— Мастер Коста, моля ви, бъдете разумен. Защо да крия нещо от вас? Ако можех да ви предложа средство, то би означавало още доста злато в джоба ми, нали така?

Пале Терезе, Отровителката съветница, държеше уютен салон, в който обсъждаше поверителни дела с клиентите си. Локи и Джийн седяха със скръстени крака на меки големи възглавници и държаха (но без да отпиват от тях) малки порцеланови чашки с гъсто кафе от Джерети. Пале Терезе — сериозна вадранка около трийсетте с леден поглед, имаше коса с цвят на ново корабно платно, която се полюшваше над яката на черното й кадифено сако, докато крачеше из стаята срещу гостите си. Телохранителката й — добре облечена верарка с рапира с решетъчен ефес и лакирана дървена палка, окачена на колана й, се подпираше на стената до единствената заключена врата на стаята, бдеше и мълчеше.

— Разбира се — каза Локи. — Моля за извинение, госпожо, че съм малко кисел. Дано оценявате нашето положение — вероятно отровени, без да има как да разберем, първо на първо, да не говорим за осигуряване на противоотрова.

— Да, мастер Коста. Несъмнено сте в притеснено положение.

— За втори път ме отравят, с цел да ме принудят. Първия път извадих късмета да се отърва.

— Жалостта е твърде действен начин да държиш някого на верига, нали?

— Няма нужда да звучите така доволно, госпожо.

— О, я стига, мастер Коста. Не бива да ме мислите за коравосърдечна. — Пале Терезе вдигна лявата си ръка и показа сбирка от пръстени и алхимични белези и Локи с учудване забеляза, че безименният й пръст липсва. — Злополука от нехайство, докато чиракувах и работех с нещо, което не прощава. Разполагах с десет удара на сърцето да избера — пръстът ми или животът ми. За щастие имах подръка тежък нож. Знам какво е да вкуся плода на своето изкуство, господа. Знам какво е да си плувнал в пот, трески в и отчаян, и да чакащ какво ще стане по-нататък.

— Разбира се — намеси се Джийн. — Простете на партньора ми. Просто… Изяществото, с което очевидно ни отровиха, несъмнено остави в нас надеждата за също така чудодейно разрешение.

— Както си знам, да отровиш винаги е по-лесно, отколкото да изцериш. — Терезе лениво потъркваше остатъка от липсващия си пръст, жест, приличен на стар и познат тик. — Противоотровите са нещо деликатно — в много случаи те самите са отрови. Панацея, лек за всичко, прочистващ цяр, който може да притъпи всички отрови, известни в моя занаят, не съществува. И тъй като веществото, което описвате, наистина изглежда подходящо, по-скоро бих ви прерязала гърлата, отколкото да ви давам противоотрова наслуки. Те могат да удължат мъките ви или дори да усилят въздействието на веществото, което вече е във вас.

Джийн прихвана брадичката си и се огледа из салона, Терезе бе украсила едната си стена с олтар на дебелия, лукав Гандоло, Властелина на парите и търговията, небесен отец на сделките. На отсрещната стена имаше олтар на забулената Аза Гуила, Господарката на дългото мълчание, богинята на смъртта.

— Но вие казахте, че има познати вещества със забавено въздействие като това, с което се предполага, че сме отровени. Те не стесняват ли полето на смислените лечения?

— Да, такива вещества съществуват. Есенцията на сумрачната роза спи в тялото няколко месеца и убива нервите, ако отровеният не взема нужната противоотрова. Бялото повехване открадва хранителните вещества от всички храни и питиета — жертвата може да се тъпче, с каквото си иска и пак няма да оползотворява нищо. Прахът Ануелла кара жертвата да кърви през кожата седмици след като го вдиша… но не виждате ли къде е трудността? Три отрови със забавено действие, три съвсем различни начина да навредят. Противоотрова за отрова на кръвта например може да те убие, ако твоята отрова въздейства по различен начин.

— Проклятие! — възкликна Локи. — Е, добре. Чувствам се като глупак, че ще го кажа, но, Жером, ти спомена, че има още една възможност…

— Безоарите — рече Джийн. — Чел съм много за тях като малък.

— Безоарите, за жалост, са само мит. — Терезе скръсти ръце и въздъхна. — Само приказка, също като Десетте честни изменници, Мечът сърцеяд, Рогът на Терим Пел и всички подобни чудесии безсмислици. Убедена съм, че и аз съм чела същите книги, мастер Де Фера. Съжалявам. За да извадим вълшебни камъни от стомасите на дракони, трябва да имаме някъде живи дракони, нали?

— Като че не достигат.

— Ако търсите нещо чудодейно и скъпо, има още един начин на действие, който мога да предложа — рече Терезе.

— Каквото и да е… — съгласи се Локи.

— Вързомаговете от Картейн. Разполагам с достоверни сведения, че те наистина разполагат със средства да пресичат отравянето, с каквито ние, алхимиците, не разполагаме. За онези, които могат да си платят, разбира се.

— … освен това — довърши Локи.

— Е — заключи Терезе с примирение. — Въпреки че нито на кесията ми, нито на съвестта ми е угодно да ви отпратя на улицата, без да съм разрешила проблема ви, боя се, че не мога да направя нищо повече с оглед на толкова оскъдните сведения. Абсолютно ли сте уверени, че са ви отровили неотдавна?

— Снощи, госпожо, на нашия… мъчител за първи път му се предостави възможност.

— Тогава приемете мъничката утеха, която мога да ви дам. Бъдете на разположение на този човек и вероятно ви предстоят седмици и месеци, през които нищо няма да ви застрашава. През това време късметът може да ви донесе повече сведения за въпросното вещество. Бдително се оглеждайте и ослушвайте за всичко, което би могло да ви подскаже нещо. Върнете се при мен с по-основателни сведения, а аз ще наредя на моите хора да ви приемат по всяко време на денонощието, за да видя какво бих могла да направя.

— Твърде сте любезна, госпожо — рече Локи.

— Горките господа! Ще отправя най-горещи молитви да ви провърви. Знам, че доста време на плещите ви ще тегне бреме… а ако все пак не се натъкнете на някакво разрешение, винаги мога да ви предложа и другите си услуги. Измяната е честна игра, както казват.

— Вие сте от деловите жени, които ни допадат. — Джийн стана, остави чашката си с кафе, а до нея сложи един златен соларий. — Признателни сме ви за отделеното време и за гостоприемството.

— Не се безпокойте, мастер Де Фера. Готови ли сте да излезете?

Локи стана и пооправи дългата си връхна дреха. Двамата с Джийн кимнаха едновременно.

— Много добре тогава. Валиста ще ви изпрати до изхода. Отново ви се извинявам за превръзките на очите, но… никой от предпазните мерки тук са и от ваша, не само моя полза.

Точното разположение на салона на Пале Терезе беше тайна, сгушена нейде сред стотиците почтени дюкяни и работилници, кафенета, кръчми и домове в дървения лабиринт на Изумрудените галерии, където и слънчевите, и лунните лъчи се процеждаха през успокояващото морскозелено на подобните на гъби пресичащи се куполи от елдерглас, покриващи квартала. Телохранителите водеха при нея бъдещите клиенти с превръзки на очите по дълга поредица от коридори. Въоръжената млада жена се отдръпна от вратата с чифт превръзки в ръка.

— Напълно разбираме — рече Локи. — И не се бойте, вече свикнахме да ни водят за носа из тъмното.

2

Локи и Джийн се спотайваха из Саврола две нощи подред и непрекъснато наблюдаваха всеки покрив и всяка уличка, но нито Вързомаговете, нито агенти на Архонта не дойдоха да им се представят. Няколко дружини от мъже и жени ги следяха и наблюдаваха, това беше ясно. Локи предполагаше, че са хората на Рекин, на които им е наредено да се издават само колкото да държат Локи и Джийн на нокти.

На третата нощ решиха, че могат да се върнат в Кулата на греха с храбри физиономии. Пременени с изящни дрехи, струващи по няколко хиляди солария на човек, те минаха по килима от червено кадифе и пъхнаха сребърни волани в ръцете на стражите на вратата, докато доста голяма тълпа от добре облечени незначителни люде стояха наблизо с надеждата да ги огрее мъничко милост.

Локи се опитваше да различи мошениците сред тях — мъже и жени с по-развалени зъби, по-слаби лица и по-будни очи от останалите, облечени във вечерни дрехи, които не изглеждаха прецизно скроени, или с неподходящи аксесоари, или в неподходящ цвят. Точните хора на Рекин, дошли да прекарат вечерта в Кулата на греха за награда за някоя добре свършена работа. Щяха да ги пуснат вътре, когато му дойде времето, но несъмнено нямаше да ги пуснат по-нагоре от втория етаж. Присъствието им беше само още една съставка от мистиката на кулата — възможност великите и добрите да се смесят с мръсните и опасните.

— Господа Коста и Де Фера — поздрави ги един от портиерите. — Добре дошли отново.

Широките порти се отвориха пред Локи и Джийн и ги заля вълна от шум, горещина и миризми, която се разля в нощта — познатото издихание на упадъка.

Първият етаж беше просто претъпкан, но вторият беше същинско море от плът и изящно облекло, от стена до стена. Тълпата започваше от стълбите и на Локи и Джийн им се наложи да си пробиват път през нея с лакти и заплахи.

— Какво става, в името на Переландро? — попита Локи мъжа, притиснат в него. Мъжът се обърна и се ухили въодушевено.

— Представление в клетка!

В средата на втория етаж имаше месингова клетка, която можеше да се спуска от тавана и се пъхаше в отвори на пода, за да оформи як куб със страна, дълга двайсет стъпки. Тази вечер клетката беше покрита и с много фина мрежа — не, поправи се Локи, два слоя мрежа, един вътре в клетката и един — отвън. Мнозинството късметлии редовни клиенти в Кулата на греха гледаха от издигнати маси покрай външните стени. Имаше място още само за стотина правостоящи.

Локи и Джийн си пробиваха път през тълпата обратно на часовниковата стрелка и се мъчеха да се доберат достатъчно близо, че да видят какво е представлението. Развълнувано жужене на разговори ги обгръщаше — Локи не беше чувал по-трескави разговори тук, между тези стени. Но щом двамата стигнаха до клетката, той изведнъж разбра, че шумът не идеше само от тълпата.

Нещо с размери на врабче удряше с криле мрежата и жужеше сърдито — нисък бръмчащ звук, от който по гръбнака на Локи полазиха тръпки на истински животински ужас.

— Това е оса стилет, мамка му! — прошепна той на Джийн, който кимна енергично в знак на съгласие.

Локи никога не бе имал злощастието да се срещне лично с някое от тези насекоми. Те бяха напастта на няколко големи тропически острова на няколко хиляди мили източно оттук, далеч отвъд Джерем и Джереш и земите, изобразени на повечето терински карти. Преди години Джийн се натъкна на страховито описание на тези същества в една от книгите си по естествена философия, прочете го на останалите Джентълмени копелета и им съсипа съня за няколко нощи наред.

Наричаха ги оси стилет заради описанието на ужилването им, дадено от малцината оцелели. Те тежаха колкото пойните птички, на цвят бяха яркочервени, а коремът им с жилото беше колкото средния пръст на възрастен мъж. Притежаването на царица оса стилет във всички терински градове държави се наказваше със смърт, защото тези създания не биваше да стъпват на теринска земя. Твърдяха, че кошерите им били колкото къщи.

Един младеж се стрелкаше и приклякаше из клетката, облечен единствено с копринена туника, памучни бричове и ниски ботуши. Оръжие, и единствена броня, му бяха дебелите кожени ръкавици — те бяха прикрепени към ремъци, закопчани над лактите му. Той беше вдигнал лице пред ръцете си като боксьор. С такива ръкавици човек несъмнено можеше да удари и смачка оса стилет, но трябваше да е много бърз и много самоуверен.

На маса от отсрещната страна на клетката бе поставен тежък дървен шкаф с десетки покрити с мрежа дървени клетки, някои от които вече бяха отворени. Останалите, ако съдим по звука, бяха пълни със силно раздразнени оси стилет, които нямаха търпение да ги пуснат.

— Мастер Коста! Мастер Де Фера!

Викът отекна над шумната тълпа, но въпреки това беше трудно да се определи откъде идва. Локи се огледа няколко пъти, докато най-сетне не забеляза източника му — Маракоза Дюрена им махаше от мястото си на една от масите край отсрещната стена.

Черната й коса беше събрана в нещо като опашка ветрило около блестящо сребърно украшение и тя пушеше от извита сребърна лула, дълга почти колкото ръката й. Ленти от бяло злато и нефрит се плъзнаха една към друга на лявата й китка, докато им махаше да дойдат. Те се спогледаха и вдигнаха вежди, но си пробиха път през тълпата към нея и не след дълго стояха до масата й.

— Къде се изгубихте през последните няколко нощи? Измила беше неразположена, но аз порех вълните и мислех за други игри.

— Приемете извиненията ни, госпожо Дюрена — рече Джийн. — Дела ни задържаха другаде. Понякога даваме съвети, на свободна практика, на някои клиенти… с много високи изисквания.

— Имаше и кратко пътуване по вода — додаде Локи.

— Преговори относно бъдещето на крушовия сайдер.

— Бяхме силно препоръчани от бивши съдружници — рече Джийн.

— Бъдещето на крушовия сайдер? Какъв романтичен и опасен занаят трябва да упражнявате! Също толкова умели ли сте в залаганията на бъдещето, както и на Въртележката на късмета?

— То е ясно — рече Джийн. — Иначе нямаше да разполагаме със средствата, за да играем на Въртележката на късмета.

— Тогава съгласни ли сте да го покажете? Дуелът в клетката. Според вас кой от участниците има изгледи за по-щастливо бъдеще?

В клетката свободната оса стилет се стрелна към младежа, който я стисна във въздуха и я смачка под ботуша си със силно, сочно изхрущяване. Почти цялата тълпа заликува.

— Очевидно е твърде късно и нашето мнение няма никакво значение — рече Локи. — Или представлението не е вършило?

— Представлението едва започва, мастер Коста. Този кошер съдържа сто и двайсет клетки. Приспособление, въртящо се по часовниковата стрелка, отваря вратите, в повечето случаи напосоки. Срещу него може да излети една, а може и шест наведнъж. Приковава погледа, нали? Младежът не може да излезе от клетката, докато в краката му не се струпат сто и двайсет мъртви оси, или… Дюрена подчерта изречението, като вдъхна дълбоко дим; от лулата и вдигна вежди.

— Мисля, че досега той уби осем — завърши тя.

— А — възкликна Локи. — Е… Ако трябваше да избирам, съм склонен да предпочета момчето. Наречете ме оптимист.

