Джаксън Пиърс
Червените шапчици (8)

Глава 6
Роузи

Скарлет никога не отлага нещата за после. Още щом Сайлъс си тръгва, тя се залавя да стяга багажа за „преместването“, както започваме да го наричаме помежду си със зловещ тон. Говорим за него небрежно, както човек споменава за „масата“ или „котката“, защото имаме взаимно негласно споразумение, че напускането на къщата ще бъде по-лесно, ако го направим така, както се отлепва лейкопласт — бързо, отведнъж и без много да му мислим.

Трудно, но не и невъзможно е да потиснем мисълта, че ще напуснем дома си, мястото, където сме отрасли, стаите, пълни със спомени, както добри, така и лоши. Чувството е болезнено и мозъкът ми сякаш естествено се мъчи да скъта тази идея надълбоко, за да не ми позволи да разсъждавам върху нея. Но около преместването има още нещо, което не мога да пренебрегна и съзнанието ми се връща към него отново и отново, защото то е едновременно вълнуващо и мъчително.

Ще живея заедно със Сайлъс Рейнолдс.

Ще делим един апартамент, едни стаи, една баня и кухня. Колко близо ще спим един до друг? Какво ще си помисли той за косата ми, която сутрин прилича на козината на Душевадеца? И най-важното, защо толкова много ме е грижа за тези подробности? Това са въпроси, които не мога да споделя с никого — нито със Скарлет, а още по-малко с него, — и те се въртят в главата ми заедно с още милион други и ме тормозят през цялата седмица, докато се готвя за заминаването.

Още когато започвам да си стягам багажа, си давам сметка, че стаята ми е пълна с неща. Снимки, стари картини и малки дървени фигурки, които Сайлъс и братята му някога дялкаха за нас със Скарлет. Стари, вехти неща, които не мога да изхвърля, защото Ома Марч ми ги е подарила, или защото ми помагат да се връщам към спомените си отпреди нападението. Дали да ги взема? Не, разбира се, не. Само най-необходимото.

Но все пак два дни преди тръгването увивам внимателно зелените стъклени готварски купи на Ома Марч в две свои стари тениски, докато сестра ми проучва карти и мърмори нещо за най-добрите места за ловуване.

На сутринта в деня на преместването Сайлъс подава глава на вратата.

— Готови ли сте?

— Да — отговаряме едновременно и дори аз не бих могла да кажа кой глас чий е.

Сайлъс отказва да ни помогне да вкараме в клетката Душевадеца, който отдавна подозира, че се крои нещо, и сега съска силно. Опитвам се да го взема на ръце с преструвката, че всичко е наред, но той се отскубва и ми избягва. Изглежда по-лесно да напъхаме в клетката някой фенрис, отколкото него. Танцът се повтаря, двете със Скарлет почервеняваме като домати, а Сайлъс стои отстрани и се смее. Накрая приклещваме котарака в ъгъла и Скарлет успява да го захлупи с коша за пране, докато той е зает да премисля накъде да се метне.

— Още не е късно да го оставим — шегува се Сайлъс, поне си мисля, че се шегува, докато товарим фучащата и беснееща клетка на задната седалка на колата.

Скарлет също не изглежда особено щастлива, поглаждайки пресните следи от нокти върху по-дебелите белези от фенриса на ръката си. Тя сяда на задната седалка на колата, Сайлъс и аз се качваме отпред. Той допира жиците на запалването и някое време блъска по радиото, докато го накара да живне.

— Да ви предупредя, че ще слушаме само тази станция — отбелязва той.

— Защото си падаш по поп музика ли? — мръщя се на глупавата песен, която гърми в ушите ни.

— Не, напротив, не мога да я понасям. Но последния път, когато смених станцията, колата изгасна. А, и не се облягай много на вратата, понякога се отваря от само себе си.

— Супер — отвръщам и се дръпвам по-далеч от вратата.

Но така чувството за опасност се усилва, защото се приближавам твърде много до Сайлъс — толкова много, та чак ме притеснява фактът, че сестра ми седи точно зад мен. Боря се с непреодолимото желание да опра глава на рамото му. Потръпвам и се мъча да се отърся от слабостта си.

