виж, със сигурност, когато стигнем в Порт Продигал…

— „Когато“ е нагло предположение, Леоканто. Защото много преди това екипажът ще загрее, че котките ни не са просто срамежливи, а въображаеми! Ако решат, че котките са измрели, ще ни сметнат за прокълнати и ще изоставят кораба, щом докоснем суша! Ако обаче липсата на смрадливи трупчета ги наведе на мисълта, че шибаният им капитан не е взел котки, ще те обесят на някой нок.

— Ох…

— Да не мислиш, че се шегувам? Те ще вдигнат бунт. Ако видим друго платно на хоризонта в която и да било посока, трябва да го погнем! И да влезем в битка. И знаеш ли защо? За да им вземем проклетите котки! Преди да е станало късно.

Калдрис въздъхна, преди да продължи, и изведнъж сякаш се състари с десет години.

— Ако към нас приижда буря от края на лятото, тя ще се движи на северозапад, по-бързо, отколкото можем да плаваме. Ще трябва да минем през нея, защото не можем да я надбягаме, като хукнем на изток. Тя пак ще ни настигне, и само дето ще ни настигне скапани. Проклет да съм, ще направя каквото мога, но довечера се моли в каютата си за едно.

— За какво?

— От проклетото небе да завалят котки.

16

Разбира се, тази нощ не падна никакъв удобен дъжд от мяукащи създания и когато Арки излезе на квартердека на другата сутрин, грозна, призрачно сива мъгла бе надвиснала над южния хоризонт като сянката на разгневено куче. Яркият медальон на слънцето, издигнало се в инак ясното небе, само я правеше да изглежда още по-зловеща. Десният борд на палубата се беше килнал още повече нагоре, а вървенето по левия беше все едно изкачване по малък хълм. Вълните плющяха по корпуса и се разбиваха на пръски, и изпълваха въздуха с мириса и вкуса на сол.

Джийн обучаваше малка група моряци да боравят с мечове и пръти в средата на палубата. Локи кимна разбиращо, сякаш забелязваше всеки нюанс от тренировката им и я одобряваше. Той обиколи палубата на „Червеният вестоносец“, като поздравяваше моряците по име и се опитваше да забрави чувството, че погледът на Калдрис прогаря дупки на гърба на туниката му.

— Добро ви утро, капитане — измърмори морският майстор, когато Локи дойде при кормилото. На ярките слънчеви лъчи Калдрис приличаше на таласъм — косата и брадата му бяха още по-бели, очите — хлътнали дълбоко сред тъмните сенки, а всяка бръчка по лицето му бе наново прорязана от ръката на Бога, който го притежаваше.

— Спал ли си тази нощ, мастер Калдрис?

— Странно, но не можах да мигна, капитане.

— Трябва да си починеш по някое време.

— Да, а корабът трябва да остане над водата, или поне съм чувал да го предлагат.

Локи въздъхна, обърна се с лице към носа и се загледа в притъмняващото небе на юг.

— Буря в края на лятото, осмелявам се да предположа. През доста от тях съм минал навремето. — Говореше със силен, нехаен глас.

— Съвсем скоро ще минете през още една, капитане.

Локи прекара следобеда в преброяване на запасите в главния трюм заедно с Мал като писар, който драскаше чертички по малка восъчна табличка. Промъкнаха се през гора от осолено месо в промазани платнени торби, окачени на гредите в трюма, които се клатеха все по-силно заедно с корпуса на кораба. Трюмът вече беше още по-влажен, защото екипажът постоянно висеше тук. Онези, които бяха склонни да спят по на открито под бака, го бяха изоставили, щом стана ясно, че времето ще се влоши. Локи бе убеден, че подушва пикня — някого или твърде го мързеше, или го беше твърде страх да изпълзи навън и да ползва лайняните въжета. Можеше да стане много грозно.

В четвъртия час на следобеда цялото небе се бе превърнало в мъгливо сива катаракта. Калдрис, подпрял гръб на мачтата за кратка почивка, докато Плешивия Мазука и още един моряк го заместваха на кормилото, заповяда да приберат платната и да раздадат фенери. Джийн и Джабрил поведоха групи към долните палуби, за да се уверят, че всичко е наред с товара и оборудването. Отборен шкаф за оръжие или търкаляща се насам-натам бъчва в клатушкащия се кораб щяха да пратят нехайните моряци на среща с боговете.