— Наричам ви. — Изпусна две дълги струи дим, които се изляха през носа й като тънки сиви водопади, и се усмихна. — Аз бих заложила на осите. Да се обзаложим ли? Двеста солария от мен, по сто от всеки от вас?

— И аз като всеки човек обичам малките обзалагалия, но да попитаме и другия. Жером?

— Щом това ви доставя удоволствие, госпожо, нашите кесии са на вашите заповеди.

— Какъв извор на любезни неистини сте вие двамата. — Дюрена махна на един от служителите на Рекин и всеки от тях обяви залога си пред къщата. Получиха четири къси дървени пръчки, на които бяха изрязани по десет пръстена. Служителят записа имената им на плоча и продължи нататък. Темпото на увеличаване на залаганията из цялата стая продължаваш да нараства.

В клетката още две от смъртоносно раздразнените насекоми се измъкнаха от клетките си и полетяха към младежа.

— Споменах ли — обади се Дюрена и остави своите две пръчки с жетони на малката си масичка, — че смъртта на най-близките оси възбужда другите до още по-голяма степен на безумие? Противниците на момчето ще се разлютяват все повече и повече в хода на битката.

Двойката, която летеше из клетката, изглеждаше достатъчно разлютена. Момчето танцуваше жива жига, за да ги държи далеч от гърба и хълбоците си.

— Пленително. — Джийн направи поредица от специфични жестове с ръце по своя маниер, докато гледаше дуела с наклонена глава. В движенията си той използва изобретателно доста ограничен набор от сигнали, но Локи успя. Да разбере същината.

Трябва ли да стоим и да гледаме това с нея?

Тъкмо възнамеряваше да му отговори, когато една позната тежест притисна лявото му рамо.

— Мастер Коста — заговори Селендри още преди Локи да се е обърнал. — Един от Приори желае да говори с вас на шестия етаж. Дреболия. Нещо относно… фокуси с карти. Каза, че ще разберете.

— Госпожо — отвърна Локи. — За мен ще е голямо щастие да присъствам. Ще му предадеше ли, че съвсем скоро ще отида при него?

— По-добре аз сама да ви придружа — каза тя с полуусмивка, която изобщо не размърда опустошената страна на лицето й. — Така ще стигнете там. Много по-бързо.

Локи се усмихна все едно точно за това си. Бе мечтал, после се обърна към мадам Дюрена с разперени ръце.

— Наистина се движите в интересни кръгове, мастер Коста. По-добре побързайте — Жером ще се погрижи за облога ви и ще изпие едно питие с мен.

— Най-неочаквано удоволствие — рече Джийн, който вече махаше на келнера, за да поръча питие.

Селендри не чака повече — тя се обърна, навлезе в тълпата и се отправи към стълбите в дъното на кръглата стая. Движеше се бързо, прегърнала пиринчената си ръка с ръката си от плът, сякаш я принасяше в жертва, и тълпата като по чудо се раздвои. Локи забърза подире й, току пред тълпата, която се затваряше след него като колония от сновящи насам-натам същества, обезпокоени за кратко. Звънтяха чаши, парцаливи слоеве дим се вихреха във въздуха жужаха оси.

Нагоре по стълбите към третия етаж — отново добре облечените тълпи се разтапяха пред икономката на Рекин. Откъм южната страна на третия етаж имаше служебно помещение, пълно със служители, които се суетяха около лавици с бутилки. В най-задната му част имаше тясна дървена врата с вградена в стената до нея месингова плоча. Селендри приплъзна изкуствената си ръка в плочата, вратата се открехна и разкри тъмна ниша, малко по-голяма от ковчег. Тя влезе първа, долепи гръб до задната стена и му махна да влезе.

— Изкачващият се шкаф — рече тя. — Много по-лесно е, отколкото по стълбите през тълпата.

Беше тясно — Джийн не би могъл да влезе тук заедно с нея. Локи беше притиснат до лявата й страна и усещаше тежестта на пиринчената й ръка върху гърба си. Селендри се пресегна през него с другата си ръка и затвори шкафа. Бяха заключени в топъл мрак и Локи усети остро миризмите на двамата — неговата прясна пот и нейното женствено ухание на мускус, и нещо в косата й, като дима от горяща борова цепеница. Тръпчив мирис на дърва, никак не неприятен.

— Е — рече той тихо. — Тук с мен би се случила злополука, нали? Ако ми предстоеше злополука?

— Нямаше да е злополука, мастер Коста. — Тя също говореше тихо, все едно тук вътре правилото беше такова.

— Но не, по пътя нагоре няма да ви се случи злополука.

Селендри се помръдна и Локи чу изщракването на някакъв механизъм откъм стената вдясно от нея. Миг по-късно стените на кутията се разтресоха и се разнесе слабо скърцане.

— Не съм ви симпатичен — изпусна се той. Последва кратко мълчание.

— Познавала съм много предатели — рече тя най-сетне, — но толкова речовит може би не.

— Само тези, които извършват предателства, са предатели — отвърна Локи, като придаде на гласа си обидена нотка. — Аз желая възмездие за оскърбление.

— Все ще си измислите разумно оправдание — прошепна Селендри.

— Обидил съм ви с нещо.

— Наречете го, както си искате.

Локи яростно се съсредоточи върху тона, с който щеше да произнесе следващите си думи. В тъмното, с лице, извърнато встрани, гласът му щеше да бъде лишен от всичко онова, което подсказваше лицето му, и от превземките му. Никога не би намерил по-подходяща сцена да го използва. Като алхимик, той смеси отдавна практикуваната измама с желаната чувствена съставка — разкаяние, смут, копнеж.

— Ако съм ви обидил, госпожо, бих си взел думите или делата обратно. — Само миг колебание, най-подходящо за придаване на искреност. Най-верният инструмент в словесния му набор с инструменти. — И бих го направил веднага щом ми кажете как, стига да ми дадете шанс.

Селендри помръдна едва забележимо към него. Пиринчената ръка за миг се притисна по-силно към него. Локи затвори очи и напрегна слух, кожа чисто животинските му инстинкти да уловят в тъмното и най-малкото, което би могло да му подскаже нещо. Дали тя презираше жалостта или копнееше за нея? Усещаше как сърцето му думка в гърдите, чуваше как слепоочията му пулсират.

— Няма какво да си вземете назад — отговори тя вяло.

— Иска ми се да имаше. За да мога да ви успокоя.

— Не можете. — Селендри въздъхна. — И не бихте могли.

— Няма ли да ми позволите поне да се опитам?

— Говорите така, както изпълнявате фокуси с карти, мастер Коста. Твърде гладко. Боя се, че може по-добре да прикривате нещата с думи, отколкото с ръце. Ако трябва да знаете, възможността да сте полезен срещу вашия работодател — само и единствено тя — е онова, заради което съм съгласна да ви оставя да живеете.

— Не искам да бъда ваш враг, Селендри. Дори не искам да ви причинявам неприятности.

— Думите са евтини. Евтини и безсмислени.

— Не мога… — Отново благоразумна пауза. Локи пипаше внимателно като майстор скулптор, който полага бръчици край очите на каменна статуя. — Вижте, може би съм речовит. Но не мога да говоря другояче, Селендри. — Постоянното повтаряне на името й, натрапчиво, почти заклинание. По-интимно и въздействено от титлите. — Аз съм такъв, какъвто съм.

— И ви учудва, че заради това ви нямам доверие?

— Повече се чудя дали съществува нещо, на което се доверявате.

— Нямай вяра на никого, и никога няма да те предадат. Може да ти се противопоставят, но никога няма да те предадат — рече тя.

— Хммм. — Локи прехапа език и напрегна ум. — Но към него не изпитвате недоверие, нали, Селендри?

— По дяволите, това изобщо не ви влиза в работата, мастер Коста.

От тавана на изкачващия се нагоре сандък се чуха силни трясъци. Той потръпна тежко за последно и замря неподвижен.

— Простете ми отново — рече Локи. — Това не е шестият етаж, разбира се. Деветият?

— Деветият.

Само след миг тя щеше да се промъкне край него и да отвори вратата. Имаха още един последен миг сред съкровения мрак. Той прецени възможностите си, претегли последната си реплика стрела. Нещо рисковано, но потенциално обезпокояващо.

— Навремето имах много по-ниско мнение за него. Преди да разбера, че е достатъчно умен, че да ви обича наистина. — Още една пауза и Локи сниши гласа си до прага на слуха. — Мисля, че сте най-храбрата жена, която някога съм срещал.

Преброи ударите на сърцето си в мрака, докато Селендри отговори.

— Какво хубавичко предположение — прошепна тя и думите й бяха пропити с жлъч. Нещо изщрака и една черта от жълта светлина разцепи мрака и преряза очите му. Селендри го бутна силно с изкуствената си ръка към вратата, която се отвори към Осветения от лампи кабинет на Рекин.

Е, нека повърти думите му из своите мисли. Нека му даде сигналите, които ще му подскажат как да действа, не си беше наумил нищо определено, щеше да му е достатъчно да я държи в несигурност, просто не чак толкова склонна да забие нож в гърба му. И ако някаква малка част от него се измъчваше от угризения, че си играе с чувствата и (проклятие, тази част от него рядко се обаждаше преди!), той си напомни, че докато е Леоканто Коста, може да върши и да чувства, каквото си иска. Леоканто Коста не беше истински.

Локи излезе от изкачващия се шкаф, несигурен дали сам си вярва толкова, колкото му вярва Селендри.

3

— Мастер Коста! Тайнственият ми нов съдружник. Колко зает човек сте били!

Кабинетът на Рекин беше също така разхвърлян, както и при предишното посещение на Локи. Той доволно забеляза, че колодите му с карти са пръснати безредно на различни места върху и около писалището на Рекин. Изкачващият се шкаф се отваряше в една стенна ниша между две картини, ниша, която Локи със сигурност не бе забелязал при предишното си посещение.

Рекин се взираше през мрежестия параван, прикриващ вратата към балкона му. Беше облечен с тежък тъмночервен фрак с черни ревери. Той се почеса по брадичката с облечената си в ръкавица ръка и изгледа косо Локи.

— Всъщност ние с Жером прекарахме няколко спокойни дий — каза Локи. — Както мисля, че ви обещах.

— Не говоря само за последните няколко дни. Поразпитах за двете години, откакто си в Тал Верар.

— Както и се надявах. Просветихте ли се?

— Твърде образователно беше. Да бъдем прями. Вашият съдружник се е опитал да измъкне от Азура Галардине сведения за моята съкровищница. Преди повече от година. Знаете ли коя е тя?

Селендри бавно крачеше из стаята вляво от Локи и го наблюдаваше през дясното си рамо.

— Разбира се. Едно от високопоставените лайна в Гилдията на изобретателите. Аз казах на Жером къде да я потърси.

— А откъде знаете, че тя има пръст в разработката на моята съкровищница.

— Изумително е колко неща можеш да научиш, като черпиш из кръчмите на Изобретателите и се преструваш, че всяка чута от теб история е небивало пленителна.

— Разбирам.

— Обаче дъртата кучка не му каза нищо.

— Не би му казала в никакъв случай и явно е останала доволна — дори не ми е споменавала, че я е разпитвал. Но преди няколко вечери поставих въпроса и се оказа, че един продавач на бира от списъка на моите надеждни съгледвачи веднъж е видял да пада от небето човек, отговарящ на описанието на вашия съдружник.

— Да, Жером каза, че Господарката на гилдията има уникален метод за прекъсване на разговора.

— Е, Селендри вчера вечерта проведе с нея разговор, непрекъсван от нищо. Примамиха я да си спомни всичко, което може, за посещението на Жером.

— Примамили са я?

— Финансово, мастер Коста.

— Аха.

— Освен това разбрах, че вие сте разпитвали някои от моите банди в Сребърната марина и сте започнали горе-долу по времето, когато Жером е посетил Господарката на гилдията Галардине.

— Да, разговарях с възрастен мъж на име Драва и една жена, която се казваше… Как ли беше…

— Армания Кантаци.

— Да, точно тя. Благодаря би. Разкошна жена. Опитах се да мина границата на деловите отношения и да се посприятеля с нея, но тя като че не оцени чара ми.

— И не би могла. Армания предпочита компанията на жени.

— Е, отдъхнах си. Помислих, че съм започнал да губя подход.

— Проявили сте любопитство към корабен превоз на стоки от онези, за които митничарите никога не чуват. Обсъдили сте няколко условия с моите хора, но така и не сте предприели нищо. Защо?

— Двамата с Жером след известен размисъл решихме, че ще е най-мъдро да осигурим превоз извън Тал Верар. После можехме просто да наемем няколко малки шлепа, за да прекараме откраднатото от вас и да избегнем по-сложните преговори, свързани с наемането на лихтер.

— Ако аз възнамерявах да обера сам себе си, бих се съгласил, предполагам. А сега по въпроса за алхимиците. Имам достоверни сведения, че миналата година сте посетили пя колко. Почтени и други.

— Разбира се. Проведох няколко опита с масла за огън и киселини върху купени втора ръка часовникови механизми. Смятах, че това може да ни спести известно досадно бърникане по ключалки.

— И плодотворни ли бяха тези опити?

— Бих споделил тези сведения със свой работодател — ухили се Локи.

— Ммм, да оставим това засега. Но наистина изглежда, ме сте си наумили нещо. Толкова много коренно различни личности, които в съвкупност подкрепят вашата версия. Има само още едно нещо.

И то е?

— Любопитен съм как я караше старият Максилан, с когото се видяхте преди три нощи?

Локи изведнъж забеляза, че Селендри бе престанала да крачи из стаята. Беше застанала само на няколко стъпки, точно зад него, и не помръдваше. „Уродливи страже, подскажи ми златна глупост и ми дай мъдростта да разбера кога да престана да я въртя и суча“ — помисли си той.

— Ами, той е гадина.

— Това не е тайна. Всяко дете на улицата би ми го казало. Но признавате, че сте били в Мон Магистерия?

— Бях. Имах частна аудиенция със Страгос. Той случайно е под впечатлението, че никой не е разкрил агентите му във вашите банди.

— Точно според намеренията ми. Но вие увъртате, Леоканто. Какво ще иска Архонтът на Тал Верар от вас и Жером? И то посред нощ? Тъкмо същата нощ, когато ние с вас проведохме такъв интересен разговор?

Локи въздъхна, за да спечели няколко мига за размисъл.

— Мога да ви кажа — заговори той след достатъчно благоразумно колебание, — но се съмнявам, че ще ви хареса.

— Естествено, че няма да ми хареса. Но нека все пак го чуем.

Локи въздъхна. С главата напред в лъжата или с главата напред през прозореца.

— Страгос е този, който плащаше на мен и Жером. Лицата, с които преговаряхме, са негови агенти. Той е човекът, който иска да види съкровищницата ви опразнена като килер след угощение. И реши, че е крайно време да ни изплющи с камшика.