— Е, готови сме — казва Сайлъс и в колата се възцарява мълчание, нарушавано само от чувственото грухтене на поп изпълнителя и от ниското ръмжене на Душевадеца в клетката.

Тримата поглеждаме към къщата, колата бръмчи и аз усещам как нещо стяга гърдите ми. Изпитвам внезапен порив да изтичам обратно до дома ни, да му кажа да не се притеснява, че ще се върнем, да стои заключен и да полива градината.

Това е само къща. Но аз улавям погледа на Скарлет в страничното огледало и виждам в него разбиране.

— Хайде да тръгваме, Сайлъс — казва необичайно меко тя.

Облекчена съм, че думите идват от нея, защото аз не бих могла да ги изрека. Сайлъс кима и се обръща, за да даде на заден ход, при което неволно докосва рамото ми с ръка.

— Извинявай — казва тихо, сякаш шепне в църква.

Аз клатя глава. Отзад Скарлет намества дългите си ръце и крака и се загръща с наметката си като с одеяло.

Все още с усилие да пазя равновесие между смъртоносната врата и рамото на Сайлъс, зяпам през прозореца, докато напускаме Елисън. Пътят е равен и хипнотизиращ с прекъснатите си линии, изчезващи ритмично пред нас. Обръщам се назад към сестра си. Тя е заспала, а Душевадеца й хвърля злобни погледи, сякаш тя е виновна за участта му.

Измествам очи към Сайлъс, преструвам се, че искам да видя нещо през неговия прозорец. Всъщност направо го изяждам с очи. Той е с една от многото си износени почти до скъсване тениски, дънките му са избелели от пране, косата му е чуплива… Всичко в него просто зове да го докоснеш…

— Нещо си неспокойна — казва неочаквано той.

— Аз ли? Не, защо — отговарям припряно.

Толкова ли съм прозрачна?

Сайлъс вдига вежда и се усмихва.

— Мисля, че е естествено. Все пак двете с Лет живеете в Елисън, откакто се помните.

Не, всичко е наред… той говори за пътуването, а не за моята борба с изкушението да се притисна в него. Замълчаваме за момент, над предните ни седалки надвисва почти осезаемо чувство на неловкост. Сайлъс барабани с пръсти по кормилото.

— Е, там, където отиваме, не е като в Елисън, но мисля, че все пак ще ти допадне — продължава той. — Интересно е, пълно е с разни работи. Има Център по изкуствата, където се организират курсове по танци, по рисуване, по грънчарство, такива неща. Малко е западнало, но… артистично.

— Чудесно — отвръщам в нескопосан опит да скрия поне отчасти разочарованието в гласа си. По принцип не ми пречи това, че нямам живот извън ловуването, докато не ми се наложи да се сблъскам с примамливите примери от външния свят, както беше със Сара Уоръл и нейната компания в магазина преди няколко дни. А сега ще ги виждам всеки ден — хора, които не ходят на лов, които дори не знаят, че фенрисите съществуват… как да не подскоча от радост. — Мислиш ли… — казвам и се обръщам, за да се уверя, че Скарлет действително е заспала, а не се преструва. Когато спи наистина, гърдите й се повдигат по различен начин. Удовлетворена от проверката, поглеждам пак към Сайлъс и продължавам, подбирайки внимателно думите си. — Мислиш ли, че съм добър ловец?

Сайлъс изглежда смутен.

— Разбира се. Вие с Лет сте най-добрите ловци, които съм…

— Не, не ние със Скарлет. Само аз.

Той понамалява скоростта, за да ме погледне.

— Да. Да, и още как. Ти… ако ме извиниш за израза, направо майката си трака как им разгонваш фамилията с тия ножове, Роузи.

Поклащам глава и се усмихвам, като си спомням колко пъти Сайлъс е смъмрял по-големите си братя, че използват нецензурни думи в близост до „девствените“ ми уши. Някак радостно е, че това се е променило.

— Знаеш защо те питам. Двете с нея ловуваме заедно, но при Скарлет това е… все едно част от душата й.