След вечеря Калдрис зашепна настоятелно на Локи и той заповяда на моряците, бръкнали в тютюневия запас на кораба, да изпушат последните си цигари до второ нареждане. Вече никъде нямаше да търпят открити пламъци — щяха да се осветяват само с алхимични фенери и да ползват плочата за готвене или по-вероятно да се хранят със студена храна. Локи обеща допълнително по половница вино всяка вечер при нужда.

Когато Локи и Джийн вече можеха да седнат и да пийнат по едно в каютата на кърмата, преждевременен мрак бе забулил небето. Локи затвори кепенците на прозорците — така каютата изглеждаше по-малка от всякога. Локи огледа съмнителните удобства на този символ на властта на Равел — подплатен хамак, окачен на лявата преграда, чифт столчета, меча и ножовете му, окачени на стената със скоби. „Масата“ им беше плоска дъска върху раклата на Локи. Колкото и убого да беше, това си бяха княжески покои в сравнение с разкрасените шкафчета, обитавани от Джийн и Калдрис, или пашкулите от брезентови постелки, с които се увиваха мъжете на главната палуба.

— Много съжалявам за котките — рече Локи.

— И аз бих могъл да се сетя — рече Джийн. Очевидното твърдение, че дотолкова е имал вяра на Локи, че е смятал, че няма поводи за притеснение, остана неогласено. Джийн полагаше всячески усилия да бъде любезен, но точно заради това вината присви още по-остро корема на Локи.

— Няма да си делим тази вина — рече той. — Аз съм капитанът на проклетия кораб.

— Я не се възвеличавай! — Джийн се почеса по шкембето, което вследствие на дейността му напоследък беше намаляло до далеч не толкова драматична изпъкналост като едно време. — Ще измислим нещо. По дяволите, ако няколко дни подред порим буря, мъжете няма да имат време за никакви тревоги, освен кога и как да се напикаят в бричовете.

— Хмм. Буря. Чудесна възможност някой от нас да сбърка и да се изложи пред екипажа. И по-скоро ще съм аз, отколкото ти.

— Стига си размишлявал — ухили се Джийн. — Калдрис си знае работата. Ще ни измъкне някак.

Изведнъж някой задумка по вратата на каютата. Локи и Джийн скочиха от столовете си едновременно и Локи се стрелна към оръжията си.

— Какво става? — извика Джийн.

— Коста! — разнесе се слаб глас, последван от немощно скърцане, сякаш някой се опитваше безуспешно да бутне резето.

Джийн отвори точно когато Локи закопча колана си с меча. Калдрис стоеше в дъното на каюткомпанията, вкопчил се в рамката на вратата, и залиташе. Кехлибареното сияние на лампата в капитанската каюта осветяваше ужасни подробности — очите му бяха кървясали и подбелени, ченето му висеше, а восъчната му кожа лъщеше от пот.

— Помогни, Коста — прошепна той с хриптене, болезнено дори за слушане.

Джийн го прихвана и го вдигна.

— По дяволите! — измърмори той. — Той е не просто уморен, Лео… капитане. Трябва му лекар, да му се не види!

— Помогни… Коста! — изстена морският майстор. Той се вкопчи с десница над лакътя на лявата си ръка, а после — отляво на гърдите. Стисна очи и потрепери.

— Да ми помогнеш ли? — Локи постави длан под брадата на Калдрис. Сърцето му биеше буйно и неравномерно. — Как така да ми помогнеш?

— Не! — Калдрис се намръщи съсредоточено, като с мъка засмукваше въздух след всяка дума. — Помогни. Ми. Коста!

— Сложи го да легне на масата — рече Джийн и двамата с Локи положиха стареца по гръб.

— Мили богове! — възкликна Локи. — Отровата ли е? Аз не чувствам промяна.

— Нито пък аз — увери го Джийн. — Мисля… Мисля, че сърцето му спира. И друг път съм виждал. Мамка му. Ако успеем да го успокоим, да му дадем да пийне нещо…

Но Калдрис застена отново, стисна немощно гърдите си отляво с две ръце и потръпна. Дланите му се отпуснаха безжизнено. Дълга, хъхреща въздишка се изтръгна от гърлото му и Локи с нарастващ ужас заопипва долния край на врата му с пръстите на двете си ръце.

— Няма пулс — прошепна той.

Почукването по покрива на каютата, отначало тихо, но все по-забързано, им съобщи, че първите капки дъжд паднаха върху кораба. Очите на Калдрис, вторачени в тавана, бяха безжизнени, съвсем като стъклени.

— Ох, мама му стара! — възкликна Локи.