Тънки бръчки се появиха по лицето на Рекин, когато заскърца със зъби. Той сключи ръце зад гърба си.

— От собствената му уста ли сте го чули?

— Да.

— Какво смайващо уважение трябва да питае той към вас, да ви осведомява лично за своите дела! С какво ще го докажете?

— Ами, знаете ли, аз наистина го помолих за писмена клетвена декларация относно намерението му да ви изпързаля и той с удоволствие ми я даде, но непохватният аз… изгубих я тази вечер по пътя за насам! — Локи се обърна наляво и се навъси. Забеляза, че Селендри е впила поглед в него, а ръката й от плът бе отпусната върху нещо под сакото й. — Мамицата му, ако не ми вярвате, още сега ще скоча през прозореца и ще спестя и на двама ни страшно много време.

— Не… все още няма нужда да боядисвате калдъръма с мозъка си. — Рекин вдигна ръка. — Но е твърде необичайно за човек с положението на Страгос да преговаря пряко с агенти, които трябва да са… ами… доста нископоставени в йерархията му и към които надали питае особена почит. Без да се обиждате.

— Не се обиждам. Ако позволите да направя една догадка, мисля, че на Страгос по някакви причини не му се чака. Подозирам, че иска по-бърз резултат. И… почти съм сигурен, че ако двамата с Жером постигнем някакъв успех, който да му е от полза, няма намерение да ни остави да го надживеем. Това е единственото разумно предположение.

— И би му спестило доста голяма сума пари, предполагам. Тези като Страгос повече се скъпят за златото, отколкото за живота. — Рекин изпука с кокалчетата под тънките кожени ръкавици. — За проклетия всичко това изглежда твърде смислено. Аз си знам, че когато имаш загадка и отговорите са прости и елегантни, значи някой се опитва да те прецака.

— Имам още един-единствен въпрос — обади се Селендри. — Защо Страгос ще се занимава с вас лично, като знае много добре, че можете да го намесите, ако ви подложат на… убеждение.

— Има едно нещо, което не съм се сетил да спомена — отвърна Локи със смутен вид. — Това е… много срамно за мен и Жером. По време на аудиенцията Страгос ни почерпи със сайдер. Не дръзнахме да проявим неуважение към домакина и изпихме доста. Той твърди, че е бил примесен с отрова, нещо фино, със скрито действие. Нещо, което изисква ние с Жером да вземаме редовно противоотрова от ръката му или да умрем по крайно неприятен начин. Така че сега той ни е хванал за врата и ако искаме да получаваме противоотровата, трябва да сме добрички и послушни.

— Стар номер — отбеляза Рекин. — Стар и надежден.

— Казах, че бяхме много посрамени. И както виждате, той вече разполага със средство да се отърве от нас, когато вече не сме му нужни. Убеден съм, че засега не се съмнява в нашата вярност.

— И въпреки това все още желаете да му измените?

— Бъдете честен, Рекин. На мястото на Страгос бихте ли ни дали противоотровата и бихте ли ни пуснали да си вървим по живо по здраво? За него вече сме мъртви. Така че сега нося бремето на две отмъщения, които трябва да извърша, преди да умра. Дори и да се подчиня на проклетия сайдер на Страгос, аз искам да си разчистя сметките с Жером! Искам и Архонтът да страда. Вие все още сте най-доброто достъпно ми средство.

— Разумно предположение — измърка Рекин. Държеше се мъничко по-топло.

— Радвам се, че смятате така, защото аз очевидно познавам политиката на този град по-слабо, отколкото си мислех. Рекин, какво става, по дяволите?

— Архонтът и Приори пак се зъбят един на друг. Вижте, половината Приори съхраняват големи дялове от личните си богатства в моята съкровищница и за шпионите на Архонта е невъзможно да узнаят истинската стойност на имуществото им. Ако опразнят хранилището ми, това не само ще ги лиши от техните средства, но и ще ме злепостави пред тях. Точно сега Страгос никога не би ме изхвърлил от занаята без сериозно предизвикателство от страх, че ще започне гражданска война. Но ако спомоществователства трета група хора, която да нападне съкровищницата… О, да, това ще свърши чудесна работа. Аз ще бъда зает да преследвам вас и Жером, Приори — с това да ме разкъсат с четири коня, и тогава Страгос би могъл просто…

И Рекин показа какво би направил Архонтът, като обхвана юмрука си с длан и го стисна здраво.

— Бях останал с впечатлението, че Архонтът е подчинен на съвета на Приори — рече Локи.

— Формално да. Приори притежават един прелестен пергаментов лист, на който пише така. Страгос притежава армия и флота, които му позволяват да е на друго мнение.

— Чудно. И какво да правим ние?

— Добър въпрос. Свършиха ли ви предложенията, номерата и фокусите с карти, мастер Коста?

Локи реши, че моментът е подходящ да придаде на Леоканто Коста малко повече човечност.

— Вижте — каза той. — Когато моят работодател беше някакъв анонимен човек, който пращаше по една торба пари всеки месец, бях наясно какво правя. Но сега се случва нещо друго, вадят се ножове и вие виждате всички онези ракурси, които аз не виждам. Кажете ми какво да правя, и ще го направя.

— Хммм. Страгос. Той пита ли ви за разговора между пас двамата?

— Дори не го спомена. Не мисля, че знаеше за него. Според мен е имало нареждане да ни хванат двамата с Жером и да ни заведат при него, независимо от това.

— Сигурен ли сте?

— Доколкото мога да бъда.

— Кажете ми нещо, Леоканто. Ако Страгос ви се беше разкрил, преди да ви се удаде възможност да ми покажете своите фокуси с карти… ако знаехте, че предавате него, бихте ли го предали въпреки това?

— Ами… — Локи се престори, че мисли. — Не мога да кажа какво бих си помислил, ако ми беше симпатичен или пък му имах доверие. Може би просто бих намушкал Жером в гърба и бих продължил да работя за него. Но… за Страх ние сме плъхове, нали? Шибани насекоми. Страгос е самонадеяно копеле. Мисли си, че ни познава с Жером. А аз просто… не го харесвам, ни най-малко, дори и без да намесваме отровата.

— Сигурно доста продължително е разговарял с вас, за да събуди такава неприязън — усмихна се Рекин. — Тъй да е. Ако искате да откупите мястото си в моята организация, то си има цена. И тази цена е Страгос.

— О, богове! Какво значи това, по дяволите!

— Когато Страгос е мъртъв и това може да се потвърди, или е в моя власт, вие може да получите онова, което искате. Място в Кулата на греха като помощник в Моите игри. Заплата. Цялата помощ, която мога да ви предложа да се справите с отровата му. И Жером де Фера, плачещ под ножа ви. Това устройва ли ви?

— А как да го осъществя?

— Не искам всичко да вършите сам. Но явно Максилан е управлявал достатъчно. Помогнете ми, с каквото можете или с каквото ви заповядам, да му помогна да се оттегли. И след това предполагам, че ще имам нов управител на етажа.

— Отдавна не съм чувал по-хубаво нещо. Ами парите в моята сметка, заключени по ваша заповед?

— Ще си останат заключени, загубени заради собствените ви действия. Аз не съм милосърден човек, Леоканто. Запомнете го, ако желаете да ми служите.

— Разбира се, разбира се. Но сега ми позволете, моля, и аз да ви задам въпрос. Защо не се тревожите, че бих могъл да съм двуличник, който работи и за Страгос? Че може да изтичам и да му изкажа всичко това?

— А защо вие смятате, че аз не ви разигравам тъкмо с това предположение? — Рекин се усмихна широко, истински развеселен.

— От всички тези възможности ме заболява главата — рече Локи. — Предпочитам измамите на карти пред интригата. Ако не действате честно, по-добре тази вечер да се прибера и да се обеся.

— Да. Но ще ви дам по-добър отговор. Какво бихте могли да кажете на Страгос? Че ми е неприятен, че се осланям на враговете му и искам да умре? И той ще получи потвърждение на моята враждебност? Няма смисъл. Той знае, че съм враждебно настроен към него. Той знае, че целият подземен свят на Тал Верар е пречка за него, ако реши да упражни властта си. Моите Фелантоци предпочитат управлението на гилдиите пред възможността за управление с униформи и копия. Във въоръжената диктатура има по-малко пари.

Фелантоци. На езика на Теринския трон наричаха пехотинците. Локи беше чувал и преди да използват тази дума за престъпниците, но никога не беше ги чувал самите те да я използват помежду си.

— Остава единствено другият ви съдия да реши, че все още си струва да рискува с вас.

— Другият съдия?

Рекин посочи Селендри.

— Ти чу всичко, скъпа моя; да изхвърлим ли Леоканто през прозореца, или да го пратим пак долу, откъдето го доведе?

Локи я погледна в очите, скръсти ръце и се усмихна, както се надяваше, с най-безобидната си кучешка усмивка. Тя се навъси — изражение напълно непроницаемо, — а после въздъхна.

— Тук са замесени толкова много подозрителни неща. Но ако има възможност да поставим този= изменник по-близо до Архонта… Предполагам, че ще ни струва достатъчно евтино. Можем да рискуваме.

— Е, мастер Коста… — Рекин дойде и постави ръка на рамото на Локи. — Как ви се струва тази подкрепа за вашия характер?

— Ще взема, каквото ми дават. — Локи се мъчеше да прикрие искреното си облекчение.

— Тогава на първо време задачата ви ще е да угаждате на Архонта. Да предположим, че той ще ви дава противоотровата.

— Добре, ако са рекли боговете. — Локи почеса замислено брадичката си. — Ще се наложи да го осведомя, че сме се запознали лично. Той несъмнено има и други шпиони в кулата ви, които рано или късно ще се досетят. Ще е най-добре да му се обясни по-скоро.

— Разбира се. Има ли вероятност скоро Архонтът пак да ви извика в Мон Магистерия?

— Не знам колко скоро точно, но да. Повече от вероятно.

— Добре. Това означава, че той може пак да се разбъбри за плановете си. А сега нека ви върнем при мастер Де Фера и задачите ви за тази вечер. Днес ще мамите ли някого?

— Току-що пристигнахме. Заложихме на зрелището в клетката.

— Аха, осите. Голям късмет имаме с тия страшилища.

— Опасно имущество.

— Да, един джеремитски капитан имаше царица и кошер с потомство, които се опитваше да продаде. Моите хора бутнаха на митничарите, екзекутираха капитана, изгориха царицата, а останалите бяха конфискувани и изчезнаха — станаха моя собственост. Знаех си, че ще им намеря някакво приложение.

— А младежът, който се бори с тях?

— Осмият син на някакъв никаквец с титла, с пясък вместо мозък и задлъжнял на кулата. Каза, че щял да покрие дълга си или да умре, докато се опитва, и аз повярвах на думата му.

— Е, аз съм заложил на него сто солария и се надявам той да доживее да покрие дълга си. — Локи се обърна към Селендри. — Пак ли издигащия се шкаф?

— Само до шестия етаж. Оттам можете да слезете пеша. — Тя пусна лека високомерна усмивка. — Сам.

4

Когато Локи най-сетне успя да си проправи път с лакти до втория етаж, младежът в клетката куцаше, кървеше и се тресеше. Половин дузина оси стилет пърхаха и се стрелкаха около него из клетката. Докато се промъкваше между хората, Локи въздъхна.

— Мастер Коста! Мисля, че се връщате точно навреме за разрешаването на облога.

Мадам Дюрена се усмихна над напитката си — млечнооранжева течност в стройна чаша, висока близо стъпка. Джийн отпиваше от малка халба нещо бледокафяво. Подаде също такава чаша и на Локи, който я пое с благодарно кимване. Ром с мед — достатъчно силен, че да не си навлекат презрението на Дюрена, но не чак толкова, че да се нахвърлят срещу нечии убеждения тази вечер.

— Време ли е вече? Извинете ме за отсъствието ми. Малка и глупава работа.

— Глупава? Когато е замесен член на Приори?

— Направих грешката да му покажа фокус с карти миналата седмица — рече Локи. — Сега той урежда да изпълня същия фокус пред един негов… приятел.

— Значи сигурно фокусът е впечатляващ. По-впечатляващ от онези, които обикновено изпълнявате на масата за карти?

— Съмнявам се, госпожо. — Локи отпи продължително от питието си. — Първо на първо, когато изпълнявам фокуси с карти, не е нужно да се тревожа, че насреща ми има отличен противник.

— Някой някога опитвал ли се е да отреже този ваш отвратително ласкателен език, мастер Коста.

— Това се превърна в традиционно развлечение в няколко града, които мога да ви спомена.

В клетката сърдитото жужене на осите се усилваше все повече и повече, докато все повече от тях изскачаха от клетките си. Две, три, четири… Локи потръпна. Наблюдаваше безпомощно как размазаните тъмни силуети фучат из клетката. Младежът се мъчеше да се защитава, после се паникьоса и заръкомаха като безумен. Една оса се блъсна в ръкавицата му и се тръшна на пода, но друга кацна под кръста му и сниши тялото си. Момчето нададе вой, плесна я и изви гръб. Тълпата притихна като гроб, обзета от ужас, примесен с очакване.

Стана бързо, но Локи никога не би го нарекъл милостиво. Осите се стълпиха около младежа, стрелкаха се и го жилеха, забиваха острите си крачета в окървавената му риза. Една на гърдите му, една на ръката му, коремът й пулсираше трескаво нагоре-надолу… Една запърха из косата му, а друга заби жилото си в тила му. Безумните писъци на момъка се превърнаха в мокро гъргорене. От устата му потече пяна, струйки кръв се стичаха по лицето и гърдите му и най-сетне той падна, обзет от необуздани гърчове. Бръмчащите оси накацаха върху тялото му — изглеждаха ужасно, като кървавочервени мравки, и продължиха все така да го жилят и хапят.

Стомахът на Локи се разбунтува срещу скромната закуска, която бе изял във Вила Кандеса, и той прехапа силно един от свитите си пръсти — болката му помогна да си възвърне самообладанието. Когато се обърна пак към мадам Дюрена, лицето му отново бе ведро.

— Е — каза тя и размаха четирите дървени пръчки срещу него и Джийн, — това е поносим мехлем за раните ми, все още незаздравели след последната ни среща. Но кога ще имаме удоволствието на пълното обезщетение?

— Не е възможно да дойде достатъчно скоро — рече Локи. — А сега ни извинете за вечерта, трябва да обсъдим някои… политически трудности. Но преди да си тръгнем, смятам да излея питието си върху тялото на мъжа, който ни струва двеста солария.

Мадам Дюрена махна безгрижно и вече пълнеше отново сребърната си лула от кожена кесия, преди Локи и Джийн да са направили и две крачки.