— Много сме драматични — дразни ме Сайлъс, но се намръщва, като вижда, че не се усмихвам.

— На нея просто й идва отвътре — казвам.

— А на теб не?

— Не знам. Може би. Всъщност какво значение има, след като й дължа живота си.

— Така е, но… както казах и на нея, това не означава, че може да те държи заключена в клетка завинаги. Освен, разбира се, ако ти самата не искаш да стоиш заключена в клетка. Ама че го казах — поклаща недоволно глава. — Все се оплитам, когато говоря с теб, Роузи.

— Да, имам това въздействие върху хората — опитвам да се пошегувам, но лицето на Сайлъс остава сериозно и той леко кимва.

Аз се хиля неловко.

— Искам да кажа — продължава тихо той, — че тя не ти е спасила живота само за да го отдадеш на лова, при положение че може би искаш нещо повече от това.

Не отвръщам, защото точно в това е проблемът. Ловците не искат нищо повече — поне не и ловец, който е роднина на Скарлет Марч. Малко е трудно да оправдаеш ходене на курс по танци, докато по-голямата ти сестра се мъчи да спасява света.

Продължаваме пътя в мълчание, а слънцето се издига все по-високо в небето. Когато Скарлет се събужда, то е вече почти над главите ни. Следобедът преваля, преди да започнат да изникват първите сгради на големия град. Отминали сме не едно градче от типа на Елисън, след това няколко по-големи града, после поредици от бензиностанции и автокъщи, когато небостъргачите най-сетне се появяват на хоризонта. Те започват да се приближават, сякаш се движат към нас също толкова бързо, колкото и ние към тях, и накрая ни поглъщат в стоманените си гърла, когато минаваме под един мост и излизаме на градска улица.

Обръщам се назад към Скарлет. Тя изглежда потисната, окото й хвърля метални погледи през прозорците на колата. Не помня някога да е била притеснена и от нейното настроение нервите ми се опъват — усещане, което се подсилва от царящата около нас градска суматоха. Хората са навсякъде, повече хора, отколкото съм виждала през целия си живот, повече коли, повече сгради, докъдето поглед стига лабиринт от сив и сребрист бетон, осветен от припламващи реклами, бляскащи светлини, яркожълти таксита. Скарлет леко се снишава на седалката, пуска косата си да падне над липсващото й око и придърпва ръкави надолу, за да скрие белезите си.

— Тук някъде беше… да, ето я улица „Андърн“ — дърдори си Сайлъс и завърта волана надясно.

Улицата, в която влизаме, е тъмна, сякаш въпреки слънчевия ден над нас е надвиснал буреносен облак. На ъгъла се издига църква с множество заковани с дъски прозорци, сградата плаче за боядисване. Останалите здания също са стари и порутени, а по тротоарите виснат групички от съмнителни на вид типове.

Сайлъс намалява скоростта и гледа номерацията.

— Това е — обръща се накрая към нас с финализиращ тон. — Улица „Андърн“, номер триста трийсет и три.

Със Скарлет се лепваме на прозорците, за да разгледаме по-добре постройката.

Сгушена между две стари офисни сгради, с лице към пустеещ парцел отсреща, тя изглежда така, сякаш навремето е била елегантна и дори красива. От дървените части се лющи бяла боя, от двете страни на вратата с викторианска достолепност се извиват ръждиви аплици, покривът е увенчан от устремен към небето осмоъгълен купол. Завесите на повечето прозорци са спуснати, всички в различни цветове, от което фасадата прилича на съшито от парчета одеяло. Сградата изглежда някак мека, сякаш цялата е изградена като пчелен кошер и може да бъде смачкана и разпиляна от по-силен порив на вятъра или от добре прицелен камък. Група бездомници с обветрени лица ни зяпат с интерес, поглеждат похотливо към мен, а после насочват вниманието си към Скарлет, при което се стъписват. Тя наглася превръзката на окото си.

— Ние сме за осмия етаж. Ще трябва да се качим по стълбите, няма асансьор — казва Сайлъс с такъв вид, сякаш се бои, че може да се откажем.

— Накъде гледа апартаментът? — пита Скарлет, без да обръща внимание на зяпачите.

