Джаксън Пиърс
Червените шапчици (24)

Глава 22
Роузи

— Май не се получава, а? — казва Сайлъс и стиска ръката ми, с което ме изтръгва от унесеното състояние, в което бях изпаднала.

— Кое, между нас ли? — питам бързо със свито от притеснение сърце.

Той се усмихва нежно и прокарва длан по ръката ми.

— Не. Ловуването без нея.

Аз кимам. Стоим пред клуб „Мансардата“ вече от часове, чакаме, наблюдаваме. Но не сме забелязали нито един фенрис. Нито пък сме видели Скарлет. Без нея ни липсва импулс, желание да ловуваме. Честно казано, бездруго не съм тръгнала да търся фенриси, а с надеждата, че все някъде ще се натъкнем на сестра ми. Не спирам да мисля как ще я хванем да дебне край някой клуб и ще мога да я прегърна и да я помоля да не ми се сърди. Тя, разбира се, ще ме послуша, всички заедно ще се приберем, ще си поръчаме гун бао пиле по китайски и със Сайлъс… ще приключим?

Той ме притегля към себе си и ме целува по челото, по носа, по устните, толкова нежно, че въпреки всичките си тревоги сякаш ще се разтопя. Полагам глава в извивката на шията му. Не мога да допусна това да приключи, не и когато го чувствам толкова… правилно. Не мога повече да бъда само ловец и нищо друго. Вече не.

— Може пък да е за хубаво, че не срещнахме вълци днес — казва Сайлъс и скача от зида, върху който сме седнали. Аз скачам след него. — Сега, когато Стрелите вече ни познават и тъй нататък.

— Това няма значение. Фенрисите действат бързо. Ако щяха да ни залагат капан, досега да са го направили — отвръщам, двамата сплитаме пръсти и крачим обратно към апартамента.

— Звучиш точно като сестра си — вдига вежди Сайлъс.

Усмихвам се. Това донякъде е успокоително.

Докато се качваме по стълбите, наркоманът от долния етаж не пропуска да отвори вратата и да ни изгледа кръвнишки. Забелязала съм, че който и от нас да държи ключа, винаги изчакваме секунда, преди да отворим вратата, сякаш за да дадем възможност на Скарлет да се материализира в апартамента. Но и тази вечер единственото същество вътре е Душевадеца, точно както беше на излизане. Сайлъс влиза под душа, а аз се мушвам в леглото си, макар да знам, че в крайна сметка пак ще се присъединя към него на дивана. Вече не мога да спя сама, а неговото дишане, топлото му тяло и уверенията му, че всичко ще е наред, са единствените неща, които ми помагат да се отпусна, да се подготвя за още една сутрин без нея.

Когато се събуждам, Сайлъс е излязъл. Напоследък той се измъква сутрин, за да търси сестра ми, докато още няма навалици из града. Отивам до банята, за да си наплискам лицето. Минава ми през ума да направя нещо за закуска, но от толкова време не съм пазарувала, че в хладилника няма нищо, освен консерва доматен сос. Може би трябва да прескоча до супермаркета… С въздишка си взимам наметката и излизам.

Вървя между рафтовете в магазина като в мъгла и мятам пакети в количката. Хляб, яйца, спагети… В последно време нямам особено настроение за готвене. Прости неща, лесни за приготвяне. Плащам, без да продумам, на касиерката, която ми хвърля доста студен поглед заради моето мълчание. Слага покупките ми в торбичката, като смачква хляба под яйцата, и се повличам към изхода. Няма за къде да бързам. Не ме чакат спешни задачи, със Сайлъс почти сме се отказали да търсим Потенциалния, а и не можем да ловуваме.

По пътя към къщи размахвам разсеяно торбата с покупките, а наметката се плете в краката ми. Минавам за по-пряко през парка — може би Скарлет е била тук? Погледът ми се рее над цветята, засадени в изрядно подредени лехи. Въздъхвам. Скарлет или Сайлъс. Трябва ли да избирам между тях? Или изборът е вече направен? Нагазвам в тревата, за да направя път на група бегачи, които минават по алеята.

— Госпожице! — обажда се зад мен мъжки глас. — Госпожице, по-внимателно.

Аз поглеждам, очевидно се говори на мен. Един от бегачите е спрял до мен, лицето му е полускрито от бейзболна шапка.

— Моля? — питам.

Мъжът пристъпва по-близо и забелязвам лека усмивка на засенченото му лице.

— Бъдете по-внимателна, не стъпвайте встрани от пътеката.

— О, така ли. Съжалявам, не знаех — отвръщам, но в същия момент той вдига ръка да си оправи шапката.

Дъхът ми секва, когато слънцето огрява татуировката му. Стрела.

С корона около нея.

Всичко става за секунди. Със светкавично движение Водача ме улавя за китката толкова здраво, че сякаш костите ми изпукват. Посягам за ножовете си, но ги няма. Как съм могла да ги оставя вкъщи, когато Скарлет толкова пъти ми е казвала да не излизам никъде без тях. Някой грубо ме хваща за другата ръка. Извръщам се и виждам, че и той е от бегачите. Не, тук са всички бегачи. Те ме заобикалят, лицата им започват да се преобразяват в свирепи муцуни, зъбите им ту се издължават, ту връщат отново човешкия си вид, а очите им святкат в охрено. Водача рязко ме дръпва и притиска тялото ми към своето. Аз се гърча, за да се измъкна, да го отблъсна от себе си, да не ме пипа, но е безполезно. Те са много, повече, отколкото съм виждала някога събрани на едно място, и всичките се смеят, вият, лаят… Искам да изкрещя, но нечия полуобрасла с козина ръка запушва устата ми. Водача ме вдига във въздуха и вторачва в мен гладни и злобни очи.