Щом Локи се приближи до клетката, отново започна да му се гади. Тълпата около него се разпръсваше, разменяше си пръчки за залагане и въодушевено бъбреше. На няколко крачки от клетката обаче вече нямаше никой. Шумът и движението из залата продължаваха да дразнят осите. Щом Локи се приближи, две от тях се издигнаха рязко във въздуха и запърхаха заплашително, удряха се шумно във вътрешния слой мрежа и го следяха. Черните им очи като че гледаха право в неговите. Той потръпна против волята си.

Коленичи възможно най-близо до тялото на младежа и след миг половината от свободните оси в клетката жужаха и се удряха в мрежата само на стъпка-две от лицето му. Локи плисна остатъка от своя ром върху покрития с насекоми труп. Зад него избухна мощен смях.

— Само така, приятел! — чу се фъфлещ глас. — Това непохватно копеле ми струва петстотин солария. Я се изпикай върху него, като си там долу.

— Уродливи страже! — промърмори Локи под носа си и бързо заговори: — Чаша, излята на земята за непознат без приятели. Господарю на храбреците и глупаците, облекчи пътя на този човек към Господарката на дългото мълчание. Това бе страхотен ден за умиране. Направи това за мен и ще се опитам известно време да не те моля за нищо. Този път го казвам съвсем сериозно.

Локи целуна опакото на лявата си ръка и се изправи. След като произнесе благословията, му се струваше, че колкото и да се отдалечеше от тази клетка, все щеше да е недостатъчно.

— А сега накъде? — попита тихо Джийн.

— По-далече от тия проклети буболечки, по дяволите!

5

Небесата над морето бяха ясни и затулени от облаци на изток — висок перлен таван, като замръзнал чим между луните. Духаше силен вятър, докато Локи и Джийн се влачеха през доковете от вътрешната страна на Голямата галерия, и подмяташе захвърлени хартии и други боклуци около краката им. Корабна камбана отекна над плискащите се сребърни води.

Вляво от тях тъмна стена от елдерглас се издигаше етаж след етаж, като надвиснала скала, прекосена тук-там от разнебитени стълби с мижави фенери, които показваха пътя на хората, препъващи се нагоре-надолу по тях. Най-горе на върха се намираше Нощния пазар и ръбът на грамадния покрив, който покриваше етажите на острова чак до вълните от другата страна.

— О, фантастично — възкликна Джийн, щом Локи завърши своя разказ за случилото се в кабинета на Рекин. — Значи накарахме Рекин да си мисли, че Страгос иска да го пипне. Никога досега не съм помагал за избухването на гражданска война. Сигурно е забавно.

— Нямах особено голям избор — отвърна Локи. — Можеш ли да измислиш някаква друга убедителна причина Страгос да се заинтересува лично от нас? Ако нямах разумно обяснение, щях да изхвърча през прозореца, поне това беше ясно.

— Ако си беше паднал на главата, нищо не те заплашваше, освен сметката за разбития калдъръм. Мислиш ли, че на Страгос му трябва да разбере, че Рекин не е толкова сляп за агентите му, както си мисли.

— О, я го еби това копеле.

— Нямах такива намерения.

— Освен това, доколкото знаем, Страгос наистина иска да пипне Рекин. Те несъмнено не са приятели и неприятностите отдавна къкрят из целия проклет град. Придобивката за нас е, че мисля, че Селендри може да бъде омаяна с приказки поне малко. И като че Рекин наистина ме смята за своя собственост.

— Е, за това — браво. Мислиш ли, че е време да му пробутаме столовете?

— Да, столовете… Столовете. Да. Да го направим, преди Страгос да е решил да ни изюрка пак.

— Ще наредя да ги извадят от склада и да ги докарат с каруца, където пожелаеш.

— Добре, тогава аз ще ги доставя по-късно през седмицата. Нещо против да избягваме Кулата на греха една-две нощи?

— Не, разбира се. Някаква специфична причина?

— Само искам да разочаровам малко Дюрена и Корвальор. Докато не се почувстваме малко по-сигурни за нашето положение, бих предпочел да не пропиляваме нощите си в пиянство и прахосване на пари. Номерът с бела паранелла може да събуди подозрения, ако го приложим пак.

— Щом го казваш така, не мога да ти откажа. Какво ще кажеш да се помотая из някои други места и да проверя дали няма да чуя какво се шушне за Архонта и Приори? Няма да е зле да се въоръжим още малко с историята на този град.

— Прелестно. Какво, по дяволите, е това?

Те не бяха сами край доковете — в добавка към преминаващите от време на време непознати, които бързаха тук и там по работа, там имаше лодкари, които спяха, завити с наметала, до вързаните си лодки, и доста пияници и скитници, сгушени навсякъде, където бяха намерили подслон. Купчина сандъци се издигаше само на няколко крачки вляво от тях, а в сянката й до малък алхимичен глобус, който сияеше в бледочервено, бе приседнала слаба фигура, увита в няколко пласта дрипи, фигурата стискаше малка торба от зебло и им махна с бледа ръка да се приближат.

— Господа, господа! — Силният, грачещ глас като че беше женски. — Пожалете ме, изискани господа. Пожалете ме, в името на Переландро. Една монета, всякаква монета, дребна медна монетка ми стига. Имайте милост, в името на Переландро.

Локи бръкна за кесията във фрака си. Джийн беше свалил своя фрак и го носеше преметнат върху дясната си ръка явно беше доволен да остави Локи да извърши милостивото дело за вечерта.

— В името на Переландро, госпожо, можете да получите повече от сентира.

Временно разсеян от топлото сияние на собствената му галантност, Локи протегна три сребърни волания, преди да осъзнае първото малко предупреждение. Просякинята щеше да е доволна и на дребна медна монетка и имаше силен глас… защо не я бе чул да заговаря никого от непознатите, които я подминаха преди тях?

И защо протягаше торбата от зебло вместо длан?

Джийн беше по-бърз от него и тъй като нямаше по-елегантен начин да защити Локи, той вдигна левия си лакът и го бутна силно. Една стрела от арбалет изсвистя във въздуха между тях и проби спретната тъмна дупка в торбата от зебло. Локи усети как тя закачи пешовете на фрака му и падна настрани, прекатури се над един малък сандък и тупна непохватно по гръб.

Надигна се тъкмо навреме, за да види как Джийн изрита просякинята в лицето. Главата на жената отхвърча назад, но тя залепи ръце за земята, краката й полетяха в „ножица“ и събори Джийн. Щом той тупна на земята и захвърли сгънатата си дреха, просякинята изпъна крака, ритна надолу и се метна напред в дъга. След секунда се изправи на крака и хвърли дрипите си.

„Ох, да му се не види. Тя се боксира с крака, проклета шасоньорка — помисли си Локи. — Джийн мрази това.“ Локи тръсна ръкавите си и във всяка от ръцете му падна кинжал. С предпазливи движения той се втурна по камъните към нападателката на Джийн, която го риташе в ребрата, докато здравенякът се опитваше да се претърколи встрани. Беше стигнал на три крачки от шасоньорката, когато ударът на ботуш в земята го предупреди за нечие присъствие зад гърба му. Вдигна кинжала с десница, сякаш за да удари нападателката на Джийн, после приклекна, завъртя се и замахна слепешката назад с кинжала в лявата си ръка.

И веднага се зарадва, че беше приклекнал — нещо изфуча покрай главата му, толкова близо, че го оскуба болезнено. Новият нападател беше отново „просяк“, мъж с близко до неговото телосложение, въоръжен с дълга желязна верига, която мина на косъм от главата на Локи — ако беше улучила, щеше да строши черепа му като яйце. Устремът му го наниза на острието на кинжала на Локи, който потъна чак до дръжката точно под дясната мишница на мъжа. Той хлъцна, а Локи се възползва безмилостно от предимството, замахна с другия кинжал и го заби в лявата ключица на мъжа.

Локи извъртя и двете остриета, яростно и диво, и мъжът изхълца. Веригата се изплъзна от пръстите му и падна с дрънчене върху камъните. Миг по-късно Локи извади остриетата от тялото му, сякаш вадеше шишове от месо, и остави клетника да се свлече на земята. Вдигна окървавените си кинжали, обърна се и с внезапен изблик на неблагоразумна самоувереност се хвърли към нападателката на Джийн.

Тя изнесе крак от хълбока, почти без да го погледне. Кракът й се заби в гръдната му кост — все едно се натресе в тухлен зид. Той залитна назад, жената се възползва, дръпна се от Джийн (който изглеждаше пребит) и настъпи към Локи.

Беше захвърлила дрипите и Локи забеляза, че е млада, вероятно по-млада от него, облечена с тъмни дрехи и тънка, добре скроена кожена жилетка на ивици. Беше теринка, с доста мургава кожа и черна коса, сплетена в стегнати плитки, които обрамчваха главата й като корона. По увереността й си личеше, че е убивала и преди.

„Няма проблеми — помисли си Локи и заотстъпва назад. — Аз също.“ И точно тогава се спъна в тялото на мъжа, когото бе наръгал току-що.

Тя веднага се възползва от това. Веднага щом той се изправи отново, изхвърли десния си крак в дъга. Стъпалото й се заби като чук в лявата предмишница на Локи и той изруга, а кинжалът изхвърча от внезапно омекналите пръсти. Разярен, Локи замахна с десния кинжал.

Сръчна досущ като Джийн, теринката сграбчи дясната му китка с лявата си ръка, дръпна го безпощадно напред и заби дясната си китка в брадичката му. Кинжалът му изсвистя в мрака като мъж, скочил от висока сграда, и изведнъж черното небе горе се смени с надвиснали сиви камъни. Той се запозна с тях с такъв замах, че зъбите му изщракаха като зарчета в паница.

Тя го ритна още веднъж, за да го претърколи по гръб, а после стъпи върху гърдите му и го притисна. Беше уловила един от кинжалите му и Локи я гледаше зашеметен как се наведе, за да го прониже. Ръцете му се бяха вдървили и откликваха предателски бавно и усещаше непоносим сърбеж по незащитената си шия, докато собственият му стилет се спускаше към нея.

Не чу как брадвата на Джийн потъна в гърба й, но по следствието се досети за причината. Жената подскочи нагоре, изви се назад, стилетът се изплъзна от ръката й и издрънча точно до лицето на Локи. Той трепна. Нападателката му се свлече на колене до него. Дишаше учестено и плитко, а после се извърна и той видя една от Проклетите сестри на Джийн забита сред разпълзяващо се тъмно петно под кръста й, отдясно на гръбнака.

Джийн прескочи Локи, наведе се и извади брадвата от гърба й. Тя изохка и падна напред, но Джийн яростно я издърпа на крака, застана зад нея и опря острието на брадвата в гърлото й.

— Ло… Лео! Леоканто! Добре ли си?

— Толкова ме боли, че като нищо може да съм умрял — изпъшка Локи.

— Бива. — Джийн натисна брадвата, която държеше точно зад острието като бръснач, който бръсне брада. — Говори. Мога да ти помогна да умреш, без да те заболи повече. Мога да ти помогна дори и да живееш. Ти не си обикновена разбойничка. Кой те прати тук?

— Гърбът ми — изстена жената с треперещ глас, от който бе изчезнала всякаква заплаха. — Моля ви! Моля ви, боли!

— Така и трябва. Кой те прати тук? Кой те нае?

— Злато — прокашля се Локи. — Бяло злато. Ще ти платим. Двойно. Само ни кажи име.

— О, богове, колко боли…

Джийн я сграбчи за косата със свободната си ръка и дръпна. Тя извика и изпъна гръб. Локи примига, щом видя как от гърдите й изхвърча тъмна перната сянка — влажният глух звук от изстрела на арбалет стигна до слуха му чак секунда по-късно. Джийн отскочи назад слисан, пусна жената и тя падна на земята. Миг по-късно отмести поглед от Локи и замахна заплашително с брадвата.

— Ти!

— На вашите услуги, мастер Де Фера.

Локи изпружи врат назад и мярна жената, която преди няколко вечери ги отмъкна от улицата и ги заведе при Архонта. Вятърът развяваше разпуснатата й тъмна коса. Носеше впит черен жакет над сива жилетка и сива пола, а в лявата си ръка държеше незареден арбалет. Идваше към тях със спокойна крачка от посоката, от която бяха дошли. Локи изпъшка и се претърколи, а тя застана от дясната му страна.

До него просякинята шасоньорка нададе последен влажен хрип и издъхна.

— Проклятие! — извика Джийн. — Тъкмо щях да получа от нея някои отговори!

— Не, нямаше — отвърна агентката на Архонта. — Погледни десницата й.

Локи се изправи разтреперан на крака и двамата с Джийн го огледаха — там на бледата светлина на луните и няколкото крайбрежни фенера проблясваше изящен нож с извито острие.

— Възложиха ми да ви пазя — рече жената и застана до Локи с доволна усмивка.

— Чудничка работа — рече Джийн и разтърка ребрата си с лява ръка.

— Доста добре се справяхте почти до края. — Тя погледна ножчето и кимна. — Вижте, този нож има допълнителен жлеб по острието. Това обикновено значи, че по него тече някаква гадост. Протакала е, за да я изцеди и да ви намушка с него.

— Не знам какво значи жлеб по острието — сопна й се Джийн. — Знаеш ли за кого, по дяволите, работят тези двамата?

— Да, имам някои теории.

— А нещо против да ги споделиш? — попита Локи.

— Ако ми дадат такава заповед — отвърна мило тя.

— Проклети да са всичките верарци и дано боговете им пратят повече язви по интимните части, отколкото косми по главите! — измърмори Локи.

— Аз съм родена във Вел Вирацо — поясни жената.

— Име имаш ли си? — попита Джийн.

— Много са. Всичките прекрасни и нито едно истинско — отвърна тя. — Вие двамата ме наричайте Мерейн.

— Мерейн Брей. — Локи потръпна и разтри лявата си ръка под лакътя с другата. Джийн сложи ръка на рамото му.

— Нещо повредено, Лео?

— Не е много. Може би достойнството ми и предишните ми схващания за божествената благосклонност като даденост — въздъхна Локи. — От няколко вечери насам забелязахме, че ни следят, Мерейн. Сигурно сме видели теб.

— Съмнявам се. Господа, по-добре си събирайте нещата и тръгвайте. Нататък, накъдето си вървяхте. Скоро тук ще дойдат стражи, а те не са под командването на моя работодател.

Локи събра окървавените си стилети и ги избърса в панталоните на убития мъж, преди да ги прибере обратно в ръкавите си. Гневът на борбата се беше уталожил и при вида на трупа Локи усети, че му се повдига, и бързо се дръпна оттам.

Джийн вдигна палтото си и пъхна вътре брадвата. Скоро тримата вървяха, с Мерейн по средата, промушила ръце в лактите им.