— Към улицата, има и достъп до покрива.

— Чудесно — одобрява Скарлет. — За наблюдение, имам предвид.

— Да — обаждам се и аз просто защото чувствам, че трябва да кажа нещо.

Поглеждам към отсрещната страна на улицата. Празният парцел е ограден с провиснала телена ограда и е обрасъл с висока трева. Сградите от двете му страни имат вид на изоставени. В парцела личат ръждясали стари коли — скелети от друго време, когато тази улица е била малко по-… жива. С няколко маневри Сайлъс прави маневра насред улицата пред зяпналите бездомници — за които започвам да си мисля, че може пък да са обитатели на нашата сграда — и паркира на тясно свободно място пред пустеещия участък.

Душевадеца започва да вие отново и аз не мога да го виня, при положение че е зърнал новия си дом. За миг си представям нашата огряна от слънце къща, ярките цветя, ветреца, който носи сладък мирис на сено, далечния тропот на добитъка.

Докато Сайлъс отваря шофьорската врата, наблизо еква полицейска сирена. Той поглежда нагоре към сградата, после пак към вътрешността на колата. Скарлет припряно си събира нещата, така че очите му се спират върху моите и в тях потрепва някаква загриженост.

— Добре съм — казвам тихо.

Едва след като думите са се откъснали от устните ми, си давам сметка, че дори не е било нужно да ме попита. Извръщам се към задната седалка и поемам от Скарлет клетката с Душевадеца. Сайлъс отваря багажника и мята на рамо моя сак, а в другата си ръка взима очукана червена кутия за инструменти. Един от мъжете ми подсвирва и Скарлет се усмихва.

— Хайде, Роузи, защо не го сриташ — казва полугласно.

Когато става дума за вълци, тя се държи покровителствено, но намира за особено забавно как човешките мъже смятат, че момичетата не умеят да се опълчват.

Входната врата е отключена и се завърта така рязко, че едва не удря Скарлет в лицето. Вътрешността има същия вид на повехнала хубост — напукани плочки на пода, охлузени парапети на стълбището и полилей с толкова много липсващи висулки, че прилича на кълбо от крушки, закачено за тавана. Стълбите се вият нагоре, от всяка площадка се отклонява по един апартамент. Вече сме преполовили изкачването, когато някаква врата внезапно се отваря и от апартамента се показва мускулест мъж, който ни гледа навъсено, докато минаваме покрай него. Отвътре лъхва сладникав мирис.

— Супер. Ще живеем в наркоманско свърталище — казва Сайлъс, след като вратата се затръшва отново.

Докато се доберем до последния етаж, мускулите ми вече се съпротивляват досущ като Душевадеца. От долния апартамент бумти музика, която се чува така ясно, сякаш уредбата е непосредствено до нас. Сайлъс оставя саковете на пода и бръква в джоба си за ключа, но това не е нужно — когато се облягам на касата, вратата се отваря от само себе си и се удря в стената отзад.

— Ами добре дошли — казва Скарлет.

И понеже никой от нас не помръдва, тя влиза в жилището. Двамата със Сайлъс се споглеждаме и я следваме.

Апартаментът представлява цяло отворено пространство без никакви преградни стени. Обкованият с тенекия таван е високо над главите ни и стъпките ни отекват от него като в музей, каквото всъщност е и общото усещане. Навсякъде по стените са забити кабарчета, от които висят остатъци от плакати, а единият от ъглите е заринат с изрезки от списания с жени в различна степен на голота. Прозорците са огромни, но някои от стъклата са пукнати, а на места липсват изцяло. Цялото място мирише на влага и мухъл като в мазе. Отвън, на проядената от ръжда площадка на пожарната стълба, се мъдрят няколко саксии, растенията в тях отдавна са загинали и изсъхналите им стъбла са клюмнали.

Има и мебели — или поне подобия на такива. В ниша в основното помещение е сложено легло, сякаш извадено от някой филм от шейсетте години. В средата е натъкмена кръгла маса за трапезария, която всъщност изглежда доста прилично, ако изключим изрисуваните с неонов спрей графити върху дъбовия й плот. Колкото до очукания кафяв диван… той изглежда удобен, но аз бих седнала на него само ако преди това бъде застлан с десетина-дванайсет одеяла. Изпитвам съжаление към Сайлъс, който ще трябва да спи на него.