После някой захлупва наметката ми върху главата, усуква я така, че започвам да се задушавам. Усещам как качулката се откъсва и пада, а покупките се разпиляват в тревата. Водача ме мята на рамо, забива нокти в кожата ми. Тичаме — усещам движението и свистенето на вятъра покрай тялото си, но не мога да видя нищо, освен кървавочервения плат, обгърнал лицето ми. Мъча се да се отскубна от хватката на Водача, но той е силен — Господи, колко е силен, — едва успявам да помръдна.

Изпищявам отново, обаче гласът ми се губи в скоростта, с която се движим. Чувам лая и тракането с челюсти на останалите вълци. Сигурна съм, че са се трансформирали, защото от време на време усещам зъбите им, които забиват по тялото или по краката ми, но не силно, за да ме наранят, а само колкото да пробият кожата ми. Обаче болката от ухапванията е остра и пареща и аз ръмжа безсилно, като чувам радостните им стръвни възгласи. Дишането на Водача е гърлено, почти като в сексуална възбуда, а нашият бяг продължава сякаш безкрайно. Идва ми да се разплача в тази задушаваща наметка, но не си го позволявам. Аз съм ловец. О, нека отново да бъда ловец.

Забавяме крачка. Вслушвам се напрегнато, мъча се да доловя някакъв знак за местонахождението ни. Намираме се на тихо място, откъснато от грохота на градския шум. Глутницата се е задъхала, чувам пукащия звук, с който няколко от фенрисите възвръщат човешкия си вид. Станало е по-тъмно, платът, в който съм загърната, сега изглежда почти черен. Започвам да се дърпам отново, а Водача се изсмива и ме притиска толкова силно, че сякаш ще се пръсна от задушаване и клаустрофобична паника.

Когато вече съм сигурна, че ако стисне още малко, ребрата ми ще се строшат, той ме пуска. Падам на земята, лактите ми се удрят в грубия циментов под, а дробовете ми изкарват въздуха, но успявам да се надигна на колене и дръпвам наметката от лицето си.

Няма особена разлика. Наоколо е чернилка. Пълен мрак.

Около мен се чува тежко дишане. Носи се воня на гниещи отпадъци и прокиснало мляко. В лицето, ръцете, краката ми се отърква козина, оставя по кожата ми мазна и лепкава следа. Постепенно очите ми привикват с тъмнината и установявам, че съм сред море от жълти очи.

Тук има стотици вълци. Някои са се трансформирали, други не, но всички се взират в мен жадно, свирепо. Водача стои точно пред мен, толкова близо, че май ще повърна от миризмата му, и ми се хили с най-похотливата гримаса, която някога съм виждала.

— Здравей, миличка. Бях се притеснил, че няма да се видим повече — съска той.

Останалите фенриси се смеят, безумен хор от вой и кикот. Оглеждам се бързо наоколо, търся отчаяно изход, който да не изисква минаване през вълчата глутница. Намираме се в нещо като тунел на метрото — на няколко метра от мен са релсите, но графитите по стените и разхвърлените одеяла ми подсказват, че отдавна не се използва.

Един фенрис се втурва към мен откъм края на множеството. Напрягам се, готова да го ударя, очаквам, че сега цялата глутница ще ме нападне. Колко дълго бих могла да издържа срещу всички? Минута? Трийсет секунди? Той скача и виждам само силните му закривени нокти, насочени към лицето ми.

Но звярът отхвърча встрани, ударен силно от Водача. Той се премята и се хързулва по пода, превръща се отново в човек и стене от болка. Хълбокът му кърви, раната е черна и мокра.

— Не още. Да не сте посмели — изръмжава Водача. Той се навежда и ме дръпва за ръката, изправя ме с толкова рязко движение, че рамото ми сякаш изскача от ставата. После ме завлича до жълта метална врата, изцапана с тъмни пръски. Кръв? Човешка кръв? Той дръпва вратата и я отваря. — Никой да не я докосва. Никой да не отключва вратата. Ясно ли е? Мъртва не ни върши работа, има време за това.

Думите му са мрачни, заплашителни. Глутницата се размърдва с утвърдително ръмжене.

Водача ме тласва с ръка и ме запраща в тъмната стая. Блъсвам се в нещо метално и се свличам на пода, болката от удара сякаш разцепва главата ми. Водача пристъпва след мен и протяга ръка, пръстите му се преобразяват в остри криви нокти. Владее се невероятно. Посяга към лицето ми, но аз не съм в състояние да изкрещя. Главата ми се пръска от болка, скована съм от страх и не мога дори да помръдна. От ловеца в мен няма и помен. Той ме хваща за косата и замахва, с нокът разсича кичурите.

После излиза с тежки стъпки, тръшва вратата и я заключва.