— Моят работодател — обади се тя — пожела тази вечер да ви пазя и като дойде сгода, да ви заведа долу на един кораб.

— Чудесно — рече Локи. — Отново частен разговор.

— Не бих казала. Но ако трябва да гадая, бих предположила, че е намерил работа за вас двамата.

Джийн метна бърз поглед на двата трупа, проснати в тъмното далече зад тях, и се изкашля в юмрука си.

— Великолепно — изръмжа той. — Досега това място е толкова скучно, само усложнения липсват!

Реминисценция:
Увеселителната война

1

На шест дни път от Тал Верар нагоре по крайбрежния път поселището Салон Курбо се гуши в една клисура сред черните морски скали, потънала в необичайно буйна зеленина. Нещо повече от частно имение, но не съвсем село, поселището се е вкопчило в своеобразния си живот в тлеещата сянка на планината Азар.

По времето на Теринския трон Азар оживял и изригнал и погребал живи три села и десет хиляди души за някакви си минути. В днешно време той явно е доволен само да тътне и кудкудяка и да изпраща към морето виещи се пепелни струи и ята от гарвани кръжат безгрижно под уморения пушек на стария вулкан. Тук започват горещите, прашни равнини, наречени Адра Моркала, обитавани от малцина и необичани от никого. Те са се ширнали като изсъхнало, напукано морско дъно чак до южните граници на Галинел, най-западния и занемарен кантон на Кралството на Седемте същности.

Локи Ламора влезе в Курбо на кон на деветия ден от Дурим в Седемдесет и осмата година на Нара. Мека зима, каквато е в западните краища. Една плодоносна година (и отгоре) бе изминала, откакто двамата с Джийн за пръв път стъпиха в Тал Верар и в обкования с желязо сандък отзад в наетата карета на Локи дрънкаха хиляда златни солария, откраднати на билярд от някой си лорд Ландревал от Еспара, необичайно чувствителен към лимони.

Малкото пристанище на поселището гъмжеше от малки плавателни съдове — яхти, увеселителни баржи и плаващи край брега галери с квадратни копринени платна. Далеч в открито море бяха закотвени един галеон и един едномачтов платноход. И двата развяваха вимпелите на Лашейн под фамилни гербове и знамена, непознати на Локи. Вееше лек ветрец и слънцето беше бледно, по-скоро сребристо, отколкото златно иззад мъгливите издихания на планината.

— Добре дошли в Салон Курбо — приветства ги лакей, облечен в ливрея в черно и масленозелено и с висока шапка от пресован черен филц. — Какви са званията ви и как е нужно да ви обявим?

Жена в ливрея постави дървено блокче под отворената врата на каретата, той слезе с ръце на кръста и се протегна с облекчение, а после скочи на земята. Носеше увиснали черни мустаци под очила с черни рамки и напомадена черна коса. Дебелото му черно палто беше прибрано в кръста и раменете, но разкроено от кръста надолу. Полите му стигаха до коленете и се развяваха подире му като наметало. Беше сменил по-изисканите впити панталони и обувки със сиви панталони, чиито крачоли бяха затъкнати в ботуши до коляното, матовочерни под тънкия слой пътен прах.

— Аз съм Мордави Феруайт, търговец от Емберлен — представи се той. — Съмнявам се дали е нужно присъствието ми да бъде обявявано, тъй като не притежавам никаква значима титла.

— Много добре, мастер Феруайт — отвърна любезно лакеят. — Лейди Салджеска ви е признателна, че посетихте Салон Курбо, и искрено ви желае успех във вашите работи.

— „Признателна ви е, че посетихте“ — отбеляза Локи, — а не „Ще е поласкана да ви приеме“. Графиня Вира Салджеска от Лашейн беше абсолютната владетелка на Салон Курбо — поселището бе изградено в един от нейните имоти. Наравно отдалечено от Балинел, Тал Верар и Лашейн и еднакво неудобно за управление, Салон Курбо беше до голяма степен автономно убежище на богаташите от Пиринчения бряг.

В добавка към постоянно пристигащите по крайбрежния път карети и увеселителните корабчета от морето Салон Курбо привличаше и още една забележителна форма на придвижване, върху която Локи бе размишлявал меланхолично по протежение на целия път.

Дрипави групи селяни, градски бедняци и селски окаяници се тътреха морно по прашните пътища към владението на лейди Салджеска. Прииждаха на пресекулки, но в неспирни потоци и се стичаха в странния частен град, сгушен под тъмните планински върхове.

Локи си въобразяваше, че знае за какво точно идват тук, но следващите няколко дни, прекарани в Салон Курбо, доказаха, че познанията му са печално непълни.

2

Първоначално Локи очакваше, че за подсигуряването на последните части от плана му за Кулата на греха може да е нужно едно морско пътешествие до Лашейн или дори до Исара, но разговорите с няколко заможни верарци го убедиха, че в Салон Курбо може би ще намери точно каквото му трябва.

Представете си крайморска долина, врязана в черен като нощ камък, може би триста метра дълга и стотина широка. В източния й край от една пукнатина в скалите се излива подземен поток и се стича надолу по наредени стъпаловидно камъни. Носът над този поток е под владение на резиденцията на Салджеска, голяма каменна къща, издигаща се над двойни стени със зъбери, една малка крепост.

Склоновете на долината на Салон Курбо са високи може би двайсет метра и почти по цялата си височина са терасирани и покрити с градини. Там виреят гъста папрат, виещи се лози, цъфнали орхидеи, плодни и маслинови дървета — плътна кафяво-зелена завеса, изпъкваща живо на черния фон. Тънки напоителни канали лъкатушат из тях и утоляват жаждата на изкуствения рай на Салджеска.

В самия център на долината има кръгла арена и градините от двете страни на този каменен градеж опират в стените на няколко десетки солидни сгради от полиран камък и лакирано дърво. Миниатюрният град е стъпил върху подпори, платформи и тераси, очарователно обградени с пътеки и стълбища на всяко ниво.

Локи се разходи по тези пътеки следобеда, когато пристигна, в търсене на крайната си цел, достойно и без да бърза — очакваше да остане тук много дни, а може би и седмици. Салон Курбо, също като комарджийниците на Тал Верар, привличаше богатите безделници в големи количества. Локи вървеше сред верарски търговци и благородници от Лашейн, издънки на западните Същини, придворни дами от Нес (твърде натруфени, Локи досега не подозираше, че съществуват толкова златоткани платове!) и земевладелските родове, на които служеха. Тук-там бе убеден, че забелязва дори каморци, с маслинена кожа и високомерни, но, слава Богу, никой от тях не бе толкова важен за него, че да го познае.

Толкова много телохранители и толкова много тела за охраняване! Богати тела и лица; хора, които можеха да си позволят истинска алхимия и физика, за да церят болежките си. Нямаше гноящи рани, увиснали от лицата израстъци, криви зъби, стърчащи от разкървавени венци, лица, измършавели от недохранване. Клиентелата на Кулата на греха можеше да е по-отбрана, но тези тук бяха още по-изискани и разглезени. Наети музиканти следваха някои от тях, та дори и в кратките разходки от трийсет-четирийсет крачки да не ги застрашаваш с нито миг скука. Богати мъже и жени, червиви от пари, гъмжаха навсякъде край Локи под съпровода на музика. Дори и човек като Мордави Феруайт може би харчеше месечно по-малка сума за храна, отколкото някои от тях хвърляха всеки ден само за да ги забележат на закуска.

Бе дошъл в Салон Курбо точно заради тях — не за да ги обере, по изключение, а за да се възползва от привилегирования им опит. Там, където богаташите гнездяха като пъстропери птици, ги следваха и онези, които им осигуряваха лукса и услугите, на които разчитаха. В Салон Курбо се бяха заселили за постоянно шивачи, търговци на облекло, майстори на инструменти, стъклари, алхимици, доставчици, артисти и дърводелци. Да, задругата им беше малка, но с най-високо реноме, достойно за аристократичната клиентела и предлагащо съответните цени.

Почти в средата на южната галерия на Салон Курбо Локи откри работилницата, заради която бе изминал целия този път — доста дълго двуетажно каменно здание без прозорци по фасадата. На дървената табела над единствената врата пишеше:

М. Бомонден и дъщери:

Домакински уреди и фини мебели

по поръчка

На вратата на работилницата на Бомонден висеше украшение от дърворезба с герба на рода Салджеска (който Локи бе мярнал на знамената, веещи се тук-там, и на шарфовете на стражата на Салон Курбо) — знак, че тукашното производство се ползва с личното одобрение на лейди вира. На Локи това не говореше нищо, защото знаеше твърде малко за вкусовете на Салджеска, за да прецени…! Но славата на Бомонден се носеше чак до Тал Верар.

Щеше да прати куриер утре рано сутрин, както беше ред по, и да помоли за среща, за да обсъдят въпроса за особените столове, които имаше нужда да му се направят.

Във втория час на следващия следобед ръмеше кротък, топъл дъжд — мъглица, която не капеше, а по-скоро се носеше из въздуха като влажен тюл. Размити стълбове от пара се виеха сред дърветата и над долината, а по пътеките, не както друг път, не сновяха заможни граждани. Огърлица от сиви облаци кичеше северозападния склон на високата черна планина. Вода се стичаше във врата на Локи, когато той застана на прага на Бомонденовата работилница и почука силно три пъти.

Вратата незабавно се отвори навътре и един жилав, около петдесетгодишен мъж се втренчи в Локи през кръглите си очила. Беше облечен със семпла памучна туника с ръкави, запретнати над лактите, които разкриваха избелялата зелено-черна татуировка на гилдията на лявата му ръка, и дълга черна престилка с поне шест видими джоба отпред. В повечето имаше инструменти, а в единия — сиво котенце, чиято главичка се подаваше от него.

— Мастер Феруайт? Мордави Феруайт?

— Толкова се радвам, че ми отделихте време — заговори Локи. Говореше с лек вадрански акцент, колкото да загатне, че произхожда от Далечния север. Беше решил мързеливо да остави този Феруайт да говори възможно най-гладко терински. Протегна десница да се ръкуват. В лявата си ръка държеше черна кожена чанта с желязна закопчалка. — Мастер Бомонден, предполагам?

— И никой друг. Влизайте направо, господине, да не ви вали дъждът. Ще пиете ли кафе? Позволете да разменя една чаша срещу палтото ви.

— С удоволствие.

— Фоайето на работилницата беше с висок таван и уютна ламперия и осветено от малки златни фенери на стенни аплици. Задната му част беше преградена от тезгях с вратичка, а зад него Локи виждаше лавици, отрупани с мостри от дърво, плат, восък и масла в стъклени буркани. Тук миришеше на огладено с шкурка дърво — остра, приятна нотка. Пред тезгяха имаше малък кът за седене, постлан с килим и с два великолепно изработени стола с черни кадифени възглавници.

Локи остави чантата в краката си и се обърна, за да може Бомонден да му помогне да съблече мокрото си черно палто. После отново я вдигна и се настани на по-близкия до вратата стол. Дърводелецът окачи палтото на една пиринчена кука на стената.

— Момент, ако обичате — каза той и мина зад тезгяха. От новата си наблюдателница Локи виждаше закрит със зебло вход зад тезгяха, който предполагаше, че води към самата работилница. Бомонден бутна завесата и се провикна:

— Лаурис! Кафето!

Отвътре дойде някакъв приглушен отговор, който очевидно бе сметнат за задоволителен, той бързо излезе иззад тезгяха, седна на стола срещу Локи и грозноватото му лице се набръчка в приветствена усмивка. Малко по-късно зеблото отново отхвърча и от работилницата излезе луничаво петнайсет-шестнайсетгодишно момиче, кестеняво и жилаво като баща си, но с по-мускулести ръце и рамене. Носеше дървен поднос с чаши и сребърни канички и когато излезе иззад тезгяха, Локи забеляза, че подносът имаше крачета, като малка масичка.

Тя постави масичката с кафето между Локи и баща си, леко встрани, и кимна уважително на госта.

— Моята най-голяма дъщеря Лаурис — представи я майстор Бомонден. — Лаурис, това е мастер Феруайт от дома Бел Саретон, от Емберлен.

— Очарован съм — рече Локи. Лаурис беше съвсем близо и той забеляза, че косата й е пълна с къдрави дървени стърготини.

— Ваша покорна слугиня, мастер Феруайт. — Лаурис отново кимна, готова да се оттегли, но забеляза сивото котенце, което се подаваше от джоба на баща й. — Татко, забравил си Пъргавелко. Нали не искаше да го държиш в джоба си, докато пиете кафе?

— Нима? Олеле, виждам какво съм направил. — Бомонден извади котенцето от престилката. Локи се слиса, като видя колко отпуснато беше то в дланите му — лапичките и опашката му висяха, а главичката му се клатеше. Та коя самоуважаваща се котка ще спи, когато я вадят и разнасят във въздуха? Но когато Лаурис пое котето в ръце и се обърна да си върви, Локи видя отговора. Очичките на котето бяха широко отворени и чисто бели.

— Животинчето е Укротено — рече Локи тихо, когато Лаурис влезе в работилницата.

— Боя се, че да — отвърна дърводелецът.

— Не бях виждал такова нещо! С каква цел може да се Укроти котка?

— С никаква, мастер Феруайт, с никаква. — Усмивката на Бомонден бе изчезнала, заменена с бдително, притеснено изражение. — И, разбира се, не е мое дело. Най-малката ми дъщеря Парнела го намерила изоставено зад Вила Верданте. — Бомонден говореше за голямата луксозна странноприемница, където отсядаха гостите на Салон Курбо от средната класа, хора, които не бяха лични гости на лейди Салджеска. Самият Локи също бе отседнал там.

— Странно, да му се не види.

— Кръстихме го Пъргавелко, на шега, един вид, макар че той не прави почти нищо. Трябва да бъде принуждаван да яде и сръчкван, да… да отделя, нали разбирате. Парнела мислеше, че ще е по-милостиво да му смачкаме главата, но Лаурис не щеше и да чуе и не можах да й откажа. Сигурно ме смятате за слаб и вдетинен.

— Никак даже — поклати глава Локи. — Светът е достатъчно жесток и без нашия принос. Одобрявам! Исках да кажа, че е странно, да му се не види, че изобщо някой е извършил подобно нещо.

— Мастер Феруайт. — Дърводелецът облиза нервно устни. — Изглеждате ми милостив човек и трябва да разберете… Нашето положение тук ни осигурява стабилна и доходна работа. Дъщерите ми ще разполагат със значително наследство, когато им отстъпя работилницата. Тук… в Салон Курбо се случват неща, в които ние, занаятчиите… не си врем носа. Не бива. Ако разбирате накъде бия.