Сайлъс изглежда нормално, ако не броим лекото отвращение на лицето му, а колкото до Скарлет — тя просто си е Скарлет. Освободен от клетката си, Душевадеца най-сетне спира да фучи и се залавя да гони хлебарките и да души наоколо за мишки, а аз разопаковам торбата с кухненски прибори, но не смея да ги сложа в чекмеджетата. Скарлет и Сайлъс подпират дюшека от леглото на стената и се редуват да го тупат с дръжката на метлата. После закачат чаршаф на цветя, за да преградят нишата, където ще спим двете със Скарлет.

Три часа по-късно апартаментът все още изглежда ужасно, но поне това „ужасно“ е вече без хвърлените навсякъде фасове и бирени бутилки. Отвън неистово лае куче.

— Трябва да отида да платя наема — казва Сайлъс и оглежда без възторг стаята.

— А аз трябва да ти дам парите за нашия дял — допълва Скарлет и рови в багажа си.

Поглеждам встрани; предпочитам да не знам коя точно от вещите на Ома Марч е решила да продаде.

— Идваш ли с нас, Роузи? — пита Сайлъс, облегнат на една от многото метални колони, подпиращи тавана.

Знам, че би трябвало да отида, защото подозирам, че Скарлет планира да ловува след това — виждам я как прикрепва брадвичката към пояса си. Но истината е, че не ми се ходи на лов. Искам да си остана у дома. Толкова време се бях питала какъв ли ще е животът извън Елисън, а сега, когато бях в Атланта, вече копнеех за малкия град.

— Не, мисля да остана и да приключа с разопаковането на багажа — отвръщам, приседнала върху кухненския плот.

Скарлет се взира в мен и явно вижда разочарованието в очите ми.

— Добре — кимва тя. — Но си носи ножовете дори и тук — казва и ми подхвърля колана, към който здраво са закрепени двете ками с кокалени дръжки.

Сайлъс ми се усмихва топло, след което двамата излизат и придърпват вратата след себе си, докато щракне резето. Стъпките им отекват надолу по стълбите и чувам как вратата на якия наркоман се отваря отново, когато минават покрай него. Въздъхвам и сядам на един от столовете, мятам крака върху кутията с инструменти на Сайлъс — май по-рано бе принадлежала на стария Рейнолдс.

 

 

— Не ставай глупава, Леони — каза старият Рейнолдс, разтоварвайки инструментите от каросерията на античния си пикап. В косата му имаше дървени стърготини, а гащеризонът му беше зацапан със зелени петна от трева. — Домът на мъжа — или на жената — е техният замък.

— Това не означава, че трябва да ми работиш без пари — отвърна Ома Марч, скръстила ръце на гърдите си.

— Но аз съм само твой скромен слуга, кралице моя — рече той с усмивка.

 

 

Баба ни и бащата на Сайлъс бяха близки по възраст и между тях винаги имаше нещо като приятелски флирт. Предполагам, че е било естествено за тях приятното общуване по този начин. Майката на Сайлъс, Силия, беше починала, когато той бе на осем години, а Джейкъб, единственият от седемте братя и сестри на стария Рейнолдс, който бе останал в Елисън, беше толкова по-млад от него, че повече приличаше на негов син. Имах чувството, че той копнее за малко компания и разбиране от страна на баба ни, макар и да го изразяваше по такъв ученически начин, че със сестра ми ни се гадеше.

Гладя козината на Душевадеца и разглеждам с опасение ръждивите тръби на тавана, размишлявам какво ли би направил той, за да стегне това място. Отвън камбаните на порутената черква отбелязват кръгъл час с тенекиено механично дрънчене, което звучи по-скоро дразнещо, отколкото умиротворяващо. Котаракът реагира на звука със съскане и аз го успокоявам. Не съм сигурна дали дори старият Рейнолдс би могъл да превърне това място в замък. Но кой знае, може би пък Сайлъс щеше да успее.