— Разбирам — отвърна Локи, стараещ се да запази доброто настроение на мъжа, ала си отбеляза наум, че може да се порови малко и да разбере какво толкова тревожи дърводелеца. — Действително разбирам. Така че да не говорим повече за това и да бъдем делови.

— Много сте любезен — рече Бомонден с явно облекчение. — Как пиете кафето си? Аз му слагам мед и сметана.

— Мед, моля.

Бомонден наля горещо кафе от сребърното кафениче в чаша от дебело стъкло и добави мед с лъжичката, докато Локи не кимна. Локи пиеше кафето си, докато Бомонден бомбардираше своето с толкова сметана, че то посивя. Беше качествено, гъсто и много горещо.

— Моите благодарности — измърмори Локи с леко опарения си език.

— От Исара е. Домакинството на лейди Салджеска не може да му се насити — обясни дърводелецът. — Останалите си го купуваме на стиски от нейните търговци, когато дойдат. Та вашият куриер ми съобщи, че желаете да обсъдим поръчка, която, по нейните думи, била много особена.

— Да, действително — отвърна Локи. — Особена до такава степен, че може да се поразите от ексцентричността й. Уверявам ви, че съм напълно сериозен.

Локи остави кафето и вдигна чантата в скута си, после извади от джоба на жилетката си едно ключе и отключи закопчалката. Бръкна вътре и извади няколко парчета сгънат пергамент.

— Вероятно сте запознат със стила на последните няколко години на Теринския трон? — продължи той. — Съвсем последните, тъкмо преди Талатри да загине в битката с Вързомаговете? — Подаде единия пергамент на Бомонден, който свали очилата си, за да го разгледа.

— О, да — заговори бавно дърводелецът. — Талатри барок, наричан също и Последния разцвет. Да, изработвал съм предмети по този фасон и преди… Лаурис също. Интересувате се от този стил?

— Нужен ми е комплект столове — отвърна Локи. — Четири броя, с кожени облегалки, от лакиран срязан полумесец с инкрустации от истинско злато.

— Срязаният полумесец е доста деликатна дървесина и е годна само за допълнения. За по-нормално седене съм сигурен, че бихте искали вещерско дърво.

— Господарят ми е голям педант във вкусовете си, колкото и странни да са те — отвърна Локи. — Той настоя за срязан полумесец, няколко пъти при това, за да е сигурен, че желанието му е ясно.

— Е, и от марципан да бяхте поискали да ги изработя, предполагам, че щеше да ми се наложи… с ясното съзнание, разбира се, че съм ви предупредил да не прекалявате с ползването им.

— Естествено. Уверявам ви, мастер Бомонден, няма да бъдете държан под отговорност за нищо, което ще се случи с тези столове, след като напуснат работилницата ви.

— О… Аз неизменно гарантирам качеството на изработката ни, но не мога да втвърдя меко дърво, мастер Феруайт. Е, щом е така, имам няколко книги с отлични илюстрации на този стил. Вашият художник се е справил добре като за начало, но бих искал да ви предложа по-голямо разнообразие на избора…

— На всяка цена — отвърна Локи и продължи да пие доволно кафето си, а дърводелецът стана и пак отиде на входа на работилницата.

— Лаурис! — извика Бомонден. — Трите ми тома с Велонета… Да, същите.

Той се върна малко по-късно, гушнал три дебели тома с кожени подвързии, които миришеха на старост и на някакъв пикантен алхимически консервант.

— Велонета — рече той и постави книгите в скута си. — Запознати ли сте с нея? Била е най-напредничавият учен на Последния разцвет. В целия свят съществуват само шест гарнитури нейна изработка, доколкото знам. Повечето от тези страници са посветени на скулптурата, живописта, музиката, алхимията… Но има чудесни абзаци за мебелите, бисери, които си заслужава да изровиш. Ако ви е угодно…

Прекараха половин час в обсъждане на донесените от Локи скици и страниците, които Бомонден искаше да му покаже. Заедно изковаха приемлив компромис за модела на столовете, които щеше да получи „Мастер Феруайт“. Бомонден донесе собствена писалка и си водеше бележки с неразгадаеми драскулици. Локи никога досега не се бе замислял колко много детайли съдържа нещо толкова безхитростно като стола. Когато приключиха обсъждането на краката, облегалките, пълнежа на тапицерията, кожите, резбата и изработката, мозъкът на Локи направо негодуваше.

— Отлично, мастер Бомонден, отлично — каза той въпреки това. — Точно същото, от срязан полумесец, лакиран в черно, с позлата на украсата от резба и гвоздеите. Трябва да изглеждат така, сякаш са извадени от двора на император Талатри едва вчера, нови и необгорени.

— Ах… — въздъхна дърводелецът. — Тук възниква деликатен въпрос. Без ни най-малко да имам намерение да ви обидя, трябва да изясня, че те никога няма да минат за оригинали. Ще бъдат точна възстановка на стила, съвършени дубликати, с качество, съперничещо на които и да е мебели по света, но специалистът ще ги различи. Те са малцина и далеч един от друг, но подобен специалист никога няма да обърка великолепна възстановка с оригинал, па макар и скромен. Оригиналите са вехтеели векове наред. Тези просто ще бъдат нови.

— Разбирам намека ви, мастер Бомонден. Не се страхувайте — аз ги поръчвам за ексцентрични цели, а не с цел измама. За тези столове никой никога няма да твърди, че са оригинали, давам ви дума. А мъжът, който ще ги получи, всъщност е такъв специалист.

— Много добре тогава, много добре. Нещо друго има ли?

— Да — отвърна Локи, който досега бе задържал две пергаментови скици и му ги подаде. — След като вече се договорихме за модел на гарнитурата от столове, това — или нещо твърде подобно, нагодено от вас като специалист, трябва да бъде включено в плановете.

Докато Бомонден проумяваше за какво намекват скиците, веждите му постоянно се повдигаха на челото, докато най-накрая вече нямаше повече накъде и когато стигнаха зенита си, трябваше да ги изстрелят надолу като стрели от арбалет.

— Това е изумително странен предмет — рече той най-сетне. — Много странно допълнение… Не съм съвсем сигурен…

— Жизненоважно е — отвърна Локи. — Това, или нещо много близо до него, в рамките на собствената ви дискретност. Абсолютно необходимо е. Моят господар няма да поръча столовете, ако тези елементи не са вградени в тях. Цената е без значение.

— Възможно е — рече дърводелецът след кратък размисъл. — Възможно е, с известно нагаждане на моделите. Убеден съм, че разбирам намерението ви, но мога да усъвършенствам тази схема… Длъжен съм, за да могат столовете да се ползват като столове. Мога ли да запитам защо е нужно това?

— Господарят ми е мил старец, но, както вие несъмнено сте схванали, твърде ексцентричен и ужасно се бои от огън. Страх го е, че ще попадне в капана на пламъците в кабинета си или в библиотечната си кула. Вие несъмнено разбирате как тези механизми ще помогнат душата му да намери покой?

— Предполагам, че да — измърмори Бомонден и докато говореше, изумлението и неохотата му преминаха в интерес: към професионалното предизвикателство.

След това остана само да се спазарят, макар и учтиво, във все по-тънки и по-тънки подробности, докато Локи най-сетне успя да изкопчи предложение за цена от Бомонден.

— На каква валута бихте желали да се спрем, мастер Феруайт?

— Предполагам, че ще е удобно в соларии.

— Тогава, да речем… по шест солария на стол? — Бомонден го изговори с престорено безразличие. За първоначална цена си беше нагло, дори и за луксозна изработка. Очакваше се Локи да свали цената, но вместо това той се усмихна и кимна.

— Щом желаете по шест на стол, ще получите по шест.

— О… — възкликна Бомонден толкова изненадан, че не можа и да се зарадва. — О… Ами, добре! С твърде голямо удоволствие ще приема разписката ви.

— Макар това да би ни устройвало при обичайните обстоятелства, нека направим нещо по-удобно и за двама ни. — Локи бръкна в чантата и извади кесия, от която отброи двайсет и четири златни солария на масичката за кафе, а Бомонден го наблюдаваше с все по-нарастващо вълнение. — Заповядайте предварително. Предпочитам, когато идвам в Салон Курбо, да нося значителни суми. В това малко градче има нужда от лихвар.

— Ах, благодаря, господин Феруайт, благодаря! Не очаквах… е, само да оформя поръчката и останалите документи за вас и ще приключим.

— Сега, нека ви попитам, разполагате ли с всички нужни материали за поръчката на моя господар?

— О, да! Напълно съм уверен!

— Складът ви тук, в работилницата ли е?

— Да, точно така, мастер Феруайт.

— Колко време да очаквам, че ще е нужно за изработката?

— Хммм… като се имат предвид останалите ми задължения и вашите изисквания… шест седмици, възможно е и седем. Сам ли ще дойдете за тях, или ще трябва да уредим доставка?

— Това също се надявах да уредим по малко по-удобен начин.

— Е, ами… вие бяхте толкова любезен, че съм убеден, че бих могъл да разместя графика си. Пет седмици може би?

— Мастер Бомонден, ако вие и дъщерите ви работите, повече или по-малко, изключително по моята поръчка, като започнете от днес следобед, възможно най-бързо, според вас колко време би отнело?

— О, мастер Феруайт, мастер Феруайт, трябва да разберете, чакат ме и други поръчки за клиенти с положение! За важни хора, ако разбирате намека.

Локи остави още четири златни монети на масичката за кафе.

— Мастер Феруайт, бъдете разумен! Та това са само столове! Ще вложа всички възможни усилия да изпълня поръчката ви възможно най-бързо, но не мога току-така да изместя поръчките на настоящите си клиенти…

Локи остави още четири монети до предишните.

— Мастер Феруайт, моля ви, ние бихме вложили изключителните си усилия за далеч по-малко, ако вече нямахме клиенти, които сме длъжни да удовлетворим! Как бих могъл да им обясня?

Локи остави още шест монети точно в средата между двете купчинки и построи малка кула.

— А сега, Бомонден? Четирийсет солария, когато бяхте доволен само на двайсет и четири?

— Господине, моля ви, единственото ми съображение е, че клиентите, дали поръчки преди вас, трябва да имат предимство, учтивостта го изисква…

Локи въздъхна и стовари още десет солария върху масичката за кафе и катурна малката кула. Кесията бе изпразнена.

— Може да се е получил недостиг на материали. Някоя от основните дървесини, масла или кожи. Трябва пратеници, за да ги донесат. Шест дни до Тал Верар и шест обратно. Несъмнено се е случвало и преди и вие несъмнено можете да обясните.

— О, но каква досада, как ще се подразнят…

Локи извади втора кесия от чантата и я насочи като кама напред във въздуха.

— Върнете им част от парите. Ето, вземете още от моите. — Той отсипа още монети съвсем наслуки. Дрънкането на метала в метал отекна във фоайето.

— Мастер Феруайт… — възкликна дърводелецът. — Кой сте вие?

— Мъж с безусловно сериозно отношение към столовете. — Локи пусна полупразната кесия върху купчината злато до кафеничето. — Цели сто солария. Отложете останалите си поръчки, оставете останалите си задължения, извинете се, върнете парите. Колко време ще отнеме?

— Може би седмица — отвърна победеният Бомонден шепнешком.

— Значи сте съгласен? Докато не са готови моите четири стола, това е мебелната работилница на Феруайт? В касата във Вила Верданте имам още злато и ако ми откажете, за да престана да ви го натрапвам, ще се наложи да ме убиете. Договорихме ли се?

— Боговете да са на помощ и на двама ни, да!

— Тогава се хващайте на работа. Почвайте да дялкате, и аз се залавям с пилеене на време в странноприемницата. Пратете куриери, ако трябва да огледам нещо. Ще остана, докато приключите.

3

— Както виждате, ръцете ми са празни, а е немислимо да скриеш нещо в ръкава на тази превъзходно ушита туника.

Локи стоеше пред голямото огледало в стаята си във Вила Верданте само по брич и лека туника от тънка коприна. Маншетите на ръкавите бяха издърпани нагоре и той се взираше напрегнато в отражението си.

— Разбира се, невъзможно е да извадя колода карти от въздуха… ала какво е това?

Той замахна широко с десница към огледалото и от ръката му несръчно се изплъзна колода карти, които се разхвърчаха и нападаха по пода.

— О, по дяволите — измърмори Локи.

Разполагаше с цяла седмица време за убиване, а ловкостта на ръцете му се възстановяваше мъчително бавно. Скоро Локи насочи вниманието си към любопитната институция в сърцето на Салон Курбо, която привличаше толкова много богати безделници в това място и толкова много измъчени клетници да гълтат праха на каретите им, докато се влачат към същото място.

Наричаха я Увеселителната война.

Арената на лейди Салджеска бе миниатюрно копие на легендарната стадия ултра на Терим Пел с дванайсетте мраморни идола на боговете, украсили външната стена във високи каменни ниши. По божествените им глави и рамене кацаха гарвани и грачеха унило по шумната навалица край портите. Докато си пробиваше път сред суматохата, Локи забеляза всички известни на човека люде, предоставящи услуги. Тук имаше лекари, които къткаха старците, носачи с носилки, които носеха немощните (или безочливите лентяи), музиканти и жонгльори, стражи, преводачи и десетки мъже и жени, които размахваха ветрила или носеха големи копринени чадъри — приличаха досущ на крехки гъби с човешки ръст, докато търчаха подир господарите си под все по-палещите утринни лъчи.

За площадката на Имперската арена се твърдеше, че е толкова обширна, че и стрелата на най-силния стрелец не би могла да прехвърчи до другия й край. Но площадката на Салджеска беше само петдесет метра в диаметър. Нямаше места за простолюдието — гладките каменни стени се издигаха двайсет стъпки над гладката каменна площадка и завършваха с разкошни галерии, чиито платнени тенти се ветрееха.

Три пъти дневно стражите в ливреи на лейди Салджеска отваряха портата за посетителите на Салон Курбо от висшата класа. Имаше една-единствена галерия за правостоящи (от която дори и се виждаше прилично) с безплатен вход, но огромното мнозинство от зрители предпочитаха луксозните места и ложи, които трябваше да се резервират доста време преди това. Колкото и да не беше модно, на първото си посещение на Увеселителната война Локи избра да стои прав. Едно относително нищожество като Мордави Феруайт нямаше реноме, което да защитава.

Площадката на арената представляваше лъскава решетка от бели и черни квадрати с дължина на страната един метър, разположени двайсет на двайсет като великанска дъска за играта „Уловете херцога“. Но докато тази игра се играеше с дребни фигури от дърво или слонова кост, на игралното поле на Салджеска фигурите бяха живи. На това поле излизаха бедняците и сиромасите, по четирийсет от всяка страна, с бели и черни наметала, за да се отличават. Точно заради тази странна служба те рискуваха да изминат дългия и тежък път до Салон Курбо.

Локи вече бе открил двете строго охранявани големи казарми зад арената на лейди Салджеска, където отвеждаха бедняците, щом пристигнеха в Салон Курбо. Там ги караха да се изкъпят и им осигуряваха проста храна два пъти дневно за времето на престоя им, който можеше да продължи неопределено. На всеки „стремящ се“, както бяха известни, даваха номер. Три пъти дневно по случаен жребий избираха два отбора от по четирийсет души за предстоящата Увеселителна война. Единственото правило в тази война беше живите фигури да могат да стоят, да се движат и да се подчиняват на заповеди. Най-младите участници бяха деца по на осем-девет години. Който откажеше да участва, когато изтеглят номера му, макар и само веднъж, го изхвърляха моментално от поселището на Салджеска и му забраняваха да се връща. Да те изхвърлят без припаси и подготовка по пътищата на тази безводна земя бе равносилно на смъртна присъда.

Две дузини от стражите на Салджеска, въоръжени с изпъкнали щитове и лакирани тояги, извеждаха стремящите се на арената. Те бяха яки мъже и жени, които се движеха с лекота и увереност, добити от тежък опит. Дори и стремящите се да вдигнеха всеобщо въстание, пак нямаха шанс срещу тях. Стражите подреждаха стремящите се на местата им върху дъската — четирийсет бели и четирийсет черни „фигури“. Шестнайсет квадрата отделяха двете подредени в две редици армии.

На противоположните краища на арената се разполагаха две специални галерии с ложи — едната с черни копринени завеси, другата — с бели. Тези ложи се запазваха много отрано по списък с чакащите, както собствениците на комарджийници запазват билярдни маси или отделни стаи за определени часове. Който успяваше да си запази ложа, спечелваше правото за абсолютна власт над този цвят, докато трае войната.

Тази сутрин Военачалничката на Белите беше млада лашейнска виконтеса, чиято свита изглеждаше толкова изнервена, колкото тя беше въодушевена. Всички те дращеха бележки и преглеждаха таблици. Черният Военачалник беше ириданец на средна възраст с охранения, пресметлив вид на преуспял търговец. С него в ложата седяха и малките му син и дъщеря.

Макар че живите фигури можеха по договорка на двамата играчи да бъдат облечени със специални наметала, които им даваха привилегията за необикновени ходове, правилата точно на тази Увеселителна война, изглежда, бяха обичайните правила на „Уловете херцога“ без вариации. Контрольорите започнаха да дават заповеди и играта бавно започна да се разгръща — белите и черните фигури нервно се влачеха една към друга и много постепенно съкращаваха разстоянието между противниковите армии. Локи се озадачи от реакцията на публиката.

В ложите имаше към шейсет-седемдесет зрители и два пъти повече прислуга, телохранители, помощници и вестоносци на тяхно разположение, без да броим доставчиците в ливреи на Салджеска, които тичаха насам-натам да изпълняват прищевките им. Тълпата жужеше в нетърпеливо очакване и този шум изглеждаше крайно неуместен за скучното съревнование, което се оформяше на терена.

— Какво му е толкова пленителното? — измърмори си той на вадрански.

А после бе взета първата фигура и на арената излязоха Демоните.

Бялата Военачалничка умишлено жертва една от „фигурите“ си, мъж на средна възраст. И други нейни войници с: е промъкнаха зад него в явния капан, но Черният Военачалник очевидно реши, че размяната си струва. Черният Адютант изкрещя заповед и девойче в бяло, което нямаше двайсет, пристъпи диагонално в един квадрат и докосна мъжа на средна възраст по рамото. Той сведе глава и миг по-късно одобрителното ръкопляскане на тълпата бе заглушено от диви писъци, които идеха отляво на Локи.

Шестима мъже нахлуха на терена от един страничен вход, облечени в сложни кожени костюми, с гротескни маски в огненооранжево, развели буйни черни гриви. Те размахваха ръце във въздуха и надаваха безсмислени крясъци. Тълпата закрещя, когато те се втурнаха към свития мъж в бяло. Демоните го сграбчиха за ръцете и косата, завлякоха го, ридаещ, отстрани на терена и го показаха на тълпата като жертвено животно. Един от тях, мъж с гръмотевичен глас, посочи Черния Военачалник и изкрещя:

— Огласете присъдата!

— Аз искам да я оглася! — настоя момченцето в галерията на търговеца.

— Договорихме се първа да е сестра ти. Теодора, обяви присъдата. — Момиченцето се взря съсредоточено в терена, а после пошепна нещо на баща си. Той се прокашля и се провикна:

— Тя иска стражите да го пребият с тояги. По краката!

Така и направиха — Демоните хванаха гърчещия се и пищящ мъж за ръцете и краката и ги разтвориха, а двама стражи послушно започнаха да го налагат. Ударите на тоягите ехтяха над арената. Те старателно млатеха бедрата, пищялите и прасците му, докато водачът на Демоните не размаха ръце, за да ги пропъди. Публиката изръкопляска учтиво (но не особено въодушевено, отбеляза Локи) и Демоните изнесоха от терена треперещия, окървавен човек.

Върнаха се доста скоро — със следващия ход един от Белите отстрани Черен.

— Огласете присъдата! — отекна отново над арената.

— Ще продам правото за пет солария — извика виконтесата от Лашейн. — На първия желаещ!

— Аз ще платя! — провикна се един старец от галерията за правостоящи, облечен в слоеве кадифе и златоткан плат. Водачът на Демоните го посочи и той кимна на облечения с фрак помощник, застанал зад гърба му помощникът хвърли кесия на един от стражите на Салджеска, а той я отнесе към страната на Бялата Военачалничка и я метна в нейната галерия. После Демоните отнесоха младата жена в черно, за да я огледа старецът. След като я разгледа с преувеличено внимание, той кресна:

— Свалете й роклята!

Алчните ръце на Демоните разкъсаха черното наметало и мръсната памучна рокля на младата жена. След миг тя остана гола. Изглежда, бе решила да бъде по-кротка от мъжа преди нея — тя гледаше безизразно нагоре към стареца — дребен благородник или княз на търговците, нямаше значение — и мълчеше.

— Това ли е всичко? — провикна се водачът на Демоните.

— О, не — отвърна старецът. — Махнете й и косата!

Тълпата избухна в аплодисменти и викове и жената за пръв път се издаде, че я е страх. Лъскавата й грива от гъста черна коса стигаше чак под кръста, повод за гордост дори и сред нищите, може би единственото, с което можеше да се гордее на този свят. Водачът на Демоните угоди на тълпата — вдигна лъскав извит кинжал над главата си и нададе ликуващ вой. Жената се опита да се изтръгне от държащите я пет чифта ръце, но безуспешно. Бързо и болезнено водачът на Демоните започна да кълца дългите й черни коси и те падаха по земята, докато я застлаха, а по главата на жената неравно отрязаните коси стърчаха като стърнище. По лицето и шията й се стичаха вадички кръв, когато я извлякоха от арената, вцепенена и без да се съпротивлява.

И така продължи, докато безмилостното слънце пълзеше по небето и сенките се скъсяваха, а Локи наблюдаваше играта с нарастващо смущение. Живите фигури се движеха по лъщящите нажежени квадрати без вода и без почивка, докато ги изнасяха от терена и ги предоставяха на съда на противниците Военачалници. Скоро на Локи му стана ясно, че присъдата можеше да бъде практически всичко, освен смърт. Демоните бяха длъжни да изпълняват заповедите с неистово въодушевление и да угаждат с всяко ново нареждане и унижение за признателната тълпа.

„Богове! — осъзна Локи. — Та надали някой изобщо е дошъл заради играта. Дошли са само за да гледат наказанията.“

Редиците от стражи в доспехи ликвидираха всяка възможност за отказ или бунт. „фигурите“, които отказваха да изтърчат на посочените им места или дръзваха да излязат от квадратите, без да им е наредено, бяха просто пребивани, докато се подчинят. И те се подчиняваха, а жестокостта на присъдите не намаляваше с развитието на играта.

— Гнили плодове! — извика момченцето в ложата на Черния Военачалник, и така и стана — възрастната жена с бяло наметало бе запокитена срещу стената, обграждаща арената, и обсипана с ябълки, круши и домати от четирима Демони. Те я събориха на земята и продължиха да я засипват, докато не се сви, разтреперана, увила се с немощните си ръце, а по стената зад нея се разтичаха вкисната каша от плодове и сок.

Отмъщението на Бялата Военачалничка последва бързо. Тя взе набит мъж в черно и този път запази за себе си правото на присъда.

— Не бива да цапаме арената на нашата домакиня. Отведете го до оцапаната с плодове стена! — извика тя. — Нека я почисти с език!

Тълпата посрещна това с бурни ръкопляскалия. Водачът на Демоните изблъска мъжа на арената до стената.

— Почвай да ближеш, измет!

Той започна вяло. Друг Демон извади бич със седем възлести ремъка, удари мъжа по плещите. Ударът го блъсна в стената и му разкървави носа.

— Спечели си шибаната надница, червей! — кресна Демонът и отново го удари с бича. — Друг път жена не те ли е молила да си използваш езика долу?

Мъжът отчаяно започна да ближе стената от горе до долу, като непрекъснато се задавяше, а това караше камшика на Демона отново да заплющи. Когато най-сетне изнесоха мъжа от терена, той се бе превърнал в кървава, повръщаща развалина.

И така продължи чак до обед.

— Богове, защо търпят това? Защо го приемат? — Локи стоеше в безплатната галерия сам и се взираше в богатите и могъщите, в стражите и прислугата им и в оредяващите редове на живите фигури от играта долу под тях. Той размишляваше и се потеше в дебелите си черни дрехи.

Тук най-богатите и най-свободните хора в Теринския свят, притежаващи високо положение в обществото и пари, но необременявани от политически задължения, се събираха, за да се занимават с нещо, забранено от закона и от обичая отвъд границите на частното владение на Салджеска — да унижават и измъчват жестоко тези по-долу от тях, както им скимне, за собствена веселба и забавление. Арената и Увеселителната война очевидно бяха просто рамки. Средство за дадена цел.

Тук нямаше нито ред, нито справедливост. Гладиаторите и затворниците, които се биеха пред тълпата, си имаха основание да го правят — те рискуваха живота си за слава или си плащаха цената, че са ги хванали. Мъже и жени увисваха на бесилото, защото Уродливия страж можеше да помогне само толкова на глупаците, тутльовците и хората без късмет. Но това тук беше произвол.

Локи усети как гневът разяжда вътрешностите му като язва.

Те нямаха представа какъв е той и на какво е способен. Представа си нямаха какво можеше да им стори Трънът на Камор, когото нищо не спираше в Салон Курбо, и с помощта на Джийн! Ако разполагаха с месеци за планиране и наблюдения, Джентълмените копелета щяха да го направят на нищо това място. Без съмнение щяха да намерят как да мамят в Увеселителната война — да оберат участниците, да оберат лейди Салджеска, да засрамят и унизят мръсниците, да очернят реномето на поселището така, че никой повече да не иска да стъпи тук!

Но…

— Уродливи страже — прошепна Локи. — Защо сега? Защо ми показваш това сега?

Джийн го чакаше в Тал Верар и вече бяха затънали до шия в една игра, подготовката, на която им бе отнела цяла година. Джийн не знаеше нищо за това какво става в Салон Курбо. Той очакваше Локи да се върне скоро с гарнитура от столове, за да осъществят замисления план — план, който и без това бе отчаяно изтънчен.

— Проклятие! — изруга Локи. — Да върви по дяволите всичко!

4

Камор преди години. Мократа просмукваща се мъгла обвиваше Локи и Отец Окови в средно сиви завеси, докато старецът водеше момчето към дома след първата среща с Капа Венкарло Барсави. Локи, пиян и плувнал в пот, се беше вкопчил на живот и смърт в гърба на Укротения козел.

— … ти не принадлежиш на Барсави — рече Окови. — Него иначе си го бива — добре е да го имаш за съюзник и непрекъснато трябва привидно да му се подчиняваш. Но той несъмнено не те притежава. Нито пък аз в края на краищата.

— Значи не съм длъжен да…

— Да спазваш Тайния мир? Да бъдеш добър малък пезон? Само наужким, Локи. Само за да държиш вълците далеч от прага. Ако очите ти не са били зашити със суров ремък през последните два дни, вече трябва да си разбрал, че съм намислил да ви направя с Кало, Галдо и Сабета ни повече, ни по-малко, а шибана стрела от балиста, която ще прониже сърцето на безценния Таен мир на Венкарло! — довери му Окови с хищна усмивка.

— Ух… — Локи се съсредоточи. — Защо?

— Хм. Ами… сложно е. Свързано е с това какъв съм аз и какъв се надявам ти да станеш някой ден. Жрец, заклел се да служи на Уродливия страж.

— Капа нещо нередно ли върши?

— Ами… — рече Окови. — Ами, момко, въпроса си го бива. Дали постъпва правилно според Точните хора? О, богове, да — Тайният мир укротява градската стража, успокоява всички и по-малко от нас увисват на бесилото.

И все пак всяко жреческо съсловие си има, както ги наричаме ние, завети — закони, дадени от самите богове на тези, които им служат. В повечето храмове те са сложни, заплетени и досадни. При жреците на Благодетеля е лесно. Имаме само два. Първият — крадците преуспяват. Съвсем просто. Заповядано ни е да си помагаме взаимно, да се укриваме взаимно, да се помиряваме винаги, когато е възможно, и да се грижим за нашего брата да процъфтява, с каквото можем. Този завет Барсави го изпълнява, съмнение няма.

Но вторият завет — продължи Окови, снишил глас, и се огледа в мъглата, за да се увери двойно, че не ги подслушват — е следният: богатите помнят.

— Какво помнят?

— Че не са непобедими. Че ключалките се отварят, а съкровищата ги крадат. Нара, господарката на Вездесъщите болести, да е вярна Ръката й, праща болести на хората, за да не забравят никога, че не са богове. И ние сме нещо такова за богатите и могъщите. Ние сме камъчето в обувката им, трънът в хълбока им, малко взаимодействие от тази страна на божественото правосъдие. Това е вторият ни завет и той е също толкова важен, колкото и първият.

— И… Тайният мир закриля благородниците и затова ме ти харесва?

— Не че на мен не ми харесва. — Окови внимателно обмисли следващите си думи, преди да ги произнесе. — Барсави не е жрец на Тринайсетия. Той не се е заклел да изпълнява заветите като мен, той трябва да бъде практичен. И макар и аз да мога да приема това, не мога да го позволя. Мой божествен дълг е да се погрижа онези със синята кръв и дребните титлички да получат мъничко от онова, което на нас, останалите, животът раздава най-редовно — хубавичко, остро бодване по гъза от време на време!

— И Барсави… няма нужда да го знае?

— О, кървави лайна, не! Така, както го разбирам аз, докато Барсави се грижи крадците да преуспяват, а аз — богатите да помнят, този град е свят и пресвят в очите на Уродливия страж!

5

— Защо търпят това? Знам, че им плащат, но присъдите! Богове… тоест, Свещени същини, защо идват тук и се примиряват с това? Унижения, боища, пребиване с камъни, омърсяване… И заради какво?

Локи крачеше възбудено из семейната работилница на Бомонден, като свиваше и разпускаше юмруци. Беше следобедът на четвъртия му ден в Салон Курбо.

— Плащат им, както казахте, мастер Феруайт. — Лаурис Бомонден леко се опираше с длан на облегалката на един от полуготовите столове, които Локи бе дошъл да огледа. С другата галеше клетия неподвижен Пъргавелко, пъхнат в един от джобовете на престилката й. — Ако те изберат за игра, получаваш една медна сентира. Ако получиш присъда, получаваш сребърен воланий. Тегли се и жребий — по един човек във всяка война, един от осемдесетте, получава златен соларий.

— Сигурно са съвсем отчаяни — рече Локи.

— Чифлици фалират, работилници фалират. Земи си сменят собствениците. Чуми изяждат всичките пари и цялото здраве на цели градове. И като няма къде другаде да отидат, хората идват тук. Имат покрив над главата, ядене и надеждата за злато или сребро. Трябва само да излизаш на терена достатъчно често и… да ги забавляваш.

— Това е извращение. Позор.

— Вие имате меко сърце за сумата, която похарчихте само за четири стола, мастер Феруайт. — Лаурис сведе очи и стисна ръце. — Простете ми, не беше редно да го казвам.

— Говорете, каквото ви душа иска. Аз не съм богаташ, Лаурис. Аз съм само слуга на господаря си. Но дори и той… Ние сме скромни хора, по дяволите. Скромни и справедливи. Може да сме ексцентрични, но не сме жестоки.

— Виждала съм много пъти благородници от Същностите на Увеселителната война, мастер Феруайт.

— Ние не сме благородници. Търговци сме… Търговци от Емберлен. Не мога да говоря за нашите благородници, а често и не искам. Вижте, много градове съм видял. Знам как живеят хората. Гледал съм гладиаторски битки, екзекуции, нещастие, беднотия и отчаяние. Но никога не съм виждал нищо подобно — лицата на зрителите! Как гледаха и ликуваха! Като чакали, като гарвани, като нещо… нещо съвсем нередно.

— Тук няма други закони, освен законите на лейди Салджеска — рече Лаурис. — Тук те могат да се държат, както си искат. На Увеселителната война те могат да постъпват с простите, бедни хорица точно както им се иска. Да вършат неща, които другаде са забранени. Вие виждате само как изглеждат те, когато престанат да се преструват, че им пука от нещо. Според вас откъде се е появил Пъргавелко? Видях една благородница да Укротява котенца, за да могат синовете й да ги измъчват с ножове. Защото им било скучно, докато си пият чая. Е, добре дошъл в Салон Курбо, мастер Феруайт. Съжалявам, че той не е раят, който изглежда отдалече. Заслужава ли одобрението ви нашата работа по столовете?

— Да — отвърна бавно Локи. — Да, мисля, че да.

— Ако дръзнех да ви дам съвет — рече Лаурис, — бих ви предложила до края на престоя си да се държите по-далеч от Увеселителната война. Постъпвайте като нас, останалите тук. Не й обръщайте внимание. Обвийте я в голям облак от мъгла в ума си и се преструвайте, че не съществува.

— Както кажете, мадам Бомонден — въздъхна Локи. — Може и тъй да направя.

6

Но Локи не можеше да стои настрана. Сутрин, обед и вечер той влизаше в обществената галерия и заставаше сам, не ядеше и не пиеше. Наблюдаваше тълпа след тълпа, война след война, унижение след унижение. На няколко пъти Демоните допуснаха ужасни грешки — не можаха да се овладеят, докато биеха и душеха. На стремящите се, които бяха пострадали толкова, че нямаше надежда да оживеят, им смазваха главите на място под учтивите ръкопляскалия на тълпата. Не вървеше да си немилостив.

— Уродливи страже — измърмори си Локи първия път, когато се случи това. — Та тук няма дори жрец… Поне едничък…

Смътно осъзнаваше какво си причинява. Усети как нещо в него се пробуди, сякаш съвестта му бе дълбоко застояло езеро и някакъв звяр се мъчеше да изплува на повърхността му. Всяко зверско унижение, всяка болезнена присъда, въодушевено обявявана от някое глезено дете на благородници, докато родителите му се смееха одобрително, вдъхваше сила на този звяр и той нападаше трезвата му преценка, безстрастната пресметливост, желанието му да се придържа към плана.

Той се опитваше да натрупа толкова яд, че да се поддаде.

Трънът на Камор бе маска, която Локи бе носил неохотно заради играта. Сега той почти се бе превърнал в отделна личност, гладно чудовище, все по-настоятелен призрак, който предизвикваше неговата решителност да изпълнява указите на своята вяра.

— Пусни ме — шепнеше звярът. — Пусни ме. Богатите трябва да помнят. В името на боговете, мога да се погрижа те никога, ама никога да не забравят!

— Надявам се да ми простите, че се натрапвам, но забелязвам, че като че не ви е приятно?

Появата на друг мъж в безплатната галерия накара Локи да се отърси от размишленията. Непознатият беше мургав и стегнат, може би пет-шест години по-голям от Локи. Кестенявите му къдрици се спускаха до яката, а козята му брадичка бе идеално оформена. Дългото му кадифено палто беше със среброткана подплата и държеше с две ръце зад гърба си бастун със златен накрайник.

— Простете, Фернанд Генруса, пер от Трета степен, от Лашейн.

Пер от трета степен — барон, купен лашейнски патент на благородническа титла, каквато и на Локи и Джийн им бе минавало през ума да си закупят. Локи се поклони леко от кръста и наклони глава.

— Мордави Феруайт, милорд. От Емберлен.

— Значи сте търговец? Сигурно преуспявате в занаята, мастер Феруайт, щом се развличате тук. Е, какво се крие зад угриженото ви лице?

— Какво ви кара да мислите, че не съм доволен?

— Стоите тук сам, не се подкрепяте и наблюдавате всяка нова война с такова изражение на лицето… сякаш някой ви пъха живи въглени в гащите. Виждал съм ви няколко пъти от моята галерия. Пари ли губите? Мога да споделя с вас някои свои прозрения за това как да залагате най-успешно в Увеселителната война.

— Не губя залози, милорд. Просто… съм неспособен да престана да гледам.

— Любопитно. Ала това не ви е угодно.

— Не. — Локи се обърна леко към барон Генруса и преглътна нервно. Етикетът изискваше простолюдие като Мордави Феруайт, вадранец при това, да отстъпи дори пред барон с купена титла като Генруса и да не подема неприятни теми, но Генруса като че очакваше обяснение. Локи се зачуди докъде ли би могло да му се размине. — Виждали ли сте някога сблъсък на карети, милорд, или мъж, прегазен от табун коне? Виждате кръвта и разрухата и сте напълно неспособен да откъснете очи от зрелището?

— Не мога да кажа, че съм виждал.

— По това се различаваме с вас, моля. Вие си имате частна галерия, за да гледате това по три пъти на ден, ако желаете, милорд.

— Ахаааа. Значи вие намирате Увеселителната война за… неприлична може би?

— За жестока, милорд Генруса. Твърде необичайно жестока.

— Жестока? В сравнение с какво? С войната? С чумавите времена? А случайно да сте виждали някога Камор? Ето ви основа за сравнение, която може да ви накара да мислите по-обосновано, мастер Феруайт.

— Дори и в Камор не ми се вярва да е позволено на някого да пребива старици посред бял ден, защото така му е скимнало — отвърна Локи. — Или да им раздира дрехите, да ги пребива с камъни, да ги изнасилва, да им реже косата, да ги полива с алхимични разяждащи течности… Това е все едно… като децата, които късат крилете на насекоми, за да погледат и да се посмеят.

— Кой ги е принудил да дойдат тук, Феруайт? Кой е опрял меч в гърба им и ги е накарал да дойдат чак в Салон Курбо по жежките и пусти пътища? Пътуването дотук трае дни от всяко заслужаващо да се спомене място.

— А какъв избор имат, милорд? Само отчаянието ги е довело тук. Защото там, откъдето са, не са можели да преживеят. Чифлици фалират, работилници фалират… Само заради отчаянието е. Те не могат просто да се откажат от храната.

— Чифлици фалират, работилници фалират, кораби потъват, империи се срутват. — Генруса прехвърли бастуна си отпред и започна да подчертава твърденията си, като размахваше златния накрайник към Локи. — Такъв е животът под властта на боговете, по волята на боговете. Може би ако се бяха молили по-усърдно или пестили повече, или не са се отнасяли толкова неразумно към имота си, нямаше да им се наложи да допълзят дотук за милостинята на Салджеска. Съвсем справедливо си е тя да изисква от повечето от тях да си я заработят.

— Милостиня?

— Те имат покрив над главите си, имат какво да ядат и имат възможност да спечелят пари. Тези, които печелят златото, като че спокойно могат да си вземат парите и да си тръгнат.

— Един от осемдесет души печели соларий, милорд. Съмнение няма, че те толкова пари накуп не са виждали в живота си. А за останалите седемдесет и девет златото е само надежда, която ги задържа тук ден след ден, седмица след седмица, унижение след унижение. Каква полза за тях от златото и от надеждата за злато? Навсякъде другаде това щеше да си е живо убийство.

— Аза Гуила е тази, която ги извежда от арената, ще вие, аз, или който и да било смъртен, Феруайт. — Генруса беше свъсил вежди, а бузите му се наливаха с кръв. — И да, навсякъде другаде това може да е живо убийство. Но тук е Салон Курбо и те са дошли тук по своя воля. Също като вас и мен. Можели са да изберат просто да не дойдат…

— И да умрат от глад някъде другаде.

— Моля ви. Виждал съм свят, мастер Феруайт. Бих ви го препоръчал и на вас, за разширяване на възгледите. Несъмнено на някои от тях не им е провървяло. Но бих се обзаложил, че вие ще откриете, че повечето от тях са просто алчни за злато и се надяват на лесен пробив. Погледнете тези, които са на арената сега… Младите и здравите са доста, нали?

— Кой друг ще се очаква да стигне чак дотук пеша, освен ако не му провърви необикновено, милорд Генруса?

— Виждам, че няма смисъл да говориш разумно на сантименталния, мастер Феруайт. Мислех си, че вие от Емберлен, дето целувате парите, сте много по-безжалостни.

— Безжалостни може би, — но не и вулгарни.

— Внимавайте как се изразявате, мастер Феруайт. Исках да разменим няколко думи, защото изпитвах искрено любопитство на какво се дължи настроението ви; мисля, че вече разбирам в какво се корени то. Един съвет… Салон Курбо може би не е най-доброто място да таите подобно негодувание.

— Моите занимания тук… скоро ще приключат.

— И толкова по-добре. Но може би заниманията ви с Увеселителната война ще бъдат прекратени още по-скоро.

Не съм единственият, заинтересувал се от вас. Стражите на лейди Салджеска са… чувствителни към недоволството. Не само на арената, а и над нея.

„Мога да те оставя да ревеш без пукнат грош — прошепна гласът в мислите на Локи. — Мога да те накарам да си залагаш нощните гърнета, за да се опазиш от кредиторите да не ти прережат гърлото.“

— Простете ми, милорд. Приемам много сериозно думите ви — смънка Локи. — Съмнявам се… че ще обезпокоя отново някого тук.

7

На сутринта на деветия ден от пребиваването на Локи в Салон Курбо Бомонден довършиха столовете му.

— Изглеждат великолепно= — Локи прокара леко пръсти по лакираното дърво и кожената тапицерия. — Чудесни са, толкова чудесни, каквито с основание се надявах да са. А… допълненията?

— Вградени са според вашите указания, мастер Феруайт. Стриктно по вашите указания. — Лаурис стоеше до баща си в работилницата на Бомонден, докато десетгодишната Парнела се мъчеше да свари чай на алхимичната печка, поставена върху една маса в ъгъла, затрупана с инструменти с неизвестно предназначение и полупразни гърнета с дърводелски масла. Локи си отбеляза наум, че трябва да помирисва много внимателно всеки поднесен му чай, преди да го изпие.

— Всички вие сте надминали себе си.

— Ние бяхме… ъъ… вдъхновени финансово, мастер Феруайт — рече по-голямата Бомонден.

— Аз обичам да майсторя смахнати неща — додаде Парнела от ъгъла.

— Хе… Да, предполагам, че попадат под това определение. — Локи се вгледа в гарнитурата от четири еднакви стола и въздъхна полуоблекчено, полураздразнително. — Е, добре. Ако бъдете така любезни да ги подготвите за превоз, ще асма две карети и днес следобед ще потегля.

— Толкова ли бързате да заминете?

— Надявам се да ми простите, ако ви кажа, че всеки ненужен миг, прекаран от мен на това място, ще ми е в тежест. Салон Курбо не ми понася. — Локи извади кожена кесия от джоба на палтото си и я подхвърли на майстор Бомонден. — Двайсет солария отгоре. За мълчанието ви и ай това, че тези столове никога не са съществували. Ясно ли е?

— Аз… ами, убеден съм, че можем да изпълним молбата ви… Трябва да кажа, че вашата щедрост е…

— Тема, която не е нужно да се обсъжда повече. А сега ме поглезете. Съвсем скоро ще си тръгна.

„Значи това е всичко — обади се гласът в мислите му. — Придържай се към плана. Зарежи всичко това и не предприемай нищо, и ме върни в Тал Верар с подвита опашка.“

И докато двамата с Джийн печелеха богатства за сметки на Рекин и с измама се изкачваха нагоре по разкошните етажи на Кулата на греха, на каменната арена на лейди Салджеска щяха да продължават да изпълняват присъдите и лицата на зрителите щяха да са едни и същи, ден след ден. Деца, късащи крилата на насекоми, за да се посмеят как се мятат и кървят… и от време на време смачкват по някое с крак.

— Крадците преуспяват — измърмори Локи тихичко. После затегна шаловете на врата си и се подготви да поръча киретите. Стомахът му се свиваше.

Към следващата част или към съдържанието

Скот Линч Червени морета под червени небета (5)

Метаданни

Данни

Червени морета под червени небета

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта главаСлепи съюзи

1

2

3

4

5

Реминисценция:Увеселителната война

1

2

3

4

5

6

7

Скот Линч
Червени морета под червени небета (5)

Четвърта глава
Слепи съюзи

Реминисценция:
Увеселителната война